×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Юбилей

Т. Кондаков, Академик Марин Деведжиев на 90!

България

Р. Нургалиев, М. Русев, Индикативни аспекти на географската ефективност в България

Светът

Д. Петракиев, Газовата геополитика в Източното Средиземноморие

Н. Петров, Геополитиката на “новите пътища на коприната”

Д. Фридман, Централна Азия като стратегически плацдарм на Русия

А. Айвазов, Стратегията на БРИКС и нейните геополитически измерения

Д. Уексмън, Истинският проблем в американско-израелските отношения

Б. Димитров, Ал Кайда и новата ислямистка вълна

Ю. Шишков, Глобалните миграции: предизвикателства и перспективи

Фокус: Кавказ

Г. Шария, Турската експанзия в Грузия и стабилността в Южен Кавказ

В. Георгиев, Мястото на Баку в конфронтацията между Израел и Иран

С. Каменаров, Неоислямистката опасност в Северен Кавказ

П. Петров, Армения, като “Евразийска Швейцария”

Геостратегия

Т. Ренар, Външната политика на ЕС: от диалог към реално стратегическо партньорство

Геоикономика

В. Жуковски, Стратегията на “управлявания хаос” и митовете за икономическия растеж

Портрет

E. Кобелева, Геополитическите идеи на Збигнев Бжежински

История и геополитика

Ж. Станев, Забравените стратези на българските железници

Идеи

Н. Травкина, Расовият въпрос в “пострасовото общество”

Книги

М. Стоянова, Икономиката на тероризма

Интервю

Юбер Ведрин за необходимостта от силна Европа

В момента, основното внимание на експертите е приковано към усилващото се охлаждане на световната икономика, което, поради натрупалите се в нея, както и във валутно-финансовата система, структурни дисбаланси и хроничното нежелание на наднационалните елити дори само да дискутират реалните причини за глобалната финансово-икономическа криза, заплашва да вкара световната икономика в нова фаза на глобалната рецесия. Несъмнено, САЩ си остават най-голямата икономика на планетата (20% от световния БВП и 45% от крайното търсене в света) и емитент на основната резервна валута, която е в основата на съвременната валутно-финансова система и инструмент за прокарване интересите на глобалната управляваща класа – международните транснационални корпорации и банки. В същото време обаче, структурните дисбаланси в икономиката и изкривяванията във финансовата система провокират усилване на негативните тенденции и отслабват позициите на САЩ и американския долар на световната сцена. Въпреки многобройните изявления на високопоставени американски чиновници, както и на „вашингтонските момчета” от МВФ и Световната банка за устойчивостта на икономиката на САЩ и ненакърнения авторитет на ключовата резервна валута, дисбалансите продължават да нарастват. Хроничните дефицити на Федералния бюджет (10,3% от БВП) и на търговския баланс (3,5% от БВП), прекалено тежкото бреме на държавния дълг върху икономиката (102% от БВП), огромните непокрити задължения на правителството по отношение на медицинското и социално осигуряване на населението (над 250% от БВП), продължаващото разхищаващо ползване от домакинствата на непосилни за тях дългове (125% от наличните приходи) и изключително ниската норма на спестяванията (4,5%) само задълбочават и без това сложната икономическа ситуация.

Митовете за американската икономика

Единствено благодарение на гигантската емисия от страна на Федералния резерв, която само през последните три години надхвърли 2,5 трилиона долара (17% от БВП), и немотивираната от нищо монетизация на дълговете, беше избегнато повторението на  разрушителната Голяма рецесия от 30-те години на миналия век: мощен икономически спад, крах в индустриалната сфера, както и на финансовата система и масово обедняване на населението. При това и до днес ръководството на Федералния резерв не може да даде убедителен отговор на обвиненията на губернатора на Ню Йорк Майкъл Блумбърг и група сенатори за отпуснатата на най-големите американски банки-акционери на Резерва фантастична сума от 13,5 трл. долара (90% от БВП), в рамките на т.нар. задбалансова, безотчетна емисия. Съдейки по всичко, спасяването на финансовата олигархия, която е основния бенефициент и идеолог на финансовата глобализация, се превръща в основна задача на чиновниците от Федералния резерв.

В момента американската икономика изглежда доста по-устойчива и стабилна, отколкото поразената от дългова криза еврозона и преживяващите най-силното за последните три години охлаждане на деловата активност «азиатски тигри». Темповете на икономически растеж в еврозоната едва надхвърлят 1,4%, ръстът в сферата на индустриалното производство е 2%, новите поръчки в производствения сектор падат с 1,7%, а продажбите на дребно с 1,6%. В същото време бюджетните дефицити надхвърлят 5%, а нивото на безработицата достигна абсолютни исторически максимуми от 10,7%.

Не по-добра ситуация се очертава в най-големите азиатски икономики, които, въпреки бурния индустриален растеж и колосалните успехи в сферата на развитието на научно-техническия и производствения потенциал, продължават да страдат от липса на достатъчно вътрешно търсене и изцяло зависят от износа на пазарите на икономически развитите държави – САЩ, ЕС и Япония. Така, само в периода от началото на 2011 досега, темповете на нарастване на индустриалното производство в Индия паднаха от 7,5% до 1,8%, в Южна Корея ръстът от 13,7% бе заменен от спад с 2%, в Сингапур ръстът на деловата активност от 22% бе заменен от спад с 8,8%, а в Япония, още през февруари 2011 бе фиксиран спад на индустриалното производство с 2,7%.

Само Китай, благодарение на обмислената си проактивна индустриална, парично-кредитна и данъчно-бюджетна политика за стимулиране развитието на научно-техническия и производствения потенциал, съумява да запазва темповете на икономическия си растеж над 9%. Наред с твърдата позиция на китайските власти за недопускане прекаленото повишаване на курса на юана и мащабните капиталовложения в развитието на инфраструктурата (над 15% от БВП, за три години) от страна на държавата, това ще позволи да се поддържа конкурентоспособността на националните стокопроизводители, както и да се демонстрират най-високи темпове на растеж на деловата активноста сред големите световни икономики – индустриалното производство нараства с 12,8%, продажбите на дребно нарастват с 18,1%, а профицитът по сметките на текущите операции не пада под 5% от БВП.

На този фон, ситуацията в САЩ изглежда направо блестяща: темповете на икономическия растеж нараснаха от 0,4%, през първото тримесечие на 2011, до 3% - през четвъртото; индустриалното производство е нараснало с 3,4%, продажбите на дребно нарастват с 5,8%, а през последните шест месеца безработицата е намаляла от 9,2% до 8,3%. За сравнение, безработицата в Гърция и Испания е, съответно, 20,9% и 22,9%, задълбочава се спадът на икономическата активност в държавите от европейската периферия – гръцкият БВП е намалял със 7%, а португалският – с 2,7%. Дори в Германия, най-голямата икономика на Стария континент и основен «локомотив» на производствения растеж в ЕС, през последното тримесечие на 2011, за първи път през последните три години, беше фиксиран икономически спад от 0,2%. Наистина, наблюдаваното в момента охлаждане на системообразуващите европейски икономики не е критично, но при положение, че върху тях пада основното бреме по финансиране на многобройните програми за оказване на спешна извънредна помощ на фалиралите членки на ЕС и, че с техните пари, на практика, живее цялата периферия на Съюза, дори незначителното охлаждане на икономическата активност в Германия и Франция, които получават основните валутни приходи от европейския износ, може да доведе до колапс на целия евроинтеграционен процес.

Нещо повече, буквално за половин година продажбите на автомобили в САЩ нарасна от 11,4 до рекордните (от 2007 насам) 14,1 млн. броя годишно (ръстът при леките коли е от 5,7 до 7,4 млн. броя), индексът на деловата активност РМІ на банката на Федералния резерв в Чикаго нарасна от 52,7 до 56,8 пункта, индексът на текущата оценка на пазара на недвижими имоти нарасна от 13 до 29 пункта, индексът на националната икономическа активност скочи от -0,46 до 0,22 пункта, обобщеният индекс на деловата активност в индустрията на банката на Федералния резерв в Ричмънд нарасна от -10 до 20 пункта, а показателите за текущите условия и оценките за очакваните промени в икономиката на Мичиганския университет стигнаха максималните си нива от 2008 насам (83 и 70,3 пункта).

Тоест, на пръв поглед изглежда, че всичко е наред и бихме могли искрено да приветстваме подобно оживление в най-голямата световна икономика и «бастион на либералната демокрация». Има обаче един проблем - на практика, цялото това широко рекламирано «оживление на деловата активност в САЩ» и «успешното преодоляване на кризисните явления» се оказва просто поредния красив мит. Нито една от фундаменталните причини, провокирали през 2007 началото на неприключилата и днес криза, не само че не са отстранени, но и старателно се премълчават. Многобройните форуми на Г-8 и Г-20 придобиват все по-фарсов характер, защото никой от участващите в тях представители на глобалната управляваща класа не смее дори да повдигне въпроса за реалните причини за кризата, тъй като не иска сам да отреже клона, на който толкова удобно вече не едно десетилетие са се настанали глобалните финансови и индустриални монополи. Вместо това, те предпочитат активно да прокарват идеята за «успехите» в заливането на финансовите пазари с ликвидност и безконтролната емисия на резервни валути, както и да препоръчват на стремително обедняващото и деградиращо население да продължи със «затягането на коланите».

За рекордните печалби на най-големите международни банки, паризитиращи върху дебалансирането на международната финансова система и изсмукването на бюджетни средства от обременените с непосилни дългове държави, както и огромните бонуси, които получават членовете на ръководствата им, никой не иска да си спомня. Политическата коректност налага да не се задават неудобни въпроси на големите босове, още повече, когато става дума за бенефициентите на финансовия капитализъм, които са в състояние да отслабят позициите на глобалните монополи, лишавайки ги от невероятните им печалби.

Вашингтон съумява да създава и поддържа илюзията за някаква стабилност и дори за появата на т.нар. „зелени кълнове на икономическия растеж”, с които са изпълнени многобройните мантри на американските чиновници и техните либерални съмишленици-експерти от ЕС и Русия, най-вече благодарение на поддържането на гигантски бюджетни дефицити (над 10% от БВП вече почти четири години) и компенсирането на свиващото се потребителско търсене с нарастващи държавни разходи. При това задачата за стимулиране на търсенете на американски дългови книжа и удържане стойността на заемите на рекордно ниски нива, позволяващи да се получават кредити с отрицателна лихва (отчитайки инфлацията), се постига с помощта на цял комплекс инструменти. На първо място сред тях е генерирането на търсене на дългови книжа на американската хазна, с което е ангажиран контролираният от най-големите банки от Уолстрийт Федерален резерв, увеличил мащабите на емисията си от 850 млрд. долара, през 2008, до 3 трлн. долара, през февруари 2012, и (имайки предвид задбалансовата и безотчетна емисия) предоставил на своите банки-акционери над 13,5 трлн. долара. Наред с негласните договорености с тези банки, изпълняващи функциите на първични дилъри и агенти на Федералния резерв за реализацията на неговата парично-кредитна политика за изкупуване на допълнителните емисии на държавни дългови книжа и последващото им предлагане на аукционите за рефинансиране на банките, това позволява на финансовата олигархия и контролираната от нея част от политическия елит да продължат да градят пирамидата на доларовите дългови задължения, да увеличават бюджетните разходи и да надуват балоните на финансовите пазари.

Глобалната агресия

Освен това, доколкото може да се съди по изключително агресивната и безкомпромисна външна политика на «вашингтонските ястреби» и присъединилите се към тях «гълъби», американският управляващ елит, който формира гръбнака на глобалната управляваща класа, с успех следва максимата «колкото по-зле са съседите, толкова по-добре съм аз», като съзнателно и активно дестабилизира ситуацията по периметъра на собствената си територия. Отлична илюстрация за това е рязката промяна на външнополитическия курс на Вашингтон към сваляне на неудобните и неконтролирани от него режими и към съзнателно и целенасочено ликвидиране на доскоро изключително лоялни лидери на държави, които или са богати на природни ресурси (и, най-вече, на петрол), или пък са разположени в критично важни, от геополитическа и геоикономическа гледна точка, зони. Нагнетяването на хаос в Близкия Изток, на което сме свидетели напоследък, в чиито ход вместо лесно управляемите и предсказуеми Кадафи, Мубарак или Салех, допуснали, под натиска на глобалните елити, проникването на американските и европейски ТНК на своите пазари, а на международните банки - до националните финансови активи, се отваря пътят към властта на «мюсюлманските братя» и крайните ислямисти, в резултат от което регионът постепенно се свлича към феодалната архаика и средновековните расово-религиозни войни.

Съзнателното и целенасочено «взривяване» на Близкия Изток хвърли половината мюсюлмански свят в ужасна братоубийствена гражданска война, щедро спонсорирана от Държавния департамент и поддържана от «морските котки» на САЩ и елитните специални части на някои държави от ЕС, под лозунгите за «демократизация» и «борба с авторитарните режими». При това обаче, не по-малко авторитарните и недемократични съседи на Либия, Египет и Сирия, в лицето на режимите в Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт и другите кланово-олигархични режими, упражняващи тотален контрол върху икономиката, финансите, политиката и армията, кой знае защо почти не попадат под критичния огън на Вашингтон.

Насаждайки хаос в Близкия Изток, американските елити не само опростяват достъпа за своите петролно-газови и металургични корпорации до големите природни ресурси на Либия, Египет и други държави, но и дестабилизират ситуацията по целия периметър около своите конкуренти – ЕС, Русия и, отчасти, Китай. Стимулирайки поредицата от кървави революции в Близкия Изток и оказвайки мащабна финансова и военно-техническа подкрепа за ислямистите, Белият дом провокира рязкото нарастване на бежанския поток към държавите от Южна Европа, дестабилизира ситуацията на стоковите и финансови пазари и, което е принципно важно, провокира масовото бягство на подплашения от събитията глобален спекулативен капитал към последното «тихо пристанище» и квази-резервна световна валута – долара и дълговите книжа на американската хазна. Още повече, че гигантското по мащабите си «промиване на мозъци» и налагането на желания от Вашингтон «дневен ред» позволяват да се поддържа илюзията за финансовата стабилност на САЩ и незаменимостта на американския долар.

Кървавите събития в Близкия Изток, които доста напомнят за тези в остатъчна Югославия, Афганистан и Ирак, отчетливо илюстрират фактическия демонтаж на системата на международното право. Очевидно занапред САЩ все по-малко ще се нуждаят от одобрението на Съвета за сигурност на ООН или от другите институции и инструменти на международното право, когато решат да използват сила, включително за свалянето на властта в чужди суверенни държави.

За периода от началото на 2011, когато стартира реализацията на стратегията за целенасоченото «връщане» на Близкия Изток в кървавото средновековие и дестабилизация на финансовите пазари, чистият приток на глобален спекулативен капитал на финансовите пазари на САЩ надхвърли 380 млрд. долара, т.е. 2,5% от БВП или 10% от американския федерален бюджет. Наред с мащабната емисия на Федералния резерв, която само за 2011 надхвърли 412 млрд. долара (което е повече от целия белгийски БВП, равняващ се на 411 млрд., на Филипините – 393 млрд., Венецуела – 368 млрд. и на още 193 държави по света), това позволи да се постигне безпрецедентен спад на доходността на тримесечните облигации (от 0,15% до 0,01%), както и на петгодишните (от 2,14% до 0,77%) и на трийсетгодишните (от 4,6% до 2,89%). Това позволява на Белия дом да поддържа безумни бюджетни дефицити, да финансира военните си операции в различни точки на света и, посредством компенсирането на свиващото се частно търсене с държавни поръчки, да поддържа илюзията за стабилност в икономиката и финансите на САЩ.

Формирането на необоходимия дневен ред

Заслужава да споменем и активното използване на средствата за масова пропаганда и дезинформация – в условията на бурното развитие на информационните технологии и масовия достъп до интернет,телевизията и останалите медии, в стратегически важен инструмент на глобалната конкуренция се превръща контролът над информацията и формирането на необходимия дневен ред. Американските елити са съвършено наясно за значението на контрола над информационните потоци и блестящо демонстираха възможностите си в манипулирането на общественото мнение: като започнем от създаването на «заплахата от международния тероризъм» (чиито генезис е свързан с активността на американските специални служби още по времето на студената война и непосредствено след нея, и който се превърна в своеобразен отговор на мюсюлманския свят на опитите за подчиняването му на американската хегемония) и завършим с упоритото, макар и лишено от реални основания, търсене на митичното биологично оръже на Саддам в Ирак и «демократизацията» на Близкия Изток. Военната авантюра на Грузия срещу руските миротворци и мирното население на Южна Осетия и Абхазия през 2008, както и постоянното отразяване в негативна светлина на дълговата криза в еврозоната, на фона на тоталното премълчаване на вътрешните проблеми на САЩ, за пореден път потвърждават тезата, че никой не може да отмени глобалната конкуренция, включително на нивото на глобалните елити и корпоративните интереси.

Ненадминатите възможности на американския «истъблишмънт» в сферата на манипулацията на общественото мнение и изкривяването на реалността се проявяват в безкрайната поредица от понижаване на суверенните кредитни рейтинги на държавите от европейската периферия. Формално американските рейтингови агенции със завидно постоянство и упорство «орязват» рейтингите на «фалиралите» членки на ЕС и то именно когато възникват дори и най-малките (пък макар и илюзорни) признаци за стабилизиране на ситуацията и временно отлагане на дефолта в страните от печално известната група PIGS (Португалия, Италия, Гърция, Испания). Несъмнено Гърция, с нейния дълг, равняващ се на 150% от БВП, 550%-на лихва на едногодишните заеми и икономически спад от 7,5%, по принцип, не е в състояние не само да изплаща дълговете си, но дори и да гарантира елементарно обслужване на лихвените платежи. Много е странно обаче, че никой не обръща внимание на хроничните бюджетни дефицити и неизплатимите дългове на САЩ и Япония, които биват рефинансирани единствено благодарение перманентната емисия на валута, монетизацията на дълговете, мощната пропаганда, както и на технологичната и военно-политическа доминация на икономически развитите държави.

В тази връзка, нека си припомним събитията от 4 август 2011, когато рейтинговата агенция S&P осъществи своеобразен демарш срещу финансовата олигархия от Уолстрийт, понижавайки кредитния рейтинг на САЩ, за първи път през последните 80 години. Наистина, само след три седмици в агенцията последва мащабна кадрова чистка, като тя беше напусната от изпълнителния си директор и по-голямата част от екипа му, но вече бе късно – фундаментът на международната паразитна финансова система беше разклатен и започнаха да се очертават първите тектонични промени, които неизбежно ще доведат до загубата на сегашния статут на долара като световна резервна валута.

Голямата част от контролираните от американския капитал телевизионни канали и информационни ресурси се надпреварваха да съобщават за практически неизбежните рискове от крах на световните финансови пазари и пукане на балоните, което уж налага прехвърляне на спекулативния капитал в последната надежда на затъващите спекуланти – американския долар и дълговите книжа на американската хазна. Затова не е чудно, че глобалните спекуланти панически започнаха да продават „рисковите” си активи на фондовите пазари на Стария свят, Азия и Русия, провокирайки спад на фондовите индекси на развиващите се държави с 15-20% и също толкова съществено обезценяване на техните валути.

На този фон, дори публикуването на изключително позитивния доклад за динамиката на американския БВП в края на миналата 2011 не може да промени общата твърде песимистична картина: действително темповете на нарастване на деловата активност в най-голямата световна икономика се ускориха от 0,4%, през първото тримесечие на 2011, до 3% през четвъртото тримесечие. Само че се забравя, на първо място, ефектът на ниската база – така през първото тримесечие на 2010 ръстът надхвърляше 3,9%, докато през последното тримесечие на същата година едва достигна 2,3%. А, на второ, над 62% от целия прираст на БВП (1,88% от 3%-тния икономически растеж) е обусловен от скокообразното нарастване (над 1,8 пъти) на складовите запаси от готова продукция и полуфабрикати - от 38,7 до 71,7 млрд. долара. Именно скокът на обема на нереализирана продукция осигури 20,6% от съвкупните инвестиции и породи илюзията за оживление на инвестиционната и деловата активност

Не по-добра изглежда ситуацията в строителния сектор и на пазара на недвижими имоти, които осигуряваха над 45% от ръста на БВП, през периода 2002-2007, и около 14% от съвкупната добавена стойност – обемите на продажбите на първичния пазар на жилища продължават да са пет пъти по-ниски от предкризисното си равнище (0,32 и 1,52 млн. жилища), а на вторичния пазар на недвижими имоти те на практика са два пъти по-ниски (съответно 4,5 и 7,4 млн. жилища). Едновременно с това, броят на жилищата, чието строителство вече е стартирало, намаля от 2,3 млн. до 650 хил., а разходите на домакинствата за покупка на жилище се свиха с 33,8% - от 1,23 до 0,86 трлн. долара. Тоест, въпреки ударните дози либерална пропаганда и непрекъснатите внушения на вашингтонските чиновници за «успешното преодоляване на кризисните явления», в американската икономика не се наблюдава никакво реално оживление. Никой дори не се опитва да дискутира фундаменталните причини за кризата, провокирала краха в индустриалния сектор, безпрецедентния скок на безработицата и хаоса на финансовите пазари.

Заключение

Неудържимият стремеж на финансовата олигархия и контролирания от нея американски политически елит да наложат впечатлението, че спадът вече е преодолян, а икономиката стабилизирана, само задълбочава структурните дисбаланси и провокира стремителен ръст на системните рискове. Неограниченото и неконтролирано заливане на финансовите пазари с евтина ликвидност, наред с непрекъснатата монетизация на дълговете, провокира надуването на все по-големи балони на финансовите пазари, стимулира бягството на капитала на стоково-суровинните пазари, вдига цените на суровините и продоволствието и така провокира нарастване на разходите в обработващите производства, както и обезценяване на спестяванията и, съответно, спад на жизненото равнище.

Световната икономика и международната валутно-финансова система, основаваща се на пирамидата на американските дългови задължения, се намират на ръба на колапса и, за разлика от 2008-2009, нито рязкото увеличаване на паричната емисия, нито компенсирането на спадащите потребителски разходи с увеличаване на бюджетните дефицити не могат да предотвратят краха. Лихвените проценти и без това са близо до историческите си минимуми, дълговото бреме на най-големите държави в света само за последните три години нарасна 1,5-2 пъти, а бюджетните дефицити, само в САЩ, вече три години надхвърлят границата от 10% от БВП без да показват белези на понижаване. Съдейки по всичко обаче, никой не бърза да дискутира негативните последици от 30-годишната безконтролна доминация на либералния финансов капитализъм, довела да появата на паразитна, по същността си, финансова система.
Наред с упадъка на глобалните монополи, формирали се след Втората световна война и достигнали апогея в развитието си след краха на Съветския съюз, всичко това води до деградация на научно-техническия и производствен потенциал, архаизация на производствените отношения и примитивизация на производствените отношения, ръст на диференциацията в обществото и социална нестабилност. Днес, само в САЩ, над 45 млн. души получават талони за храна за да преживяват, а 3 млрд. души на планетата живеят с по-малко от два долара на ден. В подобна ситуация би било голяма грешка да си затваряме очите пред възможността от повторение на «Голямата депресия» и то в още по-грандиозни мащаби и, като следствие от това, надигането на вълна от «гладни бунтове» не само на територията на бавно загиващите африкански «бананови» републики и вегетиращите в средновековната архаика държави от Латинска Америка но и в доскоро съвсем благополучните Съединени американски щати.

 

* Авторът е старши анализатор в инвестиционната компания Риком-Тръст

В двустранните отношения на САЩ с различните държави по света вероятно няма други, които да се наблюдават толкова внимателно и да пораждат толкова коментари, като тези с Израел.Американско-израелските отношения са обект на безброй анализи. При това, както привържениците, така и противниците им зорко следят и най-малките признаци за напрежение или влошаване, които карат първите да страдат, а вторите да се радват. Докато при управлението на президента Буш-младши развитието на тези отношения не пораждаше кой знае какви емоции, имайки предвид постоянната и почти безкритична подкрепа на Белия дом за Израел, това на президента Обама даде достатъчно възможности на анализаторите да спекулират за проблемите между Вашингтон и правителството на Бенямин Нетаняху. Досега, характерът на този спор беше изцяло предсказуем – от едната страна в него са онези, които критикуват президента Обама заради предполагаемото му нежелание да продължи да подкрепя безусловно Израел (1), от другата – тези, които подкрепят произраелската политика на американския президент (2).

И двете страни обаче, фокусират вниманието си в погрешна посока. Истинскят дебат не е за това, дали Обама е достатъчно произраелски настроен. Истинският дебат би трябвало да се води по въпроса, доколко днешните американски и израелски интереси в Близкия Изток съвпадат? Или, казано по-простичко, фундаменталният проблем в отношенията между САЩ и Израел не е свързан с отделни личности, колкото и важни да са те, а с прогресивно раздалечаващите се интереси на двете държави.

Хорът на критиците на Обама

За мнозина израелци и американци, подкрепящи Израел, причината за появилите се през последните години разногласия е проста: президентът Обама в действителност не е произраелски настроен, или поне не толкова, колкото биха искали дясно ориентираните израелски и американски евреи, както и повечето републиканци в САЩ. За тях, да си „произраелски настроен” означава безкритично да подкрепяш всяко израелско правителство. Това понятие не включва опитите да се внуши на Израел, кое е по-добро за страната или пък да се оказва някакъв натиск върху него – все неща, които президентът Обама си позволява да прави. От тази тесногръда гледна точка, Обама със сигурност не е „произраелски настроен”, само че това се отнася и за много американски евреи, както и за немалко израелци, които също не са склонни сляпо да подкрепят правителството на Нетаняху.

Истината обаче е, че не само дясно ориентираните американски и израелски евреи поставят под въпрос произраелските чувства на Обама. В Израел и сред американската еврейска общност е широко разпространено мнението, че президентът Обама не е емоционално и инстинктивно „произраелски настроен”, каквито бяха предшествениците му (и особено президентите Буш-младши и Клинтън). Макар че се признава подкрепата, която Обама отвреме навреме оказва на Израел (например в ООН (3), или когато израелското посолство в Кайро беше обсадено от демонстранти), той не се смята за „истински приятел” на еврейската държава. Колкото и неоснователно да е това схващане, то се затвърждава, въпреки искрени усилия на президента Обама и неговите привърженици да го оборят. В определени кръгове на американската еврейска общност твърдението, че Обама инстинктивно („в червата си”) не е добре настроен към Израел (4), се е превърнало в клише.

Това убеждение, че Обама не е искрено произраелски настроен е и резултат от постоянните усилия на републиканците да привлекат еврейските избиратели и спонсори. Подобно поведение винаги е било характерно за републиканците, но с влизането на Обама в Белия дом то получи нов тласък. Както изглежда републиканците смятат, че този път, за разлика от преди, когато по-голямата част от избирателите-евреи предпочитаха да гласуват за Демократическата партия, сега те ще се отдръпнат от нея и ще гласуват за републиканския кандидат. Въпреки че подобен сценарий е малко вероятен (независимо от изненадващата победа на републиканците по време на изборите за Конгрес в населения предимно с евреи 9-ти район на Ню Йорк, където преди това печелеше демократът Антъни Уайнър) (5), той продължава да изкушава републиканците, надяващи се да превърнат въпроса за отношението на Обама към Израел в инструмент за привличане на повече избиратели за президентската надпревара в края на 2012. Тоест, непрекъснатите критики срещу „израелската политика” на Обама от страна на републиканските политици и коментатори, се базират не на обективен анализ, а на изборни съображения.

Всъщност, критиките към подхода на Обама в отношенията с Израел не само са тенденциозни (и донякъде неискрени), но и са доста избирателни. Твърдението, че Обама е „хвърлил Израел под колелата на автобуса” (по думите на Мит Ромни) се опровергава от факта, че връзките между САЩ и Израел в отбранителната сфера,на практика, се задълбочиха при управлението на Обама (6). Това разбира се не означава, че начинът, по който Обама развиваше отношенията с Израел е безупречен. Несъмнено, президентът и някои членове на администрацията му допуснаха редица тактически грешки, част от които им струваха доста скъпо. Така например, Обама не посети нито веднъж Израел, нито пък се обърна директно към израелската общественост, макар че отправи подобни обръщения към мюсюлюлманската и арабската общности в Анкара, през април 2009, Кайро, през юни 2009 и в Държавния департамент, през май 2010. Но, макар че администрацията му има вина за недостатъчно доброто управление на двустранните отношения, тя не може да бъде обвинена, че е намалила американската помощ за Израел, както твърдят мнозина нейни критици.

Но, ако президентът Обама не бива да бъде обвиняван за възникналото по време на мандата му напрежение между САЩ и Израел, тогава кой е виновен за това? Според някои анализатори, причината е в сблъсъка между двама много различни политически лидери – Обама и Нетаняху (7). Двамата наистина идват от силно различаващи се политически лагери – Обама е либерал, а Нетаняху е консерватор, а и в личен план не изглежда, че те изпитват особено доверие един към друг (8). Липсата на персонални симпатии помежду им си пролича доста ясно при срещите им в Белия дом, особено през май 2011, когато Нетаняху си позволи публично, пред очите на журналистите, да поучава слушащият го с каменно изражение Обама , след като предния ден президентът беше заявил в Държавния департамент, че границите на бъдещата палестинска държава следва да се съобразят с очертаната през 1967 „Зелена линия”, като се договори взаимен обмен на територии.

Но, въпреки че личните отношения между лидерите със сигурност се отразяват и върху тези между техните държави (пример за което бяха близките отношения между президента Буш-младши и британския премиер Блеър), те не могат да обяснят напрежениетот в американско-израелските отношения при управлението на Обама. В крайна сметка, това напрежение не е само между Обама и Нетаняху. То е много по-широко и има по-дълбоки корени, т.е. не опира единствено до личностния сблъсък между двамата лидери. Истината е, че в основата му са различните стратегическе перспективи. И само ако осъзнаем това, можем да разберем и какъв точно е проблемът в американско-израелските отношения днес.

Общи интереси, различни стратегически перспективи

Преди повече от век, британският премиер лорд Палмерстън изрича прочутата фраза „държавите нямат постоянни приятели и съюзници, а само постоянни интереси” и оттогава тя е залегнала в основите на реалистичния подход към международните отношения. Когато става дума за американско-израелските отношения обаче, е налице тенденция тази доказана истина да бъде игнорирана. Вместо това, американските и израелски официални лица неуморно ни внушават, както направи и президентът Обама в посланието си до конференцията на Американско-израелския комитет по обществените въпроси (АІРАС), на 22 май 2011, че: „връзките между САЩ и Израел са нерушими” (9). Макар че тези думи сигурно са стоплили сърцата на привържениците на неформалния съюз между двете държави, те не отчитат фундаменталния факт, че САЩ и Израел се ръководят, преди всичко, от националните си интереси, а не от взаимната си привързаност, и тъкмо тези интереси, в крайна сметка, определят и характера на взаимоотношенията им. Колкото повече съвпадат те, толкова по-силна ще е и връзката между двете страни.

Разбира се, те и днес продължават да имат много общи интереси в Близкия Изток. И двете се противопоставят на иранската ядрена програма и биха искали да ерозират влиянието на Техеран в региона; и двете се противопоставят на разпространението на балистичните ракети и оръжията за масово унищожение; и двете искат да спрат ислямисткия тероризъм (независимо дали този на Ал Кайда, ХАМАС, Хизбула или други джихадистки групи); и двете подкрепят прозападните режими в региона (като йорданския например) и държат на стабилността в него. По принцип, и двете биха искали да се намери мирно решение на арабско-израелския конфликт, на принципа „два народа, две държави” (т.е. еврейска и палестинска държава) и „нормализация” на отношенията между арабския свят и Израел.

На хартия, или на думи, всичко изглежда наред. Нещата обаче се променят, когато тези широки цели трябва да се трансформират в реална политика и да се реши, кои от тях следва да се приоритизират. Твърде често се оказва, че САЩ и Израел имат различни приоритети и следват различни стратегии. С други думи, не става дума толкова, че двете държави, на практика, искат различни неща, а че се разминават относно начините за постигането им. Както ясно посочва анализаторът на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Хаим Малка, в доклада си за бъдещето на американско-израелския съюз: „начините, по които САЩ и Израел се опитват да реагират на общите предизвикателства, все повече се различават” (10).

Този проблем допълнително се усложнява от факта, че различният подход на американците и израелците към общите предизвикателства все повече се възприема от всяка от страните, като вреден за собствените и интереси. Така, докато американските чиновници обясняват, че Израел не се интересува достатъчно от интересите на САЩ и, че действията му често са неприемливи за Вашингтон, израелците критикуват „наивната” дипломация на Америка в Близкия Изток и вредните последици от нея за еврейската държава. С други думи, всяка от двете страни вярва, че политиката на другата ерозира националните и интереси (11). На този фон, напрежението в сегашните американско-израелски отношения едва ли трябва да ни учудва.

В по-широк план, правителството на Нетаняху възприема сегашната стратегия на САЩ в Близкия Изток като плаха и късогледа. То смята, че тя създава впечатление за слабост на Америка у регионалните и противници (и, най-вече Иран), не е достатъчно съгласувана с регионалните и съюзници (като Израел и Саудитска Арабия) и създава условия за появата на вакуум, който може да бъде запълнен от външни сили (в частност, от Русия и Китай). Всичко това е заплаха за Израел. И обратното, в очите на администрацията на Обама, в момента Израел въобще не разполага с ясна стратегия. Според американците, тази стратегия е блокирала някъде между отричането и пренебрежението – отричането на дългосрочните тенденции, които биха могли да превърнат страната в недемократична държава, и пренебрежениието към всеки опит за натиск върху Израел, дори ако той се оказва с добри намерения. Като най-близък (ако не и единствен) израелски съюзник, за САЩ това не е никак добре, тъй като именно те са принудени да плащат дипломатическата цена за упоритостта на еврейската държава.

Наред с изброените дотук причини, съществуват три важни въпроси, по които САЩ и Израел имат различни стратегически визии и които са основния фактор за напрежението в двустранните отношения през последните години: израелско палестинският конфликт, иранската ядрена програма и т.нар. „арабска пролет”. В основата на споровете между двете страни е фундаменталното разминаване между начините, по които двете държави възнамеряват да преследват целите си, колко важни са тези цели и какви точно са те.

Различните стратегии: Израелско-палестинският конфликт

Всъщност, САЩ и Израел имат консенсус по много от аспектите на израелско-палестинския конфликт – за желания резултат, за необходимостта от преки двустранни преговори между участниците с цел да се намери взаимноприемливо решение и за невъзможността да се преговаря с ХАМАС, но между тях съществуват и редица сериозни разминавания. Най-очевидното е за израелските селища на Западния бряг и в Източен Йерусалим, които отдавна са обект на несъгласие между израелското и американското правителства. Всяка предишна американска администрация се противопоставяше на строежа на нови израелските селища (някои по-остро от други, като например тази на Буш-младши) и всяко израелско правителство отказваше да спре тези строежи (макар че някои ги забавяха, докато други ги ускоряваха).

Тоест, няма нищо ново в постоянните критики на администрацият на Обама срещу изграждането на селища от правителството на Нетаняху, освен може би, че са по-силни и недвусмислени (да си припомним гневната реакция на Белия дом, когато Израел обяви плановете си да строи нови сгради за евреите в Източен Йерусалим, точно по време на посещението на вицепрезидента Джо Байдън в страната, през март 2010). Както посочва в тази връзка бившият шеф на кабинета на Обама Рам Еманюел:”САЩ вече повече от двайсет години следват една и съща политика по този въпрос, разликата е, че ние ясно я декларираме, вместо да я шепнем, както правеха някои преди нас” (12).

Ако администрацията на Обама все пак се различава от предшествениците си в подхода по този въпрос, което е свързано със значението, което тя му придава. Това не се дължи на липсата на произраелски чуства у президента Обама или неговия екип, а че администрацията на президента, както и мнозина експерти в и извън правителството, съзнават, че строежът на нови селища в окупираните територии е ключов въпрос с огромно влияние върху израелско-палестинския мирен процес. Вместо да гледат на продължаващото разширяване на израелските селища като на досаден проблем, САЩ вече осъзнават значението на въпроса за палестинците, както и, че това е най-голямата пречка за постигането на прогрес в мирния процес (13). Въпреки че в миналото палестинците бяха склонни да преговарят с Израел, независимо от продължаващото изграждане на селища, днес вече не са съгласни да го правят, виждайки как експанзията на израелските селища буквално „изяжда” земята на бъдещата Палестинска държава. Докато палестинците ставаха все по-непоколебими в противопоставянето си на строежа на израелски селища на тяхна територия, администрацията на Обама, на свой ред, засилваше натиска си върху Израел да прекрати строежите. Така, скоро след като пое властта, администрацията на президента поиска от израелското правилество да замрази строителството. Както обяснява в тази връзка професор Шаи Фелдман: „Съзнавайки, че палестинската страна няма никакво доверие на новото израелско правителство, доминирано от партията Ликуд, администрацията на Обама стигна до извода, че е необходимо да се направи драматична стъпка към изграждане на такова доверие, което би подобрило условията за предложените мирни преговори. И след като в центъра на палестинското недоверие към Израел е продължаващото разширяване на израелските селища в окупираните територии – нещо, което палестинците смятат за несъвместимо с мирните преговори и края на израелската окупация на палестинските земи, беше естествено САЩ да натиснат Израел да замрази строителството” (14).

Докато администрацията на Обама вярва, че прекратяването на изграждането на нови израелски селища ще увеличи шансовете за успех на мирния процес, правителството на Нетаняху е убедено, че строежът на селища не се отразява сериозно върху хода на палестинско-израелските отношения. То посочва, че в миналото са се водили мирни преговори, при това успешно, независимо, че изграждането на израелски селища е продължавало. Според него, настояването на палестинците строежите да бъдат напълно замразени е само „димна завеса”, целяща да се избегне воденето на преговори по същество с Израел. Тоест въпросът е, доколко изграждането на селищата наистина е от значение (реално или символично) за перспективите за постигане на мир между евреи и палестинци.

Но, докато разминаването между САЩ и Израел по този въпрос достатъчно широко се освещава от медиите, много по-малко внимание се обръща на далеч по-важното и фундаментално разминаване относно ролята, която израелско-палестинският конфликт играе в по-широката динамика на Близкия Изток. Дали конфликтът радикализира арабското и мюсюлманското обществено мнение? Дали той затруднява умерените режими в желанието им да следват прозападна политика? За мнозина, принадлежащи към американския елит в сферите на дипломацията и сигурността, отговорът и на двата въпроса е твърдо „да” (15). Тезата за „връзката” между арабско-израелския конфликт и други въпроси, които са от интерес за САЩ в Близкия Изток, днес се споделя от мнозина сегашни и бивши американски правителствени служители (демократи и републиканци), както и от експертите по Близкия Изток.

Тази „връзка” не означава (както понякога се твърди), че мирът между араби и израелци е лекарство за всичките проблеми в региона. Тя означава просто, че постигането му би помогнало на САЩ да се справят с другите регионални проблеми – например би улеснило сдържането на Иран, тъй като ще отслаби позициите на сателитите му Хизбула и ХАМАС и ще направи по-лесна мобилизацията на арабите-сунити срещу Техеран, т.е. ще съдейства за подобряване на цялостната атмосфера в региона. В САЩ е налице нарастващ консенсус, че израелско-палестинският конфликт вреди на американските интереси в Близкия Изток, макар че повечето политици не са склонни да го кажат на глас, по чисто електорални съображения. Той обаче беше огласен достатъчно ясно от генерал Дейвид Питреъс, тогава шеф на Централното командване на САЩ (а днес директор на ЦРУ) в доклада му пред Комитета за въоръжените сили на Сената от март 2010, където той посочва, че: „Израелско-палестинският конфликт съдейства за формирането на антиамерикански чувства заради фаворизирането на Израел от САЩ. Гневът на арабите, породен от нерешения палестински проблем, ограничава мащабите и дълбочината на американските партньорства с правителствата и народите в региона и ерозира легитимността на умерените режими в арабския свят. Междувременно, Ал Кайда и други екстремистки групировки използват този гняв за да разширят подкрепата си. Освен това, продължаващият конфликт разширява влиянието на Иран в арабския свят, чрез сателитите му – ливанските Хизбула и ХАМАС” (16).

Администрацията на Обама споделя тази визия и вярва, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт би било най-големия принос за регионалната стабилност. Впрочем, други американски администрации също бяха наясно с това, но никой не го декларира толкова ясно и открито. Членовете на кабинета на Обама просто казаха публично това, което предшествениците им дискутираха неофициално. Още като кандидат президент Обама открито говореше за връзката между израелско-палестинския конфликт и другите интереси на САЩ в Близкия Изток, посочвайки в едно интервю, че „този постоянен сблъсък (израелско-палестинският конфликт – б.а.) вреди на цялата ни външна политика. Липсата на решение за този проблем се използва като оправдание от антиамерикански настроените войнствени джихадисти за да извършват непростимите си действия, т.е. в наш национален интерес е да го решим…” (17). Той не промени тона си и след като стана президент, обявявайки например, че: „липсата на мир между палестинци и израелци е пречка за всички останали сфери на задълбочаващо се сътрудничество, както и за гарантирането на по-голяма сигурност за хората от региона, а и за САЩ” (18). Макар че Обама вероятно смята създаването на палестинска държава за морално оправдано, за него е много по-важно, че то представлява стратегическа необходимост за самите САЩ.

Въпреки че Израел също подкрепя създаването на Палестинска държава (19), най-малкото на теория, той не е много склонен това да се случи скоро. Премиерът Нетаняху официално одобри решението за двете държави (в широко дискутираната си реч в Университета Бар-Илан, през юни 2009) (20), но гледа на него без всякакъв ентусиазъм (21). Той не направи почти нищо за прокарването му и със сигурност няма да промени това си поведение. Както изглежда, Нетаняху вярва, че макар създаването на Палестинска държава да е от дългосрочен интерес за Израел, то не е в негов интерес в краткосрочна перспектива, имайки предвид риска новата държава да попадне под управлението на ХАМАС, т.е. в иранската сфера на влияние (22). За него и за мнозина други от военния елит и специалните служби на Израел, създаването на Палестинска държава е опасна игра и Нетаняху инстинктивно иска да играе предпазливо, т.е. за време. Тази израелска политика на постоянно отлагане поражда нарастващо раздразнение у администрацията на Обама (23).

Но дори Израел да искаше да действа по-бързо и смело за реализацията на решението за двете държави, както го кара администрацията на Обама, той няма да приеме американската теза, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт ще има огромно позитивно въздействие върху целия Близък Изток. Истината е, че мнозина израелци смятат, че конфликтът им с палестинците всъщност е последица от проблемите на региона, а не причина за тях. Освен това те отхвърлят тази идея, тъй като смятат, че тя означава, че Израел, поне частично, е отговорен за проблемите в Близкия Изток, т.е. индиректно и за тези на Америка в региона.

Колкото повече САЩ се убеждават, че действително има пряка връзка между арабско-израелския конфликт и гарантирането на другите американски стратегически интереси в Близкия Изток (и дори отвъд региона), толкова по-силен ще става натискът на Вашингтон, включително върху Израел, за разрешаване на конфликта, но паралелно с това ще нараства и съпротивата на израелския елит срещу това. Което няма как да не задълбочи напрежението в американско-израелските отношения, без значение кой управлява в двете държави.

Различните приоритети: иранската ядрена програма

Както Израел, така и САЩ искат едно и също по отношение на двата основни проблема в Близкия Изток – израелско-палестинския конфликт и иранската ядрена програма, а именно създаване на отделна Палестинска държава и прекратяване ядрената активност на Техеран. Те обаче драматично се разминават по начина, по който подреждат приоритетите си. Така, Израел поставя на първо мяста заплахата от Иран, а не конфликта си с палестинците (който, според мнозина израелци може да бъде управляван). И обратното, за САЩ, иранската ядрена програма (макар да е сериозно предизвикателство), не представлява такава заплаха, каквато е за Израел, а прекратяването и не е нито толкова спешно, нито толкова важно.

За израелците, Иран се е превърнал в постоянна заплаха. Почти всички го смятат за най-големия враг и най-сериозната заплаха. Няма нужда да казвам, че тази представа не е неоснователна, имайки предвид иранската подкрепа за ХАМАС и Хизбула, арсеналът на Техеран от балистични ракети и продължаващата му ядрена програма, чиято крайна цел, както се предполага, е създаването на ядрено оръжие.Тъй като тревогата в израелското общество нарасна през последните години (отчасти заради апокалиптичните предупреждения на редица водещи израелски политици, които дори събудиха призрака на Холокоста, сравнявайки Иран с нацистка Германия, а президента Махмуд Ахмадинеджад с Адолф Хитлер (24)), иранската заплаха засенчи всички други предизвикателства пред националната сигурност на Израел, включително конфликта с арабите. Съществува обществен консенсус, че появата на ядрен Иран ще представлява безпрецедентна, дори екзистенциална заплаха за еврейската държава (25). Затова повечето израелци подкрепят нанасянето на едностранен удар срещу иранските ядрени инсталации, ако санкциите и дипломацията не успеят да убедят иранците да прекратят ядрената си програма, макар че са раздвоени, дали Израел следва да осъществи тази атака незабавно (26).

Без значение, колко често и патетично членовете на администрацията на Обама призовават да бъде попречено на Иран да се сдобие с ядрени оръжия и намекват, че ако се наложи може да се използва военна сила срещу него, фактът е, че САЩ не са толкова застрашени или притеснени от иранската ядрена програма, колкото е Израел. Нещата опират и до географията, САЩ са много по-далеч от Иран, отколкото Израел и са много по-могъщи от него. Иранските ракети не могат да достигнат САЩ, пък дори и да можеха, не са в състояние да ги засегнат сериозно. Затова Съединените щати и Израел фундаментално се различават по начина, по който възприемат иранската заплаха. За САЩ, Иран несъмнено е стратегически кошмар, който може да даде мощен тласък на ядреното разпространение в региона, минирайки глобалните усилия за неразпространение, но в никакъв случай не представлява непосредствена заплаха за съществуването на Америка, каквато е за Израел. САЩ могат да съществуват съвместно с един ядрен Иран, ограничавайки се само със сдържането му (както действаха спрямо Съветския съюз през студената война). Израел обаче не може да си го позволи, или поне така си мисли. Както отбеляза наскоро израелският вицепремиер Силван Шалом: „Израел не може да живее с мисълта, че група луди, като иранския режим, ще решават дали да унищожат еврейската държава или не” (27).

Тоест, това, което реално разделя Израел от САЩ, когато става дума за иранската ядрена програма, не са различаващите се разузнавателни данни на двете държави за това, колко близо е Иран до създаването на ядрени оръжия, или коя точно е „червената линия”, чието прекрачване ще изисква военна атака срещу иранските ядрени обекти, както често твърдят медиите (28), а различните им преценки за това, дали наистина се налага и доколко си струва подобна атака. За САЩ и Израел цената и ползата от открита военна акция срещу Иран, силно се различават. Имайки предвид, че израелците смятат Иран за екзистенциалната заплаха, подобна акция, в крайна сметка, би си струвала от тяхна гледна точка, независимо, колко рискована и скъпа би могла да бъде. Това обаче със сигурност не се отнася за САЩ (една прикрита военна кампания е нещо друго) (29). То обяснява и опасенията на Вашингтон, че Израел може да реши да атакува Иран без предварителното одобрение на САЩ, както и постоянните усилия на администрация на Обама да увери Израел, че Америка ще гарантира сигурността му (тук е мястото да напомня, че въпреки толкова често декларираната му подкрепа за Израел, президентът Буш-младши отказа да даде зелена светлина за военна атака срещу иранските ядрени мощности, когато тогавашния израелски премиер Ехуд Олмерт го помоли за това през 2008 (30)).

Американските уверения обаче, не успокояват особено израелските страхове, свързани с Иран, и тревогата, че САЩ биха могли да се примирят с появата на ядрен Иран само и само да не допуснат нова война в Близкия Изток. Всичко това увеличава подозренията на израелците, че САЩ няма да поискат да атакуват иранските ядрени обекти, нито ще позволят на Израел да го стори, а от друга страна задълбочава тревогата на американците, че някой ден Израел ще нападне Иран без да предупреди Вашингтон – още една причина за напрежението в американско-израелските отношения.

Различните цели: „арабската пролет”

При управлението на президента Обама отдавна съществуващите противоречия относно ключовото значение на израелско-арабския конфликт и непосредствения характер на иранската ядрена заплаха, бяха в основата на напрежението в американско-израелските отношения. След това, през 2011, започна т.нар. „арабска пролет”. Революциите и бунтовете, разтърсили арабския свят, довели до падането на редица режими и променили близкоизточната политика, бяха оценени по различен начин от САЩ и Израел (поне повечето от тях). След като винаги досега подкрепяха един и същи отбор в арабския свят – този на прозападно настроените автокрации (и, най-вече Хосни Мубарак в Египет и Хашемитската династия в Йордания), за първи път САЩ и Израел, вече не залагат на едни и същи политици.

Казано по-простичко, Израел би искал оцеляването на управляващите арабски автокрации (макар и по-скоро от страх), докато САЩ се обявиха (макар със закъснение, колебливо и много избирателно) в подкрепа на бунтуващите се арабски маси, настояващи за справедливост и промяна. Разликата в отношението на САЩ и Израел към „арабската пролет” си пролича особено в случая с Египет, където администрацията на Обама подкрепи свалянето на президента Мубарак и демократичния преход в страната, докато правителството на Нетаняху открито подкрепяше Мубарак и заменилия го военен съвет. Впрочем, различията между двете страни се проявиха и в отношението им към бунтовете в Сирия, които САЩ подкрепят, докато Израел изглежда дълбоко раздвоен в отношението си към тях (макар че не харесват Асад, израелците се боят от възникването на хаос и перманентно нестабилност в Сирия) (31).

Така, „арабската пролет” задълбочи различията между американската и израелската стратегии в Близкия Изток. Въпреки че САЩ и Израел традиционно подкрепяха запазването на статуквото в региона, днес това вече не е така, след като администрацията на Обама подкрепи (в различна степен) бунтовниците в целия регион от Тунис, на Запад, до Йемен, на Изток. И тук, както и в отношението към иранската заплаха, географското положение се оказва критично важен фактор. За израелците, арабската пролет не е далечно събитие, каквото е за американците, а нещо, случващо се в непосредствена близост и дори преливащо през границите им. Опасността от появата на яростно антиизраелски (и дори антисемитски) ислямистки правителства, дошли на власт чрез демократични избори, е реална и непосредствена и може да има катастрофални последици за израелската национална сигурност, особено ако доминираното от „Мюсюлманските братя” правителство в Кайро реши да анулира египетско-израелските мирен договор.

Тоест, макар че „арабската пролет”, на практика, доведе до един по-демократичен арабски свят, Израел може да се окаже големия губещ от това, най-малкото в краткосрочна перспектива. При положение, че арабското обществено мнение е силно антиизраелско и про-палестинско, фактът че занапред то ще оказва много по-голямо въздействие върху външната политика на арабските държави, няма как да не повлияе върху отношението им към Израел и израелско-арабския конфликт. Публично декларираната враждебносто и неофициално осъществяваното сътрудничество, което от много години насам характеризираше взаимоотношенията на немалко арабски режими с Израел, сега ще се променят.Разбира се, това не означава задължително, че Израел ще се окаже забъркан в нови конфликти с арабските държави, но със сигурност може да направи по-трудна за него ситуацията в региона, най-малкото докато продължава да окупира палестински и арабски земи.

Докато Израел се опасява, че ще пострада от демократизирането на арабския свят, САЩ се надяват са спечелят от това. Независимо, дали тази надежда е обоснована или не, имено тя определя действията на администрацията на Обама. В Белия дом очевидно вярват, че ако Вашингтон публично подкрепи свободата и демокрацията в арабския свят, вместо да се опитва да съхрани регионалната стабилност и съществуващия ред, може да спечели симпатиите на арабските маси. И дори те да не станат по-проамерикански, биха могли да се превърнат в „по-малко антиамерикански” настроени, ако САЩ решат да застанат „на правилната страна в историята”.

Идеята да бъде подкрепена арабската демокрация и да бъдат спечелени сърцата и умовете на арабите залага на дълбоко вкоренения оптимизъм и вярата в демокрацията на американците. Израелските евреи, напротив, са свикнали да смятат арабите за „органично враждебни” към Израел, а политическите промени в арабския и мюсюлманския свят – за потенциално опасни за собствената им сигурност – примерът с иранската революция от 1979 винаги е в съзнанието им. Така, докато американците и правителството на САЩ залагат на победата на демократичните сили в Близкия Изток и разширяването на „арабската пролет”, израелците се опасяват от най-лошото (32).

Дори ако демократизацията на региона доведе на власт ислямистки правителства – както вече стана в Тунис, Либия и, особено, в Египет, САЩ изглеждат готови да се съобразят и приемат този неизбежен резултат, докато израелците не. Американските политици изглежда са осъзнали, че не всички ислямистки движения са еднакви и някои разполагат с огромна обществена подкрепа. И че си струва да се работи с онези от тях, които са склонни да се съобразяват с правилата на демокрацията и да уважават правата на жените и немюсюлманските малцинства. Във всеки случай, САЩ нямат кой знае какъв избор, освен да се ангажират с тях, имайки предвид огромната обществена подкрепа, с която те разполагат (въпреки колебливия подход на администрацията на Обама към „Мюсюлманските братя” в Египет, доминиращи в местния парламент). От друга страна, за Израел, ислямистите не заслужават доверие, колкото и „демократични” да се опитват да изглеждат. Затова не бива да се допусне те да поемат властта в страните си.

Впрочем, САЩ и Израел не само гледат с различни очи на арабските бунтове, които преобръщат регионалния ред с главата надолу. Всяка от двете страни разглежда реакцията на другата на случващото се като „проблематична”, в най-добрия случай. Така, подкрепата на администрацията на Обама за арабските бунтове, особено в Египет, се оценява от Израел като „наивна” и дори „безразсъдна” (33). И обратното, в Белия дом, както и сред някои американски анализатори, „щраусовата” реакция на Израел на тези събития поражда раздразнение и дори гняв (34). И в този случай, поведението на двете държави и напрежението което то поражда, са резултат повече от разминаващите се национални интереси на САЩ и Израел, отколкото от различията между техните лидери.

Необходимата промяна в дискусията по основните проблеми

Отношенията между САЩ и Израел винаги са имали върхове и спадове, преминавали са през кризисни моменти и периодично нарастване на напрежението. В този смисъл последните четири години, когато в двете страни управляват Обама и Нетаняху, не са изключение. Макар че за някои е политически изгодно и психологически удобно да хвърлят вината за всички възникнали проблеми в двустранните отношения върху президента Обама или неговата администрация, това не ни помага да разберем истинските причини за тези проблеми през последните години.

Вместо да спорим, дали Обама, дълбоко в себе си, е „про- или антиизраелски настроен”, би трябвало да фокусираме вниманието си върху американските и израелските интереси и да се запитаме, доколко те се припокриват на практика. Не е едно и също, дали Израел представлява стратегическа ценност или бреме за САЩ, както си мислят някои. Това е безмислен спор, който твърде често конфронтира защитниците на Израел, с техните противници и не води доникъде. Вместо да разискваме въпроса, дали съюзът с Израел помага или вреди на САЩ, би трябвало да анализираме сферите, в които двете страни се разминават, и се опитаме да разберем дали в тези сфери може да се постигне някакъв компромис или поне противоречията да бъдат притъпени. С други думи, трябва да се ангажираме в постоянна дискусия за реалните интереси на САЩ и Израел и как те биха могли да се сближат, а не само да дефинираме тези интереси или да търсим отговор на въпроса, как те се нарушават и от кого.

Като две държави с много различни размери, разположени в много различни зони на света и разполагащи с много различни възможности (едната е глобална суперсила, а другата регионална сила), можем да очакваме, че САЩ и Израел няма да имат консенсус по всички въпроси и понякога ще преследват различни цели. Колкото по-бързо осъзнаем този факт, толкова по-скоро ще сме готови да стартираме една по-продуктивна дискусия за американско-израелските отношения. Имайки предвид, че в тези отношения ще продължат да възникват проблеми и напрежение, независимо кой ще бъде избран за президент на САЩ през ноември, е от голяма значение да можем да започнем тази дискусия. Без нея, неразбирателството и дори омразата между двете страни ще продължат да нарастват и постепенно ще отровят американско-израелските отношения. И ако искаме да ги запазим добри, отчаяно се нуждаем от по-честен и открит (и по-малко партийно политизиран) подход по този въпрос.

 

Бележки:

 

1. Виж например, Dan Senor, ‘‘Why Obama Is Losing the Jewish Vote,’’ The Wall Street Journal, September 14, 2011, http://online.wsj.com/article/SB10001424053111904353504576568710341742174.html.

2. Например, Natasha Mozgovaya, ‘‘Obama campaign does not shy from his record on Israel,’’ Ha’aretz, September 5, 2011, http://www.haaretz.com/blogs/focus-u-s-a/obama-campaign-does-not-shy-from-his-record-on-israel-1.382720.

3. Администрацията на Обама неколкократно подкрепяше Израел, особено по отношение на Доклада Голдстоун, обвиняващ Израел в извършването на военни престъпления по време на операцията в Газа през 2008-2009; когато наложи вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, осъждаща изграждането на израелски селища в окупираните територии; и когато разкритикува и заплаши с вето молбата на Палестинската автономия да стане член на ООН.

4. Виж например, James D. Besser, ‘‘Strategic Ties And Obama’s Kishkes,’’ The Jewish Week, November 30, 2010, http://www.thejewishweek.com/news/international/strategic_ties_and_obamas_kishkes.

5. За „проблема с евреите” на Обама по време на президенттската му кампания през 2012, виж John Heilemann, ‘‘The Tsuris,’’ New YorkMagazine, September 18, 2011, http://nymag.com/news/politics/israel-2011-9/; and Laura Meckler, ‘‘Jewish Donors Warn Obama on Israel,’’ The Wall Street Journal, May 19, 2011, http://online.wsj.com/article/SB100014240527487035091045763316 61918527154.html.

6. Charles Levinson, ‘‘U.S., Israel Build Military Cooperation,’’ The Wall Street Journal, August 14, 2010, http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703321004575427272550050504.html.

7. Aaron David Miller, ‘‘Bibi and Barack,’’ Los Angeles Times, January 2, 2012, http://articles.latimes.com/2012/jan/02/opinion/la-oe-miller-bibi-barack-20120102.

8. Президентът Обама показа, че не харесва премиера Нетаняху, когато, без да иска, включи микрофона, докато говореше с френския президент Саркози на срещата на Г-20, през ноември 2011, и думите му бяха чути от присъстващите журналисти. Виж ‘‘Sarkozy calls Netanyahu ‘liar’ in remarks to Obama,’’ The Financial Times, November 8, 2011, http://www.ft.com/cms/s/0/3af99210-0a2d-11e1-85ca-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.

9. ‘‘Remarks by the President at the AIPAC Policy Conference 2011,’’ The White House, May 22, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/05/22/remarkspresident-aipac-policy-conference-2011.

10. Haim Malka, Crossroads: The Future of the U.S.-Israel Strategic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2011), p. 56, http://csis.org/files/ publication/110908_Malka_CrossroadsUSIsrael_Web.pdf.

11. Ibid., p. XVIII.

12. Цитирано в Heilemann, ‘‘The Tsuris.’’

13. Президентът Обама ясно изрази виждането си в интервю за телевизия Фокс Нюз: „Продължаващото изграждане на селища не съдейства за сигурността на Израел. Мисля дори, че то затруднява постигането на мир със съседите му… то дразни палестинците по начин, който може да свърши зле. Цитирано в ‘‘Israel defies US on settlements,’’ The Financial Times, November 18, 2009, http://www.ft.com/intl/ cms/s/0/46b47ff0-d39f-11de-8caf-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.

14. Shai Feldman, ‘‘Beyond September: Lessons from Failed Mideast Diplomacy,’’ Middle East Brief no. 54, Crown Center for Middle East Studies, August 2011, http://www.brandeis.edu/crown/publications/meb/MEB54.pdf.

15. Malka, Crossroads, p. 66.

16. ‘‘Statement of General David H. Petraeus, U.S. Army Commander, U.S. Central Command, before the Senate Armed Services Committee on the posture of U.S. Central Command,’’ March 16, 2010, http://armed-services.senate.gov/statemnt/2010/03%20March/Petraeus%2003-16-10.pdf.

17. Цитирано в Jeffrey Goldberg, ‘‘Obama on Zionism and Hamas,’’ The Atlantic, May 12, 2008, http://www.theatlantic.com/international/archive/2008/05/obama-on-zionism-andhamas/8318/.

18. ‘‘Remarks by President Obama and President Abbas of the Palestinian Authority in Press Availability,’’ The White House, May 28, 2009, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/remarks-president-obama-and-president-abbas-palestinian-authoritypress-availabilit.

19. Официалната платформа на Партията Ликуд (която доминира в сегашната управляваща коалиция) проължава обаче да се противопоставя на създаването на Палестинска държава. Виж http://www.knesset.gov.il/elections/knesset15/elikud_m.htm.

20. Виж ‘‘Full text of Netanyahu’s foreign policy speech at Bar Ilan,’’ Ha’aretz, June 14, 2009, http://www.haaretz.com/news/full-text-of-netanyahu-s-foreign-policy-speech-atbar-ilan-1.277922.

21. Нещо повече, според Натаняху, Палестинската квазидържава следва да има ограничен суверенитет и да включва само сектора Газа и около 50-60% от Западния бряг, което е много по-малко, отколкото претендират палестинците.

22. Повечето израелски евреи споделят това схващане.Проучване от септември 2011 показва, че 54% от тях вярват, че незабавното създаване на Палестинска държава не е в интерес на Израел. Виж ‘‘The Peace Index: September 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_232&monthname_September.

23. Виж Thom Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties,’’ The New York Times, December 2, 2011, http://www.nytimes.com/2011/12/ 03/world/middleeast/panetta-says-israel-must-mend-ties-with-arab-neighbors.html.

24. В своя реч от 2006, преди за втори път да стане премиер, Нетаняху направи пряка аналогия между Иран и нацистка Германия, обявявайки, че „отново сме през 1938, а Иран е Германия, която се опитва да се снабди с ядрено оръжие”. Освен това, той обвини иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, че готви нов Холокост. Виж, Peter Hirschberg, ‘‘Netanyahu: It’s 1938 and Iran is Germany; Ahmadinejad is preparing another Holocaust,’’ Ha’aretz, November 14, 2006, http://www.haaretz.com/news/netanyahu-it-s-1938-and-iran-is-germanyahmadinejad-is-preparing-another-holocaust-1.205137. По-наскоро, в речта си на церемонията в Музея на Холокоста в Яд Вашем, през януари 2011, Нетаняху заяви, че „ние, евреите не можем да пренебрегнем уроците от Холокоста, защото те са актуални и днес. Нови потисници отричат Холокоска и призовават за унищожаването ни. Иран и сателитите му – Хизбула и Хамас, презовават за унищожаването на еврейската държава и открито работят за това… Иран дори се въоръжава с ядрени оръжия за да постигне тази цел и светът досега не го е спрял. Заплахата за съществуването и бъдещето ни не е само теоретична”. Виж, ‘‘PM Netanyahu’s Address at the National Ceremony Opening the Holocaust and Heroism Remembrance Day at Yad Vashem,’’ January 5, 2011, http://www.pmo.gov.il/PMOEng/Communication/PMSpeaks/speechshoa010511.htm.

25. Според анкета, проведена през февруари 2007, 82% от израелските евреи смятат, че един ядрен Иран би представлявал екзистенциална заплаха за Израел. Виж ‘‘The Peace Index: February2007,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng. aspx?num_5&monthname_February. Налице е обаче известно разминаване между израелския политически и военен елит за това, дали разполагащият с ядрено оръжие Иран действително ще представлява екзистенциална заплаха за Израел. Така например, шефът на Мосад Тамир Пардо не споделя това мнение. Barak Ravid, ‘‘Mossad chief: Nuclear Iran not necessarily existential threat to Israel,’’ Ha’aretz, December 29, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/mossad-chief-nucleariran-not-necessarily-existential-threat-to-israel-1.404227; see also Dalia Dassa Kay, ‘‘Do Israelis Really Want to Bomb Iran?’’ Foreign Policy.com, January 11, 2012, http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2012/01/12/do_israelis_really_want_to_bomb_iran.

26. В анкета, проведена през март 2009, 54% от израелците искат Израел да бомбардира иранските ядрени обекти, ако международната общност не успее да попречи на иранците да създадат ядрени оръжия. Виж, http://truman.huji.ac.il/poll-view.asp?id_257. В по-нова анкета от ноември 2011, 41% от израелците подкрепят незабавна атака срещу иранските ядрени обекти, а 39% са против. Виж ‘‘Haaretz poll: Israelis evenly split over attacking Iran,’’ Ha’aretz, November 3, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/haaretz-poll-israelis-evenly-split-over-attacking-iran-1.393378.

27. James Reynolds, ‘‘Israel’s fears of a nuclear Iran,’’ January 20, 2012, BBC News, http://www.bbc.co.uk/news/world-middle-east-16655995.

28. Виж например, Avi Issacharoff and Amos Harel, ‘‘Israel and U.S. at odds over timetables and red lines for Iran,’’ Ha’aretz, January 15, 2012, http://www.haaretz.com/print-edition/news/israel-and-u-s-at-odds-over-timetables-and-red-lines-for-iran-1.407346.

29. САЩ и Израел се подозират от мнозина, че вече реализират (поотделно или заедно) секретна военна и разузнавателно кампания с цел да саботират и провалят иранската ядрена програма. За „тайната война” на Америка срещу Иран, виж David E. Sanger, ‘‘America’s Deadly Dynamics With Iran,’’ The New York Times, November 5, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/06/sunday-review/the-secret-war-with-iran.html?page wanted_all; Eli Lake, ‘‘Operation Sabotage,’’ The New Republic, July 14, 2010, http://www.tnr.com/article/world/75952/operation-sabotage; и Seymour Hersh, ‘‘Preparing the Battlefield,’’ The New Yorker, July 7, 2008, http://www.newyorker.com/reporting/ 2008/07/07/080707fa_fact_hersh. On Israel’s see, Ronen Bergman, The Secret War with Iran (Free Press, 2011).

30. Jonathan Steele, ‘‘Israel asked US for green light to bomb nuclear sites in Iran,’’ The Guardian, September 25, 2008, http://www.guardian.co.uk/world/2008/sep/25/iran.israelandthepalestinians1. Фактът, че администрацията на Буш отказва да снабди Изрел с бомби, способни да унищожават подземни бункери, които биха могли да се използват за нападение срещу иранските ядрени мощности, показва, че тя е била против подобна израелска атака. Виж Thom Shanker, ‘‘U.S. Quietly Supplies Israel With Bunker-Busting Bombs,’’ The New York Times, September 23, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/24/world/us-quietly-supplies-israel-with-bunkerbusting-bombs.html.

31. За подробен аналази на израелската визия относно „арабската пролет”, виж Daniel Byman, ‘‘Israel’s Pessimistic View of the Arab Spring,’’ The Washington Quarterly 34, no. 3 (Summer 2011), http://twq.com/11summer/docs/11summer_Byman.pdf.

32. В проведената през ноември 2011 анкета за това, как промените в арабския свят ще се отразят на Израел, 68,5% от израелските евреи посочват, че стратегическата ситуация, в която се намира страната им, се е влошила в резултат от тези събития, Виж ‘‘The Peace Index: November 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_237&monthname_November.

33. Някои в Израел дори обвиниха Обама за свалянето на Мубарак, драматично обявявайки, че Обама е „загубил Египет”. Виж Amy Teibel, ‘‘Barack Obama’s Egypt Response Slammed in Israel,’’ Associated Press, February 3, 2011, http://www. huffingtonpost.com/2011/02/03/egypt-protests-barack-oba_n_817992.html. More recently, Израелският Съвет за национална сигурност разкритикува поведението на администрацията на Обама по отношение възхода на „Мюсюлманските братя” в Египет, обявявайки го за „наивно”, и изрази надежда, че Обама ще заеме по-твърда позиция. Виж Shlomo Cesana, ‘‘National Security Council: Obama naive on Muslim Brotherhood,’’ Israel Hayom, January 3, 2012, http://www.israelhayom.com/site/newsletter_article.php?id_2481.

34. Виж Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties’’; and Thomas L. Friedman, ‘‘The Arab Awakening and Israel,’’ The New York Times, November 29, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/30/opinion/israel-and-the-arab-awakening.html.

 

* Авторът е доцент в Градския университет на Ню Йорк и анализатор на Уошингтън Куотърли

Loretta Napoleoni. Terrorism and the Economy: How the War on Terror Is Bankrupting the World, 170 p., Seven Stories Press, NY, 2011.

Замисляли ли сте се, кои са двете най-дискутирани теми в световните медии през последните десетина години? Според известния италиански анализатор Лорета Наполеони (нашумяла с книгите си „Terror Incorporated: Tracing the Dollars Behind the Terror Networks” и „Rogue Economics: Capitalism’s New Reality” ), това са тероризмът и икономиката. Наполеони, която чете лекции в Кембридж, се смята за една от първите, заели се сериозно с икономиката на тероризма. През последните десет години, т.е. след 11 септември 2001, тя е сред най-търсените експерти в тази сфера. Неслучайно и последната и засега книга е озаглавена „Икономика и тероризъм: как войната с терора фалира света”. В нея авторката се стреми към комплексен анализ на влиянието на борбата с тероризма върху световната икономика, както и обратното – как икономическите тенденции променят облика на съвременните терористи. Наполеони смята, че с недалновидната си политика САЩ са укрепили позициите на редица близкоизточни държави, където са се формирали немалко нови глобални икономически центрове като Дубай например.

В книгата се анализират събитията през първото десетилетие на ХХІ век. Въпреки, че авторката периодично се обръща към предходния опит на САЩ, основната част от изложението е посветено на предизвикателствата пред Америка от 11 септември насам. При това всичко в него е подчинено на строгия хронологичен ред, позволяващ ни да проследим как развитието на вътрешната ситуация в Съединените щати оказва влияние върху глобалните пазари за пране на пари.

Наполеони критикува мерките, предприети от американските власти след събитията от 11 септември, квалифицирайки ги като като „изключително неефективни”. Като пример тя цитира случая с „ислямистката” банка Aл Таква. Както е известно, през 2001, започва разследване на дейността и по подозрение, че банката е била използвана от Ал Кайда за осъществяване на парични преводи. Негов инициатор са Съединените щати, които обаче отказват да си сътрудничат с представители на европейските държави, където банката има свои филиали. Тази липса на координация между тях води до това, че Съветът на директорите на Ал Таква получава възможност да унищожи всички, компрометиращи банката, документи. Това става на територията на Лихтенщайн, чиито власти дори не са уведомени от Вашингтон за разследването срещу Ал Таква, нито че банката е включена в списъка на потенциалните терористични организации. В резултат днес вече е невъзможно да се установи достоверно, дали тя наистина е участвала във финансирането на Ал Кайда. В крайна сметка, разследването на американските специални служби не води до реални резултати.

Наполеони определя десетилетието след 11 септември 2001 като „период на пропуснатите възможности”. Според нея, са съществували достатъчно възможности за проследяване финансовите операции на терористичните мрежи. Проблемът обаче е, че при управлението на Джордж Буш-младши, САЩ свеждат почти до нулата сътрудничеството с другите държави в тази сфера, с което губят шансовете си да разкрият финансовата мрежа на Ал Кайда. В тази връзка, авторката задава въпроса, защо не е била осъществена може би най-ефективната мярка за неутрализирането на заплахата, свързана с Ал Кайда – преследването на банкерите на Бин Ладен?

Анализирайки днешната политика на Вашингтно, Лорета Наполеони критикува и президента Обама, наричайки го лидер на държава, която губи две войни едновременно и е затънала в ужасна икономическа криза, с ниво на безработицата над 10%. Тя твърди, че САЩ сами са създали балона, довел до глобалната икономическа криза от 2008. В тази връзка, Наполеони посочва, че в отговор на Вашингтон на събитията от 11 септември 2001 се е превърнала дефлационната политика и появата на нови пазари, свързани с огромни финансови рискове, прехвърлянето на големи финансови средства на Запада в различни ислямски банки, процъфтяващото в Европа и мюсюлманския свят масово укриване на доходи, както и анулирането на ключови финансови закони. Неслучайно заключителната част на книгата и е наречена „Крахът на глобалната къщичка от карти”.

Последната книга на Лорета Наполеони не предлага кой знае колко източници или пък впечатляващ научен апарат. Авторката се стреми най-вече да докаже справедливостта на собствената си гледна точка. Неслучайно в главата, посветена на т.нар. „Патриотичен акт”, тя съзнателно пропуска да спомене, че този закон все пак изиграва известна роля в борбата с тероризма, а вместо това акцентира само върху негативните моменти в него. Впрочем, Наполеони по начало избягва да анализира плюсовете и минусите, предпочитайки да предлага готови изводи на читателите си. И макар че това вероятно ще тласне някои от тях към по-задълбочен анализ по темата, у други то би породило оправдан скептицизъм. При всички случаи обаче, това няма да намали интереса и на едните, и на другите към проблемите, повдигнати в книгата.

Като цяло, последният бестселър на Лорета Наполеони не претендира за лаврите на строго научен труд и съдържа прекалено много емоционални оценки на случващото се. Задължително следва обаче да подчертаем уникалния му характер, както и фактът, че трудовете с подобна тематика все още се броят на пръсти.

 

* Българско геополитическо дружество

Известният френски политик Юбер Ведрин е роден през 1947. Завършва Института за политически изследвания в Париж (където в момента е преподавател). В качеството си на дипломатически съветник на покойния президент Франсоа Митеран, Ведрин е назначен за генерален секретар на президентската администрация (1991-1995). По-късно става външен министър на Франция (1997-2002) в кабинета на социалиста Лионел Жоспен. След преизбирането на Жак Ширак за президент, през май 2002, Ведрин е заменен на поста от Доминик дьо Вилпен. Между другото, и Ширак, и Ведрин, и Вилпен са твърди противници на едностранните действия на САЩ в Ирак (неслучайно, Ведрин нарече Съединените щати „хиперсила”).

Юбер Ведрин често е критикуван от средите на левицата заради привързаността си към политическия реализъм. Той е известен с мрачните си прогнози за опасността от упадък на Европа и изместването и от новите възходящи азиатски сили. На тази тема е посветена и последната му книга „Глобалната схватка”.

Интервюто с Юбер Ведрин публикуваме с любезното съдействия на Le Temps

-          По време на президентската си кампания, кандидатът на Социалистическата партия Франсоа Оланд се обяви против подписания в началото на март от повечето членки на ЕС т.нар. „фискален пакт”, процесът на чиято ратификация вече стартира. Не смятате ли, че подобно поведение би могло да провокира институционална криза в Европейския съюз?

-          Всъщност, Франсоа Оланд предлага съвсем разумни неща. Днес опасността за Европейския съюз не е свързана с позицията на Оланд, а с прекалено мащабното икономическо „прочистване”, предприето в името на суровите икономии и оздравяването на държавните бюджети. Действително е необходимо да се въведе ред във финансите на държавите-членки и никой не възнамерява да пречи на това. Въобще не ме шокира фактът, че солидарността, демонстрирана от германците, очевидно си има граници и, че те не искат да се превръща в дойна крава за цялата система…

Необходимо е обаче тези корекции да се осъществяват по разумен и политически приемлив начин, а не с помощта на нереалистични механизми, които при това са прекалено „слепи” и дори жестоки. Целият свят се страхува, че така в Европа могат да бъдат убити и последните остатъци от потенциала и за икономически растеж. Това призна германският финансов министър, за същото говори и италианският премиер Марио Монти. Така че, какво всъщност предложи Франсоа Оланд? Европейските дебати отново да се концентрират върху икономическия растеж. Да бъдат изяснени „полезните” разходи на държавата. Подобно преразглеждане на фискалния пакт е напълно възможно.

-          Как може да стане това? Та нали фискалният пакт вече беше подписан на 2 март 2012 в Брюксел от 25 страни-членки на ЕС, включително от Франция…

-          Той може или да бъде преразгледан, или да бъде допълнен. Ако е възможно преразглеждането на отделни постановки на пакта, още по-добре. Ако не, тогава нека го допълним с нови задължителни ангажименти, целящи възстановяването на икономическия растеж. Това е напълно възможно. В историята има достатъчно примери за договори, които след подписването им е трябвало да бъдат променяни и адаптирани към ситуацията. Дискусията в тази посока би се оказала отлична възможност за преориентацията на приоритетите на ЕС. Необходимо е например, много внимателно да подходим към идеята за възобновяването на икономическия растеж, стимулирайки потреблението. Това, от което се нуждаем, е да създадем основата за утрешния икономически растеж (и този в по-далечна перспектива) и да се заемем с „екологизацията” на нашите икономики, по същия начин, по който навремето поставяхме акцента върху тяхната индустриализация. Тоест, необходимо е да навлезем в нова фаза от развитието си, отказвайки се хищническия икономически растеж. Да се опитаме да направим по-екологични транспорта, жилищата, урбанизацията… Помислете само, какво широко поле за нови идеи се разкрива пред нас.

Ето защо не мисля, че всички тези идеи ще бъдат посрещнати на нож от останалите европейски правителства. Убеден съм, че в крайна сметка може да бъде постигнат консенсус. Преразглеждането на фискалния пакт няма да провокира мащабна криза в ЕС. Това не е кой знае какъв проблем. Реакцията на германците също е предвидима: в в началото те, естествено, ще кажат не, но после ще се съгласят, защото би трябвало да са наясно, че икономическото „прочистване”, натрапено на Европа, в крайна сметка, ще доведе до рязък спад на германския износ.

-          Друга тема, по която в момента тече сериозна дискусия, е за протекционизма и реципрочността в търговията. Следва ли ЕС да преразгледа политиката си в тази сфера?

-          Европа вече твърде дълго играе ролята на селския идиот в т.нар. „глобално село”. На глупака в глобалната система. На това следва да бъде сложен край. Днешната глобална схватка в никакъв случай не представлява пример за всемогъществото на международното право. Свидетели сме по-скоро на непрекъснат сблъсък между отделните пазари и непрекъснато изостряща се конкуренция. Западните държави, които доскоро наивно вярваха, че управляват света (както го вярваше и Джордж Буш-младши, стартирайки прословутата си „война срещу тероризма”), сега преоткриват за себе си тази изключително сложна реалност. Нека си отворим очите: много държави, на които довчера оказвахме помощ, днес са се превърнали в „дракони” и опасни наши конкуренти. Всички държави по света, освен западноевропейските, яростно защитават суверенитета си. Затова ми се струва напълно логично да поставя въпроса за реципрочността и „умната” защита на собствените ни пазари. Нека кажем „да” на социалните и екологични прегради и „не” – на преградите, въобще, още повече пък на стените. Необходим е по-добър баланс между западните и големите развиващи се държави. Разбира се, търканията и напрежението ще бъдат неизбежни. И какво от това?. Не бива да се боим от тях.

-          Само че никак не е лесно да се прокара подобно изискване за реципрочност…

-          Истината е , че ако загърбим този въпрос рискът ще е по-голям. Народите на Запада и особено европейците се чувстват все по-неуютно, сблъсквайки се с глобализацията. Мнозина осъзнават че са губещата страна в този сблъсък и обвиняват своите правителства, че вече нищо не контролират. Тоест, те много лесно могат да бъдат мобилизирани за протестни действия. Спомням си, как осъществихме проекта за ролята на Франция в глобализационния процес през 2007. Тогава „Файненшъл таймс” публикува резултатите от едно проучване, според което глобализацията не поражда оптимизъм в нито една западна държава. Хората я разглеждаха по-скоро като генератор на проблеми, а не на предимства. Ако искаме да възстановим доверието в този процес, се налага отново да въведем ясни правила. В крайна сметка, това е въпрос на здрав смисъл. Правителствата трябва да покажат, че обикновените хора не са изоставени на произвола на съдбата. В същото време следва да се откажем от идеализираната представа за Запада, който стои на върха на Олимп, диктува оттам правилата си на останалите и може да се бърка във вътрешните им работи. Това вече не работи. Днес се налага да се водят преговори във всички области. Възходът на големите развиващи се държави прави собствената ни мощ доста относителна. Икономическите кръгове, които толкова упорито ни тласкаха към все по-голяма либерализация, започват да осъзнават истинската и същност, като това особено се отнася за индустриалците. Тоест, днес е изключително необходимо да дискутираме, да си сътрудничим, да преговаряме за трансфера на технологии. Не бива да изпадаме в паника, но се налага да бъдем реалисти.

-          В такъв случай, нима са справедливи критиките срещу привържениците на идеята за укрепване на федерализма в ЕС, обявяващи се за еднапо-силна Европа?

-          Винаги съм се отнасял със симпатия към тези дискусии, но те могат да придобият и трагичен отенък. Светът действително се нуждае от „европейски полюс”, тъй като ако Европа не се трансформира в държава, ще стане зависима. Да, необходимо е да защтим европейския начин на живот. Но федерализмът в мащабите на ЕС, ако го копираме едно към едно от американския федерализъм, просто няма да работи! Навремето Бисмарк успява да обедини германците, Кавур прави същото с италианците. Но няма как да излезем извън рамките на европейските национални държави. Жак Делор е прав, когато говори за „федерация от национални държави”. Необходимо е да се съчетае запазването на големите държави с ефективните механизми на колективните действия. Това няма как да се избегне. Лично аз не вярвам в идеалистическия федерализъм.

-          Между другото, Никола Саркози също наблягаше на това, че по време на първия си мандат е защитавал интересите и на Франция, и на Европа. Какво мислите за нападките му срешу Шенген?

-          Резултатите от управлението му не са еднозначни. Действително имаше силни моменти, но и очевидни провали, като Средиземноморския съюз например. През последните две години от мандата си той направи прекалено много отстъпки пред Германия и то след като през първите три години толкова упорита се съпротивляваше на немските инициативи. Разбира се, в крайна сметка, той и Меркел успяха да намерят начина за съвместни действия. И какво последва? Никола Саркози съумя да реши проблемите по един „хусарски” начин и всеки път трябваше да плаща за това. Само че международните проблеми на се свеждат само до търсенето на конкретни решения за всеки отделен случай. Необходимо е да можеш да управляваш взаимодействието в дългосрочна перспектива. Що се отнася до преразглеждането на Шенгенските споразумения, то вече е в ход и това е добре. В последно време, Шенген се превърна в своеобразно решето. Затова развитие получи идеята за преразглеждане на начина на функциониране на тези споразумения, въз основа на подобряването на съвместното управление с участието на Брюксел и страните-членки. Всичко останало е просто политиканска полемика.

-          Каква следва да бъде външната политика на Франция, според Вас?

-          На първо място е Европа с нейния фискален пакт, който следва или да бъде преразгледан, или допълнен. След това идва въпросът за НАТО, чиято поредна среща на върха се проведе на 20-21 май в Чикаго. Тук основният въпрос е, „защо е необходима организация като НАТО?”. Имам предвид, в частност, американския проект за т.нар. европейска ПРО. Той може да се разглежда единствено като допълнение към френския потенциал за ядрено сдържане. В изказванията на американските официални лица по темата присъстват редица нееднозначни моменти, които следва да бъдат отстранени. За Франция тук възникват два важни въпроса:  за абсолютната необходимост да бъде съхранена фундаменталната сигурност, гарантирана от нейния потенциал за ядрено сдържане, както и за финансовите и политически проблеми, произтичащи от проекта за ПРО, които могат да се изплъзнат от вниманието на държавите-членки.

Що се отнася да Афганистан, лично аз подкрепям незабавното изтегляне на всички войски оттам, при условие че се гарантира сигурността им, както се положат максимални усилия за избягването на излишно напрежение. Западната военна операция в тази страна напълно изчерпа своята логика. Идеята да се поеме отговорността за държава като Афганистан и тя да се трансформира е похвална, но се провали тотално. Няма как да управляваме Афганистан вместо афганците. Това просто не ни е по силите.

Най-важният фактор, определящ хода на дискусиите в американското общество по изключително чувствителната расова проблематика, са извършващите се вътре в него фундаментални демографски промени. Според данните от преброяването през 2010, общият брой на населението на САЩ е нараснал с 27,3 млн. души (или почти с 10%), в сравнение с предишното преброяване от 2000, като от 281,4 млн. е достигнало 308,8 млн- души. При това повече от половината от този прираст, или 15,2 млн. души, са граждани на САЩ от латиноамерикански произход. През първото десетилетие на ХХІ век латиноамериканското население на САЩ е нараснало с 43%, като от 35,3 млн., през 2000, е достигнало 50,5 млн. души, през 2010 (т.е. от 13% до 16% от цялото население на страната). С почти аналогични темпове нараства и американското население от азиатски произход, т.е. принадлежащите към монголоидната раса, чиято численост е нараснала от 10,2 млн. души (3,6% от цялото население на САЩ), през 2000, до 14,7 млн. (4,8% от цялото население), през 2010. Темповете, с които нараства числеността на втората по големина етническа група в САЩ – афроамериканците, също са по-високи от средните за страната. Ръстът при тях е 12,3%, като от 34,7 млн. души (12,3% от цялото население), през 2000, те са нараснали до 38,9 млн. души (12,6% от цялото население), през 2010. В същото време, бялото мнозинство в Америка е демонстрирало ръст от едва 1,2%, т.е. от 194,5 млн. души, през 2000, числеността му е нараснала до 196,8 млн, през 2010. Тоест, относителният му дял е намалял от 69,1% до 63,7% от цялото население на САЩ. Сравнителните резултати от преброяването на населението на страната през 2010 по расово-етнически признак са показани в таблица 1.

Таблица 1. Динамика на промените в расово-етническата структура на населението на САЩ в периода 2000—2010

Расово-етническа група

2000

2010

Нарастване на

населението

млн. души

%

млн. души

%

млн. души

%

Население на САЩ, общо

281,4

100

308,8

100

27,3

9,7

Бяло мнозинство

194,6

69,1

196,8

63,7

2,2

1,2

Латиномериканци

35,3

12,5

50,5

16,3

15,2

43,0

Афроамериканци

34,7

12,3

38,9

12,6

4,2

12,3

Американци от азиатски происход

10,2

3,6

14,7

4,8

4,4

43,3

Индианци и коренни жители на Аляска

2,5

0,9

2,9

0,9

0,4

18,4

Хавайци и жители на други острови в Тихия океан

0,4

0,1

0,5

0,2

0,1

35,4

Представители на други раси (една раса)*

15,4

5,5

19,1

6,2

3,7

24,4

Представители на две и повече раси

6,8

2,4

9,0

2,9

2,2

32,0

 

* Заради методологическите особености на преброяването и преброителните списъци, разминаването между общата численост на населението на САЩ и сумата от отделните му компоненти се обяснява именно с наличието на точката «представители на други раси (една раса)», тъй като включените в него лица са се причислили към две различни раси едновременно.

Източник: USCensusBureau. Overview of Race and Hispanic Origin: 2010. 2010 Census Briefs. Issued March 2011. C2010BR-02. P. 4. – http://www.census.gov.

 

Именно постепенната загуба на доминиращите позиции на бялото мнозинство в САЩ в расово-етническата структура на американското общество и стремителният ръст на числеността и относителния дял на американците с латиноамерикански и афроамерикански произход, както и на тези с азиатски произход, предопределят изострянето на дебатите в САЩ за идентичността и бъдещето на американския тип цивилизационно развитие, придобили ярко изразена политическа насоченост с идването в Белия дом, през януари 2009, на първия в историята на страната чернокож президент Барак Обама. Наред с това обаче, финансово-икономическата криза, започнала в САЩ през втората половина на 2007, също се оказа оцветена в ярко изразени расово-етнически тонове.

Расово-етническото измерение на икономическата криза от 2007-2009

Най-острото икономическо сътресение, поразило САЩ за целия исторически период на развитието им от средата на ХХ век насам, за пореден път демонстрира уязвимото положение, което заемат в американското общество значителна част от представителите на националните малцинства и особено латиноамериканците и афроамериканците. По данни на официалната американска статистика, икономиката на САЩ е достигнала дъното през лятото на 2009, затова именно тази година е сред най-показателните, от гледна точка влиянието на икономическите сътресения върху социално-икономическото положение на националните (расовите) малцинства.

Този аспект на икономическа криза се прояви най-вече в нарастването на абсолютните и относителни показатели за бедността сред афроамериканците, латиноамериканците и американците с азиатски производ. В доклада си за динамиката на основните показатели за бедността в САЩ през 2009, Бюрото по преброяването констатира, че общият брой на американците, чиито годишни доходи са под официалния „индекс на бедността” (22 хиляди долара за четиричленно семейство), е достигнал 43,6 млн. души, което е най-високия показател от 1959 насам (1), когато САЩ официално започнаха да отчитат числеността на представителите на най-бедните слоеве (през 1959 в САЩ са живеели около 40 млн. бедни). И макар че в абсолютно изражение общата численост на белите бедни надхвърля тази на представителите на най-бедните слоеве на националните малцинства, истината е, че в началото на ХХІ век бедността в САЩ (в относително измерение) има предимно „цветно” лице: така, през 2009 сред принадлежащите към най-бедните слоеве белите са били 18,5 млн. души, латиноамериканците – 12,4 млн. души, афроамериканците – 10 млн. души, а тези с азиатски произход – 1,7 млн. души. Тоест, общата численост на „цветните” бедни в САЩ достига 24,1 млн. души, през 2009, като съотношението между цветните и белите бедни е 56% към 44% (2).

В резултат от икономическата криза, през 2009 делът на бедните сред бялото мнозинство достигна 9,5% от общата численост на тази демографска група, докато при афроамериканците той е 25,5%, при латиноамериканците – 25,3%, а при тези с азиатски произход – 12,4% от общата численост на тази демографска група от населението на САЩ (3). С други думи, в периода, когато икономическата криза „удари дъното”, всеки десети беден американец е бил бял, всеки осми – от азиатски произход, и всеки четвърти – афроамериканец или латинос. Съпоставката със статистическите данни от миналите години показва, че, както по абсолютни, така и по относителни показатели, икономическа криза е върнала бялото мнозинство към показателите от първата половина на 80-те и 90-те години, характерно за които е действието на различни кризисни фактори, а в случая с 80-те и това на т.нар. „рейгъномика”, когато в САЩ беше осъществено значително съкращаване на бюджетните разходи за подпомагане на бедните слоеве от населението. По отношение на афроамериканците, латиноамериканците и тези с азиатски произход пък е налице връщане към относителните показатели от първата половина на 90-те години (в абсолютен израз, толкова голяма бедност сред тези категории американски граждани не е фиксирана през целия период, откакто се води статистика на показателите за бедността в страната).

Като цяло, тези статистически данни достатъчно убедително свидетелстват, че прогресът в подобряването на социално-икономическото положение на расовите и етнически малцинства в САЩ има ясно изразен цикличен характер, което подхранва и периодичните дискусии за това, доколко ефективно функционира прословутият американски междурасов и междуетнически „котел за претопяване”.

Както е известно, икономическият просперитет традиционно поражда надежди за скорошна реализация на „американската мечта” за всички американци, независимо от цвета на кожата им (т.нар. „пострасово общество), докато икономическите кризи стимулират появата или на алтернативни теории (4), или пък затвърждава тезата, че органична черта на американския модел на цивилизационно развитие представлява наличието на две „базови” раси – доминиращата бяла раса и дискриминирани или дори потискани „цветни” раси.

Последната икономическа криза за пореден път потвърди, че икономиката е онази сфера, която лишава етническите малцинства и най-вече афроамериканците и латиноамериканците от достъп до материалните ресурси, под формата на високи и стабилни възнаграждения на високоплатените работни места и заетост във водещите наукоемки отрасли. Негативните последици от икономическите сътресения също се стоварват на първо място върху представителите на етническите малцинства.

Основна проява на текущата финансово-икономическа криза беше стремителният ръст на безработицата в САЩ, чиято основна тежест бе поета именно от представителите на етническите и расови малцинства.

Най-много пострадаха от нарастващата безработица афроамериканците и латиноамериканците. Така, при средно ниво на безработица от 9,3%, през 2009, безработицата сред белите работници и служители беше по-ниска, достигайки 8,5%, докато тази сред афроамериканците и латиноамериканците надхвърли средното национално равнище, достигайки, съответно, 14,8% и 12,1% (5). При това, що се отнася до латиноамериканците, толкова високи нива на безработица не бяха фиксирани от 1972 насам (последните налични съпоставими данни), а по отношение на афроамериканците този показател достигна рекордните равнища от предишните икономически кризи от средата на 70-те, началото на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

При това следва да отбележим, че афроамериканците притежават най-ниския показател за икономическа активност на населението, който, от началото на 90-те, е средно с 4% по-нисък отколкото при белите американци (63-64%, срещу 66-67%, при белите). Особено силно са различават показателите за икономическата активност сред белите и чернокожите при мъжете, като през последните 10-15 години тази разлика достига 7-8% (74-75% при белите мъже, и 66-67%, при чернокожите) (6).

Неравномерностите в деструктивното въздействие на кризата върху положението на белите и чернокожите американци се илюстрират и от следния доста характерен факт: през 2009 делът на безработните бели американци, отчаяли се, че могат да си намерят работа, но готови да започнат да работят, ако им предложат, е 26%, докато делът на афроамериканците със същите проблеми надхвърля 33% (7).

По-високите нива на безработицата сред афроамериканците и латиноамериканците, в сравнение с белите, са тясно свързани и обусловени от разривите в заплащането. В хода на последната финансово-икономическа криза, абсолютният разрив в заплащането на труда на белите, афроамериканците и латиноамериканците нарасна още повече – в частност, за периода 2007-2009 средната седмична заплата (в текущи цени) на белите американци е нараснала с 41 долара, на афроамериканците – с 32 долара, а на латиноамериканците – с 38 долара (става дума за работници и служители на пълен работен ден) (8). Тоест, по отношение на афроамериканците и латиноамериканците, кризите играят ролята на своеобразен фактор на „икономическа сегрегация”, спрямо положението на бялото мнозинство.

Разривът между абсолютните и относителните нива на трудовите доходи е тясно свързан с разпределението на белите и цветните контингенти на работната сила в САЩ съообразно професионално-квалификационното равнище и отделните отрасли на икономиката. Така, бялото мнозинство е широко представено в квалификационните групи с най-високи заплати – управленски кадри, професионално-технически кадри, финансисти и банкери. През 2009, в частност, 36% от цялата бяла работна ръка в САЩ е заета именно в тези професионално-квалификационни групи, докато делът на афроамериканците е 29%, а на латиносите – малко над 19%. В същото време, афроамериканците и латиносите заемат доминиращи позиции в сферата на материалното производство и транспорта. През 2009, в тези сфери са заети 17% от цялата латиноамериканска и 14% от цялата афроамериканска работна ръка в САЩ. Афроамериканската и латиноамериканската работна ръка е концентрирана в сферата на услугите и най-вече в такива нейни отрасли, като търговията на дребно, ремонтната дейност, общинските служби по чистотата и пожарните, както и в най-различни спомагателни услуги (9).

С други думи, в съвременната високоразвита от технологична гледна точка икономика, белите американци са ангажирани предимно с управлението, научната дейност и внедряването на челни технологии, преподават в университетите, формират лекарския персонал в престижните болници и клиники и оказват висококвалифицирани и скъпоструващи юридически услуги, докато афроамериканците и латиносите работят най-вече в заводите и фабриките, в строителството и транспорта, или са ангажирани със спомагателни услуги, включително ремонтни работи, търговски услуги, или като домашни помощници. Периодичните кризи само допълнително подчертават това исторически формирало се в американското общество разделение на труда, в рамките на което „бремето на белия човек” е свързано най-вече с нарастващото интелектуално натоварване и ангажирането с глобалните проблеми, докато това на „цветния човек” продължава да се свързва най-вече с интензивния физически труд.

През последните няколко десетилетия обаче, тази утвърдила се структура на отношенията между белите и цветнокожите беше нарушена от американците с азиатски произход (принадлежащи предимно към монголоидния тип), които уверено започнаха да изпреварват по повечето социално-икономически показатели бялото мнозинство на Америка. Тъй като в момента делът им в общата численост на работната сила в САЩ не надхвърля 5% и в количествен план те силно отстъпват на латиносите и афроамериканците, американските анализатори не са склонни да правят далеч отиващи изводи за евентуалното им влияние върху еволюцията на расовия проблем в САЩ. Въпреки това, налице е парадоксален, поне на пръв поглед, феномен – в резултат от финансово-икономическата криза, именно американците от азиатски произход се оказаха големите печеливши, укрепвайки социално-икономическите си позиции в обществото.

Става дума най-вече за такъв ключов показател, като нивото на безработицата. През 2009, сред тази расово-етническа група американци, безработните бяха едва 7,3%, т.е. по-малко не само от средното национално ниво, но и от това сред белите американци. В същото време, нивото на икономическа активност на тази общност дори се увеличи (66%, през 2009, срещу 65,5%, през 2007), надминавайки същия показател при бялото мнозинство.

Но най-поразителният апект на влиянието на кризата върху положението на американците от азиатски произход е, че през двете кризисни години, средното седмично ниво на техните трудови доходи е нараснало с 50 долара, достигайки 880 долара, което е с над 16% повече от аналогичния показател при белите работници и служители. През 2009, почти половината от работещите американци от азиатски произход (48,8%) са били заети в управленския, професионално-техническия или финансовия сектори. В същото време тази расово-етническа група се оказва слабо представена в различните отрасли на материалното производство, като изключим може би търговията (21% от всички работещи американци от азиатски произход). През 2009, почти 23% от работещите, принадлежащи към тази група, са били заети в сферите на здравеопазването и образованието, а над 12% - на туризма и развлеченията (10).

С други думи, в днешна Америка амерканците от азиатски произход, се оказват „по-бели” от представителите на бялото мнозинство, извоювайки си водещи позиции именно в онези сектори на икономиката, които гарантират устойчиво доминиращо положение в социалната йерархия. Възможно е в основата на успеха на американците от азиатски произход да е способността им, в условията на пазарна икономика, да бъдат по-конкурентоспособни в сравнение с белите американци и то на собствената им територия.

Не е тайна, че, по подразбиране, като фундаментален фактор за доминиращото положение на бялото мнозинство спрямо латиносите и афроамериканците е представата за изначалната неконкурентоспособност на последните по отношение на белите американци. Американците от азиатски произход обаче убедително демонстрираха и доказаха, че могат „да играят” по правилата, предложени от белите и да побеждават, без да променят условията на „играта”. Този фактор, макар и да остава в периферията на днешните дебати за ролята на расово-етническите групи в цивилизационното развитие на САЩ, достатъчно очевидно демонстрира на американските управляващи елити, че по принцип резкият спад на влиянието на бялото мнозинство, а в дългосрочна перспектива (т.е. в рамките на следващите две-три десетилетия) възможната трансформация на американското общество в „цветно” – с повече или по-малко паритетно представителство на белите, афроамериканците, латиносите и американците с азиатски произход, би могъл да доведе до смяна на доминиращите в Съединените щати раси, като при това американците от азиатски произход все повече ще претендират за ролята на „водеща и насочваща” расово-етническа група, справяйки се с нея не по-зле от белите.

Именно в рамките на този вектор в расово-етническото развитие на американското общество, чиито смисъл е в това, че доминиращата позиция на белите американци все повече бива „застрашена” от друга расово-етническа група, на изборите през 2008 за 44-ти президент на САЩ беше избран Барак Хюсеин Обама.

„Пострасовият” расизъм

Понятието „пострасово общество” активно започна да се използва в американската политическа лексика именно през 2008 и представляваше реакция на медиите, а след това и на академичните кръгове в САЩ, на издигането на чернокожия кандидат Барак Обама за президент на страната от Демократическата партия. Фактът, че расовият въпрос не беше в центъра на избирателната кампания, която за първи път в американската история вкара в Белия дом представител на расово-етническите малцинства, даде повод да се заговори, че е постигнат много сериозен успех в развитието и укрепването на „пострасовото общество”.

Терминът „пострасово общество” се използва за обозначаване на ситуацията, в която расовата принадлежност престава да има кой знае какво значение за голямото мнозинство амариканци. Това тълкуване се споделя от мнозина автори (11), макар други да смятат, че за подобна характеристика е достатъчно расовите различия просто да останат на заден план или пък да станат по-малко важни (12).

Така, известният американски анализатор Даниел Шор (един от първите в журналистическите среди, започнал да употребява този термин) прокарва тезата, че феноменът Обама, който излиза извън тесните расови рамки, поставя началото на нова „пострасова ера” в американската политика. В едно интервю по повод победата на Обама, той отбелязва „появата на нов термин в политическия лексикон – пострасово”, формулирайки по следния начин същността на разгорялата се в САЩ дискусия по този въпрос: „Пострасовата епоха, чието олицетворение беше и кампанията на Обама, ознаменува началото на нов етап, в който ветераните на движението за граждански права от миналия век окончателно остават в историята, тъй като американците вече избират онзи, на когото ще поверят съдбите си, без оглед на расата му. Интересно е, че ветераните от битките за граждански права отпреди 40 години изглеждат доста по-малко очаровани от Обама, отколкото онези, които тогава още не са били родени… Вероятно американците още не са постигнали пълен расов „далтонизъм”, но е много показателно, че Обама спечели 67% от гласовете на избирателите между 18 и 29 години, т.е. на поколението, родено след събитията в Селма” (13).

На свой ред, в статията си „Пострасовото общество”, публикувана през 2008 в списание „Ню Рипъблик”, Мартин Кроули, цитирайки едно свое интервю с „белия националист” (както сам се определя) и бивш водач на Ку-клукс-клан Дейвид Дюк (14), посочва, че то го е навело на мисълта, че дори такъв идеолог на расистите като Дюк очевидно не изпитва особено безпокойство от политическия възход на Обама (15).

В същото време обаче, съвсем в духа на „кафкианските закономерности”, характерни за поведението на социалните и политическите системи, в призива на самия Обама за общонационална дискусия по расовия въпрос, който той отправи на 18 март 2008 в Националния конституционен център във Филаделфия (където навремето е приета американската Конституция), тази ретроспектива, поне от позициите на днешния ден, имаше по-скоро противоположен ефект (16). В стремежа си да придаде по-голяма символика на речта и да подчертае значението и, Обама използва за нейно заглавие думите от преамбюла на Конституцията „за един по-съвършен Съюз”, като се опита да даде собствено тълкуване на днешното състояние на междурасовите отношения в страната, посочвайки причините за междурасовото напрежение, включително привилегиите на белите и неравнопоставеното положение на чернокожите, и призовавайки „да бъде ликвидиран разривът между идеалите за равенство и реалността”. Социологическите агенции определиха тази негова реч като „най-голямото политическо събитие в рамките на избирателната кампания”, отбелязвайки, че 85% от американците са чували за нея, а 54% твърдат, че са добре запознати с основните и постановки (17). В крайна сметка, тази реч направи Обама невероятно популярен. През следващите 24 часа тя беше гледана 1,2 млн. пъти по You Tube, а след още няколко дни този брой нарасна до 2,5 млн. Според списание „Ню Йоркър”, именно тази реч е помогнала най-много на Обама да стане президент на САЩ (18).

„Сред най-важните задачи, които си поставихме, започвайки тази кампания – заяви тогава Обама – е да продължим дългия път на онези, които вървяха по него преди нас, т.е. пътят водещ към една по-свободна, по-милосърдна и по-просперираща Америка. Реших да се кандидатирам за президент именно в този момент от нашата история, тъй като съм дълбоко убеден, че няма да можем да отговорим на предизвикателствата на епохата, ако не решаваме всичи проблеми заедно и не изградим един още по-съвършен Съюз, въз основа на разбирането, че макар да имаме различен опит, имаме общи надежди. Можем да не си приличаме и да имаме различни расови и етнически различни корени, но всички искаме да вървим в една посока – към по-доброто бъдеще за нашите деца и внуци” (19).

Всъщност, идеята, която Обама озвучи в своята реч, е същата онази „национална идея”, върху чиято основа израстна цяло поколение политически коректни граждани на Америка и чиято същност е, че американците са „нация, която е нещо повече от простата сума на съставляващите я разнородни елементи, т.е., че действително става дума за един народ” (20).

В устата на бъдещия чернокож президент на САЩ обаче, констатацията на факта че расовият проблем продължава да съществува, беше не толкова опит да се предложи „окончателно” решение на вечния за Америка расов въпрос, колкото своеобразна форма на възкресяване на старите спорове, сблъсъци и противоречия, т.е. „преформатиране” на ново диалектическо равнище на призраците от миналите исторически епохи. „Расовият въпрос не е нещо, което нацията ни може да си позволи да игнорира – заяви Барак Обама в речта си във Филаделфия – въпросите и коментарите, появили се през последните няколко седмици (т.е. в хода на избирателната кампания – б.а.), отразяват сложността на расовия проблем, който все още не сме преодолели, и свидетелстват, колко далеч сме от съвършенството в тази сфера. И, ако сега решим да се пръснем, всеки в своя ъгъл, никога няма да можем да се съберем отново и заедно да решим такива насъщни въпроси, като здравеопазването, образованието и гарантирането на добра работа за всеки американец” (21). Обвързвайки решението на расовия въпрос и този за социалното неравенство в един, при това сложен възел, Обама всъщност постави и основите за появата на мощна опозиция срещу самия него, вече в качеството му на президент, обединила непримиримите критици на социално-икономическия му курс и ултрадесните екстремистки сили, изповядващи расова непримиримост, които – по примера на Обама – също решиха да апелират към символите на славното историческо минало на Америка, но в този случай не към филаделфийската камбана на Свободата, а към „бостънското чаено парти”.

Тоест, на практика, Обама се оказа „неформалният баща-основател” на движението на Чаената партия. „Както посочва навремето Уйлям Фокнър: „Миналото не е погребано. Всъщност, истината е, че то дори не се е превърнало в истинско минало”. Много от различията, характеризиращи днес афроамериканското общество, се коренят далеч назад в миналото, т.е. произтичат от онова неравенство, от което страдат предишните поколения в условията на жестоко робство или пък по времето, когато действат т.нар. закони на Джим Кроу” (22) – посочва Барак Обама, пояснявайки, че „отделните училища за бели и чернокожи, на практика, продължават да съществуват и днес, т.е. оказва се, че не сме успели да променим това цели петдесет години след знаковото съдебно дело „Браун срещу Съвета по образованието” (23), и то при положение, че училищата за чернокожи значително отстъпват по качество на предлаганото в тях образование, като тъкмо това обяснява сериозния разрив в нивото на усвоените знание, който се забелязва днес между успешните бели студенти и изоставащите от тях чернокожи” (24).

Разсъждавайки за причините за устойчивостта на расистките настроения в американското общество, в което расизмът се осъжда от закона и е налице общонационален консенсус относно това, че „многорасовостта” – този първороден грях на Америка – таи в себе си смъртна опасност за обществото, докато расизмът все още не е преодолян напълно, Барак Обама подчертава, че проблемът за постигането на истински междурасов мир не следва да се търси в недостатъците на законодателната база, която днес осигурява правните гаранции за равенството между расите, а в нейната реализация. Тоест, законът може да изравни, в чисто правно отношение, различните расово-етнически групи, но не дава гаранции, че всяка от тях ще може пълноценно да се възползва от предимствата, които дава това равенство.

Следва да признаем, че САЩ изминаха наистина дълъг път в това направление, тъй като, наред с приемането на съответните закони, беше разработен и механизъм за тяхната реализация, така че те да не останат мъртва буква. Само че расовите проблеми си остават, адаптирайки се към промените и проявявайки се по нови начини. „Откритата, макар и формално ненарушаваща закона дискриминация – отбелязва в тази връзка Обама – при която чернокожите биват лишени от собственост (често с използването на насилие), или  бизнесмените от афроамерикански произход не могат да получат необходимите им кредити, или тъмнокожите собственици на недвижими имоти биват лишени от достъп до ипотечни програми, или пък принадлежащите към тази расова група са изключвани от синдикатите, гонят ги от полицията или от други държавни службли (заради цвета на кожата им, макар това естествено да не се посочва като причина за тяхното уволнение – б.а.) – всичко това означава, че семействата, принадлежащи към афроамериканското малцинство, нямат възможност да натрупат някакво по-значимо богатство, което да завещаят на потомците си. Тази ситуация обяснява и съществуващият днес разрив в нивото на богатството и доходите между чернокожите и белите, както и огнищата на бедност, които се запазват до днес в много градски и селски чернокожи общности. Липсата на икономически възможности за чернокожите мъже, срамът и разочарованието им, че не могат да издържат семействата си, доведоха до ерозията на афроамериканското семейство. Липсата на основни услуги в много градски квартали, населени с чернокожи – например на полицейски патрули, паркове за децата, нормално функциониращи служби по чистотата и неспазването на строителните норми – всичко това помогна за създаването на атмосферата на беззаконие и насилие, която продължава да съществува и днес” (25).

Барам Обама използва като своеобразен извод едно твърде важно философско обобщение, което днес мнозина изследователи определят, като формиране на паралелни светове, т.е. на две паралелни култури (вместо общата глобална „мултикултура” – б.а.), характерно за които е различното възприемане на реалността: „Дори при онези чернокожи, които съумяват да се възползват от своя дял от американската мечта, въпросите за расата и расизма продължават съвсем пряко да определят техния мироглед” (26). Обама обобщава тезите си относно расоватата тематика по следния начин: „Всичко това характеризира ситуацията, в която се намираме днес. Става дума за расова задънена улица, в която сме попаднали от много години насам” (27).

В речта си по расовия въпрос, Барак Обама съумя да обозначи всички „болни” точки на съвременните междурасови отношения в американското общество, на което, „поради мултинационалния му характер, е иманентно присъщ сериозен потенциал за расово-етнически конфликти” (28). В същото време, съвременният расов проблем в САЩ невинаги се вписва в класическите представи за конфликтността в расово-етническите отношения. Прието е да се смята например, че към средата на ХХ век националният въпрос вече е решен по отношение на белите имигранти, т.е. на нивото на взаимоотношенията между коренното бяло население (т.нар. WASP) (29) и имигрантите от Европа, така че, след 60-те години, расовата проблематика постепенно започна да придобива нови, при това доста неочаквани измерения.

Мултикултурализмът: митове и реалност

Обикновено се смята, че историческата победа на Обама стана възможна благодарение на две знаменателни събития в историята на САЩ, случили се в средата на миналия век: борбата за граждански права и Законът за имиграцията, приет през 1965. Движението за граждански права доведе до премахването на „законите на Джим Кроу”, което пък позволи на чернокожите американци да станат пълноценни участници в политическия процес, да се влеят в редовете на военнослужещите и да попълнят тези на средната класа, както и да се приобщят към масовата американска култура. Законът за имиграцията пък даде началния тласък на мощни демографски и социални процеси, радикално променили расово-етническия състав на страната (30).

В същото време обаче, именно след 60-те години в САЩ започна да набира сила сложният и объркан процес на постепенна замяна на „класовата политическа мобилизация”, базираща се на икономическото разделение на труда, от стимулираната политическа активност, основаваща се на расови, полови и демографски признаци и характеристики. Началото на този процес беше поставено от упадъка на синдикалното движение сред различните сегменти и групи на американските „сини якички”. Както е известно, моделът на политическа мобилизация, базиращ се на дихотомията „труд-капитал”, на практика, се основава на нарастващото нивелиране на такива конституиращи признаци, като националност, пол или възраст. В рамките на този модел се предполагаше, че различните социални групи ще действат и ще изграждат собствената си система за ценностна ориентация около общите си икономически интереси. Тоест, мъжката и женската работна сила, младите и по-възрастните поколения работници и служители, както и различните расово-етнически групи на трудовия пазар би трябвало да се стремят да обединят силите си в борбата срещу „абстрактния Капитал”, така че, с общи усилия, да гарантират по-добро преразпределяне на „икономическата баница” в своя полза.

Фрагментацията на различните социални групи обаче, остро постави въпроса за механизма за тяхната идентификация: вместо нивелирането на конституиращите признаци, като раса, пол възраст или принадлежност към една или друга демографска група, все по-голямо значение започна да придобива проблемът за символичното усилване на характерните признаци на конкретната социална група, която се оказва все по-малко обвързана с икономическата активност като такава. Както посочва, американският политолот Брюс Баум, „началото на съвременните проблеми на идентификационната политика в САЩ беше поставено през 60-те години от прогресиращия упадък на основаващата се на класовото разделение на обществото система за политическа мобилизация и появата на нови социални движения, формиращи се около такива фактори като раса, пол, възраст или нетрудоспособност (31). В частност, още през 60-те години стремежът към интензифициране на обществената самоидентификация на афроамериканците се проявява в известния лозунг „Черното е прекрасно”, който използват американските радикални групировки от онова време, като „Черните пантери” например, или пък представителите на афроамериканския художествен авангард (32).

Сред всички конституиращи признаци на новите социални движения, расово-етническите различия придобиха особено значение, именно заради тяхната полярна противоположност на тясноикономическите интереси, вследствие на факта, че (както подчертава и Брюс Баум) понятието за раса е „съвършенно специфична форма на самоидентификация, тъй като, в основата си, представлява биологична концепция, акцентирайки върху онези качества на индивида, които съществуват в света на природата, независимо от собствените ни представи за тях, т.е. върху представите, че цялото човечеството може да бъде разделено на два или повече (най-често, три или пет и повече) отличителни биологични типове (или „естествени видове” човешки същества)” (33). В резултат от това, на границата между ХХ и ХХІ век, понятието „раса” бързо се превърна в „символ на крайните и неотстраними различия между културите, лингвистичните групи или религиозните конфесии и вярвания, при това този тип социални групи обикновено имат противоположни икономически интереси. Идентификациите, базиращи се на расово-етнически признаци, като например „черни”, „бели”, „цветни”, „нордически”, „арийски” или „смесено-расови”, започнаха стремително да се множат и видоизменят, паралелно с все по-широкото разпространение на расовите идеи и представи в рамките на бързо протичащите социални и политически процеси” (34).

Феноменът Обама пък беше конкретна проява на едно друго явление, тясно свързано с посочената по-горе тенденция, което придоби по-ясни очертания в американския политически живот през последните две десетилетия и в чиято основа са залегнали определени икономически концепции (в конкретния случай концепцията за т.нар. „човешки капитал”). В контекста на американските социално-политически и икономически процеси, цветът на кожата постепенно започна да придобива чертите на своеобразен „символичен капитал”: „доколкото на всяко капиталистическо общество са присъщи ярко изразените полови, етнически и расови различия, които пък са следствие от разпределението на „символичния капитал”, т.е. акумулирането на „капитал от чест и престиж”, представляващ своеобразен кредит, който при определени условия би могъл да се трансформира в икономически капитал” (35).

Впрочем, тъкмо това направи и Обама - произнасяйки по време на предизборната кампания от 2008 прословутата си реч за расовия проблем в съвременна Америка, той успешно „конвертира” символичния капитал, олицетворяван от цвета на кожата му, в политически, ставайки президент на САЩ. Само че тази „обменна операция” съвсем не приключи през есента на 2008. Защото след като влезе в Белия дом, Обама започна последователно да реализира стратегия, представяща го като „надпартиен президент”, съвсем в духа на управлението на Дуайт Айзенхауер (1953-1961). С това обаче се изчерпват повърхностните исторически паралели между двамата. Превърналата се в своеобразен рефрен на почти всяко програмно изказване на Обама теза, че „както републиканците, така и демократите трябва със съвместни усилия да решават стоящите пред САЩ проблеми”, независимо дали те касаят бюджетния дефицит и държавния дълг, войната с тероризма, реформата на здравната система, в устата на първия чернокож президент на Америка много бързо се превърна в своеобразен контрапункт на прословутата идея за „бремето на белия и чернокожия човек”. В майсторското изпълнение на Обама, това действително изглежда като фундаментална промяна на парадигмата на вековната историческа традиция, за която споменах по-горе – от сега нататък „бремето” на чернокожия човек включва проблемите на ръководството на Америка и грижата за съдбата на световната цивилизация, а в бреме на „белите републиканци” и „расово-смесените демократи” се превръща ежедневната упорита работа по реализацията на интелектуалните идеи, лансирани от един представител на небялата раса.

Тоест, феноменът на Обама по парадоксален начин подчертава достойнствата и дори предимствата на модела на „доброволната” сегрегация и самоизолация на афроамериканците (а, в по-малка степен, и на „латиносите”), за която на все по-висок глас говорят американските социолози и политолози. В условията на доброволна изолация, в чиито рамки афроамериканците предпочитат да се придържат към „своята” система от ценности или пък обръщат поглед към по-широкия спектър от общностни ценности, утвърдени през вековете и помогнали на чернокожите да оцелеят в тази страна, черните американци се оказват извън границите на „голямата общност”, подобно на своите родители и предци, принудени да се борят с принудителната си изолация.

Както сочат данните от последното преброяване на населението, тази тенденция към самоизолация може да се проследи в 61 от 100-те най-големи градски ареали в САЩ. Към тях спадат най-вече южните градове, като Тампа, Атланта, Орландо и Хюстън, както и два града от Средния Запад, в които не се забелязва съществено намаляване на чернокожото население – Индианапълис, и Канзас сити. Градовете от т.нар. „слънчев пояс” представляват зони с разрастваща се икономика, които днес привличат нови поколения тъмнокожо население. Изключение представлява Нови Орлеан, в който е налице процес на десегрегация, най-вече благодарение „изтичането” на тъмнокожо население от най-гъсто населените с афроамериканци райони, свързано с последиците от урагана Катрина. В същото време, има 12 градски райони с висок индекс на сегрегация (70 по 100-балната скала). Към тях спадат Милуоки, Детройт, Ню Йорк, Чикаго и Кливлънд. Като цяло, афроамериканците предпочитат да живеят в „своите” ареали, където делът им е почти 50% от цялото население.

На свой ред, бялото население също продължава да живее в ареалите (от 5 до 10 хиляди души), където доминира и средният му дял е около 80% от цялото население (36).

Тригодишният период на управление на Обама радикализира настроенията на практически всички расово-етнически групи в САЩ. Радикализмът на бялото мнозинство например доведе до появата на т.нар. Чаена партия. Радикализмът на афроамериканците пък се подхранва от учебните програми на американските университети и колежи, в които се изучава историята на американските етнически и расови малцинства и влиянието им върху развитието на американската цивилизация. В тази връзка, редица американски учени подчертават, че първият чернокож президент на САЩ е стимулирал и интереса към изучаването на расовата проблематика в американските университети и колежи. Както посочва известният американски правист (и левичар) Ричард Делгадо, учебните програми на различните „центрове за афро/латино/арабо – американски изследвания”, както и тези по социална антропология в американските университети и колежи, в които, по правило, преподават „цветнокожи” професори, обикновено се градят около такива знакови теми, като взаимната връзка между расите и класовото и икономическото неравенство, близостта до исляма, сходните интереси на американските расово-етнически малцинства и населението на повечето държави от Третия свят, дискриминацията на младите хора от расово-етническите малцинства в армията на САЩ и такава интерпретация на историята на Америка, която я прави сходна с историята и характеристиките на репресивните режими в другите страни (37).

Типичен пример за подобни преподаватели е професорът от Центъра за афроамерикански изследвания към Принстънския университет Корнъл Уест. Името му се появи в американските медии в края на 2008 – началото на 2009, във връзка с назначаването от Обама на бившия президент на Харвардския университет Лорънс Съмърс за директор на Националния икономически съвет, т..е. за главен икономически съветник на президентската администрация (Съмърс заемаше този пост до края на 2010). Тогава медиите широко дискутираха скандала от 2001-2002, когато Съмърс уволни Уест от Харвард заради радикалните му схващания по расовия проблем в САЩ. На свой ред, Уест заяви, че Съмърс олицетворява „пазарно ориентираната технократска култура, която в момента тотално доминира в американските академични среди и се интересува единствено от получаването на повече грантове, изоставяйки на заден план задачите по формирането на младото поколение американци”. Той дори квалифицира Съмърс като „Ариел Шарон на системата за висше образование в САЩ” (38).

Корнъл Уест открито нарича Америка страна на „патриархалния расизъм”, според него „в исторически план бялата Америка никога не се е стремяла към расова справедливост и продължава да се съпротивлява на пълното равноправие на чернокожите”. Това, на свой ред, е довело до появата на голям брой „деградирали и потиснати американци, отчаяно стремящи се към признание на тяхното достойнство и идентичност” (39). Най-показателни в това отношения са коментарите на Уест за събитията от 11 септември 2001, които, по думите му, нагледно са демонстрирали на белите, какво означава да си чернокож в Америка, т.е. да се чувстваш „незащитен, да нямаш сигурност и да бъдеш обект на случайно насилие и омраза, само заради цвета на кожата си” (40).

Радикализацията на съзнанието на мюсюлманското малцинство в Америка

Избирането на Обама за 44-ти президент на САЩ, в комбинация с продължаващата глобална война на Америка срещу тероризма, най-вече в Близкия и Средния Изток, моментално провокира реакцията на десните и консервативни сили в страната, стартирали мощна пропагандна кампания, в чиято основа поставиха твърдението, че Барак Хюсеин Обама е мюсюлманин (41). Всъщност, ако оставим настрана слуховете, че в края на 60-те Обама е посещавал две години едно уахабитско училище в Джакарта, безспорните факти в неговата биография са следните. Майка му – Ан Данъм (1942-1995), която е социален антрополог и защитава докторска дисертация за селските занаятчии в Индонезия през 1992, на два пъти сключва брак с мюсюлмани – през 1961-1964 тя е омъжена за кенийския гражданин Барак Хюсеин Обама-старши, а след развода си с него – за гражданина на Индонезия Лоло Соетеро (1965-1980). На практика, почти до смъртта си, тя работи и живее най-вече в Индонезия – най-голямата мюсюлманска държава в света. Твърди се, че е била атеистка и в този смисъл е носител на определено маргинални американски ценности, което за пореден път потвърждава цитирания по-горе извод, че социалната антропология, в интерпретацията на «цветнокожите» американски професори, на практика, се основава върху «обратните» расови предразсъдъци по отношение на бялото американско мнозинство. Както посочва в едно интервю самият Обама, неговата майка е изиграла «решаваща роля» за формирането му като личност. «Системата от ценности, към която ме приобщи, продължава да играе ролята на фундамент, върху който се гради собственото ми кредо на политик» (42).

Позиционирането на Обама като мюсюлманин (по отношение на изповядваните от него фундаментални ценности) беше възприето, а вероятно ще продължи да се възприема, по различен начин в Америка и в мюсюлманския свят. На практика, мюсюлманският свят и привържениците на исляма спокойно биха могли да решат, че «феноменът Обама» е поредното потвърждение на претенциите им за «богоизбраност» на изповядващите тази религия, а тъкмо това, както е известно, е сред идеите, подхранващи радикализацията на съзнанието на мюсюлманите – защото, ако «мюсюлманинът» Обама е станал «върховен лидер» на Америка, нима това не е най-доброто потвърждение на тезата, че мюсюлманският свят следва да доминира и в глобален мащаб?

През пролетта на 2011, в Комисията по вътрешна сигурност на американския Конгрес бяха организирани серия от изслушвания по проблема за нарастващата радикализация на настроенията в американската мюсюлманска общност, които имаха огромен резонанс в САЩ. Те бяха организирани от председателя на комисията, републиканеца Питър Кинг, като повод за тях станаха съобщенията, че международните терористични организации и най-вече Ал Кайда, са се ориентирали към «вербуване на доброволци сред мюсюлманската общност в САЩ за организирането на терористични нападения на територията на страната». При това, въпросните терористични организации се опитват да убедят американските мюсюлмани «да се откажат от собствената си страна – Америка, и да започнат да осъществяват нападения срещу американските си съграждани» (43).

В момента, в САЩ живеят между 6 и 7 млн. мюсюлмани, т.е. хора открито изповядващи исляма (44). По време на въпросните слушания в Конгреса, представителите на мюсюлманските етнически малцинства и, в частност, на американците от сомалийски произход, живеещи в района на Минеапълис (щат Минесота) и, най-вече, техните духовни водачи (имами), директно бяха обвинени, че целенасочено превръщат джамиите в центрове за подготовка на терористи, произнасяйки «двусмислени проповеди». В тази връзка, беше посочено, че официалните «миролюбиви» и политически коректни проповеди се произнасят на английски, а «радикалните» - на арабски (45). При това, основен обект на радикалната агитация са младите хора, израснали в американска среда, т.е. съумели, по принцип, да се адаптират към американския начин на живот.

В хода на слушанията обаче, се изясни един доста интересе факт – обекти (или жертви) на тази агитация стават най-вече безработни младежи, които не са искали, или пък са нямали възможност да се трудят. Според един от участниците, «85% от американските младежи от сомалийски произход нямат постоянна работа и не са ангажирани в продуктивни социални програми. Така, в предградието на Минеапълис Сидър Ривърсайд е налице най-високата плътност на американски младежи от арабски произход в целия щат Минесота, но тези хора почти нямат достъп до материални ресурси. Нещо повече, стотици милиони долари, събрани от благотворителни акции, бяха инвестирани за развитието на местната мюсюлманска общност, но не оказаха никакво позитивно влияние върху нея» (46).

Така, американските младежи от сомалийски произход, израснали с САЩ, масово се сблъскват с расово-етническата дискриминация, за която говорихме по-горе, в същото време не е никак случайно, че прехвърлянето на няколко десетки млади терористи от САЩ в Сомалия, за което стана дума на изслушванията в Конгреса, беше осъществено в края на 2008, т.е. в самия разгар на икономическата криза. При това, между редовете на политически коректните изказвания на участниците във въпросните изслушвания ясно прозираше една и съща мисъл – че стотици милиони долари са били изразходвани за строежа на джамии и развитие на културно-религиозния живот, съобразно постулатите на официално насаждания в САЩ религиозно-културен плурализъм, който обаче не е бил подкрепен от необходимите програми за социално-икономическо развитие на тези общноости и ареалите, обитавани от тях.

Както ясно даде да се разбере по време на слушанията в Конгреса президентът на Американската ислямска фондация за демокрация Зухди Ясер, радикализацията на мюсюлманското малцинство в САЩ е пряко следствие от събитията от 11 септември 2001, след които мнозина американция от арабски произход са станали жергва на насилия и престъпления от страна на други американски граждани. В тази връзка Ясер подчертава, че «почти всеки от мюсюлманите, които лично познавам, ми се е оплаквал от прояви на насилие срещу него или опити за осъществяване на подобни действия» (47).

В резултат от това, констатира Зухди Ясер, «рязкото усилване на радикализацията на мюсюлманската общност в САЩ през последните две години едва ли дава основание на когото и да било да твърди, че ние, американските мюсюлмани не се сблъскване с този проблем» (48). Всъщност, тази фраза на президента на Американската ислямска фондация за демокрация представлява концентриран израз на съвременната американска толерантност. Следва обаче да имаме предвид, че макар събитията от 11 септември 2001 действително поставиха началото на нарастващата радикализация на мюсюлманската общност в САЩ, рязката и интензификация стана факт именно след появата на Барак Обама в Белия дом, през 2009, която, на практика, «стартира» процеса на радикализация сред всички расови и етнически малцинства в американското общество, чиито «пионери» обаче са представителите на бялото мнозинство.

 

Бележки:

1. U.S. Census Bureau. Income, Poverty, and Health Insurance Coverage in the United States: 2009. Issued September 2010. Wash., 2010, p. 14.

2. Ibid., p. 15.

3. Ibidem.

4. Като пример, можем да посочим краткото есе на сътрудника на Института Брукингс Стивън Шиър, публикувано след рецесията от 2001, в което се доказва, че прословутият модел на «котела за претопяване» постепенно бива заменен в американското общество от модела на «расовата центрофуга», в който ясно са обозначени ролята на центъра, олицетворяван от бялото мнозинство, и периферията, където центробежните сили на американската политика и икономика изтласкват цветното малцинство. (Schier S. From Melting Pot to Centrifuge: Immigrants and American Politics. Winter 2002. http://www.brookings.edu/articles/2002/winter_immigration_schier.asp).

Статистическите данни за географското разпределение на най-бедното население в САЩ по щати потвърждават правилността на подхода, лансиран от Шиър: през 2009 щатите, в които делът на най-бедните е надхвърлял 17% и повече от цялото населенеие, се концентрират най-вече в южната част на страната, като в първата петица са щатите Алабама, Арканзас, Кентъки, Мисисипи и Западна Вирджиния, значителна част от чието население са афроамериканци.(U.S. Census Bureau. Poverty: 2008 and 2009. American Community Survey Briefs. Issued September 2010. Wash., 2010, pp. 3, 5).

5. BLS. Labor Force Characteristics by Race and Ethnicity, 2009. Report 1026. August 2010. Wash., 2010, p. 5.

6. Ibid., p. 6.

7. Според: Ibid., p. 37.

8. Според: Ibid., p. 39.

9. Ibid., p. 11.

10. Според: Ibid., pp. 5, 6, 11, 27, 37.

11. Miles A. Is America Really Post-Racial? A Definition and Assessment of Post-racialism in the US. March 14, 2008. – http://www.suite101.com/content/postracialism-in-america-a47687.

12. Dr. Lopez-Rocha S. The Color of Culture: Post-racial and Post-ethnic Considerations in the United States. The Humanities Conference of 06. July 3-6, 2006. – http://h06.cgpublisher.com/proposals/524/index_html.

13. Schorr D. A New, 'Post-Racial' Political Era in America. Jan. 28, 2008. NPR. – http://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=18489466. Името е свързано с историческите събития от 60-те години. През 1965 се провеждат три протестни марша от Селма (столицата на окръг Алабама, където през 1961 57% от населението са чернокожи) до Монтгомъри (столицата на щат Алабама), които представляват политическия и емоционален връх на американското движение за граждански права. Те са предшествани от движението за избирателни права в Селма, чието начало поставят местните афроамериканци, формирали Лигата на избирателите от окръг Далас (Dallas County Voters League - DCVL), които издигат искане да бъдат регистрирани като избиратели. През 1963, Лигата и основателите на Студенския координационен комитет за ненасилствени действия (Student Nonviolent Coordinating Committee - SNCC) започват да регистрират чернокожите избиратели, но действията им са пресечени от местните власти, под натиска на такива организации като Съвета на белите граждани и Ку-Клукс-клан. Тогава Лигата се обръща за помощ към Мартин Лутър Кинг и Конференцията на християнските лидери от Юга (Southern Christian Leadership Conference), които привличат мнозина видни борци за граждански права в подкрепа на движението на чернокожите американци за избирателни права. Първият марш се провежда на 7 март 1965 и влиза в историята като «кървавата неделя», след като 600 участници в движението за граждански права биват атакувани от местната и щатската полиция. Вторият марш се провежда на 9 март но приключва безуспешно. Едва третият марш, който започва на 21 март и трае пет дни, позволява на участниците в него да стигнат до целта – отстоящата на 82 км щатска столица Монтгомъри, за да поискат от губернатора на щата да защити избирателните права на афроамериканците.

Съпроводени от 2000 войници, 1900 членове на Националната гвардия на Алабама и множество агенти на ФБР, те пристигат в Монтгомъри на 24 март, а на другия ден се събират пред сградата на щатския Капитолий. Резултат от този марш е приемането на историческия Закон за избирателните права от 1965(42 USC § 1973-1973aa-6), оказал се ключов в националното законодателство на САЩ и насочен към ликвидиране на дискриминационната практика при гласуването на афроамериканците.

14. В хода на избирателната кампания от 1988 Дейвид Дюк издига кандидатурата си в противовес на тази на Джеси Джексън, посочвайки, че евентуална победа на чернокож кандидат «ще бъде най-голямата трагедия, която някога би могла да се случи на тази страна» и предупреждавайки, че «бялото мнозинство в тази страна губи правата си».– http://www.tnr.com/article/post-racial.

15. Crowley M. Post-racial. Even white supremacists don't hate Obama. // “The New Republic”, March 12, 2008.- http://www.tnr.com/article/post-racial.

16. Барак Обама беше принуден да вземе отношение по този въпрос, тъй като кампанията му можеше да се провали заради породилите остри спорове резки изказвания на неговия пастор и духовен наставник Джеремая Райт, който дотогава беше сред най-активните участници в кампанията и който обвини американския елит в расизъм и престъпления срещу цветнокожото население.

17. Obama Speech on Race Arguably Biggest Event of Campaign. PewResearch Center Publications. March 27, 2008. – http://pewresearch.org/pubs/777/obama-wright-news-interest.

18. Melber A. Obama's Speech Makes YouTube History. – “The Nation”, March 19, 2008. – http://www.thenation.com/blogs/campaignmatters?pid=300367; Hertzberg H. Obama Wins. // “The New Yorker”, November 17, 2008, p. 40. – http://www.newyorker.com/talk/comment/2008/11/17/081117taco_talk_hertzberg.

19. Text of Obama’s Speech: A More Perfect Union. // “The Wall Street Journal”, March 18, 2008. – http://blogs.wsj.com/washwire/2008/03/18/text-of-obamas-speech-a-more-perfect-union/.

20. Ibid., p. 2.

21. Ibid., p. 6.

22. Законите на Джим Кроу (Jim Crow laws) са наречени така по името на едноименния комичен персонаж от популярна навремето песен за беден и неграмотен негър, като това е неофициалното и широко разпространено название на законите за расовата сегрегация, които сериозно ограничават социално-икономическите права на чернокожото малцинство, въвеждайки принципа на разделното обучение за бели и чернокожи, разделението между тях на обществени места, в обществения транспорт, при отбиване на военната служба и т.н. Те действат в южните щати на САЩ под формата на местни закони, между 1890 и 1964, и представляват ответна мярка на демократите-южняци срещу федералното законодателство, гарантиращо правата на чернокожото население. Както е известно, след края на Гражданската война, през 1866, 1868 и 1870, са приети 13-та, 14-та и 15-та поправки към Конституцията, целящи окончателната ликвидация на робството и последиците от него (включително расовата дискриминация), предоставя се американско гражданство на всяко лице, родено в САЩ, забранява се лишаването от права, освен със съдебна присъда, и се пресичат всички ограничения на активното избирателно право по расов признак.

През 1954 сегрегацията в държавните училища е обявена от Върховния съд на САЩ за противоречаща на Конституцията (в резултат от делото Браун против Съвета по образование), а останалите «закони на Джим Кроу» са отменени с федералния Закон за гражданските права от 1964, който изиграва изключителна роля в поредицата от законодателни актове, приети на федерално равнище, като поставя извън закона основните форми на дискриминация по отношение на жените и чернокожите в училищата, на работното място и на всички обществени места, включително при регистрацията на избирателите, като в това отношение бива допълнен от фундаменталния Закон за избирателните права от 1965, забранил дискриминационната практика на гласуване, която в продължение на десетилетия води до масовото лишаване на афроамериканците от избирателни права.

23. Text of Obama’s Speech: A More Perfect Union. // “The Wall Street Journal”, March 18, 2008. P.2.

24. Text of Obama’s Speech, p. 6.

25. Ibidem.

26. Ibid., p. 7.

27. Ibid., p. 8.

28. Червонная C. Этнический фактор в политической системе. – Политическая система США: актуальные измерения. М.: Наука, 2000, стр. 259.

29. White Anglo-Sacs, protestant – бели, англосаксонци, протестанти.

30. Виж статията на автора «Особенности современной демографической ситуации в США». – США: ключевые сферы и направления социальной политики. Под ред. Васильева В.С. // М.: ИСКРАН, 2008. С. 14 – 41.

31. Baum B. Identities and Indignities: Liberalism, Multiculturalism, and Critical Social Theory. (2009). APSA 2009 Toronto Meeting Paper. P.6. – http://www.ssrncom/abstract=1449718.

32. «Обамаманията», заляла САЩ през 2008, която и днес позволява на президента да запази сравнително висок рейтинг, до голяма степен се дължи именно на този стереотип, достатъчно силно присъстващ в американското обществено съзнание, който се насажда от афроамериканските организации в течение на почти 40 години.

33. Baum B. Identities and Indignities: Liberalism, Multiculturalism, and Critical Social Theory. Op.cit., p. 12.

34. Ibid., p. 13.

35. Ibid., p. 28.

36. Frey W. Census Data: Blacks and Hispanics Take Different Segregation Paths. The Brookings Institution. Dec. 16, 2010, p. 1. –            http://www.brookings.edu/opinions/2010/1216_census_frey.aspx?p=1.

37. Delgado R. Liberal McCarthyism and the Origin of Critical Race Theory. – “Iowa Law Review”, July 2009, p. 1544.

38. "Cornel West Outlines "Pull toward Princeton" and "Push from Harvard" in Exclusive Interview with NPR's Tavis Smiley". Npr.org. 2002-01-07. – http://www.npr.org/about/press/020415.cwest.html.

39. West C. Race Matters. Boston: Beacon Press, 2001, p. 27.

40. West C. Democracy Matters: Winning the Fight Against Imperialism. New York: The Penguin Press, 2004, p. 20.

41. Is Barack Obama a Muslim? Urban Legends. – http://www.about.com.

42. Jones T. Barack Obama: mother not just a girl from Kansas; Stanley Ann Dunham shaped a future senator. – “Chicago Tribune”, March 27, 2007, p. 1.

43. Statement of Chairman Peter T. King, Committee on Homeland Security, “The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and that Community's Response”. March 10, 2011. P. 1,2. – http://www.homeland.house.gov.

44. Number of Muslims in the United States. – http://www.adherents.com/largecom/com_islam_usa.html.

45. Testimony of Abdirizak Bihi, Director, Somali Education and Social Advocacy Center Minneapolis, MN. Uncle of Burhan Hassan “The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and that Community’s Response”, Committee on Homeland Security, US House of Representatives, Washington DC. March 10, 2011. P. 4. – http://www.homeland.house.gov.

46. Ibid., p. 5.

47. M. Zuhdi Jasser, M.D. President, American Islamic Forum for Democracy. March 10, 2011. "The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and the Community’s Response”. P. 3. – http://www.homeland.house.gov.

48. Ibid., p. 2.

 

* Директор на Центъра за вътрешнополитически изследвания на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките

През 30-те години на миналия век, в продължение на много кратък отрязък от време, в нашия регион се провеждат четири официални: Атина (1930), Истанбул (1931), Букурещ (1932), Солун (1934) и една подготвителна – София (1933), конференции с постоянна тема на дебатите – съобщителните връзки между държавите на Балканския полуостров и подобряването им.

Динамиката на състоялите се пет балкански срещи, посветени на транспортните проблеми, при положение че от 1878 насам, т. е. след отхвърляне на турското робство, държавата ни е предпочитала да решава подобни въпроси най-вече чрез двустранни преговори, не е самоцелна и не е елемент от случайна кампания. Тя се вписва органично в цялостната стратегия на България за разкъсване на наложената й след поражението в Първата световна война блокада от страна на съседите, която рефлектира най-вече върху националната икономика.

Така, наред с дипломатическите усилия за отхвърляне на изолацията, при което от наша страна се правят и тежки компромиси с националната история (договорът за приятелство с Турция, направил невъзможно бежанците от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, защото имотите им стават собственост на турската държава; спогодбата Моллов – Кафандарис, с която фактически се съгласяваме с обезбългаряването на Беломорска Тракия; позволението Белград да затвърди териториалното и политическо статукво във Вардарска Македония и Западните покрайнини), се търсят и други нетрадиционни способи, свързани с икономиката. За пробив се разчита именно на транспорта – каквито и да са политическите нагласи на съседите ни, движението на стоките както на Балканите, така и в Европа, продължава. Разчита се, че появилите се след войната на картата на Стария континент нови държави като Полша, Чехословакия, Австрия и прибалтийските – Литва, Латвия и Естония, ще търсят нови сухоземни трасета за експорт на продукцията си на юг към Турция и Близкия Изток, а също към Гърция и Средиземноморието. Защо някои от тези пътища да не преминат през България?

Стратезите на железниците

Стратег (виж книгата му „Съобщителните проблеми на Балканите”) и главен двигател на тази широко обхватна инициатива за освобождаване на страната ни чрез транспорта от задушаващата прегръдка на Ньойския договор става един от бившите главни директори на държавните железници и пристанища до 9 септември 1944, инж. Любен Божков. Той преживява политическите промени у нас и въпреки известната резервираност на комунистическата власт към него, умира от инфаркт на 29 юни 1959 като професор в тогавашния Висш институт по строителство и архитектура, неуспявайки да сложи последна точка на ръкописа си „Техническа статистика”.

Не така благосклонна обаче е съдбата към последните двама главни директори на БДЖ до т. нар. „социалистическа революция” у нас.

На 1 февруари 1945 полковник Борис Колчев, главен директор на държавните железници и пристанища от 1934 до 1943, е разстрелян заедно с групата регенти, дворцови съветници, министри и депутати от ХХV Обикновено народно събрание, обвинени от Първи и Втори състав на Народния съд (НС) за провежданата от тях „профашистка и прогерманска дейност и извършени престъпления срещу народа”. Имал е лошия шанс от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 да бъде министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Иван Багрянов, с когото са съвипускници от Военното на Негово Величество цар Борис III училище.

Инж. Георги Филипов, наследил го на поста от 1 януари 1943, който е работил в екипа на Борис Колчев като поддиректор по техническата част на железниците, на 27 април 1945 е осъден от Тринайсти състав на НС на три години строг тъмничен затвор и лишаване от граждански права за шест години за „грубо проявена фашистка дейност.” Вероятно отежняващо обстоятелство е бил и фактът, че сестрата на съпругата му е омъжена за генерал Иван Вълков.

Филипов умира на 14 януари 1953, преди да е навършил 65 и без да му е дадена възможност с богатия си професионален опит, знания и ерудиция да участва в следвоенното възстановяване на железниците.

Знае ли днес някой, че някогашната село Поморос, днес квартал на Бургас, Сарафово, носи името на втория главен директор на железниците и пристанищата Стоимен Сарафов? На 18 ноември 1929 жителите на крайморското поселище, основно бежанци от Източна Тракия след Първата световна война, му предлагат да нарекат селото на негово име. Той отказва. Тогава те се обръщат с молба към Борис III. С негов Указ № 162 от 18 март 1931 Поморос е преименувано на Сарафово.

Защо, бихте попитали, този човек, още приживе, е заслужил тази висока чест? От 8 октомври 1926 Стоимен Сарафов оглавява Дирекцията по настаняването и устройването на 223 хиляди наши съотечественици, прокудени от исконни български земи – Вардарска Македония и Беломорието, Западните покрайнини и Одринска Тракия, Добруджа. В продължение на няколко години лично търси места, работа, земя, жилища и инвентар за бежанците, изстрадва заедно с тях тежката им орис, неведнъж на заседания на Обществото на народите в Женева пледира за оказване на материална помощ, защитава интересите им. Ето какво казват за него колегите му от дирекцията: „Той знае как се парцелираха милион и седемстотин хиляди декара земя, построиха се десет хиляди къщи, пресушиха се блата и мочурища, раздадоха се земя, земеделски инвентар, добитък, построиха се километри железен път и селища, други се снабдиха с питейна вода, бориха се с маларията в Петричко и Бургаско”. В архивите му, наред с редица технически документи и кореспонденции, има и много разписки за внесени суми от него и колегите му за железничарското сиропиталище „Княз Борис Търновски”.

Петко Николов, първият главен директор на железниците и пристанищата, прекъсва през 1878 следването си във Висшето техническо училище в Цюрих, идва в България и изкарва Руско-турската война на предните линии, като преводач на големия американски журналист Макгахан, за което е награден от руския император Александър II с икона в овална златна рамка.

Богдан Морфов, най-дълго ръководилият железниците ни (1907-1920), от 1923 до 1931 оглавява българската легация в Париж, а през 1932 пише книгата си „Управление на българските държавни железници”, чиято актуалност е в сила и днес и с право може да бъде наречена „Железничарската библия”. Разбира се, стига да има кой да я чете и да проумява истините в нея.

На Парижката мирна конференция, открита на 29 юли 1946, която трябва да определи окончателно следвоенните граници на държавите от Стария континент, в нашата делегация е включен като експерт Любен Божков, гл. директор на железниците ни от 1928 до 1934. Известни са претенциите на съседна Гърция за откъсване на още земи и изплащане на грамадни репарации, предявени тогава. За да получат делегатите на този най-висок форум обективна информация за страната ни, ръководителят на българската група Васил Коларов им връчва лично написаните от Любен Божков две книги: на френски „България и Егейско море” и на английски „България не е само страна на розите”.

С трагическата съдба на последните двама главни директори на нашите железници и пристанища до 9 септември 1944 се затваря най-славната и незабравима страница в тяхната история – началните стъпки, съзиданието и развитието на най-крупната стопанска единица на държавата ни след Освобождението от турско робство, през 1878, до 9 септември 1944. Общонационално дело, изградено и подкрепено с оскъдната парична дан на всеки българин, струвало много усилия и материални жертви, но изтеглило в кратки срокове страната ни от петвековния мрак към цивилизационните еталони на тогавашна Европа. Релсите на железните пътища, свързващи градове, села и паланки в една обща мрежа, от изток на запад и от север на юг, и влаковете, пренасящи селскостопанска и промишлена продукция към пристанищата на Черно море и Дунав, са онази своеобразна „опорна точка” на Архимед, която буквално за броени години, пласт по пласт, повдига събираната и стаявана с векове неизползвана жизнена енергия на българина, за да я впрегне в градивност. „Лостът” на този гигантски устрем да бъдем първа държава на Балканите и да настигнем най-добрите в Европа обаче са хората. Личностите между тях, първопроходците. Те трябва да проправят пъртината на непознатите пътища и да водят с личния си пример.

Инж. Петко Николов (1888-1891 и 1902-1904), инж. Стоимен Сарафов (1904-1905 г.), Георг Унтерберг (1905-1907), инж. Богдан Морфов (1907-1920), инж. Владимир Каракашов (1920-1928), проф. инж. Любен Божков (1928-1934), Борис Колчев (1934-1942) и инж. Георги Филипов (1943-1944) са осемте главни директори на железниците и пристанищата от Освобождението ни през 1878 от турско робство до радикалните политически промени в държавното устройство на България през 1944, оставили свой характерен отпечатък, своя диря, свой отличителен стил в развитието и управлението на родните железници. Обединява ги обаче възрожденският дух, трудолюбието, човещината, неподкупната самостоятелност, перспективата на погледа (ненапразно повечето от тях са получили образованието си в престижни европейски висши технически университети като първенци на випуските си „младите българи трябва да събират ъкъл от най-добрите в света”), широката обща култура, всеотдайността към железницата, станала тяхна съдба, непримиримостта да победят и времето, и пространството, да наваксат изоставането и да изравнят отечеството ни с високоразвития тогава съвременен свят. Един от вдъхновените им летописци, покойният вече Йото Кръстев, написа пределно точно за тях: „Те не са мислили за своите биографии, нито са имали време да пишат автобиографиите си.”

С изключение на Георг Унтерберг, чийто баща е поляк, останалите седем са българи, родени в различни краища на отечеството ни – Елена, Кюстендил, Калофер, Варна, Ямбол, София…Различна е и семейната среда, в която израстват, възможностите на родителите и близките да им дадат образование и ги изучат. В това отношение, особено показателно за носения потенциален заряд от интелектуални качества, оформили го по-късно като личност, е началото на жизнения път на Стоимен Сарафов. Останал без баща и майка още на 8 години, той завършва гимназия в Лом, където е изпратен в пансион за сираци. И още един поразителен пример на възрожденска съпричастност към израстването на таланта, на човеколюбието, които днес, от далечината на времето, изглеждат невероятни и едва ли биха се повторили – възхитил съучениците и възпитателите си със знания, далеч надхвърлящи рамките на учебната програма, учителският колектив събира пари, за да му осигури издръжката през първата година във Висшето техническо училище в Гент, Белгия. Когато и там, като един от първите трима на випуска, получава предложение да остане на работа след завършване на следването си, той отвръща: „Моята политехника е България!”

Петко Николов, когато е кмет на София през 1905-1906, забранява на роднините си да участват в търговете за застрояване на столицата и закупуване на места за постройка на жилищни сгради. През 1883, когато у нас, по предложение на княз Михаил Иванович Хилков, се създава Техническа комисия за да проучи проходите на Балкана между Орханийската клисура и Искърския пролом и възможностите за прокарване на железен път през тях, единственият българин сред чужденците е Петко Николов. Той е един от най-последователните радетели за прокарването на стратегическата за отечеството ни жп линия София – Кюстендил – Гюешево и продължението й към Куманово и Скопие за обединяването на българските земи. Пледира и за продължаване на железопътната ни мрежа към Беломорието и Солун като най-кратък път на експортната ни продукция към пазарите на Близкия Изток. Основна фигура е при учредяването на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД) през 1893 и първи главен редактор на най-авторитетното техническо списание у нас - „Списание на БИАД”, излизало до 9 септември 1944.

Железниците и войните

Богдан Морфов, защитил също в Гент дипломата си на строител на пътища и мостове, но посещавал и курсовете в Университета за изящни изкуства за да получи конкретни познания по архитектура, когато се завръща в България се явява първо в канцеларията на Софийската дивизия (25 октомври 1894) за да изпълни воинския си дълг в 4-ти взвод на I рота от Първи софийски полк. Би могъл, подобно на други свои сънародници тогава, да избегне тегобите на военната служба, защото възраждаща се България е петимна за специалисти като него, но е под достойнството му да бяга от трудностите и отговорностите. Многостранните му интереси и знания (като зам.началник на хидротехническото бюро участва в строителството на бургаското пристанище и пише книга за това) го сочат като един от първите наши специалисти, реално оценяващи стопанското значение на река Дунав за икономическото развитие на страната. През 1904 е включен в комисията, която трябва да определи българо-румънската граница по талвега на реката, и прави заключението, че превозите на товари по Дунав са два-три пъти по-евтини, в сравнение с останалите видове транспорт. В тази връзка предлага едни от бъдещите жп линии да бъдат по направленията София – Русе и София – Лом, както и изграждането на пристанища в тези градове. Малко известен факт е, че по време на Балканската война той е включен в оперативния щаб на българската армия. Благодарение на организаторските му качества, от 17 септември 1912, когато е дадена заповедта за обща мобилизация, до 29 септември 1912 (както е наредено от командването), БДЖ успяват да превозят всички основни военни части и муниции до определените гари без каквото и да е забавяне, при пълен ред и сигурност на движението.

По време на Първата световна война (Добруджанската кампания), генерал Константин Кирков дава заповед на Любен Божков, мобилизиран с чин капитан, да минира пристанище Кюстенджа и при оттегляне на нашите войски да го взриви. Божков отказва с думите: „Преди да съм войник, съм строителен специалист. Учил съм да създавам, а не да разрушавам, воден от мъст и неразумие. Още повече, че ние вече губим тази война и ако взривим пристанището днес, утре ще трябва да плащаме с лихвите нанесената поразия…” Веднага е арестуван и разжалван. От военен съд го спасява само след две-три седмици капитулацията на армията ни и края на войната. Думите му се оказват пророчески. Просто генералът е забравил, че Любен Божков е строил варненското пристанище и е негов първи началник от пускането му до есента на 1920, когато започва железничарският период в живота му. На Любен Божков принадлежат думите: „Искам да гледат на мен като на специалист, като човек на разума, който ражда новото, неповторимото, а не като на началник с пагон, който ръководи с палката и параграфа на закона”. В същото време този, за много хора, човек с чисто прагматична нагласа (прекрасен математик) е не по-малко даровит цигулар и лингвист (немски, френски, английски и руски езици), тънък познавач на Балзак, Стендал, Флобер, Мериме, в чиито дом са гостували Йордан Йовков и Елин Пелин, актьорът Сава Огнянов, художникът Константин Щъркелов, пианистът и композитор Димитър Ненов, посланиците на Великобритания, Полша, Чехословакия. Част от книжовното богатство, събирано от него през годините, се намира в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” (уникален набор от средновековни географски карти), в БАН и в Държавния архив.

Георги Филипов, завършил Държавната политехника в Прага, преди да бъде назначен в Железопътната работилница – София, преминава задължителния за постъпващите в железниците машинни инженери 6-месечен тракционен стаж – работа на локомотива като първо лице огняр, второ и първо лице машинист.

Преди това, друг главен директор на железниците и пристанищата - Владимир Каракашов, също тръгва при израстването си в кариерата от огняр, машинист, деломайстор.

Борис Колчев, който завършва с отличен успех Военното на Н.В. цар Борис III училище, от 1910 до 1912 е асистент, а през втората година и преподавател по тракция в Железопътната школа. В това време отбива стажовете си като огняр и машинист на локомотивите. На 27 години, в края на 1917, става началник на строежа на железния път Кичево – Охрид – Струга (65 км). Ръководи 7000 работници, инженери, строителни техници. Вече утвърден в професионалните среди железопътен специалист, през 1931 завършва и административно-финансовия отдел на Свободния университет в София. Любопитна е една характеристика за него, която срещаме във в-к „Железничарски подем” от 1940: „Ние всички знаем, че както във военните части, които той е командвал в миналото, така и тук между нас – той е пръв на работа, последен я напуска и в продължение на цели пет години не е пропускал празничен ден, даже и на най-големите празници, да не е на работа, било дирекцията, било из района на гарата, депото и работилницата, било по железопътната мрежа.”

Непартийни фигури

Всеки от осемте главни директори е неординерна личност със своя собствена физиономия, характер, стил на действие. Затова всеки от тях, дали година, две и повече, е бил начело на железниците и пристанищата, оставил е своя отличителен почерк, своя „визитка”, в развитието им. Никой не е бил котерийна кандидатура, парашутист отвън, спуснат да провежда политиката на група овластени хора, или да измъкне пари към партийните каси. „Железницата е тлъсто дробче!”, казвал ненадминатият политически комбинатор Димо Казасов, самият той за известно време министър на железниците, пощите и телеграфите. Напротив, всеки един от осемте, с малки изключения, неведнъж е влизал в конфликт с министрите над него и в повечето случаи е отстоявал гледната си точка, своята позиция. Даже тогава, когато известният с бруталността си премиер Димитър Петков заявява: „Пет пари не давам за мнението на някакви си инженерчета!”, отговорът на Стоимен Стаменов не закъснява: „Общите интереси на отечеството налагат техническите служби да се управляват и ръководят от независими техници – инженери, които са единствено компетентни да се справят най-добре със сложността на материята.” Още при първата си среща с министър-председателя Александър Малинов, за да предпази ведомството си от случайни, непрофесионални промени, Богдан Морфов е изискал „както доставката на материали за железницата да става по установения вече начин, така и да се спазва редът за движение на личния състав”. Прави чест на Малинов, който е разбрал и уважил грижата на главния директор да не допусне в железницата да навлезе партизанщината и е правил всичко възможно да я опази от външно вмешателство. „Железницата признава само една партия и тя е професионализмът”, обичал да казва Богдан Морфов. Години по-късно, когато симпатизантите на Александър Стамболийски грубо и безцеремонно започват да настаняват свои хора на възлови места в дирекцията на железниците и пристанищата, той подава оставка.

През 1937 Борис Колчев влиза в конфликт с министъра на железниците, пощите и телеграфите генерал Михаил Йовев, който настоява да бъдат уволнени известен брой железничари, за които се предполагало, че са комунисти. „Не мога да се съглася да се издаде заповед за уволнението на тия хора, защото при мен нямат провинения. […] Такава заповед не ще подпиша” – е отговорът му. Намесва се премиерът Георги Кьосеиванов, като казва че министърът е поставил ребром въпроса, т. е. или той, или Колчев. „Г-н премиер, и аз поставям ребром въпроса”, не отстъпва главният директор. Въпросът стига до цар Борис III, който високо ценял Борис Колчев и той остава на поста си.

С малки изключения главните директори на железниците и пристанищата у нас да 9 септември 1944 са били не само умели стопански ръководители, те са и строители на едни от основните линии в държавата ни. Вероятно опознаването на всеки километър релсов път, положен с тяхно непосредствено участие, безценният практически и организационен опит, набран през тези години, им дават основателното самочувствие, когато поемат в свои ръце кормилото на БДЖ, да бъдат точни и уверени във всяко свое решение и да го отстояват без колебание.

Стоимен Сарафов започва професионалната си кариера през 1892 като помощник-секционен инженер по строежа на железопътната линия София – Перник. През 1897 той вече отговаря за участъка Плевен – Търговище – Шумен от изграждащата се връзка София – Горна Оряховица – Каспичан. През 1912 е начело на постройката на линията Ямбол – Елхово, а след превземането на Одрин от българската армия през 1913 ръководи строителството на шосейния път Караагач – Димотика и възстановяването на железницата Дедеагач – Солун.

Когато на 14 май 1895 Богдан Морфов е назначен в строителното отделение на железниците, пише: „Изпитвах особено задоволство и гордост, че Провидението ми дало възможност да стана инженер и да взема непосредствено участие в построяването на нашите железници и пристанища.” Името му е свързано с изграждането на мостовете по отрязъка София – Роман и прокарването на железопътните линии Русе – Подкова, Мездра – Брусарци – Видин, Пловдив – Чирпан, Радомир – Кюстендил, Червен бряг – Оряхово. През 1912 – 1913, като представител на БДЖ в главния щаб на армията, следи полагането на 112 км нормални и 917 км теснолинейни линии.

Законодателната дейност

Любен Божков, подкрепен от министър Рашко Маджаров, прокарва в Народното събрание „Закон за уредба и управление на железниците и пристанищата”, който бива приет и допринася за разширяване на железопътната ни мрежа. Първи радетел и активен реализатор е за строителството на линията Ловеч – Троян и последващо свързване на Северна и Южна България чрез 11-километров железопътен тунел под Балкана. Идея, която от много години „виси” във въздуха и чака осъществяване, защото ще е още една възможност за транспортна комуникация между Северна и Централна Европа с България, Гърция и Средиземноморието по трасе, съвпадащо с Паневропейски коридор № 9.

Борис Колчев през 1939 защитава в Народното събрание „Програма за построяването на нови 595 км железопътни линии за период от 10 години (1939-1949), като особено внимание обръща на подбалканската линия София – Карлово – Бургас, която е по-къса като разстояние, в сравнение с направлението София – Пловдив – Стара – Загора – Бургас. Настоява за модернизирането й, особено в участъка Казанлък – Бургас. Голямо значение за него има и релацията Карнобат – Аспарухово – Синдел за железопътно свързване на двете ни най-големи черноморски пристанища Варна и Бургас, както и на Североизточна с Югоизточна България.

За всеки от осемте главни директори железницата е била жив организъм, а хората, заети в нея, не просто винтчета и безропотни изпълнители, впрегнати в тази огромна машина, а нейна движеща сила, без която тя не би имала устрем, динамичност, целеустременост, перспектива. „Железницата е като обществото – са думи на Петко Николов – не съумее ли да подбере и пресее най-доброто от себе си, то не ще закъснее денят, когато скъпо ще си плати за своята немарливост. […] Затова всички: машинисти, ръководители на движение, превозен персонал, хора от поддържането, техници, инженери, началници са еднакво отговорни и еднакво задължени към железницата – брънки от една верига.”

Значението и силата на човешкия фактор, без който е невъзможно развитието на железниците, неведнъж е подчертавал и Борис Колчев: „Целият този сложен апарат, какъвто представляват от себе си железниците, се поставя в движение от човека – т. е. железопътният персонал. От качествата – духовни и физически, на железопътния персонал зависи качеството на работата на една железопътна администрация. Ето защо първата задача на всяка една железопътна администрация е да повдигне качеството на своя персонал: подготовка, усъвършенстване и предано, акуратно и добросъвестно изпълнение на службата. Това е духовната (моралната) страна на въпроса, обаче остава и другата, също така важна част от грижите на администрацията за персонала: условия на работа и грижи за възстановяване на здравето (санитарна и здравна служба).”

И днес повече от актуално звучат някои от прозренията на осемте главни директори на БДЖ, бих ги нарекъл истини без давност, защото са мисли на мъдри хора, изстрадали верността и непреходността им във всекидневната си дейност, в контакти, диалог, не рядко и в конфликти с живи хора, в реални и напрегнати ситуации, когато огромната и сложна машина на железницата е изисквала управленски умения, идеи с крачка напред, бързи и точни решения. Ще си позволя да цитирам част от думите им, които и сега имат своя съвременен прочит.

Стоимен Сарафов: „Реформите трябва да започнат от правилното разграничаване на правата и задълженията на всеки служащ в железниците от най-големия до най-малкия или по-ясно казано – от главния директор до спирача. […] И нещо много важно – управленската система на железопътната администрация да се опрости като се изхвърлят  всички ненужни паразитни звена. Всеки железничар трябва да заработва заплатата си и да знае, че няма ли работа и той е ненужен на железниците”. И още: „Непрактично е в България да се смесват тия две  служби (експлоатацията на железниците и строежа на нови линии) в едно управление. Напротив, те трябва да се разделят, като се запази една крайно необходима координация за взаимно сътрудничество и разбирателство.”

Богдан Морфов: „Държавата строи железници не с цел да получава от тях голям доход, а за да даде възможност да се повдигне в страната народното стопанство и търговия и да се развие индустрията за общия интерес на цялото население… Главната цел на уредбата на железопътната служба трябва да бъде достигане експлоатацията на железниците да се извършва с най-малко собствени разноски. Ръководителите на държавните железници да намаляват формалностите, да правят по-добър избор на служителите и най-вече да се насади между чиновничеството чувство на съзнание, дълг и отговорност пред обществото... Тарифите трябва да бъдат приспособими, колкото е възможно по-добре към нуждите на трафика”.

Борис Колчев: „Необходима е единна държавна транспортна политика и  по-специално за координиране на железопътния с автомобилния транспорт. Железницата да поеме по-далечните масови товари, автомобилният транспорт- разстоянията до 50 км… Докато държавата не даде на чиновничеството един честен и законен стабилитет, какъвто имат всички страни в Европа, с изключение на България, дотогава да не се искат и да не се очакват не само масови, ни и единични прояви на доблест и достойнство от унижаваните години наред напълно обезличени и обезоръжени български държавни служители.”

По понятни причини за социалната политика в железниците и привилегиите на железничарите, извоювани от тях и подкрепени в повечето случаи от главните директори, не беше прието да се говори в т. нар. социалистически период на обществото ни. А има защо.

През 1922 Любен Божков става председател на фонд „Железничарски жилища, лечебни заведения и пансиони”. Същата година е построено първото жилище в железничарския квартал при Захарна фабрика. През 1924 те вече са 12, през 1925 към тях се прибавят още 18. Започва строежът на фондови жилища и по ул. „Гробарска”(сегашната „Козлодуй”), на балнеосанаториума в Хисаря, на сиропиталището за сираци „Княз Борис Търновски”, на пансиона за железничарски деца във Велико Търново. Големият наш историк проф. Николай Генчев, който прекарва няколко години от живота си там, в т. 5 на своите „Спомени”, пише: „Пансионът разполагаше с богата библиотека, която наброяваше точно 10 009 книги. Помня като ден днешен, че под 1 беше заведена „Чичовци” на Иван Вазов, а под 10 009 – „Емил” на Ж. Ж. Русо.” Открита е болницата на железничарите в София, обзаведени са амбулатории в големите железопътни възли, почивни станции, детски градини, железничарска и моряшка взаимоспомагателна каса, железничарски кооператив и фонд за подпомагане при боледуване, инвалидност, злополука. Въвеждат се добавки за прослужени над 20 години в железниците. За зимата всяко железничарско семейство е получавало безплатно по 5 тона „пернишки” въглища. Привилегии, останали като спомен от миналото…

Заключение

През 1926 Владимир Каракашов възобновява издаването на месечно българско железничарско списание под името „Списание на държавните железници и пристанища”, чийто продължител след 1944 стана „Железопътен транспорт”. Ежегодно се издава „Архив на държавните железници и пристанища”, уреждат се библиотеки в големите железопътни центрове…”Железницата е и път, по който националната ни култура трябва да обогатява обикновените хора” – девиз на Любен Божков, останал също в миналото.

На 13 декември 1881 Константин Иречек пише: „…Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните и сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че вече сме се квалифицирали да правим  всичко от нищо…За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата…”

 

Литература:

 

1. Морфов, Богдан „Управление на българските държавни железници”, С., 1932

2. Морфов, Богдан „Политически преговори и сплетни относно свързването на българската държавна железопътна мрежа с железопътната мрежа на другите европейски държави от 1880 до 1938”, Списание на българското икономическо дружество”, кн. 8, 1938

3. Божков, Любен „Доклад относно между балканските пътища и съобщения” (доклад, изнесен на IV Балканска конференция през 1933 в Солун).

4. Божков, Любен „Съобщителните проблеми на Балканите” (доклад, изнесен пред българо-гръцкото дружество на 16 XII 1935)

5. Сарафов, Стоимен „Железопътната линия София – Македонската граница” , „Списание на българското инженерно-архитектурно дружество”, кн. 4, 1896

6. Данчов, Юрдан „Половин век железопътна политика (1878-1928), „Архив на държавните железници и пристанища в България”, 1928

7. Цанков, Александър „Икономика и икономическа политика на България”, „Списание на българското икономическо дружество”, кн. 10, 1929

8. Кръстев, Йото „Жрец на българските железници”, 1999

9. Кръстав, Йото, „Неповторимият железничар”, 2001

10. Кръстев, Йото, „Човек с много измерения”, 1999

11. Деянов, Димитър „Георги Филипов – главният директор от машинната служба”, 2006

 

* Българско геополитическо дружество

 

Още статии ...