Екзистенциалните предизвикателства пред европейския проект

Общоевропейските институции и европейското право бяха укрепени. Формира се общоевропейска външна политика и политика за сигурност. ЕС постепенно се превръщаше в своеобразна конфедерация или федерация. За да стане пълноценна държава или дори супердържава обаче, Съюзът се нуждаеше от централизирани структури за сигурност и най-вече от европейски въоръжени сили. Вместо това, ЕС оставаше младши партньор в рамките на НАТО и част от евроатлантическата архитектура за сигурност, където САЩ традиционно играят водеща роля, въпреки че въпросът за стратегическата автономност на ЕС постепенно надхвърли рамките на чисто теоретичните дискусии. Истината е, че запазвайки ролята си на икономически гигант, ЕС дълго време оставаше политическо джудже. Войната в Украйна обаче, се превърна в мощен стимул за разширяване на политическите му възможности, въпреки че предпоставките за подобна динамика бяха налице и по-рано. Впрочем, подобни стимули съществуват и в редица други сфери. В резултат, днес ЕС е принуден да търси бърз отговор на фундаменталния въпрос: „какво да се прави?“, при това опитвайки се да играе на няколко шахматни дъски едновременно.

Отношенията със САЩ

Само допреди година и половина, въпросът за отношенията със САЩ въобще не беше на дневен ред. Брюксел и Вашингтон бяха в тясна координация по отношение на сдържането на Русия. Съществуваше ясна обща основа и по отношение на нарастващата конкуренция с Китай. Нивото на икономическите връзки оставаше високо. Военно-политическата интеграция беше възродена, а към НАТО се присъединиха още двама членове на ЕС – Финландия и Швеция. Разбира се, в Европа бяха наясно, че победата на Тръмп на изборите през ноември 2024 може да доведе да неприятни изненади. Но опитът от първия му мандат даваше надежда, че те все пак ще бъдат предвидими. Нещо повече, самите европейски съюзници вече бяха склонни да изпълнят исканията на Тръмп от периода на предишния му мандат - увеличени разходи за отбрана, покупки на енергоносители от САЩ, отказ от руските суровини и т.н. Американският президент обаче надмина очакванията, хвърляйки ЕС в паника едновременно по няколко направления. Сред тях е специфичната му позиция по отношение на Украйна, териториалните амбиции за Гренландия (формално част от Дания, която пък e член на ЕС и НАТО), търговската война, засегнала съвсем пряко от ЕС, критиките към Европа в редица доктринални документи и речи на висши американски служители, както и откровено силовата външна политика. Тоест, само за броени месеци, най-близкият съюзник и ключов гарант за сигурността на Европа се превърна в студен, пресметлив и непредсказуем играч.

Поне засега в действията на ЕС по отношение на САЩ доминира тактиката на изчакване и приспособяване. В средносрочна перспектива планът е да се „надживее“ Тръмп. Неговият президентски мандат ще изтече след малко повече от две години, но ако загуби междинните избори за Конгреса, това би могло сериозно да ограничи активността му. След това може да се очаква промяна във външната политика на новата администрация - разбира се, ако демократите се върнат власт. В краткосрочна преспектива пък, планът е да не се дразни излишно американския лидер, да се използват някои негови особености (т.е. да превъзнасят постиженията му и да се избягвт критиките), да се правят отстъпки по някои въпроси или пък да се представя като отстъпка това, което е неизбежно - например покупките на въоръжение и енергоносители от САЩ и корекцията на търговския баланс в полза на Вашингтон.

В рамките на тази логика бе могло да се постигне и решаването на „гренландския проблем“. Както е известно, американските военни на практика контролират острова от няколко десетилетия насам. Освен това, САЩ формално остават съюзник на Дания и останалите европейски членове на НАТО. Така че, защо да не се отстъпи, особено ако процесът по прехвърлянето на собствеността се осъществи в рамките на „демократичните правила“. Разбира се, датският крал или премиерът на страната не са застрашени от съдбата на Мадуро. Страната обаче, рискува да бъде маргинализирана в този „демократичен процес“.

По-важното в случая е, че надеждата на европейците проблемите със САЩ да бъдат решени в резултат от очакваната от тях смяна на американското ръководство, се базира на доста крехки и съмнителни основания. Истината е, че президентът Тръмп не е изолиран от обкръжението си, а разчита на жизнен и млад екип, широка подкрепа и последователна идеология. Тоест, малко е вероятно напускането му – след края на мандата или дори преди това – да реши автоматично „американския проблем“ на ЕС. Нещо повече, напълно е възможно младите му наследници да възприемат още по-агресивно поведение към Съюза.

Отношенията с Русия

В политическата реторика на Брюксел Русия бива позиционирана като най-големия и опасен противник на Европа. Този подход се утвърди окончателно след февруари 2022, но започна да се формира още след анексирането на Крим през 2014. В сравнение със САЩ, поддържането на конфронтационния подход към Русия е по-лесно в концептуален план, тъй като в идентичностните структури на двете страни вече съществуват утвърдени, вековни модели на взаимно възприятие като „опасния друг“. По отношение на Съединените щати подобни модели или все още не са формирани, или просто са загубени.

Подходът на ЕС към Русия през последните четири и половина години се характеризира с все по-активна политика на сдържане. Това включва последователно прекъсване на търговските и икономически връзки, дори с цената на икономически щети за самата Европа, мащабна военна и политическа подкрепа за Украйна, ремилитаризация и възстановяване на военно-промишления комплекс, опити за влияние върху трети страни в търговията им с Русия, без да споменавам информационната и идеологическа война. Проблемът за ЕС обаче е, че резултатите от тази стратегия са до голяма степен отрицателни. Брюксел прави много за да запази Украйна на повърхността. Русия наистина понася икономически загуби, разходите и за отбрана се увеличават, а военно-промишленият и комплекс се възстановява бавно. Вярно е и, че редица страни са принудени да се съобразяват с вторичните санкции, а европейската пропагандна информационната машина работи на пълни обороти.

Проблемът обаче, е че Русия продължава да съществува, т.е. не е рухнала, нито пък демонстрира желание да се откаже от първоначалните си искания.

Икономиката ѝ е преориентирана към други направления, а пазарът ѝ е загубен за европейските компании. Военните действия с Украйна продължават. Руският военно-промишлен комплекс работи активно, а ядреният потенциал на руснаците прави напълно безперспективни евентуалните опити проблемът да се реши по модела на Югославия или Либия например. Русия разполага със собствена финансова и информационна мрежа, върху която вече е значително по-трудно да се влияе отвън.

Добрата новина за Европейския съюз е, че е малко вероятно Москва да планира военна експанзия срещу него или срещу отделни страни членки. Войната с тях няма нито политически, нито практически смисъл за Русия, въпреки че въпросът за отговора на хипотетична военна агресия от страна на НАТО или отделни членове на блока срещу Русия вероятно няма да остане без внимание от нейна страна. Москва не е в състояние да атакува ЕС и започвайки търговски войни с него. Нито пък е склонна сериозно да се бори за обществена подкрепа в Европа. На пръв поглед, печелещите все по-голява популярност дясноконсервативни и популистки сили в ЕС може да изглеждат удобни за Москва. Опитът обаче показва, че ако тези сили дойдат на власт в страните си,  външнополитическите им позиции едва ли ще помогнат особено на Русия. Полша, например, е пример за доминация на традиционните ценности, но е в авангарда на руските противници.

С други думи, Русия се оказва доста удобен противник за ЕС. Борбата срещу нея може да се води с помощта на Украйна и вината за всички проблеми на Европа да се стоварва върху Москва и нейната агресивност. В същото време всичко това е относително безопасно. Тактиката на Съюза спрямо Русия е шумна, но колеблива и изчаквателна. Шумна в реториката си и изчаквателна в надеждите, че Русия в крайна сметка няма да издържи и ще се срине. Още повече, че мнозина западни лидери и анализатори подкрепят теорията за предстоящия упадък на страната. Проблемът за ЕС обаче е, че не само Доналд Тръмп, но и Владимир Путин не се намират в нарастваща изолация и могат да бъде предадени от най-близкото си обкръжение. И докато Брюксел се надява на вътрешен преврат в Кремъл, Русия живее свой собствен живот, да не товорим, че е много вероятно евентуалният наследник на Путин (също както и този на Тръмп) да се окаже по-радикален от него. И, както изглежда, във Вашингтон вече са го осъзнали.

Украинският въпрос

На пръв поглед, отговорът на украинския въпрос също изглежда прост: подкрепа за Киев с всички възможни средства. В краткосрочен план практическата политика на ЕС е горе-долу ясна: продължаване на финансовата и военна подкрепа за Украйна, за да се възстанови нейната стабилност ѝ и да не се допусне военното и поражение. В средносрочен план, обаче е налице известна несигурност. Ключовият проблем тук са ресурсите. Конфискацията на руски суверенни активи все още е теоретично възможна. Но дори Брюксел да поеме пълната отговорност за подобна конфискация, това няма да реши изцяло проблема. ЕС е изправен пред перспективата да се превърне в основен донор на голяма, водеща тежка война държава с изключително специфична политическа система. Ползите от интеграцията на Украйна в ЕС са неясни. Освен това проблемът с гаранциите за сигурност и материалното им обезпечаване остава. За разлика от САЩ, изглежда малко вероятно ЕС да поиска от Киев да изплати дълговете си чрез силно обременяващи го споразумения със Съюза и след това бързо да се дистанцира от проблема.

По отношение на украинския въпрос, ЕС би могъл да се опита да остави нещата такива, каквито са, изчаквайки евентуална смяна на властта в САЩ и потенциални проблеми в Русия. Брюксел очевидно разполага с достатъчно ресурси, за да задържи Киев на повърхността поне още няколко години. Всичко сочи, че Съюзът е склонен да понесе допълнителни материални загуби в името на политическите си принципи, точно както направи и при прекъсването на икономическите връзки с Русия.

В същото време, постигането на споразумение относно Украйна би било в интерес на ЕС. Действително, Киев ще загуби част от територията си, но Украйна остава доста голяма държава, която неизбежно ще остане в политическата и икономическа орбита на ЕС. Прекратяването на военните действия по сегашната фронтова линия вероятно би било по-приемливо за ЕС, отколкото подписването на мащабното, правнообвързващо споразумение, за което настоява Москва. В случай на промяна в политиката на САЩ и задълбочаване на вътрешните проблеми в Русия, прекратяването на огъня би се оказало по-удобно при нова ескалация на украинския конфликт. Опитът обаче показва, че дори и такива споразумения могат да бъдат нарушени, така че, само по себе си, обвързващото споразумение не е основен проблем за Брюксел. За ЕС е важно украинските отстъпки в хода на преговорите да бъдат минимизирани и гаранциите за сигурност да не излагат ЕС на риск от пряка военна конфронтация с Русия.

Тоест, Европейският съюз вероятно ще бъде принуден да признае „реалностите на терена“. Ако САЩ продължат да се дистанцират от украинския въпрос, а руската армия продължи да напредва макар и с бавни темпове, отлагането на подобно признаване ще ерозира стратегията на Брюксел. В същото време не бива да се изключва и готовността на еврократите да се придържат към нея, независимо от цената.

Отношенията с Китай

В сравнение със Съединените щати, Русия и Украйна, Китай едва ли представлява належащ проблем за ЕС. Пекин остава основен търговски партньор и пазар на Съюза. Вторичните санкции срещу китайски компании заради сътрудничеството им с Русия все още не са довели до сериозни усложнения. По тайванския въпрос ЕС избягва да поеме водеща роля в антикитайската реторика. Опитите на отделни държави-членки (като Литва например) да демонстрират по-голяма антикитайска активност по тайванския въпрос не намират сериозна подкрепа в Брюксел, а китайските контрасанкции допълнително я ограничават. ЕС, като цяло, подкрепя дългогодишната политика на САЩ за ограничаване на глобалните икономически проекти на Китай и високотехнологичните възможности на Пекин. На практика обаче, европейците не бързат да ерозират основите на икономическото си сътрудничество с Китай. В самия Китай се забелязва същото. Китайците не разглеждат САЩ и ЕС като едно цяло (т.е. като „колективен Запад) и, очевидно, изхождат от идеята, че интересите на Вашингтон и Брюксел се различават. Следователно, отношенията с ЕС не са идентични с отношенията със САЩ. Сегашните проблеми в трансатлантическите отношения вероятно ще насърчат ситуационното сближаване между ЕС и Китай. В политическата сфера то едва ли ще е кой знае колко голямо, но и откритото съперничество все още изглежда далеч. Тоест, в близко бъдеще антикитайската реторика в ЕС вероятно ще затихне, въпреки активното сътрудничество на Пекин с Москва.

Благодарение на предвидимия си политически курс в сегашната бурна международна среда, Китай се превръща в привлекателен партньор за ЕС. Той не представлява непосредствена заплаха, но предлага много предимства. Възможно е Тръмп да окаже натиск върху ЕС да приеме по-координирана със САЩ политика спрямо Китай. На свой ред, Брюксел би могъл да използва подобни искания като коз. Европейската дипломацията обаче няма да може да повлияе на руско-китайските отношения и конфликтът с Русия ще играе второстепенна роля при решаването на въпроса, какво да се прави с Китай от страна на ЕС.

Хроничната зависимост на Европа от САЩ и възможностите за промяна

Според редица експерти, въпреки че продължава да страда от синдрома на външната зависимост, Европа все още притежава институционалните, нормативните и материални ресурси, необходими за да трансформира зависимостта си в партньорство, особено със Съединените щати, но не и с онези среди там, които заемат откровено антагонистична позиция спрямо зараждащия се многополюсен световен ред.

Зависимостта на Европа от САЩ е по-скоро структурен проблем, отколкото „стратегически навик”. Този недъг ограничава избора на Европа в областта на технологиите, сигурността и икономиката.

Въпросът е, дали тази зависимост може да се трансформира в управляемо партньорство или ще продължи да обрича Европа на упадък, докато световният ред се измества към многополюсен модел.

Евтина руска енергия, удобен внос от Китай и, едновременно с това, функционирането на ЕС в рамките на финансова архитектура, основаваща се на долара и доминирана от американски институции, „базирани на правила“ – имено това беше играта за оцеляване на Европа в продължения а доста десетилетия.

Историческите корени на зависимостта от САЩ

Зависимостта на Европа от САЩ не е резултат толкова от собствения и избор, колкото от катастрофалните последици от двете световни войни. По време на Първата и Втората световна война Америка изиграва ключова роля за накланянето на военния баланс в полза на съюзническите сили, а след 1945 Съединените щати оформят следвоенния ред на континента, използвайки комбинация от гаранции за сигурност, институционална архитектура и, разбира се, икономическа помощ.

В същото време обаче, победата на съюзниците във Втората световна война не е заслуга единствено на САЩ, а по-скоро на колективните усилия, в чиито рамки водеща е ролята на Съветският съюз на Източния фронт, който успява да удържи германския натиск, нанасяйки огромни загуби на нацистка Германия, което в крайна сметка води и до нейния колапс. Точно както Първата световна война води до разпадането на Османската и Австро-Унгарската империи (и трансформирането на Руската в Съветска империя).

След 1945 реконструкцията и реорганизацията на Западна Европа и Япония бяха задача, която в голяма степен трябваше да бъде решена от САЩ. Планът „Маршал“,  Бретън-Уудската система и НАТО бяха сред основните инструменти, чрез които американската мощ се превърна в организиращ принцип на „Запада“.

Тази асиметрия доведе до това зависимостта от Вашингтон да се превърне в интегрален елемент на следвоенния европейски модел: просперитет и сигурност в замяна на стратегическо подчинение на американското лидерство. В този смисъл това, което се нарича „Запад“, може да се разглежда по-скоро като условна конфигурация, възникнала най-вече като резултат от опустошаването на Европа и уникалната следвоенна мощ на Америка, отколкото като траен цивилизационен блок.

Военната зависимост: НАТО и стратегическата автономия

Този проблем е най-очевиден в сферата на отбраната. В продължение на десетилетия НАТО позволяваше на европейските държави да прехвърлят отговорността за своята сигурност на други, като не инвестираха достатъчно в собствените си въоръжени сили и разчитаха на американската логистика, разузнаване, ядрено възпиране и високотехнологични въоръжение. Дори днес вътрешният баланс в алианса показва наличие на дълбока асиметрия. Въпреки че през 2024 съюзниците от НАТО в Европа за първи път изразходваха 2% от своя БВП за отбрана (приблизително 380 млрд. долара), САЩ все още покриват около 70% от общите разходи на алианса.

Програмата „Стратегически компас“ на ЕС, стартирана през 2022, беше първата стъпка в тази посока. Тя цели да усили интеграцията в отбраната, за да намали стратегическата зависимост от САЩ. На свой ред, т.нар. „Постоянно структурирано сътрудничество“ (PESCO) представлява механизъм, чрез който повечето държави-членки на ЕС се стремят да изградятт по-цялостна индустриална база, което изисква координация и обединяване на военни способности и инвестиции.

Тоест, реториката за „стратегическа автономия“ вече няма само теоретични измерения. Тя все повече се превръща в практическа цел, насочена към премахване на несигурността на източния бряг на Атлантика.

Франция отдавна се обявява за това Европа да може да се защитава сама, докато Германия, особено след противоречивите действия на последните американски администрации, се присъедини към призивите за намаляване на прекомерната зависимост от американските гаранции за сигурност.

Някои анализатори, като американският икономист Ричард Улф, разглеждат това не само като военен, но и като икономически проблем: аутсорсването на въпросите за сигурността към САЩ и закупуването на американски системи означава износ на скъпи индустриални мощности, технологии и работни места. От тази гледна точка, военната зависимост на Европа изостря нейния индустриален упадък и обвързва дългосрочната ѝ сигурност с външна сила, чиито интереси невинаги съвпадат с европейските социално-икономически приоритети.

Сравнително наскоро ръководителят на НАТО Марк Рюте стана обект на критики, след като заяви в реч пред Европейския парламент: „Ако някой тук си мисли, че ЕС или Европа, като цяло, може да се защити без САЩ, може да продължава да мечтае. Това е невъзможно.“ Изказването му бе направена по-малко от седмица след као Рюте съгласува т.нар. „основни принципи“ за засилено сътрудничество в областта на сигурността в Арктика, които задължават членовете на НАТО да засилят военното си присъствие в Арктическия регион, за да противодействат на „заплахите“ от Русия и Китай. В отговор, бившият председател на Европейския съвет Шарл Мишел заяви пред Euronews, че ръководителят на НАТО „трябва да спре да действа като „американски агент““ и да сплоти нестабилния военен алианс пред лицето на „враждебната реторика“ и „сплашването“ от страна на САЩ. На този фон възниква закономерният въпрос, що за съюз всъщност е ЕС?

Финансовата и икономическа зависимост

Проблемът има и финансово измерение. Въпреки че еврото се е превърнало в доминираща валута при разплащанията в европейските търговски коридори, особено в рамките на ЕС и съседните му държави, доларът все още доминира в търговските разплащания, резервите и финансовите пазари.

Това прави Европа уязвима за страничните ефекти от парично-кредитната политика на САЩ - от колебания в лихвените проценти до ликвидни шокове, а европейските компании - уязвими за екстериториалното прилагане на американските санкции чрез платежни системи, деноминирани в долари. Тази асиметрия е симптом за по-голям проблем: икономическият модел на Европа е обвързан със структури, които не контролира.

В продължение на десетилетия Европа разчиташе на евтината руска енергия и удобния внос от Китай, като в същото време действаше в рамките на долароцентричната финансова архитектура, доминирана от американските институции, „базирани на правила“. Тази игра на оцеляване обаче бързо се превърна в капан в резултат от изострянето на геополитическото напрежение заради конкуренцията в сферите на търговията и технологиите и войната в Украйна.

Европа бързо се поддаде на натиска и наложи санкции, които засегнаха собствената ѝ икономика, провокирайки енергийна криза и разкривайки уязвимостта ѝ пред очертаващия се процес на деиндустриализация. И всичко това само за да демонстрира ангажимента си към стратегически планове, които се правят извън Стария континент и са от полза за други, неевропейски сили.

Дискусиите в Брюксел и големите европейски столици за „интернационализиране на еврото“ в отделни целеви сектори, създаване на алтернативни канали за плащане и защита на европейските компании от вторични санкции са опит за промяна на така очерталата се ситуация. Реалният напредък в тази посока обаче е бавен, отразявайки противоречието между удобството на съществуващия ред и неговата уязвимост.

Цифровият суверенитет: регулиране без собственост

Що се отнася до цифровите технологии, Европа се позиционира като свръхдържава в сферата на регулациите, макар че на практика е технологична сила на средно ниво. Общият регламент относно защитата на данните, Законът за цифровите пазари и Законът за изкуствения интелект са признаци на регулаторен суверенитет и сигнали, че Европа защитава данните на своите граждани и наказва големите технологични компании, които се опитват да разширят своите регулаторни стандарти в световен мащаб, за да регулират онлайн платформите и механизмите за изкуствен интелект.

На практика, чрез тези механизми, Европа заявява, че не е просто потребителски пазар с покупателна способност да придобива чуждестранни технологии, а представлява автономна регулируема единица. Само че тази външна независимост не отменя структурната и зависимост от САЩ и Китай, особено що се отнася до фундаменталната цифрова инфраструктура.

Европейската комисия има всички основания да определя сегашната ситуация като „уязвимост“, тъй като Европа остава зависима от чужди държави по въпросите за съхраняването на големи данни, облачните изчисления и технологиите за производство на микрочипове. На практика, тя определя правила за платформи и модели, разработени предимно в други региони на света, разчитайки, че размерът на европейския пазар ще се окаже достатъчен, за да повлияе на тяхното поведение.

Бъдещето на Европа все повече зависи от противоречията между технологичната зависимост и разширяването на регулаторните изисквания. Както всеки регион, който не контролира и регулира своя технологичен сектор, тя неизбежно ще бъде поразена от вируса на „информационните войни“. Затова в момента ЕС се стреми да генерира устойчив политически импулс и да осигури финансова подкрепа за суверенни облачни инициативи, увеличаване на инвестициите в производството на полупроводници и прокарването на евроцентрични системи за киберсигурност и изкуствен интелект.

Необоснованите аналогии с доктрината Монро

В последно време, опитвайки се да опишат политиката на САЩ, мнозина експерти говорят за възраждане на Доктрината Монро. Това предполага, че Вашингтон се стреми да постави под контрол Западното полукълбо и някои райони отвъд него като част от хегемонистки проект, целящ Съединените щати да останат единствения глобален силов полюс в сблъсъка с Китай и Русия. Исторически погледнато обаче, Доктрината Монро се е прилагала само за Западното полукълбо, провъзгласявайки, че Америка не трябва да бъде подложена на риск от нова европейска колонизация. Тоест, тя е била насочена не толкова към самата Европа, колкото към изолирането ѝ от Новия свят. Въпреки това, тази аналогия, макар и частично, отразява съвременната стратегия на САЩ. Те отдавна използват своите структурни предимства – финансови, военни и технологични – за да формират глобалния силов баланс и да ограничат пространството за маневриране на съперниците си.

Днес това се проявява в опити за консолидиране на блокове, укрепване на веригите за доставки и прегрупиране на съюзниците под лозунга „Демокрация срещу автокрация“. Това прилича не толкова на стабилна система от алианси, а по-скоро на  изчерпала силите си империя, която все повече прехвърля разходите и рисковете върху зависимите от нея партньори. Призивите на Европа за „стратегическа автономия“ трябва да се разглеждат именно в тази светлина В рамките на масовия политически дискурс тези призиви не са антиамерикански. Те по-скоро са израз на загриженост, че в сегашната епоха на вътрешна нестабилност в САЩ прекомерната зависимост от един-единствен покровител  и засилваща се конкуренция между великите сили, сама по себе си, е стратегически риск.

Опитът от резките промени в политиката на Вашингтон при последните администрации показва, че трансатлантическата солидарност вече не може да бъде единственият стълб на европейската сигурност и просперитет.

Перспективата пред Европа: нито капитулация, нито радикална промяна?

Вариантите за действие на Европа често биват представяни в силно изкривен вид: или пълна капитулация пред САЩ, или рязък завой към Русия и Китай. В действителност нито една от тези крайности не изглежда нито правдоподобна, нито желателна. Войната в Украйна, вътрешната динамика и дълбокото недоверие в Централна и Източна Европа свеждат почти до нула вероятността за сериозна преориентация към Русия и Китай, поне в в близко бъдеще.

В същото време, простото запазване на статуквото, т.е. аутсорсване на сигурността към НАТО, поемане на икономическите и технологични сътресения и надеждите за доброжелателното лидерство на САЩ – рискува да затвърди подчинената роля на Европа в един все по-фрагментиран свят. В тази връзка, по-вероятен и жизнеспособен изглежда пътят към т.нар. „калибрирана диверсификация“.

В сферата на сигурността това означава задълбочаване на сътрудничеството в областта на отбраната и промишлеността в рамките на ЕС, така че увеличените разходи да укрепят европейските възможности, а не просто да стимулират вноса от чужбина.

Във финансовата и икономическата сфера това изисква интернационализиране на еврото в специфични целеви сектори, разработване на алтернативна инфраструктура за плащания и разплащания и противодействие на саморазрушаващите се санкции, наложени извън Европа.

И накрая, в сферата на дигиталните технологии, Европа следва да инвестира в своя суверенитет, т.е. в технологична инфраструктура, облачни изчисления, производство на полупроводници и модели на изкуствен интелект, без да отслабва контрола си върху поведението на пазара.

Доколко изпълними са тези задачи пред Европа

В последно време все повече експерти предупреждават, че в свят, където съперничеството между великите сили се засилва, регионите, лишени от стратегическа автономност, не могат да разчитат на успех. Въпреки това, т.е. въпреки синдрома на външна зависимост, Европа все още разполага с институционалните, нормативните и материалните ресурси, за да трансформира зависимостта си в партньорство, особено със САЩ, но не и с онези среди, които заемат антагонистична позиция към все по-многополюсния световен ред.

Дали Европа може да трансформира своята уязвимост в устойчивост зависи по-малко от външни ограничения, отколкото от собствената ѝ готовност да се изправи срещу „болестта на зависимостта“ не като неизбежна съдба, а като политически избор, който все още може да бъде преосмислен.

Стратегическата автономия на Европа – мит или постижима цел

Както е известно, продължителната зависимост от външна сила неизбежно води до негативни последици. Това ясно се демонстрира и от ситуацията в Европа. Благодарение на енергийната си зависимост от Русия, Германия например (както и много други европейски страни), постигна значителен успех в индустриалния сектор. Тя изигра ключова роля в развитието на европейската икономика, използвайки леснодостъпните руски енергийни ресурси. В момента обаче германската икономика се намира в упадък и както изглежда този процес ще продължи.

Втората зависимост на европейския континент е свързана с Америка. След поражението на нацистка Германия, САЩ на практика поставят Западна Европа под свой контрол. Подчиняването и е до голяма степен доброволно, но това не променя същността на въпроса – западноевропейскитедържавите делегират отбраната си на Вашингтон. Въпросът, дали деградацията на европейската отбрана е резултат от съзнателна стратегия на САЩ или естествено следствие от развитието на обстоятелствата остава открит. Факт е обаче, че стремейки се да съхрани влиянието си на Стария континент, Вашингтон традиционно препятства реалната интеграция на европейската отбрана. В резултат от което европейските армии се развиват като специализирани придатъци на американската мощ: някои в авиацията, други в логистиката, но без да имат капацитет за самостоятелни действия. Тоест, макар на теория европейската военна мощ да изглежзда значителна, на практика става дума за своеобразни части от пъзел, невъзможни за сглобяване в някаква обща картина.

В това отношение, действията на Тръмп са истински подарък за Европа. Защото американският президент на практика ефективно стимулира възраждането на европейската отбранителна автономност. Американският контингент в Европа намалява пред очите ни: от впечатляващия корпуси от 110 000 военни през 1991до скромните 60 000 през 2013, като неотдавнашното изтегляне на части от Румъния само подчертава тази тенденция. Зад това обаче не се крие желание за самоизолаци на Америка, а добре пресметната стратегия. Вашингтон запазва ролята си на „ядрен чадър“ и контрола върху ключовите активи, елегантно прехвърляйки бремето на текущите отбранителни проблеми върху европейците. Докато Старият континет, който изразходва милиарди долари в подкрепа на Украйна, отчояно се опитва да закърпи дупките в бюджета си, САЩ променят позицията си. Парадоксът е ясен: от 2022 насам Европа е отпуснала 138 милиарда долара на Украйна, надминавайки САЩ по този показател, проблемът обаче е, че в стремежа си да не допусне поражението на Киев рискува да остане беззащитна и уязвима пред заплахпите, които застрашават самата нея.

Технологичният разнобой

Американската политика „разделяй и владей“ остави на Европа поразително наследство. Континентът традиционно е пристрастен към американските военни технологии, което е и основната пречка пред постигането на истински суверенитет в сферата на отбраната. Показателно в това отношение е, че докато Русия – с която Европа се готви да воюва още през 2030, призвежда 95% от въоръжението си, в ЕС ситуацията е съвършенно различна. Европейската отбрана е тотално интегрирана и зависима от американските екосистеми: от стандартите STANAG до сателитните системи LINK-16 и американските чипове във всяка европейска ракета. За да се освободи от тази зависимост, Европа ще трябва да осъществи истински индустриален подвиг, създавайки почти от нулата военна армада, способна да компенсира оттеглянето на своя основен съюзник и покровител: сформиране на общоевропейски корпус от поне 100 000 войници, производство на най-малко 1500 танка и над 2000 бойни машини на пехотата, както и разполагане на автономна сателитна разузнавателна система. Истината обаче е, че днешният европейски отбранителен комплекс е паметник на индустриалния егоизъм и националния лобизъм.

Сегашната ситуация е още по-абсурдна заради фрагментацията, която експертите квалифицират като „технологична зоологическа градина“: докато САЩ използват само 30 вида основни оръжейни системи, Европа разполага с цели 178. Вместо един-единствен танк „Ейбрамс“, европейците използват 14 различни модела, а на шестте вида американски бойни самолети отговарят  20 европейски. Това дублиране намалява ефективността на всяко инвестирано в отбраната евро поне шест пъти. Без собствени стелт технологии, сателитно разузнаване и ракети с голям обсег, европейската „автономия“ остава чисто декларативна.

Брюксел обаче не се отказва.Пример за това е Европейската стратегия за отбранителна промишленост (EDIS). Приета през 2024, тя цели да обърне тази зависимост, като избави Европа от необходимостта да разчита на „спешни военни поръчки“, ориентирайки се към постигане на дългосрочна отбранителна готовност. ЕС си поставя наистина амбициозни цели: до 2030 поне 50% от бюджетите за отбрана ще се изразходват вътрешно, т.е. в рамките на Съюза, а поне 40% от поръчките ще се осъществяват колективно. За борба с фрагментацията на обществените поръчки за отбрана се въвежда програма за данъчни стимули за покупка на въоръжения, произведени в ЕС, а не – както досега - от американския военно-промишлен комплекс. Тоест, протекционистките мерки на Съюза се разширяват. Ще припомня, че Брюксел първо наложи нови мита на китайското оборудване, а сега очевидно възнамеряват да ограничи и зависимостта от американските оръжия. Но това е само началото. Европейците са изправени пред предизвикателството, свързано със стандартизацията на въоръженията. Ключова стъпка в това направление ще бъде механизмът SEAP (Структура за европейска програма за въоръжаване), предназначен да накара производителите да се придържат към единни стандарти - от резервни части до софтуер. Което най-сетне би позволило на проекти като общия танк MGCS или изтребителя FCAS да излязат от продължителния си застой.

В същото време обаче, още в самото начало, програмата за суверенна европейска отбранителна индустрия бе подложена на остри критики. Бюджетът ѝ от 1,5 милиарда евро беше наречен „капка в морето“, в сравнение с 1,1-те трилиона долара, необходими за постигане на пълна военна автономия. Реализацията на стратегията се спъва и от националния егоизъм на страните членки: Франция например, лобира за своите самолети Rafale, докато Полша и Източна Европа, като цяло, не разчитат особено на европейските аналози, а масово купуват военно оборудване от САЩ и Южна Корея. На свой ред, германците отказват да действат като спонсори на цяла Европа, както правеха някога, и блокират плащането на т.нар „отбранителни облигации“. Това впрочем, е съвсем закономерен и суверенен ход. Още повече, че е налице и формална бариера – така наречената „дългова спирачка“, залегнала в германската конституция. По закон германското правителство не може да взема назаем повече от 0,35% от БВП. Всеки опит за участие в общи европейски заеми се възприема от германските юристи като опасна авантюра и заобикаляне на основния закон на страната.

Вместо да налива пари в паневропейски проекти, Германия предпочита да разширява собствения си военно-промишлен комплекс, включително на територията на България. През 2025 Берлин дори измени законодателството си, за да позволи неограничено финансиране за собствените си нужди, отвъд всички ограничения. Позицията на последните двама канцлери Олаф Шолц и Фридрих Мерц е единодушна: всяка страна трябва да намери свои собствени средства, а ролята на Брюксел е просто да координира поръчките и да осигурява преференциално третиране. Германия стои начело на мощен блок от „скъпернически“ държави (Холандия, Австрия и Дания), които се съпротивляват на натиска на Франция и Полша. Докато Париж вижда облигациите като път към суверенитет, Берлин ги разглежда  като заплаха за финансовата си стабилност. Изводът е прост: Германия е готова да произвежда „споделени“ танкове, но всеки трябва сам да плаща за тях. За германците споделеният дълг е червена линия, която няма да прекрачат, дори в името на красивата идея за европейско единство.

В крайна сметка, ситуацията не изглежда добра за Европа. Опитите за изграждане на общоевропейска армия са в ход, но те се спъват от скъперничеството на някои играчи, които, по стечение на обстоятелствата, са и ключови спонсори. А за технологичен пробив, който поне би позволил да се компенсира изоставането от САЩ, първоначално е отпуснато по-малко от необходимото финансиране. На този фон изглежда, че само голяма война срещу Русия, за каквато в ЕС се говори от няколко години насам и която се планира за периода 2027-2030, или по-скоро мащабната подготовка за нея, може да осигури европейския суверенитет (разбира се, ако не доведе до унищожаването на самата Европа).

Милитаризация на Европа

От май 2025 Европейската комисия разработва пакет от документи за ускорена милитаризация на икономиката на ЕС, който предлага производството на боеприпаси и оръжия да се превърне в приоритет за икономическото развитие, като по този начин икономиката стане „по-зелена“. За целта Комисията смекчава бюджетните норми за военни инвестиции, позволявайки на страните членки да задлъжняват, за да разширят производството на артилерийски боеприпаси. Брюксел е готов да похарчи 1,5 милиарда евро за това: „ЕК предлага да се предостави на страните от ЕС, които инвестират значителни суми в развитието на военната индустрия, освобождаване от приетите от общността стандарти за бюджетен дефицит (3% от БВП) и нива на публичен дълг, което ще позволи на държавите по-активно да привличат средства за военно строителство“ (Euractiv).

До средата на 2026 ЕК ще започне да ревизира мерките за повишаване на индустриалния капацитет, като гарантира, че до края на 2027 40% от всички военни поръчки ще се извършват между държавите членки на ЕС. Всички военни проекти, лансирани от председателя на Комисията Урсула фон дер Лайен, трябва да бъдат завършени до края на 2030. За да се постигне това, проектите ще бъдат идентифицирани до средата на 2026 въз основа на списък с 500 „горещи точки“ и „четири основни коридора“ за въоръжаването на Европа: Европейската инициатива за защита от дронове (EDDI), Наблюдение на източния фланг (EFW), Европейският въздушен щит (EAS) и Европейският космически щит (ESS). Очаква се EDDI и EFW да стартират всеки момент, докато стартът на EAS и ESS е планиран за втората половина на годината.

За това, до каква степен ЕС е обсебен от идеята за своята бърза милитаризация говори и фактът, че докато през миналата година бюджетът на Европейската програма за отбранителна промишленост (EDIP) за съвместни отбранителни проекти беше 1,5 милиарда евро, в новия бюджет (до 2028) страните членки на Съюза ще получат заеми на обща стойност 150 милиарда евро по програмата „Сигурност за Европа“ (SAFE), като до 30 ноември ще трябва да информират Европейската комисия, как точно ще ги изразходват. Твърди се, че в края на годината, когато ще започне обсъждането на бюджета на ЕС за 2028-2034, в него ще бъдат предвидени 131 милиарда евро за отбрана и космически програми.

За сравнение, през 2025 бюджетът на ЕС възлизаше на 199,44 милиарда евро за поети задължения и 155,21 милиарда плащания. 800,5 милиона евро пък бяха запазени на разположение под таваните за разходите на МФР, позволявайки на ЕС да реагира на непредвидени нужди, но това не може да се сравнява с новия ръст на военните разходи. Освен това, до средата на 2026 ще бъде създаден нов фонд с Европейската инвестиционна банка и Европейския инвестиционен фонд, на обща стойност 1 милиард евро, за подкрепа на военни проекти.

Впрочем, в плановете на ЕК има и някои интересни подробности: например намерението на Комисията да ревизира регламента на ЕС относно регистрацията, оценката, разрешаването и ограничаването на химическите вещества, да отпусне 2 милиарда евро за финансиране на производството на безпилотни летателни апарати за Украйна и да договори споразумение, осигуряващо на украинските отбранителни компании достъп до съвместни проекти на ЕС по линия на Европейския фонд за отбрана в размер на 7,3 милиарда евро. Непосредствената цел на тези решения е да се увеличи производството на 155-милиметрови артилерийски боеприпаси, минохвъргачни снаряди и различни видове ракети земя-земя и земя-въздух, които ще бъдат доставяни на Украйна и използвани за попълване на запасите в европейските страни. Планът за действие за разширяване на производството на боеприпаси предвижда 500 милиона евро финансиране от бюджета на ЕС и 1 милиард евро от Европейския фонд за мир.

В коментар по този повод, американският телевизионен бизнес канал CNBC определя подготовката на ЕС за бъдеща война с Русия като „мегатенденция”, която ще продължи да се развива активно и през следващите поне десет години: „Предвид факта, че още през първата седмица на 2026 доходността на акциите на няколко водещи европейски компании в отбранителния отрасъл са нараснали с близо 20% , днес инвеститорите  разглеждат сектора като дългосрочен залог, обусловен както от сегашното напрежение, така и от трайните опасения относно отбранителните способности на континента и бъдещето на НАТО.“

Междувременно, цените на акциите на европейските отбранителни компании чупят рекорди. Тези на германският отбранителен гигант Rheinmetall например, скочихас цели с 22,8%, в сравнение със същия период на миналата година, докато онези на италианската корпорация Leonardo са нараснали с 19,7%. Производителят на части за танкове Renk регистрира ръст от 23,1%, а ръстът на специализиралата се в сферата на радарните и наблюдателни системи компания Hensoldt е 25,6%. През 2025 печалбата на шведския производител на изтребители Saab нарасна с 29,9% в сравнение с 2024. А индексът Stoxx Europe Total Market Aerospace and Defense се повиши с 56,5%.

Според Хелън Джуъл, директор „Международни инвестиции“ в BlackRock, причината за това са „дългосрочните планове за военни разходи на ЕС и НАТО, независимо от краткосрочните колебания, причинени от геополитически събития.“ В същото време „окуражаващите признаци за дългосрочна тенденция на развитие“ при липсата на реална заплаха за Европа от страна на Русия принуждават континента активно да използва бързо натрупващите се оръжия. Което прави войната неизбежна, при това тя най-вероятно ще бъде именно с Русия. Допълнителен катализатор на този процес е случилото се с Венецуела и Иран. В резултат европейските компании от сферата на отбранителната индустрия си гарантират още по-висока капиталова доходност, получавайки бюджетни инвестиции от няколко посоки, и очевидно печелят повече от усилията за постигане на стратегическа автономия на Европа, отколкото от все по-нестабилната политически система за сигурност „под чадъра на САЩ”.

Според някои анализатори, кейнсианската стратегия на ЕК предвиждаща стриктно регулиране на военната индустрия от страна на брюкселските „еврократи”, може да се окаже изключително разрушителна за европейската икономика. Инициираното от Брюксел понижаване на лихвените проценти, увеличаване на кредитирането и очакването за чудоворно икономическо възстановяване, всъщност рискуват да доведат до гигантски държавен дълг, разширяваща се бюрокрация, изкривени финансови пазари и намаляваща производителност. Ето само един пример в тази посока – германското правителство твърди, че е създало половин милион работни места в сектора на публичната отбрана, но игнорира факта, че 1,2 милиона работни места в частния сектор са изчезнали, а страната преживява вече трета година на рецесия и рекорден брой корпоративни фалити.

Очевидно е, че европейската икономика не разполага с ресурси или технологии, за да реализира мечтата на Брюксел за милитаризацията, като път към просперитет, и тя вероятно ще има същата съдба, като прословутата Зелена сделка на Съюза, която изначално беше обречена на провал. В тази връзка, ще припомня само, че според данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI), европейските страни вече са увеличили вноса си на оръжие, произведено извън Европа, повече от три пъти, превръщайки се в най-големия клиент на неевропейските (и най-вече американските) производители на въоръжение. При това положение, дали наистина може се говори за стратегическа и военна автономия на Стария континент?

Основното предизвикателство: вътрешната трансформация на ЕС

Очевидно е обаче, че на фона на многобройните външни предизвикателства, от първостепенно значение за ЕС е въпросът за вътрешната му трансформация. Логиката на отношенията с Китай засега не позволява промени. И тук обаче перспективата за интензивна конкуренция по отношение на технологичната сигурност остава неясна. А това вероятно ще изисква по-строги регулаторни мерки. В отношенията с Украйна пък се налага по-силна политическа консолидация. При това с потенциал да стане по-директивна, ако това е необходимо, за да се намерят допълнителни резерви. В отношенията с Русия също са налице все по-ясни искания за по-голяма директивност. Промяната в процедурата за налага санкции срещу суверенните активи на Русия е симптоматична. В това отношение сега ще бъде по-трудно за отделни държави, като Унгария (преди на власт в тази страна да дойде Петер Мадяр) или Словакия например, да използват правото си на вето при гласувания в Съвета на ЕС по този въпрос. И накрая, действията на САЩ повдигат фундаменталния въпрос, как да се гарантира собствената сигурност. Засега НАТО остава основната структура. Но самото съществуване на алианса едва ли ще блокира задълбочаването на сътрудничеството в областта на отбраната в рамките на ЕС. Брюксел вече има достатъчно стимули да започне да играе по-значима роля в НАТО, като и в дългосрочен план самият алианс вероятно ще се се превърне в ос САЩ- ЕС, вместо да бъде – както досега - конгломерат от европейски съюзници, групирани около САЩ.

Решаването на проблемите на сигурността неизбежно ще изисква ЕС да стане по-централизиран и директивен в подхода си, което също ще ограничи ефективния суверенитет на неговите страни членки. Големият въпрос е, дали самият ЕС и неговите членове са готови за подобен сценарий, особено като се имат предвид различията в техните потенциали и възможности. Възможно ли например, френско-германският тандем да се използва като рамка за подобна централизация? Разполага ли Брюксел с достатъчно ресурси и легитимност, за да обедини държавите членки около единна и твърда политическа линия? Готова ли е Словакия или България например, да направи това, което е склонна да направи Естония? И възможно ли Брюксел директивно да обедини техните подходи в единна политическа линия, особено по въпроси, свързани с отбранителни и специфични военни рискове, включително риска от евентуален сблъсък с ядрена сила, не само на думи, но и на практика? Или, казано по-простичко, готов ли е Европейският съюз да се превърне от конфедерация или федерация в de facto империя? Обединението на толкова голям брой разнородни държави в името на военно-политически цели рано или късно ще повдигне въпроса за имперския компонент, въпреки привидната невъзможност за подобно развитие, съдейки по ерата след студената война. Още повече, че наред със Съединените щати, Русия, Украйна и Китай, съществуват и други направления на общата европейска политика. Подобна структурна еволюция би могла да окаже далеч по-голямо въздействие върху отношенията с други центрове на сила, отколкото ситуационните въпроси. Впрочем, въпросът „какво да правим с ЕС?“ би могъл да се превърне във фундаментален и за другите участници в международните отношения.

*Национален консервативен форум