13
Пет, Дек
5 New Articles

Ал Кайда и новата ислямистка вълна

брой3 2012
Typography

Според мнозина експерти, през 2012 ще се задълбочи тенденцията формиралите се в ислямския свят няколко силови центрове да укрепят и разширят своите сфери на влияние. Паралелно с това ще продължи проникването на радикални елементи в ръководството на редица мюсюлмански държави, което съществено променя баланса на силите в света на исляма. Общото направление на тази еволюция е очевидно и то е свързано с активната съпротива на мюсюлманската цивилизация срещу процесите на глобализация по американски модел.

„Арабската революция” и овладяването и от ислямистите

За начало, нека се опитаме да направим бегъл анализ на случилото се в мюсюлманския свят през миналата 2011. „Арабската пролет” в Северна Африка беше резултат от тежките социално-икономически проблеми в региона, но истината е, че този естествен процес беше допълнително катализиран, благодарание на мощната информационна кампания в подкрепа на опозицията, подета от редица водещи западни държави, в която вероятно са били ангажирани и техните специални служби. Целта беше, чрез идването на власт в арабския свят на нови демократични лидери, регионът да стане по-предвидим и управляем, а петролните му ресурси – по-лесно достъпни. В хода на реализацията на тази кампания, в Либия например местната „революция” беше подкрепена и от външна военна намеса.

Но, въпреки че тези мащабни и скъпоструващи усилия, действително осигуриха „свободния” достъп до либийския петрол, те създадоха и редица неблагоприятни за Запада, като цяло, предпоставки за по-нататъшното развитие на ситуацията в региона. В хода на „арабската революция”, във всички обхванати от нея държави, на преден план излязоха ислямистките формации. Очевидно, САЩ все още не са осмислили както трябва опита от иранската ислямистка революция през 1979. Сред основните причини за нея, беше отказът на местното общество да приеме либералната западна култура, която се опитваше да наложи в Иран подкрепяният от Вашингтон режим на шаха. В крайна сметка, реакцията на опита за „американизация” на местното общество, доведе до ислямизацията на сравнително светския до този момент Иран.

Сега историята, до голяма степен, се повтар. Носителите на демократичните ценности, които стартираха протестите по улиците и площадите на арабските градове, не съумяха да се утвърдят като лидери на бунтуващите се маси. В резултат, на преден план (при това изключително бързо) излязоха ислямистите, проповядващи връщане към традициите и „истинския ислям” Забранените в повечето арабския държави ислямистки формации, включително „Мюсюлманските братя”, бяха легализирани и получиха възможност да развиват активна политическа дейност, постепенно извоювайки си водещите позиции в местния политически живот. Така, след третия кръг на парламентарните избори в Египет, през януари 2012, ислямисткият блок затвърди водещите си позиции. На първо място е Партията на свободата и справедливостта (създадена от „Мюсюлманските братя”) с над 37% от гласовете. Малко по-малко има още по-радикалната салафитска партия „Ан-Нур”. Тоест, радикалните ислямисти вече разполагат с над 2/3 от местата в египетския парламент, което е безпрецедентен случай в най-новата историята на най-голямата (по население) държава на Черния континент.

Междувременно, продължава и походът на ислямистите към властта в Либия. Свалилите Кадафи прозападно настроени „демократи” се оказаха неспособни да консолидират властта и се споразумяха с въоръжените племенни групировки за подялбата и. Наскоро, в Триполи дори избухнаха въоръжени сблъсъци между части на режима и въоръжени групи бивши съюзници на Преходния национален съвет (ПНС). Лидерът на съвета Мустафа Джалил призна, че страната е на ръба на разпада и гражданската война. Фактическото безвластие в Либия се проточи прекалено дълго и управляващият ПНС не вижда друг изход, освен да се опре на ислямистите, разполагащи с подкрепа във всички обществени слоеве. Последните, естествено, са готови да се включат в политическия процес. В резултат, т.нар. „нова и демократична Либия” все повече върви съм превръщането си в ислямска република.

Своеобразно възраждане преживяват и радикалните ислямисти в Нигерия, които само допреди две години бяха безмилостно ликвидирани от предишното правителство. Терористичната ислямистка формация „Боко Харам” (което буквално означава „западното образование е грях”) атакува военни и полицейски части, а на католическия Великден извърши серия атентати по време на богослуженията в редица църкви в предимно християнския Юг. Организацията се позиционира като филиал на „Ал Кайда в Арабски Магреб”, бойците и се подготвят в лагери на Ал Кайда и са добре въоръжени. Сега тази сила излиза от нелегалност и започва да осъществява мащабни военни операции, нанасяйки съкрушителни удари по правителствените части. Нещо повече, ръководството на „Боко Харам” обяви, че планира да пренесе действията си и отвъд границите на Нигерия.

Страната бързо върви към гражданска война. Населението е в паника, мнозина бягат в чужбина, редица градове и села опустяват. Правителството не вижда начин за подобряване на ситуацията, а редица чуждестранни експерти смятат, че Нигерия се превръща в регионален плацдарм на тероризма, контролиран от Ал Кайда.

Твърде неблагоприятно за светските и демократични сили се развива и ситуацията в Йемен, където през миналата 2011 местният филиал на Ал Кайда постави под контрол обширни райони в южната част на страната. Така Йемен се превърна в плацдарм на „Ал Кайда на Арабския полуостров”. На този фон, може да се мисли за замяната на напусналия властта президент Али Салех с нов „демократичен” лидер, едва след ликвидирането на контролираната от ислямистите зона, тъй като тя вече се е превърнала в мощен генератор на радикални идеи, бързо печелещи популярност сред силно обеднялото местно население. „Ние сме остров в океана на Ал Кайда – призна наскоро висш представител на правителството в Сана – ислямистите ни обкръжават отвсякъде”.

Все по-неспокойно е и в Йордания, която продължава да е сред най-верните съюзници на САЩ. Едновременно няколко сили и на първо място местните палестинци и бежанците от Ирак, демонстрират нарастващо недоволство от прозападната политика на крал Абдула ІІ, включително по отношение на случващото се в Сирия. Мнозина смятат, че Йордания също е на ръба на граждански конфликт, в който религиозният фактор ще играе ключова роля. Не бива да се изключва, че ислямистите ще започнат да действат срещу йорданския крал по същия начин, по който днес го правят срещу режима на Башар Асад. Фактът, че тези сили се ползват с подкрепата на НАТО и, най-вече, на Турция, съвсем не означава, че не играят собствена игра. Впрочем, ако сирийският режим успее да потуши огнищата на бунта в страната, нищо чудно пожарът да се прехвърли именно в Йордания.

Радикалният политически ислям сериозно укрепи позициите си и в Ирак, изоставен от американската армия в края на 2011. Създаденият от САЩ формално демократичен режим в Багдад, на практика, се доминира от шиитското мнозинство, начело с проиранския премиер Ал-Малики. Вътрешните противоречия между различните религиозни общности днес са още по-остри, отколкото по времето на диктатора Саддам Хюсеин, на всичкото отгоре сега Иран получи такива лостова за влияние в страната, за каквито не можеше да мечтае преди американската интервенция в Ирак. За Техеран, тази страна се превърна във важен „коз” в геостратегическия му покер със Запада. Между другото, през последните месеци Ал-Малики се ориентира към сближаване с радикалната групировка на Каис ал-Хазали, която навремето беше част от шиитската милиция на Моктада ас-Садр, пряко подкрепяна от Иран. Както е известно, бойците на тази милиция се подготвят и въоръжават от Корпуса на стражите на ислямската революция. През лятото на 2011, именно групировката на Ал-Хазали пое отговорността за обстрелването с ракети на американските казарми в Багдад, когато загинаха 13 военни на САЩ. Малко по-късно, пак тя уби американски морски пехотинец. Сътрудничеството между нея и правителството е ясен знак за продължаващата преориентация на Ал-Малики към Техеран.

В Афганистан, укрепват позициите на Движението Талибан, което също е под силното влияние на сунитската мрежа Ал Кайда. Президентът Хамид Карзаи вече не крие, че ще му се наложи да сътрудничи с талибаните за да оцелее след окончателното изтеглане на международния корпус под егидата на НАТО от страната. Налице са всички основания да смятаме, че Афганистан отново ще се превърне в държава на талибаните, които след връщането си на власт, вероятно ще насочат усилията си на юг и на север, опитвайки се да „талибанизират” Пакистан и постсъветските държави в Централна Азия (след това пълзящата ислямизация ще продължи в посока Русия и Китай).

Важна роля за формирането на новия силов баланс в света на исляма ще изиграят Турция и Пакистан. Управляващите в тези две държави водят сложна игра, която включва и въвличането на радикалните ислямисти в осъществявания от Анкара и Исламабад процес на „просветена ислямизация”. Турция вече открито подкрепя въоръжената ислямистка опозиция в Сирия, а пакистанските власти тихомълком си сътрудничат с талибаните в похода им към властта в Афганистан.

Тоест, като цяло, „глобализаторските” усилия на Запада провокираха мощна ответна вълна на ислямизация на политиката в целия мюсюлмански свят и укрепиха терористичните мрежи на ислямските радикали. На практика, разширяването на намесата на САЩ и съюзниците им във вътрешните работи на други държави и нарастването на терористичната активност на планетата, се оказват синхронни процеси.

Затова можем да предположим, че в своята политика през настоящата и следващите няколко години, Вашингтон и Брюксел ще трябва да се съобразят с факта, че използваните от тях технологии за политическото трансформиране на мюсюлманския свят не дадоха очаквания резултат. При това, дори и достъпът до иракския и либийския петрол не компенсира негативните последици от него. Очевидно светът на исляма иска да живее по собствени закони и отхвърля либералния западен модел. Западното влияние върху мюсюлманите забележимо отслабва, което пък провокира изкушението това влияние да бъде възстановено със сила. Неслучайно толкова упорито се говори за необходимостта да бъде „наказан” Иран, заради ядрената му програма, както и заради превръщането му в основна пречка пред реализацията на геополитическата програма за трансформация и „демократизация” на мюсюлманския свят.

Смяната на приоритетите на Ал Кайда

В началото на февруари 2012, в най-големия и втори по значение сирийски град Алепо избухнаха два мощни взрива, отнели живота на 25 души. Атентатите бяха извършени в близост до сградите на армейското разузнаване и на една военна база, което недвусмислено показа, кои са били целите на терористите. Подобни мащабни акции се смятат за патент на Ал Кайда. В същия ден, водачът на тази международна терористична мрежа Айман ас-Зауахири изпрати записано на видео обръщение към гражданите на Сирия, в което ги призова да свалят президента Асад. При това, той уточни, че бойците на Ал Кайда, сражаващи се в Сирия, не разчитат на помощта на САЩ, Европа, Турция и «корумпираните» държави от Арабската лига. В коментарите си към тези събития, мнозина експерти зададоха закономерния въпрос, какво всъщност се крие зад призивите на водача на Ал Кайда: желание да се възползва от сирийските събития за да привлече нови кадри в своята организация и да възстанови разколебаните и позиции, или пък става дума за формирането на политически блок с нови съюзници и партньори?

На пръв поглед изглеждаше, че убийството (в началото на май 2011) на историческия лидер на тази организация Осама бин Ладен от американските специални части ще доведе до постепенния залез на международната терористична мрежа. Още повече, че междувременно се провалиха и две от най-важните международни мисии на Ал Кайда, в чиято реализация тя явно се оказа излишна. Така, в Афганистан, водачите на Движението Талибан, сражаващо се с американските (и тези на съюзниците им) окупационни части, в последно време усилено се разграничават от каквото и да било сътрудничество с ислямските терористи, позиционирайки активността си като «национално-освободителна».

В същото време, намесата на бойците на Ал Кайда в иракския хаос, кой знае защо, се изразяваше не толкова в борба срещу американско-британските окупационни части, а в осъществяването на кървав терор, най-вече срещу местните мюсюлмани-шиити. Така, през март 2004, в резултат от серия взривове в Багдад и Кербала, загинаха 143 мирни шиити (включително жени и деца). На 31 август, когато милионно шиитско шествие минаваше по моста над река Тигър за да се поклони пред гробницата на седмия Имам, участниците в него бяха обстрелвани с минохвъргачки от бойци на Ал Кайда, в резултат от което загинаха 16 души. Нещата обаче не приключиха с това. Заради пуснатия слух, че сред поклониците има терористи-самоубийци огромната тълпа панически се втурна назад и в последвалото бягство бяха стъпкани и загинаха над 1000 души. Тогавашният лидер на Ал Кайда в Ирак Мусаб ас-Заркауи надълго и нашироко възхваляваше това чудовищно престъпление, твърдейки, че «точно така трябва да се постъпва с идолопоклониците». Тези кървави вакханалии, както и стремежът на Ал Кайда да постави под контрол местната сунитска общност, изтласквайки племенните шейхове, всъщност притъпиха традиционната вражда между сунити и шиити и съдействаха за постигането, след парламентарните избори през 2010, на коалиционен компромис.

Оказвайки се излишна на двата ключови фронта в «битката с Големия Сатана», Ал Кайда реши да смени бойното поле. След убийството на Бин Ладен, мястото му зае египетският лекар Айман ас-Зауахири, който в продължение на 15 години беше втория човек в терористичния интернационал. Въпреки преклонната си възраст (Зауахири започва «кариерата» си още през 60-те като активист на египетската организация «Мюсюлмански братя», а през 1981 е сред организаторите на убийството на президента Ануар Садат), новият лидер на Ал Кайда е изключително активен, доказателство за което бе и първото му видеопослание, отправено през юни 2011. В него, той на практика призова своите последователи да пренасочат усилията си от битката с «далечния враг» към тази с «близкия» (т.е. с авторитарните арабски режими). В речта си Ас-Заркауи подчерта: «подкрепяме въстанията на потиснатите мюсюлмански народи против корумпираните и тиранични лидери, мачкащи братята ни в Египет, Тунис, Сирия, Либия, Йемен и Мароко».

Още тогава редица аналазитори посочиха, че тази смяна на реториката говори и за промяна на целите. Така, докато Бин Ладен акцентираше върху идеята за борба с «евреите и кръстоносците», посвещавайки на тази тема 70% от речите си, като само 10% засягаха «вероотстъпниците» сред мюсюлманските политически лидери, половината от речите на Ас-Зауахири касае именно «изменниците» в средите на самите мюсюлмани и едва 15% са посветени на «далечния враг».

Странната игра в Йемен

Най-силните и боеспособни филиали на Ал Кайда (които по-скоро са самостоятелни организации, само използващи името на мрежата) са «Ал Кайда в Ирак», «Ал Кайда в Магреб» (АКМ) и «Ал Кайда на Арабския полуостров» (АКАП). За да се убедим в това, колко абсурдна и объркана е американската тактика в прословутата война с тероризма е достатъчно да анализираме борбата на специалните служби на САЩ с активистите на Ал Кайда в Йемен. Както е известно, на 30 септември 2011 информационните агенции в целия свят обявиха за ликвидирането (от американски безпилотен самолет) на един от лидерите на АКАП Ануар ал-Аулаки. При това, около фигурата му беше съзаден ореола на «терорист №1» и в това си качество той дори беше споменат в една от речите на президента Обама. Струва си да отделим малко повече внимание на тази изключително любопитна личност.

Ануар ал-Уалаки е американски гражданин, тъй като е роден през 1971 в САЩ, където баща му Насър – бъдещ йеменски министър и ректор на Университета в столицата Сана, следва в престижния Университет на Ню Мексико. На двайсетгодишна възраст бъдещият терорист е приет в инженерния факултет на Университета в Колорадо, след това получава педагогическо образованеие в Университета на Сан Диего и защитава докторат в Джорджтаунски университет. Увличайки се от уахабитските идеи, Ал-Аулаки започва да пропагандира идеята за джихада срещу неверниците, като записва проповедите си на CD и DVD. Освен това, американските служби за сигурност го подозират, че е изпращал колети-бомби в синагогите на Чикаго, макар да липсват убедителни доказателства за това.

Интересно е, че макар да е в списъка на издирваните лица, заподозрени в тероризъм, Аулаки е използван като консултант (!) на американското военно разузнаване. През 2003 той се връща в историческата си родина, където веднага става един от водачите на местния клон на Ал Кайда, а през 2004 е сред инициаторите за сливането му с АКАП. През 2009 той инструктира един от последователите си – нигериеца Омар Фарук Абдулмуталаб да взриви пътически самолет в Детройт, като взривното вещество е скрито в обувките му. За целта, както твърди ЦРУ, терористите изразходват „огромни” финансови средство, купувайки два мобилни телефона Nokia по 150 долара, два принтера НР по 300 долара, плюс още 4200 долара за транспортни разходи. В резултат е взето решение за ликвидирането (като изключително опасен терорист) на Аулаки с помощта на специален безпилотен летателен апарат.

Множество детайли в тази история пораждат сериозно недоумение. Ако терористите от Ал Кайда наистина са били загрижени как да нанесат, колкото се може по-болезнен удар по „кръстоносците”, за целта едва ли им е трябвало да взривяват самолет чак в САЩ. През 2010 сайтът „Уикилийкс” публикува секретен списък на обекти, чието овладяване или унищожаване от терористите би могло да нанесе огромен ущърб на американската национална сигурност. Сред тях са терминалите в района на Суецкия канал, петролният терминал в Басра (Ирак), заводът в Рас-Лафан (Катар), където се произвежда втечнен природен газ, експортния петролен терминал Мина ал-Ахмади в Кувейт, газопроводите Магреб-Европа (GME), в Мароко и Transmed, в Тунис, експортните терминали в Рас-Танур и Ал-Джуайма, нефтопреработвателиня завод в Абкайк и центровете за управление на петролния добив в Ас-Сафания и Рас ат-Танакиба (Саудитска Арабия). Всички тези обекти са разположени именно в зоната на действие на АКМ и АКАП, но кой знае защо терористите нито веднъж не се опитват да атакуват някой от тях. Може би защото повечето са на територията на неприкосновените американски съюзници – уахабитските монархии от Персийския залив или техните партньори. Вторият странен факт е, че американците изпращат специален самолет за ликвидирането на Ал-Уалаки, „забравяйки”, че в Йемен действа далеч по-опасен и влиятелен военен командир на Ал Кайда – Тарик ал-Фадли. За разлика от Ал-Аулаки, ползващ се с влияние сред тесен кръг фанатици, Фадли, който се обявява за „емир на Аден и Абиан”, контролира цяла йеменска провинция, командва малка армия от няколко хиляди души и , както изглежда, въобще не се притеснява от американските самолети.

Според някои американски анализатори, всички тези парадокси имат логично обяснение. Те смятат, че психически нестабилният Ал-Аулаки всъщност не е представлявал сериозна заплаха за сигурността на САЩ, а американските разузнавателни служби сами са създали и ликвидирали този „опасен терорист” за да могат да докладват за постигнатите от тях големи успехи в борбата с тероризма. Освен това, наличието на Ал Кайда в Йемен, както впрочем и на сомалийските пирати в съседните морета е нелош предлог за американското присъствие в Йемен, който има ключово значение за контрола над Индийския окен. В тази връзка ще напомня, че страната е разположена край пролива Баб ел-Мандеб, през който големите товарни кораби влизат от Индийския океан в Червено море. А, както отбелязва навремето „бащата” на американската геополитика адмирал Алфред Маън, „онзи който контролира Индийския океан и пространството около него, контролира света”.

Ал Кайда, Риад и ликвидирането на светския модел в Сирия

Съдейки по последните събития, ръководството и бойците на Ал Кайда са са заели много сериозно със Сирия. Така, според израелския сайт debkafile, за който се смята че предоставя контролирана от израелските специални служби информация, Заухири, паралелно с обръшението си към сирийския народ, е изпратил инструкции на привържениците си в Ирак, Йордания, Турция и Ливан, да се насочат към Сирия.Същият източник твърди, че 1500 бойци на Ал Кайда, действащи до този момент в Ирак, са пристигнали в Сирия за да се включат в бушуващата там гражданска война. Техните отряди се придвижват нощем, сражавайки се с иракската армия на премиера Нури ал-Малики, който, на практика, действа като съюзник на Сирия. По информация на израелските служби, Саудитска Арабия оказва логистична и финансова подкрепа на терористите и ги снабдява с оръжие. Нещо повече, твърди се, че саудитските емисари агитират и отрядите на Ал Кайда в зоната на афганистанско-пакистанската граница да се прехвърлят на „сирийския фронт”.

Враждебността на фамилията ал-Сауд към светския режим в Сирия е разбираема. В момента той е единствения, който, независимо от безбройните му недостатъци, представлява алтернатива на средновековно-консервативния саудитски политически „проект”. Както е известно, след Първата световна война, арабското пространство бива изкуствено раздробено от британците и французите. Така, територията на т.нар. „Велика Сирия” се разпада на няколко малки квазидържавни образувания (Сирия, Трансйордания, Ливан и Палестина, върху част от която по-късно възниква израелската държава). Най-жизнеспособна измежду тях се оказва Сирия, която, в периода на управление на партията Баас, води политика, намираща се в очевиден разрез с американските и саудитски интереси. Впрочем, ликвидирането на силните светски режими в арабските държави е стара мечта на саудитския елит. През 2003, Съединените щати, с активната подкрепа на саудитските им партньори, успяха да ликвидират суверенната иракска държава. В момента Риад се опитва да постигне същото със Сирия. Тук е мястото да напомня, че през Средновековието, Дамаск е столица на халифата на Омеядите, за чиито наследник (макар и без каквито и да било основания) се смята династията на Саудитите. Издигането на саудитското знаме над джамията на Омеядите в Дамаск ще символизира окончателната победа на Риад в арабския свят.

Не изглежда случаен и изборът на първата мишена на Ал Кайда в Сирия. Доскоро Алепо изглеждаше като своеобразен остров на спокойствието в разтърсваната от сражения страна. В този, населен предимно със сунити, град, нямаше сериозни антиправителствени демонстрации. Отчасти, това се обяснява с факта, че влиятелната търговска прослойка в Алепо, още по времето на бащата на сегашния президент, получи от режима множество официални и неофициални привилегии, включително да осъществява безмитна търговия със съседна Турция. Сега нещата се променят, включително и благодарение на Ал Кайда.

Всичко това обаче, не тревожи особено САЩ и големите западноевропейски държави (най-вече Великобритания и Франция), да не говорим за монархиите от Персийския залив, които в момента усилено обсъждат бъдещето на Сирия „след Асад”. В същото време, през последните петдесетина години, тази страна, въпреки всички недостатъци на авторитаризма (всесилието на специалните служби, жестокото смазване на опозицията, мудната бюрокрация), демонстрира уникален пример за мирно съвместно съществуване на няколко религиозни общности. В момента действията на екстремистите от радикалните сунитски организации вече представляват реална заплаха за сирийските религиозни малцинства и, най-вече, за алауитите и християните. Именно върху това акцентира и патриархът на маронитската църква Бешара Раи по време на посещението си във Франция, през есента на 2011. Тогава той недвусмислено заяви, че ако ситуацията в Сирия се влоши и сегашният режим бъде сменен от някой още по-твърд – например, ако на власт дойдат „Мюсюлманските братя” - сирийските християни ще платят тежка цена. Те вероятно ще бъдат изправени пред същия избор, като единоверците им в Ирак - или да напуснат страната, или да бъдат изтребени.Затова патриархът призова световната общност „да даде на Башар Асад възможност спокойно да осъществи обещаните реформи” и предупреди „да не се гледа на източната реалност през очите на Запада”. Несъмнено, френските му домакини не очакваха подобно поведение от него. Неслучайно, след посещението си, притесненият патриарх съобщи, че по време на разговора си с президента Никола Саркози, последният му е обещал да осигури убежище във Франция на всички християни от Сирия и Ливан, при неблагоприятно развитие на събитията. Което, едва ли може да се приеме за решение на проблемите им.

Европейското бойно поле на радикалния ислям

Откакто мюсюлманите от Северна Африка и Близкия Изток активно се включиха в процеса на «усвояване на демократичните ценности», в резултат от което на власт в редица страни от региона дойдоха т.нар. «умерени ислямисти» (друг въпрос е, дали този термин е удачен) или пък откровени салафити, като египетското движение «Ан-Нур» например, отношенията между Европа и въпросните държави претърпяха известни промени. Всъщност, по-точно е да се каже, че Европа и Западът, като цяло, започна да преразглежда отношението си към такива религиозно-политически сили като «Мюсюлманските братя» например, които съвсем доскоро мнозина европейски политици приравняваха с екстремистите от палестинското движение ХАМАС. Между другото, ХАМАС също е на път да излезе от «черния списък», ако се съди от декларациите на лидера му Халед Машал за евентуален отказ от политиката на използване на сила срещу Израел и възприемане тактиката на «арабската пролет». Вероятно защото именно този подход гарантира признаването му за «до голяма степен светско движение, привързано към демократичните ценности» (горе долу така сегашната американска администрация оценява «Мюсюлманските братя»).

Друга последица от «арабската пролет» е очертаващата се нова тенденция в отношенията между европейското общество и ислямските общности на Стария континент. Както е известно, значителна част от тях се формират именно от имигранти от Северна Африка и Близкия Изток: гласуващите за «Ан-Нахда» тунизийци, подкрепящите партията на Абделилах Бенкиран мароканци, симпатизиращите на Абделхаким Белхадж либийци и популяризиращите идеите на покойния радикален ислямист Саид Кутб сред мюсюлманите египтяни. След периода на твърди мерки, пряко засягащи европейските мюсюлмани (като например забраната да се носи никаб на публични места, или ограниченията за строежа на минарета), редица европейски експерти и политолози се опитват да наложат тезата, че е крайно време да бъдат отхвърлени «предубежденията към мюсюлманите» и те да бъдат приети в европейското семейство такива каквито са.

Така например, шефът на Европейската мрежа срещу расизма (ENAR) Мишел Приво смята, че днес в Европа излишно се преекспонира заплахата от ислямския екстремизъм, което, на свой ред, води до демонизирането на мюсюлманските общности и некоректни действия спрямо тях. В интервю за телевизия «Евронюз» той подчертава, че «Докладите на Европол за терористичните заплахи от 2006 насам, свидетелстват, че от 2150 терористични нападения в Европа, само 0,5% са били извършени от мюсюлмански екстремисти, т.е. не повече от 10. В същото време, 50% от ресурсите за борба с тероризма са отишли за предотвратяването на едва 0,5% от терористичните акции, свързани с ислямизма. Как може да бъде оправдана подобна скандална диспропорция между реалната заплаха и средствата за борба с нея?

Следва да се отчита политическият контекст. От терористичните нападения в Лондон и Мадрид насам, полицията еобсебена от натрапчивата идея за повторението им в една или друга точка на Европа и не жали средства за да покаже, че контролира ситуацията. Следва да се отчита и икономическият аспект. Борбата с ислямския тероризъм осигурява работа на стотици хиляди държавни служители в Европа, силите на реда и частните охранителни фирми, които се възползват от тази «манна небесна». Това е очевидно, имайки предвид, че при тези обстоятелства мюсюлманите се разглеждат като заплаха за нашата цивилизация и ценностите ни.

Днес може да се твърди, че малцинствата и, в частност, мюсюлманите се превръщат в тройни потърпевши от тази ситуация. На първо място, защото стават изкупителни жертви на мнозинството, което вижда в тях виновник за повечето си проблеми.На второ място, мюсюлманите и особено младите, често стават жертва на целенасочени преследвания от страна на силите на реда. Накрая, имайки предвид, че държавните силови структури концентрират почти половината си усилия върху борбата с ислямския тероризъм, какъвто почти няма, те не обръщат достатъчно внимание на далеч по-сериозните заплахи, като крайнодесния тероризъм например, чиито жертви (както видяхме наскоро в Германия и Италия) стават мюсюлманите, а също негрите, циганите и еврейските общности. Дойде време да извлечем необходимата поука от сегашната ситуация, да се върнем към здравия смисъл и напълно да променим политиката, която се реализира на общоевропейско ниво, както и в отделните държави от ЕС».

Същото твърди впрочем, и Паскуале Ферара от Istituto Universitario Europeo, отговаряйки на въпроса, дали държавите от ЕС следва да полагат повече усилия за да се противопоставят на радикалния ислямизъм в Европа. Ферара смята, че отношението към европейските мюсюлмани трябва да е «максимално открито» и посочва, че: «Ако говорим за радикалния ислямизъм като феномен, близък до терористичната активност, е едно. Но ако става дума за исляма в Европа, ситуацията е съвършено различна. Като цяло, Западът осъществява политика, насочена към борба с тероризма. Но е неправилно да се поставя знак за равенство между радикалния ислям и проявите на международния тероризъм. Когато се говори за исляма, следва да се отчитат множество елементи. В Европа съществува европейски (умерен) ислям. Не само имигрантите, а и част от европейските граждани, родени в Европа, изповядват исляма. Ако една религия уважава плурализма и се отнася с уважение към политиката, държавния строй и конституцията на държавата, в която живеят последователите и, към нея следва да се отнасяме максимално открито».

В тази връзка, е любопитно, как ли биха коментирали тезите на своя съотечественик Ферара, жителите на италианския остров Лампедуза например, които просто нямат друг изход, освен да се отнасят «максимално открито» към гиганския наплив от мюсюлмански (в основната си маса) бежанци от Северна Африка, заливащи южната част на Италия от началото на «арабската пролет» в Тунис и Либия насам. Впрочем, в Европа има хора, които смятат този мощен поток от имигранти за истинско благо за континента. Сред тях е експертът от френската неправителствена организация «Нашата Европа» Сами Андура, според който: «Не бива да забравяме, че едно от огромните постижения на ЕС е създаването на пространство за свободното придвижване на хора. Това пространства следва да отговаря на външните предизвикателства, като нелегалната имиграция или трудовата миграция в държавите от ЕС. Видяхме, че това създава сериозно напрежение, в частност, след въстанията в арабските държави – в Тунис и Либия, провокирали нови имиграционни вълни в Европейския съюз. Имайки предвид, че европейското общество остарява, следва да осъзнаем, преди всичко, че то се нуждае от работната ръка на имигрантите от тези държави. Тоест имиграцията трябва да се разглежда като позитивно явление. Въпреки това, ЕС следва да е готов да се противопостави на евентуални масови вълни от неконтролируема миграция. Като отговорът на това предизвикателство трябва да се базира на солидарността на държавите, например когато става дума за политически бежанци, те трябва да се разпределят равномерно между отделните страни-членки на Съюза».

Тоест, цитираните по-горе експерти предлагат да продължи да се залага на максималната толерантност към имигрантите, макар че именно толерантният към религиозно-културните различия мултикултурализъм съдейства за формирането в много европейски страни на затворени гета, превърнали се в отлична «хранителна»среда за ислямските екстремисти. От друга страна, твърденията, че активните насилствени действия и терористичните акции губят популярността си не само сред «симпатизиращите» на радикалните движения, но и сред самите ислямисти, имат известно основание. Както показват изборите, провели се в редица северноафрикатски държави след т.нар. «арабска пролет», мнозина от онези, които доскоро бяха склонни да практикуват терористични методи, днес предпочитат да постигат целите си с «демократични средства». Това се цени в Европа, но в никакъв случай не е повод да се твърди, че ислямският ектремизъм е мъртъв и следва да се отнасяме «максимално открито» към мюсюлманските общности на Стария континент. Ето някои причини за това.

Разсъждавайки за притесненията на европейските мюсюлмани от политиците, крайната десница и обществото, като цяло, цитираните по-горе експерти забравят, че не само и дори не толкова ислямският екстремизъм е основната причина за дългогодишното напрежение в отношенията между мюсюлманските общности и коренните жители на Европа. Тероризмът, включително религиозно-фундаменталисткият, отдавна и почти напълно е загубил онова, което някога беше най-голямата му сила – ефектът на сплашването. Днес много повече европейци се притесняват не толкова от нови бомбени атентати, колкото от поведението на голяма част от съседите си мюсюлмани. Мнозина от тях бяха шокирани, научавайки например, че в Италия, недалеч от Парма, имигрантът-мюсюлманин Мохамед ал-Айни е убил с чук съпругата си пред очите на четиригодишната им дъщеря, заради желанието и да приеме християнството. И това се случва не в Пакистан, където дивашките разправи с малцината местни християни отдавна са се превърнали в своеобразен спорт за местните фанатици, а в една държава, смятаща се за традиционна опора на католицизма. Реакциите на медиите и обществото на подобни шокиращи престъпления (при това те са съвсем основателни) можем да обобщим с коментара на италианското издание Chretiente info: „Преди подобни убийства се случваха само в Иран и Пакистан, т.е. в държави, където ислямът е държавна религия. Не бива да си затваряме очите пред това, че днес ислямът се опитва за завоюва земите на християнска Европа”.

Новите форми на ислямистката агресия

Според мнозина, агресията против християнството (което все още е основната религия в Европа) и неговите адепти (включително и потенциалните) постепенно започва да се превръща в норма за значителна част от европейските мюсюлмани. Ще припомня, че наскоро участниците в традиционната католическа процесия пред една от църквите във френския град Ним бяха атакувани с камъни от арабски имигранти, принадлежащи към местната мюсюлманска общност. Дори и този инцидент обаче, не накара властите да действат по-решително.

Впрочем, ако проблемът беше свързан само с непрекъснато демонстрираната религиозна агресия от страна на някои представители на европейската мюсюлманска общност, нещата нямаше да са чак толкова тревожни. Не по-малко притеснителен аспект е, че мнозина от онези мюсюлмани, които най-гръмко претендират, че правата им се нарушават и активно участват в многобройните демонстрации и протестни акции по този повод в различни европейски държави, много често имат твърде слаба представа за основите на собствената си религия, затова пък са готови със зъби и нокти да защитават предразсъдъците и суеверията, нямащи нико общо с истинския ислям. Пример за подобно поведение е скандалният случай в Брюксел, през септември 2011, когато полицейски патрул спира за проверка двойка мюсюлмани и настоява жената да свали фереджето си (носенето на което е забранено със закон в Белгия) за да бъде установена самоличността и. В отговор съпругът напада полицаите като ранява единия и се опитва да убие другия.Достатъчно е да се погледнат многобройните съобщения за подобни инциденти в западноевропейските медии (макар че много често те съзнателно се премълчават) за да стигнем до извода, че те не са случайни, а имат системен характер. Което пък показва, че значителна част от принадлежащите към европейската мюсюлманска общност продължават да са в плен на невежеството, предразсъдъците и средновековните традиции и догми, които се оказват непреодолима пречка за интегрирането им в обществата на приелите ги държави. Горчивата истина е, че тази част от европейските мюсюлмани представлява много по-сериозна опасност, отколкото всички скрити „клетки” на ислямските екстремисти на континента, взети заедно, и отколкото всички радикални движения, прокарващи вместо заветите на Аллах, странна смес от извратени идеи и фантазии. Впрочем, те го правят съзнателно, докато обикновените мюсюлмани, атакуващи полицията, за да защитят „правото” на жените си да ходят забулени, или пък убиващи същите тези жени, ако дръзнат да не се подчинят на традициите (да не говорим пък, ако решат да сменят религията си), обикновено го правят искрено, смятайки, че защитават собствената си вяра, за чиито истински основи и принципи всъщност нямат и най-малка представа.

Тази абсурдна ситуация може да се промени само по един начин – като мюсюлманската общност сама поеме отговорността за действията на онези, които, смятайки се за „истински мюсюлмани”, с невежеството си дискредитират самата същност на исляма, повишавайки градуса на напрежението в обществото, и задълбочават отчуждаването на мюсюлманската общност. Тя следва да се заеме с активно просветителска дейност, обяснявайки (ако се налага, използвайки и по-твърди методи на въздействие), че стрелбата в джамиите след празничната служба (както стана наскоро във джамията на Института за мюсюлманска култура в Копенхаген, където две враждуващи мюсюлмански младежки банди решиха да си разчистят сметките, използвайки огнестрелно оръжие) е недопустима светотатство. Или, че искането на полицията да не се носи никаб (фередже) на публични места е законно от всяка гледна точка.

Няколко мюсюлмански организации, като британската Фондация Килиам например, отдавна опитват да се противопоставят на ислямистката идеология, защитавайки младите местни мюсюлмани от вредното и влияние. Опитът обаче сочи, че и този тип дейности не са достатъчни. Особено днес, когато на преден план излизат съвсем други проблеми. Истината е, че на този фон призивите за „открито отношение” и „пълна промяна на политиката” са не само неуместни, но и направо опасни, тъй като демонстрират тотално неразбиране към случващото се през последните години на европейския континент.

* Българско геополитическо дружество