Руската позиция по отношение на случващото се в Сирия, провокирала серия от нападения на представители на сирийската опозиция срещу посолствата на Русия в различни държави, кара някои анализатори да смятат, че подкрепящите бунтовниците арабски режими от Залива, както впрочем и Турция, могат в отговор да възобновят масираното финансиране на радикалните ислямистки групировки в Северен Кавказ.
Тук е мястото да напомня, че от средата на 90-те години именно външното финансиране, до голяма степен, определя боеспособността на чеченските сепаратисти и помага за реализацията на най-нашумелите им терористични акции в Русия (взривовете в жилищни кооперации в Москва, бомбите в метрото, нападението в Театъра на Дубровка и т.н.). При това събирането на средствата става съвсем легално, чрез многобройните благотворителни фондации и организации от Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт. Формално, катарските фондации не участват в тези акции, затова пък страната предоставя убежище на редица водачи на чеченските ислямисти, начело с вече покойния Зелимхан Яндарбиев. Оправданието е, че Катар се стреми да играе ролята на своеобразна „близкоизточна Швейцария”, на чиято територия могат да намерят убежище всякакви политически емигранти. Разбира се, в основата на тази политика са заложени не толкова хуманитарни мотиви, колкото елементарни геополитически сметки. При необходимост, Доха винаги е готова да поеме ролята на „основен посредник” в преговорите между терористите и Москва, което отлично се вписва в концепцията за превръщането на Катар в регионален лидер.
Първата вълна на ислямистката експанзия в Северен Кавказ
По отношение на Саудитска Арабия, нещата са по-прости. Онези години са „златното време” на Ал Кайда, а опитът от Босна вдъхва допълнителни надежди на ислямските радикали. Афганистан пък вече се е превърнал в мощен плацдарм за експанзията им. В тези условия, постъпателното движение се оказва задължително, доколкото радикалният ислямизъм може да съществува само в условията на постоянна експанзия. Северен Кавказ пък изглежда лесно достъпна и обещаваща зона на „джихада” срещу неверниците. През 90-те там цари пълен хаос и посещението на един от идеолозите на Ал Кайда Айман ас- Зауахири в Чечения и Дагестан (по време на което, той дори попада за кратко в руски затвор) го убеждават, че „свещената война” в тази точка на света има големи шансове за успех. Пак тогава за Кавказ започва да се говори, като за „природен резервоар на питейна вода” все по-често се споменават и „замразените петролни находища в Дагестан”. Скоро след това в района се появява печално известният ислямист Хаттаб и неговите, натрупали боен опит в Афганистан и Босна, „моджехидини”. При това тези доброволци се вербуват не само в арабските държави, но и във Франция и Великобритани. Мнозина от вербовчиците им днес излежават присъди за екстремизъм и съучастие в терористичните нападения от 11 септември срещу САЩ.
Следва да се има предвид, че по онова време част от чеченския елит (и от населението на самопровъзгласилата се за независима Република Ичкерия) е обхванат от еуфория и отчаяно се опитва да открие идеологическа обосновка за нерядко откровено бандитските си действия. Това пък е погрешно изтълкувано от саудитските покровители на Ал Кайда като стремеж към „истинския ислям”. Всъщност, става дума по-скоро за опит на новия местен елит да си намери място в „пазарната” координатна система, отколкото за осъзнат стремеж към включване в битката за създаването на „световен халифат”. В Риад обаче, смятат Ал Кайда за полезен инструмент в реализацията на стратегията за разширяване на саудитското влияние в света, в чиито рамки Северен Кавказ изглежда привлекателен „полигон” за усъвършенстване на схемите за разпространяване на това влияние. Според някои анализатори, саудитците просто решават да приложат в региона модела на „ислямската революция”, до голяма степен заимстван от противниците им иранци, но с друг идеологически оттенък. Разликата е, че за същите цели иранците създават т.нар. Корпус на стражите на ислямската революция, докато саудитците предпочитат официално да се дистанцират, залагайки на бунтовническите групировки и проповедниците в джамиите. Те отчаяно се нуждаят от собствен инструмент за противодействие на радикалния шиизъм (т.е. на Техеран) и го откриват в лицето на Ал Кайда.
Следва да се отбележи, че арабските „моджехидини”, появили се по онова време в Чечения действително са фанатични ислямисти, но трудно биха могли да се квалифицират като „наемници”. Те по-скоро изпълняват ролята на своеобразни „политкомисари” в отрядите на местните сепаратисти, използващи финансови средства от чужбина за да популяризират и наложат проповядваните от тях идеи. За „моджехидините”, чеченските мюсюлмани са почти езичници, докато самите те се смятат за мисионери на истинския ислям. Именно тази особеност, наред с кланово-племенния характер на чеченската съпротива, влизащ в очевидно противоречие с „наднационалната идеология” на джихадистите, в крайна сметка, поставят под въпрос реализацията на идеята за „износа на ислямската революция” в Кавказ. В същото време, значителна част от населението на Чечения осъзнава очевидния факт, че новото поколение бунтовнически лидери (т.е. наследниците на Дудаев) просто не е в състояние да управлява самостоятелно. Всъщност, истината е, че това подсъзнателно се признава от всички чеченци, макар повечето да не са склонни да го кажат открито. При всички случаи за тях е по-добре да имат работа и да разчитат на субсидиите от централната власт в Москва, отколкото да скитат из планините, рискувайки всеки момент да бъдат ликвидирани от собствените си съплеменници и разчитайки на парите на ислямистите.
Окончателната промяна в региона настъпва след американската интервенция в Ирак. Тя допълнително стимулира отдавна назрелите процеси в чеченското сепаратистко движение. Финансовите потоци от монархиите от Залива се пренасочват към Ирак и Афганистан, а „джихадът в Чечения”, който и без това понася изключително тежки удари от руската армия и чеченските и съюзници, окончателно заглъхва. Продължават да действат само отделни харизматични лидери от типа на Басаев, за които арабските джихадисти все още са склонни да отпускат някакви средства, но с постепенното им физическо ликвидиране започва да пресъхва и финансовият поток. За „банкерите” на чеченската съпротива, базирани в Турция, става все по-трудно да намират пари, в резултат от което нарастват взаимните подозрения и обвинения, а фактическа единната логистична верига се разпада на части, като всеки, дори и най-незначителния, военен командир държи да разполага със собствен „банкер” в чужбина, който да може да убеди външните спонсори, че именно неговият шеф е най-големия „уахабит” в Чечения.
Паралелно с това биват ликвидирани и голяма част от арабските „моджехидини”, които на практика са оставени на произвола на съдбата от саудитските си покровители. Средствата, които все пак се отделят за Чечения, вече не могат да им гарантират сериозни позиции в сепаратисткото движение. Последното все повече се ориентира към нови източници на приходи за финансирането на „джихада”, като например рекета на богати местни бизнесмени, или отвличанията на хора. При това по-голямата част от спечелените по този начин средства отиват в Турция и биват влагане в съвсем легални бизнес-дейности. Така финансовият поток от Персийския залив окончателно пресъхва, тъй като в Чечения вече няма кой да гарантира на „спонсорите”, че средствата им ще се използват „по предназначение”. Резултат от това става конфликтът между последния „върховен главнокомандващ на Ичкерия” Доку Умаров и емисаря на Ал Кайда в Чечения Моганед и последвалото убийство на последния. Което ознаменува закономерния провал на „арабската експанзия” в Северен Кавказ.
Възможно ли е възраждането на „джихада” в региона
И така, възможно ли е възраждането на „джихада” в Северен Кавказ в обозримо бъдеще? Ако става дума за целенасочени действия в тази посока от страна на различни спонсори от държавите от Персийския залив, които са недоволни от руската позиция по сирийския въпрос, това изглежда малко вероятно по ред фундаментални причини.
По-горе споменах, че новите елити в севернокавказките републики вече са излезли от фазата на „романтичния джихадизъм”. Навремето, крахът на Съветския съюз слага край на старата система за „разпределяне на благата” в региона, нарушавайки баланса на интересите и властта. Затова 90-те и началото на 2000-те години минават под знака на възстановяването на този баланс, което още не е приключило напълно. А поуката за местните кланове (и за по-голямата част от населението) от кървавата еуфория, свързана с т.нар. „независима Ичкерия”, е, че следва да опитат да се интегрират в новата пазарна система с всички възможни средства, избягвайки при това сепаратистките тенденции, схоластичната ислямистка идеология и войната с Москва. Несъмнено, все още е налице известна идеологическа неяснота, продължава и търсенето на национална самоидентификация, което се отразява върху противоречията между местните племенни и кланови общности. В същото време обаче, самата „племенно-кланова” система се оказва силно размита по време на „джихадисткия период”, но въпреки това оцелява. Новите чеченски лидери просто няма на какво друго да се опрат, което обяснява и стремежа им за консервиране на родовата структура, върху която се гради чеченското общество. Само че нещата вече не са като преди. Формират се нови групи и обединения, често включващи хора от различни кланове и племена, като основата им вече не е родово-племенна, а по-скоро икономическа, макар, че „кръвните връзки” все още играят много сериозна роля.
Москва дава на новия елит от Северен Кавказ възможност за избор: дали да получава дотации и да поеме управлението на местната администрация, или да се върне в планините и да разчита на плячката от бандитските набези или на все по-редките дотации от чужбина. Изборът е очевиден. Тук е мястото да напомня, че дори сблъсъкът между „непримиримия противник на Москва” Доку Умаров и емисаря на Ал Кайда, известен като Моганед (ликвидиран от руските части през април 2011), също е свързан с пари (най-малкото, кризата в отношенията им подозрително съвпадна с кризата на финансовите трансфери за „моджехидините” от чужбина).
В момента, в Чечения, поне в общи линии, вече се е оформил някакъв силов баланс (тук няма да се спирам на „обратната страна” на тази стабилизация). Оттук и фактическият спад на терористичната активност в тази автономна република. По-различна е ситуацията в съседните Кабардино-Балкария, Карачево-Черкесия и Дагестан (доказателство за което е и двойният атентат в Махачкала, извършен в началото на май 2012), но и там става дума най-вече за битка между клановете за правото да получават икономически преференции от Москва, която често се маскира с уахабитски лозунги. Впрочем, тези лозунги се използват както от част от севернокавказкия елит, така и от голяма част от арабските им спонсори, които по този начин се опитват да докажат на САЩ, колко са важни като единствен стабилизиращ фактор в региона.
За разлика от Чечения, в тези републики все още не съществува утвърден силов баланс. Което, разбира се, не изключва наличието на известен брой независими „военни командири”, сражаващи се с местните власти под флага на радикалния ислямизъм. Анализът на ликвидираните през последните една-две години бунтовнически „емири”, показва, че става дума най-вече за млади хора, повечето от които са зле образовани, нямат възможност за нормална реализация и горят от желание „да влязат в историята”. В подобна ситуация не е много трудно да се намерят кандидати за осъществяване на терористични действия с религиозна окраска, включително на територията на самата Русия. Ако под „възраждане на джихада” се има предвид някакъв подобен сценарий, той е напълно възможен. Не може да става дума обаче за масов бунт или за мащабна въоръжена съпротива. Защото, освен всичко друго, това е в разрез с интересите на местните елити, които си поделят съответните пазари. То е в разрез и с интересите на местното мюсюлманско духовенство, което не иска да жертва авторитета си заради „чужденците”, непрекъснато обвиняващи го в „езичество”. Накрая, това е в разрез и с интересите на огромната част от местното население, което е уморено и най-малко би желало нова мащабна война в региона.
Новият ислямизъм
В същото време, налице са някои нови тенденции, които действително са тревожни, от гледна точка на стабилността в региона. Неслучайно, когато днес се говори за религиозно-политическия екстремизъм, се имат предвид два взаимодействащи и допълващи се сегменти: войнствено настроените елементи, принадлежащи към традиционните за Северен Кавказ мюридски структури, и онази част от екстремистите, които, до голяма степен условно, се обозначават като „уахабити”. Това, което ги обединява е:
- създаването на световен ислямски Халифат, като обща официално декларирана цел;
- наличието на сложна йерархична система, позволяваща на чуждите специални служби, включително онези на арабските държави от Залива и Турция, да използват тази глобална мрежа за реализацията на собствените си геополитически интереси (и най-вече тези на САЩ, като единствена световна суперсила);
- общи източници на финансиране, методи на борба и дори въоръжение и подготовка в едни и същи тренировъчни лагери от едни и същи инструктори (между другото, това дава основание на някои анализатори да лансират екстравагантната теза за ислямистите като ударна сила, действаща на територията на геополитическите противници на Америка, под формата на диверсионно-терористични групи).
В момента, вместо открития и очевидно чужд на севернокавказките мюсюлмани „уахабизъм”, се правят опити за налагането на нов модел религиозен екстремизъм, който е по-добре адаптиран към менталността на местното население и може доста дълго време успешно да мимикрира, което пък му позволява да се интегрира в структурите на властта и обществото в автономните севернокавказки републики на Русия. Тази нова екстремистка мрежа вече трудно може да се дефинира като „уахабитска”, най-малкото по следните две причини:
- Уахабизмът е официално течение в исляма, което е държавна религия в Саудитска Арабия. И, ако САЩ и европейските държави (включителноБългария и Русия) обявяват уахабизма за опасен, възниква въпросът, защо тогава позволяват на своите граждани-мюсюлмани всяка година да ходят на поклонение в една страна, където той тотално доминира и поддържат с нея дипломатически отношения (да не говорим, че тя е ключов регионален съюзник на Вашингон)?
- Екстремизмът, който в момента се надига в Дагестан, вече няма много общо със саудитския уахабизъм, дори и в чисто идеологически план, макар че съдържа някои негови елементи. От една страна, това е наднационално учение за глобалната ислямска държава, но от друга става дума за контролиран, до голяма степен, от Анкара, или по-точно от стоящите за гърба и Съединени щати, регионален проект, в чиято основа е идеята за перманентна дестабилизация на Северен Кавказ. В Чечения основният представител на този „нов ислямизъм” е Мовлади Удугов, а в Дагестан – хора като пантюркиста Хаджи Мурат Доного и други местни интелектуалци, изповядващи дясно-либерални или пък откровено национално-сепаратистки възгледи. В геополитически план, става дума за ключов елемент от глобалния пантурански проект, целящ откъсването на населените с мюсюлмани райони на Русия и Китай и интегрирането им – заедно с централноазиатските държави и Афганистан – в някакво обединение, доминирано, повече или по-малко от Анкара (а всъщност от Вашингтон).
За Русия и Северен Кавказ (като част от нея), фактът че Турция (независимо от стремежа и да се позиционира като регионална суперсила) следва политика, която, в общи линии, е съобразена с американските интереси, води до това, че въпреки добрите отношения с Анкара, мощният ръст на взаимния стокообмен и развитието на туризма, турският външнополитически курс сериозно се отклонява от официално декларираните цели на приятелство и добросъседство с Москва.
Сред елементите на тази двойнственост в турската външна политика е информационно-идеологическата и друга подкрепа за активистите на предишната терористична мрежа в Северен Кавказ и, особено, за тези от новата. Последната, която напоследък активно се изгражда в редица райони на ОНД, но най-вече в Северен Кавказ, се отличава от мрежата, използвана в провалилия се „арабски” геополитически проект (в който също бяха намесени специалните служби на САЩ и Великобритания), както по качеството на ангажирания в нея „човешки материал”, така и по начина по който вече се интерпретира ислямистката идеология.
Възможна ли е „арабската пролет в Кавказ?
Независимо от всичко казано по-горе, възможността за масови „мирни” демонстрации по модела на т.нар. „арабска пролет” в Северен Кавказ изглежда малко вероятна, поне в подобен мащаб или отрязък от време. Манталитетът на мъжкото население в региона признава само един начин за налагане на „справедливостта” и извоюване на „свободата” и това е въоръжената борба. Там мирните демонстрации се смятат за достойни единствено за жените и старците.
Що се отнася до външния фактор и способността му да наложи подобен вариант на развитие на събитията, тук нещата не опират само до недостига на финансови средства, за който напоследък споменават все повече анализатори. Истината е, че „износът на революция” (или пък на „контрареволюция”, както стана в Бахрейн, където бунтовете на местните шиити бяха смазани със съвместните усилия на всички монархии от Залива) излиза скъпо. Някой би могъл да възрази, че навремето външната помощ за чеченските терористи се осъществяваше почти изцяло от частни източници. За да се организира подобно набиране на средства, в Саудитска Арабия например, е достатъчно властта да „инструктира” за това местните духовници и ръководителите на многобройните блоготворителни фондации. Имайки предвид, че цялата дейност на въпросните фондации се наблюдава от Външното министерство в Риад, чисто техническата реализация на една такава инициатива не е проблем. Между другото, след 2005, помощта за „чеченската съпротива” беше почти напълно прекратена пак по тази схема.
Има обаче редица причини за да смятаме, че реализацията на „арабския сценарий” в Северен Кавказ е малко вероятно. Основната причина е, че саудитците и катарците са прекалено заети с мащабните си проекти за противодействие на шиитската експанзия в регионите на Близкия и Средния Изток и Африка. Именно там, а не в Северен Кавказ, се решава днес съдбата на глобалното сунитско-шиитско противопоставяне. Риад и Доха едва ли ще са склонни да пилеят силите си за атаки на дребно, които нищо не могат да променят, включително и руската позиция за случващото се в Сирия. Нещо повече,подобна активност в Северен Кавказ по-скоро би стимулирала сближаването между Москва и Техеран. А именно Иран (а не Русия) е основния стратегически противник на монархиите от Залива. По-различна е ситуацията с Турция, но и тя едва ли би рискувала да се конфронтира точно сега с Москва, което със сигурност би и донесло повече пасиви, отколкото активи.
Освен това и Ал Кайда вече не е същата. Най-силният и период е вече в миналото. Днес инициативата все повече преминава в ръцете на „Мюсюлманските братя”, които печелят властта в арабските държави предимно по парламентарен път, а не със сила. Наднационалната идея за „глобалния джихад” започва да се изчерпва и ислямистката идеология придобива собствена специфика във всяка отделна мюсюлманска държава. Тепърва предстои да наблюдаваме схватка за властта между салафитите, подкрепяни от монархиите от Залива, и умерените „Мюсюлмански братя”. В тази ситуация, когато всеки ресурс е от значение, шиитите вече спечелиха Ирак, битката за Йемен, Сирия и Ливан продължава, а в Либия нещата стават все по-заплетени, масираната подкрепа за останките от бунтовниците (и „спящите терористични клетки”) в Северен Кавказ, където липсват условия за масова въоръжена борба и то именно „на идеологическа основа”, би било, най-малкото, недалновидно.
* Българско геополитическо дружество
