Джордж ФРИДМАН: Защо „средните държави“ няма да заменят великите сили

През 1996 Фридман основава частната компания за разузнаване и прогнозиране Stratfor, и е неин главен изпълнителен директор. Централният офис на Stratfor е в Остин, Тексас. През май 2015 Фридман напуска Stratfor и още през същата година основава агенцията Geopolitical Futures.

Джордж Фридман е автор на девет книги, сред които бестселърите „Бъдещата война с Япония“ (1991), „Зараждащата се криза в Европа“ (2015), както и издадените и в България „Следващите сто години: геополитическа прогноза за ХХI век“ (2009), „Следващите десет години: къде бяхме и къде отиваме“ (2011) и „Буря преди затишието: раздорите в Америка, кризата през 20-те години на ХХI век и победата след нея“ (2020).

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Кристиан Смит и Talking Geopolitics.

• Редица експерти определиха изказването на канадския премиер Марк Карни на последния Световен икономически форум в Давос като една от най-важните геополитически речи на сегашното столетие. Ще припомня, че според Карни предишният световен ред никога няма да се върне, че сме навлезли в епоха на съперничество между великите сили и, че т.нар. „средни държави“ следва да се обединят за да се противопоставят успешно на твърдата сила. Какво мислите за това? Възможно ли е такива държави като Канада, Австралия, Япония, Великобритания, значителна част от ЕС, а вероятно и други – като Индия например (макар че тя е прекалено голяма), да се обединят и да създадат собствен световен ред?
• Да започнем с това, че Съединените щати представляват една четвърт от световната икономика. А Китай - 20%. Това означава, че всички останали сили представляват 55%, т.е. малко над половината. Ако става дума за държави с БВП от над един трилион долара, такива са около осем. Те си поделят половината от световната икономика. Това са относително малки държави. А ако разширим списъка, в него ще влязат още по-малки икономики.

С други думи, идеята, че тези държави биха могли да се обединят и едновременно да се противопоставят както на Съединените щати, така и на Китай, създавайки нова икономическа система, предполага, че средните сили биха абсорбирали целия този износ и биха си осигурили взаимно икономическо оцеляване.

В тази връзка ще припомня, че Канада например, насочва около 75% от износа си към Съединените щати и около 15% - към Китай. И, ако загуби и двата пазара, ще трябва да намери достатъчно големи алтернативни пазари. А, както вече казах, държавите с БВП от над един трилион долара са едва осем. Ако разделим половината от световния пазар между тези осем държави - нито една от тях поотделно, нито пък всички те заедно, ще представляват достатъчно голям пазар за останалия свят. На първо място, цифрите просто не съвпадат. На второ място, тези сили са разпръснати по целия свят. Бих определил Германия като средна сила. Южна Корея също, както впрочем и Русия - по същия критерий. И тук възниква въпросът, как Германия би могла да гарантира сигурността на Южна Корея, която е разположена в непосредствена близост до Китай?

• Но какво ще стане, ако погледнем на нещата от различна гледна точка, т.е. не през призмата на твърдата сила, не от военна гледна точка? В прословутото си изказване Карни използва термина „хора със сходни интереси“ , тоест вероятно е имал предвид икономическо и, възможно, основано на общи ценности единство.
• Ценностите на Южна Корея и Германия са коренно различни от тези на Канада. В известен смисъл тези държави действително са „съмишленици“, но в културно отношение са напълно различни. Впрочем, тук не става въпрос за твърда сила. Икономиката не е твърда сила, но е абсолютно необходима за експортно ориентираните държави, а Канада и повечето от останалите са именно такива. Те се нуждаят от пазари.

Въпросът е следният: САЩ и Китай контролират почти половината от световната икономика. Средните държави трябва да намерят заместител на апетитите на Китай и Америка. Което е трудна задача. Добавете към това и, че без сигурност няма икономика. Няма нищо по-опасно от това да си богат и слаб – много бързо ще дойдат за теб. Не сядай на масата за покер, разчитайки, че имаш много пари, ако не знаеш как да играеш.

По същество идеята е, че тези средни държави биха могли да се балансират взаимно и след това да балансират великите сили – Китай и САЩ. От икономическа гледна точка обаче, това е абсурдно дори и чисто аритметично. И в същото време, независимо какво се говори за възможностите на „меката“ сила, военната мощ си остава задължително условие. Ако имате силна икономика, трябва да можете да я защитите. Защото светът е пълен с хищници.

Тоест, събрани заедно, тези хора, биха представлявали интересна група, в чиито рамки средните държави ще могат, сравнително безпроблемно, да съществуват съвместно. Но е трудно да се повярва че те биха могли да съществуват извън двете най-големи сили без да поддържат с тях икономически, още повече пък военни, отношения.

• Всъщност, тази идея беше лансирана най-вече във връзка с агресивната реторика на Тръмп относно Гренландия. Ами ако редица „средни държави” се обединят в отговор на американските тарифни заплахи? Да си представим например, че САЩ решат да наложат високи митнически тарифи на Южна Корея и Южна Корея им заяви, че: „ако направите това, Германия, Великобритания, Канада и Австралия ще сторят същотопо отношение на Съединените щати“.
• Всичко зависи от размера на техните пазари. От икономическа гледна точка, въпросът е, може ли Южна Корея да компенсира загубата на китайския и американския пазар с германския? Колкото по-голяма е икономиката, толкова повече стоки може да абсорбира или да изнася. Истината е, че това са малки, фрагментирани икономики, които са много отдалечени една от друга. При подобно развитие, единственото, което би могло да ги обедини е недоволствата им от големите сили. Само че зависимостта им от тях – икономическа и стратегическа – няма да изчезне.

Всъщност, това е една вековна мечта: когато има велики сили – а такива винаги има – у „средните държави” възниква илюзията, че могат да се справят и без тях, като се обединят. Но цифрите говорят друго. Почти половината от глобалния пазар е концентрирана в ръцете на две държави. И след като това е икономическата и финансова реалност, останалите следва да се съобразят с нея.

• А какво ще кажете за възможността тези страни да намалят зависимостта си от САЩ или дори да се дистанцират от тях? Става дума за западните държави – европейските, Южна Корея, Япония. Страни, силно зависими от САЩ, особено във военно отношение, които сега могат да се опитат да намалят рисковете за себе си, защото вече не виждат Америка като надежден партньор. Какъв е рискът от това?
• Рискът е Южна Корея да се окаже лице в лице с Китай без да може да разчита на американска защита. Както и, че никой пазар не може да замести американския пазар с неговите гигантски размери. Дистанцирането от САЩ има две страни. Първата е: „не искам да съм зависим от капризите на САЩ“. А втората е: „искам да намеря алтернатива на Америка“. Втората отрича първата. Да се намери алтернатива едновременно и на Съединените щати, и на Китай е невъзможно. Китай не купува толкова, колкото Америка. Всичко се свежда до желанието великите сили да не доминират малките. Възможно ли е наистина малките сили да се обединят – без значение колко далеч са една от друга, без значение колко активно се конкурират за достъп до пазарите на великите сили, без значение колко зависят от една от великите сили по отношение на сигурността. Германия например, несъмнено би искала да бъде независима от Съединените щати. Само че тя има както опасения за сигурността си, така и икономически трудности. Тя изнася автомобили и много други продукти за САЩ, а някои и за Китай, въпреки че Китай има собствена индустрия. Ако съберете всички тези страни заедно, те дори няма да се доближат до икономиките на САЩ и Китай. Защото зад тях са още тридесет или четиридесет държави с малки икономики. Сметката е: „Ще се отървем от двете велики сили икономически, но ще запазим експортните пазари и финансовите активи, от които се нуждаем. И в същото време ще бъдем в безопасност.“ Германия например ще каже: „Аз съм средна държава и мога сама да гарантирам сиурността си“. САЩ ще я аплодират, ако наистинаг го стори:: „Отлична идея! Гарантирайте сигурността си без нас.“ Германия обаче ще заяви, че все още иска да изнася стоките си на американския пазар. На което САЩ ще отговорят: „Добре, само че това означава, че сте зависими от нас. И ние няма да купуваме вашите стоки, освен ако не сте наш съюзник.“

Великите сили са велики, защото могат да упражняват колосално влияние – и да наказват онези, които се опитват да скъсат с тях. Речта на Карни в Давос беше нещо от типа: „Ние сме седмина и сме по-силни от двамата побойници в училищния двор.“ Само че за да постигнете това, трябва да сте абсолютно единни и да сте готови да се самоубиете. Обикновено това не работи. Мечта, надежда, желание. Великолепна реч, но няма много общо с реалността.

• Мислите ли, че преживяваме разрив, както твърди Карни, или по-скоро преход? От гледната точка на историята и на геополитиката, като цяло.
• Нека са върнем повече от 80 години назад, в 1945. Всички норми от предишния век са се сринали. Европейските империи се разпадат. Европа е престанала да бъде център на силата, защото е ужасно изтощена от световните войни. А на преден план излизат две държави, които дотогава не са световни сили – Съединените щати и Съветският съюз.

Европейците можеха да мечтаят за завръщане към статута на велика сила, опитвайки се да запазят империите, които ги бяха направили велики – но това беше невъзможно. Беше се появила коренно различна геополитическа система – Студената война. Или си в американския, или в съветския лагер, или си неутрален. Това бяха възможностите, просто нямаше други.

Сега вижте Украйна. Русия не успя да я окупира за месеци, или дори за четири години – и така стана ясно, че тя не представлява заплаха за нахлуване в Европа. Това означава, че Студената война е приключила. Това означава, че се е появила нова реалност. Вече не е необходимо САЩ да остават в Източното полукълбо, водейки тайна война срещу руснаците. Те могат да излязат от този опасен период.

И ето че сега американците наистина се оттеглят. В две отношения: военно – опитвайки да ограничат присъствието си, и икономическо – утвърждавайки независимостта си от съществуващите системи, като в същото време продължават активно да търгуват с останалите.

Геополитическите системи се разпадат. Не мисля, че през 1945 европейците са осъзнавали, колко неподходящи са станали за световния ред. Те не са мислели, че ще загубят империите си. Но старите норми бяха унищожени. Сега виждаме нещо подобно. С края на Студената война и след като Русия демонстрира ограничените си възможности, се заражда изцяло нова геополитическа система и старите правила вече не важат. А тези, които бяха облагодетелствани от старите норми и правила, сега с горчивина възприемат това като предателство.

Да си припомним, че по време на разпадането на Британската империя – ако прочетете свидетелствата от онова време – британците преживяват мощен шок, неразбирайки как са изпаднали в ситуация, когато трябва да разчитат на американците, за да задържат позициите си в Близкия изток например? Това е психологическа криза, нежелание – особено от страна на лидери, израснали в предишна епоха – да се изправят пред реалността. Истината е, че геополитическата система на Студената война приключи 80 години след възникването и. Ражда се нова система.

• Нека се съсредоточим върху ситуацията в Западното полукълбо. Да започнем с отношенията между САЩ и Канада. Според вас, речта на Карни в Давос е била провокирана от усещането, че Канада е предадена от САЩ. Тази страна никога не е била в центъра на геополитическото внимание през последните 80 години, но това се променя. Каква е истинската основа на американско-канадските отношения?
• Тези отношения са прекалено тесни и абсолютно неразрушима. Лично аз ги възприемам като своеобразен брак. Двете страни не могат да се разведат, защото в този брак има твърде много пари и не само. Те много трудно ще могат да се помирят, но разводът помежду им е невъзможен.

Канада има голям износ и 75% от него е за Съединените щати. Тя би могла да намери други пазари, но не и  за такъв обем стоки. Освен това тази продукция е създадени именно за американския пазар и може да не намери търсене другаде.

В същото време Съединените щати са критично зависими от Канада във военно отношение. Всяка ракетна атака срещу тях би била осъществена през Северния полюс. Сега военните заплахи идват през Арктика – видяхме това с Гренландия. Канада е основният буфер между САЩ и потенциалните заплахи. По време на студената война имаше система за ранно предупреждение DEW Line, която проследяваше съветските ракети. NORAD (Северноамериканското командване за аерокосмическа отбрана) винаги е било оглавявано от американец, а заместник-командирът е бил канадец.

Ако Съединените щати взривят отношенията си с Канада, позицията им ще бъде значително отслабена. В същото време, позицията на Канада ще стане изключително уязвима. Ако оставим настрана реториката и взаимните оплаквания и погледнем реалността, икономическите връзки между двете страни са изключително тесни, а националната им сигурност е единна. Тоест, разделянето им е невъзможно.

Разбира се, канадците, както и мнозина други, не харесват поведението на Тръмп. Но на практика техните възможности – например, да се обърнат към Южна Корея за помощ в сферата на отбраната, просто не съществуват. В геополитиката човек трябва да вземе предвид няколко неща: реални заплахи, нужди, императиви и възможности. Без Съединените щати възможностите на Канада биха били силно ограничени – както в областта на сигурността, така и на икономиката.

• Що се отнася до алтернативите, наскоро стана ясно, че френско-германската програма за изтребители от следващо поколение FCAS на практика се е провалила. Това показва, колко е трудно Европа да се отдели от САЩ. Впрочем, цялата тази дискусия за Канада много напомня на ситуацията с Brexit във Великобритания. Дали харесвате Brexit или не, е без значение, но случващото се показва, колко е трудно да промените експортните си пазари, ако се наложи. Нито една от страните не може да го направи. Но може да стане по-лошо. До каква степен биха могли да се влошат отношенията между Вашингтон и Отава?
• Дори двете страни да продължат да си разменят нападки, Канада няма да спре да изпраща 75% от износа си към Съединените щати. На свой ред, САЩ все още зависят от Канада по отношение на сигурността си. И без оглед на сегашната взаимна враждебност, двете страни се нуждаят една от друга. Истината е, че те са много тясно преплетени и просто не могат да се разделят.

Има разлика между това какви чувства изпитват и колко много се нуждаят една от друга. Ще припомня, че Европейският съюз е пълен с нации, които се презират взаимно. Французите презират германците, германците презират поляците, поляците презират всички, а британците стоят настрана, демонстрирайки арогантността си. И все пак те не могат да живеят един без друг. Невъзможно е.

Геополитиката не се занимава с общества, в които всеки се възхищава от всички. Тя концентрира вниманието върху това, къде се намираш, колко си могъщ, с каква военна и икономическа мощ разполага другият, защото именно това е от значение.

Дали Канада би могла да напусне NORAD? Това няма да се случи. Дали САЩ биха могли да изгонят Канада от NORAD? Боже мой, това би било катастрофа! Съединените щати се нуждаят от Канада и в икономическо отношение. Двете страни просто няма къде да избягат една от друга. Това е като лош брак, който обаче не може да бъде разтрогнат. Двете страние просто ще трябва да го изтърпят някак си. За вътрешната политика обаче, взаимното презрение е отличен инструмент за сплотяване на нацията. С други думи, всички се чувстват прекрасноо.

• И все пак, преди време, в канадската преса се появи информация (очевидно съзнателно подадена от правителството), че Канада е изготвила стратегия за отбрана при евентуална американска инвазия, т.е. някакъв план за партизанска война. Разбира се, никой не смята подобен сценарий за възможен, но тогава защо се пуска подобна информация. Какво искат в Отава?
• Целта е да се нагнети срах сред хората. Политиците искат да изглеждат силни. Решителни. Защитници на нацията. И колкото повече заплахи могат да представят пред обществото – включително заплахи, които никога няма да се материализират – толкова по-силни изглеждат понякога. Затова е изключително важно да се игнорират думите на политиците, именно защото те са просто политици, и вместо това да се съсредоточим върху реалността.

Защо Съединените щати биха нахлули в Канада? Биха го сторили само, ако канадците се изтеглят от отбранителната система NORAD. Между другото, нека вметна, че на тях наистина им харесва постът на заместник-командващ на NORAD.

• Така и така говорим за Западното полукълбо, нека коментираме случващото на юг от Съединените щати – в Куба. След като през януари 2026 американските специални части отвлякоха президента Мадуро от Венецуела, натискът върху Куба рязко нарасна. Венецуелските петролни доставки на практика бяха прекратени и в момента островът не е особено приятно място. Как Хавана се справя с това – политически, икономически и геополитически?
• Икономиката на острова е в руини и е в такова състояние от дълго време. Кубинската администрация, независимо дали е комунистическа или не, се провали. А този остров можеше да просперира. Но не просперира. Като прекъснаха доставките от Венецуела, Съединените щати отчасти целяха да лишат Куба от петрол. Сега на островът има гигантски петролен дефицит. Вероятно Русия би могла да достави нещо и го прави. Но ситуацията в Куба е катастрофална.

Ще припомня, че от ХIХ век насам Съединените щати се опасяват, че Куба би могла да бъде окупирана от  външна сила. По онова време островът се владее от Испания, което и дава възможност да проектира мощта си в Карибскоморе и по южното крайбрежие на САЩ. Именно това обяснява защо Джон Ф. Кенеди, който със сигурност нямаше нищо общо сДоналд Тръмп, поддържаше изключително напрегнати отношения с Куба. Нахлуването в „Залива на свинете“, т.е. неуспешният опит за инвазия в Куба, осъществен от кубински емигранти с подкрепата на ЦРУ през 1961, е пример за това.

САЩ биха искали променят ситуацията в Куба. Мисля, че кубинският народ също би искал това. Животът там вече е непоносим. Налице е и вътрешен конфликт: усещането, че си част от тази нация и че трябва да споделяш съдбата ѝ, се сблъсква с чувството „вече не мога да понасям това положение“.

Мисля, че Съединените щати се опитват да провокират масово  въстание срещу режима. Само че той разполага с мощна система за вътрешна сигурност. Да се планира нещо подобно е опасно. Основният въпрос обаче е, какво ще се случи с Куба? САЩ искат трансформацията и от враждебна спрямо тях сила в нещо, което няма да им създава проблеми. И при сегашните обстоятелства единственото възможно решение може да дойде от Русия.

Проблемът е, че в момента Русия не е в състояние да укрепи кубинската икономика. А вероятността Москва да прибегне до военни действия в защита на Куба е много малка. В момента кубинците сякаш са замръзнали на място. Икономиката е изтощена от недостига на петрол, а и преди това беше в лошо състояние. А жизненият стандарт, който и без това е нисък, продължава да спада.

Както споменах, Съединените щати искат да провокират въстание в Куба. Там има огромно недоволство, но дали това ще проработи? Друг вариант е военната намеса. Съединените щати са достатъчно могъщи за да сломят Куба, но това няма да е лесно. Куба е голяма. Често забравяме колко е голяма тази страна. А тя се простира от Ню Йорк до Чикаго (авторът очевидно има предвид кубинската диаспора в САЩ, наброяваща 2,1 млн. души – б.р.). Окупирането на тази територия – дори сравнително тесен остров – е изключително трудна военна задача.

Тръмп се опитва да избегне пряката военна намеса. Той предпочита да действа чрез посредници. Дори в случая с Мадуро ставаше дума за специална операция: влизане,отвличане и излизане.

Основният въпрос сега е, какво ще се случи в самата Куба? Ще станем ли свидетели на смяна на режима? И готови ли са САЩ да използват въоръжена сила и да дадат жертви, осъществявайки военна инвазия на острова? Поне засега, след събитията във Венецуела, стратегията е да се изолира Куба, да се увеличат страданията на кубинците, като надеждите са това да провокира някакъв вид бунт и, евентуално, да се обмислят военни действия на място. Но блокадата изглежда най-вероятният сценарий. Инвазията е малко вероятна.

• Според вас, къде е критичният праг за Куба? Точката на пречупване, когато наистина може да се случи нещо? В края на краищата, кубинският режим винаги е бил устойчив.
• В много отношения този праг отдавна е преминат. Режимът наистина беше устойчив, не само заради подкрепата към него, но и благодарение на ефективното потискане на недоволството. Мнозина кубинци заминаха за Съединените щати, успяха там и поддържат връзки с роднините си на острова. Но напускането на Куба стана трудно – властите рядко го позволяват. А в момента Съединените щати не са заинтересовани от приток на кубинци. Тоест, хората на острова са в капан. Точката на нетърпимост беше премината преди много години. Режимът се крепи от изключително ефективните сили за вътрешна сигурност.

Тоест, нещо трябва да се пречупи. Мисля, че планът на Тръмп е да принуди Куба да влезе в задънена улица, така че режимът да се срине, а след това да използва Куба и да я развива по модела, който американците бяха и наложили преди идването на Кастро.

Що се отнася до евентуална инвазия – това би било много трудно и ще струва скъпо на САЩ. Кубинската армия не е в най-блестящото си състояние, но и няма да и е необходима кой знае какво за да се защити и да нанесе загуби на американците.

• Сега нека се прехвърлим към случващото се в Близкия изток. Вярвате ли, че Америка започна войната с Иран именно с цел да унищожи ядрената му програма, както и да свали управляващия там режим?
• Всички войни еволюират. Основната цел на тази война наистина бе да се неутрализира ядрената програма на Иран и да се постигне смяна на режима. Но основният проблем с войната е нейната непредсказуемост. Геополитиката, като цяло, е като макроикономиката в сравнение с микроикономиката. Общите очертания на икономиката са ясни, но детайлите, т.е. инженерната част на икономиката, са много по-трудно предсказуеми. Същото важи и за геополитиката. Че САЩ ще се опитат да лишат Иран от ядрен капацитет беше предвидимо, поради опасенията им от ирански атаки, осъществени под една или друга форма. Но как точно ще се води войната е микровъпрос.

И ето какво видяхме: на пръв поглед режимът беше разрушен още с първия удар. Това беше неочаквано, в смисъл, че администрацията вярваше, че иранската държавна система е подобна на другите. Елиминирайте лидера и неговите съветници - и режимът ще рухне. САЩ обаче не осъзнаваха, че режимът не свършва дотук. Имаше и друга структура - Корпусът на гвардейците на ислямската революция (КСИР), ислямистка сила, която контролира не само армията, но и упражнява огромно икономическо и друго влияние в страната. Въпреки че унищожиха това, което смятаха за режима – цивилните администратори – САЩ не унищожиха истинската управляваща сила в Иран. А това беше именно КСИР.

КСИР оцеля и се оказа много по-устойчив от очакваното. Корпусът има „мозаечна структура“ в чиито рамки регионалните единици могат да действат автономно, без централно командване. Те са децентрализирани и, следователно, много по-трудни за унищожаване. Да, официалната част на държавата – тази, която имаше място в ООН – беше елиминирана. Но истинската власт в Иран е КСИР, който остана напълно непокътнат, способен да затвори Ормузкия проток и да извършва други удари.

С други думи, беше предвидимо, че САЩ ще се опитат да унищожат ядрения потенциал на Иран. Но очакването им, че Иран ще се срине или капитулира с унищожаването на официалното правителство, разкри фундаментален пропуск. Геополитиката можеше да предвиди американско-израелската атака. Но ходът на войната беше далеч по-малко предвидим. И в този случай, според мен, беше допусната голяма грешка.

• Какво имате предвид? Каква грешка?
• САЩ и Израел вярваха, че ако режимът бъде поразен в резултат от въздушните удари, в Иран ще избухне въстание и на власт ще дойде ново правителство. На пръв поглед,това беше разумно предположение, като се има предвид, че в месеците преди атаката бяхме свидетели на много мащабни демонстрации по улиците, а режимът убиваше хора. Логиката беше, че ако този режим бъде свален, хората, които му се противопоставяха, ще заемат неговото място.

В действителност обаче, имаше друг режим, по-могъщ от гражданското правителство – Корпусът на гвардейците на ислямската революция. И мисля че това не беше предвидено. Предположението беше, че ако гражданското правителство бъде унищожено, ще има въстание – президентът Тръмп беше призовал за такова – и ще се появи ново правителство. Но Иран се оказа много по-устойчив от очакваното и сега Съединените щати са изправени пред въпроса, как да продължат или по-скоро как да приключат тази война, предвид реалността, пред която са изправени.

Опитът вината за случилото се да бъде стоварена единствено върху президента Тръмп е разбираем. Защото той е президентът, той е отговорен за всичко. Мисля обаче, че неразбирането на Иран е системен провал. Разузнавателната общност е оценила погрешно ситуацията. Военните са работили с опростен модел на водене на  война. Тоест, много хора са допринесли за тази грешка. Виновен ли е Тръмп за решението? Да. Но не съм сигурен, че е единственият.

• И един, последен въпрос. Тръмп обвини съюзниците си от НАТО, че не подкрепят САЩ в тази война. Техният отговор беше, че самият Тръмп е избрал да води тази война и я е започнал, без да се консултира с тях. Какво всъщност става с НАТО?
• Истината е, че НАТО по същество няма нищо общо с това. Принципът на НАТО е, че атака срещу един е атака срещу всички. Тоест, ако ставаше дума за атака срещу САЩ, съюзниците им щяха да бъдат задължени да се намесят. Те имат всички основания да твърдят, че това не е било атака срещу Америка. Всъщност,  европейците не искат да се замесват в тази война, защото не искат да губят пари, жива сила и всичко останало. Те смятат, че след като американците са се забъркали в тази война следва сами да се измъкнат от нея. Нещата са прости: европейците не искат да се замесват в тази война, а Тръмп вече не иска да защитава европейците от руснаците, защото те не представляват заплаха. Лично аз мисля, че Северноатлантическият алианс беше остарял много преди началото на войната с Иран. След като Русия демонстрира в Украйна, че вече повече от четири години не може да окупира тази държава, стана ясно, че основната причина за съществуването на НАТО – да защитава Европа от руснаците – е престанала да съществува. Няма реална руска заплаха. В същото време Полша, която е най-източният член на алианса, има достатъчно мощна армия. С други думи, НАТО беше създадена, за да защитава Европа от руска атака. Именно в това отношение алиансът е остарял, при това е остарял отдавна.