25
Нед, Авг
4 New Articles

"Кучетата на войната" и международното право

брой 3 2019
Typography

Частните военни и охранителни компании (ЧВОК) демонстрират стабилно присъствие на международната сцена. Те заеха онези ниши, в които държавите или не могат да работят, или пък доброволна прехвърлят пълномощията си на частните структури. Географският ареал, в който функционират ЧВОК, е цялата планета, а годишният им оборот е стотици милиарди долари.

При това най-големите ЧВОК са сред първите сто световни работодатели, наред с производствените и суровинни гиганти. Техни клиенти са както държавите, така и транснационалните корпорации, неправителствените и международни организации, сред които впрочем е и ООН. Въпреки прогнозите на някои експерти, никой не възнамерява да ги забранява, нещо повече ЧВОК вече претендират за ролята на нов недържавен играч в международните отношения.

От края на 90-те години на ХХ век темата за частните военни и охранителни компании неизменно е актуална, а през последните години тя е сред водещите в глобалното медийно пространство.

В резултат от това, с процеса на анализа и осмислянето на ЧВОК се оказват ангажирани не само експертите, профилните специалисти и научната общност, като цяло, но и хора, които иначе са доста далеч от тази сфера. Междувременно, общественият интерес към темата редовно се подгрява от медиите и дори от филмовата индустрия. Тоест, очертава се ситуация, в която реалността и измислицата се преплитат, засенчвайки истинските проблеми. Което окончателно забулва предмета на дискусиите с пелена от слухове, необосновани твърдения и откровени измислици.

Внимателният анализ на най-често обсъжданите проблеми, свързани с ЧВОК, показва обаче, че въпреки на пръв поглед неразрешимия им характер, действащото международно право вече отговаря на много злободневни въпроси в тази сфера.

Трудностите с превода

Първото, с което ще се сблъска всеки, който се интересува от тази проблематика, е изобилието от различни абревиатури и съкращения за едно и също нещо. Освен художествените епитети и жаргонни имена ("войници на късмета", "диви гъски", "кучета на войната" и т.н.), в публицистиката и специализирата литература се използват и други термини, като най-известният сред тях е "ЧВК" (частни военни компании/ private military companies). Разбира се, има и други варианти: частни военни и охранителни компании (ЧВОК), частни военни и охранителни предприятия (ЧВОП) и т.н.

И тъй като в момента не съществува нормативно понятие за ЧВОК, всеки автор е в правото си да предлага и използва собствени варианти за обозначаването на подобни компании. Струва ми се обаче, че терминът "ЧВОК" най-адекватно разкрива същността на този феномен. Освен това, той се използва и от ООН и Международния комитет на Червения кръст (МКЧК)

Наемници ли са частните военни и охранителни компании

Широко разпространено е схващането, че между ЧВОК е наемниците съществува знак за равенство, като то се среща както в медиите, така и в експертните среди.

Действително, между ЧВОК и наемниците има много общи неща, включително обща история. "Военните услуги" се появяват паралелно с първите, известни на човечеството войни. При това не става дума само за бойци, които продават услугите си. Още от Античността всяка армия била съпроводена от огромен обоз от "невоенни" хора: водачи, преводачи, ковачи, лекари, търговци. Всички те предоставят платени услути на армията. В повечето случаи, именно тяхното място се заема от съвременните ЧВОК. Античният хоплит превръща войната в занаят, с който си изкарва хляба. По онова време, да бъдеш наемник се е смятало за нещо нормално. Именно гръцката армия от хоплити и пелтасти са главните герои в прочутото произведение на Ксенофонт "Анабазис". Всяка епоха е пращала на този пазар собствени "герои" и пазарни лидери: гръцките хоплити и стратези, илирийските пелтасти, балеарските прашкохвъргачи, критските стрелци с лък. През Средните векове, мястото им заемат германските ландскнехти, италианските кондотиери, швейцарските пехотинци, генуезките стрелци с арбалет и много други. Това са били най-добрите бойци на своята епоха, чиито военни умения са били на качествено по-високо равнище от тези на феодалното опълчение.

Тази доминация на наемниците на бойното поле започва обаче да намалява с усъвършенстването на финансово-данъчната политика, укрепването на централната власт на монарха и появата на първите големи армии. Наемниците постепенно остават на заден план, а системата за снабдяване на войската се променя. Тези промени придобиват окончателен характер по време на Френската революция и военните кампании на Наполеон.

Ренесансът на наемническото става факт едва след Втората световна война, в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век. Раздиращата се от етнически и религиозни конфликти постколониална Африка се превръща в един от основните театри на студената война. Наемниците, като Боб Денар, Майкъл Хоар, Роже Фолк и мнозина други, които впоследствие се превръщат в легенда сред "войниците на съдбата", се сражават предимно срещу режими, подкрепяни от т.нар. "социалистически лагер". Наемниците се превръщат в инструмент на западните специални служби, което и те самите, никога не са крили. Пак в средата на миналия век започват да се появяват и първите ЧВОК, като първенството в това отношение си оспорват британските и американските компании. Днес именно те са основните играчи на пазара на частните военни услуги.

Сред потенциалните клиенти обаче, класическите наемници още дълго време се ползват с по-голяма популярност от ЧВОК. Всъщност, истинският разцвет на последните започва едва в края на ХХ и началото на ХХI век. Иракската и афганистанската военни кампании демонстрираха пред света нещо ново и скандално - огромни пари и мащабно нарушаване на човешките права. Именно с това повечето хора запомниха дейността на ЧВОК по онова време. Впрочем, тази представа за тях съществува и днес. Чисто визуално, действително изглежда, че ЧВОК и наемниците са един и същи феномен. Истината е, че те имат обща история и общи корени. И едните и другите се сражават за пари. Въпреки това, независимо от приликите, би било грешка да поставим знак за равенство между тях.

За да разберем, къде минава тънката траница между ЧВОК и наемничеството се налага да разгледаме дефиницията за наемник.

Сред големите плюсове на юриспруденцията е, че по правило винаги може да се намери дефиниция на изследваното явление. При това тя няма да е доктринална, т.е. субективна и оспорвана, а нормативно закрепена. В чл.47 на Първия допълнителен протокол от 1977 към Женевските конвенции от 1949, в т.2, се дава следната дефиниция за наемник: "Наемник е всяко лице, което: а) е специално вербувано на място или в чужбина за да се сражава във въоръжен конфликт; b) фактически участва пряко във военни действия; с) участва във военни действия, ръководейки се най-вече от стремежа да извлече лична полза и на което е обещано от някоя страна (ило по нейно поръчение) в конфликта определено материално възнаграждение, значително нахвърлящо онова, което се обещава или изплаща на бойци от същия ранг и функции, които са част от въоръжените сили на конкретната държава; d) не е граждани на страна-участник в конфликта, нито лице, живеещо постоянно на територия, контролирана от страна-участник в конфликта; е) не е част от личния състав на въоръжените сили на държава, участваща в конфликта; и f) не е изпратен от държава, която не е страна в конфликта, за да представлява официално нейните въоръжени сили".

Без да се отвличаме от основния предмет на настоящата статия, можем да изясним и още една често срещана заблуда, според която войниците от Френския чуждестранен легион (ФЧЛ) са наемници. Всъщност, в съответствие с точка "e" от посочения по-горе чл. 47 те не са наемници, защото ФЧЛ е част от въоръжените сили на Франция.

Интересно е, че въпросният чл.47 не поставя наемниците извън закона, а само ги лишава от статута на войник или военнопленник в т.1. Престъпният характер на наемничеството е фиксиран в Конвенцията за ликвидиране на наемничеството в Африка от 1977 и в Международната конвенция за борба с вербуването, използването, финансирането и обучаването на наемници от 1989, като там на практика се цитира дефиницията, съдържаща се в чл.47 на Първия протокол от 1977.

От анализа на въпросната дефиниция става ясен и критерият, според който ЧВОК не могат да бъдат разглеждани като наемници. За разлика от наемниците, ЧВОК не могат и не вземат пряко участие в бойните действия. Те просто няма подобно право.

Алегорията е, че ЧВОК и наемниците са като двама братя с обща история. Само че първият брат е законороден, а другият - не. Понякога границата между тях е слабо различима, но тя съществува и тази граница е правото.

ЧВОК е частна военна и охранителна компания, т.е. легално функциониращо и законно регистрирано юридическо лице. Тази компания плаща данъци, сътрудниците и са официално регистрирани като освен заплати получават и всички онези социални гаранции, подобно на редовите служители в която и да било корпорация, чиито брой в ЧВОК понякога е почти същия като този на преките и оперативни сътрудници. Големите ЧВОК разполагат с разклонена мрежа от офиси по целия свят, нещо повече, акциите им се търгуват на борсата.

Много важен момент е, че информацията за ЧВОК винаги могже да бъде поискана от съответните национални държавни институции или намерена в списъците на юридическите лица. ЧВОК действат в рамките на правното поле на държавата на произход, държавата на пребиваване, страната-поръчител и, разбира се, на международното право. Нито една от изключително широкия кръг от услуги,  предоставяне от ЧВОК, не противоречи на закона.

Наемниците, дори и ако създадат някакво юридическо лице за да осъществяват дейността си, това по правило ще бъде подставена компания за пране на пари. При всички случаи учредителите на подобно юридическо лице ще скрият истинската дейност на компанията.

Освен това служителите в ЧВОК нерядко са невъоръжени експерти, осъществяващи оценка на рисковете за бизнеса в райони с повишена опасност, провеждат мониторингови операции, изграждат бежански лагери, установяват канали за снабдяване, оказват посреднически услуги между представители на местното население и въоръжените групировки с цел стабилизиране на ситуацията в конкретна локация или в интерес на клиента.

Следва да се отбележи, че много ЧВОК, които паралелно извършват широк спектър услуги (от строителство, инкасиране на ценности и логистика, до разузнаване и въоръжена охрана), често не се самоопределят като частна военна или охранителна компания, тъй като не искат да се асоциират с това понятие, въпреки, че на практика са истински ЧВОК.

Резюмирайки изложеното по-горе, можем да дадем следната дефиниция на ЧВОК: юридическо лице, оказващо охранителни и военни услуги в зони на повишена опасност, с изключение на пряко (непосредствено) участие в бойните действия.

Регламентирането на ЧВОК

Основните проблеми и слабите места на ЧВОК са добре известни – това е липсата на международно-правен документ, който да регламентира функционирането на подобни компании и, следователно, неопределеността на техния правен статут, нерешеният въпрос за отговорността на ЧВОК и онези, които са ги наели, както и отсъствието на общ международен контролен механизъм в тази сфера. Всичко това се отразява върху спазването на човешките права в процеса на работата на ЧВОК.

Тоест, налице е ситуация, в която съществуването и активността на частните военни и охранителни компании не нарушават международното право, но попадат в неговата „сива”, нерегулирана зона, тъй като в момента няма нито международен договор, касаещ ЧВОК, нито норми на международното право, регламентиращи дейността на въпросните компании.

Разбира се, това не означава, че всички публично-правни отношения/явления следва да бъдат „регулирани” с международни договори. Макар че международното право върви по пътя на прогресивното развитие и кодификация, в него винаги ще възникват нови сфери и „бели петна”, които не са обект на нито една конвенция. При липсата на такива се налага да се опрем на общопризнатите принципи и норми на международното право, като в случая с ЧВОК, които са проблем на международното хуманитарно право, може да се използва правилото на Мартенс за прилагане на общите принципи на справедливостта и хуманността – инструмент, формулиран за първи път от руския професор по международно право Фьодор Мартенс (1845-1909). Международното право е уникално като една от особеностите му е съгласуването на волите на неговите субекти. Основният източник на международното право, без значение как точно го наричаме (конвенция, декларация, акт или пакт) е международният договор (от „договарям се”). Затова употребата на фразата „международно законодателство” не изглежда особено коректна в случая.

Ако вътрешнодържавното право позволява бързо да бъде формулиран, приет и приложен един закон, в международното право това няма как да стане. Дори ако бъде създадена някаква хипотетична конвенция, това не означава, че тя ще се окаже жизнеспособна, просто защото ключовите държави-играчи може да не искат подпишат или да се присъединят към този документ.

Такова е международното право. Тук няма един, единствен законодател, няма общ съд, впрочем, нерядко решенията дори на най-авторитетните международни организации биват игнорирани от националните правителства.

Ето защо, макар че липсата на Договор за ЧВОК несъмнено се отразява негативно върху общото състояние на нещата в тази сфера, евентуалното му приемане няма да реши проблемите, ако той не бъде подписан например от САЩ – държавата, където са базирани повечето ЧВОК, и която е активен ползвател на техните услуги. Ясно е, че ако американците предприемат подобна стъпка, ще ги последват и други държави, заинтересовани от съществуването на ЧВОК.

Впрочем, съществува и друг много вероятен сценарий за развитие на събитията, при който държавите на произход на ЧВОК (САЩ, Великобритания, ЮАР и др.), под натиска на обществеността вътре тях, както и на международната общност, все пак ще се присъединят към хипотетичния Договор за ЧВОК. Но при това ще бъде използван по-деликатен инструмент за присъединяване, обвързан с определени условия. Което обаче почти сигурно ще превърне този договор в твърде ограничен инструмент. Все пак, нека се надяваме, че в крайна сметка такъв Договор за ЧВОК ще бъде изработен и подписан от всички, ангажирани с проблема държави и ще създаде ефективен механизъм за регулиране и контрол.

Вероятно, някой би възразил, посочвайки, че такъв документ вече съществува и е известен като Документът от Монтрьо (2008). Инициатори за създаването му бяха Международният комитет на Червения кръст и правителството на Швейцария, подпомогнати от няколко ЧВОК. По-късно към тях се присъединиха 17 държави, свързани по един или друг начин с ЧВОК (т.е. страни, където те са базирани, или където присъстват). Досега към Документа от Монтрьо са се присъединили общо 54 държави, ЕС и две междуправителствени организации (ОССЕ и НАТО). Своеобразно продължение на тази инициатива беше приетият през 2010 Международен кодекс за поведение на ЧВОК (International Code of Conduct for Private Security Providers), а през 2013 на основата на Кодекса беше създадена Международна асоциация на Кодекса за поведение (International Code of Conduct Association).

Несъмнено, всичко това беше голяма стъпка по пътя към осъзнаване, от страна на международната общност, на спецификата на ЧВОК, както и на необходимостта от регламентиране на дейността им. Документът от Монтрьо съдържа важни препоръки, дава необходимите дефиниции и класификации, повдига въпроса за отговорността на ръководствата на ЧВОК за престъпленията, извършвани от техните сътрудници, и много други неща. На свой ред, Асоциацията изпълнява важни функции по сертифицирането на ЧВОК, мониторинга на тяхната активност и обработката на оплакванията срещу тях.

Нагледно доказателство за жизнеспособността и необходимостта от Документа от Монтрьо и свързаните с него Кодекс и Асоциация е и фактът, че ООН, която е сред основните ползватели на услугите на ЧВОК, издаде препоръка до своите структури, ангажирани с наемането и работата с ЧВОК в интерес на организацията, като един от задължителните критерии за съответствие и „благонадеждност” на ЧВОК са именно обвързаността им с Документа от Монтрьо и подписването на Кодекса.

Въпреки всичките си достойнства обаче, Документът от Монтрьо има и съществен недостатък, свързан с чл.3 на неговия Увод. В него се казва, че: „Настоящият документ не е правно задължителен и не касае съществуващите ангажименти на държавите в рамките на обичайното международно право или международните споразумения, в които те са участници и, в частност, техните задължения съобразно Устава на ООН (и най-вече на неговите членове 2(4) и 51)”.

В чл. 4 пък се посочва: „Ето защо настоящият документ не следва да се тълкува като ограничаващ, отменящ или разширяващ по какъвто и да било начин съществуващите задължения в рамките на международното право или като налагащ или развиващ нови задължения в тези рамки”.

Тоест, Документът от Монтрьо и Международният Кодекс за поведение на ЧВОК не представляват международно-правни документи и тяхното нарушаване не носи някакви последици и не предполага каквато и да било отговорност. Това е просто набор от препоръки и пожелания. Затова, въпреки високите оценки и признание, Документът от Монтрьо не може да се разглежда като Договор, регламентиращ дейността на ЧВОК.

Статутът на частните военно-охранителни компании

Ключов момент е определянето на международно-правния статут на индивида по време на война Именно от този статут зависиси правното положение по време на въоръжен конфликт и последиците от участието в него. Всеки статут дава определени права и задължения. Дали лицето има право да участва във военни действия, дали може да се разглежда като военнопленник или като гражданско лице, дали е разузнавач или шпионин и т.н. – кръгът от въпроси, които се определят от статута е много широк.

Въпреки че ЧВОК често действат в зони на въоръжени конфликти, правният им статут не е дефиниран. Дори Документът от Монтрьо не внася яснота в това отношение, позовавайки се на международното хуманитарно право и конкретния случай. Проблемът е, че действащото международно хуманитарно право не познава такава категория, като частни военни и охранителни компании. А неопределеността на статута на сътрудниците на ЧВОК поражда неяснота и относно тяхната отговорност, както и за отговорността на ръководствата им.

Според международното хуманитарно право съществува само една категория, която има юридическо основание и право да участва в бойни действия, в хода на които унищожава живата сила и техниката на противника, както и неговите военни обекти, и това са т.нар. „комбатанти” (т.е. "законно воюващи"). Много е важно, че за тези свои действия комбатантите не носят наказателна отговорност, освен разбира се, ако не са извършили военни престъпления.

Точка 2 от член 43 от I Допълнителен Протокол от 1977 към Женевските конвенции от 1949 гласи: „Лицата, които са част от състава на въоръжените сили на държави, намиращи се в конфликт (освен медицинския и духовния персонал, за който се говори в чл.33 на Третата конвенция), имат статут на комбатанти, т.е. имат право да участват пряко във военни действия”.

Освен това, в чл.1 от Приложението към Конвенцията за законите и обичаите на сухопътната война от 1907 се съдържа набор от задължителните белези на комбатанта: „Военните закони, права и задължения се прилагат не само към армията, но и към опълчението и доброволческите отряди, ако те отговарят на следните условия: ръководят се от лице, което е отговорно за подчинените си; носят определен и видим отдалеч отличителен знак; открито носят оръжие; в своите действия спазват законите и обичаите на войната. Опълчението или доброволческите отряди в онези страни, където те формират армията или са част от нея, се ползват със същия статут като армията”.

В чл.2 от въпросното Приложение се казва, че: „Населението на незаетата територия, което с наближаването на неприятели доброволно се хване за оръжието за да се бори срещу нахлуващите войски и което не е имало време да се съобрази с изикванията на чл.1, ще се признава за воюващо, ако открито носи оръжие и спазва законите и обичаите на войната”.

Така, към списъка на комбатантите (освен военнослужещите) се добавят още няколко категории, като опълчението, доброволческите отряди и стихийно грабналото оъжие население (за да се смятат за комбатанти последните следва да покриват само част от указаните изисквания – открито да носят оръжие и да спазват законите и обичаите на войната). Разширен вариант на тези положения се съдържат в чл.4 на Женевската конвенция от 12 август 1949 за отношението към военнопленниците.

Формално, сътрудниците на ЧВОК отговарят на практически всички изисквания за статута на комбатант: открито носят оръжието си, имат отличителни знаци, а често дори и униформи, винаги се ръководят от отговорно лице и в действията си се съобразяват със законите и обичаите на войната. ЧВОК обаче нямат право да участват пряко в бойните действия и, съответно, не притежават статут на комбатанти.

По нататък, в т.3 на чл.43 от I Допълнителен Протокол от 1977 към Женевските конвенции от 1949 се съдържа следния текст: "Всеки път, когато някоя страна, участваща в конфликт, включва във въоръжените си сили полувоенна организация или въоръжена организация, гарантираща опазването на реда, тя уведомява за това другите страни участнички в конфликта".

Тоест, ако държавата-възложител в периода на действие на договора с ЧВОК превърне неговите подразделения в част от собствената си армия, ЧВОК, на теория, могат да придобият статут на комбатант и да участват пряко в бойните действия. На практика обаче, държавите не са склонни да предприемат подобна стъпка, а и едва ли някога ще го направят. В очите на "възложителите", това би лишило ЧВОК от всички изгоди и предимства, тъй като променя цялата икономика на взаимоотношенията, прехвърляйки финансовите рискове към държавата. Вместо оперативно подписване на договор с възможност той да бъде прекратен във всеки един момент, ще се наложи да бъде стартиран продължителен процес на инкорпориране на сътрудниците на ЧВОК в състава на армията и, което е най-важното, именно държавата ще трябва да отговаря за всички противоправни действия на сътрудниците на ЧВОК.

На бива да се забравя и, че, освен държавите, възложители на ЧВОК могат да бъдат физически лица, бизнес структури и международни организации, които не разполагат със собствени въоръжени сили. И тъкмо поради това, прилагането на тази норма на практика е малко вероятно.

Лесно можем да си представим ситуация, в която сътрудници на ЧВОК се оказват в плен на някоя от страните в конфликта. Тогава, за тях би било от голяма полза да могат да се ползват със статут на военнопленници. Както е известно, военнопленниците имат право да изискват хуманно отношение, медицинско обслужване, храна, достойни условия на живот и, най-важното, безпрепятствено освобождаване след края на въоръжения конфликт.

Интересен факт е, че според чл.62 на Конвенцията относно третирането на военнопленниците от 1949, ако последните бъдат използвани като работна сила, те трябва да получават заплащане, което не може да е по-малко от 1/4 швейцарски франк на ден.

Но тъй като служителите на частните военни и охранителни компании не се ползват със статут на комбатанти, ако бъдат пленени те няма да бъдат смятани за воиннопленници, което пък не им дава възможност да се ползват с правата, предоставяни от този статут. Нещо повече, ако ЧВОК получат статут на комбатанти, това би им позволило, освен да могат на законно основание да участват в бойни действия, да бъдат и легален обект на противниковите атаки. Защото, при нанасянето на удари по военните обекти и живата сила на противника, обект на атака неизбежно ще станат и сътрудниците на ЧВОК, които работят там. В подобен случай, на атакуващата страна може да бъде вменена отговорност за убийството на тези сътрудници на ЧВОК, в качеството им на цивилни лица.

Определянето на статута на сътрудниците на ЧВОК като цивилни лица е една от дискусионните и подкрепяни от някои експерти идеи. На практика, по-голямата част от оказваните от въпросните сътрудници услуги не изискват те да носят оръжие или дори да присъстват в зоната на конфликт. Защото става дума за цивилна активност във вооенни условия: ремонт на техника, настройване на сложна апаратура, логистика, аналитична дейност, обучение и много други неща. Въоръжените брадясали мъже, придвижващи се с бронирани коли, са само част от личния състав на ЧВОК, при това нерядко са по-малката част.

При това положение обаче, възниква очевидна колизия, тъй като сътрудниците на ЧВОК, ползващи се със статут на цивилни лица, автоматичено попадат под закрилата на международното хуманитарна право и не могат бъдат обект на нападение- Тоест, излиза, че въоръжените сътрудници на ЧВОК, действащи в интерес на една от воюващите страни и печелещи от конфликта, получават същия статут и същите привилегии, като мирните граждани, оказали се по силата на непреодолими обстоятелства на територията, където се водят бойни действия.

От този прост пример става ясно, че приравняването на сътрудниците на ЧВОК към статута на цивилните граждани е недопустимо.

В така очертаната ситуация ми се струва необходимо да обърнем внимание на подточка 4 от точка А на чл.4 на Женевската конвенция за третиране на военнопленниците от 1949, в която са изброени категориите, ползващи се със статут на "военнопленници": "лицата, които следват въоръжените сили, но не влизащи в техния състав непосредствено, като например гражданските лица, които са част от екипажите на военните самолети, военните кореспонденти, доставчиците, личният състав на работните групи и служби, на които е възложено битовото обслужване на въоръжените сили, при условие, че са получили разрешение от съпровожданите от тях въоръжени сили, като за целта последните са длъжни да им издадат лични документи, съобразно посочения образец".

Струва ми се, че именно тази норма на действащото международно хуманитарно право е най-близка до същността и природата на ЧВОК и определя статута на техните сътрудници, тъй като отразява общия характер на тяхната активност. Голям плюс на статута на сътрудниците на ЧВОК като "лица, следващи въоръжените сили" е, че той не им дава право да участват пряко в бойните действия, но в същото време, ако попаднат в плен, те получават статут на военнопленник. Разбира се, тази норма не обхваща всички възможни аспекти на дейността на ЧВОК, но изглежда най-добрия начин за решаване на текущите проблеми до приемането на специален Договор за ЧВОК.

Приватизация на войната?

При изследването на проблема за частните военни и охранителни компании (ЧВОК) е необходимо да се обърне специално внимание на аргументите на противниците и скептиците, според които тези компании "приватизират" войната и, дори нещо повече, заради ЧВОК държавите губят монопола си върху насилието.

Ако илюстрираме тази теза с подбрани снимки на сътрудници на ЧВОК, действащи в Ирак или Афганистан, паралелно описвайки случаите, в които те грубо нарушават човешките права, и към всичко това добавим статистическите данни за динамично развиващия се пазар на ЧВОК с неговия оборот от милиарди долари и стотици компании, а в заключение цитираме и последните новини от "торещите точки" на планетата, действително би могло се стигне до извода, че ЧВОК за заели мястото на държавата във войните.

Някои вероятно си представят ЧВОК като могъщи военни корпорации, разполагащи с танкове и изтребители и сражаващи се за онзи, който плаща повече. Истината обаче е по-различна. Да започнем с това, че ЧВОК не участват пряко във военните дейстия. И никой, без значение дали става дума за ООН, някоя държава или петролен холдинг, не може да подпише подобен договор с такава компания. Действащото международно законодателство и законодателството на повечето държави съвършено ясно квалифицират подобни действия като наемничество. По-горе вече очертах разликата между ЧВОК и наемниците. Максималното, което могат да си позволят сътрудниците на ЧВОК е да използват ръчно огнестрелно оръжие (и то не във всички държави) за самоотбрана и защита на охранявания обект. Действително, в арсенала на най-големите ЧВОК има различни класове бронетранспортьори и тежка инженерна техника, а логистичните компании разполагат с хеликоптери и самолети. Те обаче просто не се нуждаят от танкове, ударна авиация и друга бойна техника, тъй като не биха могли да я използват, включително заради сложната разрешителна процедура, поради което много ЧВОК въобще не разполагат с огнестрелно оръжие. В подобен случай, те или го наемат на място от местните специализирани оръжейни компании, или пък използват оръжие, предоставено им от държавата-клиент. Проблемът е, че прехвърлянето на оръжие от една държава в друга е изключително сложна (заради множеството необходими документи и загубеното време) процедура, неподходяща за много от сключваните договори.

Разбира се, при необходимост и според изискванията на клиента, ЧВОК би могла да събере за периода на изпълнение на поръчката необходимия брой сътрудници с изискващата се квалификация, притежаващи физическа и тактическа подготовка и дори необходимата външност, тъй като клиентът го плаща. Практиката обаче сочи, че личният състав на големите ЧВОК включва хора с различни професии и умения. Тоест, не става дума само за бивши военни, но и за граждански лица, които не са служили в армията, както и за офисен персонал, осигуряващ ежедневното функциониране на компанията. Това са анализатори, IT-специалисти и експерти по логистика, чиято работа понякого дори не изисква те да бъдат командировани на място.

Освен това, днес в регионите, където постоянно присъстват сътрудници на западните ЧВОК, повечето от тях са местни жители. Заплащането им е в пъти по-ниско, в сравнение с това на техните американски и европейски колеги и, което не е без значение, те не провокират толкова негативна реакция у местното население.

Нагледен пример за казаното по-горе е британската компания G4S, която е сред най-големите в сферата на сигурността и може да се похвали с най-всеобхватно присъствие – тя има постоянни представителства на шестте континента, а броят на сътрудниците и е 570 хиляди души. Компанията оказва широк спектър от услуги в сферата на сигурността, като банково инкасиране, съдействие на местните правоохранителни органи за поддържане на обществения ред, логистика, инсталиране и обслужване на системи за наблюдение, консултантски услуги, бизнес анализи и много друго.

Показателно е, че както G4S, така и повечето подобни компании, се стараят да избягват абревиатурата „частна военна”, определяйки се като компании за гарантиране на сигурността и доставяща услуги в тази сфера, или просто като „охранителни”. Този маркетингов прийом, целящ неутрализирането на евентуални негативни сравнения, е оправдан. Той обаче не бива да ни заблуждаа, нито пък намалява отговорността на ЧВОК. Неслучайно в подточка „а”, на чл.9 от Увода на Документа от Монтрьо се казва, че: „ЧВОК са частни, предприемачески субекти, оказващи военни и/или охранителни услуги без значение, как се определят те, самите”.

На практика, държавите са предали срещу заплащане на „частниците” широк спектър от сфери и задачи, с които доскоро бяха ангажирани изключително държавни и най-вече армейски подразделения и органи, включително охрана на военни бази и военни колони. Налице е тенденция към увеличаване на съотношението между военнослужещите и частните служители в зоните на бойни действия в полза на последните, макар че държавата все още не е изгубило контрола върху основния елемент на войната, а именно – легалното и изключително право да участва пряко в бойните действия. Тоест, само държавата мможе да воюва, да окупира, да бомбардира и да използва всички разрешени средства и методи на войната. Тя очевидно не е загубила монопола си върху използването на насилие и в този смисъл, Макс Вебер едва ли би констатирал, че ЧВОК са приватизирани този неин монопол.

ЧВОК могат да осъществяват всичко, за което се сетите: охрана, снабдяване, разузнаване, транспорт, техническа обслужване, военно-медицински услуги, а в бъдеще вероятно ще бъдат използвани и за миротворчески мисии, но те не могат да участват в бойни действия. Ако преминат тази граница, автоматично се превръщат в наемници. Но основната причина, те да не могат да бъдат квалифицирани като „приватизатори на войната” е – колкото и да е парадоксално – самата държава. Нещата не опират до противоставянето или конкуренцията между тях. Просто, макар че са частни, ЧВОК на практика представляват инструмент на държавата и продължение на нейната политика.

Историческият опит

Впрочем, историята познава и примери, когато наемните войски за излизали изпод контрола на държавата и са действали самостоятелно.

По време на Стогодишната война (1337-1453) например, Европа е гъмжала от наемни отряди. От услугите им са се ползвали всички страни в конфликта. Както е известно обаче,  войната не е продължавала непрекъснато, имало е периоди на примирие, затихване на военните действия, или пък моменти, когато парите са свършвали. През тези периоди наемниците оставали без работа, т.е. и без средства за съществуване. В това отношения Англия е имала по-голям късмет. Тъй като всички военни действия са се водели на континента, бившите английски наемници също оставали там. Затова изгладнелите наемнически банди разорявали най-вече Франция. Те тероризирали селата и дори градовете, при това властите не можели да се справят с тях, тъй като феодалното рицарско опълчение било безпомощно срещу професионалната военна пехота. Показателна в това отношение е битката при Брине, в близост до Лион, между рицарите на траф Танервил и наемнически части, в която правителствената армия била напълно разгромена, а командирът и – убит.

Ето защо единственият начин за справяне на наемниците бил най-способните от тях да бъдат назначени на държавна служба и с тяхна помощ да бъде възстановен редът в страната. Автор на тази идея е известният индустриалец и съветник на френския крал Жак Кьор (1400-1456), лансирал я през 1439 на заседание на Генералните щати. Така възникват прочутите compagnies d'ordonnance – първите професионални военни части, подчинена на краля. По този начин, държавата отново превръща частната военна сила в свой, собствен инструмент.

Инструмент на държавата

Съществуват феномени, присъщи на определени държави, региони и култури. Това оказва влияние върху създаването и възприемането на държавните институции и обществено политическите събития. Така например, в държавите от романо-германското правно семейство, съдебният прецедент има второстепенно значение или въобще не се възприема като източник на правото, докато в тези от англо-американското (англосаксонското) правно семейство, т.е. в т.нар. система на общото право (common law) прецедентът заема особено място и играе важна (ако не и ключова) роля в правната система на държавата.

Друга особеност на англоамериканския обществен модел е високото ниво на комерсиализация и ангажиране на частния сектор в апарата на държавната сигурност и правовия ред.

В САЩ (но не във всички щати) и досега функционира институцията на „ловците на глави” (bounty hunter). Това са частни лица, които търсят престъпници за да получат награда за залавянето им. В САЩ с подобен бизнес, който е немислим в Европа и Русия, са ангажирани няколко хиляди души. Нещо повече, в САЩ, Великобритания, Австралия и редица други държави има развита система от частни пенециарни институции, т.е. затвори. Спомената по-горе G4S например разполага с няколко такива затвора.

Широко разпространени са частните детективски агенции, най-известната сред които е агенция Пинкертън – основана през 1850 и съществуваща до днес. През определен период това е най-голямата частна правоохранителна организация в света, а името и става нарицателно. Тоест, няма нищо странно, че ЧВОК се появяват и се развиват именно в САЩ и Великобритания. Тази организационна форма им е позната и обяснима и, най-важното, за тях тя не е в разрез с обществения морал и целесъобразност.

Разцветът на ЧВОК съвпада с периода на управление на Бил Клинтън и Джордж Буш-младши и, въпреки различията в провежданата от тях политика, те продължиха активно да функционират и по времето на Барак Обама и Доналд Тръмп. И макар че действията им често провокират крайно негативни коментари в медиите, както и обвинения за нарушаване на човешките права и прояви на жестокост, това не пречи на всяка нова президентска администрация да санкционира новите договори с ЧВОК. Има няколко обяснения за това. На първо място, подписването на договор между правителството на САЩ и ЧВОК не изисква санкцията на Конгреса. Това значително улеснява работата и развързва ръцете, особено когато управляващите са обещали да изтеглят американските войски от някой регион, а няма с какво да ги заменят. Така САЩ на практика продължават да присъстват и да контролират ситуацията там, тъй като поръчителят е или Департаментът по отбраната, или други държавни институции. ЧВОК са мноого удобни за правителството, най-вече защото то не трябва да отговаря за смъртта на нейните служители пред все по-чувствителния американски електорат. Истината е, че частните военни компании не се ползват със симпатиите на средната класа и на истъблишмънта.

На второ място, става въпрос за лобизъм. Не бива да забравяме, че съвременният пазар на ЧВОК се измерва със стотици милиарди долари, като основният дял тук се държи именно от американските компании. Върхушката на ЧВОК  постоянно спонсорира и двете големи партии, както и президентските кампании на техните кандидати. Типичен пример в това отношение е Ерик Принс, основателят на компанията Blackwater, чието име се превърна в нарицателно за целия сектор. Освен че постоянно финансира Републиканската партия, той отпусна 250 хиляди долара за предизборната кампания на Доналд Тръмп. Тук е мястото да напомня, че бащата на Ерик Принс е милионер и собственик на индустриална компания, сестра му Бетси Де Вос е министър на образованието в администрацията на Тръмп, а пък съпругът и е син на основателя на компанията Amway.

Самият Ерик Принс би могъл да се разглежда и като своеобразен индикатор за най-новите тенденции и промени на пазара на ЧВОК. След като продаде Blackwater, той беше консултант на правителството на ОАЕ, както и на няколко африкански държави. В момента пък, активно си сътрудничи с правителството на Китай по редица въпроси, включително сигурността в проблемния Синдзян-Уйгурски автономе район . Той е съсобственик на  хонконгската компания Frontier Services Group, инвестираща във високорискови държави и оказваща логистични и консултантски услуги. Компанията създава и ръководи частни тренировъчни лагери за обучаване на експерти в сферата на сигурността.

Показателно е, че самият Ерик Принс често отрича участието си в един или друг проект. Появата му в Китай обаче, съвсем не беше случайна. През последните години в тази страни не само рязко нарастна броят на местните ЧВОК, но и те непрекъснато разширяват активността си в чужбина. Разбира се, всичко това се случва с одобрението и съдействието на държавата. Причината е осъществявания от Китай глобален проект „Един пояс, един път” (ЕПЕП). Освен това китайците активно инвестират в икономиката на държави, които не участват  този проект. Африка, Латинска Америка, Азия – мащабите на китайската икономическа експанзия са впечатляващи, при това Китай е основният инвеститор в икономиките на много страни. Стотици хиляди китайски граждани работят в чужбина, много от тях - на индустриални обекти на китайските държавни корпорации. Географията на тези проекти включват и страни с нестабилна политическа ситуация и повишен риск в сферата на сигурността.

Само в Судан например, вече няколко пъти бяха отвличани и убити служители на държавни китайски компании. Естествено, те не можеха да бъдат защитени от армията и силите за сигурност на Китай, тъй като, освен че това би било икономически неоправдано, то щеше да провокира определено политическо напрежение, давайки повод за обвинения за китайска военна експанзия. Затова доскоро китайските компании използваха услугите на западни ЧВОК, които са признати специалисти в сферата на сигурността. Това обаче има своите минуси.

На първо място сред тях е високата цена на услугите, предлагани от западните ЧВОК. Един американец или британец струва 10-12 пъти повече от китайския охранител. Разбира се, за разлика от китайците, американците разполагат с опит от реални бойни действия и значителни компетенции в охранителния бизнес. От друга страна обаче, предвид необходимостта да се гарантира сигурността на десетки индустриални обекти само в Африка, голяма роля играе съотношението между цена и качество.

Друг минус е недоверието към чуждестранните охранители и, разбира, езиковата бариера. Нещата обаче се променят. В Китай, на правителствено равнище, се работи активно за създаването на национални ЧВОК, като целта е очевидна – защитата на китайските работници, бизнесмени и имущество в чужбина. Засега пред тези компании не се поставя задачата да навлязат на глобалния пазар за сигурност и да търсят договори в чужбина. Поне до момента, цялата формираща се индустрия на китайските ЧВОК е ориентирана към обслужване на националните интереси. В страната вече има около пет хиляди охранителни компании, като само 20 от тях работят в чужбина. Както може да се очаква, почти всички служители на китайските ЧВОК са бивши военни или полицаи.

Въпреки че вече могат да се посочат примери за отличната работа на китайските ЧВОК, например евакуацията на 330 служители на Китайската петролногазова корпорация от столицата на Южен Судан – Джуба, в кенийската – Найроби, осъществена от «Beijing DeWe Security Services» (DeWe) през 2016, китайските ЧВОК все още нямат достатъчен боен, организационен и дори психологически опит. И тъкмо затова експерти като Ерик Принс са толкова необходими на Китай, което – разбира се – провокира крайно негативна реакция в САЩ.

Можем да прогнозираме, че през следващите години Китай ще продължи да развива активно своята индустрия ЧВОК, включително използвайки и икономическото си влияние. Така например, въпреки суровите условия, в които са принудени да действат чуждестранните ЧВОК в Пакистан, поради което оттам се изтегли дори споменатата по-горе компания G4S, в страната работят няколко китайски ЧВОК, гарантиращи сигурността на китайско-пакистанските проекти.

Освен това, Пекин даде ясен сигнал на китайските компании, работещи в чужбина, че следва да гарантират сигурността на служителите си там, което означава, че ще трябва да се обърнат към китайските ЧВОК. Очевидно е, че с развитието на проекта „Един пояс, един път” ще се развива и китайската индустрия ЧВОК и е много вероятно, че ползвайки опита за западните експерти и трупайки свой собстввен, само след няколко години китайските ЧВОК ще се превърнат в сериозен конкурент на глобалния пазар за този вид услуги. Начинът, по който Китай реализира проекта ЕПЕП, отлично илюстрира, че ЧВОК са се превърнали в удобен инструмент за решаването на глобалните проблеми в сферата на сигурността.

 

* Член на Руската академия за международно право