Войната срещу Иран: последиците за арабския Близък изток

Ще припомня, че при всяка криза, засягаща региона, в медиите редовно се появяваха обобщаващи формулировки от типа: „каква е политиката на Персийския залив“, „как ще отговорят държавите от Персийския залив на това предизвикателство“ или „реакцията на Персийския залив“. Те обаче, често се оказват подвеждащи и не отразяват реалното състояние на нещата..

От чисто географска гледна точка, ако приемем че терминът „държави от Персийския залив“ включва всички страни, граничещи с него, Иран също е ключова и неразделна част от това пространство. Ако пък говорим конкретно за арабските страни, Ирак също има достъп до Персийския залив, макар и чрез доста тясна крайбрежна ивица.

На практика обаче терминът „държави от Персийския залив“ се използва изключително за обозначаване на шест арабски държави: Саудитска Арабия, Оман, Обединените арабски емирства (ОАЕ), Кувейт, Катар и Бахрейн. От една страна, това отразява географската реалност – всички тези държави имат достъп до Персийския залив. От друга страна, тази реалност остава непълна, тъй като самият термин е по-скоро политически, отколкото географски. Той отразява споделената стратегическа визия на група крайбрежни държави, които са сформирали организация за регионално сътрудничество. В същото време, в Саудитска Арабия нараства раздразнението от определянето на страната изключително като „държава от Персийския залив“.

Това има своето обяснение. Сравнението на общата територия на петте други държави от ССАДПЗ с тази на Саудитска Арабия разкрива наличие на значителен структурен дисбаланс. Кралството представлява приблизително 80% от общата територия на страните от Организацията, докато общата площ на останалите пет държави не надхвърля 20%.

Що се отнася до демографията, в Саудитска Арабия живеят около 20–21 милиона души от близо 28-те милиона жители на всички държави от Персийския залив, или приблизително три четвърти от общото население на ССАДПЗ. В икономически план, брутният вътрешен продукт на Саудитското кралтво е приблизително 1,1 трилиона долара, докато комбинираният БВП на останалите пет държави от ССАДПЗ се оценява на 1,1–1,3 трлн. долара, което на практика прави икономиката на Кралството сравнима с тази на всички останали членове на Организацията, взети заедно.

При това този дисбаланс се простира отвъд чисто количествените показатели и има много сериозно геополитическо измерение. Саудитска Арабия е единствената държава в ССАДПЗ разполагаща с обширен достъп до Червено море и обща брегова линия (заедно с тази в Персийския залив) дълга почти 1800 км.

Освен това, тя е единствената държава от Персийския залив, която има сухопътна граница с Йемен (заедно с Оман), и единствената, която граничи с Ирак (заедно с Кувейт). Освен това, географското ѝ местоположение осигурява достъп до Леванта през Йордания, а да не забравяме, че Кралството има и морски граници с Египет и Судан на африканския континент.

В исторически план, въпреки съществуването на древни цивилизации в няколко други държави от ССАДПЗ, тяхното развитие е до голяма степен ограничено, а историческата им приемственост е прекъсната, което ги прави да изглеждат по-скоро като далечно минало, слабо свързано с настоящето. За разлика от тях, Саудитска Арабия – след обединението на региона Хиджаз с останалите и територии през 1926 – придобива жизнено и непрекъснато историческо измерение, благодарение на факта, че контролира най-свещените градове за исляма - Мека и Медина, оказвайки влияние върху близо 2 милиарда мюсюлмани.

На този фон, султанството Оман представлява известно изключение, служейки като най-значимия цивилизационен еквивалент в региона, поради историческото си наследство като морска сила, чието влияние се простира от Източна Африка до Индийския субконтинент.

Въз основа на всичко това, определянето на Саудитска Арабия просто като „държава от Персийския залив“ е сериозно опростяване, тъй като игнорира реалния обхват и влияние на този играч, които се простират далеч отвъд тясната география на Персийския залив и обхващат по-широки исторически, геополитически, икономически и демографски пространства. Тази географска реалност, заедно със значителните разлики в мащаба, демографския потенциал, историческата дълбочина и нивото на влияние, намира пряко отражение и в политическата сфера. В резултат от това държавите от ССАДПЗ на практика са разделени между четири силове центъра.

Първият се олицетворява от Саудитска Арабия, която има собствена стратегическа визия и регионални връзки, включително военни и политически, като например с Пакистан. На тази ос донякъде се противопоставя партньорството на ОАЕ (втория силов център) с Индия - геополитическият съперник на Пакистан, освен това Емирствата поддържат специални отношения с Израел, с който Саудитска Арабия няма дипломатически отношения.

Третият център на сила се представлява от Катар, който следва независима политическа линия, като същевременно разчита на регионалното си партньорство с Турция. Що се отнася до Султаната Оман, той традиционно поддържа собствена, относително автономна позиция по ключови въпроси, свързани със сигурността и геополитиката. Междувременно Кувейт и Бахрейн, които формират четвъртия център на сила, заемат по-гъвкава позиция, като или подкрепят Саудитска Арабия, или ОАЕ, или пък търсят баланс между тях.

На практика, от създаването си насам, ССАДПЗ остава ограничен в рамките няколко основни постижения, като например свободата на търговията и свободното движение и пребиваването между държавите-членки, без да съумее да премине към по-дълбока интеграция.

Дори съвместната военна структура на Съвета, известна като „Щит на полуострова“, не играе кой знае каква роля, ако изключим намесата му за стабилизирането на Бахрейн през 2011 на фона на вълненията, обхванали региона. Впоследствие той също не успя да демонстрира значителна роля в сегашното противопоставяне на САЩ и Израел с Иран.

В същото време тази ситуация подчертава общия рисков фактор в лицето на Иран, но без в отговор да бъде разрработена някаква координирана регионална стратегия. Позициите на държавите-членки на ССАДПЗ варират значително: някои подкрепят директния диалог и постигането на споразумение с Техеран, други приемат необходимостта от по-решителен подход, включително използването на сила, докато трети предпочитат да демонстрират сдържаност и максимален самоконтрол като най-добрата линия на поведение.

Това възприятие се подсилва от неспособността на Съвета да действа като единен блок в отношенията си с други арабски страни и да разработи колективни споразумения на общоарабско ниво. Вместо това, той формира собствена политическа и социална идентичност, както и елементи на военно-политическа координация и автономна визия по въпросите на националната сигурност.

На свой ред, това подтиква държавите от Магреб да създадат своя интеграционна асоциация през 1989 – т.нар.  Арабския съюз на Магреб, включващ Либия, Тунис, Алжир, Мароко и Мавритания. Успоредно с това бе създаден Арабският съвет за сътрудничество, обединяващ Египет, Ирак, Йордания и Йемен, тъй като тези страни се чувстваха все по-изолирани на фона на формирането на нови регионални блокове.

Нито една от тези асоциации обаче не се оказа устойчива: първата беше ерозирана от хроничното напрежение между Алжир и Мароко, докато втората на практика престана да съществува след нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт. Когато регионът се изправи пред най-сериозното си предизвикателство след обявяването на независимостта – агресията на една арабска държава срещу друга – стана ясно, че никоя от тези организации не може да замести Арабската лига, която се оказа единствената структура, способна да осигури политическа и правна легитимност на водената от САЩ международна коалиция за освобождаването на Кувейт от иракската окупация през 1991.

Как войната с Иран променя регионалните алианси

В навечерието на Втората война с Иран, която започна на 28 февруари 2026, ръководството на Израел очерта своята визия за променящата се блокова архитектура в Близкия изток и съседните региони. Шест дни преди началото на военната операция премиерът Бенямин Нетаняху обяви формирането на „шестоъгълен съюз около или в Близкия изток“, чиито участници, според него, ще споделят „общи възгледи за реалността, предизвикателствата и целите в борбата срещу радикалните течения – както „шиитската ос“, която претърпя много силен удар (има се предвид 12-дневната Първа иранска война от 2025 – б.р.), така и зараждащата се радикална сунитска ос“.

Идеята се основава на концепцията за формиране на „ос“ от лоялни към Израел държави, включваща ОАЕ, Индия, Гърция, Кипър и някои африкански играчи (Сомалиленд и/или Етиопия). Включването на извънрегионални участници в тази ос е разбираемо, предвид желанието на еврейската държава да укрепи позицията си на водещ транзитен център между Азия и Европа, разчитайки на Икономическия коридор Индия-Близък изток-Европа (IMEC). Основната цел на предложения съюз обаче е военно-политическа: да се избегне появата на аналог на „шиитската ос“ в Близкия изток.

Преди около година и половина израелското ръководство стигна до извода, че около Турция постепенно се оформя потенциален „сунитски блок“, включващ Саудитска Арабия и Пакистан, а вероятно и Египет и Катар. Правителството на Нетаняху се опасява че подобен алианс би могъл да оспори регионалното влияние на израелската държава и да ограничи стратегическите и възможности. Турция, която значително увеличи влиянието си в Близкия изток след смяната на властта в Сирия през декември 2024, все повече се възприема в Израел като потенциален „нов Иран“, т.е. като нов екзистенциален противник, който според израелските стратези следва да бъде „сдържан“.

„Сунитската ос“

Като формална основа за формирането на „триъгълника“ Турция-Саудитска Арабия-Пакистан се разглежда сключеното през септември 2025 стратегическо военно споразумение между Рияд и Исламабад. То беше представено като рамков документ за сътрудничество в областта на отбраната, но една от ключовите му точки може да има дългосрочни военни и политически последици – на практика тя повтаря член 5 от Северноатлантическия договор, според който въоръжено нападение срещу един член на алианса се счита за нападение срещу всички. На този фон се появиха съобщения, че Турция също проучва възможността за присъединяването си към блока.

Теоретично, военен пакт между тези три държави, поддържащи тесни връзки, изглежда логичен. Турция би могла да предостави на партньорите си своите военно-технически възможности, Саудитска Арабия би осигурила финансиране, а Пакистан може да предложи символичен ядрен чадър (очевидно е, че реалното му използване в рамките на „триъгълника“ не е реалистично). В същото време Рияд и Анкара биха могли да демонстрират на своя американски съюзник, че не се нуждаят от официалните му гаранции за сигурност, а пък Исламабад би демонстрирал на своя противник Индия способността си да акумулира подкрепа от извънрегионални играчи.

Възможно е този елемент от променящата се глобална блокова архитектура да привлече и други членове. Така например, Турция и Катар систематично укрепват не само политическите, но и военните си връзки, вариращи от провеждане на съвместни маневри до създаване на съвместни предприятия за производство на военноморски дронове. Освен това, през последните години турското ръководство демонстрира политическа воля за преодоляване на многобройните разногласия с египетските и саудитските власти. След ескалацията на конфликта в ивицата Газа, Анкара активно разширява икономическите, отбранителните и индустриалните си връзки с тези държави.

Отделно от това, Саудитска Арабия започна преговори с Египет и Сомалия за постигане споразумение за сътрудничество в областта на сигурността. Проектът, който все още е в етап на разработка, цели „да засили координацията в областта на стратегическата сигурност, да развие военните връзки и да засили съвместната роля на трите страни за осигуряване на регионална стабилност“. По-конкретната цел обаче е да се предотврати укрепването на съперничещите играчи - ОАЕ и Израел, в района на Африканския рог. Ще припомня, че през 2025 Израел призна за държава сепаратисткото образувание Сомалиленд, поддържащо тесни връзки с ОАЕ.

Според източници, цитирани от Washington Post (1), саудитската кралска фамилия е склонна да заеме по-твърда позиция срещу Израел и ОАЕ в цялата зона на интерес на Кралството, включително в Африка. Твърди, че че това решение е взето, след като Рияд почти загуби позициите си в Йемен, в резултат от офанзивата, започната през декември 2025 от т.нар.  Южен преходен съвет (сепаратистки проект, подкрепян от ОАЕ и Израел), предприел контраатака срещу просаудитските местни сили, която обаче се провали поради недостатъчна подкрепа на местните племена и саудитската военна намеса.

С избухването на Втората война срещу Иран на 28 февруари 2026, която веднага обхвана целия район на Персийския залив, израелски представители публично намекнаха, че Саудитска Арабия може да поднови интереса си към Авраамическите споразумения. Истината обаче е, че от известно време насам както Рияд, така и властите в няколко други държави от Персийския залив ясно дават да се разбере, че нормализирането на арабско-еврейските отношения е принципно невъзможно, предвид нарастващата военна активност на Израел в региона.Както заяви през ноемвври 2025 външният министър на Оман Бадр ал-Бусаиди: „Отдавна знаем, че Израел, а не Иран, е основният източник на нестабилност в региона“(2)..

Израелския многоъгълник

Концепцията на Израел за т.нар. „регионален многоъгълник“ се основава на убеждението, че ОАЕ, които бяха пионер в нормализирането на арабско-израелските отношения през 2020, ще продължат да работят в тясно сътрудничество с еврейската държава. Тези очаквания не са неоснователни. Двегодишната война в ивицата Газа, която се превърна в сериозен стрес-тест за арабско-еврейското сближаване, не отслаби връзките между Израел и Емирствата. Напротив, двете страни продължиха сътрудничеството си в областта на сигурността и дори разшириха военно-техническото си партньорство.

Решението на Техеран да концентрира тежестта на ответните си удари срещу ОАЕ през първата седмица на войната през 2026 беше продиктувано именно от факта, че иранците разглеждат Емирствата като ключов проводник за израелските интереси в Близкия изток. Това недвусмислено бе заявено от бившият ирански външен министър Мохамад Джавад Зариф, според който: „ОАЕ и Израел са едно и също нещо“. Първата седмица на Втората война с Иран през 2026 демонстрира, че ОАЕ предпочитат да продължат да действат в тясно сътрудничество с Израел, въпреки недоволството си от военната криза в Близкия изток. Група представители на Командването на вътрешния фронт на Израелските отбранителни сили (ЦАХАЛ) беше изпратена в Емирствата, за да им окаже съдействие по време на боевете. Ръководството на ОАЕ обмисля замразяване на ирански банкови активи под своя юрисдикция, а освен това, според някои израелски медии, дори е нанесло ограничен въздушен удар срещу иранска инфраструктура.

Освен традиционните партньори на Израел в Източното Средиземноморие - Гърция и Кипър, ключов елемент на зараждащия се „шестоъгълен съюз“ е Индия. Само няколко дни преди началото на Втората война с Иран, индийският премиер Нарендра Моди посети еврейската държава, по време на което двете страни издигнаха отношенията си на ниво специално стратегическо партньорство. „Между Израел и Индия съществува силен съюз и ще обсъдим всички форми на сътрудничество. Както знаете, Индия не е малка страна. Тя има население от 1,4 милиарда души. Индия има огромна мощ и огромна популярност“ - подчерта каза Моди след посещението си. Интересът на Израел към партньорството с Индия се обуславя както от разширяването на транспортните коридори, така и от създаването в Южна Азия на балансьор на държавите, които израелското ръководство определя като проводници на радикалния ислям – Турция и Пакистан.

Африканското продължение на „шестоъгълния алианс“ включва играчи като Сомалиленд и Етиопия. Чрез укрепване на връзките с тях, Израел, заедно с ОАЕ, се надява да подобри стратегическата си позиция в зоната на Африканския рог, който постепенно се превръща в основен център в борбата на близкоизточните играчи за господство в Червено море. През последните десет години Нетаняху неуморно повтаря, че „Израел се завръща в Африка, а Африка се завръща в Израел“. Засилващото се геополитическо съперничество със „сунитската ос“ вероятно само ще ускори този процес.

Отвъд рамките на новите алианси

Темата за преориентацията на Израел стана актуална на фона на фактическия колапс на предишната иранска „архитектура на съпротивата“, разчитаща на мрежа от проксита (не само шиитски, предвид степента на подкрепата на Техеран за ХАМАС). Израел използва основния и недостатък – зависимостта от обединяването на зоните под иранско влияние (Ливан, Ирак, Йемен, ивицата Газа и Сирия по времето на Асад), чиито икономики са в тежко положение – и успя да срине мрежата от съюзници на Техеран. Кулминация а този процес трябваше да стане съвместната операция със Съединените щати срещу Иран, която започна на 28 февруари 2026.

За разлика от „шиитската ос“, зараждащата се „сунитска дъга“, макар и да не е лишена от вътрешни противоречия, се основава на суверенни държави, а не на милиции и квазидържавни структури. Съответно, членовете на тази неформална коалиция притежават значителни финансови ресурси, широк набор от дипломатически инструменти и, най-важното, подобно на Израел, са способни да упражняват значително влияние върху президентската администрация на САЩ.

От своя страна, Вашингтон предприе допълнителни мерки за укрепване на отбраната на Израел. Например, струпването на сили във военновъздушната база Мувафак Салти в Йордания бе мотивирано не само от временната необходимост от преместване на военновъздушни средства за въздушни удари срещу Иран, но и от дългосрочните планове за укрепване на източния отбранителен фланг на Израел чрез инвестиции в йорданската икономика и военно-промишлен комплекс (през 2024-2026 годишните субсидии от САЩ за страната са средно 830-850 млн. долара).

Съединените щати, които имат множество споразумения за отбрана както с участниците на израелския „шестоъгълник“, така и с т.нар. „сунитска ос“, не могат да останат настрана от зараждащата се блокова конкуренция  (или поне процес на ребалансиране). Разрешаването на дилемата, кого да подкрепят в тази прокси война между америкаските съюзници обаче ще бъде трудно без да се допуснат „изкривявания” и увреждане на собствения имидж.

Други извънрегионални играчи също рискуват да бъдат въвлечени в подобна блокова конфронтация. Турция например смята, че в Източното Средиземноморие се заражда нова архитектура на сигурност, включваща, освен Израел, и редица членки на ЕС. Според тези оценки, Атина и Никозия се опитват да трансформират проблема за сигурността на Кипър в многостранен въпрос за сигурността в рамките на целия ЕС. Европейските столици не могат да игнорират този въпрос, включително поради официалните си ангажименти. Съществува например, тристранен механизъм както за военна, така и за дипломатическа координация, между Гърция, Кипър и Франция.

Какво ще замени Авраамическите споразумения

В променящата се регионална среда, прокарваната от Нетаняху концепция за многостранен съюз изглежда като опит за преосмисляне и трансформиране на Авраамическите споразумения – стратегическа програма, която първоначално предвиждаше сдържане на Иран и „шиитската ос“ чрез сближаването между Израел и държавите от Персийския залив. Това сближаване (като изключим ОАЕ) започна да нараства след началото на войната в Газа през 2023 като тази тенденция вероятно ще се запази заради последиците от войната с Иран.

Изглежда, че за държавите, които разглеждат Израел, Турция и Саудитска Арабия като заплаха, тази война актуализира търсенето на начин за възпирането им в рамките на някакъв квазиалианс. Въпреки опита на Нетаняху да наложи тезата за „турско-саудитска ос“, все още не може да се говори за оформяне на структуриран военен съюз. По-скоро се наблюдават усилия както от турска, така и от саудитска страна за формализиране на припокриващите се интереси в сферата на сигурността на фона на задълбочаващите се съмнения относно надеждността на външните (т.е. американските) гаранции. Основното, което сближава зараждащият се „сунитски алианс“ с отслабената иранска „ос на съпротивата“, е ангажиментът на Анкара и Рияд да се противопоставят на Израел, както индивидуално, така и в коалиция. Страните от Близкия изток възприемат все по-негативно факта, че правителството на Нетаняху продължава да залага на военния натиск, дори на фона официалното прекратяване на огъня.

Голямата интрига в променящия се блоков пейзаж  на региона е свързана с нишата, която Иран би могъл да заеме в него след края на активната фаза на военните действия. Правителството на Нетаняху ясно заяви, че би искало да превърне своя регионален съперник – в случай на пълен колапс на иранското ръководство – в елемент от своята „ос“. Още първите дни на войната обачи, принудиха еврейската държава да коригира оценката си за ситуацията.

Как войната променя монархиите от Залива

Макар че в момента, когато подготвям тази статия, конфликтът с Иран все още не може да се счита за разрешен и споразуменията за прекратяване на огъня може да се окажат само временни, вече могат да бъда оценени междинните му резултати, включително за монархиите от Персийския залив, които съумяха да преживеят горещата фаза на конфронтацията и да избегнат пряко участие във военни действия (като изключим по-скоро символичните въздушни удари, нанесени от ОАЕ и Саудитска Арабия срещу Иран).

Настоящият конфликт в Близкия изток се различава значително от миналогодишната 12-дневна война, заради големия брой убити членове на политическото и военното ръководство на Иран, ударите по енергийната инфраструктура на Ислямската република, хилядите убити от израелската армия в Ливан и редица други характеристики. Но може би най-неочакваното в тази война бе, че отговорът на Техеран беше насочен не толкова към Израел и САЩ, колкото към монархиите от Персийския залив: ракетни атаки, атаки с дронове срещу инфраструктурата (включително гражданската) и блокирането на Ормузкия проток, което се отрази на световните цени на петрола.

Всичко това позволява да се прогнозира, кои тенденции вероятно ще се засилят в близко бъдеще сред арабските монархии от Персийския залив: Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт, Катар, Бахрейн и в по-малка степен Оман.

На първо място, може да се очаква да нарасне желанието им да диверсифицират военното си сътрудничество. Очевидно тези страни са осъзнали, че американските бази в региона не само не допринасят за сигурността им, но и представляват сериозни рискове, тъй като могат да провокират атаки срещу страната, където са разположени.

Това може да накара монархиите от Залива да развиват сътрудничество в тази област с други държави. В същото време, евентуалното взаимодействие с Русия и Китай поражда риск те да станат обект на санкции, да не говорим, че САЩ, които са основния им извънрегионален съюзник,  могат да ревизират нивото на военното сътрудничество с тях. Затова, най-голямо внимание вероятно ще бъде отделено на страните от Близкия изток и Южна Азия.

Както споменах, през септември 2025, т.е. само няколко месеца след Първата война с Иран, Саудитска Арабия и Пакистан подписаха споразумение за отбрана, според което. нападението срещу една от страните се счита за агресия срещу двете страни. Според Bloomberg, Турция обмисля присъединяване към този алианс в бъдеще.

При сегашните обстоятелства може да се очаква, че страните от региона ще поставят още по-голям акцент върху формирането на военни съюзи, разчитайки не само на извънрегионални доставчици на сигурност, но и на приятелски държави в региона. Освен това е възможно по-голямо участие на прокси групировки и други недържавни въоръжени играчи в решаването на въпросите на сигурността. Теоретично е възможно например, ОАЕ да се обърнат към такива сили като Южния преходен съвет в Йемен, който са подкрепяли в миналото.

Друг възможен сценарий, на който бихме могли да станем свидетели, са опитите за по-ясно дефиниране на конкретни мерки за подпомагане на съюзниците в рамките на новите споразумения за отбрана. Примерът със саудитско-пакистанския съюз показа, че това споразумение не успя да защити Саудитска Арабия от ирански атаки. Въпреки че Пакистан предостави дипломатическа подкрепа на Саудитска Арабия, като напомни на Техеран за въпросното споразумение, това не успя да гарантира пълната защита на Кралството.

В същото време, въпреки активните дипломатически усилия за привличане на нови съюзници в сферата на сигурността, доверието на арабските монархии от Залива къв външната помощ, като цяло, може да спадне. С превръщането на сухопътната инвазия в анахронизъм и ключовата роля на дроновете и ракетите в съвременните войни, става ясно, че те трябва да разчитат предимно на себе си. Може да се очаква, че след края на конфликта арабските монархии ще обърнат повече внимание на развитието на системите за противовъздушна и противоракетна отбрана и, в по-широк план, на собствения си отбранителен сектор като цяло. Това обаче не означава ревизия на военното сътрудничество със САЩ. Така, съветникът на президента на ОАЕ Ануар Гаргаш заяви , че Абу Даби планира да „удвои“ сътрудничеството си в областта на сигурността с Вашингтон. Тоест, диверсификацията може да се случи едновременно с разширяването на сътрудничествто във всички ключови области на сигурността.

Студеният мир с Иран

Ако анализираме дипломатическата активност на монархиите от Залива, последните години преди войната показаха, че въпреки проблемните отношения помежду им Иран и редица арабски страни са способни да поддържат конструктивно взаимодействие. Това се отнася не само за силните икономически връзки, като например тези на Иран с ОАЕ, където търговският оборот през 2025 достигна 27 млрд. долара, но и за военните учения, в частност, със Саудитска Арабия, които Рияд и Техеран проведоха през 2024.

Въпреки иранските въздушни атаки, някои арабски монархии от Залива могат да се опитат да нормализират отношенията си с Техеран и да се договорят за приемане на „червени линии“, включително за да се избегне повторение на подобни катаклизми. Разбира се, иранските нападения няма как да не се отразят на отношенията в региона, но страните могат да решат, че поддържането на „студен мир“ е по-полезно отколкото откритата военна конфронтация.

Икономическата диверсификация

И накрая, могат да се очакват промени в икономическата сфера, предимно в структурата на износа и маршрутите за доставки. Тук биха могли да настъпят значителни трансформации, имайки предвид, че Иран очевидно не желае да се откаже от използването на Ормузкия проток като инструмент за натиск и източник на бюджетни приходи от транзитни такси.

От началото на войната Саудитска Арабия увеличи доставките на петрол от терминали, разположени на брега на Червено море. Тъй като йеменските хути все още не блокират протока Баб ел-Мандеб, ограничавайки се със заплахи, тази мярка помага за смекчаване на икономическите щети. Налице е и допълнителен потенциал както за диверсификация на маршрутите за доставки, така и (най-малкото) за подготовка на инфраструктура за бързо пренасочване на част от потоците.

Разбира се, последиците от войната се простират отвъд износа на петрол. Морският транспорт и логистиката, като цяло, също бяха силно засегнати. Ескалиращото напрежение доведе до по-високи разходи за застраховки и превози и намалена предвидимост на доставките. На свой ред, това ерозира транзитния потенциал на страните от Персийския залив. Дори ако корабоплаването бъде възстановено, по-високите рискови премии и продължаващата несигурност ще ограничат инвестициите и икономическия растеж. Нарастващата сложност на логистиката се превръща в независим фактор, оказващ натиск върху икономическата динамика.

По време на активната фаза на военните действия допълнителните рискове бяха свързани с прекъсвания в доставките на други ресурси, включително на храни и торове, което пряко засегна продоволствената сигурност на страните в субрегиона. На този фон, в икономическата си политика,  монархиите от Залива вероятно ще започнат да акцентират върху подкрепата на местното производство, за да намалят зависимостта от външни доставки.

Освен това фокусът върху икономическата модернизация вероятно ще се засили. Вече очертаващата се тенденция към намаляване на зависимостта от износа на петрол и изграждане на по-технологично напреднала и диверсифицирана икономика вероятно ще се превърне в още по-важна част от националната политика. Това включва и разработването на цялостна „зелена стратегия“. Страните от региона вече реализират мащабни програми за модернизация, като например „Визия 2030“ на Саудитска Арабия или „Енергийна стратегия 2050“ на ОАЕ, а конфликтът с Иран би могъл допълнително да ускори тези програми.

Следователно, той вероятно ще доведе до политическа и икономическа диверсификация, осъществявана под натиск. Арабските монархии ще трябва да формулират по-балансирани политики за сигурност, като същевременно смекчат рисковете за националните си икономики, използвайки широк набор от инструменти.

ОАЕ, ОПЕК и трансформацията на Близкия изток

Междувременно, на 1 май 2026, ОАЕ обявиха оттеглянето си от Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) и разширения формат ОПЕК+. Това бе съобщено само ден след като съветникът на президента на ОАЕ Ануар Гаргаш произнесе програмна реч в Дубай, изпълнена с критики към арабските съседи на страната, а саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман откри срещата на върха на Съвета за сътрудничество в Персийския залив в Джеда, където Емирствата бяха представени само от външния си министър.

За мнозина, решението бе като гръм от ясно небе, въпреки че Абу Даби говореше за това още от 2020, а в историята на ОПЕК има достатъчно прецеденти с държави, напускаши организацията.

Еквадор например, преустанови членството си през декември 1992, но се завърна през 2007. и окончателно напусна картела през януари 2020. Индонезия преустанови членството си през 2009, възстанови го през 2016 и го преустанови отново през същата година. Габон се оттегли през 1995, но две десетилетия по-късно, през юли 2016, реши да се присъедини отново. Катар прекрати членството си през януари 2019, а Ангола обяви оттеглянето си от организацията на 21 декември 2023.

Тоест, самото решение за оттегляне на ОПЕК не бе нещо уникално. Този път обаче сме свидетели на събитие от съвсем различен порядък. Не става въпрос толкова за петрол, колкото за тектонична промяна, кореняща се в геополитическия завой на ОАЕ към Израел, войната с Иран, разочарованието от липсата на междуарабска солидарност и задълбочаващия се разрив между Абу Даби и Рияд.

Нещата не опират само до петрола

Официалните представители на ОАЕ, както и някои анализатори, свързани с режима, се опитаха да представят излизането от ОПЕК като рационален икономически ход, воден от желание за гъвкавост в условията на нарастващо търсене.

В региона обаче, нещата бяха възприети по-различно. Катарските и саудитските медии почти веднага започнаха да говорят за подкопаване не само на петролния картел, но и на самата структура на ССАДПЗ. Според тях, ходът на Абу Даби излиза далеч извън рамките на просто търговско решение, а е симптом на дълбока криза в ССАДПЗ и пряко предизвикателство към саудитското лидерство в него. В самата Саудитска Арабия пък смятат, че в момента Кралството е изправено пред най-опасното от дълги години насам предизвикателство, което ще се отрази крайно негативно на двустранните отношения, а геополитическите му последици ще бъдат огромни.

В ОАЕ са напълно наясно, че в исторически план ОПЕК изпълнява ролята на стабилизатор за световната икономика, изглаждайки ценовите шокове и предотвратявайки опустошителни ценови войни. Колективната дисциплина направи възможно избягването на конкуренцията и дъмпинга и отчитането не само на икономическата, но и на геополитическата ситуация.

Ето защо решението на Абу Даби не може да се обясни с  недоволството му от досегашните квоти, макар че то тлееше от дълго време. Истината е, че разногласията между ОАЕ и Саудитска Арабия относно параметрите на производството на ОПЕК+ ескалират от години. Емирствата хронично превишават официалните квоти: според някои оценки, през 2025 реалното им производство е надвишило декларираните цифри с приблизително 400 000 барела дневно.

От 2019 насам страната е увеличила производствения си капацитет с приблизително 1 млн. барела на ден, т.е. повече от всеки друг член на картела. И поне от 2021 насам тя е нетърпелива да монетизира потенциала си. Според Международната агенция по енергетика, сегашният капацитет на ОАЕ е приблизително 4,3 млн. барела дневно, като целта е до 2027 той да нарасне до 5 млн..

От друга страна, Саудитска Арабия отмени собствените си планове за разширяване на капацитета, фокусирайки се върху цената, а не върху обема. Именно в това е същността на структурното несъответствие: Рияд се нуждае от високи цени на петрола, за да финансира програмата си за реформи „Визия 2030“, докато Абу Даби иска да увеличи максимално монетизацията на резервите си преди да настъпи пика на търсенето. И все пак, истинската причина за поведението на ОАЕ не е само икономическа.

Ще припомня, че решението беше взето в момент, когато ОАЕ, които претърпяха опустошигелни ирански въздушни атаки, се сблъскаха с очевидна липса на арабска солидарност. В края на април вицепрезидентът Гаргаш директно обвини ССАДП, че е заел безпрецедентно слаба позиция пред лицето на иранските атаки и заяви, че концепцията на арабските страни за умилостивяване на Техеран се е провалила напълно.

В Абу Даби бяха недоволни от липсата на механизъм за колективен отговор и, в по-широк смисъл, от самата логика на многостранните арабски организации, които, според ръководството на ОАЕ, не са се оказали способни да защитят един от своите членове. С други думи, Емирствата на практика обвиниха съседите си, че не се присъединяват към американо-израелската атака срещу Иран. Всъщност, истината е, че ОАЕ изглеждат все по-склонни да подкрепята визията на Бенямин Нетаняху за разделяне и фрагментиране на държавите от Близкия изток, както и да се включат в произраелския „Железен съюз“ с Индия или по-широката „Ос на нациите“ – идея, която Нетаняху лансира през януари в израелския Кнесет. Всички тези проекти са насочени както срещу иранската „Ос на съпротивата“, така и срещу зараждащия се „Сунитски квартет“, включващ Саудитска Арабия, Турция, Пакистан и Египет, към която биха могли да се присъединят и други страни, като Катар например.

С други думи, напускането на ОПЕК беше само първата и най-шумна проява на разочарованието на Емирствата от досегашните регионални институции, като експертите не изключват Абу Даби да предприеме подобни стъпки и по отношение на ССАДПЗ или Лигата на арабските държави (ЛАД).

Деградацията на отношенията между Абу Даби и Рияд

Макар че само допреди няколко години Мохамед бин Салман и президентът на ОАЕ Мохамед бин Зайед действаха като близки съюзници и през 2015 започнаха заедно военната кампания в Йемен, днес между тях е налице открито съперничество.

Именно в този контекст Емирствата тихомълком прокарват идеята, че напускането на ОПЕК е в отговор на празните обещания на Саудитите. На практика, случилото се може да сложи край на ерата на саудитски контрол върху регионалната енергийна политика и да отвори вратата за по-активно развитие на връзките на Абу Даби с държави извън арабския свят и най-вече с Израел и САЩ.

Разногласията между Саудитска Арабия и ОАЕ относно Йемен, Судан и Африканския рог се утежняват от нарастващата икономическа конкуренция, а войната с Иран рязко разкри различията в подходите им. Саудитска Арабия, която пострада по-малко от иранските атаки, подкрепи дипломатическата инициатива на Исламабад за уреждане на конфликта, укрепвайки връзките си с Пакистан и Турция, които стоят на твърди антиизраелски позиции. За разлика от Рияд, Абу Даби се дистанцира от тези усилия и пое курс на ескалация, присъединявайки се към онези, които смятат за истински съюзници във време на екзистенциална заплаха - САЩ и Израел.

Тоест, разривът на ОАЕ с ОПЕК далеч надхвърля обикновения икономически спор и все повече прилича на политически бунт срещу саудитската доминация. На практика, той прокламира края на икономическото подчинение на Рияд и решението на Абу Даби да утвърди собствения си „свръхсуверенитет“, поставяйки националните интереси над всички външни ангажименти.

От своя страна, Саудитска Арабия отчаяно се нуждае от високи цени на петрола: поне  80 долара за барел (според някои експерти - дори 96 долара). Емирствата, които имат по-диверсифицирана икономика и производствени разходи в диапазона 45-50 долара за барел, могат да си позволят различна стратегия: увеличаване на обема на продажбите дори на относително ниски цени, придобивайки по-голям пазарен дял.

Ако след премахването на военните ограничения ОАЕ осъществят обявеното увеличение на производството до 4,8 млн. барела дневно и цените на петрола паднат до 60 долара за барел, това ще запази бюджетния излишък на Абу Даби, но ще породи катастрофален дефицит за Рияд. Саудитските стратези разглеждат този сценарий като пряка заплаха.

Рияд се опасява и, че това ще създаде прецедент, който ще подтикне и други членове да се оттеглят. Без ОАЕ, Саудитска Арабия ще остане в ОПЕК+ практически сама срещу страни, които нямат официални ангажименти към ОПЕК, като Русия например. В подобна ситуация Кралството би могло да прибегне до опустошителна ценова война, както през 2020, за да възстанови реда.

Сривът на ОПЕК+ може да доведе до засилена конкуренция между износителите, неконтролирани скокове на цените и подкопаване на световната енергийна сигурност. Оттеглянето на ОАЕ от ОПЕК е само последната глава в ескалиращото напрежение между Саудитите и Емирствата. Ясно е, че Рияд ще иска да нанесе ответен удар срещу Абу Даби, като може да го стори в Судан и Сомалиленд.

Израелският фактор

Оспорвайки утвърдилите се арабски многостранни формати, Емирствата, паралелно с това, ускоряват изграждането на алианс с Израел. Именно това е ядрото на новата архитектура на сигурност в Близкия изток, която отдавна надрасна етапа на тактическото сближаване, превръщайки се в многопластов военен блок, начело с еврейската държава.

На практика, Рияд и Абу Даби залагат на противоположни ополитически полюси. Емирствата са разочаровани от ССАДПЗ и ЛАД. Те се стремят да се превърнат в своеобразен „втори Израел+“, т.е. в държава, на която както Западът, така и Израел ще предоставят гаранции за защита, сравними с тези, предоставени на самата еврейска държава.

Именно тук се крие ключът към разбиране на случващото се: напускането на ОПЕК отслабва основния коз на Иран – контрола над Ормузкия проток, проправяйки пътя за мащабни западни инвестиции в енергийната инфраструктура на Емирствата, и едновременно с това понижава световните цени на петрола, т.е. вреди както на Техеран, така и на Рияд и Москва. Абу Даби заяви, че сам ще избира партньорите си, позиционирайки се като автономна сила пред всеки – било то Доналд Тръмп, иранците, саудитците или ССАДПЗ. Пред New York Times Кристин Смит Диуан от Института на държавите от Персийския залив във Вашингтон, нарече това „Декларация за независимост на Емирствата“ (3). Според нея, ОАЕ вече не се чувстват обвързани с институции, които не обслужват техните интереси.

Американският фактор

Най-вероятно, решението на Емирствата е било съгласувано със САЩ. Администрацията на Тръмп отдавна разглежда ОПЕК като картел, който вреди на американските потребители. Оттеглянето на един от ключовите ѝ членове несъмнено е от полза за Вашингтон, особено предвид натиска около междинните избори за Конгрес във връзка с високите цени на бензина.

Геополитическияте измерения на случилото се обаче са доста по-дълбоки. Някои експерти смятат, че излизането от ОПЕК е цената, която ОАЕ са платили за да си гарантират достъп до доларовите суап линии на Федералния резерв на САЩ - финансов механизъм, позволяващ им да получават доларова ликвидност по време на кризи. Не е случайно, че в интервю за The New York Times министърът на енергетиката на ОАЕ Сухаил ал-Мазруей нарече напускането на картела от страната му „резултат от политическа промяна“.

В това отношение може дори да се каже, че ОАЕ не просто са напуснали ОПЕК, а са „подкупени“ от САЩ да го сторят. Изглежда парадоксално, но това, което Вашингтон определя като „декларация за независимост на Емирствата“, всъщност изглежда по-скоро като отказ от суверенитета на Абу Даби в петролната политика срещу американски гаранции за сигурност и финансови отстъпки.

Както показва историята обаче, всяка страна, която обвързва оцеляването си с американската благосклонност, в крайна сметка се убеждава на собствения си гръб, че САЩ нямат съюзници, те имат интереси и когато тези интереси се променят, оставаш сам. Затова редица експерти посочват, че този ход не укрепва Емирствата, а ги отслабва в дългосрочен план. Дори и те обаче признават, че на настоящия етап ръководството на ОАЕ разглежда тази сделка като необходима за собственото им оцеляване.

Преориентацията към Вашингтон върви параленно с мащабна военна интеграция. ОАЕ се нуждаят от гарантирана защита от ирански атаки. Военният опит показва, че прихващането на евтините ирански дронове със скъпи американски противоракетни системи не е оптималния отбранителен модел, но той няма алтернатива под формата на пълноценен западен „чадър“ над територията на Емирствата.

И Абу Даби, очевидно, е готов да плати за такъв чадър, като разшири инвестиционните си ангажименти: в момента се обсъждат над 25 големи сделки със САЩ на стойност стотици милиарди долари. В резултат от това ОАЕ едновременно отслабват „петролната тояга“ на Иран (колкото по-ниски са световните цени и колкото повече петрол от ОАЕ е на пазара, толкова по-неефективна ще бъде иранската блокада на Ормузкия проток) и предлагат на Запада възможността да замени загубените ирански петролни доставки със собствения си суров петрол.

Опасенията от загуба на активите

Би било грешка обаче, ако напълно игнорираме икономическия за сметка на геополитическия фактор. Икономическите измерения на случващото се са съвсем реални и – нещо повече – са подкрепени с дългосрочни инвестиционни решения.

ОАЕ са инвестирали над 122 млрд. долара в разширяване на петролния си капацитет и не искат да приемат, че квотите на ОПЕК ги принуждават да консервират тези инвестиции. Абу Даби се основава на на концепцията че пикът в търсенето на петрол ще настъпи още през 2040, след което то ще спадне. Следователно, количествата сега се превръщат в „мъртви активи“ утре, които никога няма да генерират приходи. Оттук и желанието да се добива колкото е възможно повече петрол, преди да се затвори прозорецът на възможностите.

Нефтопроводът Хабшан-Фуджайра, който заобикаля Ормузкия проток и осигурява стратегически „тилов” достъп до Индийския океан, е предназначен да бъде инструмент за това. Според експерти от ОАЕ, той би могъл да направи износа по-гъвкав и частично да смекчи последиците от блокадата на протока. Експертите обаче предупреждават, че реалният капацитет на тръбопровода е около 1,5-1,8 млн. барела дневно и вече е почти запълнен, така че е рано да се говори за транзит на още 2 млн. барела. Тръбопроводът е полезен буфер в случай на криза, но не е пълноценен заместител на маршрута през Ормузкия проток.

Има и нещо друго. ОАЕ съзнателно промотират собствения си сорт петрол Murban, като международен ценови еталон, конкуриращ се с Brent и WTI. А това изисква гъвкавост на доставките и пазарно, а не политическо, ценообразуване – тоест свобода от решенията, вземани в централата на ОПЕК във Виена. Напускането на картела позволява използването на тръбопровода за този проект.

И накрая, енергийната стратегия на Абу Даби не се ограничава само до петрола. Амбицията на ОАЕ да се превърнат в глобален хъб за водород, амоняк и възобновяема енергия изисква огромни и бързи капиталови инвестиции. Напускането на ОПЕК и увеличаването на производството е начин за мобилизиране на ликвидност за финансиране на постпетролното бъдеще на Емирствата. Както посочват в тази връзка редица анализатори, прозорецът на търсене на изкопаеми горива се стеснява и няма време за губене.

В същото време, някои наблюдатели предупреждават да не се правят илюзии относно способността на една единствена държава да преобърне световния петролен пазар. Комбинираното производство на ОПЕК+ е 40-45 млн. барела на ден, като страните извън организацията добавят още 25-30 млн. А годишният естествен темп на изчерпване на петролните находища е приблизително 5 млн. барела дневно.

През следващите пет години дори пълното завръщане на Иран и Венецуела на пазара само частично би компенсирало този спад. Страна като ОАЕ, произвеждаща 4 млн. барела на ден и способна да увеличи производството до 6 млн. наистина би могла да разтърси пазара, но ефектът ще е само временен, след което цените биха се стабилизирали и самият производител ще бъде принуден доброволно да намали производството, за да предотврати падането на цените под нивото на рентабилност.

От тази гледна точка, ОПЕК+ остава източник на стабилност, а отслабването ѝ създава рискове за всички играчи.

Заключение: свидетелин сме на тектонични промени

Оттеглянето на ОАЕ от ОПЕК и ОПЕК+ е симптоматично за фундаменталното преструктуриране на Близкия изток. Организации, които играеха стабилизираща роля в продължение на десетилетия, губят ключов играч във време, когато световните пазари и без това са силно разтърсени от ескалиращите военни рискове.

Основната драма обаче се разгръща на регионалната сцена. Арабската солидарност, кооято отдавна преживява криза, беше смъртоносно ранена от войната срещу Иран и неговите проксита, за която мнозина смятаха, че ще обедини Персийския залив пред лицето на общия враг. Вместо това Абу Даби избра стратегия на самостоятелност в съюз с неарабски центрове на влияние. Според местния анализатор Абдулхалек Абдула, „Това, което виждаме днес, означава появата на качествено нови ОАЕ. Точно така ще действа Абу Даби отсега нататък – както в региона, така и в световен мащаб“,

За Саудитска Арабия решението на нейния съсед представлява сериозно предизвикателство. То заплашва архитектурата на ОПЕК+, тласка към ценова война и подкопава претенциите на Рияд за регионално лидерство. За САЩ и Израел обаче, това е тактическа победа, макар и характеризираща се с дългосрочна непредсказуемост.

На свой ред, позиционирайки се като суверенен играч, освободен от предишните си съюзнически ангажименти, Емирствата влизат в изключително рискована игра, където залогът е мястото им в бъдещия световен ред.

Едно е сигурно: тезата, че „всяка държава, която някога е напуснала ОПЕК, рано или късно се връща в нея“ едва ли ще важи в случая. Този път Абу Даби не напусна просто организацията, а излезе от цялата досегашна координатна система – и, съдейки по всичко, няма намерение да се връща.

Бележки:

1. https://www.washingtonpost.com/business/2026/05/04/iran-war-economy-asia-migrant-workers/b45bf68c-476e-11f1-a119-857cd2bf4fd4_story.html
2. https://english.almayadeen.net/news/politics/omani-fm---israel---not-iran--is-prime-source-of-regional-in
3. https://agsi.org/engagement/the-new-york-times-kristin-smith-diwan-commented-on-the-uaes-decision-to-withdraw-from-opec-and-the-impact-this-will-have-on-saudi-emirati-relations/

*Българско геополитическо дружество