19
Съб, Окт
4 New Articles

(Не)възможната война с Русия

брой 2 2019
Typography

Stephen F. Cohen, War with Russia: From Putin and Ukraine To Trump and Russiagate, 240 p., Hot Books, 2018

Mirosław Różański, Dlaczego przegramy wojnę z Rosją,  320 str., Znak Horyzont, 2018

Основната теза в излязлата през ноември 2018 книга на професора от Принстънския университет Стивън Коен „Войната с Русия: От Путин и Украйна до Тръмп и Рашагейт” е, че в някои свои аспекти новата студена война е по-опасна от предишната, проточила се над четири десетилетия. Две от тези нови опасности бяха нагледно демонстрирани през миналия ноември, когато руските гранични сили задържаха няколко украински военни катери в спорните териториални води, недалеч от построения наскоро Керченски мост, който свързва континентална Русия с полуостров Крим.

В този епизод имаше два момента, които са без прецедент в историята на студената война. За разлика от първата студена война, чиито политически епицентър беше отдалечената от Русия Германия, инцидентът с украинските катери се случи непосредствено на руската граница и, което е още по-важно, касае самото практика представлява своеобразен клиентелистки режим на САЩ и НАТО. Което пък означава, че този „граничен инцидент”, както го нарече руският президент Путин, е в състояние да провокира пълномащабна война между Москва и Запада.

На второ място, през продължилата над 40 години първа студена война, американските президенти бяха длъжни и бяха в състояние да преговарят с колегите си от Кремъл за да предотвратяват подобни кризисни ситуации – и тъкмо това прави Джон Кенеди през 1962, когато избухва Карибската криза. Днес обаче – заради недоказаните обвинения, че Тръмп е влязъл в сговор с руснаците за да спечели изборите през 2016 – американският президент не може или не иска да общува с Москва.

Вместо това, след инцидента в Керченския пролив, той отмени планираната си среща с Путин. Тоест, кризата, която на пръв поглед би трябвало да обуслови значението на подобна среща, на практика се оказа причина за нейната отмяна, при това изцяло заради вътрешнополитическата ситуация в САЩ. В по-широк смисъл, в резултат от това днес сме свидетели на още по-голямата милитаризация на новата студена война за сметка на дипломацията. Епизодът в Керченския пролив едва ли ще се окаже последния подобен потенциално взривоопасен конфликт между Вашингтон и Москва в близост до руските граници. Най-вероятно следващият такъв инцидент ще се случи на територията на Украйна, в резултат от продължаващото разширяване на НАТО на изток. Ако президентът Тръмп не разполага с необходимите пълномощия или пък му липсва желание да води кризисни преговори с Кремъл, както го правят навремето всички американски президенти след Айзенхауер, следващият конфликт вероятно вече няма да е толкова ограничен по мащабите си и едва ли ще може бързо да бъде разрешен.

Всичко това ни води до друга тема, която също присъства в книгата на Коен „Войната с Русия”: голословните твърдения, свързани с „Рашагейт”, и техните яростни пропагандисти се превърнаха в изключително сериозна заплаха за американската национална сигурност, тъй като пречат на работата на Тръмп и допълнително демонизират Путин, доказателство за което бяха и изключително острите коментари на случилото се в Керченския пролив във водеещите американски медии. На този фон не е учудващо, че почти никой не обърна внимание на това, че украинският президент Порошенко се възползва от инцидента за да въведе временно военно положение в онези области на страната, където шансовете му да спечели мнозинството от гласовете на президентските избори през март 2019 са минимални, или пък, че един от мотивите за провокирането на този конфликт в Азовско море би могъл да се окаже стремежът на украинския президент да укрепи своя непрекъснато понижаващ се рейтинг в навечерието на  изборите (както е известно, по време на споровете в украинския парламент, непосредствено след въвеждането на военното положение, противниците на Порошенко на изборите открито го обвиняваха за това).

В края на книгата, Коен споделя личните си спомени за това, как покойният американски президент Джордж Буш-старши изгражда политиката си към съветска Русия. През ноември 1989, когато му се налага да вземе решение, дали да продължи политиката на разведряване, която предшественикът му Рейгън провежда по отношение на Съветския съюз, ръководен от Горбачов, Буш събира редица експерти, както и всичките си съветници по национална сигурност в Кемп Дейвид, за да аргументират противоположните си гледни точки. Самия Коен също е сред поканените за да представи аргументи в полза на политиката на разведряване, докато на покойния професор от Харвардския университет Ричард Пайпс е възложено да представи противоположната гледна точка. Тоест, в онзи критичен момент за отношенията между Вашингтон и Москва, президентът Буш е държал да изслуша всички аргументи на експертите, което му прави чест. Липсват обаче, каквито и да било доказателства, че наследниците му Клинтън, Буш-младши и Обама също са изпитвали подобна необходимост и тъкмо това е една от основните причини Вашингтон да влезе в нова и още по-опасна студена война с Москва. Което пък би следвало да послужи като поука за сегашния президент Тръмп.

Полският случай

На опасността новата студена война с Руската Федерация да прерасне в „гореща” пък е посветена появилата се в самия край на 2018 книга на полския генерал от резерва Мирослав Ружански (под формата на разговори с известния журналист Юлиуш Цвиелуч), с показателното заглавие „Защо ще загубим войната с Русия”. В нея той не само предупреждава за очевидно плачевните последици за Полша от евентуална военна конфронтация с руснаците, но подлага на изключително остра критика полските политически елити, превърнали русофобията в държавна политика. Според Ружански: „войните се разпалват от политиците, а не от генералите”. Истината обаче е, че предупрежденията му са глас в пустиня. Последните събития за пореден път показват, че управляващите във Варшава не са склонни да вземат предвид подобни конструктини аргументи, предпочитайки да използват всеки предлог за изострянето на и без това напрегнатите полско-руски отношения.

Както е известно, преди малко повече от две години тризвездният генерал Мирослав Ружански подаде оставка от поста Генерален командващ на въоръжените сили на Полша (най-високият пост във военната йерархия на страната), тъй като влезе в остра конфронтация с лидерите на национално-консервативната партия „Право и справедливост”, дошла на власт през 2015, и най-вече с президента Анджей Дуда и Върховния главнокомандващ и министър на отбраната Антони Мацеревич.

Неслучайно в книгата си генерал Ружански им отделя специално място: „Смятам, че през 2015 получихме най-слабия министър на отбраната в историята на военното министерство. Същото впрочем се отнася и за външния ни министър. А, като капак на всичко, президентът на страната се отказа от каквито и да било инициативи по въпросите, касаещи армията и отбранителната ни способност. Гледайки тези господа и представяйки си, че в случай на война именно те ще бъдат „мозъка” на нашата отбрана, ми ставаше лошо. Когато министър Мацеревич говореше за това, каква чест е да загинеш за Родината, всичко в мен се преобръщаше: смятам, че в името на Родината младите хора първо трябва да учат, а след това да работят дълго и честно за нея. Само така се гради една силна държава. Чест е да участваш в нейното изграждане, а не да загинеш с коктейл „Молотов” в ръка”.

Действително, дори на фона на сегашната полска политическа действителност, сред чиито характерни черти през последните години е и откровената русофобия, военният министър Мацеревич изглежда като екстремист. Ще припомня, че именно той, коментирайки самолетната катастрофа от 10 април 2010, в която загина полския президент Лех Качински (заедно с още 95 членове на официалната правителствена делегация), наложи в публичното пространство формулировката „смоленското злодеяние”. Според него: „Руснаците, с одобрението на правителстото на премиера Туск (сегашният председател на Европейския съвет), създадоха пирамида от лъжи, съзнателно унищожаваха и криеха остатъците от самолета, фалшифицираха „черните кутии” и премахваха другите доказателства. Как да квалифицираме ситуация, когато загива целият ни елит и, когато режат главата на нацията?! Това е обявяване на война от страна на Русия и, без значение, дали поредната атака ще бъде осъществена след една, две или пет години, следва да си даваме сметка, че това е обявяване на война”.

За част от поляците, тази антируска реторика на Мацеревич, както и неистовите му опити да открие „ръката на Путин и Москва” в самолетната катастрофа край Смоленск, го превърна в герой, други пък го смятаха за обсебен от натрапчиви идеи и не го приемаха насериозно. Нещата обаче се промениха, след като той стана министър на отбраната и се зае трескаво да реформира полската армия, подготвяйки я за неминуемата, според него, война с Русия. Именно за тази цел, той, в частност, създаде нов вид войски – т.нар Териториална отбрана, представляваща своеобразна партизанска армия на ХХI век, предназначена да забави настъплението на руските танкови дивизии.

Преди да реализират заветната си мечта, а именно да провокират военен конфликт с Русия, Мацеревич и подкрепящите го радикално настроени политици, вероятно би трябвало да се вслушат в предупрежденията на професионалните военни, като генерал Ружански, съдържащи се и в последната му книга, а именно, че в случай на директен военен сблъсък с руснаците, Полша няма никакви шансове и е абсолютно неспособна да се защити, включително и заради провежданите от хора като Мацеревич „реформи” в сферата на отбраната.

Както посочва генерал Ружански: „В книгата си очертавам един черен сценарий, който е възможен, ако страната ни не се ръководи от отговорни политици, а от популисти и неподготвени да изпълняват задълженията си апаратчици”. При това той изрично подчертава, че въобще не иска да се занимава със сега управляващите във Варшава политици. Според него: „това са група хора, които не са склонни да приемат никакви аргументи и сляпо изпълняват партийните разпореждания, нямащи нищо общо с истинската държавническа позиция, жизнено необходима ни в момента”.

„В течение на последните двайсет години дори на нас, професионалните военни, започна да се струва, че за Европа времето на войните вече е останало в миналото. Все пак, не забравяхме тезата на Клаузевиц, която ни набиваха в главите в офицерското училище: ако искаш мир, готви се за война. Признавам си откровено обаче, че дори и аз самият не вярвах особено, че това е възможно” – отбелязва в книгата си генерал Ружански.

И така, какво се промени и, защо войната престана да бъде абстрактно понятие и буквално във всеки момент може да се превърне в ужасна реалност? Както посочва в тази връзка самият Ружански: „Опасявам се, че светът, който познавахме, е на път да изчезне. Намираме се на границата на цивилизационен обрат, а историята сочи, че подобни обрати обикновено се предшестват от войни. И, като говоря за война, имам предвид конфликт, който може и да не започне в Европа. Със същата вероятност той може да се разгори в региона на Тихия океан, между Китай и САЩ. Конфликт, който рано или късно би могъл да въвлече във войната и други държави. Военният хаос винаги се съпътства от изкушението да се възползваш от момента и да се опитащ да постигнеш някакви собствени интереси. А, що се отнася до Полша, в подобно изкушение би могла да се превърне войната с Русия”. Една война, която според доскорошния полски военен №1 страната му няма шанс да спечели, но която може да доведе до унищожаването и.

 

* Българско геополитическо дружество