Отличителните характеристики на геополитическото положение на България – многовекторна политическа география, геоисторически модели на поведение и техните външнополитически симптоми, както и усложняваща се международна среда, би следвало да представляват императивно условие за необходимостта от високоразвита стратегическа култура и върховен стимул за ефективността и единството на външната политика на страната.

От 1986 насам целите на кохезионната политика на ЕС са да стимулира икономическото и социално сближаване, но т.нар. Лисабонска стратегия и новата Стратегия за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж – Европа 2020, лансират и трето измерение на кохезионната политика: териториалното сближаване.

Гърция традиционно заема ключово място на световната геополитическа карта заради уникалното си местоположение и контрола върху над три хиляди острова в Източното Средиземноморие. Макар че отдавна е интегрирана в НАТО и ЕС и е част от сферата на стратегически интереси на САЩ, страната се старае да поддържа добри отношения и с техните основни съперници - Русия и Китай.

Напоследък в коментарите относно състоянието и перспективите пред Европейския съюз започват да преобладават песимистичните и откровено алармистки прогнози. Върху характера на тези оценки влияе не само анализът на многобройните проблеми, с който днес се сблъсква ЕС, но и отчайващата неспособност на т.нар. "брюкселски еврократи" да предложат адекватни решения.

През все още краткото управление на президента Байдън, администрацията на САЩ успя да осъзнае, от една страна, гигантските размери на кризата в американско-руските отношения, а от друга - внезапният и неуправляeм характер на нейната ескалация. В тази връзка ще припомня, че само една необмислена фраза на Байдън по отношение на руския му колега доведе до взаимното оттегляне на посланиците на двете страни "за консултации". Санкциите, които според Вашингтон трябваше да затворят страницата на миналите обиди, провокираха дипломатически войни в Европа, инициирани "от солидарност със САЩ". А изострянето на ситуацията в Източна Украйна, съпроводено с изпращането на американски военни кораби в Черно море, едва не постави Америка и Русия на ръба на въоръжения сблъсък.

В тези условия, в реториката на Вашингтон се появи тезата, че "следва да бъдат установени рамки за процесите на развитие на антагонистичните аспекти на отношенията с Русия", която постепенно еволюира в "необходимост от поддържане на стабилни и предсказуеми отношения". Именно тази необходимост наложи и срещата на двамата лидери на 16 юни 2021 в Женева.

Проблемът за стабилност на двустранните отношения

Не бива да забравяме, че стабилността не означава нито запазване на статуквото, нито пък укрепване на сътрудничеството. Залог за постигането на стабилност не е стремежът на играчите за качествено подобряване на отношенията, а повишаване предсказуемостта на тяхното поведение един спрямо друг. А за целта е необходимо те да имат ясна представа за позициите си по ключовите въпроси, дефинирането на взаимноприемливи "червени линии" и осъзнаване на възможните последици от евентуалното им пресичане, както и недопускане възникване на "извънредни ситуации" тласкащи правителствата към прекалено остра превантивна реакция, тъй като очакват нещата да се развият по най-лошия сценарий.

От тази гледна точка, резултатите от срещата между Байдън и Путин могат условно да бъдат разделени на две групи: технически (създаване на канали за комуникация) и съдържателни (взаимно излагане на позициите и определяне на възможностите за съвместно съществуване на интересите на страните).

Комуникационният проблем

Ключово условие в двустранните отношение да не присъства усещането за извънредна и непредсказуема ситуация е наличието на достатъчно пълна представа на всеки играч за намеренията на другия, както и на възможности за уточняване на позициите. Което няма как да стане без стабилен диалог, осъществяван с помощта на пълноценен дипломатически инструментариум и организиране на срещи между работни групи, които да обсъждат най-наболетите въпроси на двустранния дневен ред (както е известно, в края на юли започна работа първата такава група).

Откакто, в контекста на украинската криза, Барак Обама се ориентира към стратегия, целяща международната изолация на Русия, прекъсването на каналите за комуникация с Москва се превърна в целенасочена политика на САЩ. Този процес, който започна със сравнително безболезненото за руснаците изключване на страната им от Г-8 през март 2014, придоби неуправляем характер и само за шест години ограничи драматично капацитета на посолствата на двете страни, лиши огромни региони в Русия и САЩ от консулски услуги, а руснаците - от възможността да получават американски визи.

В това отношение постигнатата в резултат от срещата в Женева договореност за връщане на посланиците несъмнено е важно, но е само първата стъпка към възстановяването от руините на дипломатическото взаимодействие между САЩ и Русия.

Към същата категориа спада и постигнатото разбирателство относно необходимостта за диалог по проблемите на киберсигурността. Ако се съди по заявленията на двамата президента, най-вероятно става дума не за координиране на подходите, а за определяне на реда на действие при евентуални кибератаки, засягащи САЩ и Русия. Предвид лавинообразния ръст на киберпрестъпленията, проблемите с откриването на източника на киберзаплаха, както и прониквонето на Интернет, а заедно с него и на уязвимостта във всички сфери на обществения живот, цената, както впрочем и вероятността от грешка при атрибуцията, е изключително голяма. Двете страни имат богат опит, както и институционално разбиране за значението на подобни канали за комуникация с цел избягване на опасни грешки, илюстрация за което бе т.нар. система на deconfliction в Сирия която успешно функционираше, въпреки всички драматични промени в американско-руските отношения.

Решаването на въпросите, където интересите се пресичат

Разбира се, комуникацията, сама по себе си, не води до стабилизиране на двустранните отношения. Важна роля за това играе готовността на играчите да се споразумяват, особено в областите, където интересите на Русия и САЩ се пресичат.

Това касае на първо място сферата на стратегическата стабилност. Предотвратяването на катастрофалната за цялата планета размяна на ядрени удари е отговорност именно на тези две държави. А осъзнаването на тази отговорност задължава двете страни да търсят взаимноприемливи подходи по въпроса. Затова не беше изненада, че единственият документ, подписан в резултат от срещата Байдън-Путин беше Съвместното заявление за стратегическата стабилност, което - за разлика от другите договорености - не само касае проблемите на настоящето, но (макар да го прави много предпадливо) и на бъдещето.

Впрочем, освен въпросите за ядреното въоръжение, по време на срещата бяха очертани редица сфери, кодето интересите на двете страни се пресичат, но засега между тях съществуват сериозни разногласия. За САЩ например, с най-голям приоритет в момента се ползват Афганистан (където руснаците биха могли да помогнат за запазването на относително спокойствие след изтеглянето на американските части) и Сирия, където разкриването на допълнителна канали за доставка на хуманитарна помощ е невъзможно без подкрепата на Русия в Съвета за сигурност на ООН. В същото време, Вашингтон даде да се разбере, че е склонен на компромиси по въпроса за Беларус, като в тази връзка ще напомня, че американците не последваха ЕС и не ограничиха полетите през въздушното пространство на тази страна, а също и за Украйна. Както се отбелязва в комюникето на Държавния департамент след срещата в Женева, "Обсъждайки въпросите, по които между нас съществуват много ясни и съществени разногласия, президентът Байдън започна с Украйна, потвърждавайки подкрепата ни за нейната независимост, териториална цялост и суверенитет. В същото време обаче, беше засегната възможността за предприемане на практически мерки за деблокиране на Минския процес. Ще видим какво би могло да се направи в тази посока".

Компромисите по такива важни регионални проблеми са невъзможни без отстъпки и от двете страни, като волята за това ще зависи от общото и засега твърде крехко състояние на двустранните отношения. За оздравяването им биха спомогнали такива стъпки като размяната на затворници, възстановяване пълноценната работа на дипломатическите мисии, както и ограничаването на "ценностния догматизъм" в реториката на Вашингтон. В същото време обаче, те могат внезапно да бъдат сериозно ерозирани от действията на американския Конгрес (особено, ако в резултат от междинните избори, контролъ там премине в ръцете на републиканците), както и в резултат от провокационните действия на трети играчи, заинтересовани от продължаването на американско-руското противопоставяне. Поне засега администрацията на Байдън демонстрира способност да се справя с подобни рискове.

Сътрудничеството за решаване на бъдещите проблеми

Независимо от наличието на, макар и плахи, но все пак позитивни сигнали за намеренията на двете страни да възстановят диалога помежду си, следва да отбележа, че в техния дневен ред не присъстват проблемите на бъдещето, по които засега липсва сътрудничество между Москва и Вашингтон. Такива приоритетни за администрацията на Байдън теми, като екологията, противопоставянето с Китай, повишаването на световните стандарти в сферата на търговията и данъчното облагане, или не бяха засегнати, или пък бяха споменати само между другото. По време на предшестващото срещата в Женева европейско турне на Байдън, Вашингтон ясно даде да се разбере, че възнамерява да действа като съгласува със своите съюзници и партньори "правилата, които Русия, както и всички останали държави ще трябва да следват, ако искат да получат достъп до пазарите на развитите икономики". Москва обаче не е склонна да сътрудничи по тези въпроси на бъдещето при поставяните от американците условия, а пък те очевидно не желаят руснаците да участват в тяхното обсъждане.

Впрочем, тъй като самите САЩ и техните партньори все още не са дефинирали достатъчно ясно въпросните "правила", те очевидно не могат да бъдат предмет на дискусии с Русия, но със сигурност могат да станат причина за сериозни разногласия в бъдеще. В това отношение, срещата в Женева се проведе в сравнително подходящ момент, когато САЩ са заинтересовани от ограничаване на "ресурсите", които изразходват по руското направление на своята външна политика, за да могат да се концентрират върху приоритетните за тях въпроси, и в същото време все още не са започнали прекалено натрапчиво да налагат собствения си дневен ред на останалия свят.

Като цяло, би могло да се каже, че възползвайки се от подходящите условия в резултат от срещата в Женева Русия и САЩ подновиха взаимните си ангажименти за поддържане на стратегическата стабилност, като паралелно с това се договориха да започнат да обсъждат по-сериозно проблемите, касаещи информационната сигурност. И, ако през следващите месеци станем свидетели на такива стъпки като размяната на затворници, възстановяване в пълния им обем на дипломатическите представителства или дори постигане на взаимно разбирателство по ключови регионални проблеми (включително за Украйна), това ще означава, че от срещата наистина е имало полза. Съвсем друг въпрос обаче е, какви ще са характеристиките на бъдещия диалог между САЩ и Русия и дали той няма да бъде сринат от очертаващата се бурна ескалация на американско-китайското противопоставяне. А отговорът му никак не е очевиден.

Какво бяха целите и какво постигнаха двамата участници

Следва да отбележа, че на срещата в Женева двете страни изначално преследваха принципно различаващи се цели. Русия например, се стремеше на първо мяста да получи признанието на Запада като разнопоставен на него геополитически субект със собствени интереси в света и, в частност, в постсъветското пространство. Както и признание за правото на съществуване на защитаваната от Москва и Пекин концепция на многополюсния свят. Според по-оптимистично настроените руски анализатори, тази цел е била постигната. Според други обаче, това не е станало.

На второ място, Русия иска да избегне ескалацията на противопоставянето и трансформирането му в директен военен сблъсък, което бе постигнато, като по този начин страната гарантира националната си сигурност, поне до 2030. Освен това руснаците се стремяха да избегнат поемането (още повече пък принудителното налагане) на политически или икономически ограничения върху провежданата от тях самостоятелна стратегия по отношение на трети държави (и най-вече на Китай).

А също да бъдат възстановени ефективните контакти в рамките на нормалния дипломатически механизъм, както на ниво посолства, така и на други държавни институции, както и на такива механизма като Съвета Русия-НАТО. Руснаците държаха и да си гарантира свобода на действие по отношение на Беларус, което им се отдаде само донякъде. Те запазиха правото си действат самостоятелно по този въпрос, но публично изразиха съгласие да разгледат и предложенията на Запада.

Много важно за Русия беше да гарантира, че "украинският проблем" ще продължи да бъде решаван в рамките на Минския процес, като в това отношение в Женева те постигнаха само частичен успех. Макар Путин и Байдън да потвърдиха, че "темата за Украйна не беше сред обсъжданите въпроси", стана ясно, че по нея са разговаряли заместникът на държавния секретар по политическите въпроси Виктория Нюланд и зам. ръководителят на администрацията на руския президент Дмитрий Козак. Тоест, демонстрацията на взаимно съгласие проблемът да остане в сегашното си "замразено" състояние, означава, че и двете страни разполагат с достатъчно значими и сериозни аргументи, изискващи от другата страна, най-малкото, да се съобразява с тях.

Що се отнася до САЩ (и т.нар. "колективен Запад"), с участието си на срещата в Женева те разчитаха на първо място, да излязат с достойноство от неприятната ситуация на постоянна ескалация на принципното противопоставяне с Русия, способно в определен момент да доведе до директна военна конфронтация. И успяха да го постигнат.

На второ място, САЩ искаха да демонстрират на страните от т.нар. "златен милиард", че само американците са в състояние да разрешават толкова мащабни кризи и по този начин да обосноват допълнително претенциите си за геополитическо лидерство в западния свят, което също постигнаха.

На трето място, Вашингтон се стремеше да добие по-ясна представа за конфигурацията на руските "червени линии" и успя да го стори. А също, да създаде основа за по-нататъшно укрепване на "евроатлантическата ос"., както и да гарантира всички необходими условия за практическото формализиране на "колективния характер" на Запада, чрез официалното правно оформяне на т.нар. "Лига на демокрациите".

Освен това, САЩ искаха да укрепят статута си на "създател" на нови геополитически и икономически смисли (стратегическата стабилност, в нейната американска интерпретация, проблемът с киберсигурността, водородната енергетика, борбата с вредните емисии и т.н.), като по тази начин удържат Русия - макар и само частично - в рамките на "западната" концепция за света. Много е спорно обаче, дали в Женева успяха да го постигнат.

Сред частично реализираните цели на американците беше да се създаде основа за продължителния процес на намиране на нови форми и подходи към решаването на множеството спорни въпроси (както в света, така и в Европа, включително в постъветското пространство), като по този начин превърнат Русия от основна, в съпътстваща заплаха за Запада, в предстоящия му конфликт с Китай.

Накрая, в Женева, САЩ постигнаха предварително поставената си цел, Русия да признае, че Америка разполага с достатъчно сериозни лостове за влияние върху ситуацията в Украйна.

От казаното по-горе следва, че Вашингтон и Москва съумяха да избегнат вкарването на преговорите в Женева в задънена улица и форматирането им в рамките на концепцията на "играта с нулева сума", т.е. когато успехът на една от страните е възможен само за сметка на поражението на другата. Вместо това, може да се твърди, че и САЩ, и Русия имат достатъчно основания да се смятат за "победители" от срещата. А това означава, че и двете страни остават заинтересовани да развият успеха си, т.е. да постигнат детайлизирани споразумения по максимално широк кръг от конкретни практически проблеми, в рамките на специализираните работни групи, които би трябвало да бъдат създадени през следващите месеци.

"Невидимото китайско присъствие" на срещата в Женева

Според редица наблюдетели, на срещата между Байдън и Путин в Женева е присъствал, макар и "невидимо" и трети играч - китайският лидер Си Дзинпин. Очевидно в момента Москва е изправена пред необходимостта да направи окончателен избор на чия страна да застане в очертаващия се епохален сблъсък между Съединените щати и Китай, затова и една от целите на американската страна на срещата беше да се опита да разбере, до каква степен Путин е склонен да се обвърже с китайците и да го убеди, че това би бил погрешен избор.

Ясно е, че ако Русия продължи да работи за формиране на алианс (или "разширено стратегическо партньорство") с Китай, оттоворът на Запада (и най-вече на САЩ) ще бъде максимално твърд. При това положение, на руския елит ще се наложи поне временно да забрави за своите имоти и авоари на Запад. Ако пък руснаците склонят да застанат на страната на Вашингтон, ще бъда принудени да играят по американските правила, активно противопоставяйки се на Пекин. Както е известно, американските стратези традиционно разглеждат Русия като своеобразен "евразийски буфер" на Запада срещу "китайската експанзия".

В тази връзка ще припомня, че зад Байдън стоят глобалистките кръгове в американския елит. Както е известно, Тръмп се опита да лансира друг сценарий, в чиито рамки САЩ трябваше да се оттеглят в "блестяща изолация" за да концентрират силите и средствата си за мощен иновационен технологичен пробив, оставяйки Европа да се погрижи сама за себе си. Тоест, светът трябваше да стане многополюсен. Вместо това обаче, днес ставаме свидетели на опит за реванш на глобалистите в лицето на новия президент Байдън, възродил дневния ред и стратегията на Барак Обама.

Големият проблем на "глобалиския" дневен ред е, че при управлеинето на Си Дзинпин Китай започна да излиза извън рамките на този проект, в който дотогава беше плътно интегриран. Както е известно, навремето САЩ подкрепяха Китай срещу СССР, а след това помогнаха за превръщането му във "фабриката на света". По този начин развитият Запад освобождаваше собствената си територия от индустриалната икономика, подготвяйки я за постиндустриалния икономически модел и разчитайки, че е на няколко крачки през Китай и другите развиващи се държави от Югоизточна Азия, че ще продължи да бъде център на новите технологии и ще определя глобалните стандарти.

След кризата през 2008 обаче, в противопоставянето между китайските "глобалисти" и "националисти" надделяха именно последните. Всъщност тази битка продължава и днес, но "националистите" очевидно доминират, като изглежда доста вероятно Си Дзинпин да получи пореден мандат за управление през 2023. Това обаче е неприемливо за глобалисткия елит, поел властта в САЩ в началото на 2021. Ето защо, американско-китайският сблъсък ще продължи да ескалира, трансформирайки се в своеобразна "хибридна война", включваща политически и икономически натиск срещу Пекин, провокиране на конфликти по границите (Япония, Индия, Тайван и т.н.), както и опити за вътрешна дестабилисация на Китай (Синзян, Тибет, Хонконг).

В рамките на този сценарий рязко нараства ролята на Русия, тъй като евентуалният съюз между Москва и Пекин би създал глобална алтернатива на западния проект за световно устройства. И американските стратези са наясно, че на всяка цена следва да не допуснат подобно развитие. В тази връзка би могло да се предположи, че на срещата в Женева Байдън е дал на руския си колега да разбере, че ако Москва не е склонна да участва заедно с "колективния Запад" в сблъсъка с Китай, ще последва по-нататъшно и още по-рязко влошаване на отношенията със САЩ и ЕС. От друга страна обаче, Вашингтон не може да предложи кой знае какво на руснаците. Крим едва ли някога ще бъде признат от Запада за част от Русия, същото се отнася и за евентуалното връщане на Украйна в руската сфера на влияние. Натискът върху Беларус ще продължи, а неоосманистките амбиции на Турция ще бъдат използвани за дестабилизацията на постсъветското пространство и населените с мюсюлманите региони ни Руската Федерация.

Тоест, за Кремъл е ясно, че усилията за постигане на някакво трайно (и равнопоставено) споразумение със САЩ най-вероятно ще се окажат безполезни. Дългосрочната цел на "колективния Запад" е елиминирането на Русия, като геополитически субект, което пък не оставя на самите руснаци друг избор освен да се готвят за продължителна и ескалираща конфронтация и в тази връзка да търсят съюз с Китай и някои регионални сили.

Хаотично или управляемо противопоставяне?

След срещата в Женева стана ясно, че идеологическите и мирогледни разногласия между САЩ и Русия не са преодолени. На практика, американският президент демонстрира нежеланието на страната си да разглежда Русия като равноправен глобален играч, твърдейки, че влиянието и в света намалява и Москва не е в състояния да диктува условията си на останалите. От друга страна обаче, Байдън изрази готовност САЩ да приемат Русия като сериозен съперник в рамките на "новие световен ред", с който американците са склонни да решават някои въпроси от взаимен интерес. Тоест, според логиката на Байдън, основната задача пред САЩ е да установят такива правила на играта и да очертаят такива "червени линии", че да заменят сегашното състояние на "хаотично противопоставяне" с Русия с "управляаемо противопоставяне". Що се отнася до конкретните резултати от срещата между двамата президенти, те са следните.

Деескалиране на дипломатическата конфронтация. САЩ и Русия обявиха, че връщат посланиците си и намекнаха, че постепенно ще възстановят двустранните дипломатически канали в пълния им обем.

Размяна на затворници. Двете страни са обсъдили възможността да решат някои "токсични" проблеми, касаещи задържаните в техни затвори лица, обвинени в шпионаж или друга незаконна дейност. Байдън например спомена американците Пол Уилън и Тревър Рийд. За разлика от него, Путин не каза нищо конкретно, но редица медии напомниха за намиращите се в американски затвори Виктор Бут и Константин Ярошенко.

Демилитаризацията на Арктика. САЩ и Русия се споразумяха да стартират преговори за бъдещето на Арктика, където и двете страни увеличават военния си потенциял. Регионът е изключително важен за Москва в геоикономическо отношение, а за САЩ - в геополитическо, като елемент от стратегията им за сдържане на Русия и Китай. Възможно е в бъдещите преговори между двете старни да бъде поставен въпросът за частичната демилитаризация на някои арктически зони, включително в името на екологичното сътрудничество.

Стратегическата сигурност. Става дума за три ключови направления, по които САЩ и Русия се споразумяха да продължат диалога на работно равнище: ядреното разоръжаване, контрола на въоръженията и климатичните промени. Именно в тази сфера САЩ най-много се нуждаят от Русия, в качеството и на най-голямата ядрена държава, разполагаща с влияние в няколко критично важни региони - Близкия Изток, Северна Африка, Централна Азия, Южен Кавказ и Източна Европа.

Киберсигурността. Вашингтон и Русия ще започнат консултации с цел да бъдат установени ясни правила на играта в тази сфера, да се минимизират рисковете от непредумишлена конфронтация и противопоставянето между двете страни да стане управляемо.

Структурирането на двустранните отношения. Стана ясно, че в Женева двамата президенти са обсъждали прословутите "червени линии" в своя дневен нед, но не са постигнали някакъв реален резултат. Както посочи Путин, "не стигнахме дотам". В същото време руският президент призова двустранните отношения да не стават жертва на "ценностния компонент" на американската политика, подчертавайки необходимостта от повече прагматизъм и реална политика.

Заключение

И така, какви са основните резултати от срещата в Женева?

На първо място, стана ясно, че САЩ и Русия остават на принципните си позиции. Не би могло да се твърди, че някой от двамата участнка е надиграл, "излъгал" или победил другия. Това беше просто диалог между две държави, всяка от които няма как да направи съществени отстъпки на другата, но които са наясно, че ако продължи сегащното състояние на постоянна конфронтация и напрежение, те няма да могат да решат нито един важен въпрос. Да не говорим за голямата вероятност някой случаен инцидент да доведе до катастрофални последици.

Истината е, че принципите на двете страни, за които говориха Путин и Байдън на своите, отделни една от друга, пресконференции след срещата, много тясно се преплитат с вътрешнополитическата конюнктура. Байдън например, не би могъл да приеме сериозен или явен компромис с Русия, тъкмо защото след 2016 собствената му партия я разглежда като своеобразен "дразнител" във вътрешната политика на САЩ.

На свой ред, Путин но може да направи отстъпки пред Вашингтон, който през последните години са позиционира като сновния външен противник на страната му. Освен това в Кремъл не изпитват доверие към Запада и не биха искали в никакъв случай да допуснат повторение на 80-те години на миналия век, когато отлабващият и все по-уязвим Съветски съюз се стремеше към разведряване и замразяване на конфликта със САЩ, от което Западът се възползва в свой собствен интерес, формирайки сегашния "дебалансиран" световен ред, които очевидно не устрйва Москва, а и не само нея. В крайна сметка, именно това доведе до появата на днешна Русия, която след като възстанови силовия потенциал и военните си ресурси, отправи открито предизвикателство към този "ред".

И за двете страни, да отстъпят от позициите би означавало да се откажат от стратегическите задачи, които са си поставили. За САЩ това е трансформацията на американската държава, общество и политическа система, за което Байдън непрекъснато говори от януари 2021 насам. За Русия пък, е укрепването на позициите и като (като минимум) регионална национална държава с разширена периферия и запазвана не вътрешната и цялост, т.е. недопускане дезинтеграцията на Руската Федерация, към което се стремят западните елити.

На второ място, основната цел на срещата беше отношенията между Москва и Вашингтон да преминат от състояние на хаотично към формат на управляемо противопоставяне или конфронтация. Двете страни съумяха да създадат основата за началото на бъдещи разговори по темата. Тоест, и дума не може да става за някакво "презареждане", да не говорим за "приятелски отношения". Смисълът на срещата беще определяне на правилата на играта за двете страни, "червените линии", които не бива да бъдат пресичани, поне в обозримо бъдеще, границите на допустимото и основните механизми на т.нар.deconflicting, отстранявайки хаотичните и ирационални елементи за да се избегне случайния военен сблъсък.

За САЩ такива "червени линии" могат да бъдат атаките срещу обекти на критичната им инфраструктура (за които спомена на пресконференцията си Байдън), убийствата на американски граждани и военни, нападения срещу американските военни бази в чужбина, безконтролното разспространеие на оръжията за масово унищожаване, политическата или икономическа експанзия на конкурентите в критично важни за Вашингтон региони или държави или тяхната дестабилизация (Саудитска Арабия, Израел, Южна Корея, Япония, Мексика, Канада, Западна Европа).

За Русия, "червени линии" най-вероятно са стремежът за дестабилизиране на вътрешнополитическата ситуация, провокирането на масови безредици в регионите, опитите за връщане на Крим или Донбас със сила, откъсването на Беларус или Казахстан от алианса с Москва, или изтласкването на руската военна инфраструктура от Сирия.

Наличието на "червени линии" означава,че по тези въпроси САЩ и Русия няма да се "пазарят" нито ще са склонни да се отстъпят от някоя, ако и другата страна стори същото. Както показа и срещата в Женева, през следващите години Вашингтон и Москва биха могли просто да не оказват прекален натиск по тези направления за да избегнат директната конфронтациа помежду си.

На трето място, централна тема на срещата беше стратегическата сигурност. Ако се съди по изказванията на Байдън и Путин след края и, всички теми са били обсъждани много широко и глобално. Тоест, двамата не са били склонни да дискутират отделни държави. Онова, което реално ги  интересува е съхраняването на международната система за сигурност, чието състояние в момента е плачевно.

В хода на продължаващата ерозия на международната правна база в сферата на сигурността, ядреното сдържане и контрола на въоръжетнията, този въпрос става актуален и за двете страни. Нещо повече, след четирите години на изпълненото с хаос и пълна непредсказуемост управления на Тръмп, който не спазваше договорите, игнорираше правилата и отхвърляше многостранния подход към международните отношения, Западът се нуждае от временна стабилизация на глобалната система за да може да контролира, поне частично, нейният очертаващ се колапс. Именно с това опитва да се ангажира и Байдън, лансирайки идеята за "завръшането на Америка" и опитвайки се да реанимира либерално демократичните ценностни категории.

След удължаването срока на договора "Нов СТАРТ", САЩ и Русия следва да решат, какво ще правят по-нататък. Предвид разпадането на Договора за ракетитите със среден и малък обсег и други международни споразумения, е налице необходимост от обновяване на системата за контрол на въоръженията. Русия и САЩ са естествените инициатори на този процес, защото бяха архитекти и на предишната система от договори. И едва след като те се споразумеят, в процеса биха могли да се включат и други страни. Истината е, че нарастващият военен потенциал на трети държави безпокои Русия не по-малко, отколкото САЩ, затова Москва прагматично се стреми да очертае нови рамки, включвайки в тях повече играчи и най-вече Китай, Иран, Саудитска Арабия, Турция и т.н.

На четвърто място, на срещата в Женева ясно се усещаше незримото присъствие на Китай. Макар че Путин и Байдън го споменаха само бегло, в хода на преговорите, темата явно е била разисквана. САЩ са силно заинтересовани да ерозират руско-китайското сътрудничество. През последните десет години във Вашингтон осъзнаха, че не са в състоянието да продължат тотално да контролират цялата глобална ситема, тъй като ресурсите им са все по-ограничени, т.е. налице е остра нужда от тяхната оптимизация и преразпределяне на приоритетите. От началото на 2021 окончателно стана ясно, че САЩ възнамеряват да насочат (почти) всичките си ресурси по индо-тихоокеанското направление, като именно то е основния им приоритет, а не Русия или Близкия Изток. Тоест, противопоставянето с Китай придобиван все по системен, дългосрочен и екзистенциален характер.

Именно затова САЩ започнаха да се отнася много по-сериозно към сближаването между Русия и Китай. То представлява реална заплаха за тях, особено на фона на укрепването на китайските позиции по русата периферия, например в Централна Азия, Южен Кавказ и дори в Беларус.

И тъй като Китай се превърна в доминиращото направление на американската външна политика, по другите направления САЩ се нуждаят от временна стабилизация. В това отношение тактиката на Байдън спрямо Русия напомня донякъде неговата иранска политика в Близкия Изток. Тоест, САЩ се нуждаят от по-малка или по-голяма пауза по руското направление. Разбира се, противоречията им с руснаците няма да изчезнат, нито могат да бъда разрешени, но пък е възможно напрежението да намалее, а най-горещите конфликтни точки да бъдат "замразени" и срещата в Женева го доказва.

От друга страна, не е съвсем ясно, как точно САЩ възнамеряат да "откъснат" Русия от Китай или да им попречат да си сътрудничат. На пресконференцията си след срещата обаче Байдън спомена за "китайската заплаха" в контекста на тезата си, че "Русия губи влияние", очевидно намеквайки, че Москва може да изпадне в зависимост от Пекин, ако не склони да направи отстъпки пред Запада и не възстанови нормалните си отношения с него.

На пето място, САЩ и Русия изглеждат неспособни да постигнат системно сътрудничество, тъй като за това няма никаква основа, нито пък желание от страна на двете политически ръководства, но вероятно ще продължат да работят във формат на "избирателен диалог" и "точково ситуативно партньорство". Срещата в Женева го показа доста ясно. Така, Русия предложи на САЩ да им съдейства по иранското и афганистанско направления (без да уточнява, как точно). Вашингтон пък предлага на Москва да участва в преговорите за ядреното сдържане, на фона на отказа на администрацията на Байдън от двустранния формат на взаимодействие със Северна Корея, както и в съвместното обсъждане на проблема за съхраняването на арктическата екосистема. Така че, най-вероятно, по-нататъшния диалог на работно ниво ще продължи именно в този формат.

* Българско геополитическо дружество

Шри Шри Рави Шанкар е световно известен хуманитарист от Индия, основател на най-голямата световна неправителствена организация  „Изкуството да живееш”, която работи със специален консултативен статут към ECOSOC на ООН и е представена в над 145 държави. Навсякъде по света той е приеман радушно както от президенти и правителства, така и от обикновените хора и е удостоен с множество международни награди, между които орден „Петър Първи” за заслуги към Руската Федерация и най-високата цивилна награда на президента на Монголия. Шри Шри Рави Шанкар инициира и участва в преговорите за мир в редица конфликтни райони като Кашмир, Шри Ланка, Ирак, Афганистан и Косово, където апелира за мирен диалог между религиите. Три пъти е номиниран за Нобелова награда за мир. В края на април той бе на посещение в България и бе така любезен да даде кратко интервю на доц. Дияна Петкова, специално за читателите на списание „Геополитика”. Обръщаме се към него според индийската традиция:

Автентичният текст на откритото писмо на 124 американски генерали и адмирали от резерва, в което те обвиняват президента Байдън, че е наложил в САЩ "своеобразна разновидност на марксистката тирания".

SYRIAN PHOTOGRAPHERS DOCUMENT A DECADE OF WAR[1]

Lost in the destruction

In this 2020 photo from Mohannad Zayat, a woman and her child shelter in a destroyed Binish school. "When the war in Syria began, I was a high school student, and I never expected myself to be a journalist and photographer," Zayat says. "Over the past years, I have been able to transmit many humanitarian stories worldwide, which gives me the motivation and strength to continue my work," he adds.

СИРИЙСКИЯТ ФОТОГРАФ ЗАЯТ ПРЕДСТАВЯ ДЕСЕТИЛЕТИЕТО НА ВОЙНАТА

Загубен в разрушението

На тази снимка от 2020 г. от Моханад Заят, жена и нейното дете се приютяват в разрушено училище на Биниш. „Когато започна войната в Сирия, бях ученик в гимназията и никога не съм очаквал да бъда журналист и фотограф“, казва Заят. „През последните години успях да предам много хуманитарни истории по целия свят, което ми дава мотивация и сила да продължа работата си“, добавя той.

Едно от изпитанията, пред които съвременните европейски (и не само) държави са изправени в последното десетилетие, белязано от най-внушителната световна мигрантска криза, е балансирането във вътрешния ред на обществото на законността и морала по отношение на бежанците. Много показателен пример в това отношение е настоящата вътрешна миграционна политика на Кралство Дания. Особено това е видимо по отношение на поетата в последните месеци активна политика на отстраняване от територията на страната на бежанци, дошли от Сирия, по презумпция, че положението в сирийската столица Дамаск и околностите вече е безопасно. Кратък преглед обаче, на националистичните нагласи в Дания води до извод за целенасочен стремеж към освобождаване (или разчистване), чрез привидно законни средства от присъствието нежелани мигранти. И независимо, че историческото развитие на мюсюлманското политическо присъствие в страната, създава поводи за търсене на рестрикции и ограничения, то очевидно неправилен изглежда начинът, по който днешната датска политическа власт се отнася с имигрантите, особено тези от сирийски произход и в частност, дошли от Дамаск и околностите на сирийската столица.

Дания е сред водещите страни[2], подписали Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 година.  Документът представлява първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Счита се освен това, за най-важния глобален инструмент за човешки права, преминал от първоначален незадължителен характер  в част от основополагащо законодателство на местно и регионално ниво. Със своите 30 нормативни текстове и допълнителни протоколи Всеобщата декларация гарантира на всички хора по света правата на равенство, недискриминация, живот, свобода, лична сигурност, свободно движение навътре и навън от страната, социална сигурност, образование, адекватен станрадт на живот, както и правото на център за бежанци в други държави за опазване от преследване. Съответно, правата на бежанците са специално гарантирани и в Конвенцията за статуса на бежанците от 1951 и от Върховния комисар за бежанците на ООН (UNHCR).

На 14 февруари 2015 г., само месец след атентата[3] в редакцията на сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“ в Париж, Дания (Копенхаген) става поредният европейски обект на терористична атака, основана на ислямски религиозен екстремизъм.

Първата атака се е случила в късния съботен следобед (на 14 февруари 2015 г.), когато мъж стреля по културния център „Крудтьонден“, включващ конферентна зала и джаз кафе. В момента на нападението в центъра е имало публична дискусия с водещ лектор шведския карикатурист Ларс Вилкс, известен със скандални карикатури на пророка Мохамед, разгневили ислямския свят няколко години преди това и станали повод за непрестанни заплахи за живота му. Поради тази причина Ларс Вилкс е бил и под засилена охрана[4]. В дебата в културния център с няколко десетки гости участва тогава и френският посланик в Дания Франсоа Зимаре.

Стрелбата започнала след изказване на Зимаре. Именно той успял да изпрати първи туит след атаката, в който е казал, че е невредим, но впоследствие в телефонно обаждане до „Франс прес“ е разказал ужасяващи подробности като това, че според него е имало 50 изстрела, след което е чул от полицията, че изстрелите са били много повече, дори 200. Очевидци са описали, че е имало 30 - 40 дупки от куршуми по витрината на културния център, където е загинал 55-годишен мъж и са били ранени трима полицаи. От последващите данни е установено, че загиналите са двама, а ранените петима души.

Непосредствено след тази атака полицията е обявила, че смята, че това нападение е било покушение срещу Вилкс. Посланикът на Франция в Дания пък е заявил по телефона пред „Франс прес“, че според него извършителят е имал намерение да повтори нападението в Париж срещу „Шарли ебдо“, но не е могъл да влезе в културния център.

Малко след полунощ местно време нови изстрели отекнали в датската столица близо до синагога. Един човек е бил ранен тежко в главата и е починал от раните си в болница, а двама полицаи са били ранени. Еврейската общност в Копенхаген е идентифицирала втората жертва като евреин, отговарящ за охраната на синагогата, където е имало около 80 души. В ранните часове на неделя – 15 февруари 2015 г. в Копенхаген, след нападение срещу патрул, е бил застрелян мъж, за когото полицията е била категорична[5], че е отговорен за нападенията.

Няколко дни по-късно (във вторник) е станало ясно, че датската агенция за вътрешно разузнаване PET е била предупредена през септември от служители на затвора, в който предполагаемият терорист е излежавал присъда за намушкване с нож, че той е заплашен от радикализация. Тогава е бил поставен под наблюдение, но не и под 24-часово следене. Според PET не е имало индикации, че е планирал атака.

Той е бил освободен от затвора само няколко седмици по-рано и не е имал постоянен адрес или място, където да отседне след затвора. Идентифициран е като 22-годишният Омар ел Хюсеин, роден в Копенхаген, с родители палестинци. Бил е известен на органите на реда с престъпления, свързани с банди. Той именно е бил застрелян от полицията след двете атаки в Копенхаген. Други двама мъже пък са били арестувани по-късно и им е било повдигнато обвинение в подпомагане на стрелеца.

По същото време, политическите анализатори отбелазват[6] вероятно повлияване на атентатите в Копенхаген от терористичните атаки във Франция, но вземат предвид и липсата на доказателства за по-голяма организация или международни връзки зад трагедията. По-скоро се счита, че случаят е пореден пример за провалена интеграция и социална изолация. Повечето датски политици се въздържат тогава от това да използват случилото се за популистки цели. Но, по справедливото отбелязване от Wall Street Journal дебатът за свободата на словото вече се е изменил заради дълбоките промени в датския политически пейзаж. През последното десетилетие към този момент – 2015 г. вече значително е нараснала популярността на антиимигрантската Датска народна партия[7], която се е превърна от крайнодясно движение в най-голямата политическа сила в страната, представляваща над един от четирима гласоподаватели. Партията е пример за популистката употреба за националистичната идея в Дания, като основните й идеи, привличащи избирателите, е защитата на културното наследство на датчаните и предотвратяване превръщането на нацията в мултиетническо общество чрез ограничаване имиграцията и въвеждане културна асимилация. В същата връзка тогава, датският автор и политически колумнист Карстен Йенсен е заявил, че Дания е изправена пред ново предизвикателство да пребори речта на омразата, докато запазва традиционната свобода на словото. „Трябва да се запиташ дали това е конструктивно. Ако искаш малцинството и датското мнозинство да живеят мирно заедно, трябва да се запиташ дали речта на омраза е плодотворна“, казва той[8]. 

По повод терористичните атаки в Копенхаген от 2015-та година, арабистът проф. Владимир Чуков посочва[9] вероятна връзка на атентатите в Копенхаген с групировката „Хизб-ут Тахрир“. Според политическия анализатор убитият извършител на терористичните нападения в Копенхаген най-вероятно е член на групировката „Хизб-ут Тахрир“. Мнението на експерта е, че от дълго време Дания е била под прицел на ислямската организация. „Хизб-ут Тахрир“ в превод означава Ислямска Партия Освобождение и е международна политическа партия, основана през 1953 г. в Източен Йерусалим.

Насочването на вниманието към вероятната обвързаност на ислямската организация с нарастващата националистична потребност на датчаните да защитават своите патриотични интереси спрямо ислямския фундаментализъм е логичен извод, като се имат предвид отстояваните от групировката принципи и действията й по света и в частност, в Дания.

Организацията е известна с внушителни и твърде опасни масови демонстрации в Копенхаген през 2008 г.[10], с насочване на вниманието към дейността й от страна на националистични организации (каквато е партията Пегида в Германия, организирала митинг в Копенхаген непосредствено след терористичното нападение през февруари 2015 г.[11]), а също и с осезаемото активиране на дейността си в Дания през 2019 г.[12]. Именно такива прояви са водещи при засилване потребността от защита на националния интерес в Дания, като провокират незаслужени и достигащи до ксенофобия популистки националистически прояви от страна на представители на крайния политически спектър.

Хизб ут-Тахрир - Hizb ut-Tahrir (арабски : حزب التحرير , „страна“, или „партия на Освобождението“) е международна пан-ислямистка и фундаменталистка политическа организация, чиято заявена цел е възстановяването на ислямския халифат да обедини мюсюлманската общност (наричан умма) и прилага шариат, и която в крайна сметка се разширява в световен мащаб, за да включи и немюсюлмански земи.

Партията е основана през 1953 г. като политическа организация в контролирания от Йордания тогава Йерусалим от Таки ал-Дин ал-Набхани , ислямски учен от Хайфа, който е получил образование в Египет и е служил като съдия на религиозния съд (Кади ) в Палестина .  Ал-Набхани разработва програма и „проект на конституция“ за халифата.  От 1953 г. Хизб ут-Тахрир се разпространява в повече от 50 страни и има членството се изчислява между „есетки хиляди“ до “около един милион“. Hizb ut-Tahrir е особено активна в някои от западните страни, особено Великобритания, Дания, както и в арабски и централноазиатски страни, независимо и, че е забранен от някои правителства (напр. Германия).

Организацията проповядва Джихад като „война, предприета в името на Аллах“, изграждане на обществено мнение, което да доведе до възраждане на ислямската мисъл. Този процес партията нарича: „интелектуална трансформация чрез политическо и културно взаимодействие“. Заедно със създаването на Ислямска държава, другият основен принцип / цел на Хизб ут Тахрир е прилагането на шериатския закон за регулиране на всички аспекти на човешкия живот - политиката, икономиката, науките и етиката. Законът ще се основава на справедливи тълкувания на Корана, Сунната, консенсус на спътниците (Иджма ал-Сахаба ) и легитимни аналогии (Кии), извлечени от тези три източника.

Според Хизб ут Тахрир, западните капиталистически държави, водени от САЩ, са „най-жестоките врагове“ на исляма. Хизб ут-Тахрир вижда западното влияние като причина за стагнацията в мюсюлманския свят, причината за неуспеха му да възстанови досега халифата и нещо, което се нуждае от нападение и изкореняване. Според същата книга мюсюлманският свят изостава от Запада (или други немюсюлмански общества) не защото не е успял да заеме някои политически, културни или социални концепции, които тези цивилизации трябва да предложат, а защото: „Мюсюлманската стагнация започна в деня, в който те се отказаха от това придържане към исляма и ... позволиха на чуждата култура да навлезе в земите им, а западните концепции да завладеят съзнанието им.“. Организацията проповядва „изкореняване“ на западното интелектуално, културно и политическо и икономическо влияние от мюсюлманската общност, като разглеждат последната – включваща дори страни, които някога в историята си (например Испания) са били под османско владичество.

Съвсем естествено с тази своя политика в Дания, организацията предизвиква острата реакция на патриотично-настроените сили, като предоставя по този начин повод и за популистка употреба на националистическия политически интерес. Според Жан-Пиер Филиу „враждебността на Хизб ут Тахрир към демократичните институции и отказът му да признае правото на съществуване на Израел са причинили правни проблеми“. Във Франция и Испания от 2008 г. клетките на Хизб ут Тахрир са обявени за незаконни и властите държат партията под строг надзор.

След атентатите от 11 септември през 2001 г. Хизб ут Тахрир отново е активирала своя профил, като се е съсредоточила върху смъртта и разрушенията в резултат на американските инвазии в Ирак и Афганистан, подчертавайки „сблъсъка на цивилизациите“ между „капиталистическата западна цивилизация“ и исляма и това, което те особено силно проповядват, е западното „потисничество“ над мюсюлманите.

Конференция на Хизб ут Тахрир през 2002 г. в Лондон е събрала 6500 души, а друга конференция на организацията през следващата година в Бирмингам е събрала 7000 души.  В доклад на BBC Newsnight от август 2003 г. се казва, че уебсайтът на Хизб ут Тахрир „популяризира расизма и антисемитската омраза, нарича самоубийците атентатори и призовава мюсюлманите да убиват евреи“,  а през 2004 г. Конференция Националният съюз на студентите (NUS) в Обединеното кралство предупреждава в своята „Политика без платформа“ за Хизб ут Тахрир, че партията подкрепя тероризма и разпалва расова омраза.

Хизб ут Тахрир е основала свой клон в Дания официално през 2000 г. с помощта на нейни британски членове.  Организацията се счита за легална в Дания, но се сблъска с противоречия през 2002 г., когато разпространява листовки в Копенхаген, които датски съд е определил като расистка пропаганда. Имран Хан от предаването на BBC "Newsnight" описва брошурата по следния начин:

През март и април 2002 г. Хизб Ут Тахрир раздава листовки на площад в Копенхаген и в джамия. В листовката се казва: „Евреите са народ на клевета ... коварен народ ... те изфабрикуват лъжи и изкривяват думи от правилния си контекст“. А брошурата описва самоубийствените атентати в Израел като „законни“ актове на „Мъченичество“.

През август 2006 г. Фади Абделатиф, говорител на Hizb ut-Tahrir в Дания, е получил условна 60-дневна присъда в затвора за разпространение на листовката.  Абделатиф също е признат за виновен за заплахи срещу датския премиер Андерс Фог Расмусен. Съдът отхвърля твърденията му, че той просто цитира Корана, че това е акт на свобода на словото и че е насочен само към израелската държава, а не към евреите.  През 2002 г. клонът на Хизб ут Тахрир в Дания също е обвинен в изготвянето на „списък“ от 15 до двадесет водещи членове на датската еврейска общност“. В следващите години в Дания организацията е успяла да привлече в редиците си недоволни младежи и, според Copenhagen Post, дребни престъпници,  включително млади етнически датчани. Това е "единствената организация, която предлага организирани инструкции за Коран на датски ...“.

Така осъществяваните дейности от ислямистки настроени елементи, логично довеждат последвалите в днешно време действия на датските власти в изпълнение, включително и на програмите на политическите партии с националистически уклон. Главният потърпевш от всичко това обаче, са мюсюлманските мигранти – бежанци или техни потомци, живеещи в Дания – някои от самото си раждане, а други – пристигнали в държавата като част от последния бежански поток.

Най-напред се активира политическият националистически спектър, част от който са например партии като крайнодясната „Страм курс“. Тази партия е заявила крайната националистическа своя идея ислямът да се забрани, а стотици хиляди мюсюлмани да бъдат депортирани. Партията „Страм курс“ (Твърда линия) е учредена през 2017 г. от адвоката Расмус Палудан, който е станал известен с пускането на антиислямски клипове в Ютюб. Той публично е изгарял Корана, понякога увит в бекон, като оправдавал това с упражняване на свободата на словото. Към настоящия момент, след изборите през 2019 г., същата партия не е успяла да влезе в Парламента, но самата нейна поява и немалката подкрепа, както и бързият й възход, са показатели за нивото на необходимост, предизвикано за етническа защита на датското общество.

В стремежа си да ограничи влиянието и въздействието на ислямистките елементи, както и да преодолее нарастването на престъпността в страната, датската политическа линия на официалната власт е предприела в последните години градоустройствени и социални мерки сред мюсюлманските мигрантски общности, като особено тревожно обаче, изглеждат последиците от тези действия спрямо сирийските бежанци. В последните месеци датското правителство е предприело повсеместни рестрикции спрямо законно пребиваващите и търсещи убежище в страната сирийски граждани, като за тези от тях, които идват от сирийската столица Дамаск или нейните околности, правителствената политика на Дания е приела становището, че не следва да продължават да живеят занапред в Дания. Причината за последното, според политическите представители на управляващото мнозинство е, че положението в Сирия вече било безопасно (същото било констатирано от анкетна комисия, излъчена от датското правителство), съответно, и напусналите поради опасност за живота си бежанци от там, вече могат да се завърнат и ще бъдат в безопасност.

С тази административна мярка, вътрешната имиграционна политика на Дания е активирала физическото преместване и отстраняване от обичайното им установено местоживеене – чрез административното прекратяване на статута им на законно пребиваващи в Дания, на огромен брой сирийски бежанци или търсещи убежище, или очакващи признаване статут в Дания. Същите са принудени (включително и като им се предлагат парични средства за това) да напуснат Дания или принудително биват заселвани в специални лагери, където нямат право да работят, учат, извършват каквито и да било дейности, вкл. дори не могат да си приготвят сами храна. С това се прекратява всякакво тяхно нормално до този момент, съществуване в Дания, при което те са живели, създавали поколения, работейки, развивайки се, продължавайки образованието си.

Драстичните примери за намиращи се в Дания сирийци, които са поставени в унизителното положение да бъдат прогонени по този начин от приютилата ги първоначално държава, нарастват значително по брой и по трагичните си последици, водещи до унищожение в емоционално-психически, социален, а дори и интелектуално и физически план.

Сайтът Ал Арабия[13] на 13.04.2021 г., ни запознава с материал за трагедията на дезертирал офицер, за когото Дания настоява да отведе жена си и детето си в Сирия. Пред Al Arabiya Net сирийският полицай, избягал от Сирия, а впоследствие семейството му (съпруга и дете) получили възможността за временно убежище в Европа, споделя тревогата си от настоящите административни действия на управляващите в Дания, които са прекратили статута на семейството му и отправят принудителни покани те да напуснат територията на Дания, за да се завърнат в Сирия (където, според датските власти, вече е безопасно).

Сайтът информира, че датските власти са подложени на големи критики заради отказа им за разрешение за пребиваване на сирийски бежанци и настояването те да се върнат обратно в страната си, като се има предвид, че ситуацията е „безопасна“ в Дамаск и те могат да се върнат и да пребивават в нея без преследване, тормоз или страх. Няколко дни по-рано[14] върховният комисар на ООН за бежанците изрази „загриженост“ за решението на Дания, въпреки настоящото спиране на депортациите при липса на контакти между датското правителство и сирийския режим. „ВКБООН не смята последните подобрения на сигурността в части от Сирия за достатъчно съществени, стабилни или постоянни, за да оправдае прекратяването на международната закрила за която и да е група бежанци“, казва Филипо Гранди[15] в изявление, публикувано в Ню Йорк миналия четвъртък.

Историята на Мазен Кирван, сирийски офицер, който се е отклонил от армията на режима, разкрива съществени подробности за кризата, като разкрива пред Al-Arabiya.net, че е избягал от Сирия и сирийската армия, където е работил като офицер в Специално отделение за задачи, свързани със сектантски проблеми в армията. Тази специфика е завоалирано използване от президента на режима Башар Асад за потискане на демонстрациите и мирната революция. Офицерът е избягал заедно със съпругата и дъщеря си в Ливан, след което е успял да ги изпраи в Европа, за да търсят безопасно място далеч от опасностите и призраците на войната. Той добавя, че е останал в Ливан, докато съпругата и дъщеря му са успели да получат убежище и пребиваване в Европа, като са разчитали, че след това той ще може да се присъедини към тях съгласно закона за събиране на семейството. Сирийският офицер разкрива, че съпругата му при пристигането си в Дания е получила хуманитарно убежище, което е система, не позволяваща каквито и да било привилегии за получателя и не позволяваща семейството да бъде приведено в съответствие със закона за събиране на семейството. Офицерът разказва още, че е правил многобройни опити да пътува до семейството си, и едва година и половина по-късно е успял да се присъедини към тях. Сирийският офицер продължава, че съпругата му е провела дълго и мъчително пътуване с дъщеря им до Дания, като детето е било едва на възраст един месец. Пътуването е било изтощително и е преминало по земя през Либия, след това Алжир и оттам през морето в малка лодка с десетки други хора до Италия, след което са завършили (пътуването) в Дания. А година и половина по-късно той е успял да се събере с тях там. Той твърди, че след 5 години пребиваване в Дания със семейството, съпругата му е била изненадана от писмо от властите с покана да се върне с дъщеря си в Дамаск, защото столицата и околните райони са в безопасност и няма следи от война или тероризъм, или терористи, добавяйки, че е била информирана, че тя и дъщеря й могат да пътуват само до Сирия, да пътуват и да остават там без преследване, тъй като сирийският режим се ангажира да не вреди на семействата на дисиденти или мирни активисти и противници.

Офицерът добавя, че решението е взето след доклад на датски комитет, чиито представители били пътували до Сирия, за да разгледат ситуацията там, и въз основа на доклада на този комитет, на сирийците пребиваващи в Дания, се препоръчва да се върнат страната си. Офицерът подчертава, че комитетът със сигурност не е посетил Източна Гута, за да види какво се случва там. Той заявява, че датското правителство е решило да проучи условията на сирийските бежанци, пребиваващи на територията на страната, с цел да ги върне в страната им, по повод на обстоятелството, че убежището е по хуманитарни причини. Това е и основанието според датските власти да отправят поканата за депортиране към съпругата и дъщерята, но не и към офицера и неговият впоследствие роден в Дания син. Това е така, поради обстоятелството, че роденото в Дания дете момче е получило датско гражданство с раждането си, като бащата е получил право на политическо убежище. А в същото време, съпругата на дезертиралия офицер е жител на столицата Дамаск и за нея, както и за детето им от женски пол, не се счита, че има опасност от политическо или друго преследване към настоящия момент в Сирия за тези лица. Хората са в трагичното състояние на предстоящо разделяне на семейството, като случаят не е единичен, а на хиляди сирийци, изправени пред същото страдание в Дания. Те се молят да им бъде позволено да отидат в Швеция, за да защитят семействата и живота си.

В статия от 16.04.2021 г. друг арабски сайт (https://www.alhurra.com)[16] говори за „Паника сред сирийските бежанци в Дания след „писмата за депортация“.

Според същата информация, през месец март Дания е станала първата европейска държава, която е обявила Сирия за безопасна зона и е започнала движения за връщане на сирийски бежанци, въпреки неизвестната съдба, пред която са тези хора са изправени. Правителственият ход е предизвикал паника сред бежанците в Дания, се казва в доклад на британския вестник The Guardian. В доклада на вестника се цитират думите на сирийския бежанец Асма ал Натур: „Ако Башар Асад ни убива с ракети, датското правителство води психологическа война срещу нас.“ Ал-Натур е един от десетките сирийски бежанци, на които е казано, че временното им пребиваване в страната е отменено. 61-годишен сирийски бежанец почина от инфаркт, само седмици след получаване на уведомление от имиграционните служби. Смъртта му раздвижи бежанците в момент, когато заплахата от депортация принуждава много от тях да изживеят отново травмата от гражданската война.

Докладът цитира Ал-Натур, че съпругът й също наскоро е получил инсулт в лицето на решението за депортиране. Въпреки че Дамаск се счита за безопасен, Дания не може да връща принудително бежанци, защото няма дипломатически отношения с режима на Асад. Вместо това правителството предлага хиляди евро на сирийците, за да ги тласне към „доброволно завръщане“ към авторитарен режим. Вестникът заявява, че датското правителство е обвинено в преследване на бежанци и цитира едно от писмата, изпратени до някои от тях, в които се казва: „Ако не пътувате доброволно извън Дания, можем да ви изпратим в Сирия.“.

Вестник „Дейли Телеграф“ разказва за писмо от имиграционните служби до 18-годишен бежанец, чието име не се съобщава от съображения за сигурност, на когото се казва, че разрешението му за пребиваване няма да бъде подновено, въпреки че баща му е имал лични конфликти с режима, преди да избягат. Датските власти настояват на своето решение против правото на бежанеца да остане в Дания, въпреки че той е на възраст за призоваване в армията и за което той ще бъде принуден да се отзове, в случай на завръщането си. Баща му е християнин и той може да бъде изправен пред риск от отвличане от Ислямска държава. Докладът посочва, че животът му в продължение на пет години, владеенето на датски език и завършването на гимназията не се приемат от датските власти за обстоятелства в негова полза и в полза на оставането му в Дания.

New York Times съобщава в доклад, че тъй като датските имиграционни служби считат Дамаск и околните райони за безопасни през 2019 г., те са прегледали разрешенията за пребиваване на 1250 сирийци, напуснали страната си, за да се спасят от войната. Досега властите са отнели над 205 разрешителни за пребиваване, което прави Дания първата държава в Европейския съюз, която отказва на сирийците статут на бежанец по времето, когато повечето райони на Сирия са класифицирани като опасни от ООН.

Днешната тревожна ситуация в Дания спрямо сирийските бежанци представлява като че ли, и естествено продължение на цялостната вътрешна имиграционна политика на Дания, особено по отношение на представителите на мюсюлманските народности в страната. Пример за последното е градоустройствената и жилищна политика на правителствата на Дания от последните десет години, в рамките на която се предприемат мерки за механично пространствено ограничаване на социалните условия на живот.

В отворено писмо[17] до датския министър на жилищната политика Кааре Дибвад, няколко млади жени – жители на Тингберг, жилищен район на Копенхаген, пишат през 2019-та година: „Махнете този списък и, моля ви, не ни казвайте, че сме проблем”. Те изразяват недоволството си от това, че в края на всяка година, през декември, датското правителство публикува „списък на гетата“ в страната. В него се изброяват кварталите и жилищните райони в неравностойно положение, които се смятат за проблемни. През 2019 г. в регистъра са включени 28 района на страната, сред тях и Тингберг.

„Този списък ни стигматизира”, казва 19-годишната Амина Сафи, която е и сред основните инициатори на отвореното писмо. „Чувстваме се като втора ръка хора. Тингберг е страхотно място, но заради адресната си регистрация непрекъснато трябва да се оправдаваме”.

Тингберг всъщност е доста идилично място и със сигурност не прилича на гето. В квартала на около 6 километра северозападно от центъра на Копенхаген преобладават модерните жилищни сгради с жълти фасади, добре поддържаните зелени площи, разнообразието от супермаркети и кафенета. Много деца учат в библиотеката и играят на местните училищни площадки.

Независимо от това Тингберг е включен в списъка с гетата - за пета поредна година. Кварталът изпълнява четири от посочените пет критерия за това: повече от 50 процента от жителите му имат миграционен произход, над 60 на сто от живеещите там са с основно образование, средният доход е под 55 процента от средния за региона, а делът на жителите с присъди за различни престъпления е най-малко три пъти над средния за страната през последните две години.

„Тези критерии са дискриминационни“, казва Сафи, чиито родители са дошли в Дания от Афганистан. „Родена съм в Дания и израснах тук. Мисля и мечтая на датски. Много съм амбициозна що се отнася до обучението ми и искам да допринеса нещо за развитието на датското общество. Този списък обаче ни кара да се чувстваме отчуждени и нежелани“, казва младата жена. Списъкът е представен за първи път през 2010 г. от дясноцентристкото правителство на тогавашния премиер Ларс Расмусен и е създаден от Министерството на транспорта, строителството и жилищната политика. Според социолога Айдън Сой списъкът, както и използването на думата „гето“, са пречка за интеграцията и създават усещане за изключване.

Законът е бил приет от правителството на Расмусен през 2018 г., след като в новогодишната си реч той е обещал на датчаните „гетата да бъдат премахнати напълно“. Целта е в страната да няма паралелни общества. След навършването на 1 година децата от проблемните райони задължително трябва да ходят минимум 25 часа седмично на детска градина, където да учат не само датски, но и да възприемат „датските ценности“ и традиции. Родителите, които не пращат децата се на градина, рискуват да им бъдат съкратени социалните плащания. Освен това във въпросните райони се предвиждат по-строги мерки срещу някои престъпления като вандализъм или кражби.

Ако даден район остане за пет поредни години в списъка с „гетата“, в него може да бъде предприето дори събаряне на жилища и принудително изселване на жителите му - за привличане на частни инвеститори и промяна на демографската картина в района.

През юли 2019 г., малко след като поел поста на министър на жилищната политика в новото социалдемократическо правителство, Кааре Дибвад е заявил, че иска да прекрати политическата употреба на думата „гето“ - за да избегне стигматизирането на районите. Вместо това той предпочита да използва термина „непривилегировани жилищни райони“. Очевидно обаче, само механичното отстраняване на това понятие, както и само физическото отстраняване на конкретни лица, не само, че не биха довели до преодоляване на проблема, а биха създали допълнителни отрицателни и още по-тежки и негативни последици.

Поради тази своя политика, Дания основателно е застрашена от сериозни критики от страна на ООН и  правозащитни организации, както и рискува нарушения на основните права съгласно Хартата на основните права на ЕС, и за каквито нарушения вече има решения на Съда на Европейския съюз. От последните се извежда еднозначният извод за забрана за връщане в държавите им на бежанци или други търсещи убежище лица, за чиято безопасност няма сигурни гаранции и които, дори косвено са застрашени от преследване или е заплашен животът им, ако се върнат в държавите си.

Шарлот Сленте, генерален секретар на Датския съвет за бежанците, казва пред CNN[18]: „Не сме съгласни с решението районът на Дамаск или който и да е друг район [в Сирия] да бъде считан за безопасен за бежанци ......“. „Разпознаваме от различни доклади за произволни задържания и продължаващи нарушения на гражданските права на цивилното население в Сирия“, добави тя, цитирайки доклад от Съвета за правата на човека през март, който установи, че политиката и действията на сирийското правителство „се равняват на престъпления срещу човечеството [ и] продължават без забавяне в продължение на близо 10 години, без никакви признаци, че правителството възнамерява да ги прекрати.“.

Датският министър за имиграцията и интеграцията Матиас Тесфайе от друга страна защитава тази политика на правителството, като казва, че „Дания е отворена и честна от първия ден“, че разрешенията за пребиваване на сирийските бежанци са „временни и че разрешението може да бъде отнето ако нуждата от защита престане да съществува.“.

„Подходът на датското правителство е да осигури защита на нуждаещите се, но когато условията в родината им се подобрят, бившите бежанци трябва да се върнат в родината и да възстановят живота си там“, добавя Тесфайе.

От цитираните източници[19] е известно, че датското правителство e отказало да удължи разрешенията за пребиваване на поне 300 сирийски бежанци от 2019 г. насам, след като в оценката му за сигурност се стигна до заключението, че ситуацията в Дамаск „вече не е толкова сериозна“. В момента властите преразглеждат защитата на повече от 400 сирийски бежанци, живеещи в страната, според данни, дадени на CNN от Министерството на имиграцията и интеграцията.

Това е част от самоописаната промяна на парадигмата на датската политика за бежанците, каза Николас Фейт Тан, експерт по бежанско право в Датския институт по правата на човека.

Този ход е довел до последователни правителства, които приемат законодателни изменения, които изместиха фокуса на страната от интеграцията и постоянната защита на бежанците към вида разрешения за временно пребиваване, под които бяха поставени Дания и Хусам.

През януари 2020 г. левият социалдемократически премиер на страната Мете Фредериксен повтаря намерението на нейната партия да бъде толкова ограничаваща имиграцията, колкото нейните десни предшественици, като заяви пред парламента, че целта е да има „нула търсещи убежище“. Фредериксен зае твърда позиция по отношение на имиграцията в навечерието на изборите в Дания през 2019 г., примамвайки избирателите от дясната популистка Датска народна партия (ДНП).

След като печели изборите, социалдемократическата партия се чувства принудена да докаже, че нейната имиграционна политика не е мека и че ще изпълни обещанието си към десните партии и своя електорат.

Въпреки че датското правителство „не може да извърши принудително връщане“, тъй като няма дипломатически отношения със Сирия, „ясната надежда на правителството е, че тази група хора ще изберат да се върнат доброволно, което някои сирийци вече са направили“, добави Тан.

За да ги склони към доброволно завръщане в Сирия, датската държава предоставя на тези хора парични средства, като министърът на имиграцията и интеграцията Тесфайе говори пред CNN през 2020 г. за финансова подкрепа в размер на около 28 150 долара и че от 2019 г. над 250 сирийски бежанци са взели пакета за финансова подкрепа.

Активисти правозащитници обаче казват, че усилията на датското правителство са насочени да направи живота на сирийските бежанци непоносим - за хора без права на пребиваване. Депортиращите центрове, в които хората с основание се страхуват да влязат, са известни с характеристиките си на места, които са „за изтезания, предназначени да разбият хората и техните семейства“. Центровете са частично отворени, което означава, че обитателите им могат да се придвижват и излизат свободно. Но обитателите трябва да се настаняват всяка вечер и нямат доходи, права за работа или достъп до обществени жилища. Един център е на около четири мили от най-близката автобусна спирка, което прави невъзможно всеки да си тръгне през деня.

„Няма дейности, няма курсове за обучение, дори не можете да приготвите сами храната си“, казва правозащитникът Бендиксен, отбелязвайки, че дори в затвора има възможности за печелене на пари. Вместо да се върнат в страната си на произход, бежанците понякога „отиват в нелегалност“ и бягат в други европейски страни, с надеждата да „се опитат да възобновят своите дела за убежище“.

Тежкото положение на сирийските бежанци, в което те са поставени от властите в Дания, вече е предизвикало вълна от съчувствие в социалните мрежи и по целия свят, както и в самата Дания. Тези действия на датското правителство превръщат страната в нежелан партньор дори сред най-близките й съюзници. През март 2021 г. държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен заявява пред Съвета за сигурност на ООН, че „не е в интерес на сирийския народ да оказва натиск върху сирийските бежанци да се върнат в Сирия, включително в контролирани от режима райони, където мнозина се страхуват, че ще бъдат произволно задържани, измъчван или дори убит от силите за сигурност на Асад в отмъщение за бягство.“.

„Съгласни сме с ООН, че връщането на бежанци трябва да бъде доброволно, добре информирано и трябва да гарантира безопасността и достойнството на замесените хора - иначе те не трябва да се случват“, добавя Блинкен.

Но Дания засега изглежда не желае да преразгледа този свой вътрешно-политически ход.  „Политиката на правителството работи и аз няма да отстъпя, няма да се случи“, казва министърът на имиграцията Тесфайе пред агенция Франс прес. В изявление пред CNN той посочва доклади на Министерството на вътрешните работи на Обединеното кралство, Службата за убежище на Европейския съюз и шведското правителство, според които ситуацията със сигурността в Дамаск се е подобрила.

Нито една от тези нации обаче не репатрира сирийци в района на Дамаск, както и ЕС не препоръчва това.

Вестник Ал-Мудун, Бейрут, в статия[20] от 23.03.2021 г. говори за внушителни протести срещу съдбата на сирийските бежанци в Дания. Сайтът разказва за демонстрация на стотици в датската столица Копенхаген, с искане за спиране на прехвърлянето във временни места за пребиваване на сирийските бежанци от датските власти. Датски организации на гражданското общество, включително Организацията за сътрудничество на хората, Младежката организация на Датския съвет за бежанците и Финджанската организация са участвали в демонстрацията пред сградата на датския парламент, в подкрепа на сирийските бежанци, пребиваващи в Дания. Член на администрацията на сирийско-датската организация „Finjan“ Асим Швейд е заявил, че демонстрацията призовава за незабавно прекратяване на нехуманните мерки, предприети от датските власти, чрез спиране на подновяването на разрешенията за пребиваване за бежанци. Той обяснява пред вестник Ал-Мудун, че повече от 100 ученици от гимназия „Нюбург“ са участвали в демонстрацията в подкрепа на колегата си Ая Абу Дахер, резиденцията на която е била изтеглена, подчертавайки, че Ая се е срещнала с екипа на училището си с група на представители на датския парламент и се заговори за закони, които са на път да унищожат живота й и да я изложат на опасност да се върне към смъртоносен диктаторски режим. И в пресата се твърди, че Дания е отнела разрешението за пребиваване от Абу Дахер, тъй като подкрепя (Дания) сирийския режим, който Абу Дахер отрича, подчертавайки противопоставянето си на сирийския режим, и описвайки го като „диктаторски режим“. Според Суид демонстрацията е била широко подкрепена от датчаните, които са изразили възражението си срещу правителствените мерки и са поискали незабавно спиране на депортирането на сирийски бежанци. Всъщност, Дания е била решила по-рано да спре да предоставя подновяване на пребиваването на бежанци (временни пребивавания) в очакване на тяхното депортиране в страната им и правителството е започнало да отнема действително разрешителните за пребиваване от някои бежанци, след като Дания класифицира Дамаск през 2019 г. като „безопасен“. През февруари 2020 г. датското правителство класифицира районите в околностите на Дамаск също като безопасни, а класификацията включва районите Дарая, Забадани и Източна Гута, които са унищожени по-рано от сирийския режим.

Източниците на Ал-Мудун поставят решението на датските власти в отговор на призивите на датската десница срещу бежанците. От друга страна, „Хюман Райтс Уоч“ разкритикува премахването на мерките за защита на Дания от сирийските бежанци, идващи от Дамаск и провинцията му, като подчертава, че „фалшивите съобщения за страната на произход на бежанците водят до грешна политика по отношение на бежанците“. „Вярваме, че нашите мнения като експерти, основна информация и други съвети, които предоставихме на датската имиграционна служба, ще бъдат оценени“, заявяват изследователите в съвместно изявление.

Според „Migrants News“ 94 сирийски бежанци са получили съобщения, че разрешенията им за временно пребиваване не са подновени, докато в момента властите преглеждат статута на 500 души от Дамаск и околните райони, което показва, че броят на сирийските бежанци, които са отказали да подновят разрешенията си за пребиваване е достигнало 189 бежанци. Броят на сирийските бежанци в Дания се оценява на 44 000, от които 35 000 са влезли в страната след 2011 г., а някои от тях са получили политическо убежище, временно пребиваване и пребиваване с „временна закрила“.

Универсалните човешки права се реализират в малки места, близо до дома - толкова близо и толкова малки, че не могат да се видят на никоя карта на света. Все пак те са светът на отделния човек: кварталът, в който живее; училището или колежа, които посещава; фабриката, фермата или офиса, в които работи. Такива са местата, където всеки мъж, жена и дете търси равна справедливост, равна възможност, равно достойнство без дискриминация. Само тогава, когато тези правa имат смисъл там, тогава имат смисъл и навсякъде другаде. Задължението на Държавата да уважава, промотира, защитава и да изпълнява правата е съответно от първостепенно значение и задължението на регионалните и международните трибунали влиза в действие основно, когато държавата преднамерено или системно нарушава правата.

Законите, политиките, процедурите и механизмите налице на национално ниво са ключови за използването на човешките права във всяка страна. Именно затова е изключително важно човешките права да са част от националните конституционни и законови системи, съдебните професионалисти да са обучени в прилагането на стандартите на човешките права и нарушенията на човешките права да бъдат порицавани и санкционирани. Нaционалните стандарти имат по-директно влияние и националните процедури са по-достъпни от онези на регионално и международно нива.

Много е вероятно по механизмите на тази, очевидно погрешна политика, Дания да принуди качествената част от бежанците (тези, които са коректни пред закона, работят за своето развитие и образование, припознали са страната като своя родина, за която биха били готови да се борят в името на спокойния и щастлив живот, който общественият ред там им е осигурил) да напуснат пределите на страната, въвличайки се в изключителната опасност за живота си във всяко отношение – физически, социален, интелектуален и икономически аспект, а в същото време, отработените вече механизми на престъпността, водена от радикални или радикализирани мюсюлмански представители, да останат в Дания, респ., и да продължат своите разрушителни за обществения ред дейности. Дания се „отървава“ от качествените, но оставя в пределите си истински престъпните и опасни субекти от тази част от своето население. Лицата с престъпно поведение, в много голяма своя част вероятно ще успеят да се укрият от властта, извършвайки нови престъпления (защото те са в престъпната си област и контакти), подправяйки документи, укривайки лица и обстоятелства и др., така че не действителните престъпни субекти ще бъдат отстранени от територията на Дания, а тези от сирийските бежанци, които са изрядни и добросъвестни граждани, да се превърнат повторно в жертви, след като веднъж вече са пострадали от режима в своята държава.

Правилото в естетиката, че всяко прекаляване се превръща в абсурд, е общовалидно, и важи и в настоящия случай. Силно националистичните политически нагласи на държавната власт в Дания към настоящия момент, заслепява и води до погрешната политика от имигрантската част от населението и в частност от тази нейна част, представляваща сирийските бежанци в широкия смисъл (вкл. техните семейства и близки, изобщо дошли от Сирия лица) да бъде отделена масата субекти, силно застрашени в Сирия, а в Дания – живеещи в съответствие с всички правила и норми, вкл. и вероятно, в полза на властта в Дания, защото те подкрепят официалната власт и обществения ред в Дания, вкл. и с действията си и срещу своите сънародници, чиито престъпни дейности заклеймяват и на които се противопоставят.

Погрешната политика на Дания в тази връзка, представлява допълнително наказание за изстрадалите и живеещи с опасност за живота си, ако се върнат в Сирия хора, за сметка на почти нищожната степен на действителна безопасност, която националистическата политика на настоящата датска власт постига, считайки, че извършва полезни за страната действия. Същите не само не са полезни, но са и опасни, защото създават привидна за властта и за обществото нагласа за прочистване на принципа на националност в масов план, а не на действителния принцип на морал и закон в индивидуален план. Резултатите от такава погрешна вътрешна имиграционна политика заплашват да бъдат изключително тежки, като се вземат предвид досегашните – доказано значително развити радикално-ислямистки субективни фактори (организации и лица с конкретни действия).

Правилният подход в изключително деликатната сфера на вътрешната имиграционна политика на Дания (както и във всяка страна от ЕС, която е засегната във висока степен от бежанската вълна) би следвало да бъде на диференциация и индивидуализация. Необходимо е внимателно и стриктно разграничаване и отделяне на елементите от масата сирийски бежанци, които съдържат потенциала на опасността или самата опасност от неспазване на обществения ред, закононарушения, тероризъм, радикализъм, религиозен екстремизъм и др. под. престъпни или подтикващи към престъпления такива лица или организации. Съответно след което разграничаване, включително и с прилагане на индивидуален подход към всеки конкретен случай или лице, и включително и в социално-политически план, да бъде завършена преценката относно необходимостта от фактическото отстраняване от територията на страната на конкретните субекти. Държавата би следвало да има своето право да провежда собствена вътрешна политика по отношение на бежанците. Европейската държава членка е длъжна да съобрази тази своя политика с Общата политика на Европейския съюз за преодоляване на бежанския проблем. Но нито институциите на ЕС, нито което и да било правителство или партия, в това число и управляваща такава, в държавата членка, не може да преминава границата на основните права на своите граждани и пребиваващи в страната лица.

В случая би могла да бъде направена (и същата се прави от много анализатори) аналогия с нацизма. Престъпленията срещу човечеството, извършени от Нацистка Германия са силен катализатор на движението за защита на човешките права. След като информацията за жестокостите, причинени по време на войната, стават публично достояние, в ООН се формира становището, че Хартата на Обединените нации твърде общо формулира тази материя. Разпоредбите на Хартата могат да придобият някаква сила само с приемането на всеобща декларация, която изрично да упомене всички човешки права. Като резултат в рамките на Обединените нации е формирана Комисия за правата на човека, която да разработи всеобщата декларация. В настоящия случай, Дания, която е една от първите държави, ратифицирали Всеобщата декларация за правата на човека, в днешно време, преживява отрицателна националистична метаморфоза, като, в стремежа си да защити национални ценности, игнорира същите тези основни човешки права.

Не могат да бъдат връщани в Сирия мирни пребиваващи в Дания при очевидно невярната презумпция, че положението в тяхната държава вече било безопасно, без това да наруши драстично, а в повечето случаи дори фатално техните основни човешки права. Същите са неотчуждими и представляват във всеки един момент от политиката на всяка страна членка връх на хуманност и цивилизационно отношение. Нарушаването или игнорирането на тези права е обида за демокрацията и за обществото, защото го връща в предходен етап на развитие, за преодоляване недостатъците на който (етап) същото това общество е полагало усилия десетилетия наред.

Случаят с Дания е особено показателен и поучителен за начините на водене на вътрешната имиграционна политика спрямо бежанците от последната бежанска криза. От една страна е налице допусната значителна толерантност, до степен да успеят да се възползват радикални елементи от бежанския поток във вреда на устройството, реда, закона и морала в страната. От друга страна обаче, така допуснатите недостатъци, не могат да бъдат преодоляни с масовото, наподобяващо, поради принудителния си характер, еврейското изгонване с цел прочистване на нацията. Напротив, последната не само че рискува да прогони действително качествената част от бежанците (само те биха попаднали в рамките на закона и само те биха изпълнили стриктно, независимо от действителното си желание, нормативните разпоредби на тази прочистваща вътрешна политика) и да остави в пределите на страната най-опасните елементи от тази субективна маса (защото именно най-опасните от тях ще успеят най-добре да се укрият от властта, и съответно – да останат на територията на Дания). Но тук съществува и допълнителният риск от създаване на привидност от същата националистична политика, стремяща се към прочистване, (привидност) за постигната цел, като в действителност да влее допълнителни сили в антизаконната или престъпна част от сирийските бежанци в Дания. Последното би се получило в естествен ред, тъй като досегашните „успешни“ действия на радикалните ислямистки елементи в Дания показват значителна сила, традиция и устойчивост. А това са характеристики, които биха помогнали включително и за успешното укриване от властта сега (в Дания) с цел бъдещи нови атаки срещу същата.

Поучителният характер на вътрешнополитическите кризисни моменти в Дания по отношение на бежанците от Сирия поставя за размисъл въпроса за пределите на толерантността и рестриктивните отговори на властта, когато с тази толерантност е допуснато да се прекали от едната или от другата страна (на взаимоотношението). Решението би било в правилния баланс на диференциация и индивидуализация на вътрешната имиграционна политика на страната членка.

Бележки:

[1] Източник: https://www.dw.com, посетен 21.04.2021 г.

[2] Останалите страни, гласували тогава „За“ декларацията, са: Афганистан, Аржентина, Австралия, Белгия, Боливия, Бразилия, Мианмар, Канада, Чили, Китай, Колумбия, Коста Рика, Куба, Доминиканска република, Египет, Еквадор, Салвадор, Етиопия, Франция, Гърция, Гватемала, Хаити, Исландия, Индия, Ирак, Иран, Либерия, Ливан, Люксембург, Мексико, Нидерландия, Нова Зеландия, Никарагуа, Норвегия, Парагвай, Пакистан, Панама, Перу, Филипини, Тайланд, Швеция, Сирия, Турция, Великобритания, САЩ, Уругвай, Венецуела. ЮАР, Саудитска Арабия и страните от социалистическия блок са гласували „Въздържал се“, с изключение на България, която тогава все още не е била член на ООН (такъв тя става през 1955 г.).

[3] Атентатът в редакцията на „Шарли Ебдо“ в Париж е на 7 януари 2015 г.

[4] Както е било постоянно към този момент, а и в последствие, и в родната му Швеция, и всеки път, когато посещава съседна Дания.

[5]  Главният инспектор на полицията Тьорбен Молгор Йенсен посочва: „Смятаме, че един и същ човек стои зад двата инцидента, както и че мъжът, застрелян от полицейските части на гара Ньоррепорт, е извършителят на тези убийства“, в: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2015/02/15/2472802_dvoino_teroristichno_napadenie_stresna_kopenhagen/, посетен 20.04.2021 г.

[6] След атаките Дания се опитва да се върне към нормалното си ежедневие, в: https://www.capital.bg, посетен на 20.04.2021 г.

[7] Датската народна партия е основана на 6 октомври 1995 година, когато се отделя от Партията на прогреса. Първият председател става Пиа Кьерсгорд. След 2001 година подкрепя дясноцентристкото правителство на Андерс Фог Расмусен (последван от Ларс Льоке Расмусен) без да участва в него. На изборите през 2011 година за пръв път от своето основаване партията получава по-слаб резултат от предходните избори, което, съчетано със загубите на други десни партии, я оставя в опозиция. През 2015 година получава 21% от гласовете и 37 депутатски места, като е втора партия в страната, и отново подкрепя правителството на Ларс Льоке Расмусен. На парламентарните избори през 2019 г. претърпява неуспех, като получава само 16 депутатски места във Фолкетингет.

[8] След атаките Дания се опитва да се върне към нормалното си ежедневие, в: https://www.capital.bg, посетен на 20.04.2021 г.

[9] Атентаторът в Копенхаген най-вероятно е член на групировката „Хизб-ут Тахрир“, 15.02.2015 г., в: https://www.tvevropa.com/2015/02/arc106598/, посетен на 20.04.2021 г.

[10] Demonstration in copenhagen (Hizb ut-Tahrir ), Мюсюлманите протестират срещу рисунките на Мохамед (Muslims protest against the  drawings of  Muhammed), 15.02.2008 г., в: https://www.youtube.com/watch?v=GL7gaLck40Q, посетен 20.04.2021 г.

[11]      Убийствата в Копенхаген: Последствията (Copenhagen Killings: The Aftermath), 21.02.2015 г., в: https://www.youtube.com/watch?v=1jC27qI8pgQ, посетен на 20.04.2021 г.:

На 14 февруари нападател откри огън по кафене в Копенхаген, убивайки един мъж и ранявайки трима полицаи. Кафенето беше домакин на дебат за свободата на словото - с участието на противоречивия карикатурист Ларс Вилкс, известен с рисунката си през 2007 г. на мюсюлманския пророк Мохамед като куче. Часове по-късно стрелецът, избягал от мястото на престъплението, се появи отново пред централната синагога на Дания, където простреля и уби еврейска доброволческа охрана и рани още двама полицаи. Стрелецът отново избяга от местопроизшествието, предизвиквайки издирване в целия град. Около 5 часа сутринта на 15 февруари заподозреният нападател е бил открит от полицията и застрелян. Скоро той беше идентифициран като Омар ел-Хусейн, 22-годишен роден в Дания мюсюлманин, току-що освободен от затвора. Властите подозират, че Хюсеин може да е радикализиран от поддръжници на бойната група „Ислямска държава“, докато е бил в затвора. Часове по-късно VICE News кацна в Копенхаген, за да разследва последиците от нападенията. Присъствахме на нощен митинг на антиислямската група PEGIDA и се срещнахме с главния равин на Дания и представител на пан-ислямската организация Hizb ut-Tahrir, който каза, че исламофобията се увеличава в датската столица. (On February 14, a gunman opened fire on a café in Copenhagen, killing one man and injuring three police officers. The café was hosting a debate on free speech — featuring the controversial cartoonist Lars Vilks, famous for his 2007 drawing of the Muslim Prophet Muhammad as a dog. Hours later, the shooter, who had fled the scene of the crime, reappeared outside of Denmark’s central synagogue, where he shot and killed a Jewish volunteer guard and wounded two more police officers. The shooter again fled the scene, sparking a citywide manhunt. Around 5am on February 15, the suspected gunman was located by police and shot dead. He was soon identified as Omar el-Hussein, a 22-year-old Danish-born Muslim man, who had just been released from jail. Authorities suspect Hussein may have been radicalized by supporters of the Islamic State militant group while in prison. Hours later, VICE News landed in Copenhagen to investigate the aftermath of the attacks. We attended a nighttime rally of the anti-Islam group PEGIDA and met with Denmark’s Chief Rabbi and a representative from pan-Islamic organization Hizb ut-Tahrir, who said that Islamophobia is rising in the Danish capital.).

[12] Демонстрационно предупреждение: Посолството на САЩ, Копенхаген, Дания - 20 март 2019 г., (Demonstration Alert:  U.S. Embassy Copenhagen, Denmark – March 20, 2019), в: https://dk.usembassy.gov/demonstration-alert-u-s-embassy-copenhagen-denmark-march-20-2019/, посетен на 20.04.2021 г.

Посолството на САЩ в Копенхаген информира американските граждани, че Hizb ut Tahrir ще проведе своите петъчни молитви на 22 март 2019 г. в 12:30 ч. в датския парламент, разположен в Кристиансборг Слотспладс в Копенхаген., (The U.S. Embassy in Copenhagen informs U.S. citizens that Hizb ut Tahrir will hold their Friday prayers on March 22, 2019 at 12:30 p.m. at the Danish Parliament, located at Christiansborg Slotsplads in Copenhagen.)

[13] По данни от: The Foreign Insider, проф. Владимир Чуков, в: https://foreigninsider.com/, от: https://www.alarabiya.net,  посетен на 13.04.2021 г.

[14] Статията е от дата 13.04.2021 г..

[15] Филипо Гранди е настоящият Върховен комисар за бежанците в ООН

[16] По данни от: The Foreign Insider, проф. Владимир Чуков, в: https://foreigninsider.com/, от:   https://www.alhurra.com, посетен на 16.04.2021 г.

[17] Шрьодер, Ане Софи Хофман, Дания: "Не сме гето, нито хора втора категория", 05.01.2020 г., в: https://www.dw.com/bg, посетен на 20.04.2021 г.

[18] John, Tara, CNN, In its latest lurch to the far right, Denmark plans to send some refugees back to Syria, (В последния си поход към крайната десница Дания планира да изпрати някои бежанци обратно в Сирия), в: https://edition.cnn.com, посетен на 25.04.2021 г.

[19] John, Tara, CNN, In its latest lurch to the far right, Denmark plans to send some refugees back to Syria, (В последния си поход към крайната десница Дания планира да изпрати някои бежанци обратно в Сирия), в: https://edition.cnn.com, посетен на 25.04.2021 г.

[20] По данни от: The Foreign Insider, проф. Владимир Чуков, в: https://foreigninsider.com/, от: Вестник Ал Мудун, Бейрут, 23.03.2021 https://www.almodon.com, посетен на 24.04.2021 г.

* Докторант в Русенския университет "Ангел Кънчев"

Резюме: Статията разглежда ограниченията върху преходния период, които засягат последващата легитимност на конституционното развитие и позицията на партиите спрямо настоящата конституция. 

Резюме: Статията разглежда поетапно и систематизирано хронологията и дейността на политическите партии в България, за периода от 1989 до наши дни. Многобройните политически партии, появили се след тази година, станаха основен символ на зараждащата се демокрация в България.

Резюме

Целта на настоящата статия е да анализира правата на човека като универсална ценност в исторически и правен аспект, както и да направи обзор на състоянието на системата за защита правата на човека в рамките на Организацията на Обединените Нации (ООН)

Ключови думи: права на човека, ООН, Върховни комисари на ООН, Съвет за сигурност, Общо събрание, Икономически и социален съвет