20
Вт, Окт
5 New Articles

Пет мита за имиграционния проблем във Франция

брой1 2008
Typography

Във Франция, имиграцията отдавна се е превърнала в толкова емоционална тема, че става все по-трудно да се отделят фактите от измислиците. Използвайки достъпни доказателства, тази статия ще се опита да разсее някои от най-устойчивите митове, касаещи имиграционния проблем.

Мит №1 – имиграцията във Франция има „масов” характер

Франция определено може да се похвали с дълга традиция в областта на имиграцията, но през последния четвърт век (т.е. от началото на 80-те години на миналото столетие насам) не се забелязва наистина масов наплив на имигранти в страната. Истината е, че имиграцията е фактор за нарастване числеността на населението във Франция в по-малка степен, отколкото в която и да било друга европейска държава, осигурявайки, всичко на всичко, между 1/5 и ? от приръста му ( вж. фигури 1 и 2 ).

Средният годишен приръст на населението във Франция е към 200 хил. души, при миграционно салдо (т.е. миграционният приток минус миграционния отток), оценявано примерно на 65 хил. души. Дори и ако приемем (което е малко вероятно), че оценките на френските статистици са напълно погрешни, докато оценките на европейските им колеги са верни и дори ако удвоим нетната миграция във Франция (но, при запазване на съществуващият миграционен баланс в съседните европейски държави), имиграцията, все едно, ще осигурява не повече от 40% от нарастването на числеността на населението, което поставя Франция на дъното на европейската миграционна „стълбица”, по мащабите на имиграционния поток ( фигура 2 ).

Въпреки че този факт се изтъква в годишните статистически обзори на демографските тенденции на INSEE [ 1 ] и Eurostat [ 2 ] и се анализира всяка година в мартенския брой на специализираното списание Population & Societes [3], той системно бива засенч ван от една съвсем друга картина, според която Франция губи коренното си население и, едновременно с това, е залята от все по-мощни миграционни вълни. Откъде идва тази погрешна представа?

На първо място, конгрегационният ефект ( от конгрегация – съюз, съединение, лат .) може да доведе до екстремно висока концентрация на имигрантско население в отделни локални общини. Много по-важна роля в случая обаче играе отказът да се прави разлика между «днес и сега» и наследството от миналото. Франция определено беше страна с високо равнище на имиграция след Първата световна война (когато нетната имиграция осигуряваше почти 2/3 от приръста на населението), както и между 60-те и средата на 70-те години на миналия век (когато тя осигуряваше около 40% от приръста, дори и в разгара на т.нар. «бейби бум») (вж. фиг.2 ) (1) , (2) . Историците с основание подчертават много по-рано възникналият и доста по-продължителен (в сравнение с други европейски страни) феномен на приноса, който имиграцията, с течение на времето, има за развитието на френското общество и, който е най-очевиден в средите на работническата класа и интелектуалната общност.

Франция определено се сблъсква с повече проблеми от интеграционен характер, които и се налага да разреши, в сферите на образованието и пазара на труда, но те засягат най-вече децата (т.е. потомците на големите миграционни вълни от периода между 50-те и 70-те години на ХХ век), достигнали трудоспособна възраст в разгара на икономическата рецесия. Днес по този въпрос се водят широки обществени дебати, но те не бива да прикриват съвършено различния аспект на проблема – сегашното равнище на имиграцията, което е такова, че, както и да интерпретираме наличните данни, се оказва много по-ниско, отколкото преди трийсет и пет години например (в самата Франция) и е много по-ниско от сегашното развнище на имиграцията в Германия и Южна Европа.

Официалната «юзда», която Франция съумя да нахлузи на имиграционния поток, на практика, се оказва много по-ефективна, отколкото обикновено се смята. А да не забравяме и, че ниските показатели на икономическия ръст в страната намалиха привлекателността и за имигрантите.

В същото време, приведените накратко (според тяхната важност) данни за имиграцията, съвсем не отричат наличието на имиграционен натиск по френските граници, особено от страна на претендентите за получаване на политическо убежище. Но това е доста по-маловажен проблем, в сравнение с устойчиво нарастващият поток от многобройни студенти от бившите френски колонии в Африка и Азия. Този натиск няма нищо общо и с наистина масовата имиграция в Германия от страните на бившия Съветски съюз и разпадналата се Югославия, както няма нищо общо и с трудовата миграция в динамично развиващите се средиземноморски европейски държави.

Тук фиг. 1 !!!

Пояснение: между преброяванията на населението през 1911 и 1921 Франция има отрицателен естествен приръст (броят на умрелите надвишава този на новородените с 200 хил. души) и положително миграционно салдо (броят на имигрантите надминава този на емигрантите с 40 хил. души). През периода на рецесия (30-те години), част от имигрантите биват репатрирани, което обуславя отрицателния миграционен баланс. Налице е също нетен дефицит на новородени. Следвоенният «бейби бум» пък е последван от рязко нарастване на имиграцията, която също толкова рязко спада през 1974, след въвеждането на ограниченията за трудовата миграция.

Източник: INSEE

Тук фиг.2 !!!

Демографската ситуация (2001): основните европейски държави – по реда на намаляване на процентния дял на миграцията в общия приръст на населението

Пояснение: Показателите на естествения приръст (4 на 1000 жители) и на миграционния нетен приръст (1 на 1000 жители), превръщат Франция в една от европейските държави, където имиграцията има най-малък принос за годишния приръст на населението (само 20%). Ако направим сравнение с Германия, намираща се на противоположния край на скалата, с нетен дефицит на раждаемост (отрицателен естествен приръст по-малко от -1 на 1000 жители) и миграционен нетен ръст от над 3 на 1000 жители, което осигурява над 50% от общия ръст на населението и.

Източник: INED

Мит №2 – повечето новородени във Франция са от семейства на имигранти

Другият имиграционен контрааргумент се заключава в това, че основният фактор на отчетения естествен приръст във Франция (който засега е най-високия в Европа – като изключим мюсюлманска Албания, разбира се) е раждаемостта сред имигрантите.

В своите статистики INSEE (следвайки определена логика) не отчита децата, родени в имигрантските семейства във Франция, като имигранти, защото те (т.е. децата на имигрантите) не са пресекли границите на страната за да се заселят в нея, а просто са се родили там. Като резултат, децата, родени във Франция от родители-имигранти, се отчитат в естествения приръст (т.е. баланса между смъртност и раждаемост), но не и в миграционния баланс на страната. Дали обаче това изкривява картината на демографската ситуация във Франция, в сравнения с тази в нейните съседи? Всъщност, това е общ проблем за всички европейски страни и френската демографи само следват общоприетата практика. Тоест, ако им беше хрумнало да променят правилата за отчитане на раждаемостта, на всички останали страни, където има имиграция, би се наложило да последват примера им, което пък би запазило позициите на отделните държави в съответната „кръстосана” класификация едни и същи.

Доколко оценката на сегашния имиграционен „принос” за раждаемостта във Франция, може да внесе някакви поправки в статистиката на отчитането и? Преди време Лоран Тюлмон преразгледа данните за 90-те години на миналия век, използвайки обзорното „Изследване на семейната история” ( Family History Study ), базиращо се на данните от преброяването на населението през 1999. Според него, разривът между показателите за раждаемостта при имигрантите и коренното население във Франция е много по-малък, отколкото се твърди днес. В периода между 1991 и 1998, средният показател за раждаемостта в градските региони на страната е бил 1,72, за всички жени, и 1,65 – за коренните французойки, в частност. Жените-имигрантки са били само 1/12 от всички жени в детеродна възраст, т.е. прекалено малко, в количествено отношение, за да могат физически да повлияят върху националните показатели за раждаемоста (разликата между 1,65 и 1,72 е само 0,07). Средната плодовитост при тях се оценява на 2,2 деца, от които 0,6 са родени преди пристигането им във Франция, а другите 1,6 – в самата Франция. Подобно заключение не би трябвало да ни учудва, отчитайки рязкото намаляване на раждаемостта в Южна Европа и дори още по-драматичното – в страните от Магреб (над 7 деца на една жена, през 1970 и само 2,5 деца - днес), което също се превръща в съществен фактор за живота в африканските столици в суб-сахарския регион.

Причината, поради която широката общественост не е наясно с тази тенденция за сближаване на моделите за въпроизводство, е свързана с времевия диапазон. Второто поколение имигранти, на което се обръща най-голямо внимание в публичната сфера, включва хора, родени преди 15-25 години, т.е. в периода, който всъщност следва да се определи като стадий, непосредсвено предшестващ демографския преход. Въпреки това, утвърдилият се стереотип, според който всяко имигрантско семейство ражда прекалено много деца, скоро ще остане в миналото.

Мит №3 – неотчетената «нелегална» имиграция представлява безкраен миграционен поток

Само фактът, че «нелегалната» миграция, строго погледнато, остава неотчетена, не означава задължително, че нелегалният миграционен поток е чак толкова огромен и дори «безкраен». Периодичните кампании за регулиране (узаконяване) на имиграцията, които се провеждат в различни европейски страни (и са насочени към легализирането на имигрантите), на практика, позволяват да постигнем известна точност, опитвайки се да очертаем мащабите и спецификата на нелегалната имиграция, защото всеки намек за възможността да бъде получен легален статут моментално получава силен отзвук в общността на нелегалните мигранти.

На практика, броят на имигрантите без документи винаги се надценява (3) , (4) . През 1982 Франция легализира 132 хил. имигранти, а през 1997-1998 удовлетвори около 90 хиляди от подадените общо 130 хиляди (без до броим повторно подадените) молби за легализиране. Би било грешка да сумираме данните за общата численост на мигрантите и миграционния приток, защото в двата случая доказателствата сочат, че мигрантите живеят в страната, без да декларират статута си, средно около 10 години, което пък означава, че всички нелегални имигранти са отчетени в миграционните баланси за съответния 10-годишен период. Такова преброяване дава допълнително 13 хил. мигранти годишно – т.е. 25% над предварителните нетни оценки на INSEE (средно по 50 хил. имигранти годишно). Това действително е съществена поправка, която (ако сме искрени) би могла още да бъде увеличена, без обаче да може сериозно да повлияе върху общите данни за имиграционния поток, който изглежда достатъчно устойчив, както и да го оценяваме. Франция е далеч от това да провежда широкомащабни кампании за регулиране (легализация) на имиграцията, от типа на онези, които Испания, Италия и Гърция се принудиха да осъществят през последните години (съпроводени понякога с подаването на повече от половин милион молби за легализиране от страна на нелегалните мигранти годишно).


Другият подход е да фокусираме анализа в ключовите сфери на недекларирания (т.е. нелегалния) труд, който е основния източник на доходи за „нелегалните” имигранти. Както се отбелязва в един доклад от 1997 (4) , над 90% от нерегистрираните работни места са в такива отрасли, като жилищното и гражданско строителство, туризма, текстилното производство, фермерските стопанства и домашната прислуга. Разследванията, проведени в тези сектори, показаха обаче, че рамо до рамо с нелегалните имигранти там се трудят още по-голям брой „необявени” коренни жители, което определя и наличието на известен количествен „таван” за привличането на имигранти. Донякъде, съществуването на подобна „нелегална” имиграция се свързва с действащата система на регулиране на временните и сезонни работи, която превръща отчетността в административно бреме за работодателите и я прави неизгодна за самите работници.

Мит №4 – официалната статистика не може да отчита реалната имиграция

Миграционните потоци трудно се поддават на отчитане – само част от пристигналите се регистрират от официалните агенции, а повторната миграция въобще не се отчита. Но тъй като, в края на краищата, всичко се свежда до демографски уравнения, някои от тези пропуски могат да бъдат възстановени. Второто поколение имигранти, родени и израстнали във Франция, вече са включени в състава на населението, в социалната и образователна статистика. Когато се анализират детайлите в имиграционните отчети, винаги могат да се открият неточности и противоречия от чисто „счетоводен” характер, но ролята на демографите не се свежда до това да накарат действителността да произвежда „съвършенни данни”. Опитът да се установи социалният източник на факторите, обуславящи предубежденията относно миграцията, е за предпочитане пред усилията, насочени към тяхното премълчаване. Продължителните наблюдения, осъществени от INSEE , свидетелстват например за това, че нарастващ дял от по-възрастните мигранти, пристигнали във Франция в годините на своята младост, с течение на времето стават все по-склонни да се идентифицират ретроспективно като „родени във Франция”, а не като натурализирани нейни граждани. Тоест, с течение на времето, те престават да се смятат за имигранти. И би било нелепо да отхвърляме това като „лъжливи данни”, изисквайки от INSEE да внася съответните поправки в отчетените данни, защото то е очевиден признак за успешна интеграция.

Подобен случай представляват и семействата, които не са сигурни, дали техните, родени във Франция, деца са коренни французи (за каквито те самите се считат, при това понякога на двойното основание, че и техните собствени родители са родени, например, във френски Алжир, преди 1962, т.е. когато страната се смята за „отвъдморски департамент” на Франция), или пък са натурализирани френски граждани (след като на 13, 16, или 18-годишна възраст са подали съответната молба, като родени на френска земя). В резултат от това, при преброяванията, част от семействата посочват, че все още не притежават френско гражданство. Трябва ли демографите да апелират към правителството да се намеси за да отстрани тези противоречия? Мисля, че това не влиза в техните компетенции.

Превръщането на преброяването на населението в мащабни „полеви учения”, т.е. в своеобразни „хайки”, чиято цел е да накарат имигрантите да се регистрират, за да могат да претендират за включване в системата от социални услуги, би довело до появата на пукнатини в жизнено важни отношения, ерозирайки доверието между INSEE , местните власти и самите общности, на които разчита преброяването. Освен това, то би било директно предизвикателство към цялата статистическа система и нейните принципи да следи и отчита динамиката на френското население. Тук трябва да напомня, че тази система, наред с британската, е най-либералната в Европа. Тя не предвижда задължително да бъдат уведомявани общинските власти при смяна на адреса/местожителството, с цел създаване на регистри на населението – за разлика от съседните държави, където подобна отчетност на жителите е задължителна за всички и често детерминира възможността за достъп до системите за образование и социална защита. Там, където такива регистри на населението са компютъризирани и централизирани (както е в Белгия, или скандинавските държави), движението и местонахождението на всички семейства, включително тези на имигрантите, могат да бъдат установени и проследени. Но нека си припомним лошия опит от миналото – единственият период във френската история, когато смяната на адреса е трябвало да бъде съобщавана на властите, е по времето на режима на Виши (т.е. когато значителна част от Франция е окупирана от нацистите)... Тази система бива ликвидирана веднага след освобождението на страната и нито една статистическа институция не се стреми към повторното и въвеждане.

Мит №5 – приемането на имигранти означава „да отворим вратите за всички просяци на света”

Навремето Адам Смит благодари на бедните за доброволната им миграция към процъфтяващите региони на планетата: според него, така те помагат за изравняване на възнагражденията в различните райони. Но дори и този, най-ранен поборник на първия от многото различни «модели на привличане» признава, че «от всички видове товари, човекът е най-труден за транспортиране». Мнозина изследователи посочват, че реалните показатели за миграцията се оказват много по-ниски, отколкото се твърди в икономическите и демографски прогнози (5) . Хората имат безброй причини да не напускат родните си места: сред тях са привързаността им към роднините и приятелите, или към собствената страна, както и навиците, които не могат автоматично да бъдат пренесени другаде, защото не са достатъчно «стандартизирани». Фактически, в световен мащаб, само един на всеки четиридесет човека (т.е. 2,5%), решава да живее в чужбина, често поради бушуващи в родината му конфликти, като най-честият избор за преселване се оказва някоя съседна държава (6) .

Изразът «просяците на света» поражда във въображението образа на имигрантите от развиващите се страни, които са най-бедните на планетата. Всъщност, на какво стъпало в социалната стълбица се намират мигрантите в обществото, от което произхождат? Много рядко те принадлежат към семейства с много ниски доходи, обикновено са от такива, които се намират по средата на «стълбицата». Нагледен пример за това е Португалия: там сред емигрантите от 60-те и 70-те години на миналия век доминират дребните фермери от Севера, а не по-бедните селскостопански работници, препитаващи се със сезонна работа. Подобен е и случаят с Испания, където е показателно едно по-ранно изследване на планинските села в Южна Андалусия (7) . В него са отчетени всички емигрирали местни жители (по всички възможни направления), в продължение на осемгодишен период, което позволява да се очертае наличието на йерархично организирана миграционна система, в която вероятността за миграция на по-далечно разстояние нараства с повишаване на образователното равнище, дори ако то е по-ниско от средното равнище на квалификация в страната, приемаща имигранта. Най-бедните, измежду потенциалните мигранти (селскостопански работници, малограмотни, издържащи големи семейства, или сравнително възрастни) обикновено стават сезонни работници или строители в най-близките съседни провинции. По-младите хора, притежаващи елементарна грамотност, пък се насочват към фабриките и язовирите в Северна Испания. И само местният «елит» (т.е. млади хора, с минималното достатъчно образователно равнище и разполагащи с известни спестявания) се ориентира към емиграция във Франция, Германия или Швейцария.

За съжаление, изследванията от този тип никак не са много. Едно изключение е появилият се сравнително неотдавна обзор, осъществен от Eurostat , по поръчка на Интердисциплинарния демографски институт на Нидерландия ( NIDI ) (8) , който отделя внимание както на страните- източници на миграция, така и на онези, които са приемници на мигранти. В случаите на Турция, Египет и Гана, това изследване показва, че мигрантите (в сравнение с не-мигрантите) са по-образовани, макар че в Мароко, например, се наблюдава обратната картина. Но в развиващите се страни липсват достатъчно социално-икономически данни: анализаторите в сферата на трудовата икономика, опитващи се да оценят въздействието на миграцията върху разпределението на доходите и трудовите навици в регионите-донори и реципиенти на миграцията (т.е. двойното влияние на „изтичането на мозъци”), много трудно откриват достатъчно надеждни данни (9) . Въпреки това, като цяло, имигрантите са по-скоро „избрана група”, по отношение на цялото население на онези общества, откъдето емигрират – те се отличават с по-добро здраве и по-високо образование, по-предприемчиви са и разполагат с достатъчно средства за да покрият разходите по прехвърлянето и устройството си на новото място, тъй като наличието на диаспорални мрежи само отчасти облекчава финансовите разноски, свързани с миграцията.

Основният мотив за миграцията следва, в по-малка степен, да се търси в персоналната бедност, а повече в слабостта на държавата-донор. Освен гражданските войни и преследванията, водещи до появата на потоци от бежанци, много от тези страни са прекалено бедни за да осигурят на гражданите си дори минимални гаранции, необходими за да планират бъдещето си, за което съдействат и зле работещата администрация, и политическата нестабилност, и нефункциониращата инфраструктура. Хората, разполагащи с минимални ресурси и стремящи се към по-добра съдба, естествено, ще потърсят другаде гаранции за своята реализация – детайл, който би могъл да замаже донякъде разликата между икономическата и политическата миграция. Тази връзка между системата за управление и емиграцията остава, в значителна степен, неизяснена. Тоест, „гласуването с крака” се оказва последния аргумент в критиката, чиито израз е идеята (често твърде неопределена) или мечтата за емиграция. Споменатото по-горе изследване на NIDI показва, че макар голяма част от населениета на страните-донори мечтае да емигрира, където и да било (в различните страни, делът на тези хора варира между 20% и 40%), само малцина (под 5%) планират да емигрират през следващите една-две години, а съвсем незначително малцинство предприема практически стъпки за да напусне страната си.

* * *

Без наличието на разумент контрол над миграционните потоци, координирани усилия на двете страни (т.е. на държавите-донори и на държавите-реципиенти) и ефективни действия против различните форми на дискриминация (независимо дали на работните места, в обществото, като цяло, или в отделните общностни групи), имиграцията няма да може да се превърне в „благоприятен фактор за развитието на Франция”. Демографията, като наука, може да бъде полезна за информационното обезпечаване на дискусията, при това именно разобличавайки утвърдилите се в общественото мнение митове. Имиграцията във Франция – най-вече нелегалната – съвсем няма масови мащаби и не поражда (като неизбежна последица) висока раждаемост или бедност. Истината е, че тя просто си остава, в значителна степен, неизучена, а истинските и размери не са ясни (макар че със сигурност са много по-ниски от онези, които обикновено се цитират).

Бележки:

[1] L ' Institut national de la statistique et des etudes economiques – Национал e н институт за статистика и икономически изследвания на Франция.

[2] Статистическото управление на ЕС.

[3] Население и общество. Месечен информационен бюлетин на Националния институт за демографски изследвания (Population et Societes. Bulletin mensuel d'information de l'Institut national d'etudes demographiques/Population & Societies. The monthly newsletter of the Institut national d'etudes demographiques).

Литература:

1 . Mich е le Tribalt (dir.) — Cent ans d'immigration е trangers d'hier, Fran с ais d'aujourd'hui, coll. “Les cahiers de l'Ined”, No 131, 1991, 302 p.

2 . Fabienne Daguet — Un si е cle de d е mographie fran с aise, “Insee-R е sultats”, 1995, 306 p.

3 . Xavier Thierry — “Les entr е es d' е trangers en France : е volutions statistiques et bilan de l'op е ration de r е gularisation exceptionnelle de 1997”, Population, 55 (3), 2000, Ined, p. 567–620

4 . Patrick Weil — “Populations en mouvement, е tat inerte”, in: Roger Fauroux et Bernard Spitz (dir.) — Notre etat, Paris , R. Laffont, 2001, p. 413–433

5 . Graziella Caselli, Jacques Vallin and Guillaume Wunsch (dir.) — Demographie : analyse et synthese, t. 4 : Les determinants de la migration, Paris , Ined, 2003, 225 p.

6 . Gildas Simon — “International migration trends“, Population & Societes, No 382, Ined, September 2002

7 . Francois Heran — “Le syste;me des migrations dans l'arriere-pays de la Costa del Sol ”, in : A.-M. Bernal et al. — Tourisme et developpement regional en Andalousie, Paris , Casa de Velazquez, 1979, p. 95–133

8 . Jeannette Schoorl et al. — Push and pull factors of international migration: a comparative report, The Hague/Luxembourg, Eurostat

9 . Francois Heran (dir.) — Immigration, marche du travail, integration, Commissariat general du Plan, Paris, La Documentation francaise, 2002, 230 p.

* Авторът е директор на Националния институт за демографски изследвания в Париж, Франция

{rt}

Във Франция, имиграцията отдавна се е превърнала в толкова емоционална тема, че става все по-трудно да се отделят фактите от измислиците. Използвайки достъпни доказателства, тази статия ще се опита да разсее някои от най-устойчивите митове, касаещи имиграционния проблем.

Мит №1 – имиграцията във Франция има „масов” характер

Франция определено може да се похвали с дълга традиция в областта на имиграцията, но през последния четвърт век (т.е. от началото на 80-те години на миналото столетие насам) не се забелязва наистина масов наплив на имигранти в страната. Истината е, че имиграцията е фактор за нарастване числеността на населението във Франция в по-малка степен, отколкото в която и да било друга европейска държава, осигурявайки, всичко на всичко, между 1/5 и ? от приръста му ( вж. фигури 1 и 2 ).

Средният годишен приръст на населението във Франция е към 200 хил. души, при миграционно салдо (т.е. миграционният приток минус миграционния отток), оценявано примерно на 65 хил. души. Дори и ако приемем (което е малко вероятно), че оценките на френските статистици са напълно погрешни, докато оценките на европейските им колеги са верни и дори ако удвоим нетната миграция във Франция (но, при запазване на съществуващият миграционен баланс в съседните европейски държави), имиграцията, все едно, ще осигурява не повече от 40% от нарастването на числеността на населението, което поставя Франция на дъното на европейската миграционна „стълбица”, по мащабите на имиграционния поток ( фигура 2 ).

Въпреки че този факт се изтъква в годишните статистически обзори на демографските тенденции на INSEE [ 1 ] и Eurostat [ 2 ] и се анализира всяка година в мартенския брой на специализираното списание Population & Societes [3], той системно бива засенч ван от една съвсем друга картина, според която Франция губи коренното си население и, едновременно с това, е залята от все по-мощни миграционни вълни. Откъде идва тази погрешна представа?

На първо място, конгрегационният ефект ( от конгрегация – съюз, съединение, лат .) може да доведе до екстремно висока концентрация на имигрантско население в отделни локални общини. Много по-важна роля в случая обаче играе отказът да се прави разлика между «днес и сега» и наследството от миналото. Франция определено беше страна с високо равнище на имиграция след Първата световна война (когато нетната имиграция осигуряваше почти 2/3 от приръста на населението), както и между 60-те и средата на 70-те години на миналия век (когато тя осигуряваше около 40% от приръста, дори и в разгара на т.нар. «бейби бум») (вж. фиг.2 ) (1) , (2) . Историците с основание подчертават много по-рано възникналият и доста по-продължителен (в сравнение с други европейски страни) феномен на приноса, който имиграцията, с течение на времето, има за развитието на френското общество и, който е най-очевиден в средите на работническата класа и интелектуалната общност.

Франция определено се сблъсква с повече проблеми от интеграционен характер, които и се налага да разреши, в сферите на образованието и пазара на труда, но те засягат най-вече децата (т.е. потомците на големите миграционни вълни от периода между 50-те и 70-те години на ХХ век), достигнали трудоспособна възраст в разгара на икономическата рецесия. Днес по този въпрос се водят широки обществени дебати, но те не бива да прикриват съвършено различния аспект на проблема – сегашното равнище на имиграцията, което е такова, че, както и да интерпретираме наличните данни, се оказва много по-ниско, отколкото преди трийсет и пет години например (в самата Франция) и е много по-ниско от сегашното развнище на имиграцията в Германия и Южна Европа.

Официалната «юзда», която Франция съумя да нахлузи на имиграционния поток, на практика, се оказва много по-ефективна, отколкото обикновено се смята. А да не забравяме и, че ниските показатели на икономическия ръст в страната намалиха привлекателността и за имигрантите.

В същото време, приведените накратко (според тяхната важност) данни за имиграцията, съвсем не отричат наличието на имиграционен натиск по френските граници, особено от страна на претендентите за получаване на политическо убежище. Но това е доста по-маловажен проблем, в сравнение с устойчиво нарастващият поток от многобройни студенти от бившите френски колонии в Африка и Азия. Този натиск няма нищо общо и с наистина масовата имиграция в Германия от страните на бившия Съветски съюз и разпадналата се Югославия, както няма нищо общо и с трудовата миграция в динамично развиващите се средиземноморски европейски държави.

Тук фиг. 1 !!!

Пояснение: между преброяванията на населението през 1911 и 1921 Франция има отрицателен естествен приръст (броят на умрелите надвишава този на новородените с 200 хил. души) и положително миграционно салдо (броят на имигрантите надминава този на емигрантите с 40 хил. души). През периода на рецесия (30-те години), част от имигрантите биват репатрирани, което обуславя отрицателния миграционен баланс. Налице е също нетен дефицит на новородени. Следвоенният «бейби бум» пък е последван от рязко нарастване на имиграцията, която също толкова рязко спада през 1974, след въвеждането на ограниченията за трудовата миграция.

Източник: INSEE

Тук фиг.2 !!!

Демографската ситуация (2001): основните европейски държави – по реда на намаляване на процентния дял на миграцията в общия приръст на населението

Пояснение: Показателите на естествения приръст (4 на 1000 жители) и на миграционния нетен приръст (1 на 1000 жители), превръщат Франция в една от европейските държави, където имиграцията има най-малък принос за годишния приръст на населението (само 20%). Ако направим сравнение с Германия, намираща се на противоположния край на скалата, с нетен дефицит на раждаемост (отрицателен естествен приръст по-малко от -1 на 1000 жители) и миграционен нетен ръст от над 3 на 1000 жители, което осигурява над 50% от общия ръст на населението и.

Източник: INED

Мит №2 – повечето новородени във Франция са от семейства на имигранти

Другият имиграционен контрааргумент се заключава в това, че основният фактор на отчетения естествен приръст във Франция (който засега е най-високия в Европа – като изключим мюсюлманска Албания, разбира се) е раждаемостта сред имигрантите.

В своите статистики INSEE (следвайки определена логика) не отчита децата, родени в имигрантските семейства във Франция, като имигранти, защото те (т.е. децата на имигрантите) не са пресекли границите на страната за да се заселят в нея, а просто са се родили там. Като резултат, децата, родени във Франция от родители-имигранти, се отчитат в естествения приръст (т.е. баланса между смъртност и раждаемост), но не и в миграционния баланс на страната. Дали обаче това изкривява картината на демографската ситуация във Франция, в сравнения с тази в нейните съседи? Всъщност, това е общ проблем за всички европейски страни и френската демографи само следват общоприетата практика. Тоест, ако им беше хрумнало да променят правилата за отчитане на раждаемостта, на всички останали страни, където има имиграция, би се наложило да последват примера им, което пък би запазило позициите на отделните държави в съответната „кръстосана” класификация едни и същи.

Доколко оценката на сегашния имиграционен „принос” за раждаемостта във Франция, може да внесе някакви поправки в статистиката на отчитането и? Преди време Лоран Тюлмон преразгледа данните за 90-те години на миналия век, използвайки обзорното „Изследване на семейната история” ( Family History Study ), базиращо се на данните от преброяването на населението през 1999. Според него, разривът между показателите за раждаемостта при имигрантите и коренното население във Франция е много по-малък, отколкото се твърди днес. В периода между 1991 и 1998, средният показател за раждаемостта в градските региони на страната е бил 1,72, за всички жени, и 1,65 – за коренните французойки, в частност. Жените-имигрантки са били само 1/12 от всички жени в детеродна възраст, т.е. прекалено малко, в количествено отношение, за да могат физически да повлияят върху националните показатели за раждаемоста (разликата между 1,65 и 1,72 е само 0,07). Средната плодовитост при тях се оценява на 2,2 деца, от които 0,6 са родени преди пристигането им във Франция, а другите 1,6 – в самата Франция. Подобно заключение не би трябвало да ни учудва, отчитайки рязкото намаляване на раждаемостта в Южна Европа и дори още по-драматичното – в страните от Магреб (над 7 деца на една жена, през 1970 и само 2,5 деца - днес), което също се превръща в съществен фактор за живота в африканските столици в суб-сахарския регион.

Причината, поради която широката общественост не е наясно с тази тенденция за сближаване на моделите за въпроизводство, е свързана с времевия диапазон. Второто поколение имигранти, на което се обръща най-голямо внимание в публичната сфера, включва хора, родени преди 15-25 години, т.е. в периода, който всъщност следва да се определи като стадий, непосредсвено предшестващ демографския преход. Въпреки това, утвърдилият се стереотип, според който всяко имигрантско семейство ражда прекалено много деца, скоро ще остане в миналото.

Мит №3 – неотчетената «нелегална» имиграция представлява безкраен миграционен поток

Само фактът, че «нелегалната» миграция, строго погледнато, остава неотчетена, не означава задължително, че нелегалният миграционен поток е чак толкова огромен и дори «безкраен». Периодичните кампании за регулиране (узаконяване) на имиграцията, които се провеждат в различни европейски страни (и са насочени към легализирането на имигрантите), на практика, позволяват да постигнем известна точност, опитвайки се да очертаем мащабите и спецификата на нелегалната имиграция, защото всеки намек за възможността да бъде получен легален статут моментално получава силен отзвук в общността на нелегалните мигранти.

На практика, броят на имигрантите без документи винаги се надценява (3) , (4) . През 1982 Франция легализира 132 хил. имигранти, а през 1997-1998 удовлетвори около 90 хиляди от подадените общо 130 хиляди (без до броим повторно подадените) молби за легализиране. Би било грешка да сумираме данните за общата численост на мигрантите и миграционния приток, защото в двата случая доказателствата сочат, че мигрантите живеят в страната, без да декларират статута си, средно около 10 години, което пък означава, че всички нелегални имигранти са отчетени в миграционните баланси за съответния 10-годишен период. Такова преброяване дава допълнително 13 хил. мигранти годишно – т.е. 25% над предварителните нетни оценки на INSEE (средно по 50 хил. имигранти годишно). Това действително е съществена поправка, която (ако сме искрени) би могла още да бъде увеличена, без обаче да може сериозно да повлияе върху общите данни за имиграционния поток, който изглежда достатъчно устойчив, както и да го оценяваме. Франция е далеч от това да провежда широкомащабни кампании за регулиране (легализация) на имиграцията, от типа на онези, които Испания, Италия и Гърция се принудиха да осъществят през последните години (съпроводени понякога с подаването на повече от половин милион молби за легализиране от страна на нелегалните мигранти годишно).

Във Франция, имиграцията отдавна се е превърнала в толкова емоционална тема, че става все по-трудно да се отделят фактите от измислиците. Използвайки достъпни доказателства, тази статия ще се опита да разсее някои от най-устойчивите митове, касаещи имиграционния проблем.

Мит №1 – имиграцията във Франция има „масов” характер

Франция определено може да се похвали с дълга традиция в областта на имиграцията, но през последния четвърт век (т.е. от началото на 80-те години на миналото столетие насам) не се забелязва наистина масов наплив на имигранти в страната. Истината е, че имиграцията е фактор за нарастване числеността на населението във Франция в по-малка степен, отколкото в която и да било друга европейска държава, осигурявайки, всичко на всичко, между 1/5 и ? от приръста му ( вж. фигури 1 и 2 ).

Средният годишен приръст на населението във Франция е към 200 хил. души, при миграционно салдо (т.е. миграционният приток минус миграционния отток), оценявано примерно на 65 хил. души. Дори и ако приемем (което е малко вероятно), че оценките на френските статистици са напълно погрешни, докато оценките на европейските им колеги са верни и дори ако удвоим нетната миграция във Франция (но, при запазване на съществуващият миграционен баланс в съседните европейски държави), имиграцията, все едно, ще осигурява не повече от 40% от нарастването на числеността на населението, което поставя Франция на дъното на европейската миграционна „стълбица”, по мащабите на имиграционния поток ( фигура 2 ).

Въпреки че този факт се изтъква в годишните статистически обзори на демографските тенденции на INSEE [ 1 ] и Eurostat [ 2 ] и се анализира всяка година в мартенския брой на специализираното списание Population & Societes [3], той системно бива засенч ван от една съвсем друга картина, според която Франция губи коренното си население и, едновременно с това, е залята от все по-мощни миграционни вълни. Откъде идва тази погрешна представа?

На първо място, конгрегационният ефект ( от конгрегация – съюз, съединение, лат .) може да доведе до екстремно висока концентрация на имигрантско население в отделни локални общини. Много по-важна роля в случая обаче играе отказът да се прави разлика между «днес и сега» и наследството от миналото. Франция определено беше страна с високо равнище на имиграция след Първата световна война (когато нетната имиграция осигуряваше почти 2/3 от приръста на населението), както и между 60-те и средата на 70-те години на миналия век (когато тя осигуряваше около 40% от приръста, дори и в разгара на т.нар. «бейби бум») (вж. фиг.2 ) (1) , (2) . Историците с основание подчертават много по-рано възникналият и доста по-продължителен (в сравнение с други европейски страни) феномен на приноса, който имиграцията, с течение на времето, има за развитието на френското общество и, който е най-очевиден в средите на работническата класа и интелектуалната общност.

Франция определено се сблъсква с повече проблеми от интеграционен характер, които и се налага да разреши, в сферите на образованието и пазара на труда, но те засягат най-вече децата (т.е. потомците на големите миграционни вълни от периода между 50-те и 70-те години на ХХ век), достигнали трудоспособна възраст в разгара на икономическата рецесия. Днес по този въпрос се водят широки обществени дебати, но те не бива да прикриват съвършено различния аспект на проблема – сегашното равнище на имиграцията, което е такова, че, както и да интерпретираме наличните данни, се оказва много по-ниско, отколкото преди трийсет и пет години например (в самата Франция) и е много по-ниско от сегашното развнище на имиграцията в Германия и Южна Европа.

Официалната «юзда», която Франция съумя да нахлузи на имиграционния поток, на практика, се оказва много по-ефективна, отколкото обикновено се смята. А да не забравяме и, че ниските показатели на икономическия ръст в страната намалиха привлекателността и за имигрантите.

В същото време, приведените накратко (според тяхната важност) данни за имиграцията, съвсем не отричат наличието на имиграционен натиск по френските граници, особено от страна на претендентите за получаване на политическо убежище. Но това е доста по-маловажен проблем, в сравнение с устойчиво нарастващият поток от многобройни студенти от бившите френски колонии в Африка и Азия. Този натиск няма нищо общо и с наистина масовата имиграция в Германия от страните на бившия Съветски съюз и разпадналата се Югославия, както няма нищо общо и с трудовата миграция в динамично развиващите се средиземноморски европейски държави.

Тук фиг. 1 !!!

Пояснение: между преброяванията на населението през 1911 и 1921 Франция има отрицателен естествен приръст (броят на умрелите надвишава този на новородените с 200 хил. души) и положително миграционно салдо (броят на имигрантите надминава този на емигрантите с 40 хил. души). През периода на рецесия (30-те години), част от имигрантите биват репатрирани, което обуславя отрицателния миграционен баланс. Налице е също нетен дефицит на новородени. Следвоенният «бейби бум» пък е последван от рязко нарастване на имиграцията, която също толкова рязко спада през 1974, след въвеждането на ограниченията за трудовата миграция.

Източник: INSEE

Тук фиг.2 !!!

Демографската ситуация (2001): основните европейски държави – по реда на намаляване на процентния дял на миграцията в общия приръст на населението

Пояснение: Показателите на естествения приръст (4 на 1000 жители) и на миграционния нетен приръст (1 на 1000 жители), превръщат Франция в една от европейските държави, където имиграцията има най-малък принос за годишния приръст на населението (само 20%). Ако направим сравнение с Германия, намираща се на противоположния край на скалата, с нетен дефицит на раждаемост (отрицателен естествен приръст по-малко от -1 на 1000 жители) и миграционен нетен ръст от над 3 на 1000 жители, което осигурява над 50% от общия ръст на населението и.

Източник: INED

Мит №2 – повечето новородени във Франция са от семейства на имигранти

Другият имиграционен контрааргумент се заключава в това, че основният фактор на отчетения естествен приръст във Франция (който засега е най-високия в Европа – като изключим мюсюлманска Албания, разбира се) е раждаемостта сред имигрантите.

В своите статистики INSEE (следвайки определена логика) не отчита децата, родени в имигрантските семейства във Франция, като имигранти, защото те (т.е. децата на имигрантите) не са пресекли границите на страната за да се заселят в нея, а просто са се родили там. Като резултат, децата, родени във Франция от родители-имигранти, се отчитат в естествения приръст (т.е. баланса между смъртност и раждаемост), но не и в миграционния баланс на страната. Дали обаче това изкривява картината на демографската ситуация във Франция, в сравнения с тази в нейните съседи? Всъщност, това е общ проблем за всички европейски страни и френската демографи само следват общоприетата практика. Тоест, ако им беше хрумнало да променят правилата за отчитане на раждаемостта, на всички останали страни, където има имиграция, би се наложило да последват примера им, което пък би запазило позициите на отделните държави в съответната „кръстосана” класификация едни и същи.

Доколко оценката на сегашния имиграционен „принос” за раждаемостта във Франция, може да внесе някакви поправки в статистиката на отчитането и? Преди време Лоран Тюлмон преразгледа данните за 90-те години на миналия век, използвайки обзорното „Изследване на семейната история” ( Family History Study ), базиращо се на данните от преброяването на населението през 1999. Според него, разривът между показателите за раждаемостта при имигрантите и коренното население във Франция е много по-малък, отколкото се твърди днес. В периода между 1991 и 1998, средният показател за раждаемостта в градските региони на страната е бил 1,72, за всички жени, и 1,65 – за коренните французойки, в частност. Жените-имигрантки са били само 1/12 от всички жени в детеродна възраст, т.е. прекалено малко, в количествено отношение, за да могат физически да повлияят върху националните показатели за раждаемоста (разликата между 1,65 и 1,72 е само 0,07). Средната плодовитост при тях се оценява на 2,2 деца, от които 0,6 са родени преди пристигането им във Франция, а другите 1,6 – в самата Франция. Подобно заключение не би трябвало да ни учудва, отчитайки рязкото намаляване на раждаемостта в Южна Европа и дори още по-драматичното – в страните от Магреб (над 7 деца на една жена, през 1970 и само 2,5 деца - днес), което също се превръща в съществен фактор за живота в африканските столици в суб-сахарския регион.

Причината, поради която широката общественост не е наясно с тази тенденция за сближаване на моделите за въпроизводство, е свързана с времевия диапазон. Второто поколение имигранти, на което се обръща най-голямо внимание в публичната сфера, включва хора, родени преди 15-25 години, т.е. в периода, който всъщност следва да се определи като стадий, непосредсвено предшестващ демографския преход. Въпреки това, утвърдилият се стереотип, според който всяко имигрантско семейство ражда прекалено много деца, скоро ще остане в миналото.

Мит №3 – неотчетената «нелегална» имиграция представлява безкраен миграционен поток

Само фактът, че «нелегалната» миграция, строго погледнато, остава неотчетена, не означава задължително, че нелегалният миграционен поток е чак толкова огромен и дори «безкраен». Периодичните кампании за регулиране (узаконяване) на имиграцията, които се провеждат в различни европейски страни (и са насочени към легализирането на имигрантите), на практика, позволяват да постигнем известна точност, опитвайки се да очертаем мащабите и спецификата на нелегалната имиграция, защото всеки намек за възможността да бъде получен легален статут моментално получава силен отзвук в общността на нелегалните мигранти.

На практика, броят на имигрантите без документи винаги се надценява (3) , (4) . През 1982 Франция легализира 132 хил. имигранти, а през 1997-1998 удовлетвори около 90 хиляди от подадените общо 130 хиляди (без до броим повторно подадените) молби за легализиране. Би било грешка да сумираме данните за общата численост на мигрантите и миграционния приток, защото в двата случая доказателствата сочат, че мигрантите живеят в страната, без да декларират статута си, средно около 10 години, което пък означава, че всички нелегални имигранти са отчетени в миграционните баланси за съответния 10-годишен период. Такова преброяване дава допълнително 13 хил. мигранти годишно – т.е. 25% над предварителните нетни оценки на INSEE (средно по 50 хил. имигранти годишно). Това действително е съществена поправка, която (ако сме искрени) би могла още да бъде увеличена, без обаче да може сериозно да повлияе върху общите данни за имиграционния поток, който изглежда достатъчно устойчив, както и да го оценяваме. Франция е далеч от това да провежда широкомащабни кампании за регулиране (легализация) на имиграцията, от типа на онези, които Испания, Италия и Гърция се принудиха да осъществят през последните години (съпроводени понякога с подаването на повече от половин милион молби за легализиране от страна на нелегалните мигранти годишно).

Страница 2

Другият подход е да фокусираме анализа в ключовите сфери на недекларирания (т.е. нелегалния) труд, който е основния източник на доходи за „нелегалните” имигранти. Както се отбелязва в един доклад от 1997 (4) , над 90% от нерегистрираните работни места са в такива отрасли, като жилищното и гражданско строителство, туризма, текстилното производство, фермерските стопанства и домашната прислуга. Разследванията, проведени в тези сектори, показаха обаче, че рамо до рамо с нелегалните имигранти там се трудят още по-голям брой „необявени” коренни жители, което определя и наличието на известен количествен „таван” за привличането на имигранти. Донякъде, съществуването на подобна „нелегална” имиграция се свързва с действащата система на регулиране на временните и сезонни работи, която превръща отчетността в административно бреме за работодателите и я прави неизгодна за самите работници.

Мит №4 – официалната статистика не може да отчита реалната имиграция

Миграционните потоци трудно се поддават на отчитане – само част от пристигналите се регистрират от официалните агенции, а повторната миграция въобще не се отчита. Но тъй като, в края на краищата, всичко се свежда до демографски уравнения, някои от тези пропуски могат да бъдат възстановени. Второто поколение имигранти, родени и израстнали във Франция, вече са включени в състава на населението, в социалната и образователна статистика. Когато се анализират детайлите в имиграционните отчети, винаги могат да се открият неточности и противоречия от чисто „счетоводен” характер, но ролята на демографите не се свежда до това да накарат действителността да произвежда „съвършенни данни”. Опитът да се установи социалният източник на факторите, обуславящи предубежденията относно миграцията, е за предпочитане пред усилията, насочени към тяхното премълчаване. Продължителните наблюдения, осъществени от INSEE , свидетелстват например за това, че нарастващ дял от по-възрастните мигранти, пристигнали във Франция в годините на своята младост, с течение на времето стават все по-склонни да се идентифицират ретроспективно като „родени във Франция”, а не като натурализирани нейни граждани. Тоест, с течение на времето, те престават да се смятат за имигранти. И би било нелепо да отхвърляме това като „лъжливи данни”, изисквайки от INSEE да внася съответните поправки в отчетените данни, защото то е очевиден признак за успешна интеграция.

Подобен случай представляват и семействата, които не са сигурни, дали техните, родени във Франция, деца са коренни французи (за каквито те самите се считат, при това понякога на двойното основание, че и техните собствени родители са родени, например, във френски Алжир, преди 1962, т.е. когато страната се смята за „отвъдморски департамент” на Франция), или пък са натурализирани френски граждани (след като на 13, 16, или 18-годишна възраст са подали съответната молба, като родени на френска земя). В резултат от това, при преброяванията, част от семействата посочват, че все още не притежават френско гражданство. Трябва ли демографите да апелират към правителството да се намеси за да отстрани тези противоречия? Мисля, че това не влиза в техните компетенции.

Превръщането на преброяването на населението в мащабни „полеви учения”, т.е. в своеобразни „хайки”, чиято цел е да накарат имигрантите да се регистрират, за да могат да претендират за включване в системата от социални услуги, би довело до появата на пукнатини в жизнено важни отношения, ерозирайки доверието между INSEE , местните власти и самите общности, на които разчита преброяването. Освен това, то би било директно предизвикателство към цялата статистическа система и нейните принципи да следи и отчита динамиката на френското население. Тук трябва да напомня, че тази система, наред с британската, е най-либералната в Европа. Тя не предвижда задължително да бъдат уведомявани общинските власти при смяна на адреса/местожителството, с цел създаване на регистри на населението – за разлика от съседните държави, където подобна отчетност на жителите е задължителна за всички и често детерминира възможността за достъп до системите за образование и социална защита. Там, където такива регистри на населението са компютъризирани и централизирани (както е в Белгия, или скандинавските държави), движението и местонахождението на всички семейства, включително тези на имигрантите, могат да бъдат установени и проследени. Но нека си припомним лошия опит от миналото – единственият период във френската история, когато смяната на адреса е трябвало да бъде съобщавана на властите, е по времето на режима на Виши (т.е. когато значителна част от Франция е окупирана от нацистите)... Тази система бива ликвидирана веднага след освобождението на страната и нито една статистическа институция не се стреми към повторното и въвеждане.

Мит №5 – приемането на имигранти означава „да отворим вратите за всички просяци на света”

Навремето Адам Смит благодари на бедните за доброволната им миграция към процъфтяващите региони на планетата: според него, така те помагат за изравняване на възнагражденията в различните райони. Но дори и този, най-ранен поборник на първия от многото различни «модели на привличане» признава, че «от всички видове товари, човекът е най-труден за транспортиране». Мнозина изследователи посочват, че реалните показатели за миграцията се оказват много по-ниски, отколкото се твърди в икономическите и демографски прогнози (5) . Хората имат безброй причини да не напускат родните си места: сред тях са привързаността им към роднините и приятелите, или към собствената страна, както и навиците, които не могат автоматично да бъдат пренесени другаде, защото не са достатъчно «стандартизирани». Фактически, в световен мащаб, само един на всеки четиридесет човека (т.е. 2,5%), решава да живее в чужбина, често поради бушуващи в родината му конфликти, като най-честият избор за преселване се оказва някоя съседна държава (6) .

Изразът «просяците на света» поражда във въображението образа на имигрантите от развиващите се страни, които са най-бедните на планетата. Всъщност, на какво стъпало в социалната стълбица се намират мигрантите в обществото, от което произхождат? Много рядко те принадлежат към семейства с много ниски доходи, обикновено са от такива, които се намират по средата на «стълбицата». Нагледен пример за това е Португалия: там сред емигрантите от 60-те и 70-те години на миналия век доминират дребните фермери от Севера, а не по-бедните селскостопански работници, препитаващи се със сезонна работа. Подобен е и случаят с Испания, където е показателно едно по-ранно изследване на планинските села в Южна Андалусия (7) . В него са отчетени всички емигрирали местни жители (по всички възможни направления), в продължение на осемгодишен период, което позволява да се очертае наличието на йерархично организирана миграционна система, в която вероятността за миграция на по-далечно разстояние нараства с повишаване на образователното равнище, дори ако то е по-ниско от средното равнище на квалификация в страната, приемаща имигранта. Най-бедните, измежду потенциалните мигранти (селскостопански работници, малограмотни, издържащи големи семейства, или сравнително възрастни) обикновено стават сезонни работници или строители в най-близките съседни провинции. По-младите хора, притежаващи елементарна грамотност, пък се насочват към фабриките и язовирите в Северна Испания. И само местният «елит» (т.е. млади хора, с минималното достатъчно образователно равнище и разполагащи с известни спестявания) се ориентира към емиграция във Франция, Германия или Швейцария.

За съжаление, изследванията от този тип никак не са много. Едно изключение е появилият се сравнително неотдавна обзор, осъществен от Eurostat , по поръчка на Интердисциплинарния демографски институт на Нидерландия ( NIDI ) (8) , който отделя внимание както на страните- източници на миграция, така и на онези, които са приемници на мигранти. В случаите на Турция, Египет и Гана, това изследване показва, че мигрантите (в сравнение с не-мигрантите) са по-образовани, макар че в Мароко, например, се наблюдава обратната картина. Но в развиващите се страни липсват достатъчно социално-икономически данни: анализаторите в сферата на трудовата икономика, опитващи се да оценят въздействието на миграцията върху разпределението на доходите и трудовите навици в регионите-донори и реципиенти на миграцията (т.е. двойното влияние на „изтичането на мозъци”), много трудно откриват достатъчно надеждни данни (9) . Въпреки това, като цяло, имигрантите са по-скоро „избрана група”, по отношение на цялото население на онези общества, откъдето емигрират – те се отличават с по-добро здраве и по-високо образование, по-предприемчиви са и разполагат с достатъчно средства за да покрият разходите по прехвърлянето и устройството си на новото място, тъй като наличието на диаспорални мрежи само отчасти облекчава финансовите разноски, свързани с миграцията.

Основният мотив за миграцията следва, в по-малка степен, да се търси в персоналната бедност, а повече в слабостта на държавата-донор. Освен гражданските войни и преследванията, водещи до появата на потоци от бежанци, много от тези страни са прекалено бедни за да осигурят на гражданите си дори минимални гаранции, необходими за да планират бъдещето си, за което съдействат и зле работещата администрация, и политическата нестабилност, и нефункциониращата инфраструктура. Хората, разполагащи с минимални ресурси и стремящи се към по-добра съдба, естествено, ще потърсят другаде гаранции за своята реализация – детайл, който би могъл да замаже донякъде разликата между икономическата и политическата миграция. Тази връзка между системата за управление и емиграцията остава, в значителна степен, неизяснена. Тоест, „гласуването с крака” се оказва последния аргумент в критиката, чиито израз е идеята (често твърде неопределена) или мечтата за емиграция. Споменатото по-горе изследване на NIDI показва, че макар голяма част от населениета на страните-донори мечтае да емигрира, където и да било (в различните страни, делът на тези хора варира между 20% и 40%), само малцина (под 5%) планират да емигрират през следващите една-две години, а съвсем незначително малцинство предприема практически стъпки за да напусне страната си.

* * *

Без наличието на разумент контрол над миграционните потоци, координирани усилия на двете страни (т.е. на държавите-донори и на държавите-реципиенти) и ефективни действия против различните форми на дискриминация (независимо дали на работните места, в обществото, като цяло, или в отделните общностни групи), имиграцията няма да може да се превърне в „благоприятен фактор за развитието на Франция”. Демографията, като наука, може да бъде полезна за информационното обезпечаване на дискусията, при това именно разобличавайки утвърдилите се в общественото мнение митове. Имиграцията във Франция – най-вече нелегалната – съвсем няма масови мащаби и не поражда (като неизбежна последица) висока раждаемост или бедност. Истината е, че тя просто си остава, в значителна степен, неизучена, а истинските и размери не са ясни (макар че със сигурност са много по-ниски от онези, които обикновено се цитират).

Бележки:

[1] L ' Institut national de la statistique et des etudes economiques – Национал e н институт за статистика и икономически изследвания на Франция.

[2] Статистическото управление на ЕС.

[3] Население и общество. Месечен информационен бюлетин на Националния институт за демографски изследвания (Population et Societes. Bulletin mensuel d'information de l'Institut national d'etudes demographiques/Population & Societies. The monthly newsletter of the Institut national d'etudes demographiques).

Литература:

1 . Mich е le Tribalt (dir.) — Cent ans d'immigration е trangers d'hier, Fran с ais d'aujourd'hui, coll. “Les cahiers de l'Ined”, No 131, 1991, 302 p.

2 . Fabienne Daguet — Un si е cle de d е mographie fran с aise, “Insee-R е sultats”, 1995, 306 p.

3 . Xavier Thierry — “Les entr е es d' е trangers en France : е volutions statistiques et bilan de l'op е ration de r е gularisation exceptionnelle de 1997”, Population, 55 (3), 2000, Ined, p. 567–620

4 . Patrick Weil — “Populations en mouvement, е tat inerte”, in: Roger Fauroux et Bernard Spitz (dir.) — Notre etat, Paris , R. Laffont, 2001, p. 413–433

5 . Graziella Caselli, Jacques Vallin and Guillaume Wunsch (dir.) — Demographie : analyse et synthese, t. 4 : Les determinants de la migration, Paris , Ined, 2003, 225 p.

6 . Gildas Simon — “International migration trends“, Population & Societes, No 382, Ined, September 2002

7 . Francois Heran — “Le syste;me des migrations dans l'arriere-pays de la Costa del Sol ”, in : A.-M. Bernal et al. — Tourisme et developpement regional en Andalousie, Paris , Casa de Velazquez, 1979, p. 95–133

8 . Jeannette Schoorl et al. — Push and pull factors of international migration: a comparative report, The Hague/Luxembourg, Eurostat

9 . Francois Heran (dir.) — Immigration, marche du travail, integration, Commissariat general du Plan, Paris, La Documentation francaise, 2002, 230 p.

* Авторът е директор на Националния институт за демографски изследвания в Париж, Франция

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн