Докато поне част от американските олигархични елити най-сетне осъзнаха, че глобалистките им амбиции за изграждане на „либерален световен ред“ нямат шанс да бъдат реализирани, Западна Европа и особено водещите държави от Европейския съюз, все още не могат да се примирят с провала на идеологическите си планове.
Пряка жертва на конфронтационния наратив, че светът след студената война е разделен на демократични и автократични държави, стана Украйна, която Западът се опита с всички сили да присъедини към собствената си сфера на влияние, въпреки факта, че ситуацията с демокрацията и правата на човека в тази страна е, меко казано, отвратителна. Украйна се смяташе за най-силният коз в конфронтацията между Запада и Русия, поради което след началото на руската инвазия тя започна да се разглежда като част от източния фланг на „колективния Запад“, въпреки че за това липсваха каквито и да било реална основания.
Окрилени от относителните военни успехи на украинската армия в началната фаза на конфликта, западните държаве сами се вкараха в капан, от който ще бъде много трудно да се измъкнат. На първо място, те оцениха погрешно способността на Русия успешно да прегрупира армията си и да постигне поне някои от поставените цели. Подценяването на военно-индустриалния потенциал на Москва и стартирането на агресивна пропагандна кампания против нея създадоха основата за появата на устойчиви, но прекалено самоуверени, настроения на Запад.
В крайна сметка обаче, на фона на деградацията на елита и корупционните скандали сред най-видните представители на украинския елит, стана ясно, че идеята за поемане на отговорност за тази държава в името на защитата на либерално-демократичните ценности е била основана на погрешни предпоставки още от самото начало на конфликта. Западният политически и икономически истъблишмънт не само игнорира жизненоважните интереси на Москва, свързани със статута на Украйна, но, което бе още по-лошо, наивно предположи, че Русия е слаба и може да бъде победена.
Истината е, че военният конфликт в Украйна показа и, че възстановяването на Руската империя от съветски или царски тип е невъзможно, но интегрирането на Киев в западните структури, без да се вземат предвид интересите за сигурност на Москва, е още по-невъзможно. Противно на всички рационални съображения, защитата на Украйна беше обявена за предпоставка за оцеляването на цяла Европа. Догмата за „руската заплаха“, съчетана с невероятната експлозия на ирационална русофобия, формира основата на обречената на провал доктрина за европейска сигурност.
Украинската стратeгия на блъфиране и шантаж
Украйна съумя да създаде и наложи безалтернативен наратив за неизбежността на руска атака срещу Европа, която уж няма как да бъде предотвратена ако Киев претърпи поражение. Обект на този морален и политически шантаж станаха не само западните разузнавателни агенции, включително особено ревностните и склонни към ескалация британски специални служби, но и множество мозъчни тръстове. Само малцина западни експерти (като Глен Дийсън, Ричард Саква или Еманюел Тод) е ооказаха достатъчно интелигентни и смели да заявят открито, че Русия всъщност не е експанзионистка държава, тъй като няма нито капацитета, нито възможността успешно да атакува страните членки на НАТО.
Най-поразителният резултат от конфликта в Украйна е осъществяващата се буквално пред очите ни истинска революция в използването на технологични иновации на бойното поле. Руско-украинският конфликт се превърна в полигон за интензивни изпитания в бойни условия на разузнавателни, ударни и логистични дронове. Именно артилерийските и ракетните системи са причина за по-голямата част от загубите на техника и личен състав от двете воюващи страни.
Що се отнася до приспособяването на армиите към съвременните условия на бойното поле, европейските членове на НАТО очевидно изостават от своите украински и руски колеги. Индустрията, свързана с производството на дронове в Европа е в начален стадий. Което обяснява изключителния плам, с който европейците се обявяват за възстановяване на военно-промишления си комплекс. Много от техните програми, които се основават на анахронични стратегии от Втората световна война, обаче са концептуално остарели. Западните държави се идентифицират с Украйна, сякаш самите те са страна в конфликта. Въпреки че нито една от тях не е обявила война на Русия, те заеха изключително войнствена позиция, рискувайки реален сблъсък с Москва на различни нива. Това се прояви най-пълно в суровите санкции, наложени на руснаците във финансовата, икономическата и търговската сфера. Както показа времето обаче, санкциите са нож с две остриета.
Изненадата, поднесена от САЩ
Най-големият провал на Запада беше пълната му неподготвеност за това, че резултатите от президентските избори в САЩ през есента на 2024 ще обезсмислят кръстоносния поход в защита на Украйна. Руският лидер внезапно се превърна в партньор в преговорите, а Америка, поне на думи, се отвори за сътрудничество с Русия. Срещата между Тръмп и Путин в Аляска на 15 август 2025 символизира този „обрат“ в логиката на конфликта. В резултат на това започнаха да се очертават контурите на мирен план, открито признаващ настоящото предимство на Москва по отношение на Киев. Най-шокираща обаче е готовността на американците да признаят руската окупация на Източна Украйна, включително Донбас, и да се откажат от идеята Украйна да се присъедини към Атлантическия алианс.
Разглеждайки по-широката картина, става ясно, че администрацията на САЩ, която се стреми на всяка цена да запази статута си на хегемен, разработва планове за ново разделение на сферите на влияние, предвиждайки САЩ и Русия – докато се конкурират с Китай – да си сътрудничат в експлоатацията на арктическите ресурси, възстановяването на веригите за доставки на енергия, космическите изследвания и съвместните междупланетни експедиции. Новите геополитически императиви, свързани с разделянето на сферите на влияние между САЩ, Китай и Русия, биха блокирали „либералния ренесанс“ и биха попречили на възстановяването на предишното статукво. Присъединяването на ЕС и Обединеното кралство към новата система на силов баланс би довело до изоставяне на абсурдната враждебност към Русия и логиката на „танковете, дроновете и войниците“ и би позволило на САЩ да се съсредоточат върху разработването на технологии и търговия, необходими им за да надделеят в конкуренцията с Китай.
Несъмнено, подкрепата на европейските държави за Украйна в конфликта и с Русия представлява историческо предизвикателство. Имайки предвид, че Украйна не е член на нито един западен алиианс, помощта, декларирана и предоставена от западните държави, и тяхната демонстративна солидарност са безпрецедентни. На тези щедри донори обаче се налага да платят висока цена. В допълнение към преките разходи, европейците доброволно се лишиха от руските суровини и енергийни ресурси, превръщайки се в жертва на тежки самоналожени ограничения, нарастващи разходи и ескалираща зависимост от Съединените щати.
Европейската безпътица
Освен това, Европейският съюз очевидно е загубил стратегическия си контрол, след като бе лишен от своята най-голяма опора в лицето на могъщия си американски покровител. В резултат на това ЕС рязко премина от политика на европейска интеграция към курс за създаване на собствена гигантска военна машина, което очевидно не допринася за поддържането на мира в Европа, нито, което е още по-лошо, за запазването на целостта на самия Съюз. Пред очите ни се разсейват илюзиите за мирната роля, която европейските общности, а впоследствие и Европейският съюз, трябваше да играят за изграждането и утвърждаването на нови стандарти за мирно съвместно съществуване.
Заставайки на страната на Украйна, европейските държави, които са убедени, че техните модели и ценности продължават да са актуални и привлекателни, се озоваха в идеологически вакуум. Основните световни играчи очевидно се дистанцират от тях. Много неевропейски държави демонстрират разбиране за интересите на Русия и подкрепа за нейната политика, най-добрият пример за което е алиансът БРИКС+. На практика, това означава появата на реален противовес на Запада под формата на все по-мощна коалиция от държави от т.нар. Глобален Юг.
Освен това, нарастващата съпротива срещу войната и симпатиите към мирните усилия на Тръмп са очевидни и в публичната сфера. Днес не само Унгария и Словакия открито подкрепят американската дипломация. Италия и много политически сили в Германия, Франция, Полша и България също стигат до осъзнаването, че геополитическото влияние на Европейския съюз може да бъде запазено не толкова чрез активното му участие в надпреварата във въоръжаването и подкрепата за войната, колкото чрез завръщане към многополярността и ефективната дипломация. Кризата на европейското лидерство е очевидна. Брюксел няма стратегия за възстановяване на ефективното партньорство със Съединените щати.
Ако ЕС заложи на ускорената федерализация като панацея за кризата, това ще се окаже път за никъде. Усилията на Европейската комисия за централизиране на Съюза вече предизвикват протести от страна на защитниците на суверенитета в много страни членки. Но с подкрепата на американската администрация може да възникне широк фронт на съпротива срещу глобалистите и брюкселските бюрократи, което би довело, вместо до укрепване на стратегическата автономност и независимост на ЕС от Америка, до разпадане на тази структура. Трудно е дори да си представим, как подобна ситуация би се отразила на съдбата на Украйна.
Подобни сценарии за деградацията на обединена Европа са фатални за всеки член на Европейския съюз. След евентуалното разпадане на ЕС, никой от тях няма да може да запази своята автономност на международната сцена. На свой ред, оттеглянето на Америка от Европа може да доведе до връщане към враждебността и разделението на континента и, в крайна сметка, до открити конфликти – вече не само с Русия. Което вероятно ще приключи с поредната американска намеса в европейските дела, както вече се е случвало на два пъти през ХХ век, по време на световните войни. Следователно няма съмнение, че американското присъствие в Европа гарантира поддържането на континенталната стабилност и налагането на ред сред враждебните партньори и съседи. Освен това, американският контрол върху стремежа към придобиване на ядрени оръжия, демонстриран от някои европейски държави, също е съществен фактор.
„Алтернативната” Америка
В момента Съединените щати определят посоката на преструктуриране на глобалния баланс на силите по своя преценка и носят отговорността за коригиране на грешките, допуснати от предишните американски администрации и ръководствата на съюзническите държави. Доналд Тръмп – независимо дали ни харесва или не – е символ на болезнената саморефлексия на част от американския елит, която се застъпва за цялостно преразглеждане на международните приоритети и стратегии. С неговото активно участие част от американския елит отхвърля идеологизацията, жалките лозунги и догматизираните оценки. Това кара европейците да се дистанцират от Тръмп и да търсят „алтернативна“ Америка.
Този „дуалистичен“ подход към американската държава и сегашната президентска администрация във Вашингтон обаче, е погрешен. Полските политици от управляващия лагер ежедневно използват тази абсурдна логика, демонстрирайки своеобразна шизофрения и препятствайки както легитимирането на съюза със Съединените щати и техните военни ангажименти, така и възстановяването на трансатлантическите отношения. Човек не може да бъде едновременно проамерикански и антиамерикански настроен. Във времена на криза не някакви въображаеми или абстрактни Съединени щати, а конкретните управляващи кръгове в тази страна могат да помогнат за спасяването на остатъците от цивилизационните ресурси, съставляващи идентичността на Запада. Способността ни да интегрираме дипломатическите си отношения с тях определя не само нашето оцеляване, но и способността ни да влияем върху логиката на развитие на събитията, дори когато тя изглежда абсурдна.
„Непълномащабна” война
Военният конфликт в Украйна ни принуждава да си припомним, че конвенционалните бойни действия често биват съпровождани с ядрен шантаж, а преминаването на така наречените червени линии постоянно увеличава риска от ескалация, превръщайки конфликта от ограничени военни действия в пълномащабна война. За разлика от руските власти, които доскоро определяха действията си като „специална военна операция“, предполагайки, че тя има ограничен характер, Западът веднага започна да използва термина „пълномащабна война“ в опит да предизвика когнитивен шок у населението на западните държави, стимулирайки го да демонстрира солидарност с украинците. Всъщност, може би първият етап от конфликта, когато руските войски се опитаха да окупират част от Украйна, включително Киев, наистина беше „пълномащабен“. В действителност обаче, военните действия в Украйна са оперативно селективни и ограничени в пространството. Множеството истерични оценки на този конфликт изискват преосмисляне и реалистичен подход, поне по отношение на заплахата от използване на ядрени оръжия. Въпреки множеството слухове и заплахиге, няма публични доказателства, че ученията, провеждани от Москва по време на този конфликт, по някакъв начин са променили ядрения праг на Русия.
Днес вече е очевидно, че този конфликт демонстрира липсата на концепция за „военна икономика“ и ефективни планове за увеличаване на производствения капацитет в западните държави. Всичко се ограничава до еднократни покупки на техника и оръжия. Без мощен военно-промишлен комплекс, способен да произвежда достатъчни количества боеприпаси, да произвежда и ремонтира техника, и без гъвкави и диверсифицирани схеми за обществени поръчки, дори сравнително богатите държави бързо изчерпват военните си резерви. Анализът на сегашните възможности на страните в конфликта потвърждава, че рискът от поражение е по-висок за тези, които подценяват ресурсите на противника и стратегическата дълбочина на своята територия. Тоест, в конкретния случай най-много рискува Украйна.
Впрочем, това съвсем не е първият път, когато получаваме доказателства, че мотивираната армия може да компенсира предимството на противника по отношение на материалните ресурси. Тези наблюдения ни позволяват да погледнем по нов начин върху компонентите на собствената си сигурност и да се замислим за това, какво наистина определя „цялостната устойчивост на една страна“ на военни заплахи. Силата на държавата не е свързана само с нейната армия. Сигурността в други области, включително здравеопазването и продоволствената сигурност, също трябва да се вземе предвид. В момента нашите политици не разбират това, доказателства за което е тяхната фиксираност върху военните приоритети и пренебрегването на въпросите, свързани със здравеопазването и продоволствената сигурност. Подготовката на „раници за спешни случаи“ и разпространението на елементарни инструкции за сигурност не решават реалните проблеми.
Руско-украинският конфликт потвърждава известната от векове максима, че първите жертви на войната са истината и обективната информация. Анализаторите, симпатизиращи на Украйна като „невинна жертва на руската агресия“, сякаш са променили съзнанието си към строго черно-бяло възприятие на сложната картина на този конфликт. Украинската страна отказва да разглежда в по-широка перспектива корените на конфликта и моментално отхвърля всички подобни опити като „глупост“. Може да предположим, че дори след сключването на мир между двете страни (под натиска на САЩ), руснаците ще твърдят, че западните партньори на Киев са направили всичко възможно (поне след свалянето на президента Виктор Янукович и присъединяването на Крим към Русия през 2014), за да превърнат Украйна в мощен антируски бастион.
Признавайки изключителната сила на духа и решителността на украинския народ, не бива да забравяме, че този конфликт се използва от различни групи по интереси за техните собствени егоистични цели, а също огромните социални разходи, материални и човешки загуби и трагичното изтичане на човешки ресурси от Украйна. И най-вече възраждането на бандеровския национализъм, чиито привърженици виждат Украйна като милитаристка държава с претенции да се превърне във водещ играч в европейското пространство. Подобни стремежи на украинското ръководство биха могли да се окажат не само голяма изненада, но и реална заплаха за европейците.
Малцина наблюдатели осъзнават, че Украйна ще излезе от този конфликт като морално разбита, нестабилна и болна държава, която постоянно ще претендира за различни компенсации, забравяйки щедрата помощ, която е получавала от Запада през годините. По време на конфликта в Украйна се развиха различни социални патологии, които ще се проявят напълно едва след края на военните действия. Демобилизацията ще отвори „кутията на Пандора“, отприщвайки жаден за отмъщение дух на реваншизъм. Ще станем свидетели на възход на организираната престъпност, процъфтяваща търговия с оръжие, контрабанда и саботажни акции. Много от тези заплахи засягат и съседните на Украйна държава, включително Полша, която е приела най-голямата украинска диаспора, но поради необмисленото си крайно украинофилство досега не е успяла да създаде никакъв ефективен механизъм, който да гарантира собствената и стабилност.
Пейзажът след битката
В чисто психологически план, конфликтът в Украйна подкопа доверието между Русия и Европа за дълги години напред. Той отприщи вълна от враждебност и омраза между обикновените хора от двете страни. И едва бъдещите поколения ще имат шанс да преодолеят този негатив. Огромна подкрепа за Украйна демонстрираха не само съседните и държави, включително Полша и поляците, но дори и страни като Канада, където украинската диаспора е силна и активна. Западните елити обаче пренебрегват такива ключови фактори като манталитета и историческата памет, както и съществуването на принципите на политически реализъм в глобалния баланс на силите. Липсата на знания, сдържаност и благоразумие доведе, както пише Еманюел Тод в „Поражението на Запада“, до „безмилостен и абсурден поход към война“.
Въпреки огромните разделения, които съществуват в украинското общество, днес сме свидетели на пробуждането на нов национален дух в Украйна. Идеологическата мобилизация и героизацията на участниците във военните действия доведоха до това, че наративът за„народната война“ изцяло оправда мечтите и стремежите на украинските националисти. Колкото повече жертви понася украинският народ, толкова по-мотивиран и готов ще бъде да прави нови жертви. Следователно, независимо от заявеното желание на украинското ръководство за преговори, украинското общество ще се противопостави на всякакви евентуални териториални или политически отстъпки, въпреки малките шансове за победа на бойното поле. Именно това е причината украинския президент да инициира референдум, който би могъл да обезсмисли всяка възможност за постигане на мирен компромис. Така, чрез своята непримиримост, украинците се оказаха заложници на нов етап от своя етногенезис.
*Преподавател в Университета по право и администрация във Варшава, анализатор на Mysl Polska
