Макар че на съвместната си пресконференция с турския премиер Реджеп Ердоган (провела се през януари 2012 в Истанбул) президентът на Грузия Михаил Саакашвили заяви, че отношенията между двете страни са „идеални”, истината е много по-различна. В тези отношения отдавна съществува сериозна пукнатина, която през последните месеци се задълбочи още повече.
Проблемите в двустранните отношения
На първо място, Турция винаги е имала особено мнение по абхазкия проблем. На свой ред, абхазките лидери традиционно разглеждат Турция и като свой „близък съсед”, и като „родствена държава”. Днес, в двайсет турски провинции, има над двеста села, населени с потомци на абхазките „мохаджири” (бежанци), напуснали историческата си родина и преселили се в Османската империя през ХІХ век. Обществената активност на абхазката диаспора в страната се координира от Федерацията на абхазките асоциации и тази на кавказките асоциации. Това помага да разберем, защо Анкара, макар да признава тариториалната цялост на Грузия, държи отворен „абхазкия прозорец” и си затваря очите за контактите на турските бизнесмени с обявилата се за независима Абхазия. Така, преди няколко години турци от абхазки произход построиха големия хотел „Жасмин” в Сухуми. Впрочем, още по време на грузинската блокада през 90-те години, турските бизнесмени от абхазки произход снабдяваха отцепилата се автономна република с горивно-смазочни материали. Един от тях – Тайфун Ардзинба, възроди въгледобива в района на Ткварчели. Между другото, износът на въглища и дървен материал е от ключово значение за турско-абхазките икономически връзки.
Тоест, Анкара не може да игнорира многобройната абхазка диаспора и се опитва да води собствена политика спрямо частично признатата република. Доказателство за това е посещението в Абхазия на високопоставения турски дипломат Юнал Чевикоз, както и неофициалните визити в Турция на вече покойните абхазки президенти Владислав Ардзинба и |Сергей Багапш. Разбираемо е, че всичко това не може да не дразни Тбилиси, но там са принудени да се примиряват със специалното турско отношение към Абхазия, за да не провокират недоволството на Анкара. Тук е мястото да напомня и, че навремето Турция се обяви против грузинското нападение срещу Южна Осетия (август 2008).
Краят на турско-грузинската идилия?
На фона на запазващото се напрежение в отношенията между Грузия и Русия, тези между Грузия и Турция дълго време изглеждаха безоблачни и дори преживяващи своеобразен разцвет. Анкара се превърна в основния икономически партньор на Тбилиси, а между двете страни беше установен безвизов режим, позволяващ на грузинските граждани да пътуват в Турция само с лични карти. Впрочем, налице са и други доказателства за «специалния характер» на грузинско-турските отношения.
През последните месеци обаче, на хоризонта на тези отношения се появяват все повече облаци. Наистина, проблеми имаше и преди, но те оставаха извън фокуса на общественото внимание. Сред тях например е изграждането на турска територия (по река Чорохи), на каскада от водноелектрически централи, които могат да застрашат бреговата линия на населената предимно с грузинци-мюсюлмани автономната република Аджария (язовирните стени пречат на реката да изхвърля твърди частици, което пък ерозира брега). Нерешен остава и въпросът за връщането в Грузия на т.нар. «месхетински турци» (насилствено преселени през 1944 от Грузия в Киргизстан, Казахстан и Узбекистан, по нареждане на Сталин), макар че неофициалните преговори по него продължават.
Днес тези и ред други проблеми внезапно изплуваха на повърхността. Става дума за:
- повторното изграждането в аджарската столица Батуми на джамията Азизие, построена през 60-те години на ХІХ век от османските власти и разрушена през ХХ век от болшевиките, като за компенсация ще бъдат възстановени 2 или 4 трузински църкви на турска територия.
- връщането на турците-месхетинци (известни в Турция като Ahıska Türkleri);
- строежа на язовир на река Чорохи и на река Кура (планира се промяна на руслото на реката, което ще лиши Грузия от 300 млн. куб. м прясна вода);
- решението за ограничаване пребиваването на грузински граждани на територията на Турция до три месеца, взето наскоро от Анкара.
Всички тези въпроси представляват сложен за разплитане възел, като напоследък те допълнително се изостриха, особено във връзка с проекта за възстановяване на джамията в Батуми. Както изглежда, властите в Тбилиси са склонни да решат въпроса положително, но Грузинската Патриаршия е категорично против, блокирайки подписването на окончателно споразумение по въпроса. Година преди изборите, Саакашвили и кръгът около него не искат да рискуват да изострят отношенията си с православното духовенство, имайки предвид, че строежа в Батуми на джамията, носеща името на османски султан, категорично не се приема от грузинското общество. На свой ред, привържениците на компромиса с Турция акцентират върху това, че ако споразумението не се подпише, древните грузински храмове на турска територия ще рухнат окончателно.
Междувременно, в грузинското общество нараства и тревогата, породена от ситуацията в Аджария. След „революцията на розите” и прогонването на дългогодишния местен лидер Аслан Абашидзе (смятан за „проруски настроен”) от Грузия, изглеждаше че републиката окончателно е преминала под контрола на Тбилиси. Саакашвили едва ли не ежеденевно пътуваше до Батуми и други райони на Аджария, понякога стоеше там със седмици и дори прехвърли седалищата на някои държавни институции от Тбилиси в Батуми, лишавайки автономната република от повечето и пълномощия. Постепенно, градът се превърна в своеобразна „витрина” на Грузия на Саакашвили, с построяването на редица нови сгради, реновация на съществуващите, благоустрояване на уличната мрежа и т.н. Паралелно с това обаче, в Аджария продължаваше експанзията на турския капитал. Повечето нови сгради в Батуми, с които толкова се гордее грузинският президент, са построени от турски инвеститори (сред тях и такива с грузински произход). Турците купиха голям брой магазини и заведения в аджарската столица. Твърди се ,че броят на постоянно живеещите в Батуми турски граждани вече е достигнал няколко хиляди (говори се дори за 20 хиляди, при положение, че цялото население на града е около 140 хиляди души).
Както е известно, статутът на Аджария частично се регулира от Карския договор, сключен през 1921 между съветските кавказки републики и Турция, с посредничеството на Москва. Според него, пристанището на Батуми се обявява за свободна зона за Грузия, Русия, Азербайджан, Армения и Турция, а Москва и Анкара си запазват правото да изпратят свои войски в автономната република, ако тя бъде нападната от други държави. И макар че по съветско време този договор беше почти забравен, сега отново си го припомнят. Така, по време на войната от август 2008, Анкара неофициално напомни на Москва, че Аджария се намира под негласна турска защита, затова и руската авиация, на практика, не бомбардира обекти (включително и военни), намиращи се на територията на автономната република.
Населението на Аджария е сравнително еднородно, като голямото мнозинство от него са грузинци (аджарци), но това е единственият регион в Грузия, където живеят компактни маси грузинци-мюсюлмани. Те са особено много в планинските райони на републиката. След като Грузия възстанови независимостта си, през 1991, религиозният въпрос в Аджария много сериозно се изостри. От една страна, Грузинската Православна църква осъществява активна мисионерска дейност за връщане на местното население в своето лоно, от друга обаче, от Турция тече непрекъснат поток от мюсюлманска литература и финансови средства за пропаганда на исляма. Липсват точни данни, но се знае, че с тези пари в Аджария са изградени няколко десетки малки джамии. Като ситуацията допълнително се изостря, във връзка с възможността за възстановяването на джамията Азизие в Батуми.
Усилващият се натиск на Анкара
Турция и Грузия са държави с различен геополитически статус и несъизмерими, както по размерите, така и по възможностите си. Някои в Грузия се надяват, че подкрепата, с която президентът Саакашвили се ползва на Запад и особено в САЩ, ще позволи на Тбилиси да балансира политическата си игра с далеч по-силния южен съсед. При това грузинската територия е стратегически важна за транзита на енергоносители от Азербайджан към Турция и оттам на Запад. Като цяло обаче, турската страна разполага с доста повече инструменти за въздействие върху грузинския си партньор. Сред тях е и вече споменатото изграждане на нови язовири в Североизточна Турция, надвиснали като „дамоклев меч” над аджарското крайбрежие, и значителните размери на грузинската трудова миграция в Турция. Хиляди грузинци изхранват и себе си, и семействата си като работят в големия южен съсед. Но най-неприятна, от грузинска гледна точка, изглежда перспективата за връщането в Грузия (в районите, откъдето са били изселени през 1944) на няколко десетки хиляди месхетински турци.
Когато Грузия стана член на Съвета на Европа (през април 1999), Тбилиси пое ангажимента да върне в страната месхетинските турци, депортирани от Сталин. Това трябваше да стане в рамките на 12 години, като този срок вече изтича. Паралелно, в Турция се активизират организациите на Ahıska Türkleri, т.е. на „турците от Ахишка”(турското назватие на Южна Грузия, присъединена през ХVІ век към Османската империя, а през ХІХ към Русия). По време на 300-годишното турско владичество, грузинското население в региона бива подложено на усилена асимилация, като голяма част от него приема исляма, а по тези земи се заселват и известен брой турци, кюрди др. През 1944, около 80 хиляди души, живеещи предимно в районите на Адигени, Аспиндза, Ахалцихе, както и в Ахалкалаки и Богдановка, биват депортирани в Централна Азия (по турски данни, днес броят им там е почти четвърт милион, плюс още 150 хиляди, живеещи в Русия и Азербайджан). През 1989, заради етническите сблъсъци, те бяха принудени да напуснат Ферганската долина, и тъкмо това активира кампанията за връщането им в Грузия. Между другото, потомците на тези т.нар. „турци” смятат за своя територия и целия район Самце-Джавахети, в който има компактни маси арменско население. Във всеки случай, в Турция се издават книги, в които картите на „Ахишка”, включват именно тези части на Грузия.
Днес всички организации на „турците от Ахишка” са обединен в т.нар. „Международна федерация на организациите на турците от Ахишка”, начело с Юнус Зейрек. Дейността и се подкрепя от правителството и парламента на Турция. Анкара много държи на репатриацията на „месхетинските турци” в южните райони на Грузия (т.е. именно там, откъдето са били изселени), докато Тбилиси предлага те да бъдат разселени по цялата територия на страната. За целта в Турция беше създаден специален координационен комитет, в чиито състав влизат представители на правителството и организациите на „турците от Ахишка”. Наскоро делегация на тази диаспора беше приета от турския президент Абдула Гюл, който за пореден път им обеща пълна подкрепа от държавата.
Сред най-сериозните проблеми, свързани с връщането на мюсюлманското население с турско самосъзнание в Самце-Джавахети, е голямата вероятност за възникването на конфликти на етническа основа между населявящото района арменско малцинство и „турците от Ахишка”. Тя нараства и поради това, че бъдещите репатрианти със сигурност ще поискат да разполагат с турски училища, джамии и дори с турски университет в Ахалцихе.
Турското правителство също активно съдейства на процеса на завръщането на „турците от Ахишка”, в южните райони на Грузия. За целта се планира откриването на специален офис в Ахалцихе и ангажирането на действащата и в Грузия Турска агенция за сътрудничество и развитие (TIKA).
Южна Грузия е стратегически важна територия. През нея минават доставките на петрол и газ от Азербайджан към Турция и оттам към Европа, а през 2013 тук ще влезе в експлоатация железопътната линия Ахалкалаки-Карс. За Анкара, да разполага на тази територия, където се събират границите на Грузия, Армения и Турция, с многобройно тюркоезично мюсюлманско население, би означавало да получи мощен инструмент за натиск едновременно и върху Грузия, и върху Армения. Още първите 40 хиляди „месхетински турци”, които следва да бъдат репатрирани на първия етап, ще променят сериозно демографската ситуация в Южна Грузия, още повече, че местното арменско малцинство не само че не нараства, а и намалява заради емиграцията в Русия и други държави. Впрочем, в много райони намалява и грузинското население, част от което се преселва в Тбилиси или емигрира от страната.
За да убеди Грузия да се съгласи с връщането на тюркоезичното население, Анкара ще използва не само задълженията, поети от Тбилиси пред Съвета на Европа, но и други лостове. Така, Турция вече ограничи пребиваването на грузински граждани на своя територия, а наскоро уведоми властите на страната, че изграждането на язовир на река Чорохи остава на дневен ред, въпреки грузинските протести. Така, на съвместната си пресконференция с президента на Грузия Михаил Саакашвили, провела се през януари на истанбулското летище, турският премиер Ердоган без заобикалки заяви, че „продължава проектирането на язовирната стена на река Чорохи”. Тоест, на Тбилиси се дава ясно да разбере, че връщането на „турците от Ахишка”, именно в населения с арменско малцинство район Самце-Джавахети, е сред приоритетите на Турция. Все още не е ясно обаче, дали Тбилиси ще се опита да се противопостави по някакъв начин на натиска на южния си съсед. Поне досега, грузинско-турските отношения се развиват под знака на очевидното предимства на Анкара, която, по правило, винаги съумява да постигне целите си. Между другото, практическото възстановяване на визовия режим за грузинските граждани от страна на Анкара, е свързан и с турските опасения за възможен приток на бежанци от Грузия, в случай на военна операция срещу Иран. В Турция не изключват, че ако САЩ действително решат да нанесат удар по режима на аятоласите, могат да използват за целта и територията на Грузия, което пък ще провокира ответния удар на Техеран. Подобно развитие на събитията може да доведе до бягството на хиляди хора в съседните държави, включително в Турция, която едва се справя с бежанците от Сирия и няма никакво желание да приема нови.
От всичко казано дотук е ясно, че грузинско-турските отношения никак не са „идеални”, както ги определи президентът Саакашвили, в присъствието на турския премиер Ердоган. Тези думи биха могли да се приемат като обикновен дипломатически ход за размяна на любезности. От турска страна обаче, не последва никаква реакция, което само по себе си означава много.
* Авторът е известен грузински геополитически анализатор
