76-годишният чешки професор Тибор Вашко е сред основателите на Международния институт за приложен системен анализ ( IIASA ), създаден през 1973 с подкрепата на австрийското правителство. Преди началото на научната си дейност, Тибор Вашко е аташе по научните въпроси в чехословашкото посолство във Вашингтон, после ръководи Отдела за информатика и организационни технологии в Министерството на технологиите и инвестициите в Прага. Член е на Американската асоциация на специалистите в сферата на електротехниката и електрониката.

Тибор Вашко е автор на много книги, по-известни от които са “Проблеми на икономическия преход” (1991), “Дългите вълни на Кондратиев и жизнените цикли” (1992), “Векът на метана” (1988), както и на повече от сто научни статии, публикувани в различни издания в Европа, Америка и Азия. В качеството си на декан и научен координатор на Лятната програма за млади учени на IIASA , професор Вашко организира десетки конференции в различни европейски градове, включително във Варна. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Ано и Елизабет Халенбройх.

•  През живота си сте имали възможност да наблюдавате много кризисни явления – не само в икономическата и военната, но и във финансовата сфера. Както е известно, разразилата се през август миналата година в САЩ криза, в чиито център бе пазарът на недвижими имоти, породи “ефект на доминото” в цялата световна финансова система. Някои западноевропейски експерти дори я сравниха с мащабната банкова криза от 1931 и предупредиха за опасност от системна криза. Какво мислите за това?

•  Ако имах готов отговор, можех спокойно да кандидатствам за Нобелова награда. Дълги години се занимавам с изследване на т.нар. “дълги вълни” в икономическата сфера. Всички тези възходи и падения в световната икономика могат да имат различни източници, затова е трудно да ги свържем с регулярните колебания на някоя икономическа променлива. Вълната, която наблюдаваме днес, отразява много специфичен финансов аспект на кризата – често го описват като “пукане на балон” и в света действително има много икономисти, предсказващи появата на подобни явления – например Хайман Мински, придобил световна известност като автор и анализатор на т.нар. “кредитен цикъл на Мински”.

По същество, става дума за това, че в периодите на финансова стабилност, инвеститорите осъществяват мащабни заеми, създавайки “балон” от активи, който в крайна сметка, може да се спука. В резултат, мнозина инвеститори, привлечени от растящите цени – в конкретния случай, на жилищата – се оказват в трудна ситуация. Именно това се случи в края на август 2007, когато на Нюйоркската фондова борса бе регистриран спад с 350 пункта. Подобни неща са се случвали и преди, макар и без критични последици. Но в един толкова тясно взаимно обвързан свят, като днешния, където паричните потоци се движат с огромна скорост, а възможностите за паричен обмен многократно нараснаха, ние сме изправени пред една система, силно различаваща се от онези през 30-те години на миналия век.

Кризата от 1931 беше много специфична. До днес няма единно мнение за това, каква точно е била причината за нея. Тя започва с краха на само една австрийска банка, но след известно време провокира криза на целия сектор.

Що се отнася до кризата от 2007, струва ми се, че много от хеджовите фондове, за които става дума, оказваха своя полезен ефект, преразпределяйки рисковете и, по този начин, гарантираха по-голяма сигурност на значителна част от операциите. Проблемът обаче е, че дори такъв инструмент може да бъде използван неправилно и ако това се случи то може да предизвика дисфункция на целия процес, с всички възможни последици. Достатъчен е фактът, че през 2006 съвкупният световен БВП се оценяваше на 60-65 трилиона долара, докато в текущите данни за деривативите, изложени на риск, се говори за 450 трилиона долара. И, ако тези деривативи се окажат в беда, дори целият свят няма да е в състояние да помогне.

Освен това, следва да се имат предвид и редица други процеси. През 1987 например, имаше световен финансов срив и, доколкото си спомням, причината беше, че всички банкери в света използваха един и същи модел за излизане от критичната ситуация. Тоест, в един и същи момент, всички правеха едно и също. В подобни случаи обаче, възниква ефект на резонанс, подобно на христоматийния пример с моста, рухнал заради маршируващите по него войници.

•  Описвате т.нар. “стаден ефект”. Но спецификата на сегашната криза е в това, че негова жертва е “човекът от улицата”, който се оказва принуден да плаща чужди сметки. Несъмнено, в резултат от тази криза ще бъдат осъществени още много “поглъщания”, като едни банки ще купуват други, а потребителят отново ще се окаже “краен”…

•  За съжаление е така. През последните години станахме свидетели първо на централноамериканската финансова криза, която започна в Мексико, после на кризата в Малайзия, а след това – на кризата на руските държавни краткосрочни облигации. Всички те се обясняваха по различен начин. Някои например твърдят, че за всичко са виновни едрите спекуланти на борсата. Действително, някои борсови играчи могат да прехвърлят средства доста по-бързо, отколкото правителствата, което наистина внася сериозен риск във финансовата среда, защото може да провокира хаотични ситуации.

•  През юли миналата година, в Москва, се проведе среща на известни политици от САЩ и Русия, като сред участниците и бяха бившите американски държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, . а от руска страна – бившият премиер Евгений Примаков и сегашният външен министър Сергей Лавров. Твърди се, че тази “работна група” се опитва да смекчи разногласията между Вашингтон и Москва. През септември 2007 също имаше подобна среща. Дали не става дума за опит да бъде предотвратена нова студена война?

•  Разбира се. Впрочем, академик Примаков многократно е посещавал IIASA , четеше лекции и провеждаше с срещи с тесен кръг ръководители на проекти, включително и с мен. Спомням си, че се появи за първи път през 1989, като съветник на Горбачов. Той със сигурност знае, какъв следва да бъде подходът към такива проблеми, като сегашното охлаждане на отношенията между Русия и САЩ. Впрочем, ще припомня, че навремето кубинската криза беше разрешена именно по този начин: тогава вече бяха установени определени контакти между Москва и Вашингтон, които съзнателно не се изтъкваха на преден план. Според мен, усилията за изграждането на мостове са за предпочитане пред много други неща – особено пред воденето на войни. Затова винаги съм подкрепял строителството на мостове, пък дори и да ги ползват само за обмен на мнения.

•  Мостовете действително са необходими, но нека сега разгледаме проблема със стратегическите “горещи точки”. След събитията от 11 септември, САЩ, с подкрепата на НАТО, започнаха интервенцията в Афганистан, последвана от войната в Ирак. До края на мандата на президента Буш все още не е напълно изключена и възможността за още една военна операция – против Иран. Как оценявате тази ситуация и какъв е изходът от нея?

•  На подобен въпрос не може да се отговори с две думи. Бих могъл да цитирам един американски учен от ирански произход – Лофти Заде. През 1973 той публикува интересна статия за явление, определено от самия него като “принцип на несъвместимостта”. Накратко, това означава, че когато се опитваме да анализираме особено сложни проблеми на политиката и обществото, като използваме за целта достатъчно точни и в същото време адекватни съждения, възникват определени трудности. Ако системата е много сложна, се сблъскваме със ситуация, когато точността и адекватността могат напълно да се изключват взаимно – т.е. оценката ви може да е точна, но неадекватна, или пък обратното – адекватна, но неточна. Тоест, налице е своеобразен “обществен принцип на Хайзенберг” ( според този принцип е невъзможно едновременно да бъдат определени и скоростта, и координатите на елементарната частица – б.р. ). В ситуацията, за която говорите, са въвлечени толкова много обстоятелства, че изходът от нея изглежда, в най-добрия случай, неясен. Ирак беше изкуствена държава, създадено от британците след Първата световна война от три компонента – също както Чехословакия беше създадена от два. Чехословакия вече се раздели. Тепърва предстои да видим, дали ще се раздели и Ирак, но истинският въпрос е, дали иракският народ ще открие някакъв смисъл в съвместното съществуване.

Друг проблем на американците, за който никак не им завиждам, е необходимостта да открият партньори в региона. Защото предложенията, които биха били приети от кюрдите, могат да бъдат посрещнати на нож от шиитите и сунитите, или обратното. А това вече е голям проблем. Впрочем, в Афганистан американците се сблъскват с подобен проблем, макар и под друга форма. В тази страна се воюва непрекъснато поне от сто години насам, т.е. войната е начин на живот за последните 8-10 поколения афганистанци. Местните деца се научават да стрелят с автомат Калашников, още преди да се научат да четат и пишат. Въпросът е как да се намери балансът, така че хората да могат да живеят заедно.

Сега на въпроса за 11 септември. Америка никога не бе преживявала подобни терористични нападения, което до голяма степен обяснява реакцията на Вашингтон. Но, нека се замислим до какви резултати за САЩ води обявената от тях война срещу тероризма. Нима Америка се сдоби с повече приятели? Струва ми се, че да се концентрираше само върху военните действия, забравяйки за много други неща, които Америка би могла да даде на света, не е оптималната политика.


 

Истината е, че САЩ действително имат какво да споделят с другите цивилизации. Вижте как добре живеят заедно в Манхатън американците от китайски, еврейски, или славянски произход. А и не само в Манхатън. Вижте на какви чудеса е способна американската индустрия: в началото на Втората световна война САЩ имаха само 17 бомбардировача, а в края и американските самолети изапълниха цялото небе над Берлин – никой не очакваше подобно нещо. Днес китайците, по същия начин, наводняват света със своите масови стоки.

•  Сега нека разгледаме един кризисен проблем във военно-стратегическата сфера на световната политика. Продължават ожесточените спорове, породени от намерението на американската администрация да разположи елементи на противовъздушната си ракетна отбрана в Полша и Чехия. Това едностранно решение провокира рязката реакция на Москва. По време на една пресконференция, през миналата 2007, шефът на руския генерален щаб Юрий Балуевский отправи доста сериозно предупреждение към поляците. След това се проведе руско-американската среща на най-високо равнище в Кенебанкпорт, където въпросът отново беше повдигнат. Последва решението на руското правителство да наложи мораториум на изпълнението на договора за съкращаване на конвенционалните оръжия в Европа (ДОВСЕ). Как оценявате американската инициативи от стратегическа гледна точка?

•  Това е част от стратегията, лансирана от сегашната администрация на САЩ, към която тя стриктно се придържа. Възможно е, след изборите през тази година, тя да бъде заменена от друга, която няма да подкрепя подобни инициативи. Що се отнася до руската реакция, тя ми изглежда съвсем естествена. Никой не би се радвал, ако до границите му се изграждат ракетни площадки. Спомням си, че американската реакция също беше много остра, когато СССР разположи свои ракети в Куба. Така че, когато днес американците се учудват на поведението на Русия, това изглежда странно. Още повече, че сегашната руска реакция е много по-сдържана отколкото тази на президента Кенеди през 1962.

•  Междувременно, президентът Путин предложи съвместно използване на радарната станция в Габала (Азербайджан), но американската страна засега отказва.

Знам това. Вероятно не познавам техническите подробности, но, като цяло, руското предложение ми се струва интересно. Всичко зависи от това, какви технологии искате да използвате за разрушаване на противниковите ракети. Както е известно, полетът на ракетата минава през три фази: фаза на ускоряване, централна фаза и фаза на снижаване, съответстваща на достигането до целта. Въпросът е, в кой момент бихте искали да унищожите междуконтиненталната ракета. Ако искате това да стане в първата фаза, разстоянието между вашата установка и мястото на изстрелване не бива да надминава 600 км, тъй като, при сегашното ниво на развитие на технологиите, просто няма да настигнете ракетата. Впрочем, ако използвате лазерна технология, нещата могат да стоят и по друг начин. Ако смисълът на разгръщането на противоракетната отбрана в Габала действително е защитата срещу ракети, изстреляни от територията на Иран, Азербайджан е подходящо място. Ако пък разчитате да унищожите ракетата в средната фаза от полета и, тогава ще имате повече време да реагирате (за определяне на траекторията и т.н.), стига, разбира се, въпросната ракета да не е от типа “Топол-М”, със специфична небалистична траектория и летяща със свръхзвукова скорост. Накрая, ракетата може да бъде унищожена и във фазата на снижаване, като в този случай противоракетните установки следва да се разположат още по-далеч от мястото на изстрелване и по-близо до потенциалните мишени. В случая с Иран, те могат да бъдат разположени както в Европа, така и в която и да било друга точка на света.

Изглежда обаче, че Европа не е особено заинтересована от реализацията на подобни планове за противоракетна отбрана. Преди няколко месеца, при посещението си в Русия, министър-председателят на Бавария Едмунд Щойбер съвсем определено изрази резервите си против тези планове, подчертавайки, че осъществяването им следва да бъде предмет на преговори между Русия и НАТО.

Може би не съм прав, но ми се струва, че със САЩ напоследък се случва същото, което преди ставаше със социалистическите държави: Белият дом продължава да настоява за осъществяването на собствения си план, макар че специалистите от Вашингтон вече признават, че той не е оптимален. На свой ред, европейците реагират на потенциалната опасност за себе си. Тази разлика във възприемането на нещата действително формира сегашния разрив между Вашингтон и повечето европейски столици, където не виждат някаква сериозна опасност, свързана с Иран.

Струва ми се, че ефективната противоракетна отбрана е предмет на бъдещи дискусии. След 10-15 години ще бъдат внедрени нови противоракетни технологии и, в частност, лазерни, които ще разкрият нови възможности за ефективна отбрана.

Фактът, че съвременна Европа е толкова силно настроена против войната, е разбираем: тя има твърде богат опит с войните. Само по време на Трийсетгодишната война (1618-1648) например, по различни причини, загива една трета от европейското население.

- През миналата 2007 можахме да посетим изложбата в Братислава, показваща архивни материали за покушението срещу шефа на окупационните германски власти в Чехия Райнхард Хайдрих, през 1942. Изложбата беше представена и в Прага. Каква поука биха могли да извлекат от тази екскурзия в историята днешните млади хора?

- В историята има много подобни събития. И колкото повече време минава, толкова по-обективно можем да оценим конкретното събитие. Както е известно, покушението срещу Хайдрих е осъществено от чехословашки командоси, подготвени във Великобритания, със съгласието на тогавашния президент Бенеш, защото Чехословакия е във война с Германия. Разбира се, може да се спори, кое правителство е било легитимно – дали това в изгнание, намиращо се в Лондон, или марионетната власт на “протектората Бохемия и Моравия”. От юридическа гледна точка обаче, това е акт на война. Разбира се, отговорът на германците, не е адекватен. Избитите от тях жители на Лидице и Лежаков са нямали нищо общо с атентата.

Имах приятел, който през този период от войната, лежеше в затвора в Панкрац. Там делял килията с някакъв механик, чиято вина била, че поправил велосипеда на един от атентаторите. И само за това го осъдили на смърт и го разстреляли.

Следва да отбележим, че този епизод значително укрепи позициите на правителството на Бенеш, защото показа, че чехите и словаците също воюват срещу Хитлер. След войната, много от тези факти бяха изкривени и зле интерпретирани, по чисто идеологически причини.

От друга страна, нацистите активно използваха Чехословакия, защото съюзниците осъществяваха по-малко бомбардировки над нейната територия. Тъкмо затова в Прага беше прехвърлено производството на самолетите “Фоке-Вулф-189”, там се сглобяваше и реактивния изтребител “Месершмит-262”, както и някои елементи от ракетната установка “Фау-2”. На основата на нацистката военна индустрия, се изграждаха и някои отрасли на следвоенното гражданско призводство – така първият чешки телевизор беше произведен в завода, произвеждащ електронно-лъчеви тръби за нацистката армия. Историята е пълна с подобни нееднозначни факти.

•  Само че истинското историческо знание е труднодостъпно за сегашните студенти, особено след налагането на т.нар. Болонски процес – т.е. стандартизацията на образованието, в резултат от което, според мнозина експерти, значително беше понижено образователното равнище на младите (западно)европейци. За да се възроди истинското научно мислене е необходима по-интензивна дискусия между природните и хуманитарните науки. В културата на всеки европейски народ, включително и на чешкия, има достатъчно примери за успешен синтез на универсалното знание…

•  Дискусията за класическата култура и универсалното знание неминуема засяга и проблема за нравствените ценности. Образованието деградира, доколкото деградира начинът ни на живот, семейните ценности и всичко, свързано с това. Класическата култура винаги се е отличавала със стремежа си да погледне в бъдещето и да го усъвършенства. Спомнете си статуята на Давид на Микеланджело. Тя изразява не само божествената, но и човешката красота – това, което толкова ни липсва днес. Благосъстоянието не се изчерпва с парите, които за мнозина днес са се превърнали в еквивалент на Бога. Дали, когато най-богатите хора на планетата, като Бил Гейтс, или Уорън Бъфет, решиха да пожертват милиарди за благотворителни цели не са мислели именно за това?

Съвременната култура, в по-голямата си част, е безразлична към бъдещето. Тя не се стреми да гледа напред, обикновено дори ни кара да забравим за настоящето. Вместо да използваме времето, ние го убиваме. Милиони хора прекарват часове, гледайки сапунени сериали – и какво печелят от това? Те дори се отучват да четат и пишат. Този начин на прекарване на времето ми прилича на т.нар. “бърза храна”, от която има повече вреда, отколкото полза. Подобен сурогат на истинската култура не генерира никакви идеи, а само ни натрапва пасивния начин на мислене. Американците, които първи се сблъскаха с тези проблеми, създадоха понятието “функционална неграмотност”. Хората, на пръв поглед, не са съвсем неграмотни, но когато четат не съумяват да възприемат прочетеното. Случвало ми се е да говоря за това и с американци, и с италианци, и с хора от други страни – всички те се сблъскват с един и същи проблем. Съвременната култура въобще ги е отучила да четат.

И това е реален проблем. Или ще научим децата си да четат и да мислят, или те ще изостанат, буквално пред очите ни, от връстниците си от Третия свят, които активно четат и пишат. Като преподавател, сам съм наблюдавал този контраст между западните студенти и тези от Латинска Америка, Близкия изток, Виетнам или Корея. Нашите студенти са свикнали да учат само в комфортни условия, докато виетнамското момче може да чете книга и седнало на каменните стъпала без това да му пречи да усвоява знания. Защо и европейците не седнат поне веднъж на някое стъпало – докато не им се наложи да вземат уроци от онези, които днес така усърдно усвояват науката.

Най-яркото име в чешката традиция на универсалното образование, безусловно, е това на Ян Амос Коменски. Този гениален педагог е учил в няколко европейски университети, включително в Харборн и Хайделберг, а по-късно става първия президент на Харвардския университет. В една от книгите си - “Пътят на светлината” (1642), той казва, че светлината на учението и мъдростта трябва да възтържествува над мрака. Днес този му труд изглежда поразително актуален.

{rt}

Историците достатъчно добре познават борбата между държавите, но обикновено са склонни да игнорират мощта на международните финансови организации, целите на които се простират далеч отвъд границите на страните, на чиято територия оперират. Всъщност, истината е, че дори в своя „златен век” свръхдържави и колониални империи, като Великобритания и Франция, са били просто инструмент в ръцете на своите финансови елити.

В края на ХІХ век Русия все още остава извън международната финансово-банкова система, но усилено търси начин да проникне в нея. За самите финансисти, подобна ситуация, от една страна, представлява известна опасност, от друга обаче, разкрива съблазнителната възможност за овладяване на нови финансови пазари. На свой ред, царското правителство е наясно с този риск, опитва се да го предотврати, но в крайна сметка, търпи поражение. В случая, основната слабост на Русия е, че империята отчаяно се нуждае от свежи капитали, и тази нейна слабост бива майсторски манипулирана.

И макар, че в една от основните арена на прословутата „Голяма игра” в района на Средния изток се превръща Иран, крайната цел несъмнено е установяването на контрол над самата Русия.

„Голямата игра” в Иран

През 70-те години на ХІХ век международните банкови кръгове контролират Иран, с посредничеството на британското правителство, активно противодействащо на интересите на Русия в Близкия и Среден изток. Първият емисар на финансовите среди в тази страна е барон Юлиус де Ройтерс, потомък на известно банкерско семейство от Гьотинген, който за съвсем кратко време натрупва огромно състояние, търгувайки с финансова информация на Лондонската и Парижката борси. Въпреки съпротивата на руснаците, през 1898, той съумява да получи концесия за създаването на централна иранска банка (Имперската банка на Персия). Контролът върху цялата операция се осъществява от Лондон, а контролният пакет (30% от акциите) на създадения по този начин банков монополист попада у Източната търговска къща на Давид Сасун (известен род, който традиционно ръководи еврейската общност в Ирак, като по-късно негови членове се преселват в Иран, Индия и Великобритания, където си извоюват важни позиции във финансовия сектор – б.р.) . На свой ред, руското правителство се опитва да парира британското влияние, създавайки собствена (макар и далеч по-малко успешна) банка в Иран – т.нар. Руска банка за кредити и развитие (очевидно става дума за Сконтово-кредитната банка на Персия – б.р.) .

В хода на тази борба, Русия подпомага режима на иранския шах, предоставяйки му политически мотивирани кредити, както и пряка военна подкрепа. На свой ред, Великобритания (т.е. британските банкери) са заинтересовани от създаването на икономически монополи в страната, ерозирайки за целта политическата стабилност в Иран. Резултат от тяхната политика е бунтът на местните търговци и «либерални» среди срещу шаха. С британски средства възникват всевъзможни «тайни общества», поставящи си за цел свалянето на режима. Всички те не се колебаят да вършат политически убийства и да организират «спонтанни» бунтове в името на «свободата», които на практика целят да ерозират сътрудничеството между руснаците и шаха. Междувременно, възстават и азербайджанското и кюрдското национални малцинства в Иран (което навява определени асоциации със събитията в началото на Първата световна война, или пък с т.нар. «цветни революции» в постсъветското пространство, през последните години). В крайна сметка иранският шах Мохамед (управлявал между 1907 и 1909) е принуден да търси убежище в Русия.

Хаосът и бунтовете в Иран безспорно са от полза за британските банкери, защото водят до това, че основният им европейски конкурент (Русия) губи влиянието си в страната. Така, към 1918, транснационалните банкерски кръгове се оказват единствената реална сила в Иран. В резултат от хаоса обаче, в страната настъпва глад, като ситуацията се подобрява едва след като новият владетел – шах Реза Пахлави, отнема концесията за парични емисии на Имперската банка на Персия и съумява да облекчи тежкото бреме на чуждестраннните заеми, повишавайки данъчните приходи на държавата, включително и увеличавайки данъците на Англо-американската петролна компания. Както е известно, шахът е светски ирански националист, служил навремето при т.нар. «ирански казаци» (изглежда авторът има предвид службата на Реза Пахлави в редовете на създадената от руснаците Персийска казашка бригада, където постъпва като подофицер за да стигне до полковник и командир на бригадата – б.р.) .

«Голямата игра» в Русия

Всъщност, сблъсъкът между Русия и транснационалните финансови кръгове, базирани във Великобритания, съвсем не започва в Иран. В самия край на ХІХ век руското влияние в международните отношения намалява, най-вече заради икономическото изоставане на страната от Великобритания и Франция. За разлика от тях, руските държавни финанси все още не се намират под пълния контрол на банковия синдикат (поне в началото е така). Редица руски държавници, като например граф Сергей Витте (финансов министър през 1893-1902 и министър-председател през 1905-1906), смятат, че е възможно да бъдат осигурени необходимите за развитието на страната финансови средства и без да бъде застрашен нейният национален суверенитет.

За да разберем по-добре европейската политика през ХІХ век следва да сме наясно, как става финансирането на правителствата по онова време. По правило, държавните заеми идват от консорциуми от частни банки, които след това стават собственици на държавния дълг, или пък го продават на други инвеститори. Независимо дали тези частни банки и техните собственици се базират в Лондон, Париж, Франкфурт (по-късно в Берлин), или Амстердам, те запазват тесните делови (а нерядко и роднински) връзки помежду си. Сред най-големите британски банкерски фамилии е прието синовете да се изпращат за обучение при партньорите в чужбина, за да изучат всички тънкости на международното банково дело. Тоест, финансовите кръгове формират изключително сплотена и затворена общност.

Банките могат и да се конкурират помежду си, но много по-характерно за тях е сътрудничеството. Търсейки кредит, националните правителства могат, например, да сменят Парижката фондова борса, с Лондонската, или обратното, но причината за това е просто стремежът им да използват успешната комбинация от местни политически контакти, за да си гарантират известни предимства в процеса на самата сделка. В резултат от това, банкерите започват да играят ключова роля в европейската политика и икономика.

По онова време Русия е предимно аграрна страна. Което означава, че все още не е тясно интегрирана във финансовата мрежа, помогнала за успеха и развитието на индустриалната революция и създала необходимите предпоставки за осъществяването на мащабни военни кампании и имперски завоевания. От една страна, това запазва цялата власт в ръцете на руското правителство, от друга обаче то е една от причините за слабостта на Русия. Тя се оказва конкурент на далеч по-добре въоръжени от нея опоненти и трябва да защитава огромните си природни ресурси от техните попълзновения. В началото на 90-те години на ХІХ век става ясно, че Русия следва да бъде модернизирана в максимално кратки срокове. Някои от нейните министри, като граф Витте например, го съзнават и се опитват да го постигнат при условия, благоприятни за самата Русия.

Империята са нуждае от капитал

И така, в края на ХІХ век, руснаците отчаяно се нуждаят от свежи капитали. През 1890 руското правителство получава по-голямата част от заемите си от френските финансови пазари. Става дума за рискована игра, защото големите френски банкерски фамилии имат сериозни интереси в петролния добив в Каспийския регион, освен това френското правителство е силно привързано към идеята за изграждането на железопътни линии на територията на Русия с цел да бъдат защитени френските интереси в Азия. Финансовите кръгове са съвсем наясно с трудностите, с които се сблъсква Русия и, разбира се, опитват да ги използват в свой интерес.

Така, през 1894, френското правителство предприема мерки за да затрудни руския достъп на френските капиталови пазари. В същото време френската преса стартира целенасочена кампания за дискредитиране на руските ценни книжа. Синхронът между двете акции позволява на група френски финансисти, които малко преди това са загубили сериозни суми, инвестирайки в Османската империя, да шантажират правителството на Русия да изкупи турските им инвестиции. Те заплашват, че в противен случай проблемите с руските ценни книжа допълнително ще се задълбочат. Витте обаче не позволява тази «сделка» да се състои, макар че за целта е принуден да плати сериозни суми на френските медии за да спрат антируската си кампания.

След тази тъмна история, руският финансов министър опитва да получи необходимите кредити във Великобритания и САЩ, но без успех (последните събития съвпадат по време с усилващото се напрежение между руснаци и британци в Иран).

Междувременно, проблемите в отношенията между Русия и Франция продължават да съществуват: през 1901 Витте преговаря с парижкия клон на фамилията Ротшилд за отпускането на поредния френски заем на Русия, като се ангажира, че руското правителство няма да търси други заеми през същата година. В последния момент обаче, френският финансов министър блокира сделката с искането си френските финансисти и индустриалци да получат специални привилегии в Русия. Наистина, благодарение на предвидливостта си (през предишната 1900 той успява да получи писмените уверения на правителството в Париж за въпросния кредит) Витте съумява да отбие френските искания. Въпреки това френските атаки продължават, а проблемът е само временно преодолян с помощта на поредните подкупи, раздадени от руснаците.

Няколко години по-късно, Руско-японската война принуждава Москва да вземе още няколко заема от Франция (що се отнася да Япония, тя се финансира от американския банкер Джейкъб Шиф и роднините му – банкери от Франкфурт на Майн). Французите обаче поставят предварителното условие, заемът да бъде изразходван за закупуване на френска военна техника, при това по силно завишени цени. Естествено, искането е подкрепено от мощна медийна кампания, в която се включва цялата френска преса. През януари 1905, германската банкерска къща Менделсон & K о организира кредитна линия за Русия, която по онова време се намира в особено тежко положение (започва първата руска революция), от което се стремят да се възползват международните финансови кръгове.

През февруари 1905 представители на BNP Paribas пристигат в Санкт Петербург, където открито заплашват руското правителство, че ще предизвикат срив в цените на руските акции на Парижката борса и дори искат пари за да гарантират „доброто поведение” на френската преса. На свой ред, френското правителство настоява за провеждането на „либерални” реформи в Русия, като предварително условия за продължаване на френската подкрепа за царя. Междувременно, германските кредитори искат средствата да им бъдат върнати в злато и то действително потича от резервите на Руската банка към Германия.

Така Русия става все по-зависима от френската финансова система, до степен, в която външната и политика окончателно попада под диктата на френския елит. Френските финансови групи значително увеличават присъствието си на територията на Русия и на Балканите, а старите руски банки биват подложени на радикално „преструктуриране”, осъществено под френски контрол.

Очевидно, в рамките на прословутата „Голяма игра”, представителите на международните финансови кръгове се опитват да реализират една и съща стратегия, както в Иран, така и в Русия, разчитайки, че политическият разпад и в двете страни би им донесъл сериозна финансова изгода. Оказва се обаче, че бъркат – в Иран на власт идва националистическият режим на Реза шах Пахлави, а в Русия избухва кървава революция, довела на власт тоталитарната и радикално-антизападна болшевишка диктатура.

* Анализатор на американския Съвет за международни отношения ( CFR )

{rt}

Последният половин век беше белязан от значителни промени в разбирането ни за икономическото развитие. Днес сме наясно, че развитието е възможно, но невинаги осъществимо. В това отношение разполагаме с достатъчно богат опит. Ясно е също, че не притежаваме сигурна рецепта за успех - ако я имахме, провалите нямаше да са толкова много. Някои стратегии работят известно време, след това престават, други пък действат в определени страни, а в останалите – не. Няколко поколения икономисти изградиха кариерите си, опитвайки се да обяснят тези успехи или провали. В настоящата статия бихме искали да концентрираме вниманието на два ключови въпроса: кои са силите, влияещи върху разликите в доходите между отделните страни и, какви изводи бихме могли да направим, изучавайки примерите за успешно икономическо развитие?

Основната ни теза е, че индустриалните държави се различават от развиващите се с нещо много повече от своето богатство, или от човешкия капитал, с който разполагат. Разбира се, притокът на капитали може да бъде полезен, но е показателно, че дори и мащабните финансови инвестиции не гарантират винаги значителен икономически растеж. В същото време, ограничаването и ликвидирането на вредните последици от правителствената намеса в икономиката, очевидно са желателни, но в никакъв случай не са необходими или достатъчни за постигането на устойчив растеж.

Ако има нещо общо във всички подходи към икономическото развитие, това е признаването на различията, съществуващи между индустриалните и развиващите се държави, както и, че те са организирани и функционират по различен начин. Развитието вече не се разглежда като процес на натрупване на капитал, а по-скоро като процес на организационни промени.

Теория и методи на анализа

В този анализ използваме три достатъчно широки изследователски подхода – информационната икономика, теорията за координация на проблемите и институционалната икономика. Те се опират на основните тези на неокласическата икономическа теория. Ще се опитаме да докажем, със съответните примери, че увлечението по рентата, ефективните институции, недостатъчното инвестиране в научните разработки, развитие и подготовка, може да се тълкува като управленски неуспех.

Моделът ни предполага, че различията в растежа и ефективността между развитите и развиващите се държави могат да се обяснят, ако вземем под внимание такива фундаментални фактори като ресурсите и технологиите, както и това, как те биват използвани. Ако ги използват по един и същи начин в различните страни, разликата в развитието лесно може да се обясни с това, че в някои държави натрупването на капитала е започнало преди други, което пък означава, че в по-далечна перспектива, всички страни ще се изравнят по доход на глава от населението. На практика обаче, това очевидно не се случва.

Според неокласическата теория, за икономиката не е от особено значение как работят традиционните държавни институции. Тази теза се основава на три предпоставки: че функционирането на икономиката се определя от само няколко основни фактори (ресурси, технологии и преференции), че тези фактори винаги дават резултат и, че държавните институции не влияят върху избора на „оптимума на Парето” (по името на известния италиански икономист Вилфредо Парето, според когото при съвършена конкуренция пазарните сили ще наложат такова използване на ресурсите, при което, за да спечели един, трябва да обеднее друг – т.е. в този смисъл съвършената конкуренция предотвратява загубата –и тъкмо това разпределение на ресурсите се нарича „оптимум по Парето” – б.р.) .

Така например, ако в една държава съществува обичай (институция) семейството на булката да плаща зестра на семейството на младоженеца, или обратното, или пък ако никой не плаща на никого, според неокласическата икономическа теория, разпределението на благосъстоянието в страната, където има такъв обичай, ще бъде същото като в онази, където той отсъства. Стандартната техника на моделиране в неокласическата икономика предполага „обезличен” подход към пазара на всички стоки, по всяко време, при всякакви рискове и независимо от спецификата на хората, търгуващи на пазара. При този подход, историята не играе никаква роля. Всъщност, дори разпределението на богатството няма значение, ако не влияе пряко върху ефективността. Съзнателно игнорирайки институциите и обичаите, историята и разпределението на богатството, привържениците на неокласическата икономическа школа, на практика, игнорират самата същност на икономическото развитие.

Съвременните икономически теории демонстрират, че т.нар. „фундаментални” фактори не са единствените в икономическото развитие. Но тъй като теоретиците на неокласическата икономика не могат да обяснят, защо си затварят очите пред факта, че конвергенцията, предсказана от тяхната теория, на практика, не се случва, те започват да търсят някаква „вътрешна” правителствена намеса в икономиката. Неуспехите на този тип намеси в икономиката им се струват изход от ситуацията. Когато неокласическите икономисти решат да откъснат поглед от фундаменталните фактори – ресурсите, технологиите и преференциите, те веднага го фокусират изключително върху дейността на правителствата, предполагайки, че именно те пречат на икономиката да функционира както трябва, т.е. „правилно”.

Трябва да подчертаем обаче, че прекалено много версии на тази теория не работят никак добре. В някои от въпросните версии неуспехите на правителствата се обясняват с външни причини, без да се даде удовлетворително обяснение, защо в едни страни те са по-големи, отколкото в други. Нещо повече, теорията за „предизвиканите от действията на правителството диспропорции” работи зле дори при обясняване на ключовите аспекти на развитието. Разбира се, не можем да не признаем, че неуспешите действия на правителствата са изключително важни. Но трябва да признаем и, че те трябва (и обикновено могат) да бъдат обяснени, а при наличието на съответните институции – и ограничени. Освен това, следва да сме наясно, че дори и без правителствените провали, са налице многобройни провали във функционирането на самия пазар, които при това особено упорито преследват именно развиващите се страни. Бихме искали обаче, да излезем извън рамките на традиционната дискусия за провалите на пазара и да се опитаме да очертаем по-широк кръг от фундаментални фактори, влиящи върху икономическото развитие. Ще фокусираме вниманието си на четири от тях: институциите, разпределението на богатството, историята и „екологията”, влияещи върху действията на останалите фактори в икономиката, които са взаимносвързани помежду си.

Определящите фактори на модела на „големия скок”

Институциите . Неокласическата теория достатъчно сериозно анализира институциите, опитвайки се да открие действително фундаменталните фактори на икономическото развитие. Днес признаваме, че информацията и това, как функционира управлението, също както и технологиите, налагат определени ограничения върху икономическите възможности. Като реакция на тези ограничения възникват непазарните институции. Само че подобренията в работата на последните – т.е. „положителните мутации” в тях, могат и да не се съхранят, ако изискват и съответните промени в останалите социални институции. Както отбелязва професор Дъглас Норт: „Ако институционалната матрица поощрява пиратството, тогава пиратските организации, разбира се, ще съществуват и ще процъфтяват”.

Характерен за повечето ранни теоретични разработки, касаещи пазарните институции, е „структурният” подход към икономическото развитие, докато по-късните се опитват да анализират политиката в контекста на конкретните теоретични модели. Тази промяна имаше сериозни последици при формирането на възгледите ни относно политиката.

Проблемите с индустриализацията . Ранните модели на „големия скок” в икономиката, откровено признаваха за съществуването на подобни проблеми. Което пък оправдаваше правителствената намеса в процеса на индустриализация. По-късните модели се опитваха да опишат тези проблеми с помощта на уравнения, като в някои случаи се оказваше, че проблемите не влияят особено на националната икономика, докато в други значително намаляваха нейната ефективност, което след това трудно можеше да се поправи.

Кредитирането на селското стопанство . Ранните модели просто признаваха, че този тип кредити не доват много добри резултати. По-късните пък свързваха тези недостатъци в работата на пазара с липсата на информаци и управленските недостатъци. Откъдето се налагаше извода, че традиционните субсидии за селското стопанство могат да се окажат и неефективни, докато създаването на специални институции може да подобри работата на системите за кредитиране на фермерите.

Пазарите на труда . Ранните модели на безработицата в градовете, разглеждаха работната заплата като фиксирана величина и смятаха, че тя не отразява реалната стойност на труда. По-късните модели пък се опитваха да обяснят, защо заплатата в градовете е по-висока, но не даваха обяснение за ръста на безработицата там.

Нормите на спестявяне . По-ранните модели показваха, че в селата са необходими по-високи норми на спестяване, което означаваше, че и данъчното облагане на селските стопани следва да е различно. По-късните анализи пък сочат, че нормата на спестяване в селата може да бъде изключително висока и изясняват институционалното влияние на спестяванията.


Политическите противоречия . Политическите процеси са ендогенни. По-ранните модели обикновено игнорираха политическите процеси, предполагайки, че външното влияние може сериозно до промени хода на политическите процеси. В тази връзка, различаваме „дълбоки” външни влияния, засягащи основните икономически процеси и политически сили, както и „повърхностни”, които или не ги засягат или дори могат да окажат отрицателно влияние върху тях.

Тясната обвързаност и неотделимост на системата за разпределение, институциите и ефективността . Неокласическите икономисти твърдят, че нито институциите, нито разпределението на богатството влияят върху ефективността, а производствените ресурси отиват в ръцете на онези, които повече ги ценят. Израз на това виждане е теоремата на Коуз. Съвременните икономически теории обаче подчертават, че разходите по транзакциите зависят от работата на институциите, което означава, че и разпределението на богатството влияе върху ефективността на икономиката – както пряко, така и чрез институциите. Ясно е, че ако разпределението на богатството е толкова неравномерно, че част от хората не знаят какво да правят с парите си, докато другите са толкова бедни, че дори не могат да разчитат на кредит, за да реализират собствен бизнес-проект, ролята на богатството като катализатор на икономиката ще бъде силно ограничена.

Вторият изключително важен момент е, че разпределението на богатството влияе върху пазарното поведение на хората, върху такива макроикономически показатели, като цените и заплатите, а това означава, че благосъстоянието на всеки отделен човек също зависи от общото разпределение на богатството.

Третият момент е, че доколкото разпределението на богатството влияе върху поведението и инициативата на хората през определен период от време, то влияе и върху разпределението на богатството и през следващия такъв период. Човек, лишен от достатъчно средства, може да се окаже относително „непроизводителен”, а пък наличието на много такива „непроизводителни” хора, ще означава, че и заплатите ще се повишават крайно бавно, т.е. че техните деца също са обречени да бъдат бедни. Тоест, излиза, че неравномерното разпределение на богатството има свойството да се самовъзпроизвежда.

Историята . Историята влияе върху технологиите на обществото, неговите способности и институциите му. При това още не е доказано, че с времето влиянието на събитията от миналото върху настоящето намалява. Те, в частност, могат да създадат условия, при които икономиката да изпадне в продължителен застой. Това явление е известно като „хистерезизна примка”. Така например, гибелта на милиони хора по време на епидемиите от чума през Средновековието и последвалата в резултат от тях липса на работна ръка, наложила, на свой ред, въвеждането на производствени иновации в Европа, оказват голямо влияния върху историческата еволюция на континента.

Историята е важна, защото влияе върху културните модели, очакванията и предпочитанията на хората. Промените в начина, по който едно поколение печели парите си, могат да повлияят и върху следващото поколение, чрез промените във възпитанието на децата, училищния процес, неформалните правила на поведение и социалните норми. Пазарът, сам по себе си, е социална институция, която формирайки своите преференции, може да развива такива качества, като откритост, конкурентоспособност и самозаинтересованост.

Множественият баланс . Сред основните прозрения на общата теория на баланса е, че онова, което се случва на един пазар, оказва влияние и на останалите. В стандартния неокласически модел това влияние се осъществява посредством цените и така обикновено се формира един уникален баланс. Тъй като стандартният икономически модел концентрира вниманието си върху „фундаменталните” фактори, той не може да обясни многобройните различия между отделните икономики. Но, ако разширим кръга от понятия, които ползваме за целите на настоящия анализ, лесно можем да формулираме един нов „модел на множествените баланси”.

„Екологичната икономика” . Ако разгледаме общите тенденции, ще стигнем до извода, че съвременните икономически теории отричат самото понятие за „баланс”, с което ерозират традиционния неокласически анализ с характерния му механистичен привкус. За разлика от него, съвременните теории са по-склонни да формулират биологически, а не физически модели. Ако физическите модели разглеждат „силите”, привеждащи системата в равновесие, като тези сили са общи за всички икономики, биологичните модели обръщат по-голямо внимание на еволюционните процеси, сложните системи и вероятността да се случи едно или друго събитие, способно да тласне системата към дивергенция.

В края на своята прочута книга „Произход на видовете” Чарлз Дарвин разглежда природата на Галапагоските острови, отбелязвайки, че: „растенията и животните на островите, радикално се отличават от тези на островите със сходни геологични характеристики, височина, климат и т.н.... Това поражда сериозен проблем, но той е свързан с дълбоко вкорененото заблуждение физическите условия на дадена местност да се смятат за най-важния фактор за нейните обитатели. Според мен обаче, не може да пренебрегнем факта, че природата на самите обитатели, всеки от които се конкурира с останалите, е също толкова, а може би и по-важна, за техния успех”.

Икономиката наподобява екологична система, а Дарвин откровено признава, че екосистемите имат множествени състояния на равновесие. Като вътрешните промени и екологичната среда се оказват далеч по-важни за еволюцията на системата, отколкото фундаменталните фактори (водата или географските особености например). Историческите успехи или провалите могат да изиграят ключова роля за формирането на околната среда и оттам – за избора на типа равновесно състояние. Което пък означава, че развитието може да се реализира както по-лесно, така и по-трудно, отколкото се смяташе преди.

Съгласно по-старите икономически теории, „всичко”, необходимо за развитието, се изчерпваше с натрупването на достатъчен капитал и отстраняване на създаваните от правителството (т.е. от държавата) пречки.

Според по-новите теории, това „всичко” означава да се даде импулс за напускане на старото равновесно състояние и придвижване достатъчно далеч в правилната посока, така, че икономиката да се издигне на ново, по-висше ниво на равновесие. И макар че за това могат да са необходими по-малко ресурси, то може да изисква полагането на повече усилия. Някои пертурбации пък могат да тласнат икономиката към по-ниско (вместо към по-високо) ниво на равновесие, което изглежда се случи на някои постсоциалистически „икономики в преход”. Погледнато от тази по-широка перспектива, „дълбоките” основи на неокласическата теория – технологиите и преференциите, също придобиват ендогенен характер, защото се намират под влиянието на социалната и икономическа „околна среда”.

Макар че неокласическата теория не беше в състояние да очертае теоретичните рамки за осмисляне на проблемите на развитието, тя се оказа изключително важна за еволюцията на теорията на икономическото развитие. Опитвайки се да докаже, че институции всъщност нямат кой знае какво значение, тя ни накара да се замислим за тяхната истинска роля. А, доказвайки, че основните взаимодействия в икономиката се реализират посредством ценовите механизми, ни застави да осмислим маса други важни взаимодействия в нашата икономическа „екосистема”.

Заключителни бележки

По ред причини, теорията на развитието премина през своя пълен цикъл. Преди 30-40 години се смяташе, че за развитието е достатъчно само отстраняването на вредните последици от правителствената намеса в икономиката, както и натрупването на необходимия капитал. Днес ситуацията е променена, разбирането ни за същността на пазарната икономика е доста по-дълбоко и ние започваме да осъзнаваме проблемите и трудностите, които тя поражда.

Но макар че я разбираме по-добре и пазарът вече не стои самотен върху постамента, на който някога го бяхме поставили, паралелно с това ние вече разбираме по-добре и значението на неикономическите фактори (и, в частност, на политическите сили) в процеса на реформиране на икономиката. И все пак знанието ни за всички тези процеси далеч не е пълно. Бих могъл да кажа, че вероятно сме по средата на пътя към постигането на действително пълно познание за това, какво точно представлява пазарната икономика. Което едва ли е чак толкова лошо за началото на новия век.

* Професор в Колумбийския унивеситет, носител на Нобелова награда за икономика

** Професор в Принстънския университет

{rt}

През ноември миналата година (13.11.2007) реч в Европейския парламент произнесе френският президент Никола Саркози. Това, иначе съвсем ординарно събитие, породи вълна от коментари в европейската преса. Причините бяха две: темата на речта и датата, на която беше произнесена. Що се отнася до последната, изненадата на анализаторите дойде от факта, че през ноември 2007 френският президент лансира програма, която страната му възнамерява да реализира след като поеме председателския пост в Европейския съюз – т.е. чак след 1 юли 2008. Би било по-логично подобно програмно изявление, анонсиращо основната тема на европейското председателство, да направи Словения, която пое този пост на 1 януари 2008. Втората причина за бурната реакция, последвала речта на Саркози, беше декларацията му, че, от 1 юли 2008, Франция ще започне да изгражда общата отбранителна политика на Европа.

За онези, които внимателно следяха първите стъпки на Саркози на международната сцена, изказването му въобще не бе изненада. Първите си концептуални извления по темата той направи още преди половин година и дори обяви, че Франция подготвя Бяла книга за европейската отбрана и сигурност. Разбира се, стремежът на Саркози да стане “баща-основател” на нова европейска политика в сферата на сигурността има поне няколко измерения, сред които, не на последно място, са личните качества на сегашния френски държавен глава, очевидно претендиращ за ролята на нов генерал Дьо Гол. В същото време би било несериозно да обясняваме инициативите на Саркози само с личните му амбиции. Стремежът за създаване на обща европейска армия е в разрез с очевидния факт, че от 26-те държави-членки на НАТО, 21 са и членки на ЕС. Тоест, появата на нова концепция за европейската сигурност може да създаде доста деликатна ситуация, в която едни и същи страни (а това означава и едни и същи военни контингенти) участват в два различни военни съюза. Ясно е и, че след като НАТО е организация, доминирана от САЩ, става дума за конкуренция между две концепции за европейската сигурност през ХХІ век – европейска и американска. За да анализираме детайлно същността на тези противоречия, както и причините и възможното развитие на свързания с тях идеологически сблъсък, ще се наложи да се върнем назад в историята и теорията на проблема, както и да анализираме някои базови дефиниции в тази сфера.

В края на ХХ век световната политика придоби ново качество. След относителното спокойствие по време на студената война, когато световният ред се определяше от баланса между двете свръхдържави, подкрепен от мощните военни потенциали на основните “играчи” в международните отношения и допълнително стабилизиран от цяла система международни договори, започна епоха на нестабилност. Разпадането на Съветския съюз, крахът на просъветските режими в Източна Европа, разпускането на Варшавския пакт и бурният процес на посткомунистическите трансформации в Русия доведоха до силов дисбаланс в света. Двуполюсният модел престана да съществува и бе заменен от еднополюсен, като единственият силов полюс се оказа на територията на Северна Америка, което коренно промени характера на световната политика.

Именно многополюсният модел определи основните военно-политически събития в края на ХХ и началото на ХХІ век. Сред най-ярките и трагични прояви, в рамките на този световен модел, бяха разпадането на Югославия, събитията от 11 септември 2001 в САЩ и последвалите окупации на Афганистан и Ирак от войските на Съединените щати и съюзниците им.

Еднополюсният модел обаче, не просъществува дълго. ХХІ век внесе в световната политика ново качество на световния ред, основаващо се на многополюсния, или по-точно на мултилатералния (т.е. многостранния) баланс. Различията в тълкуването на тези процеси и, като последица, в подходите към гарантиране на сигурността са, в значителна степен, причина и източник на противоречията, възникващи в съвременния свят между държавите, участващи активно в световната политика.

Двете концепции за международна сигурност

Сигурността, която традиционно се дефинира като липса на заплахи, пораждащи рискове за съществуването на държавата, не е еднозначно понятие. В зависимост от философската система, с чиято помощ се оценяват международните отношения (а в тези рамки – и системата за сигурност) могат да се обособят няколко различни подхода към темата.

Всеобщия ред, гарантиращ мира и сигурността, е мечта на всички европейски владетели и политически лидери от Средновековието насам. Наистина, идеята международните отношения да бъдат организирани така, че сплотената политически и идеологически Европа да може успешно да функционира на световната сцена, просто не може да бъде възприета в онази епоха, тъй като бушуващите на континента войни постоянно рушат крехкото и трудно установявано равновесие. Въпреки това, тази смятана за утопична, в ерата на постоянни сътресения и възникване на държавността, мечта дава тласък на разсъжденията за създаването на определен ред, основан на международното сътрудничество и определящ европейската система за сигурност.

В по-късните епохи войните стимулират нарастващия интерес към плановете за създаване на нов международен ред, базиращ се на идеята за “вечния мир”, или пък на една или друга (най-често федеративна) форма на обединяване на Европа. Лансират се различни концепции, които обаче, обикновено съдържат и редица общи елементи.

Двете основни съвременни теоретични школи в сферата на международните отношения – неолибералната и неореалистичната – разглеждат по различен начин перспективите пред международното сътрудничество в сферата на сигурността. И двете школи имат дълга история, а основите им са поставени от големите мислители на ХVІІІ и ХІХ век.

Днешните либерални интернационалисти, които традиционно се противопоставят на “реалистите”, в миналото често биват определяни като “идеалисти” и дори “утописти” – факт, подчертаван и от известния американски теоретик на международните отношения през ХХ век професор Ханс Моргентау. В книгата си “Политическите отношения между народите: борбата за власт в света”, появила се през 1948, той поставя основите на теорията за “реализма” в международната политика. Ако се опитаме да дадем опростено определение за разликата между двете направления, можем да кажем, че тя се основава на способността на “реалистите” да виждат нещата такива, каквито са в действителност, и на визията на “идеалистите” да разглеждат света през призмата на представата за това, какъв би трябвало да бъде той.

В книгата си “Дипломацията” Хенри Кисинджър илюстрира тези две направления, анализирайки разликата във визията и мирогледа на двама американски президенти – лауреати на Нобеловата награда за мир - Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън. Същността на тази радикална разлика между двете школи днес е особено важна, тъй като нагледно илюстрира принципния характер на противоречията и конфликтите, раздиращи трансатлантическата общност през последните години. Дали САЩ и ЕС ще бъдат партньори или съперници, ще се реши именно в дискусиите между идейните наследници на либералите и “реалистите” – т.е. неолибералите и неоконсерваторите.

Съвременните понятия за “реализма” и либерализма са абсолютно неравнозначни. В конфронтацията със съвременния свят се проявяват множество противоречия и вътрешни напрежения, съществуващи сред представителите и на двете школи, което затруднява обективния анализ на т.нар. “modus operandi” на представителите на двете концепции.

Следвайки заветите на Макиавели

Макар че възгледите на “реалистичната школа”, в окончателния им вид, са формулирани едва през 40-те години на миналия век, корените и могат да се открият още в обществено-политическите теории на Николо Макиавели и британския философ от ХVІІ век Томас Хобс. Като един от основателите на “реалистичната школа”, Хобс и придава някои от нейните най-изразителни черти. Именно той подчертава влиянието на “естествената анархия”, провокираща постоянни войни, върху международните отношения. Според Хобс обаче, анархията не означава само хаос или дезорганизация, а по-скоро определени условия, в които възникват и се формират отношенията между държавите. Възможността да се използва сила, особено военна, е сред проявите на тази международна анархия. От гледната точка на държавата, тя означава, че в международната реалност липсва факторът, определящ правилата на поведение на държавите една спрямо друга и предотвратяващ възникването на конфликти между тях. Ако всяка държава, във всеки момент, има възможност да използва сила в съответствие със собствените си интереси, никой не може да е сигурен за намеренията на останалите. Именно тази ситуация отразява “естественото състояние на нещата”. Така Хобс се опитва да обясни войните, основавайки се на свободата на държавите да провеждат политика, отразяваща собственото им тълкуване на националните интереси. Тезата му по-късно е развита от Клаузевиц, комуто принадлежи крилатата фраза, че “войната е продължение на политиката с други средства”, имайки предвид, че тя е нещо напълно нормално в отношенията между държавите.


На свой ред, Райнхолд Нибур, който обновява и модернизира “реалистичната” теория, още през 1932 излага нейните съвременни основи във фундаменталния си труд “Моралният човек и аморалното общество”. Разцветът на тази школа съвпада с Втората световна война. Но, макар че Нибур обновява “реалистичната” школа, за най-известен неин съвременен класик се смята Ханс Моргентау, според който вродената човешка жажда за власт е причина за непрекъсната битка за нейното овладяване. Именно той и последователите му въвеждат термина “скелет на могъществото”, имайки предвид скрития в историческия гардероб на всяка държава скелет на някогашната и мощ, който, според тях, е и основният мотив, определящ поведението на държавите на международната сцена. Изследователите на международните отношения смятат, че именно политическият “реализъм” е най-влиятелното теоретично направление. От Тукидид до Макиавели, Макс Вебер и Ханс Мортентау той се концентрира върху политиката на държавата – проблемите на сигурността и оцеляването и. Характерните за тази школа теоретични постановки се свеждат до тясното разбиране на сигурността, базиращо се на атрибутите на военната сила и търсенето на силов баланс в притежаващата редица белези на анархия сфера на международните отношения. Политическият реализъм на Моргентау, избягващ идеологическата конфронтация и опитващ се да изгражда мирни международни отношения, опиращи се на силовия баланс, съобразяването с националните интереси и политиката на сдържането, даде отлични резултати в управлението на американската политика по време на студената война. Той позволи да бъде избегната откритата военна конфронтация между двата враждебни блока и, според представителите на тази политическа школа, спаси човечеството от Трета световна война.

Либералната концепция за международната сигурност

Краят на студената война и на двуполюсния свят провокира криза в “реалистичното” мислене, концентрирано почти изключително върху военната мощ, и доведе до ръст на интереса към неолиберализма. Както е известно, тази школа тълкува сигурността в широк позитивен смисъл, поставяйки идеалната система за международна сигурност в рамките на модела за колективна сигурност.

Принципните подходи на тази визия са формулирани още от видните теоретици на либерализма от ХІХ век: Джеремая Бентъм, Джон Мил и популярния по онова време британски политик Ричард Кобдън. Между другото, тъкмо той, още през 1836, в памфлета си “Русия”, се обявява решително против антируския вектор в британската външна политика, както и против прогресивно нарастващото въоръжаване за изкуствена защита на търговските интереси на Обединеното кралство.

След Първата световна война, именно либералите формулират програмата за “преустройство” на международните отношения, основаваща се на принципи, различни от тези на “реалистите”. Либералната школа се базира на предположението, че интересите на хората, обществата и държавите, по принцип, са хармонични, а стремежът към ред и мир е естествен както за индивида, така и за обществото.

Въпреки че днешните либерали са много далеч от утопичните идеи на уилсънианския идеализъм от периода между двете световни войни, те продължават да се стремят към замяната на силата от правото в международните отношения, към система от споразумения и международни организации. Според тях, освен хегемонията и силовия баланс, има и трети модел на международните отношения, основаващ се на универсалното право и международните организации, противопоставящи на анархията доверителното сътрудничество между държавите и народите. Тази визия силно се отличава от “реалистичната школа”, за която международното сътрудничество е трудно постижимо, ако въобще е възможно, заради непреодолимата диференциация на интересите и естествената конкуренция между държавите.

Уилсънианските либерали (които несъмнено са “идеалисти”), подобно на всички либерали, от ХVІІІ век насам, са идейни противници на войните. Става дума за теоретичния аспект на проблема, когато войните са в центъра на внимание на политиците – включително тяхната подготовка и преценката за баланса на силите, караща държавите да възприемат агресивно поведение или да ескалират конфликтите. Отказът на либералите да приемат войните, означава също, че те не приемат и авторитаризма, тъй като либералната школа, като започнем още от Кант, смята авторитарната власт за причина за всички конфликти. Либералите противопоставят на войната вярата в демократичната идея, която, създавайки взаимно доверие, благодарение прозрачността на своите механизми, носи усещане за сигурност.

От идеята за демокрацията, либералите извеждат и принципа за националното самоопределение, който, в противоположност на поробването на народите, което е източник на войни, дава, в рамките на институционалната демокрация, гаранции за мира. Оттук либералните формулират като основна “рецепта” за постигането на мир самоопределението, демокрацията и международното сътрудничество, базиращо се на универсалното и задължително за всички право. И тъй като международната интеграция, гарантирана от свободната търговия, е важен елемент на тази концепция, визията за либералните международни отношения, противно на тази на “реалистите”, е фундаментално хармонична. Историческият спор между “реалистите” и “идеалистите”, в който, до края на студената война, доминират “реалистите”, беше подновен в средата на 90-те години на ХХ век от дискусията за последиците за международната сигурност от промяната в разположението на силите в света. В новата международна реалност забележимо укрепнаха позициите на либералното направление.

Привържениците на неолибералната теория обръщат особено внимание на промените в международните институции, както и на взаимоотношенията между тях и националните правителства. В техните концепции, международните институции се интерпретират инструментално, т.е. като средство за постигане на очакваните цели, което се съпровожда от ограничаване на суверенитетите, приемано като разумна цена за постигането на въпросните цели.

В тази концепция се променя и ролята на правителствата както в международните отношения, така и във вътрешните работи. В международен план, правителствата делегират част от пълномощията си на международно или наднационално равнище (както е в ЕС), приемайки произтичащото от това ограничаване на суверенитета като цена за постигането на очаквания ефект.

В периода на изчезване на антагонизма по оста Изток-Запад, неореалистите, както и неолибералите, анализираха различни варианти за бъдещето на Северноатлантическия пакт – единственият, останал след студената война, организъм, гарантиращ сигурността в Европа. Неореалистите бяха склонни да подкрепят разпускането на НАТО след изчезването на външната заплаха, докато неолибералите предлагаха еволюцията на пакта и приспособяването му към новата ситуация, както и разширяване на неговите функции и сфера на действие, чрез установяване на тесни отношения и интегриране на държавите от Централна и Източна Европа.

Сред аргументите на “неореалистите” за неизбежността от разпадането на НАТО бе тезата, че пактът е най-вече знаков символ на двуполюсното разположение на силите в Европа и тъкмо това равновесие на силите, а не съществуването на пакта, само по себе си, е било ключа към запазването на стабилността по време на студената война на континента. Според тази теория, НАТО би следвало да се разпадне, тъй като без наличието на такъв фактор, като външната заплаха, пактът ще загине, подобно на растение без вода. И въпросът е, кога ще се случи това.

Развитието на международните отношения показа обаче, че на практика беше реализирана не тази, а неолибералната концепция. НАТО се запази, потвърждавайки тезата, че международните институции могат по-скоро да еволюират и се променят, отколкото да изчезнат.

След краха на комунизма и разпадането на Съветския съюз, НАТО трябваше да се сдобие с нова идеологическа основа, за да се противопостави на предизвикателствата на новата епоха “след студената война”. Според неолибералите, новата инкарнация на Северноатлантическия пакт в ерата след студената война, е сред основните причини за това Европа, като цяло, да е много по-сигурна, отколкото когато и да било в най-новата история.

“Каубойската геополитика” и европейската реакция

Никак не е лесно да се опише състоянието на света в началото на ХХІ век, използвайки класическия език на международните отношения. Основните черти, отличаващи международната система за сигурност през последните петнайсетина години, са: неяснота, неувереност и непредсказуемост. Ако в началото на 90-е години на миналото столетие бе лансирана тезата, че старият период се сменя от нов, днес теоретиците на международните отношения предпочитат да говорят само за хаос. Изследователите, също както и политиците, изпитват носталгия към ясно очертания и лесно познаваем световен ред, в който, дори и да имаше някакъв “корен на злото”, беше ясно как той може да бъде неутрализиран. Методите за борба със съвременните предизвикателства – терористичната заплаха, неконтролираното разпространение на ядреното оръжие, екологичните заплахи, миграционните потоци или кризите на световната икономика, до днес не са формулирани.

В наше време, изправена пред противоречията на съвременния свят, либералната мисъл вече не е единна, особено по въпроса за намесата във вътрешните работи на другите държави. Сред основните въпроси, дискутирани от неолибералите, е този за допустимостта на международна намеса в защита на демокрацията и човешките права, както и, дали държавният суверенитет продължава да бъде приоритет, което би изисквало въздържане от подобни интервенции.

На свой ред, мнозина неореалисти също изпитват носталгия по “предсказуемото минало”. За първи път, тя бе изразена открито от американския теоретик Джон Миршаймър в известното му есе, което до днес предизвиква спорове от двете страни на Атлантика: “Назад към бъдещето: нестабилността след студената война”.


Тези противоречия в начина на мислене ясно се забелязват и в американската политика. Така, либералният мироглед беше в основата на политиката на президента Рейгън, а по-късно и на някои неоконсерватори от администрацията на Джордж Буш-младши (например Пол Уолфовиц).

Те споделяха възгледите на Удроу Уилсън, че демокрацията в света служи на каузата на мира и на американските интереси. По-нататък обаче се очерта съществена разлика, тъй като неоконсерваторите заимстваха от либералите вярата в спасителната роля на демокрацията и човешките права, пазарната икономика, както и на “идеалния” международен ред, регулиран от правото и международните институции, но, в същото време, те са твърдо убедени и в специфичната мисия на Америка, т.е. не споделят уилсънианския идеализъм. Имайки предвид класическите черти на двете теории, САЩ очевидно са по-близо до “реалистичната” школа, а Европа – до либералната. Старият континент изповядва либералната философия на привързаност към правото и развитието на международните институции. Америка пък предпочита използването на сила и едностранния подход при решаването на проблемите, т.е. изповядва по-скоро “реалистичната” концепция.

ЕС, макар и невинаги успешно, опитва да гарантира сигурността си с помощта на прозрачността, т.е. отказа от принципа за недоверието в отношенията между държавите, изграждайки мрежа от взаимни структурни връзки на всички нива. Европа вижда пътя към укрепване на системата за сигурност в сътрудничеството и съвместните действия.

САЩ обаче не споделят европейската визия за света като мрежа от взаимни обвързаности. След събитията от 11 септември администрацията на Буш, използвайки терористичните нападения (включително и потенциалните), превърна битката с “оста на злото” в своя официална доктрина.

Едностранните действия на Вашингтон, без международна многостранна подкрепа, водят само до ръст на напрежението в международните отношения и провокират появата на глобален антиамериканизъм. От друга страна, в Европа, вярваща в превъзходството на неолиберализма над американския “неореализъм”, не се забелязва особена подкрепа за външната политика на САЩ. Наблюдавайки съвременната международна политика, е невъзможно точно да се класифицират действията на държавите, по отношение на една или друга философска концепция, но, имайки предвид, че мнозина политически лидери изповядват съвсем конкретни теоретични концепции, анализът на последните дава известна възможност да се прогнозират и моделите на бъдещето им поведение.

Подобен опит за концептуален анализ на различните модели за международна сигурност изглежда особено актуален на фона на очертаващото се в Европа неолиберално разбиране на този проблем, което е свързано и с някои френски инициативи в сферата на европейската сигурност.

Европейската отбранителна концепция

Съвременната обща европейска концепция за сигурност (Common Foreign and Security Policy - CFSP) е подробно изложена в рамките на Маастрихтския договор от 1992 и развита впоследствие в Амстердамския договор от 1997. Пътят към приемането на тези два основополагащи документи съвсем не бе лек. Европейската общност на два пъти отхвърляше плановете за съвместна политика в сферата на отбраната, предлагани от френското правителство (планът Плевен и планът Фуше), преди, на 1 ноември 1993, да влезе в сила Маастрихтския договор, чиито чл.11 определя петте основни цели на CFSP :

- съхраняване и защита на общите ценности и интереси, на независимостта и целостта на ЕС;

- гарантиране на сигурността на ЕС с всички възможни средства;

- поддържане на мира и укрепване на международната сигурност;

- организиране на международното сътрудничество;

- развитие и укрепване на демокрацията и законността, уважаване на човешките права и основните свободи.

Ето как пък са формулирани и подредени основните съвременни заплахи в документа, озаглавен “Европейска стратегия за сигурност”: тероризмът, разпространяването на оръжия за масово унищожаване, регионалните конфликти, лошото държавно управление, генериращо корупция и организираната престъпност.

В концепцията си за международната сигурност, ЕС изхожда от факта, че след като произвежда четвърт от световния БВП, има население около половин милиард души и разполага с военен бюджет от около 160 млрд. евро, Съюзът може и трябва да бъде глобален “играч” в сферата на сигурността, тъй като само тя може да осигури устойчивото му развитие.

Според тази концепция, решаващата роля за гарантиране на международната сигурност принадлежи на международните организации, режими и договори: “Нашата сигурност и просперитет във все по-голяма степен зависят от наличието на ефективна система, функционираща на многостранна основа. Наш дълг е да спазваме и развиваме законите на международното право. Основа на международните отношения е Хартата на ООН”.

Така, определяйки Европейската концепция за стратегическа сигурност в рамките на дефинициите за “либералната” и “реалистичната” школи, неизбежно стигаме до извода, че въпреки тесните трансатлантически връзки в рамките на НАТО и очевидно решаващата роля на САЩ в този процес, в недрата на Европейския съюз назрява формирането на специфична, различна от американската, позиция по най-важните, фундаментални въпроси на международната сигурност.

Това обстоятелство не бива да се изпуска, когато анализираме френските инициативи в сферата на формиране на отбранителни структури на европейско равнище. Решаващи за създаването на новите отбранителни структури на ЕС ще бъдат, разбира се, гласовете на Франция и Великобритания, защото именно тези две страни осигуряват две трети от отбранителния бюджет на обединена Европа.

В тази връзка, интерес представлява първото изказване на британския външен министър Дейвид Милибенд, касаещо взаимоотношенията между Обединеното кралство и ЕС, направено през ноември 2007, при откриване учебната година на Колежа на Европа, в белгийския град Брюж. Той подчерта, че за ЕС е особено важно усилването на отбранителните му възможности. “Европейските държави, които разполагат с около 1200 транспортни хеликоптера, досега използват само 35 от тях за мисията си в Афганистан. Нито един не се използва за мисията в Дарфур, въпреки огромната нужда от подобна техника в региона. ЕС, който разполага с мобилизационен потенциал от над два милиона души, трябва да е готов да предостави за различни мисии не по-малко от 100 000 бойци, набрани измежду гражданите на Съюза”.

Изказването на Милибенд, до голяма степен, е в синхрон с отбранителните инициативи на Никола Саркози, което може съществено да улесни изработването на конкретни съвместни решения.

Непосредственото участие на силите на ЕС в усилията за поддържане на мира в Европа се основава на Европейската политика за сигурност и отбрана ( European Security and Defence Policy - ESDP ), постановката за която беше приета през 1999. За първи път, на срещата на ЕС в Кьолн, през юни 1999, бе лансиран терминът “обща европейска политика в сферата на сигурността и отбраната”. На следващата среща, през декември 1999 в Хелзинки, беше решено, че активността на ЕС в тази сфера следва да се насочи не само към дипломатически усилия и оказване на хуманитарна помощ, но и към икономическа помощ, както и към снабдяването на съответните структури на Съюза с необходимия инструментариум за провеждане на операции по управление на кризи. Именно в Хелзинки бяха създадени организационните структури на ЕС (както политически, така и стратегически) за управление на антикризисни операции и за създаваните европейски сили за бързо реагиране.

Институционалната отговорност за реализацията на ESDP се възлага на Комитета по политиката и сигурността ( Policy and Security Committee - PSC ), Военния комитет и Военния щаб. Документите на ЕС изискват съгласието на заинтересованите държави при осъществяването на мисиите на Съюза. Изключение може да бъде ситуация, когато държавата е обхваната от хаос и не разполага с ефективно правителство. В случай, че мисията е съпроводена с използване на военна сила, съгласието на Съвета за сигурност на ООН е необходимо предварително условие. Анализирайки тези принципи, следва да подчертаем, че концепцията за отбранителната политика на ЕС не предвижда едностранна употреба на сила (за разлика от неоконсервативната концепция на САЩ). Сега нека видим, как тези теоретически постановки се прилагат на практика от ЕС.

Мисиите на ЕС в Западните Балкани, Източна Европа и Южен Кавказ

Наблюдаващата мисия на ЕС в бивша Югославия стартира през 2000 и продължава до днес. Нейни основни цели са събирането на информация и подготовката на аналитични данни за формулиране на регионалната политика на Съюза. Освен това, мисията осъществява мониторинг на границите, етническата политика и ситуацията с бежанците. Става дума, на първо място, за Косово и съседните му региони (Босна и Херцеговина, Хърватска, Сърбия, Черна гора, Албания и Македония), които могат да усетят най-силно последиците от евентуална дестабилизация на ситуацията в тази взривоопасна зона. В мисията участват 25 страни-членки на ЕС и Норвегия. Първоначалният и персонал беше 300 души, през миналата година в нея работеха 120 представители на ЕС и 75 местни сътрудници. Щабът и е разположен в Сараево, а от 2003 мисията се ръководи от французина Морис Давие.

Косово. През 2006-2007 в областта работеха едновременно две мисии на ЕС. Целта на първата бе организиране на взаимодействието между ЕС и ООН, оказването на техническа помощ на местните власти, полицейска помощ и гарантиране спазването на правата и свободите на гражданите. Освен това, нейна задача беше провеждането на международна дискусия за бъдещия статут на Косово. Бюджетът на мисията е над 3 млн. евро, като в нея участваха 1000 полицаи от 12 страни-членки на ЕС. Щабът на мисията е в Прищина, а сред задачите и беше продължаване на мисията на ООН след решаването на въпроса за статута на областта.

Втората мисия беше подготвителната група на Международната гражданска мисия на специалния представител на ЕС в Косово, ръководена от Торбьорн Солстрьом. Тя разполагаше с бюджет от 869 000 евро, а сред задачите и беше обучаването на полицията и създаване на условия за изграждането на правова държава. Мандатът на групата изтече на 31 март 2007.


Както е известно, през декември 2007, на срещата в Лисабон, ЕС взе решение за изпращане на 1800 полицаи и юристи в областта, готвеща се да обяви независимост.

Грузия . Мисията в Грузия, под кодово название “Господство на правото”, беше първата на територията на бившия Съветски съюз. Решението за провеждането и бе взето от Съвета на ЕС през юни 2004 и трябваше да покаже подкрепата на Съюза за грузинската “революция на розите”. Самата мисия стартира през юли 2004. Нейни основни задачи бяха оказването на помощ за разрешаване на регионалните конфликти, преодоляване на политическата нестабилност, борбата с организираната престъпност и укрепването на държавния апарат.

Освен това, мисията трябваше да помогне на Тбилиси да приведе съдебната си система към западните стандарти и да реформира наказателното законодателство, като особено ударение се поставяше върху спазването на човешките права. За целта европейските експерти установиха тясно сътрудничество с грузинските министерства на правосъдието и вътрешните работи, прокуратурата и пълномощника по човешките права към Върховния съд. В тази сфера ЕС доста наивно си позволи да изразходва 2,3 млн. евро (най-вече за издръжката на десетте европейски експерти). В крайна сметка, Съветът на ЕС не оцени особено положително резултатите от работата на тази мисия. Специално беше отбелязан слабият интерес на съответните грузински институции към европейските реформи и липсата на достатъчна политическа подкрепа от грузинското правителство. Мисията приключи през юли 2005, а имайки предвид събитията в тази постсъветска република, през втората половина на 2007, можем да констатираме, че за съжаление евро-ремонтът на грузинската правна система се провали.

Молдова и Украйна . Граничната мисия EURAM стартира през юни 2005, но участващите в нея 193 полицаи от 16 страни-членки на ЕС можаха да пристъпят към задълженията си едва през декември. Освен това, в мисията се включиха и трима сътрудници от държави-членки на ОНД и 92 местни сътрудници. През ноември 2007 мисията вече беше усвоила 20,2 млн. евро. Двугодишният мандат за провеждане на операцията беше възложен на унгарския генерал Ференц Банфи, който разположи щаба си в Одеса. Официално обявените задачи на мисията бяха “борба с контрабандата, нелегалната търговия и митническите измами на границата между Молдова и Украйна”. Всъщност, истината е, че ставаше дума за опит за организиране на своеобразна икономическа блокада на сепаратистката Приднестровска република, която обаче се провали след смяната на правителството в Киев през лятото на 2006. Въпреки това, мисията продължи и в края на 2007 резултатите от нея бяха определени от експертите на ЕС като “увеличена прозрачност на вноса и износа в Приднестровския регион”.

Босна и Херцеговина . Полицейската мисия на ЕС в Босна и Херцеговина започна на 1 януари 2003. Това беше първата полицейска операция на Съюза по “прилагане на мира” ( peace implementation ), в рамките на ESDP . Основната и цел беше замяната на частите на ООН ( UN ' s International Police Task Force ), осъществяването на мониторинг на територията на Босна и Херцеговина и контрол по прилагането на програмата за възстановяване на държавните институции, включително привеждането на местната полиция към европейските стандарти. Сред задачите на мисията бе и борбата с организираната престъпност и охраната на държавните граници. Мисията, чиито щаб е в Сараево, се ръководи от Винченцо Копола, а бюджетът и е 37 млн. евро. От 2003 до 2005 в състава и влизаха 500 полицаи от 39 страни. На 1 януари 2006, ЕС взе решение да увеличи контингента си с още 200 души. Полицейските сили на Съюза са разделени на 24 отряда и са разположени на цялата територия на Босна и Херцеговина. Освен държавите-членки на ЕС, в мисията участват Исландия, Канада, Норвегия, Швейцария, Турция и Украйна.

През декември 2004, в Босна и Херцеговина, беше стартирана и военната операция EUFOR , която (подобно на операция “Конкордия” в Македония) е продължение на операцията SFOR на НАТО. Целта и е установяването на стабилност в региона, а нейна юридическа основа стана Резолюция 1551 на Съвета за сигурност на ООН, Дейтънските споразумения и Декларацията, приета в Солун, през юли 2007, и озаглавена “Западните Балкани по пътя към членството в ЕС”. Мисията, чиито щаб е в Сараево, се ръководи от Ханс-Йохан Витхауер, а бюджетът и е 72 млн. евро. През 2004 в мисията участваха 7 000 военни от 24 държави-членки на ЕС, както и от Албания, Аржентина, Канада, Чили, Мароко, Нова Зеландия, Норвегия, Швейцария и Турция. През миналата 2007 числеността на контингента бе съкратена до 2500 души.

Мисията продължава и се оценява от ЕС като, общо взето, успешна, тъй като е съдействала за ефективната охрана на границите, укрепване на държавната администрация и възстановяване на следвоенната икономика на Босна и Херцеговина.

Македония . Полицейската мисия в тази страна стартира през декември 2003. Операцията беше проведена в съответствие със споразумението “Берлин плюс”, подписано през същата година между ЕС и НАТО. То даде възможност на Съюза да използва за своите миротворчески мисии стратегическите планове и разузнавателната информация на Северноатлантическия пакт.

Сред целите на мисията бяха обучаването и консултирането на местната полиция, борбата с организираната престъпност, охраната на границите и подкрепата на обществено-политическите реформи, както и сближаването между Македония и ЕС.

Бюджетът на мисията, чиито щаб бе в Скопие, беше 16 млн. евро, а неин ръководител бе германският представител Юрген Щолц. В състава и влизаха 200 полицаи от държави-членки на ЕС, както и представители на Турция, Норвегия, Исландия, Канада, Русия, Украйна, Швейцария и САЩ. Операцията, която приключи през декември 2005, беше оценена от Европейската комисия като успешна. Отчете се, че в резултат от нея Македония е осъществила прехода от стабилизация към интеграция, което (според европейските експерти) ще и позволи в сравнително близко бъдеще да стане член на ЕС.

На следващия ден след приключване на полицейската мисия (15.12.2005), в Скопие стартира дейността на група полицейски експерти, в чиито състав влизаха около 30 високопоставени съветници. Те трябваше да продължат дейността на предишната мисия, на ниво консултации и обучение. Начело на мисията отново бе назначен Юрген Щолц, бюджетът и бе 1,5 млн. евро, а работата и приключи през юни 2006.

Междувременно, на 31 март 2003, в Македония стартира и военна мисия, под кодовото название “Конкордия”. Тя бе осъществена по молба на тогавашния президент Борис Трайковски и, по същество, беше продължение на операцията на НАТО “ Allied Harmony ”. Провеждането и трябваше да помогне за преодоляване на последиците от кризата от 2001, когато Македония бе на ръба на гражданската война, а целта и беше недопускане на нов военен конфликт с албанското малцинство, запазване на териториалната цялост на Македония и съхраняване мултиетническия характер на държавата. Бюджетът на мисията беше 4,7 млн. евро, като в нея участваха 450 военнослужещи от 13 страни-членки на ЕС, под ръководството на германския адмирал Райнер Файст. Тя приключи през декември 2003 и беше обявена от Европейската комисия за успешна. Нейно продължение стана споменатата по-горе полицейска мисия в Македония.

Заключение

Ако резюмираме теоретичните и практическите аспекти на Европейската концепция за международна сигурност, можем да направим следните основни изводи:

- Европейският подход към проблема за гарантиране на международната сигурност се отличава от американския, защото отхвърля едностранната употреба на сила, и се опира на системата от международни договори, режими и международни организации. ЕС изцяло признава водещата роля на ООН в международните отношения и не приема едностранната употреба на сила, по американски модел, утвърждавайки вместо това мултилатералния подход в системата на международните отношения, като цяло, и на международната сигурност, в частност.

- В същото време, въпреки тези, доминиращи в европейската политика, теоретични предпочитания и постановки, сред политическите лидери на Стария континент липсва пълно единство както по отношение на теорията, така и на практиката на международните отношения. Така, френският външен министър Бернар Кушнер е откровен привърженик на неоконсервативното разбиране на международната сигурност, включващо възможността за “хуманитарна намеса”, включително и въоръжена, ако в страната, избрана за обект на подобна намеса, управлява някой “кървав диктатор”, нарушаващ човешките права или пък “липсват основни свободи”. Кушнер, който е сред създателите на “Лекари без граници” и носител на Нобелова награда за мир, преди няколко месеца сериозно озадачи световната общност, прогнозирайки очертаваща се война с Иран. Наистина, впоследствие той дезавуира заявлението си, обяснявайки, че е бил неправилно цитиран.

Известна гаранция срещу използването на доктрината за “хуманитарната интервенция” е принципът за единодушно одобрение на подобно решение в Съвета на Европа, а докато в ЕС доминира неолибералното мнозинство, това изглежда малко вероятно.

- Специално внимание (особено след обявяването на “контролираната независимост” на Косово) заслужават мисиите на ЕС в постсъветското пространство. Популярната сред европейските политически анализатори теза за “незавършения характер на геополитическите процеси” на територията на бившия СССР, от една страна, вдъхва надежди на непризнатите републики Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах и Приднестровието, но – от друга, може да бъде използвана като теоретична обосновка за дезинтеграцията на Русия. Разбира се, в сегашните условия, вероятността за подобно развитие е по-скоро нулева, защото след нормализирането на ситуацията в Чечения, други кандидати за отделяне от Москва липсват, но това едва ли би успокоило руското ръководство.

Тъй като добрите отношения между Брюксел и Москва са от еднакво важно значение както за Русия, така и за ЕС, в хода на диалога между двете Съюзът би трябвало да осъзнае, че провеждането на бъдещи мисии (независимо дали на ЕС, или на ООН) на територията на постсъветското пространство не бива да се осъществява при пълното игнориране на Русия (както стана например с мисията EUBAM в Приднестровието). При постигането на политически консенсус по един или друг конкретен въпрос би следвало да се гарантира и непосредствено руско участие в осъществяването на европейските мисии в постсъветското пространство, още повече че механизмът за това е описан в документите на ЕС и при изпълнението на редица условия (като например руското участие във финансирането им) не би трябвало да срещне възражения от Съвета на Европа или Европейската комисия.

- Създаването на Европейски сили за бързо реагиране с численост 60 хил. души, следва да се разглежда като фактор за стабилизиране на международната обстановка. Въпреки че ЕС, без съмнение, се позиционира като съюзник на САЩ, появата на международната сцена на нова военна сила (а, на практика, отделянето от военния потенциал на НАТО на съществена европейска част), която притежава легитимност, различна от тази на Северноатлантическия пакт, изповядва различни от американските философско-политически ценности и, което е особено важно, разполага с различен механизъм за вземане на решения, означава появата на още един силов полюс в новия световен ред, т.е. представлява стъпка към формирането на многополюсен световен модел, различен от американската концепция за еднополюсния свят.

- Неизбежното повишаване ролята на ЕС на световната политическа сцена, във връзка със създаването на “Евроармията”, би трябвало да доведе до преосмисляне на понятието за стратегическо партньорство между Съюза и Русия. Включително и до формирането на нова структура на двустранните отношения по модела на партньорството НАТО-Русия, чиито задачи да включват координирането на отбранителните и миротворчески инициативи на двата силови полюса, което без съмнение ще съдейства за укрепването на международната сигурност.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди повече от век Халфорд Макиндер представя труда си “Географската ос на историята”, в който отделя специално внимание на основния въпрос, намиращ се в центъра и на западната отбранителна политика, а именно – на опасенията, че територията на Евразия може да попадне под контрола на една, единствена сила, което би и гарантирало и глобална доминация. Впоследствие, въведеното от Макиндер понятие “географска ос” бива заменено с “хартленд” – термин, който преобладава и днес в изследванията, посветени на проблемите на Евразия.

Разделянето на планетата на “Световен Океан” и “Световен Остров”, според Макиндер, поставя Русия в положението на най-благоприятно разположената на световната карта територия, от геополитическа гледна точка. По време на студената война, както и в периода след нея, представите за Евразия се базираха на геополитическата структура, очертана още от Макиндер. Междувременно, през годините, последвали разпадането на Съветския съюз, се възроди и геополитическото мислене в Русия. Като сред основните му прояви стана акцентирането върху сюжетите, свързани с Евразия. Така наречената “евразийска школа” подчертава геополитическата и културна уникалност на Русия, в сравнение както със Западния, така и с Азиатския свят.

В най-екстремната си версия, евразийският “хартленд” се представя от руската геополитическа школа като “географска излъчваща зона”, чиято цел е ограничаване и дори прекратяване на атлантическото влияние в Евразия.

Както показва анализът на геополитическата литература, разпадането на Съветската империя се оказа нова фаза в процеса на връщане към концепцията за “географската ос” (“хартленд”) на историята. Тук ще се опитам да направя бегъл анализ на това явление и да покажа, как идеите на Макиндер бяха използвани при формирането на съвременните геополитически идеи, в условията на поредното нарастване на интереса към региона.

Географската ос на историята

Възраждането на интереса към теорията на Макиндер след разпадането на Съветския съюз и, особено, след трагичните събития от 11 септември 2001, е наистина знаменателно. Американският анализатор Ник Мегорън очертава три периода на този процес: периодът след Втората световна война, 80-те години на ХХ век и периодът след разпадането на СССР през 1991. През първия период се предприемат многобройни опити за вписването на Съветската империя в рамките на теорията на Макиндер. Но, освен спорадичното споменаване на Северен Казахстан, в анализите от онова време рядко се отделя необходимото внимание на Централна Азия. Ситуацията започва да се променя през 80-те години на миналия век. В частност, значението на Азия за формирането на руското геополитическо мислене се подчертава изрично в книгите на чешкия учен Милан Хаунер, професор в Университета на Уискънсин.

На свой ред, опитвайки се да изследва структурата и съдържанието на имперския подход на Макиндер, британският професор Браян Блуе отбелязва, че още преди появата на основния му труд, Макиндер задълбочено изследва британската политика и търговия, в контекста на нарастващата икономическа конкуренция между Америка и Германия. Блуе твърди, че един от начините за интепретация на теорията на Макиндер е оценката и като препоръка към британското Външно министерство и Министерството на отбраната да развиват стратегическите и търговски връзки вътре в Британската империя за да се противопоставят успешно на заплахите от страна на континенталните, или които и да било други бъдещи морски държави.

Френският изследовател д-р Паскал Вение пък свързва идеите на Макиндер с развитието на световната история в началото на ХХ век. Той твърди, че Макиндер следва да се разглежда като мислител, който не само отразява духа на времето, но и отправя предизвикателство към съвременниците си, насочвайки вниманието им към глобалната стратегическа картина на света.

Други изследователи разглеждат труда на Макиндер в контекста на една по-широка дискусия с геостратегически характер, засягаща отношението на Викторианска Британия към Централна Азия. Гледната точка на Макиндер за Евразия, като “географска ос” на историята, формулирана от него през 1904, представлява синтез на отдавна съществуващи геостратегически представи, базиращи се на различни външноикономически фактори.

Професорът от Кембридж Джери Киърнс твърди, че има три изследователски стратегии, придаващи сериозна политическа значимост на труда на Макиндер. На първо място, това е идентификацията на неотдавнашния исторически разрив, подчертаваща необратимия характер на съвременната криза. За Макиндер, този исторически прелом символизира формирането на ново затворено световно пространство. Според него, занапред нито една част от света не бива да остава извън вниманието на британските стратези. На второ място, това е характеристиката на глобалната политика като една, по същество, безрезултатна игра, в която различни и абсолютни несъвместими човешки общности се сражават помежду си. И, накрая, глобалният конфликт се тълкува като „игра”, т.е. като сблъсък на различни териториални стратегии, в която приоритет има контролът над природните ресурси. Киърнс подчертава, че в рамките на тези три измерения, съвременните идеолози и стратези на “Американската империя” възпроизвеждат някои фундаментални черти на геополитическото мислене на Макиндер.

На свой ред, професор Колин Грей от американския Институт за стратегически изследвания определя същността на теорията на Макиндер по следния начин:

- Макиндер предупреждава, че политическата сила, която контролира географската ос или “хартленда” на Евразия, трябва да притежава централно местоположение и да разполага с необходимите ресурси за да установи потенциален контрол над Евразийското пространство, а след това – и над света;

- Макиндер директно посочва кой е континенталния противник на Великобритания. През 1904 това е Русия, а през 1919 и 1943 – Германия. Освен това, той разглежда Китай като възможен претендент за ролята на водеща политическа сила, способна да предяви претенции за контрол над “хартленда” в по-далечно бъдеще;

- През 1943 Макиндер въвежда втора географска концепция – за “Срединния Океан”, включващ Северния Атлантик и свързаните с него морски и речни басейни. Неговото кратко описание на системата за сигурност на Северноатлантическата общност е проницателна визия за съществуващата днес геополитическа и геостратегическа структура на НАТО.

Онова, което Грей определя като “ядро” на теорията на Макиндер, намира отражение и в книгата на Збигнев Бжежински “Голямата шахматна дъска”. Тя се появи през 1997 и започва с твърдението, че: “Откакто континентите започнаха да си взаимодействат политически, преди около 500 години, Евразия е центърът на световната сила”. Повтаряйки Макиндер, според когото: “този, който управлява Световния Остров, управлява света”, Бжежински твърди, че Евразия е шахматна дъска, на която се разиграва битката за глобално превъзходство. Той отбелязва също, че тази борба включва и геостратегията – т.е. стратегическия мениджмънт на геополитическите интереси.

През юни 2004 професорът от Иейлския университет Пол Кенеди, в статия за британския вестник “Гардиън”, озаглавена “Оста на историята”, подчертава, че значимостта на труда на Макиндер следва да се търси в няколко аспекта. В него не просто се посочва значението на такива понятия като “разстояние, ландшафт, или климат”, в контекста на международните отношения, но и се прогнозира конкретно ключово направление в развитието на световната история.

В постсъветска Русия също се очерта значителен ръст на интереса към геополитиката, като цяло, и към теорията за “хартленда”, в частност. Руският интерес към теорията на Макиндер е съвсем логичен, тъй като геостратегическите му тези са свързани с оценка за ролята на територията, стратегическото положение и произтичащите от тях предимства, които, поради редица териториални фактори, притежава руската държава.

От “географска” към “политическа” ос

В книгата си “География на победата: основи на руската геополитика” (1998), Генадий Зюганов, известен най-вече като лидер на най-голямата руска опозиционна партия – Комунистическата, развива три основни линии, следвайки логиката на Макиндер. В анализа си, той твърди, че в съвременната световна история Русия винаги е заемала централно положение и нейната геополитическа идентичност е свързана с континенталния характер на Руския евразийски “хартленд”. Освен това, Зюганов заимства от Макиндер идеята за противопоставянето между континенталните и морските държави, лансирайки тезата, че глобалното стратегическо положение на Русия винаги се е определяло от тези противоречия. В същия контекст, той се опитва да интерпретира и студената война.

Зюганов прави две заключения за актуалността и значението на теорията на Макиндер. От една страна, той твърди, че руската геостратегическа позиция ще се определя от геополитическите реалности, “открити” от Макиндер. Като това, както и преди, ще се съпровожда от прояви на русофобия и враждебност от страна на Запада. Вторият му извод касае бъдещото развитие на Русия и, особено, отношенията и с другите части на постсъветското пространство. Според Зюганов, “хартлендът” на Макиндер си остава геополитическо потвърждение за органичното единство на Евразийската цивилизация, което, в перспектива, следва да гарантира тясната политическа реинтеграция на постсъветското пространство.

По съвършено различен начин тълкува концепцията на Макиндер руският геополитик-неоевразиец Александър Дугин. Той също идентифицира “географската ос” на Макиндер с политическото пространство на Русия и споделя тезата, че абсолютната геополитическа “централност” на Русия винаги е осигурявала динамиката на световната история, тъй като играе ролята на неин “нервен център”. Според него обаче, по-важно в случая е “допълнителното измерение”, което Дугин проектира върху концепцията за Евразия, и което променя предишните представи за руския “хартленд”. В буквалия смисъл, Евразия е общата континентална територия на Европа и Азия. Това разбиране за Евразия съответства и на представата на Макиндер за “Световния Остров”. Алтернативата в случая са разсъжденията за “Русия-Евразия”: те засягат само онези части на “геологическата и физико-географска” Евразия, които се отнасят към традиционното политическо пространство на Руската империя и Съветския съюз. Тезите на Зюганов са изцяло в рамките на тази, последна алтернатива. Представите на Дугин са по-сложни, в смисъл, че подразбират двойнствения характер на евразийското географско пространство. Дугин твърди, че геополитическата съдба на руския “хартленд” не може да се отдели от съдбата на Евразия, т.е. Европа плюс Азия. Така, той проектира органичната континенталност на “хартленда” далеч отвъд границите на Русия и, на практика, го свързва с целостта на Европа и Азия.

В книгата си “Въведение в геополитиката”, професор Камалудин Гаджиев, отправя редица възражения срещу идеите на Макиндер. Той отбелязва, че предположението за стратегическата значимост, свързано с физическата география на земната повърхност и организацията на континентите, е проява на географски детерминизъм и поради това не може да бъде основа за истински научен политически или геополитически анализ. Същата гледна точка е характерна и за групата политически географи, публикували през 2000 сборника “Руската геополитическа позиция”.

На свой ред, професор Вадим Цимбурски предполага, че жизнено важните параметри на руската идентичност следва да се търсят в географските пространства, където се осъществява историческият генезис на руската държава. В противовес на понятието “хартленд”, Цимбурски лансира собствената си концепция за т.нар. “етно-цивилизационна платформа”, като отнася към нея териториите, на които руската държава е “най-концентрирана” и където е започнало съществуването и. Тези територии включват днешна Европейска Русия, западно от Урал, но също Урал и Сибир. Тоест, подразбира се, че бъдещата активност на Русия следва да се насочи не към разширяване на хегемонията и в “хартленда” (Европа + Азия, или Русия-Евразия), а по-скоро към по-ограничените пространства на собствената и “етно-цивилизационна платформа”.

Накрая, професорите от Санкт Петербург Михаил Басин и Константин Аксьонов твърдят, че вниманието към идеите на Макиндер в Русия е напълно обяснимо и в него няма нищо чудно. Въпреки това, то е в известна степен парадоксално, защото популярността им се запазва, въпреки очевидните “антируски моменти” в неговата теория.

“Нов мит”?

В книгата си “Критичната геополитика” професор Джерард О'Тоъл подчертава, че представите за “географската ос на историята” са се превърнали в мит, използван навремето за новата консолидация на Британската империя. Интересно е, че в постсъветския контекст, това понятие отново придобива митологично окраска и на основата му се правят опити за преформулиране на геополитиката. Един век по-късно, светът малко прилича на онзи, за който пише Макиндер. Но географският регион, който той нарича “ос”, т.е. Евразия, продължава да се възприема като централна зона на земното кълбо.

В настоящата статия се опитах да покажа как, почти век по-късно, се осъществява адаптацията на един геополитически модел, формиран в определени исторически условия, към съвременната геополитическа реалност. Само че геополитическото мислене се променя с времето. “Цивилизационната” геополитика от началото на ХІХ век прокарва пътя на геополитиката от края на ХІХ и началото на ХХ век, основаваща се на оценката на природните факти. Формиралата се след Втората световна война “идеологическа” геополитика пък се градеше на основата на новите политически реалности. Разпадането на Съветския съюз създаде предпоставки за отказ от предишните идеологеми. Съвременната световна политика става все по-подвластна на плуралистичните тенденции, което не може да не се отрази и върху геополитическото мислене.

* Анализатор в Института за азиатски изследвания “Абдул Калам Азад” в Колката (Калкута), Индия, автор на няколко книги за геополитиката на Централна Азия

{rt}

Дали наистина взривовете в Ирак са погребален камбанен звън за неоконсерватизма - политическата идеология, за която се смята, че обосновава американското присъствие там? През цялата 2007 не липсваха гласове, отстояващи именно тази гледна точка – нерядко с неприкрито злорадство. Подобни мнения се изказваха не само в Америка, но и извън нея. Така, лондонският “ Times ” обяви за „края на идеологическата ера във Вашингтон”, а канадският “ Toronto Globe and Mail ” с удовлетворение съобщи, че неоконсерватизмът „беше решително изтрит от лицето на земята”. Мнозина американски наблюдатели са съгласни с подобна оценка. Така, историкът Дъглас Бринкли обяви, че победата, одържана от демократите на ноемврийските избори, през 2006, е ознаменувала „смъртта на неоконсервативното движение”, а Джон Дербишър отбеляза в “ National Review Online ”: „поуката от баснята е, че неоконсерватизмът се провали”.

Прогнозите на самите неоконсерватори често бяха не по-малко мрачни. Така Кенет Ейдълман, известен коментатор, който навремето работеше в Департамента по отбраната (в администрацията на републиканците), се оплаква, че „почти всичко, за което се борихме и защитавахме, е в руини”. На свой ред, Френсис Фукуяма написа специална книга (отделни глави от нея бяха отпечатани в “ New York Times Magazine ”), в която обяви, че напуска редовете на бившите си съратници, защото «неоконсерватизмът се е превърнал в нещо, което не мога повече да подкрепям». Анализаторът на “ National Review ” Джона Голдбърг пък стигна до извода, че самата дума неоконсерватизъм „е станала безполезна, губейки смисъла си”.

На практика, нещата, разбира се, не опират само до думата. Потокът от ругатни срещу неоконсерватизма се базира на редица, взаимно свързани, предпоставки, като например това, че идеите му са били в основата на решението на Джордж Буш да започне войната с тероризма; че политиката на републиканците е довела до катастрофални последици; че провалът на сегашния политически курс е демонстрирал несъстоятелността на неоконсервативните възгледи. Тази присъда трябва или да бъде приета, или да бъде отхвърлена, но за начало не би било зле да си изясним, за какви идеи става дума всъщност? За целта обаче, се налага да се върнем малко назад в историята.

Терминът «неоконсерватор» се появи през 70-те години на миналия век, при това като обидна дума. Използваха го за да заклеймят малка група либерални интелектуалци, решили «да тръгнат по друг път», разграничавайки се от повечето си връстници.

В качеството си на еретично отклонение от либерализма, неоконсерватизмът апелираше към същите ценности и дори, в значителна степен, преследваше същите цели, като «ортодоксалния» либерализъм, обявявайки се например за мир и равенство между расите. В същото време обаче, неоконсерваторите твърдяха, че предлаганите от либералите мерки – например политиката на разоръжаване, целяща борба за мир, или пък политиката на «компенсационна дискриминация», насочена против расовото неравенство, всъщност по-скоро пречат за постигането на декларираните цели, отколкото помагат за това. Много скоро въпросните «еретици» се сдобиха с репутацията на най-големите врагове на съвременния либерализъм.

Неоконсервативното движение обединяваше две групи, черпещи идеите си от различни източници. Едната се опираше не тенденциите във вътрешната политика на САЩ, получили израз в популярните през 60-те години програми за т.нар. «Велико общество» и, като цяло, ориентирани към идеята за «държавата на всеобщото благоденствие». Интелектуален център на това направление беше месечното списаниие “ National Interest ” , създадено и ръководено от Ъруин Кристъл.

Другата група концентрира вниманието си върху международните проблеми, свързани със студената война. Негов мозъчен център стана списание „ Commentary ” , ръководено от Норман Подхорец, който се превърна и в идеен лидер на това направление.

Първото направление, което бихме могли да определим като „вътрешно (или домашно) крило” на неолиберализма, нямаше почти нищо общо с противоречията и недоразуменията, характерни за днешния неоконсерватизъм. Много идеи, лансирани от неговите представители, в рамките на критиката на американската вътрешна политика, бяха приети от всички и получиха ярък израз в социално ориентираната програма за реформи на Бил Клинтън и в неговата теза, че „ерата на голямото правителство (т.е. на активната държавна намеса в икономиката) вече приключи”. Впрочем, още навремето някои водещи фигури от „домашното крило” на неолиберализма (като например Даниел Мойнихън, Даниел Бел и Натан Глейзър), на практика, се върнаха в лоното на „традиционния” либерализъм.

Съдбата на „външнополитическото крило” на неолиберализма се разви доста по-драматично: именно неговите представители се оказаха с центъра на ожесточените идеологически дискусии (1) . Тази разлика беше обусловена, най-вече, от факта, че залозите в играта бяха много по-големи. При провал във вътрешната политика винаги можете да предприемете и втори опит. При провал във външната политика обаче, обикновено се оказвате въвлечени във война. Идеологическите битки, довели до разцеплението в Демократическата партия през 70-те години (когато практически всички неоконсерватори все още бяха демократи), касаеха най-вече външната политика. В хода на тези битки тонът на спорещите страни се изостри неимоверно.

В катализатор на разцеплението се превърна Виетнамската война. Ситуацията съвсем не опираше до това, че по този въпрос всички неоконсерватори бяха отявлени „ястреби” – някои от тях, включително Норман Подхорец, бяха (с известни ограничения) по-скоро „гълъби”. Но, когато противниците на войната преминаваха от частното (т.е. от твърдението, че става дума за епизодичен неуспех, който не поставя под съмнение правилността на американския политически курс за активна съпротива на комунистическия експанзионизъм, като цяло) към общото (т.е. към тезата, че това е „симптом за дълбоката криза на Америка”), неоконсерваторите се включваха в спора. Тезата им беше приблизително следната: независимо от проблемите, с които се сблъскахме във Виетнам (в значителна степен – по собствена вина), корените на този конфликт не са свързани с „американския империализъм” нито пък с онова, което президентът Картър определяше като „паническия ужас на американците пред комунизма”, а със стремежа на комунизма към доминация.

За разлика от Картър и левите активисти на антивоенното движение, неоконсерваторите бяха убедени, че комунизмът е източник на съвсем реална (и много сериозна) опасност – т.е. че той напълно заслужава да бъде ненавиждан и, че с него следва да се води борба. Неоконсерваторите виждаха в Съветския съюз „империята на злото” (както се изрази Роналд Рейгън), т.е. тоталитарна държава, безкрайно жестока към собствените си граждани и неизменно агресивна към онези, които още не са в нейната сфера на влияние. Те споделяха гледната точка, изразена в романа на Джордж Оруел „1984”, в който, според ирландските изследователи Джеймс Макнамара и Денис О ' Кифи, „идеята за злото беше актуализирана като политическа категория”. Освен това, те приеха сериозно предупреждението на руския писател и дисидент Александър Солженицин, че не си струва да се разчита на умиротворяването на комунистите, с напразната надежда, че „един ден вълкът най-сетне ще се насити и ще стане по-добър”.

Собствената ни история е научила много американски граждани, независимо дали са държавници или учени, да виждат различието между чувствата на американците и държавните интереси на САЩ. По въпросите, касаещи комунизма, неоконсерваторите виждаха неразривна връзка между едното и другото. Те твърдяха, че борбата с комунизма е необходима по две причини: на първо място, защото го смятаха за отвратителен в морално отношение, а на второ – защото представлява сериозна заплаха за Съединените щати.

Заради страстта, с която неоконсерваторите се бореха против комунизма, често ги обвиняваха във „фанатизъм” и „манихейство”. По този повод, един от неоконсервативните теоретици репликира, че „днес се сблъскваме с манихейска реалност”. Наистина, противопоставянето между комунистическия свят и Запада беше структурирано така, че от едната страна на барикадата бяха някои от най-отвратителните и кръвожадни режими в историята, а от другата – някои от най-хуманните държави. И в това отношение, моралната битка действително придоби много сериозни измерения.

Именно тази ориентация беше един от главните фактори, разграничаващи неоконсерваторите от традиционните консерватори. Разбира се, имаше десни интелектуалци (като Уйлям Ф. Бъкли-младши или Уитъкър Чембърс), споделящи омразата на неоконсерваторите към комунизма. В същото време обаче, водещите представители на консервативното крило (като президентите Ричард Никсън и Джералд Форд и техният „ментор” по външнополитическите въпроси Хенри Кисинджър) се придържаха към по-различна гледна точка. Според тях, Съветският съюз следваше да се разглежда като „обикновена” свръхдържава, а не като носител на смъртно опасна идеология. В съответствие с това схващане беше формулирана и „политиката на сдържането”, която срещна подкрепата на такива „икони на консерватизма” като преподобния Били Греъм, който се надяваше да покаже на руснаците истинския път с помощта на Евангелието, или водещи представители на американския бизнес, като Доналъд Кендъл, който пък разчиташе да постигне същото, като им продава „пепси-кола”. При това се смяташе за лош тон да се засягат въпроси, които биха могли да развалят настроението на съветското ръководство.


Дори онези традиционни консерватори, които се отнасяха с недоверие към стремежа на Никсън и Кисинджър да „установят нормални отношения” със Съветския съюз, бяха по-склонни да подкрепят философията на „реализма” във външната политика. Ако неоконсерваторите поставяха акцента върху борбата между идеите и идеологиите, както и на психологическите аспекти на политическите решения, реалистите фокусираха вниманието върху държавните интереси и използването на проверени от времето инструменти – като дипломацията например. Именно по тази причина, неоконсерваторите от 70-те години на миналия век откриваха съюзници не в консервативния лагер и дори не сред републиканците, а сред демократите и убедените либерали – като например сенатора Хенри Джексън или синдикалния лидер Джордж Мини (президент на AFL - CIO ).

Когато президентът Форд, по внушение на Кисинджър, тръшна вратата на Белия дом за изгонения от Съветския съюз писател-дисидент Солженицин, тези твърди антикомунисти му изпратиха официална покана да посети Вашингтон.

Едва с избирането на Роналд Рейгън за президент (1981) неоконсерваторите и традиционните консерватори-републиканци постигнаха примирие помежду си. Рейгън назначи неколцина неоконсерватори (в частност, Джийн Къркпатрик, Ричард Пърл, Макс Кампелман и Елиът Ейбръмс) на ключови външнополитически постове в своята администрация (а във вътрешнополитическата сфера даде важни постове на Уйлям Бенет и някои негови съмишленици). С течение на времето, повечето неоконсерватори преминаха в лагера на републиканците. Що се отнася до „провокационния подход” на Рейгън към студената война, той беше открито критикуван както от либералите, така и от консерваторите от външнополитическия истъблишмънт, но получи подкрепата на неоконсерваторите. Така или иначе, не можем да отречем, че на този фронт Рейгън удържа наистина грандиозна победа: въпреки че беше могъща свръхдържава, разполагаща с достатъчно военна мощ за да унищожи САЩ и която и да било друга страна на планетата, Съветският съюз капитулира без нито един изстрел.

Предвид всичко, казано дотук, не бива да се учудваме, че през 90-те години, неоконсерваторите бяха в подем – тяхната политическа диагноза се оказа вярна. Това обаче означаваше, освен всичко друго, че общата кауза, която ги сплоти и им помогна да се самоопределят – т.е. студената война, приключи. През сравнително спокойното последно десетилетия на ХХ век вниманието на повечето американци беше концентрирано върху данъците, бюджета и други вътрешни проблеми. През 1996, самият Норман Подхорец заяви, че неоконсерватизмът е „мъртъв” и, че „причина за гибелта му не бе неговото поражение, а победата му, т.е. той стана жертва на собствения си успех”. В резултат от това, според Подхорец, „във външната политика вече е невъзможно да се очертае някаква специфична неоконсервативна позиция”.

Според мен, в тези твърдения не се дооценяваха признаците, че в САЩ вече бе започнал да се формира достатъчно ясен неоконсервативен подход към външната политика в ерата „след студената война”. През 1990-1991 неоконсерваторите, формирали се като течение по време на студената война, консолидираха усилията си с традиционните консерватори от администрацията на Буш-старши и дадоха своя принос за военния успех, който принуди Ирак да напусне окупирания Кувейт. По онова време, мнозинството либерали се обявяваха против използването на сила, към сходна позиция се придържаха и т.нар. „палеоконсерватори” (като Патрик Бюкенън или Робърт Новак), както и някои либертарианци.

Не по-малко показателно (от спора между привържениците и противниците на войната) беше разцеплението, очертало се в редовете на самите привърженици на силовата намеса, вече след края на бойните действия. Проникнат от духа на „реализма” (действията му бяха своеобразен апотеоз на т.нар. Realpolitik ), президентът Буш-старши така и не нареди на американските войски да превземат Багдад и да отстранят Саддам Хюсеин от властта. Нещо повече, той дори не си мръдна пръста за да попречи на Саддам да потуши възстанието на иракчаните срещу него. Повечето неоконсерватори не бяха съгласни с президента и, особено, с последното му решение.

През 1992 „реализмът” на администрацията на Буш отново се прояви с пълна сила, този път във връзка с войната в Босна. Президентът определи вихрещото се там насилие като „малък проблем”, а неговият държавен секретар Джеймс Бейкър изрече във връзка с това знаменитата си фраза, че „тази война не ни засяга”. Когато новата администрация на Клинтън продължи да демонстрира същата инертност, докато броят на жертвите продължаваше да нараства, в САЩ се появи ясно изразено политическо лоби, обявяващо се за американска (военна) намеса.

Най-активни членове на това лоби бяха неоконсерваторите, а техните съмишленици (с няколко изключения, сред които следва да споменем Чарлз Краутхамър) активно ги подкрепяха. За разлика от тях, мнозинството традиционни консерватори смятаха, че интересите на Америка не са засегнати от тези събития до степен, оправдаваща интервенцията. Що се отнася до либералите, мнозина от тях, изпитвайки определено безспокойство от кървавите кланета в Босна, се отнасяха доста сдържано към идеята за външна намеса и бяха склонни да одобрят използването на военна сила само под егидата на ООН (тук е мястото да напомня, че, както в много подобни случаи, политиката на тази международна организация се изчерпваше със „сдържането” по-скоро на жертвите, отколкото на агресорите).

След Босна, през втората половина на 90-те години, приоритетно направление на американската външна политика стана разширяването на НАТО. По този въпрос липсваше единство както сред либералите, така и сред консерваторите. Но политиците и публицистите, свързани с неоконсервативния лагер (макар и с много сериозни изключения, като известния историк Ричард Пайпс например), бяха настроени в полза на разширяването. Самият аз сътрудничех с Джийн Къркпатрик и Пол Уолфовиц (както и с двама умерени демократи – Антъни Лейк, и Ричард Холбрук) при изработването на заявлението, подписано от повечето бивши ръководители на американското външнополитическо ведомство, което помогна за приключване на споровете и за вземане на вярното решение.

Ходът на събитията, за които стана дума, показва, че някои елементи на общото неоконсервативно мислене запазват актуалността си и след края на студената война. Кои са те?

Преди всичко, неоконсерваторите, смятащи се за последователи на Оруел, са фанатични моралисти. Отнасяйки се враждебно към комунизма, те се отнасят по същия начин и към Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, както и към агресивните действия на двамата диктатори в Кувейт и Босна. По същия начин, по който без особени колебания произнасят своите негативни морални присъди, те са готови и да дадат позивитни оценки, ако сметнат че това си заслужава. В частност, те искрено се възхищават от някои американски постижения, като възхищението им е обусловено не от „казионния” патриотизъм (да не забравяме, че всички те започват като реформатори, или дори като радикални критици на американското общество), а от признанието, че Америка е преуспяла в реализацията на либералните ценности повече, отколкото което и да било друго общество в историята. Като последица от това, за тях е присъщо усещането, че Америка, като цяло, винаги е била сила, бореща се на „страната на доброто”.

На второ място, подобно на мнозина либерали, неоконсерваторите са интернационалисти и то не само по морални съображения. Те, също както и Чърчил, смятат, че снизходителното отношение към безчинствата на другите, води до това, че те се повтарят, при това във все по-големи мащаби. И, напротив, добросъвестните и, още повече, благородните политически или икономически действия обикновено имат „ефекта на доминото”, т.е. неимоверно укрепват „лагера на добрите”. Тъй като сигурността на Америка, във все по-голяма степен, започва да зависи от събития, случващи се далеч от нейните граници, неоконсерваторите смятат за по-разумно заплахите да бъдат пресичани на по-ранен стадий, действайки, по възможност, превантивно, вместо да се чака те да „съзреят” и да стигнат до границите на самите САЩ.

На трето място, неоконсерваторите, както (в този конкретен случай) и мнозина „традиционни консерватори” вярват в ефективността на военната сила. Те се съмняват, че икономическите санкции, намесата на ООН, или дипломатическите стъпки, сами по себе си, могат да бъдат реална алтернатива на силовото въздействие срещу агресора или срещу който и да било отчаян противник.

Тук следва да добавим и още нещо: неоконсерваторите винаги са вярвали в демокрацията – както в Америка, така и извън нея. Това им убеждение не се формира вследствие на събитията през 90-те години, макар че подкрепата на неоконсерваторите за разширяването на НАТО беше, отчасти, обусловена от надеждата, че то би помогнало на демократичните преобразувания в бившите съветски сателити. Да не забравяме, че още през 1982 идолът на неоконсерваторите Роналд Рейгън включи демократизацията в списъка на първостепенните задачи на американската външна политика – позиция, изразена в забележителната му реч пред британския парламент. За разлика от администрацията на Картър, следваща правилото, че (по думите на помощника на държавния секретар по човешките права Патриша Дериън) „нарушенията на човешките права, на практика, не зависят особено от формата на управление”.

Когато дойде време да бъде назначен председател на Националния фонд за демокрация, изборът падна върху Карл Гершмън, бивш социалдемократ и постоянен автор на списание “ Commentary ” . Макар да не се самоопределя като неоконсерватор, Гершмън, безспорно, споделя неоконсервативната идеология.

Тази съвкупност от мнение и позиции определя и до днес неоконсервативния мироглед. Военният историк Макс Бут много точно го дефинира като „твърдо уилсънианство” ( по името на Удроу Уилсън, американски президент през 1913-1921 – б.р. ). Това определение обаче не се съгласува особено с познатата ни дихотомия между „реалистите” и „идеалистите”. Неоконсерватизмът наистина е идеалистически със своя интернационализъм и вярата си в демокрацията и свободата, но той е и, във висша степен, реалистичен, да не кажа „жлъчен”, в представите си за американските противници, както и в оценките си за международните организации. Този идеализъм не бива да се бърка с идеализма, характерен за представителите на „лагера на мира”. През цялото минало столетие бяха лансирани многобройни проекти и инструменти за поддържане на мира – Лигата на нациите, ООН, договорът, обявяващ за незаконни войните и изпитанията на ядрено оръжие, споразумението за контрол на въоръженията – и всички те се оказаха, общо взето, безполезни. Всъщност, истината е, че през този период мирът се поддържаше най-вече с помощта на силата, алиансите и мерките за сдържане и противодействие. При това „идеалистическите” проекти, насочени към налагането не толкова на мира, колкото на свободата – самоопределението на европейските народи след Първата световна война, деколонизацията след Втората световна война, демократизацията на Германия, Япония, Италия и Австрия, защитата на човешките права в целия свят – донесоха съвсем осезаеми и благотворни резултати.


Независимо от това, доколко различими бяха неоконсервативните позиции през 90-те години, ситуацията рязко се промени след 11 септември 2001. Когато президентът Буш-младши започна своята „война срещу тероризма”, се наложи мнението, че го е направил под влияние на неоконсерваторите. Известна правдоподобност на това твърдение придаваше фактът, че новият подход на Буш представляваше рязко скъсване с предишните му постановки. Когато Буш-младши зае президентския пост (т.е. по-малко от година преди 11 септември), той не демонстрираше особен интерес към външната политика и твърдеше, че Америка трябва да се държи като „скромна нация”, като за целта не би било зле да се избави от „излишните” си международни ангажименти. Само малцина изявени неоконсерватори заемаха влиятелни постове в администрацията му, при това нито един не беше ръководител от най-високо ниво.

Има известна непреднамерена ирония в насажданите от американските либерали карикатурни образи на Буш и Чейни, като безпомощни политици, позволили на шепа ужасяващо ефективни интелектуалци да подчинят политиката на тяхната собствена администрация – и това при положение, че не беше минала и година, откакто двамата (според същите тези либерали), се показаха като достатъчно умели манипулатори, измъквайки победата на президентските избори буквално изпод носа на нещастния Ал Гор. Впрочем, това не бе единственото гротесткно обвинение срещу президента. Другото беше, че „неоконсерваторите”, за които става дума, всъщност са група евреи, опитващи се да променят американската политика, така, че тя да обслужва интересите на Израел. Тази клевета обаче, игнорираше, освен всичко друго, факта, че позицията на неоконсерваторите относно Близкия изток, напълно отговаряше на позицията им относно всички конфликти на планетата, включително в зони, нямащи нищо общо нито с еврейските, нито с израелските интереси, да не говорим, че неоконсерваторите-неевреи споделаха по всички основни въпроси, абсолютно същите възгледи, като съмишлениците им евреи (2) .

Колкото и фантастични да ни се струват конспирологичните теории и колкото и съмнителен да е произходът им, не може да се отрича, че декларацията на Буш за началото на войната с тероризма носеше печата на неоконсерватизма. Това си личеше от някои нейни специфични особености. Тя беше подчертано морализаторска, описваше противника като представител на „злото” и съдържаше дълбоко убеждение в правотата на Америка. Както отбелязва Норман Подхорец в една от последните си книги (3) , Буш „не сметна за необходимо да се извинява и направо обяви, че имаме възможност – и сме длъжни – да издаваме морални присъди и да се съобразяваме с тях, провеждайки своята външна политика”. За разлика от разпространеното (особено сред европейците) мнение, че Америка, по един или друг начин, е провокирала терористичната атака, Буш твърдо се придържаше към позицията, че терористите ненавиждат най-вече нашите ценности и най-много от всичко – нашата свобода. Подходът на президента беше типично интернационалистичен: той виждаше земния глобус като бойно поле и бе готов да настигне и накаже врага, където го открие, включително далеч от границите на САЩ. Това обаче беше невъзможно без мащабната употреба на сила. Що се отнася до невоенната страна на неговата стратегия, Буш възприе идеята за налагането на демокрацията в Близкия изток, надявайки се да „пресуши маларийните блата”, подхранващи терористите.

Вероятно Буш и Чейни са ползвали различни неоконсервативни разработки за да „си сверят часовника” (а може би са получавали и съвсем конкретни съвети) по тези въпроси. Възможно е също (което ми се вижда и по-вероятно), че сами са стигнали до сходни изводи. Така или иначе, но войната с тероризма подложи неоконсервативните идеи на изпитание, като в нейните ранни етапи те успешно го преодоляха. Режимът на талибаните в Афганистан бе свален бързо и без привличането на голям американски военен контингент. И, което е още по-учудващо, в Афганистан – едно от най-малко подходящите за това места на земното кълбо, беше установено демократично управление. На свой ред, либийският ръководител Муамар Кадафи – един от най-одиозните и жестоки диктатори, се отказа от разработването на ядрено оръжие и измъкна страната си от „опасната зона” – президентът Буш изключи Либия от списъка на „държавите-парии”, подкрепящи тероризма. Накрая, Саддам Хюсеин беше отстранен от властта след краткотрайна военна кампания, в хода на която загинаха сравнително малко хора.

Още по-забележителен изглежда фактът, че борбата на Буш за демокрация незабавно получи положителен отклик в други държави от близкоизточния регион. Ливанците постигнаха изтеглянето на сирийските войски от територията си, след трийсетгодишна окупация. В Египет, Саудитска Арабия, Кувейт и редица други арабски страни (включително Палестинската автономия) бяха проведени безпрецедентно свободни (за мюсюлмански държави) избори на различни равнища, да не говорим за драматичните електорални събития в самия Ирак. Колективното ръководство на арабските страни, на своята среща на най-високо равнище, декларира подкрепата си „за усилване на демокрацията, разширяване участието на населението в политиката, консолидиране на гражданските ценности и развитието на демократичната култура, създаване на пространство за формиране на гражданско общество и на условия за повишаване ролята на жените във всички сфери на обществения живот”. Своеобразен „венец” на тези успехи стана фактът, че (въпреки почти единодушните прогнози на експертите) срещу САЩ не бе осъществено нито едно успешно терористично нападение.

След това обаче, политическият пейзаж се промени. Съпротивата и терорът в Ирак стигнаха до такова ниво, че частите на САЩ и съюзниците им загубиха контрол над ситуацията и войната с тероризма започна да буксува. Не само Ирак се превърна в кърваво блато, започнаха да се изпаряват и успехите, постигнати на останалите „фронтове”. Движението Талибан активизира терористичните акции и партизанските си действия в Афганистан; Сирия отново се сдоби с лостове за влияние в Ливан; Иран дръзко ускори работата си по програмите, в резултат от които тази страна може да се сдобие с ядрено оръжие; автократичните режими в целия Близък изток консолидираха силите си в борбата срещу демократичните реформи и обещанията, дадени на цитираната по-горе среща на държавните глави на арабските държави, останаха неизпълнени. Американската общественост, която първоначално подкрепяше войната в Ирак, сега е настроена против нея, а популярността на Буш рязко спадна.

Днес се забелязват признаци, че увеличаването на военния контингент и новата антипартизанска тактика на генерал Дик Питреус биха могли да доведат до стабилизиране на ситуацията в Ирак, ако тези усилия не бъдат блокирани от демократите в Конгреса, за които британският анализатор Дъглас Мюрей отбелязва, че „са по-заинтересовани от поражението на неоконсерваторите, отколкото от победата в Ирак”. Всъщност, колкото и тъжно да звучи, по-точно е да се каже, че те искат повече поражението на Буш, отколкото победата на Америка. Така или иначе, не може да се отрече, че войната се оказа много по-скъпа, доведе до повече жертви и разколеба американските позиции в света много повече, отколкото прогнозираха нейните стратези. На всичкото отгоре, следва да признаем и, че поне засега, възвишената мечта за демократичен Ирак, като образец за всичките му съседи, се провали напълно.

Как обаче се обяснява всичко това? Ако вярваме на една много дискутирана статия във “ Vanity Fair ”, някои водещи неоконсерватори, усетили накъде духа вятъра, прехвърлиха цялата вина върху администрацията, която според тях е компрометирала добрите им идеи с лошото си изпълнение. Подобен анализ едва ли може да удовлетвори обективния изследовател. Оплаквания от некомпетентността на правителството могат да се чуят за всяка изпълнителна власт и в тях винаги се съдържа известна истина. Във всеки случай, досега никой не е представил убедителни доказателства, че сегашната американска администрация работи по-зле от предишната.

По-конкретна и убедителна критика прозвуча по повод някои конкретни решения на Пол Бремър, който ръководеше съюзната окупационна администрация в Ирак, от май 2003 до юни 2004, както и към бившия държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд. Решенията на Бремър да разпусне иракската армия и да осъществи „чистка”, като забрани на всички членове на партията БААС да заемат ръководни постове (което доведе до частична дезинтеграция на изпълнителната власт), бяха критикувани от мнозина. Традно може да се каже, дали борбата с партизанското движение щеше да е по-лесна, или пък, напротив – щеше да се окаже по-трудна, ако позициите на БААС бяха запазени. Може би – да, а може би – не. Упоритият стремеж на Ръмсфелд (подкрепян от президента) в Ирак да бъдат концентрирани колкото се може по-малко войски, представляващи само малка част от онова, което искаше началник щаба на сухопътните сили генерал Ерик Шинсеки, ни изглежда погрешен, особено днес, когато увеличаването на числеността на американския военен контингент доведе до определени успехи.

Във всеки случай, решенията за числеността на войските и разпускането на съществуващите в Ирак властови и силови структури нямат никаква връзка с неоконсервативните идеи. Единственото, което може да се твърди със сигурност е, че Ръмсфелд беше съюзник на неоконсерваторите и, че някои от тях, въодушевени от свръхмодерните военни технологии и от обещанията на иракския дисидент Ахмад Чалаби, подкрепяха решенията му. Но, каквато и отговорност да носят неоконсерваторите в това отношение, вината им бледнее в сравнение с грешките, допуснати от „реалистите” в правителството на Джордж Буш-старши, които, през 1991, решиха да оставят Саддам на власт, и на либералите от администрацията на Клинтън, които позволиха на Саддам безнаказано да нарушава задълженията си по договора за разоръжаване и постоянно да увеличава военната си мощ в продължение на цели осем години. Всички тези грешки, в своята съвкупност, доведоха до това, че проблемът със Саддам Хюсеин трябваше да бъде рашен от Джордж Буш-младши, при това в новата ситуацията, възникнала след 11 септември, когато този проблем действително придоби зловещи измерения.


Стоварвайки всичко върху недостатъчната численост на американския корпус в Ирак или върху грешките на Пол Бремър, избягваме отговора на по-трудния и важен въпрос: колко разумно беше самото решение за войната в Ирак? В началния етап на бойните действия либералните критици (на първо време повечето бяха от чужбина) твърдяха, че инспекторите на ООН е трябвало да получат повече време за да открият скритото от Саддам оръжие за масово поразяване и, че не е следвало САЩ да започват войната без одобрението на Съвета за сигурност.

Само че инспекторите се занимаваха с тази мисия дванайсет години и нямаше никакво основание да се мисли, че ще успеят да я приключат. Както се оказа по-късно, иракският режим изглежда е унищожил стратегическите си запаси от биологични и химически вещества и е успял да скрие или да унищожи доказателствата, че го е направил (или пък действията му в тази посока въобще не са били документирани). Защо Саддам преднамерено привличаше към себе си подозренията, че все още разполага с подобни оръжия ще си остане голямата тайна на тази война (възможно, диктаторът не е искал враговете, или приятелите му, да знаят за истинското положение), но, независимо от това, какви се оказаха окончателните отговори на поставените въпроси, инспекторите не можаха да решат този проблем.

Що се отнася до Съвета за сигурност, тук засягаме една от опорните точки на неоконсерватизма. Макар че неоконсерваторите не са унилатералисти ( т.е. привърженици на едностранния подход в международните отношения – б.р. ), по презумпция, те наистина изпитват голямо недоверие към ООН (което, впрочем, се отнася и за традиционните консерватори). И имат сериозно причини за това.

Решението на Америка да навлезе в Ирак, въпреки провала на опитите да получи санкция от Съвета за сигурност, и струваше много скъпо: тя рязко влоши имиджа си в очите на световното обществено мнение. Но нима държавите влизат във война само след одобрение на Съвета за сигурност? Макар че мнозина европейци настояваха за спазването на този принцип, през 1999, когато Русия застана на пътя на бомбените атаки срещу Сърбия (във връзка с косовския проблем) и блокира приемането на съответната резолюция на Съвета за сигурност, държавите от НАТО постъпиха както сметнаха на нужно и стартираха бомбардировките на Сърбия, при това в операцията участваха всички тогавашни 19 членки на пакта. Разбира се, в Ирак залогът беше много по-голям, отколкото в Косово, дори и в чисто хуманитарен аспект, да не говорим за стратегическия.

Макар че Хартата на ООН предоставя на Съвета за сигурност своеобразен монопол върху използването на сила, същата Харта предвижда създаването на мощна армия на ООН, която да защитава всеки неин член от нападение или дори от заплахата за осъществяването на такова. Срещу тази защита страните-членки на ООН жертват значителна част от свободата при защитата на интересите си. Само че армия на ООН така и не бе създадена, затова тази част от Хартата остана само празни думи. Разбира се, страните не могат да делегират на ООН, значителна част от правото си на самозащита, ако другото условие в тази сделка не бъде изпълнено.

Всъщност, аргументите, засягащи ООН или Съвета за сигурност, са само върха на айсберга. Много по-съществен и принципен е проблемът, от какви критерии следва да се ръководи американската политика, вземайки решение за използване на сила. Само в светлината на тези критерии можем да отговорим на въпроса (активно използван за откровено демагогски цели), дали неоконсерваторите не са били прекалено импулсивни или „кръвожадни” (т.е. подобни на каубой, който първо стреля, а после гледа) по отношение на войната в Ирак. Либералните критици на войната, които ставаха все по-многобройни и решителни, докато американските действия в Ирак все повече навлизаха в задънена улица, постепенно се върнаха към позициите на „гълъбите”, доминиращи в ляво-либералния лагер през последните трийсетина години. През тези десетилетия политици, като Карл Левин, Едуард Кенеди и Нанси Пелоси, се обявяваха против буквално всички нови военни системи на САЩ, както и против твърдата антикомунистическа политика – с други думи против онези мерки, които доведоха до победата ни в студената война. Те възразяваха и против Войната в Залива през 1991, чиято цел бе прогонването на Саддам от Кувейт, и против военните акции в Сърбия и Босна. При това те никога не признаваха грешките си и не преразглеждаха позициите си, макар че във всеки от споменатите по-горе случаи критикуващите ги неоконсерватори се оказваха прави. Нима някой сериозно предполага, че (колкото да е лошо положението ни в Ирак) можем да победим силите на тероризма, използвайки за целта само любимите инструменти на либералите: дипломацията, чуждестранната помощ и ООН?

Някои консервативни критици на войната в Ирак, които се намират на другия край на идеологическия спектър, твърдят, че САЩ са нахлули в Ирак в изпълнение на една погрешно разбрана мисия, въобразявайки си, че са инструмент на демократизацията. Както отбелязва редакторът на “ Claremont Review of Books ” Чарлз Кеслър: „свалянето на Саддам беше много по-ясна и разбираема задача, отколкото намерението да останем в тази страна до безкрайност, за да дадем време на иракчаните да се демократизират”. Тук отново се засяга една от основите на неоконсерватизма.

Трудно можем да си представим, че сегашната ситуация щеше да е по-добра – както за иракчаните, така и за нас и нашите интереси – ако просто бяхме свалили Саддам за да се оттеглим веднага след това. В този случай нещата биха могли да се развият по няколко сценария – един от друг по-лоши. Саддам можеше да бъде сменен от някои от своите не по-малко деспотични и кървави съратници от типа на „химическия Али”. Можеше да избухне гражданска война на етническа основа и страната да затъне в анархия, подобно на Сомалия – с единствената разлика, че в Ирак има много повече оръжие. Накрая, биха могли да се намесят съседите на Ирак и да разпокъсат страната на части, като най-апетитната би се паднала на Иран.

Възможно е, Кеслър да има предвид, че американците биха могли да поставят на власт някой „добронамерен диктатор”. Подобна теза не е чужда и на редица неоконсерватори: сред тях има хора, смятащи, че щеше да е по-добре да дадем властта на Ахмад Чалаби. Само че, който и да беше станал държавен глава – независимо дали Чалаби, Аяд Алауи (който известно време беше министър-председател на Ирак), или някой друг устройващ ни иракчанин, това с нищо не би облекчило бремето на Америка. Нито една подобна фигура не би се задържала на власт, без американска военна подкрепа. И, напротив, онези мерки за демократизирането на Ирак, които бяха предприети от американците, придадоха известна (макар ограничена и не особено надеждна) легитимност, както на новите иракски власти, така и на по-нататъшното присъствие на американските войски в страната, като по този начин значително бе облекчено бремето, което САЩ поеха.

Каквото и да се говори, но високата избирателна активност на иракчаните и постигнатите реални компромиси между различните групировки свидетелстват, че в Ирак е поставено нелошо начало на демократичния процес.

Разбира се, иракското правителство не функционира адекватно, но под натиска на войната и терора с подобни проблеми се сблъскват и далеч по-зрели демокрации. Междувременно, местното управление (поне в сравнително по-спокойните региони) работи достатъчно ефективно. Стана очевидно, че иракчаните искат демокрация, но по-голямата част от населението се е превърнало в заложник на едно, сравнително незначително, малцинство, отличаващо се с крайна жестокост и фанатизъм и, на всичкото отгоре, подкрепяно отвън.

Критиците на войната в Ирак използват и друг, по-сериозен аргумент: според тях, това е „неправилна война, в погрешно избрано място”. Започвайки войната в Ирак Буш е отклонил Америка от успешното приключване на жизнено важната мисия в Афганистан и заляването на Осама бин Ладен. Тази аргументация, която се превърна в друга „ключова опорна точка” в позицията на демократите, има това предимство за използващите я политици, че те могат да се представят за „твърди защитници на американските интереси”, макар и да се обявяват против войната. През август 2007, Барак Обама ( един от кандидатите на Демократическата партия за президентския пост – б.р. ) разигра някои вариации на тази тема, обявявайки подкрепата си за евентуални бомбардировки на обекти на терористите, на територията на Пакистан.

Каква полза обаче би имало от изпращането на още един контингент (наброяващ няколко десетки хиляди бойци) от американски войски в Афганистан. От гледна точка на т.нар. „национално строителство” ( nation building ), както и в хуманитарна перспектива, Афганистан демонстрира забележим напредък след свалянето на талибаните. Разбира се, налице са безброй недостатъци и пропуски, но през последните години тази бедна и слаборазвита държава постигна повече успехи, отколкото през който и да било друг период от историята си. От чисто стратегическа гледна точка, увеличаването на числеността на американските войски, възможно, би позволило окончателно да бъде разгромено партизанското движение, но нима това е мисията, с която следва да бъде ангажирана основната част от боеспособните американски въоръжени сили?

Що се отнася до Бин Ладен, както изглежда той не се намира в Афганистан, а в Пакистан. Продължава да се обсъжда подготовката на операция в т.нар. „племенни райони”, където той, най-вероятно, се укрива, но това би била мащабна авантюра, съпроводена с голям риск (дори пакистанската армия, която отлично се ориентира в тези зони, не може да постави под свой контрол ситуацията там). Подобни действия могат да дестабилизират тази втора по числеността на населението си мюсюлманска държава, притежаваща ядрен арсенал, в която живеят голям брой екстремисти. Хипотетичните бомбардировки, предлагани от Обама, биха довели не до залавянето на Бин Ладен, а до хаос.

По-сериозна версия на аргумента за „грешно избраното място” бе лансирана от самия неоконсервативен лагер и, в частност, от Майкъл Ледийн от American Enterprise Institute . През 2003, той заяви, че САЩ още в началото е трябвало да концентрират вниманието си не върху Ирак, а върху Иран.

Основната цел на мащабната война с терора е да се сложи край на държавната подкрепа за терористите, като за това е необходимо или да бъдат убедени страните-„спонсори” да променят политиката си, или те да бъдат заставени да го направят (например, чрез сваляне на управляващите там режими). Най-активни сред тези спонсори бяха Иран, Ирак, Сирия и Либия.

И четирите страни бяха готови да използват най-жестоки репресии, както против собственото си население, така и против съседите си от региона. Всички те се опитваха да се сдобият с оръжие за масово унищожаване и всички изповядваха радикална антизападна идеология – в нейната ислямистка, или светско-националистическа версия. В този смисъл, идеята да се използва сила срещу един от тези „играчи”, разчитайки това да промени ситуацията в желаната посока и в останалите страни-спонсори на тероризма, изглеждаше разумна.


Американската администрация не обяви достатъчно ясно причините, които я накараха да избере за своя следваща (след Афганистан) мишена Ирак, но не е трудно да си представим, от какво се е ръководела, вземайки това решение. Тогава мнозина смятаха, че вътрешните дисиденти и реформаторите в Иран са много по-силни, отколото ни се струва днес, и Белият дом имаше основания да се надява, че те ще могат да променят ислямисткия режим със собствени сили. Ако първият удар беше нанесен срещу Сирия (за което настояваха някои неоконсерватори), това би усилило подозренията, че САЩ са се съобразили с интересите на Израел, което пък щеше да предизвика още по-голямо възмущение в арабския свят. Що се отнася до Либия, тя беше неутрализирана още след като Рейгън заповяда (през 1986) да бъде бомбардирана, в отговор на активизирането на терористичната дейност на режима на Кадафи.

Изборът на Ирак, като следваща мишена, имаше още едно предимство, което изглежда още по-парадоксално, имайки предвид последвалите обвинения, прозвучали например от устата на Кофи Анан, според който тази война беше „незаконна”. Всъщност, в международното право са налице постановки, даващи всички основания за използването на сила срещу Ирак и на Белия дом не се налагаше да прибягва към съмнителни интепретации на традиционното право на превантивна самозащита, за да легализира удара срещу Ирак. Самият Саддам предостави на САЩ право да нахлуят в страната му, като демонстративно наруши условията на примирието от 1991.

Ако анализираме, със задна дата, развитието на събитието, може да ни се стори, че Майкъл Ледийн се е оказал прав. Защото днес Иран е по-близо до създаването на атомна бомба, отколкото изглеждаше, че е Ирак преди американската интервенция. Освен това, ислямисткият режим на аятоласите винаги е поддържал по-активно тероризма, отколкото режимът на Саддам. Да не говорим, че трудностите, с които американците се сблъскаха в Ирак, дадоха възможност на Иран да засили претенциите си за регионална хегемония. Но, ако решението да се концентрира вниманието първо върху Ирак действително е било грешка, то тя в никакъв случай не бе свързана с неоконсерватизма. Това беше, по-скоро, стратегическа грешка – от онези, с които изобилства историята на войните. Така, по време на Първата световна война, Антантата концентрира прекалено голямо внимание на Централния фронт, а по време на Втората съюзниците, напротив, демонстрират прекалена активност по периферията. По време на студената война пък, САЩ претърпяха катастрофа във Виетнам, където или въобще не биваше да влизаме, или трябваше на направим всичко възможно за да избегнем поражението. Това обаче не попречи на Америка да одържи победа във всичките три войни (ако погледнем на хода на събитията в по-широка историческа перспектива).

Накратко, най-убедителните аргументи против войната в Ирак - че „САЩ са изпратили там прекалено малоброен контингент”, или че „би било по-добре, ако усилията бяха концентрирани върху Иран” – нямат никакво отношение към неоконсерватизма и не могат да послужат като доказателство за провала на неговите идеи. Що се отнася до принципната критика от страна на либералите, възразяващи против реалните доводи на неоконсерваторите за необходимостта от използването на сила (според тях например, е трябвало да разчитаме на ООН, в никакъв случай не е следвало да прибягваме до военни действия и не е трябвало да поемаме мисията за демократизация на Ирак), нито един от техните аргументи, не ми изглежда достатъчно убедителен.

В края на краищата, оценката за адекватността (или неадекватността) на позицията на неоконсерваторите, също както и на възраженията срещу нея, зависи от две обстоятелства, излизащи извън рамките на иракския проблем: дали САЩ трябва да помагат за развитието на демокрацията в Близкия изток, и ако да, как да го направят, и дали трябва да водим война срещу тероризма.

Във връзка с първия въпрос, Френсис Фукуяма обяснява, че се е разочаровал от неоконсерватизма, тъй като бившите му приятели са избрали (за разлика от него, самия) „марксисткия” подход към демократизацията и са започнали да се държат като „болшевики”. Тоест, Фукуяма смята за необходимо разграничението между направения от него в „Края на историята и последния човек” (1992) теоретичен анализ (имащ значителен принос за формирането на неоконсервативните идеи) от политиката, произтичаща от него. Сега Фукуяма твърди, че, разсъждавайки за „края на историята”, само се е опитвал да формулира историческите закони, които рано или късно ще доведат всички народи до демокрацията. И, подобно на Ленин, който решава да вземе нещата в ръцете си, уморен да чака предсказаната от Маркс революция, така и неконсерваторите са се опитали да ускорят хода на събитията и са допуснали фатална грешка, поемайки курс към насилствена демократизация.

Тази аналогия може да ни се стори проницателна и остроумна, но не е вярна. Социализмът, за чието построяване, призовава Маркс, беше фантазия, която нямаше как да стане реалност, нито по естествен път, нито чрез ленинското насилие. Демокрацията, напротив, е метод, с чиято помощ днес избират правителствата си две трети от държавите в света, независимо по какъв начин („марксистки” или „ленински”) една или друга страна е стигнала до тази система на управление. С голям процент вероятност може да се твърди, че в технологично развитите европейски държави, през следвоенната епоха, демокрацията се развива органично, като естествен резултат от социално-икономическото развитие. Но повечето от сега съществуващите демократични държави не са технологично развити – демокрацията се възприема от тях, защото хората са го поискали, защото са били готови да работят, или да се борят, за постигането на тази цел. С други думи, това е резултат от индивидуалния избор и воля. И макар че повечето борци за демокрация са местни жители на въпросните страни, „аутсайдерите” често играят важна роля в процеса на демократизация.

Ако трябва да сме съвсем точни, дори в развитите държави, следвоенното демократично строителство не се развива по естествен път. Демокрацията се утвърждава в тях не без помощта на външната намеса, осъществявана под различни форми – съюзническата окупация на Германия, Япония и Австрия, намесата на ЦРУ във вътрешната политика на Италия и Франция, или променилата цяла Западна Европа икономическа намеса под формата на „плана Маршал”. Ако пък погледнем по същия начин на Америка, ще видим, че и нейната собствена демокрация се ражда с помощта на хора като френския генерал Лафайет и такива структури като френското кралско правителство. Тоест, излиза, че всички сме „ленинисти”.

Стратегията за налагане на демокрацията в Близкия изток възникна след като Буш осъзна, че победата във войната с тероризма не може да се постигне само с военни средства. Президентът преодоля старите клишета, според които „основната причина” за терора е бедността. Тази теория винаги е противоречила на редица лесни за проверка факти, а в последно време (например през лятото на 2007, когато във Великобритания беше разкрита мрежа от лекари-терористи) тя понесе съкрушителни удари. Вместо това, Буш прие, че фундаменталната причина е свързана с политическата култура на мюсюлманския Близък изток, който тъне в насилие. Тази политическа култура възпита хилядите млади хора, готови да умрат, наслаждавайки се на убийствата, които вършат, и десетките милиони граждани, готови да се възхищават на тяхното „мъченичество”. Тезата на Буш бе (и продължава да е), че Близкият изток може да бъде приобщен към глобалната демократична вълна, триумфално преминала през всички останали региони и, че демокрацията ще промени мисленето и ще направи насилието по-малко приемливо за общественото мнение.

Според Кеслър, неоконсерваторите изглеждат по-догматични и хомогенни, отколкото са в действителност, но той безусловно е прав, че не сме наясно, дали арабите са готови да приемат демокрацията: може би това ще се случи съвсем скоро, а може би, няма да стане никога. Не знаем също, до какво ще доведе установяването на демократично управление в арабските държави: можем само да предполагаме и да се надяваме, че то ще работи за умиротворяването на арабската политическа култура. Това е втората зона на несигурност и неопределеност.

Дали Буш не прояви безотговорност, като постави на карта американските национални интереси, опирайки се на крехката основа на предположенията и надеждите? Решението му наистина щеше да е безотговорно, ако имаше по-приемливи и сигурни алтернативи. Но такива не бяха предложени, ако не броим проектите, базиращи се на непоколебимото убеждение, че Америка следва да концентрира всичките си усилия за разрешаването на палестинско-израелския конфликт, който е причина за всичките ни беди. Всъщност, ако беше така, атаките срещу Америка би следвало да затихнат още през 90-те години на миналия век, когато президентът Клинтън и неговата администрация правеха всичко възможно за да постигнат справедливо мирно урегулиране. Вместо това, омразата към Америка започна да нараства в геометрична прогресия.

Досега стратегията на Буш следваше принципа „крачка напред, крачка назад”. В отчета на Freedom House за 2007 се отбелязва, че: „Близкият изток продължава да изостава от останалите региони в развитието на свободните институции”. По-нататък обаче, в документа се посочва: „ фактът, че след 11 септември в това отношение беше постигнат определен прогрес дава известни основания за оптимизъм». Макар че нито една страна от региона (освен Израел) не може да бъде наречена «свободна», броят на държавите, попадащи в графата «относително свободни» (за разлика от «несвободните») нарастна от три до шест (или седем, ако броим Палестинската автономия). Ако в това отношение все пак бъде постигнат прогрес, той ще изисква доста време, ето защо държавният секретар Кондолиза Райс говори за «задача, с която ще трябва да се справят няколко поколения».

Ако провежданата от Буш стратегия за разпространяване на демокрацията наистина носи печата на неоконсервативния мироглед, това съвсем не е основния принцип, който споделя и защитава неоконсерватизмът. А този принцип е самата война срещу тероризма. Според финансиста Джордж Сорос и неговите съмишленици, тероризмът следва да се разглежда просто като форма на криминална дейност, с която трябва да се борим по-скоро с юридически, отколкото с военни средства. Бившият съветник на американскияа президент по националната сигурностЗбигнев Бжежински пък твърди, че при Буш-младши страхът от тероризма е достигнал до степен да се превърне в «параноя», породена от «почти непрекъснатото промиване на мозъци на национална равнище», което се осъществява не само от американското правителство, но и от « PR -специалистите от специалните служби, медиите и развлекателната индустрия». Всъщност, самото това твърдение звучи доста параноично.

Безспорният факт е, че атаките от 11 септември бяха най-кървавото събитие на територията на САЩ за цялата история на страната. Нещо повече, само 11 месеца по-късно, беше осъществено нападението срещу есминеца «Коул», когато загинаха 17 американски моряци, а 39 бяха ранени. Две години преди това бяха взривени бомби в две посолства на САЩ в Африка, при което загинаха 300 души, а още две години преди тези събития натъпкан с взрив камион разруши американската военна база в Дахран, Саудитска Арабия, причинявайки смъртта на 19 души и ранявайки 550.

Този списък може да бъде продължен. Но, вероятно, още по-тревожен е фактът, за който вече споменах: десетки хиляди младежи от ислямския свят са преминали подготовка в тренировъчните лагери, където са ги обучавали как да извършват терористични акции. Най-високата и желана цел за тях е да нанесат колкото се може по-силен удар по «Големия Сатана», дори с цената на собствения им живот (или особено с цената на собствения им живот). Тези многобройни кохорти от потенциални смъртници се поддържат от разклонена мрежа, разполагаща със сериозни средства, използват най-нови технологии, получават помощ от няколко правителство (които, на практика, са съучастници на терористите) и се стремят да се сдобият или да създадат още по-разрушителни средства за поразяване на противника.

Трите хиляди жертви на 11 септември, ознаменуваха нов етап в развитието на тероризма и по онова време едва ли някой се е съмнявал, че убийците няма да се ограничат с това нападение, а ще се опитат да «развият успеха си». Впрочем, те действително се опитаха да го направят, при това нееднократно. Въпреки мнението на Бжежински, за да се страхуват от това нормалните хора едва ли се нуждаят от някакво «промиване на мозъците» им. И, напук на твърденията на Сорос, обучените на тероризъм млади фанатици не могат да бъдат неутрализирани с помощта на полицията и съда.

За разлика от тах, Френсис Фукуяма използва по-задълбочена аргументация. «Войната – твърди той – е неправилна метафора. Верният отговор на предизвикателството на джихадистите е «продължителната борба в сянка», в чиято основа следва да бъдат не военните кампании, а политическите мерки». Освен това, според него, мащабите на въпросното предизвикателство са били силно преувеличени, също както и дълбочината на неговите ислямски корени. «Погрешно е – подчертава Фукуяма – да се търси някакъв автентизъм в ислямизма и той да се разглежда като донякъде неизбежна проява на мюсюлманската религиозност».

Интересно е до се отбележи, че Фукуяма заимства израза «продължителна борба в сянка» от Джон Кенеди, който навремето характеризира по този начин студената война. Но нали именно тя бе модела, към който постоянно се ориентират неоконсерваторите в своята трактовка на войната с тероризма. Що се отнася до ислямизма, като «автентична и неизбежна проява на мюсюлманската религиозност», той, разбира се, не е неизбежен, а и, как може един немюсюлманин да твърди, че е неавтентичен? Съдейки по всичко, онези, които изповядват ислямизма, въобще не се съмняват в неговата автентичност.

И те не са сами в това. Въпреки настойчивостта, с която американското правителство се опитва да ни внуши, че привържениците на тероризма са незначително малцинство сред мюсюлманите, наличните данни говорят за друго. Да, те са малцинство, но това малцинство не може да се определи като «незначително». Така, публикуваните през лятото на 2007 резултати от социологическите изследване, в рамките на проекта «Р ew Global Attitudes ” , сочат, че подкрепата за терористите-самоубийци сред мюсюлманите е спаднала рязко. Но и след този рязък спад, „само” 16% от турците подкрепят подобни нападения, също както и 21% от кувейтците, 23% от йорданците, 34% от ливанските мюсюлмани, 42% от нигерийските мюсюлмани и 70% от палестинците. Наистина, броят на онези, които смятат, че Осама бин Ладен „действа така, както трябва”, е малко по-малък.


Слава Богу, има страни, където анкетите, проведени от Pew , дават по-ниски показатели. Най-обнадеждаващи са данните за Египет, където само 8% от населението одобряват действията на терористите-самоубийци. Друго изследване на Pew , проведено само няколко месеца преди това, показва обаче, че 15% от египтяните оправдават „нападенията срещу цивилни граждани за постигането на политически цели”. Възможно е, подобно несъответствие да означава, че някои египтяни не одобряват самоубийствата, защото това е свързано със сериозни теологични проблеми, но не и убийствата на мирни жители в името на „правото дело”. Според същата анкета, 26% от египтяните осъждат както отношението на Ал Кайда към САЩ, така и нейната тактика. Когато египетският център Ибн Халдун, ръководен от политолога Саад Еддин Ибрахим, зададе на египтяните въпроса, от кого се възхищават най-много, в челната „тройка” се оказаха водачът на „Хизбула” Хасан Насрала, президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад и политическият лидер на „Хамас” Халед Машал.

Цифрите, които сами по себе си са достатъчно тревожни, могат да се окажат занижени, най-малкото ако съдим по резултатите от изборите в Близкоизточния регион. В Египет, Ливан и Палестинската автономия ислямистките партии (някои от които отхвърлят насилието, но пък други са настроени крайно войнствено) имаха голям успех. Макар че Фукуяма е прав за това, че „днес не участваме в процес, който би могъл да се определи като „цивилизационен сблъсък”, ако ислямистите и джихадистите дойдат на власт в още няколко държави, най-лошите опасения на Хънтингтън могат и да се сбъднат”.

Терористите са ударните части на джихадисткото движение и радикалните ислямисти, разполагащи с ограничени, но твърде значителни сили – по-значителни например от онези, с които са разполагали комунистите, непосредствено след като Ленин завзема властта в Русия. Джихадизмът има неколкократно повече съюзници, целите му са по-глобални, той разполага с повече ресурси и притежава далеч по целенасочен мироглед, отколкото комунизмът (който само претендираше за статуса на световно учение). Ленин и съратниците му успяват да поставят под контрол една изостанала държава, възнамерявайки да я използват като плацдарм за извоюване на световно господство. Кой може да предскаже, колко сериозна заплаха ще представлява радикалният ислям, ако местастазите му безпрепятствено се разпространят из целия свят?

Джихадисткото движение сравнително отдавна воюва с Америка и броят на жертвите му се изчислява с хиляди. Така че заявлението на Буш за началото на „войната срещу терора” беше просто декларация, че САЩ са решили да нанесат ответен удар. Въпреки мненията на Сорос, Бжежински и Фукуяма, това не беше „война”, която сами си избрахме да водим. Ако тогава се бяхме отказали от ответни действия, щеше да ни се наложим да прибегнем до тях малко по-късно, при това най-вероятно при по-неблагоприятни условия, в резултат от което действията ни щяха да бъдат още по-отчаяни. Нима някой сериозно смята, че ако не се съпротивляваме, джихадистите ще се успокоят? Напротив, движението им ще бъде деморализирано само, когато редовете му започнят да оредяват.

Що се отнася до неоконсерваторите, именно върху техните глави се стовари цялата критика, свързана с войната в Ирак. Въпреки това, неоконсервативният подход позволява да се намерят най-разумните и последователни отговори на въпросите, с които се сблъсква Америка. Затова още веднъж ще повторя, в тезисна форма, някои основополагащи принципи на неоконсерватизма в САЩ:

•  Борбата, водена от Америка, има морален характер. Това е борба със злото, което този път се въплъщава от един враг, изпитващ удоволствие от убийствата на невинни хора. Осъзнаването на този факт ще ни помогне правилно да оценим противника си и да направим съответните стратегически изводи. Ако неоконсерваторите се научат да аргументират по-убедително позициите си, това ще ги укрепи, отслабвайки тези на противниците им;

•  Конфликтът е глобален по своите мащаби, като изходът от битката на един театър на военните действия води до последици, които ще се усетят на останалите;

•  Макар че винаги трябва да предпочитаме ненасилствените методи, използването на сила ще продължи да бъде част от битката на Америка;

•  Разпространяването на демокрацията е от изключително важно значение, тъй като по този начин се предлага мирен начин за отслабване на нашите врагове, позволяващ да бъде ограничено до минимум силовото въздействие;

Оттук произтичат редица приоритети. Преди всичко, независимо от натрупаната умора от неуспехите в Ирак, САЩ не могат да си позволят да претърпят поражение там – просто нямаме право да го допуснем. Наистина, фантазиите ни за това, какъв ще стане Ирак след свалянето на Саддам Хюсеин, се провалиха напълно. Но между неспокойната, но относително стабилна страна (каквато е Ирак днес) и държавата, намираща се в пълна анархия, има сериозна разлика.

Освен това, да не забравяме Иран. Дори ако успеем да променим ситуацията в Ирак, относителният ни успех ще се окаже безполезен, ако позволим на Техеран да се сдобие с ядрено оръжие. Това не само би съживило призрака на ядрения тероризъм, но и би създало подходяща ситуация за осъществяването на глобален ядрен шантаж – евентуална иранска заплаха може да накара САЩ да се откажат от активни действия във войната с терора.

Америка следва да усили бойната си мощ, защото само това ще и позволи да приема стратегически решения, базиращи се на военната необходимост, а не на наличието на достъпни сили и средства. Това не е чак толкова тежко бреме за САЩ – в крайна сметка, защо една 300-милионна държава да не може продължително време да поддържа контингент от 150 хиляди души на конкретен театър на военните действия, ако за това ще е необходим само по един войник на всеки две хиляди американци?

Накрая, в никакъв случай не бива да намаляваме дипломатическите си усилия за демократизирането на Близкия изток. Напротив, те трябва да станат още по-настойчиви и, по-възможност, още по-ефективни. Наистина, „Арабската пролет” от 2005 не се оказа толкова успешна, като прочутата „Пражка пролет” от 1968, но не бива да забравяме, че бяха необходими цели двайсет години докато „Пражката пролет” даде своите плодове. Скромната по мащабите си либерализация на Близкия изток и демократичният подем, които успяхме да провокираме там, един ден ще дадат реални резултати, ако сме достатъчно последователни и настойчиви за осъществяването на тези цели.

Разбира се, изброените по-горе точки, не могат да се разглеждат като всеобхватно ръководство за борба с тероризма. Но онова, което предлагат неоконсерваторите, е последователен подход, същество сходен с онзи, благодарение на който спечелихме студената война. В същото време, либералите и „реалистите” така и не съумяха да формулират достатъчно ясна стратегия – или поне още не са я представили. В крайна сметка, именно това обяснява факта, че след 11 септември, когато Джордж Буш се оказа в ситуация, изискваща незабавната му реакция, той попадна под влиянието на неоконсерватизма, макар че нищо не предвещаваше това. Винаги ни се иска изпълнителната власт да действа по-ефективно, но що се отнася до стратегията в натрапената ни война, неоконсерватизмът продължава да е едва ли не единствения отговорен „играч” на това поле.

Бележки:

1. Често определят Ъруин Кристъл като «кръстник» на неоконсерватизма. Макар че това определение достатъчно точно характеризира ролята му във формирането на вътрешнополитическата стратегия на неоконсерваторите, то е източник на доста недоразумения, когато става дума за външната политика. В тази сфера, Кристъл, който винаги се е отличавал със своята честност и прямота, често се оказваше по-близо до традиционните консерватори, отколкото до съратниците си – неоконсерватори. Така например, той се обяви против политиката на Рейгън в подкрепа на антикомунистическите движения и против «износа» на демокрация в чужбина.

2. Опитвам се по-пълно да осветля този въпрос в статията си «Протоколите на неоконсервативните мъдреци», публикувана в списание "Commentary" през септември 2003. Макар че евреите често доминират в отстояването на либералните политически цели, никой не може да обвини политическите им опоненти от лагера на десницата, че прибягват към антисемитската терминология, която така свободно използват представителите на левицата.

3. World War IV: The Long Struggle Against Islamofascism. Doubleday, 230 pp.

* Един от най-известните идеолози на съвременния американски неоконсерватизъм, сътрудник на American Enterprise Institute и автор на книгите „Износът на демокрация”, „Раят на земята: възход и падение на социализма” и „Бъдещето на ООН ”. Статията отразява сблъсъка между крайно идеологизираното крило на американските неоконсерватори и привържениците на т.нар. Realpolitik в САЩ, изострил се след серията външнополитически неуспехи на сегашната администрация.

{rt}

Отношенията между Турция и Европа традиционно се колебаят между приобщаването и разграничаването. Религиозните различия винаги са играели определена роля, макар че това не е пречило на турците да назначават на държавна служба византийски князе и венециански благородници. В началния период на Османската държава, нейните султани претендират за мантията на византийските императори и разглеждат земите си като своеобразен Нов Рим, т.е. като формираща се световна империя. От същите стремежи се определя и позицията на Европа и едва след ХVІ век (особено в периода на Реформацията) турците започват да се възприемат като „постоянно присъстващия на континента друг”.

В европейското съзнание постепенно се изгражда представата, че турците държат християните в робство, от което те трябва да бъдат освободени. Като последица от това, в единствен модел на отношения с турците се превръща сегрегацията и изолацията, дори и ако прагматичните съображения налагат постигането на временни компромиси. Макар че ХІХ век дава примери за едно „по-реалистично” отношение към Турция от страна на великите държави, определящи за начина, по който европейците се отнасят към тази държава, си остават разграничаването, изключването и готовността за война с нея. Всичко това не поражда сериозни проблеми в изолираната Империя, но, нещата се променят в средата на ХІХ век, когато реформистки настроената турска бюрокрация лансира проект за модернизация на страната. Именно в този момент сблъсъкът с Европа – този символ на модернизацията – започва да се превръща в сериозен проблем. Турският елит усеща необходимостта да се приспособи към европейските изисквания – стремеж, който се запазва и в периода на републиката (т.е. след 1923). Макар постоянно да се напомня на масите, че собственото им славно минало с нищо не отстъпва на европейското, зле прикритите комплекси на турския елит, остро осъзнаващ недостатъците си, се предават и на обикновените хора, които също започват да ги споделят. В тази ситуация, мнението на Европа придобива непропорционално голямо значение. Положително мнение за Турция започва да се търси не само от чуждите държавници и политици, но и от обикновените туристи и звезди на шоу-бизнеса. Всеки футболен мач се превръща в изпитание на националното достойнство, а всяка проява на неуважение – в повод за обида. Така, турската идентичност се оказва комплексно свързана с тази постоянна проверка на мнението на „европейското жури”.

Едва когато влиянието на елита върху турската национална душа отслабва, личността започва да се развива, обединявайки такива елементи като етническото многообразие и религиозните чувства, в качеството им на автентични компоненти на съвременната идентичност. Вместо постоянно да се оглеждат през европейските очила, турците постепенно започнаха да гледат с повече доверие на собствената си история и действителност. В резултат от този процес, моралната потребност от одобрението на Европа започна да спада. Когато, през 70-те години на миналия век, политиката на развитие претърпя крах, Турция навлезе в продължителен период на безцелно лутане. Икономическото развитие се забави, политическите реформи си оставаха далечна цел, а корупцията се увеличи. Политиците се оказаха неспособни да променят нещата. Поредицата наивни опити за формирането на геополитически съюзи – с държавите от Средния изток, със съседите от Черноморската зона, или с представителите на „тюркската цивилизация”, донесоха предимно разочарования. Липсваше лидер, който да очертае новите посоки пред страната, а дребното политиканстване се превърна в правило, като едни и същи фигури се редуваха в най-разнообразни правителствени коалиции от партии, обслужващи едни или други интереси. В тази ситуация, перспективата за присъединяване към Европейския съюз, се оказа единствения проект, способен да осигури масова подкрепа. Ето защо отношенията с Европа отново излязоха на преден план, привличайки общественото внимание.

За повечето турци присъединяването към ЕС е прагматична цел, от чието постигане те очакват определена полза, както в материален, така и в идеологически план. Пътят към членството в Съюза трябва да доведе до политически и икономически реформи, да ликвидира корупцията, да реабилитира закона и да осигури определена стабилност в живота на хората. Тези очаквания отново доведоха до това, че турците започнаха внимателно да се вглеждат в случващото се в Европа и засягащо перспективите на тяхната кандидатура, както и към дискусията сред европейците относно по-нататъшното разширяване на ЕС. Тук обаче ги чакаше разочарование. След края на студената война, по време на която границите в Европа съвпадаха с линията, по която минаваше „желязната завеса”, тези граници започнаха да се определят по линията на „цивилизационното разделение” – при това последното се разглежда най-вече като културно и религиозно разделение. Западна Европа бързо се обедини със своята (дълги десетилетия намираща се сякаш в друг свят) източна част и границите на Европа започнаха да се прокарват според предполагаемата културна близост, а не според политическата целесъобразност. Отново бе повдигнат въпросът „къде свършва Европа”, който даде нова сила на дискусията за проблематичността на турското присъединяване към Европейския съюз, която кара Турция да се чувства отхвърлена.

Нито членството в НАТО, нито включването в Общия пазар не бяха знак за признаване на културно родство. Тези решения се оказаха по-скоро продиктувани от интереси, които бяха във висша степен „либерални”, т.е. чисто рационални. В самосъзнанието на ЕС обаче, съществува известна неопределеност.

Макар че културната общност не е обявена официално като компонент за дефиниране на ЕС (т.е. като предварително условие за членство в Съюза), нормативното определение на Съюза не е достатъчно ясно, нито пък се поставя за цел то да бъде дадено. С развитието на ЕС, неговото самоопределение мина през няколко етапа: от формирането на свръхдържава, базиращо се на общата „европейска” идентичност, до конституционно гарантирана асоциация, означаваща възникването на нов модел на политическо единство – различаващ се както от националната държава, така и от обединението на чисто икономическа основа. Макар че обсъждането на проблема за природата на ЕС, очевидно, включваше и въпроса за отношението към приемането на Турция в Съюза, дискусията за турското членство се превърна и в повод за нови дебати за същността на ЕС.

В този смисъл, всяка позиция по възможността Турция да стане член на Европейския съюз, означава и наличието на определена визия за бъдещето на този съюз. Процесът на разширяване на ЕС, ако стигне дотам, че в Съюза бъде включена една страна от Източното Средиземноморие, намираща се извън европейската културна сфера и определяна от Самюел Хънтингтън ( Huntigton , 1996 ) като класически пример за „раздвоена” държава, ще означава отхвърляне на тезата, че светът е разделен на отделни „цивилизации”, в чиято основа са отличаващите се една от друга и неизменни култури. В резултат от това Европейският съюз ще трябва да се предефинира и да се превърне от цивилизационен проект в асоциация, основаваща се на конституционното единство.

И обратното – дори ако ЕС не се самоопределя по чисто културни критерии, самата природа на Съюза изисква частичен отказ от суверенитет и полагането на значителни усилия за уеднаквяване на политическите и законодателни норми и, следователно, институционално оформяне на идентичностите. Ако на Турция се наложи да премине през онази трансформация на отношенията между държавата и обществото, която се предполага от подобно уеднаквяване, това би означавало фундаментално преразглеждане на турския национален проект и появата на съвършено нова ситуация, в която „националната” идентичност може да бъде поставена под въпрос. За турците обаче, съвсем не е очевидно, че онова, което те разбират като своя национална идентичност, може да бъде пренесено в жертва на стремежа да станат европейци, още повече, че мнозинството от населението не разбира какво точно означава това ( Gunes - Ayata , 2003 ) . В този смисъл, дори първите стъпки по пътя на интеграцията в ЕС, се възприеха от турското общество като нещо загадъчно и, в крайна сметка, пораждащо съпротива.

Показателно в това отношение беше изказването на френския президент Ширак, който в края на 2004, т.е. в разгара на споровете в Европа относно турското членство, каза, че «и Турция, и Европа са деца на Византийската империя». Това беше важно изявление в полза на турското включване, въз основа на общия исторически произход. Още преди това Романо Проди също се обяви за приемането на Турция, но по съвсем други причини. Той заяви, че задачата на ЕС е възстановяването на Римската империя. Разбира се, Ширак имаше предвид не империя без претенции на културна хомогенност, а нещо по-сложно – нова визия за историята, целяща включването на Турция в общото културно наследство на Европа. Що се отнася до коментара на Проди, той нямаше отношение към културата, нито дори към отъждествяването на Европа с Римската империя, а по-скоро илюстрираше стремежа към разширяване на разбирането за географията на ЕС. Макар че подкрепата на френския президент беше приета положително в Турция, за местните анализатори бе трудно да се съгласят с основната и идея. Истината е, че турската национална идентичност се развива именно под знака на откровеното игнориране на очевидното наследство, свързано с географията. Така, на турските ученици се внушаваше, че са наследници на войните от Централна Азия, завоювали една велика християнска империя. Мнозина жители на Анадола със смайване научават, че историята на полуострова започва много преди ХІ век (когато там се появават турците-селджуци – б.р.) и е свързана с Византия, Рим, древните гърци и хетите.


Националистите и кемалистите накараха хората да повярват, че независимостта на Турция е извоювана в борба срещу големите европейски държави. На учениците, както и на обикновените хора, не се позволяваше нито за момент да забравят за неумолимата враждебност на Запада, когато, разширявайки своите колониални империи, той се опитва да разпокъса Турция. В края на краищата, Турция традиционно е символ на «другия» в определянето на историческата уникалност на Европа и снизходителното отношение към Изтока винаги е прозирало в европейския мироглед. Това доведе до още по открито недоверие, когато «гастарбайтерите» от анадолските села бяха посрещнати в Германия и други западни държави с откровена подозрителност, граничеща с презрение. Едва през 80-те години на миналия век, с постепенното интегриране на турската диаспора в Европа, увеличаване броя на контактите (особено благодарение на туризма и футбола) и връзките, формирали се с поставянето на въпроса за влизането на Турция в ЕС, пропастта започва постепенно да се запълва, а лицето на Европа – да не изглежда чак толкова сурово.

Турският етатизъм

Тази ситуация, обединяваща в едно стремежа към интеграция и зле прикритата обида, е изпълнена с очевидни противоречия. От една страна е налице силно желание Турция да стане част от съвременната цивилизация, за което призовава Ататюрк. От друга страна, налице е стремеж към отхвърляне на общото и отстояване на собствената специфика. В периферните общества, осъщестяващи модернизацията си, чрез създаването на национална държава, турският пример се смята за най-показателен, доколкото предполага откровено приравняване на модернизацията с «уестърнизацията». Елитът поема отговорността за модернизирането на обществото, като за целта насажда етатисткия национализъм и полага настойчиви усилия за ограничаване ролята както на религията, така и на всеки партикуларизъм (т.е. на културите, различни от одобрените от държавата) в сферата на частния живот (за дискусиите, относно формирането на турския национализъм – вж. Keyder , 2005). Този елит гледа с подозрение на тенденциите към автономизъм, възникващи в обществото и смята икономическия и политически либерализъм, както и привързаността към алтернативни идентичности, за заплаха срещу основния проект за уестърнизацията на Турция. Само че въпросният проект се оказа в криза, още непосредствено след края на студената война. Наред с мощната нова вълна на демократизация и повишено внимание към човешките права, укрепваща глобализация на законодателството и предписваната от различни наддържавни споразумения политика на икономически либерализъм – всички тези фактори доведоха до това, че турската държава вече не бе в състояние да запази функцията си на обществен опекун ( Keyder , 1997; Brewin , 2003).

Моделът, отговарящ на целите на републиката, беше модел на социалната солидарност, гарантиран от «органичната» държава. Тази постановка ще стане по-разбираема, ако припомним, че турският държавен модел се формира по подобие на този на Южна Европа и притежава много сходни особености. Освен това, модерната турска държава достига зрялата си форма в периода между двете световни войни. Впрочем, в страните от Южна Европа развитието на модернизацията също се характеризира със сложни отношения на привличане и отблъскване на онова, което се смята за «северна версия на модернизацията». Държавниците в Испания, Португалия, Италия и Гърция се отнасят твърде предпазливо към заимстването на северния модел на социален ред, основаващ се на индивидуалната автономия. В края на 60-те години, когато бяха поставени основите на Европейската общност, от страните от Южна Европа, само Италия вече се бе «освободила» от опеката на комунитарната държава – при това до голяма степен благодарение на въздействието отвън. Краят на етатистките режими в Испания и Португалия, възникнали там в периода между двете световни войни, съвпадна с експанзията на «северната» икономика. Затова, когато се обсъждаше въпросът за присъединяването им към Европейската общност, в тези страни се формираха значителни социални сили (обединяващи проевропейски ориентираната буржоазия и интелигенция), които осигуриха необходима вътрешна подкрепа за това ( Poulantsas , 1975). На свой ред, Гърция – след седемте години на твърд антилиберализъм, характерен за военния режим на «черните полковници», представляваше, може би, най-неубедителния пример в това отношение, доколкото «либералните» фракции сред предприемачите и интелигенцията бяха сравнително слаби, а етатистките настроения на политическия и религиозен «истъблишмънт» си оставаха силни. Въпреки това, идеологическите интереси, свързани със специфичното разбиране за европейското културно наследство и страха да не се окажат извън границите на «Европа», надделяха и Европейският съюз се разшири до Средиземноморието.

Въпросът, който възниква след това сравнение с Южна Европа, е следния: защо в Турция не претърпяха поражение силите, свързани с етатизма, за които винаги е била характерна антипатията към либерализма? През 80-те години на миналия век имаше известни основания да се смята, че Турция върви по пътя, вече изминат от другите южноевропейски страни и, че социалните сили, обявяващи се за сближаване с Европа, стават все по-влиятелни. Това беше време, когато държавата отслаби контрола си върху икономиката, а гражданското общество преживяваше своеобразен разцвет, след падането, през 1983, на военния режим. Появиха се нови политически партии, деклариращи привързаността си към икономическия и политически либерализъм, медиите преживяха истински разцвет, след десетилетията на държавен монопол върху средствата за информация, организациите на гражданското общество, изразяващи различни интереси и стремежи, възобновиха публичните си дебати. Разривът в доходите между Турция и (Южна)Европа не беше чак толкова голям, като днес. Промените в света се отразиха в начина на живот на турската средна класа в големите градове, а медиите се превърнаха в медиатор и «огледало» на тези промени. На пръв поглед изглеждаше, че либерализмът се е превърнал в един от основните елементи на официалната политика. Но, поне на първо време, въпреки отслабването на държавния контрол върху икономиката, турската буржоазия не се оказа готова да формулира независим курс, усещайки, че ако страната влезе в ЕС, ще и се наложи да се откаже от лесните печалби на защитения турски пазар, както и от държавните субсидии. Едва през 1995, след много спорове и колебания, Турция се примири с подписването на споразумение за митнически съюз с ЕС. За разлика от ситуацията, създала се в страните от Южна Европа преди влизането им в Съюза, турското общество, през 80-те години, така и не съумя да изведе на преден план социални сили, достатъчно влиятелни за да наклонят везните в полза на ЕС, а не на политическата, икономическа и културна доминация на етатисткия модел.

Именно в тези условия заплахата от ислямския фундаментализъм и кюрдския сепаратизъм излезе на дневен ред и започна да се използва от държавния елит като предлог за нова консолидация на авторитарните елементи на националната идентичност. Държавата започна още по-силно да защитава необходимостта от национално единство; националистическата реторика се усили, а кемалистката мантра започна да се повтаря все по-често ( Jung and Piccoli , 2001). При наличието на ретрограден и силен държавен апарат, Европейският съюз и старите претенции на Турция да влезе в него, започнаха да играят нова роля в турската политика. Опозиционните групи, осъзнали, че не разполагат с ресурси и възможности за мобилизирането на обществото срещу всесилието на държавата, видяха в придобиването на статут на кандидат единствения начин за развитие на демокрацията, укрепване ролята на закона и разширяване на плурализма. В края на 90-те години ислямисткото и кюрдското движения, активистите-правозащитници и - като цяло - групите, стремящи се към укрепване на гражданското общество, започнаха да призовават за по-бързото изпълняване на условията, необходими за да може Турция да придобие статут на кандидат за членство в ЕС.

Лявата интелигенция, която през предишното десетилетия беше типичен образец на интелигенция от Третия свят, също постепенно се трансформира в либерална социалдемокрация от европейски тип и стана твърд привърженик на евроинтеграцията. Накрая, новата едра буржоазия - индустриалците от Истанбул, обединени от влиятелния съюз на предприемачите TUSIAD , започна да лобира за осъществяване на политическите реформи, необходими за присъединяването на страната към ЕС.

Развитието на връзките с останалия свят и разочарованието на Анкара накараха, в крайна сметка, тази едра буржоазия да заеме независима позиция по такива въпроси, като човешките права и ексцесите на официалната историография, излагана в учебниците. Защитата на подобна позиция, под предлог да се ускори изпълнението на условията за членство в ЕС, беше разумно поведение за всички партии в страната. Проучванията на общественото мнение в онзи период показваха, че мнозинството от турското население (над две трети) твърдо подкрепя проекта за присъединяване към ЕС, което доказваше стратегическия избор за реформиране на турската държава, чрез укрепването на позивитните тенденции и престижа на европейския проект.

Тези тактически позиции станаха възможни, защото държавният елит и политиците, въпреки че конкретните им действия противоречаха на това, официално продължаваха да декларират привързаността си към европейските идеали. Отказът от евроинтеграцията никога не се е разглеждал като възможен вариант за Турция. В същото време държавният елит и политиците бяха напълно удовлетворени от неопределения статут, като последица от който Турция можеше да си остане вечно кандидат, а ЕС – ненадежден и, в крайна сметка, ненужен обект на желанията и. С други суми, амбивалентният статут на Турция – не в Европа, но не и извън нея – отговаряше на интересите на държавния елит и на желанието му да увековечи неопределеността, в условията на която политическите реформи можеха да не бъдат доведени до край. Тази патова ситуация, освен това, даваше възможност да се обосноват онези аргументи на местните националисти, според които Европа се изгражда почти изключително на основата на християнската култура, поради което Турция никога няма да бъде приета в нея, независимо от постигнатите успехи. Въпреки разбирането, проявено от някои членки на ЕС, това се оказа позиция, която в крайна сметка беше обречена на провал. Тъй като държавният елит декларираше привързаността си към европейския проект, призивът за съблюдаване на „европейските” норми, като нещо необходимо за членството в ЕС, се превърна в законен и силен инструмент за критика от страна на онази част от гражданското общество, която наблягаше на необходимостта от развитие на демокрацията, законността и човешките права.

В тази ситуация се осъществи неочаквана промяна в позицията на ЕС към по-сериозни стъпки по турската кандидатура. В средата на 90-те ЕС получи сериозно представителство в страната. Европейските депутати редовно посещаваха областите, в които имаше конфликти, инспектираха затворите и открито подкрепяха турските правозащитни организации. Офисът на ЕС в Анкара финансираше проекти, целящи укрепване на гражданското общество, а контактите, установени по линия на турските неправителствени организации, покриваха най-различни направления: от грижата за бездомните деца, до спонсорирането на екологичните групи. Официалните посещения трябваше да напомнят на турското общество, че Турция и ЕС продължават да поддържат специални отношения помежду си. Решението на Европейския съд по правата на човека се обсъждаха и започнаха да се приемат като част от турското право. Изолираната преди турска политическа сцена се попълни с нови, ориентирани към Европа взаимни връзки, в които се оказаха включени и гражданското общество, и политическите партии, и държавните органи. При наличието на подобни връзки везните започнаха да се накланят в полза на евроинтеграцията, т.е. членството започна да изглежда по-изгодно от перспективата Турция да остане извън границите на ЕС.

Промяната на курса

Поради нежеланието да отстъпи поне част от политическата си власт, турският държавен елит сам се вкара в задънена улица по всички онези въпроси, които засягаха отношенията с ЕС, и осъзнаването на този факт го накара да се замисли над това, до каква степен Турция е привързана към европейския проект ( Sofos , 2000 ). Лицемерието и самозалъгването вече не можеха да продължават и сметките, основани на постоянната неопределеност на турския статут в Европа, станаха неуместни. Съответно, военните, а също представителите на бюрокрацията и съдебната власт, започнаха откровено да изразяват опозицията си към европейския проект. Внезапно се оказа, че членството в ЕС ще доведе до загубата на суверенитет. Висшият генералитет изрази мнение, че ЕС, под предлог да бъдат защитени културните права, иска да раздели Турция на етнически принцип, а крайната десница беше мобилизирана в защита на унитарните национални структури, които уж са застрашени от исканията на ЕС, религиозните фундаменталисти и сепаратистите. Тази загриженост за „националната сигурност” се споделяше и от правителството, което по онова време представляваше пъстра коалиция, начело с министър-председателя Еджевит, останал на власт до ноември 2002. В обстановката на открито противодействие от страна на държавния елит и аморфността на турската политическа класа, членството в ЕС сякаш изпадна от дневния ред на държавната политика и намираше израз само в бюрократичните процедури, стартирали след срещата в Хелзинки, през 1999, където беше утвърден кандидатският статут на Турция.


Това ново разположение на силите доведе до необичайни прегрупирания. В началото на процеса на „уестърнизация”, модернизационният импулс идваше от държавния елит, който в това отношение, се отнасяше към масите с голямо подозрение. Сега пък масите се оказаха тези, които тласкаха държавата по-бързо да предостави на обществото по-голяма свобода – по отношение правата на малцинствата, религиозните свободи и в публичната сфера. Новата ситуация получи поредния импулс за развитие, когато Турция изпадна, през 2001, в дълбока икономическа криза, която по всеобщо мнение беше резултат от корумпирания етатизъм. Този път и медиите, и истанбулската буржоазия се присъединиха към демократичната опозиция, констатирайки, че Турция се е превърнала в реликва от едно вече отминало време и, че фундаменталното преструктуриране на отношенията между държавата и обществото, чрез законодателна реформа, отговорността за която следва да поемат политиците и висшата бюрокрация, вече е много закъсняло.

Проевропейските сили осъществиха решаващ пробив през ноември 2002, когато изборите бяха спечелени от Партията на справедливостта и развитието. Тя не само обеща да се бори за присъединяване към ЕС, но и беше единствената политическа сила, некомпрометирана заради връзки с държавния елит. Напротив, лидерите и бяха аутсайдери и нямаше съмнение, че ще се стараят да изпълнят обещанията си. Всъщност, още преди партията да формира новото правителство, нейният лидер Ердоган търсеше подход към европейските столици за да получи подкрепа за включването на преговорите за присъединяване на Турция към договора в дневния ред на срещата на върха на ЕС, през декември 2004. За първи път от над десет години правителството се формира от само една партия, затова нейният лидер имаше възможност и власт да изпълни обещанията си за провеждане на реформи, без да се опасява (или криейки опасенията си) от саботаж от страна на коалиционните си партньори.

В отговор на новата ситуация в страната, „културалистката” опозиция в ЕС започна фронтално и открито настъпление против турската кандидатура. До този момент можеше да се очаква (при това с голяма процент сигурност), че турският държавен елит сам ще ерозира позициите си, нарушавайки човешките права, нарушавайки политическите изисквания на ЕС и безкрайно отлагайки решението си. Истината е, че въпреки протестите си, официалният турски елит беше напълно удовлетворен от „специалния статут” на Турция, предложен от германските християн-демократи. Новото турско правителство обаче, беше сериозно настроено да изпълни дадените обещания. Дойде време, ЕС също да свали картите си. Брюкселските чиновници заявиха, че не са уверени в способността на Партията на справедливостта и развитието действително да постави под контрол военните и съдебната власт. Но турското правителство съумя да прокара през Парламента редица демократични закони, намаляващи съществуващите ограничения върху свободата на словото, да усъвършенства съдебните процедури срещу мъченията и злоупотребите на полицията и даващи на кюрдското малцинство право да говори на собствения си език. Нещо повече, Съветът за национална сигурност, в който доминират военните, беше поставен под граждански контрол.

Разбира се, съвсем не е очевидно, че цивилните действително ще успеят да поставят под контрол изключително влиятелния държавен елит и, особено, военните. След 17 декември 2004, когато беше официално обявено за началото на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, противниците на евроинтеграцията засилиха националистическата реторика, заявявайки, че членството в Съюза ще доведе до загуба на националната самобитност, на исляма и дори на турската душа, защото чужденците ще изкупят цялата страна. Макар че всички тези измислици лесно могат да бъдат опровергани, като патологична параноя, ясно е, че вече стартиралите продължителни преговори (очаква се те да се проточат поне до 2012) няма да са никак прости. Особено защото, загрижеността на турците за съхраняване на собствената им самобитност е най-ярко изразена на национално равнище и все още не е формиран онзи въображаем образ на Европа, способен да се конкурира с въображаемия образ на националната общност (вж. Armbruster , Rollo and Meinhof , 2003 ) . Решаваща в случая ще бъде позицията на ЕС към турската кандидатура: колебанията на Брюксел ще укрепят позициите на опозицията, докато устойчивият прогрес ще помогне за консолидиране на общественото мнение в полза на европейския проект, както това се случи в държавите от Южна Европа.

Конституция и култура

Telos -ът (т.е. общата цел – б.р.) на европейската интеграция се разбира различно: от създаване на зона за свободна търговия, до изграждане на европейска свръхдържава. През изминалите години някои варианти бяха отхвърлени, а други – преформулирани. Днешната представа за обединена Европа значително се отличава от представата в момента, когато Турция за първи път постави въпроса за присъединяването си към ЕС, през 1987. Особено влияние върху този процес оказа включването в Съюза на редица бивши държави от рухналия съветски блок. По принцип, социалдемократите и „зелените” повече, отколкото представителите на десноцентристките партии, са привързани към идеята за конституционална Европа и повече вярват в нейната „цивилизационна мисия”. По време на дебатите, предшестващи срещата на върха през 2004, депутатите от Европарламента от квотата на „зелените” бяха най-верните съюзници на проевропейските сили в Турция. Политическата ситуация през последните няколко години, характеризираща се с постоянното увеличаване на броя на представителите на страните от Южна Европа в ръководните органи на ЕС, също благоприятства за приемането на Турция. Политиците от Южна Европа са заинтересовани от друга карта на континента, в по-голяма степен ориентирана към Средиземноморието и (особено след включването на страните от Източна Европа) Турция символизира за тях друга посока на разширяване на Съюза, която да уравновеси експанзията на север. Общественото мнение в южноевропейските страни също подкрепя в по-голяма степен турската кандидатура, отколкото това в северните държави.

Въпросът за членството на Турция е съпроводен от многобройни дискусии за географските и културните основи на европейската идентичност.

Културните различия често се превръщат в тема на тези дебати, най-вече благодарение усилията на оттеглилите се от официални длъжности десноцентристки политици, сред които изпъква бившият френски президент Жискар Д ' Естен. Все пак преобладава представата за европейската идентичност, като основаваща се не толкова на културата, колкото на новия цивилизационен проект за политическа общност, определяна на база привързаността към общи основополагащи принципи. Докато в подтекста на дебатите за природата на ЕС винаги стои въпросът за отношението към членството на Турция, обсъждането на възможността за турското членство се превръща, на свой ред, в спор за същността и границите на ЕС ( Sjursen , 2000 ). Онези, които подкрепят приемането на Турция, биха искали ЕС да се разшири извън рамките на европейската културна сфера. Подобно разширяване не само би опровергало твърдението, че светът е разделен на различни „цивилизации” (вж. Huntington , 1996 ), но и би превърнало ЕС в жизнеспособна алтернатива на световния ред, агресивно налаган от другата страна на Атлантика.

Промяната в отношенето на Турция към ЕС не беше предизвикана от промени в общественото мнение. В по-голяма степен то беше резултат от новото мислене в Съвета на Европа и Европейската комисия, където, вследствие осъзнаването на формиралата се след студената война география, бяха принудени да признаят, че ЕС следва да се разширява, че ЕС не означава толкова развитие на структурите на една нова свръх-държава, а нещо по-напомнящо на „диференцирана империя”. Дълго обсъжданите формули – променливата геометрия, трите скорости на хармонизационния процес и т.н. – сега получиха по-конкретен смисъл. В устава на ЕС няма нищо, което да изключва възможността за неограничено разширяване. Ограниченията идват по-скоро отвътре. Проектът за Европейска конституция (провалил се на референдумите във Франция и Холандия през 2005), който по принцип трябваше достатъчно ясно да определи същността и природата на Съюза, дава възможност за различни тълкувания. На практика, има две реални възможности: изграждането на ЕС като федерация от основани върху принципа на културната общност хомогенни национални държави, или ЕС като гражданска и конституционална организация с диференцирани части, запазващи значителната си автономия ( Delanty , 1998; Tully , 2002 ).

Първият вариант изисква по-голяма унификация и сплотяване около общите фундаментални ценности и наследство, което е, най-вече, християнско. Това ще бъде Крепостта Европа, стремяща се да защити своята уникалност и привилегии. Но този вариант не дава надежда и не предлага алтернативен проект за народите, оставащи отвън, защото една обединена около общата си култура Европа ще бъде затворена и загрижена единствено за укрепването, а не за разширяването си.

Вторият вариант е възможността за нов тип политическо устройство, конституирано не върху подчинението, а на доброволната привързаност на страните-членки на Съюза към неговите закони и правила. Когато именно законът се превърне в основен източник на привлекателност и легитимация, тогава на учениците няма да им се налага да четат за „нашето християнско наследство” или дори за „нашите предци – римляните”. Обединена Европа може да бъде създадена на основата на спокойното, безпристрастно и щателно преценено членство, което е резултат от обмисляне и избор, основаващ се на интересите и на анализа. Този анализ може да включва, като един от своите фактори, моралният идеал, въплътен в „европейския” ред на социалната демокрация, при който културните ценности се изразяват със секуларни (т.е. светски) понятия, свързани с конкретни законодателни, политически и икономически процеси, както и с предварително набелязани цели.

Разбира се, ситуацията в света също играе важна роля в тези проекти. Напоследък например, съществуват определени опасения, че САЩ могат да се дискредитират заради неадекватното си поведение и да се окажат в нарастваща изолация. При подобно развитие, чиновниците от ЕС могат да се ориентират към варианта, обсъждан и по време на дискусиите за турската кандидатура – т.е. към поемане на политическата инициатива и активни маньоври по отношение на ислямския свят, ако Турция стане член на Съюза. Ако ЕС действително е склонен да се развива като алтернатива на едностранния подход на САЩ, разширяването му към ключовия регион на планетата (т.е. към Близкия изток – б.р.) действително придобива важен смисъл. Оптимистичният за Турция сценарий през следващите няколко години се основава на предположението, че всички държави-членки на ЕС ще се придържат към старата стратегия на Европа за създаване на цивилизационна алтернатива. Този сценарий предполага възможността в Съюза да се включат и онези, които живеят извън пределите на „крепостта”, в т.нар. “ faubourgs ” (т.е. в предградията), ако получат доверието, необходимо за интеграцията им. Без съмнение, от геополитическа гледна точка и, което е още по-важно, предвид перспективата от приемането на предимно мюсюлмански нации, Турция е необходима съставна част от този сценарий – най-малкото, защото е първата страна (сред останалите кандидати) декларирала желанието си да стане член на Европейския съюз.

 

Литература:

 

Caglar Keyder . Moving in from the Margins ? Turkey in Europe / / Diogenes 210: 72-81.

Armbruster , Heidi , Rollo, Craig and Meinhof, Ulrike (2003) ‘Imagining Europe: Everyday Narratives in European Border Communities', journal of Ethnic and Migration Studies 29 (5): 885-900.

Brewin, Christopher (2003) ‘A Changing Turkey: Europe 's Dilemma', Journal of Southern Europe and the Balkans 5 (2): 137-45.

Delanty, R. (1998) ‘Social Theory and European Transformation: Is there a European Society?', Sociological Research Online, 3 (1).

Gunes-Ayata, Ayse (2003) ‘From Euro-scepticism to Turkey-scepticism: Changing Political Attitudes on the European Union in Turkey ', Journal of Southern Europe and the Balkans 5 (2): 205-22.

Huntington, Samuel (1996) The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. New York : Simon and Schuster.

Jung, Dietrich and Piccoli, Wolfango (2001) Turkey at the Crossroads. London : Zed Books.

Keyder, Caglar (1993) ‘The Dilemma of Cultural Identity on the

Margin of Europe ', Review: winter.

Keyder, Caglar (1997) ‘Whither the Project of Modernity? Turkey in the 1990s', in S. Bozdogan and R. Kasaba (eds), Rethinking the Project of Modernity in Turkey . Seattle : University of Washington Press.

Keyder, Caglar (2005) ‘A History and Geography of Turkish Nationalism', in F. Birtek and T. Dragonas (eds), Citizenship and the Nation-State in Greece and Turkey . London : Frank Cass.

Onis, Ziya (2003) ‘Domestic Politics, International Norms and Challenges to the State: Turkey-EU Relations in the Post-Helsinki Era', in AH Carkoghi and Barry Rubin (eds), Turkey and the European Union: Domestic Politics, Economic Integration and International Dynamics. London : Frank Cass.

Poulantzas, Nicos (1975) The Crisis of the Dictatorships: Portugal , Greece , Spain . London : New Left Books.

Sjursen, Helene (2000) ‘Why Expand? The Question of Justification in the EU's Enlargement Policy', ARENA Working Papers, WP 01 / 6.

Sofos, Spyros A. (2000) ‘Reluctant Europeans? European Integration and the Transformation of Turkish Polities', South European Society and Politics, 5 (2); autumn.

Tally, James (2002) ‘The Kantian Idea of Europe: Critical and Cosmopolitan Perspectives', in Anthony Pagden (ed.), The Idea of Europe from Antiquity to the European Union. Cambridge : Cambridge University Press.

* Професор в Университета Богазичи, Истанбул

{rt}

Още статии ...