Балканите имат особено геополитическо положение. Като европейска опора на “мостове” към Азия и Африка, те са удобен път за нашествия, естествен театър на бойни действия и традиционен възел на световни съперничества. Това придава необичаен динамизъм на социалните процеси в региона. А глобалният резултат е превръщането на Балканите в поле на етнически, религиозни и културни преливания, призвано да уравновесява духовните, стопански и политически влияния.
Европа и Балканите в Древността и Средновековието
Първият пренос на цивилизация от Древния изток към Европа се осъществява естествено тук – на Балканите. Древните гърци откриват своя произход в митичната финикийска принцеса Европа, кръщават на нейно име собствения си елински свят и така стават люлка на европейската култура. Първият сблъсък на раждаща се Европа с могъщия Изток – между гърци и перси – обхваща Балканите и води до сплотяване на разпокъсания дотогава елински свят. Сред важните резултати от Гръко-персийските войни (VІ-V в.пр.н.е.) е и самоидентификацията на елините като “европейци” (1) .
Първоначално, северните балкански предели са отнесени от елините към “варварската” периферия на Европа. Но превръщането на Древна Македония в политически хегемон на региона при Филип ІІ (359-336 г.пр.н.е.), поставил под властта си и елинския свят, води до разширяване на културните граници на Европа, припокрили се с балканските. Така полуостровът получава първото си историческо наименование – “Европа”. Същата тази Европа става сърцето на световната империя на Александър І Македонски (336-323 г.пр.н.е.) и цивилизационен център на огромния елинистически свят (края на ІV – края на І в.пр.н.е.).
С поредното преместване на европейския център – този път на запад, в Античния Рим, Балканите губят водещата си роля на континента, но съхраняват своето изключително значение. Римската империя е описана от неутралния еврейски историк Йосиф Флавий като свят, доминиран във военно отношение от римляните, а в културно – от гърците (2) . Балканите са естествения мост между по-развития Изток на империята и по-изостаналия й Запад. И точно тук, на Балканите, често се решава нейната съдба. Многоетническата Римска империя продължава да свързва Европа, като културна представа, с балканските предели. Когато император Диоклециан (284-305) осъществява административната си реформа, с “Европа” е обозначена една от 97-те провинции, разположена в Тракия и, по-конкретно, територията на изток “от Айнос, на егейския северен бряг, до бреговете на Черно море на североизток” (3) . Признание за изключителната роля на Балканите в империята е пренасянето на столицата и от Рим в доизградения върху стара гръцка колония Константинопол от Константин Велики (през 330). Опитите за съхраняване на огромната империя от “варварските” нашествия, водят до разделянето й на Източна, с ъс столица Константинопол, и Западна с център Рим (окончателно при Теодосий І Велики, през 395). По-жизнеспособна се оказва Източната (Византия), която не само оцелява под натиска на “варварите” (за разлика от Рим), но и в продължение на цяло хилядолетие е най-развития културен център в европейския свят ( V -Х V век). Въпреки че е разпростряна на три континента, Византия държи на европейската си принадлежност. По правило, византийските автори намират за нужно да подчертаят, че столицата Константинопол е разположена на “правилния бряг” на Босфора.
Широко разпространените в западната литература представи за опита на Средновековния Рим да отнеме върховенството на Константинопол са резултат от нееднократни “модернизации” на историята и плод на идеологически предубеждения (4) . Подчертава се например, че папа Григорий І Велики (590-604) е величан като “цвете на цяла Европа”, като се оставя без внимание факта, че почти всичките му писма са датирани по управлението на византийския василевс и включват прослава на “нашия господар (суверен), преблагочестивия Август Маврикий Тиберий” (византийския император Маврикий). Изтъква се стремежът на франкския император Карл Велики (800-814) и на императора на Свещената Римска империя на германския народ Отон І (962-973) да конкурират византийските василевси, но се подминават добре документирани факти и обстоятелства: че Карл Велики съзнателно се въздържа от използване на императорската си титла; че западните императори успяват да постигнат само бледи подражания на византийското великолепие; че византийските василевси покровителствено се обръщат към тях с “брате”, подчертавайки европейския примат на Константинопол. В действителност, Средновековна Европа, загубила африканските и почти всичките си азиатски владения, осъзнава необходимостта от укрепване на своето единство и, до голяма степен, го постига чрез християнизацията на “варварските” народи (приключила в основни линии към края на Х век). Заплашена от всички страни (от юг – арабите, от север – норманите, от изток – нови вълни на “варварски” нашествия), Европа се схваща като единна християнска общност с върховен господар - поставеният от Бога византийски василевс, чийто говорител е Константинополският патриарх, с главен духовен пастир - Римският папа, с владетели, които са разпределили отговорността си за защитата и развитието на християнска Европа. Споровете между светските и духовните пастири по различни въпроси са нормални семейни дрязги сред общото християнско паство – дори след “Голямата схизма” между католицизма и православието (1054), чак до Кръстоносните походи в края на ХІІ век (5) .
С проясняването на западноевропейското съзнание, то едва напоследък стига до адекватна оценка на Кръстоносните походи. Ако векове наред се акцентира върху стремежа на Католическа Европа за прогонване на “неверниците” (мюсюлманите) от Светите места, днес се подчертава главният политически резултат от походите: още от самото им начало е налице зле прикрито желание за разправа със “схизматиците” (православния европейски Изток) и насилственото им присъединяване към Римокатолическата църква, оправдавано с необходимостта от европейско единство в борбата с настъпващия ислям. Изстъпленията над обикновеното православно население, опустошаването на земите му, поругаването на неговите християнски светини (включително Света гора), разрушаването на балканския конкурент на Венеция – град Зара (1202), разграбването на Константинопол (1204), организирането около него, с папска благословия, на т.нар. Латинска империя (1204-1261) и нейните войни с балканските християнски държави нанасят непоправими удари на християнския Изток и подготвят условията за успешното настъпление на османските турци не само на Балканите, но и в Централна Европа (6) . Когато православните Балкани падат под османска власт, тази трагедия се посреща в католическа Европа с декларативно съчувствие (вместо с исканото практическо съдействие) и зле прикрито задоволство (7) . Това се оказва съдбовно за политическото бъдеще на Балканите, сдобили се с второ историческо наименование – “Европейска Турция”.
Първите сблъсъци между Запада и Русия на Балканите
Завладяването на Балканския полуостров от османците почти съвпада по време с Великите географски открития. Допуснала дълбоко в собствения си дом чужденеца-друговерец, Западна Европа отправя жаден поглед към непознатия дотогава свят. Негласно е договорено своеобразно разделение на труда: крайморските кралства (Португалия, Испания, Франция, Англия, Холандия, Дания) се заемат със завладяването и християнизацията на Новия свят, а Хабсбургска Австрия поема защитата на техния “тил” в Европа и постепенното изтласкване на Османската империя от Стария континент. След решаването на важните за Западна Европа проблеми – ликвидирането на османските обсади на Виена (1529 и 1683) и на османското господство в Средиземно море, с битката край Лепанто (1571), настъпва промяна в тактиката: антиосманските европейски коалиции отстъпват място на признатия австрийски приоритет на Балканите, като компенсация за неучастието на империята в колониалните завоевания.
Осъществявайки своята мисия, Австрия води девет войни с Османската империя (ХVІ-ХVІІІ век). Всяка от тях се следи с огромен интерес от балканските християнски народи, пораждайки нови надежди за избавление. И всяка е съпроводена с реални практически действия на християните от региона в подкрепа на австрийските войски. След освобождението на традиционните австрийски (унгарски) територии, на дневен ред застава т.нар. Източен въпрос – въпросът за съдбата на балканските християнски народи. Австрийското му решение, ползващо се с мълчаливото съгласие на другите западноевропейски велики сили, е ясно и последователно провеждано – освободените от османското господство територии на балканските християнски народи се включват в състава на многонационалната Хабсбургска империя, като не им се дава възможност да възстановят своята държавност. По такъв начин, в резултат на австрийските военни и дипломатически победи, словенци, хървати и босненци (както и унгарци, чехи, словаци и част от украинците) сменят Османската теократична ислямска империя с Австрийската католическа Хабсбургска империя. Тази промяна изиграва изключително важна роля в развитието им. Поставено е началото на тяхното окончателно откъсване от по-изостаналия вече Ориент и завръщането им към естественото европейско християнско семейство. Същевременно, включването им в Хабсбургската империя – една от най-развитите икономически и културно в цяла Европа, се отразява благоприятно върху стопанския и духовния живот на новоприсъединените страни. Укрепват и позициите на католицизма в тези нови Хабсбургски владения, което се оказва историческа инвестиция за бъдещата склонност на Западна Европа да ги възприема като част от себе си.
Разширяването на Австрийската империя на югоизток обаче се натъква, с времето, на конкуренция от преживяващата възход Русия. Макар тя да възниква в Европа (ІХ век), да приема християнството при княз Владимир (988-989) и да се развива, до ХVІ век, изцяло в географските предели на Европа, западноевропейците я възприемат като по-скоро азиатска държава. Допълнителен аргумент за това е татарското господство през 1241-1480. Това възприемане на Русия продължава и след отхвърлянето на татарската власт при великия княз Иван ІІІ (1480), консолидацията на руските княжества около Москва и превръщането на Русия в силно и централизирано царство при Иван ІV Грозни (1547). С падането на Константинопол под османска власт (1453) Русия възприема концепцията за “Третия Рим”, което е открита претенция за водеща роля не само в православния свят, но и в европейските и световните дела. И макар че Русия се разширява чувствително в Европа чрез присъединяването на голяма част от Украйна (1654) и се трансформира, при Петър Велики, в империя (1721), държаща на европейската си принадлежност, колонизирането на Сибир, през ХVІІ век, дава нови основания за третирането й като азиатска сила. Всъщност, истинската причина за устойчивото възприемане на Русия като извъневропейска държава бе посочена неотдавна от английския социолог д-р Джералд Деланти: превръщането на страната в символ на едно от “трите големи плашила” за Западна Европа - славяните (другите две са евреите и мюсюлманите) (8) . В случая, общият западноевропейски подход към Русия е важен и за да се подчертае пълната подкрепа на европейските велики сили за европейската Хабсбургска империя, в конкуренцията й с една “азиатска” държава
Истинското съотношение на силите обаче проличава в началото на ХІХ век, когато ретроградна царска Русия успява да стори онова, което не се оказва по силите на консервативна Западна Европа – да спре и отблъсне революционните армии на Наполеон Бонапарт (1812). Затова Виенският конгрес (1814-1815) започва с най-неприятната за западноевропейците част – официалното признаване на Русия за неразделна съставна част от “Европейския концерт” на великите сили. Конгресът е заставен да направи сериозни териториални отстъпки на Русия в Европа, предавайки в нейно владение голяма част от Полша. А непосредствено след него, западните велики сили приемат руската инициатива за изграждане на Свещен съюз (1815), превърнал се в стожер на установената от конгреса Метернихова система на международните отношения.
По-нататъшното възприемане на Русия от западноевропейците, като извъневропейска сила, получава реални основания и в руските обществени нагласи по отношение на нейната принадлежност. В сблъсъка между “про-европейци” и “славянофили”, превес вземат последните, с тезата си, че Русия е уникална славянска цивилизация, разположена между Европа и Азия, със самостоятелно място в световните дела.
Сред най-важните измерения на руския възход е изземването на инициативата от ръцете на Хабсбургската империя по Източния въпрос. От 1676 започва серия от десет Руско-турски войни (до 1878), в които, от втората половина на ХVІІІ век, балканските проблеми заемат възлово място. Сред първите сериозни руски постижения е мирният договор от Кючук Кайнарджа (1774), по силата на който Русия става покровител на християнското население в Османската империя. Изправена непосредствено пред проблема за съдбата на балканските християни, Москва възприема принципно различен от австрийския подход, давайки възможност на освободените от османско иго народи да възстановят държавността си. В контекста на този подход не е трудно да се долови надеждата и дори увереността, че “благодарните” за освобождението си нови балкански държави ще склонят да се превърнат в база за разширяващо се руско влияние към Черно, Егейско и Мраморно море и дори към Проливите. Поради тази особеност, руският подход, с основание, се характеризира като имперски, макар че значителна част от европейските (а и балкански) изследователи забравят да подчертаят още по-силно изразения имперски подход на всички западни велики сили. Следвайки последователно своя курс, Русия изиграва, с военните си победи и с дипломатическите си усилия, решаваща роля за пълното или частичното отхвърляне на османското робство от балканските народи – за създаването на автономните княжества Влашко, Молдова и Сърбия (1829), за основаването на независимата гръцка държава (1835), както и за признаването на независимото Княжество Черна гора (1858).
Респектиращите руски успехи на Балканите пораждат силно безпокойство в Западна Европа. В търсенето на възможности за издигане на преграда пред руското влияние на полуострова, западноевропейците преразглеждат традиционното си отношение към Османската империя като “непрестижния Друг”, спрямо християнска Европа. Това е мотивирано и от собствените икономически интереси в огромния, прострял се на три континента, османски пазар. Така, във време, когато поробените балкански християнски народи напрягат сетни сили за да отстоят най-елементарното си естествено право – на самостоен живот, Западна Европа започва да проявява загриженост за оздравяването на “болния човек на Босфора”. Балканските народи бързо разбират, че католическа и протестантска Европа са предпочели собствените си икономически интереси (наложения на Високата Порта режим на капитулациите) пред свободата на православните Балкани. Всеобщото разочарование от западния егоизъм издига още повече авторитета на православна Русия на полуострова. Разочарованието прераства в истинско объркване, удивление и неразбиране, когато в поредната руско-турска война – Кримската (1853-1856), с която поробените и зависими балкански християнски народи свързват надеждите си за окончателно избавление – западните сили (Великобритания, Франция и Сардиния) встъпват в открит политически и военен съюз с Османската империя, което предрешава руското поражение и попарва надеждите на Балканите за окончателно освобождение. На Парижката конференция (1856) западноевропейците налагат приемането на Османската империя в състава на “Европейския концерт” на великите сили и се ангажират с гарантиране на териториалната и цялост, т.е. с увековечаване на тираничното й господство над покорените етноси, народи и нации, включително на Балканите. Конференцията лишава Русия от правото да покровителства православните поданици на Османската империя и установява колективен протекторат на великите сили над автономните княжества Молдова, Влашко и Сърбия. С оглед на собствените си икономически интереси, западните велики сили налагат на конференцията създаване на Европейска дунавска комисия, чрез която с режима на корабоплаване по реката започват да се разпореждат недунавски държави.
Междувременно, в началото на ХІХ век, балканските земи получават исторически третото си събирателно название, след като немският географ Йохан Цойне въвежда, през 1808, термина “Балкански полуостров”, чиято етимология е изведена от турския превод на Стара планина (”Балкан”). След утвърждаването му, през последната четвърт на ХІХ век, той започва да се използва в множествено число (“Балкани”) като израз на езиковото, етническо, религиозно и културно разнообразие на региона (9) . Понятието “Балкани” е своеобразно отражение на действително течащият процес на формиране на единна общност. Общият исторически корен (наследници на древногръцката, елинистичната, античната римска и средновековната византийска култура), съвместно преживяното минало (въпреки някои, наложили се клишета, балканските средновековни държави по-често си сътрудничат, отколкото воюват помежду си), общата християнска религия (с изключение на ислямизираните през османската епоха бошнаци и албанци), сходната злощастна съдба в теократичната Османска империя и усещането за общи интереси срещу имперската политика на всички велики сили, залагат темелите на балканската общност и пораждат балканската взаимност.
Измеренията на Балканското възраждане
Общата шествековна робска участ лишава балканските народи от възможността да преживеят поетапно и пълноценно мощните духовни обновителни процеси на Възраждането (ХІV – средата на ХVІІ век), Рационализма (средата на ХVІІ – началото на ХVІІІ век), Просвещението (ХVІІІ век), Романтизма (първата половина на ХІХ век) и Позитивизма (втората половина на ХІХ – началото на ХХ век). Някои техни елементи са вплетени, в приспособен към доминиращата османска среда вид, в Балканското възраждане (края на ХVІІ – началото на ХХ век), което е закъснял, по силата на обстоятелствата, отзвук не само на западноевропейския Ренесанс, но и на Славянското възраждане (ХVІ – началото на ХХ век). Централно място в него заема идеята за съюз на балканските народи, под знака на Кръста, срещу Полумесеца. Пръв се доближава до нея патриархът на гръцката национална революция Ригас Велестинлис, пледирал в самия край на ХVІІІ век за единна държава на народите от Европейска Турция. Лидерите на националноосвободителното движение на балканските народи бързо виждат големия заряд, съдържащ се в идеята за християнска федерация на полуострова, като стимул за колективно отхвърляне на османския гнет, възможност за мирно решаване на национално-териториалните проблеми в региона и средство за общо париране експанзията на великите сили. Активно се обсъждат различни (обикновено утопични – б.р.) проекти за Южнославянска, Балканска, Дунавска, Балкано-Дунавска конфедерация, или за федерация на републики по швейцарски образец, получили подкрепата на легендарния италиански революционер Джузепе Мацини, ръководителя на унгарското националноосвободително движение Лайош Кошут, полския държавник Адам Чарториски, френския академик Жером-Адолф Бланки и други популярни общественици в тогавашна Европа (10) .
Ала искреният стремеж на народите към обединение е надмогнат от зараждащия се шовинизъм сред държавно-политическия елит на възникващите балкански държави. Гръцката “Мегали идея” на Йоан Колетис (14 януари 1844), целяща възстановяване на Византийската империя, сръбското “Начертание” на Илия Гарашанин (края на 1844) за обединяване на териториите от времето на цар Стефан Душан (11) , миражът за “Велика България” на премиера д-р Стоян Данев от началото на ХХ век (този проект, за разлика от останалите, не предвижда пресъединяването на земи, чието население да не е преобладаващо българско – б.р.) (12) , османската теза за “Велик Туран” на Зия Гьокалп (1912) и аналогични великодържавни стремежи в другите балкански страни, активно подкрепени от прекомерни династически амбиции, завихрят перманентна пропагандна война на полуострова (13) , блокират балканското разбирателство и единодействие и създават вътрешно напрежение и ежби, които не обслужват общобалканските интереси. Великодържавните амбиции се оказват прекалено голeми за малките Балкани, за да могат да бъдат понесени от скупчените и размесени народи на полуострова. На прерастването на национализма във великодържавен шовинизъм обаче не бива да се гледа като на балкански патент. Напълно основателна е забележката на Марк Мазовер, че “Европа даде на Балканите…идеологическите оръжия – преди всичко под формата на модерния, романтичен национализъм, с който да се унищожават” (14) . Освен това, не бива да се забравя, че сред най-важните фактори за разнобоя между балканските страни е подстрекателството на великите сили и превръщането на Балканите в пионка на международното поле и средство за поддържане на равновесието в “Европейския концерт”.
Политиката на западните велики сили, насочена към съхраняване целостта на Османската империя с обещания за реформирането и, е компрометирана от поредната Източна криза (1875-1878). Въстанията в Босна и Херцеговина (1875) и Априлското въстание в България (1876) развенчават мита за раболепието на тези народи, разкриват истинската същност на османския деспотичен режим и показват особено релефно последиците от западната политика на запазване на статуквото. Едва когато жестоката разправа с надигналите се народи скандализира световното обществено мнение, великите сили се заемат отново с Източния въпрос. Подходът и този път е въплъщение на старата егоистична имперска политика “Разделяй и владей”. Започват тайни пазарлъци зад гърба на балканските народи с едничката цел за такава нова подялба на региона, която да удовлетворява интересите на всички велики сили. Когато, под натиска на руската общественост, Петербург решава отново да воюва за свободата на братята-православни християни на Балканите, главна грижа на западните велики сили е присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария и предотвратяване създаването на голяма славянска държава на юг от Дунава (Райхщатското споразумение между Австро-Унгария и Русия от юли 1876).
Особено показателен за подхода на западните велики сили към Балканите е българският въпрос. Те не признават на българите дори това, което признава султанът на Османската империя – единството на териториалните предели с преобладаващо българско население, фиксирано във фермана на Абдул-Азис за създаване на Българска екзархия (1870), допълнен след провеждане на плебисцити в Скопска и Охридска епархии (1874). Под натиска на Великобритания, Цариградската посланическа конференция на великите сили (декември 1876) предлага на Високата Порта обособяването на две автономни български области: Източна, с център Търново, и Западна, с център София. Същата тази Великобритания, след година и половина, налага на Берлинския конгрес на великите сили (1878), признаване на “васално на Негово Величество Султана” Княжество България, само в пределите на Северна България (благодарение на канцлера на нововъзникналата велика сила Германия – Ото фон Бисмарк, към него е добавен Софийският санджак), обособяването в Южна България на т.нар. Източна Румелия, като автономна “триезична” област, в рамките на Османската империя, и запазване на статуквото по отношение на останалите български територии – Македония и Одринска Тракия (т.е. връщането им под пряката власт на Високата Порта), срещу поредните обещания за реформи в европейските християнски вилаети на империята.
Така, Берлинският конгрес начертава нова политическа карта на Балканите зад гърба на балканските народи, въпреки тяхната воля и независимо от етническите реалности на полуострова. По авторитетното признание на видните френски специалисти по нова и съвременна история академиците Ернест Лавис и Алфред Рамбо, Берлинският договор е “паметник на егоизма, дело на завистта, акт неморален и долен” (15) . Загърбването на историческите и етническите дадености, съзнателното разпокъсване на най-голямата балканска нация – българската, и раздаването на безспорни нейни части на всичките й съседи е предварително планирано и съзнателно изпълнено залагане на бомба с часовников механизъм на Балканите. И за да бъде международното престъпление всеобхватно и христоматийно, тези, които го извършват, създават на борещата се за национално обединение България имиджа на “непоправим ревизионист” на полуострова, а на вкараните в безкрайни конфликти Балкани – образа на “размирния регион на Европа”. През 1893 група британски експерти се ангажира с прогнозата, че до края на ХІХ век ще избухне европейска война “в някое отдалечено балканско село, с опита за убийство на българския княз от руски шпионин, преоблечен като свещеник” (16) . А през 1907, в книгата си “Защо “дива Европа” ли?”, издадена в Лондон, журналистът Хари де Винт внушава: “защото…терминът съвсем точно подхожда на дивите държави между Адриатика и Черно море, в които цари беззаконие” (17) .
След Берлинския конгрес, наред с помръкналите надежди за справедливо решаване на Източния въпрос, страните от региона се натъкват и на друг съществен проблем. Останали, поради османското господство, встрани от промишления преврат и разполагащи с ограничени природни ресурси, Балканите се утвърждават като традиционно най-слабо развития регион в Европа. Изостаналостта тласка нововъзникналите национални държави към търсене на външни покровители, от което великите сили се възползват с готовност, за да превърнат полуострова в арена на сблъсъци за надмощие, а държавите от региона – в свои клиенти и заложници на чужди интереси.
Опитите за балканско единение
Въпреки бруталната намеса на великите сили и великодържавните амбиции на поставените по тяхна воля чужди монарси във владетелските дворове на всички (с изключение на Белград и Цетине) балкански столици (18) (макар в Балканското възраждане да доминират по-скоро републикански настроения), стремежът към балканска взаимност оцелява. Общата историческа задача за освобождаване на Балканите от османска и австрийска власт и за ефективно противопоставяне на опеката на великите сили, ражда социалдемократическия лозунг “Балканите за балканците!” (19). Появяват се нови, по-добре аргументирани платформи за Южнославянска федерация като първи етап на бъдеща общобалканска федерация, за Балкано-Карпатска демократична федерация, а също за Източна федерация, която да парира руските и австро-унгарските домогвания (20) . Поучени от горчивия си исторически опит, правителствата на балканските християнски държави демонстрират стремеж към засилено стопанско сътрудничество: сключената митническа спогодба между Княжество България и Източна Румелия (1884) получава развитие с договора между Кралство Сърбия и Княжество България за създаване на митнически съюз (1905).
В периода на разделянето на великите сили на две военнополитически групировки (1882-1907), те съзнателно ограничават активността си спрямо Османската империя до безплодни предложения за реформи в християнските вилаети (Мюрцщегската програма на Русия и Австро-Унгария от 1903 и Равелската програма на Русия и Великобритания от 1908), отхвърлени безцеремонно от Високата Порта. Получили в тази обстановка по-широко поле за маневриране, балканските страни започват да координират външната си политика. Проведената в Женева, през 1907, среща на общественици и политици от България, Гърция, Румъния и Сърбия приема резолюция за необходимостта от създаване на Източна федерация (21) . Г олеми надежди в това отношение вдъхва Балканският съюз на Царство България, Кралство Сърбия, Кралство Гърция и Княжество Черна гора (1912-1913), постигнал с общите си скромни усилия онова, което могъща Европа не желае да направи в продължение на векове – изтласкване на ретроградната ислямска Османска империя от християнска Европа и освобождаване на Албания (22) . Но, когато балканците свършват работата на европейците, техните настойници – великите сили, не пожелават, с развиваното си през вековете дипломатическо майсторство, да подкрепят предложението на гръцкия премиер Елефтерос Венизелос, на Лондонската мирна конференция (1913), за създаване на Балканска конфедерация (23) , нито пък да възпрат младите балкански държави и собствените си протежета (неопитните и чужди на Балканите монарси) от проявата на вътрешнобалкански страсти, като сдържат неразумните им амбиции – накратко, да предотвратят взаимоизтребителната Междусъюзническа война (1913), от която се възползват Румъния (подстрекавана от Австро-Унгария) и Османската империя (при безмълвното съучастие на великите сили), овладяла отново част от Балканите и бетонирала се окончателно като европейска сила.
Всъщност, най-голямата грижа на великите сили по време на Балканските войни (1912-1913) е да не допуснат те да се превърнат в предверие на Голямата война, за която се готвят усилено, но още не се чувстват достатъчно подготвени. Трескавата им подготовка за силово преразпределяне на света ползва различни прикрития, между които Международна комисия за изясняване причините за Балканските войни, с участието на държавници, общественици, учени и журналисти от Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Русия, Франция и САЩ (24) . Когато подготовката за войната приключва, търсеният повод за нея е открит именно на Балканите – убийството на австрийския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево от сръбския студент Гаврило Принцип (юни 1914). Тази изява на ширещите се ултранационалистически и антиимперски настроения на полуострова е експлоатирана от Запада двупосочно: като желан повод за Европейска война (кой ли би повярвал, че без този атентат войната за преразпределяне на света не би започнала) и като поредно удобно средство за създаване на ново европейско плашило – размирните Балкани като “барутен погреб на Европа”. При това, тази нова проява на пренебрежение към полуострова не се оказва пречка блоковете на старите и новите велики сили (съответно, Антантата и Тройният съюз) трескаво да търсят военни съюзници в региона. Забъркани от Берлинския конгрес във вечни противоречия помежду си и имащи различни външни покровители, всички балкански страни се оказват въвлечени в световната война с надеждата да решат националните си проблеми, залагайки на различни военнополитически групировки (само появилата се малко преди това албанска държава не участва във войната, но на територията и също се водят бойни действия). В резултат от Първата световна война (1914-1918), в която, на няколко фронта, воюват и балканци срещу балканци, държавите в региона закономерно се оказват разделени на победители и победени.
Версайската система от договори (1919-1920), подготвени без участието на победените държави и, за първи път, с активна намеса на извъневропейски сили (САЩ и Япония), но при водещата роля на Франция и Великобритания, сурово наказва народите за прегрешенията на техните лидери. Отнемането от победените на територии, върху които имат безспорни исторически и етнически права, налагането на фантастични репарации и контрибуции, формирането на първата универсална световна организация - Обществото на народите (ОН) - само от победителите, както и ред други, крайно несправедливи, клаузи, залагат нови трайни противоречия и създават условия за неизбежна скорошна поява на масови ревизионистични нагласи в унизените страни. Наблюдавайки високомерно боричканията между страните от региона на Парижката мирна конференция, британският премиер Лойд Джордж иронизира балканските държави, наричайки ги “малките гладни лъвчета” (25) . Непосредствено след Първата световна война, кореспондентът на “Чикаго Дейли Нюз” Пол Маурър вкарва в оборот термина “балканизация”, използван в книгата му “Балканизирана Европа”, обозначавайки с него създаването на малки разнообразни държави в райони с безнадеждно смесени раси (26) . В стремежа си да увековечат неравноправното третиране на държавите, архитектите на Версайската система на международните отношения създават мрежа от регионални организации под свое покровителство: Малката Антанта, обединяваща Кралството на сърби, хървати и словенци, Румъния и Чехословакия (1921-1938), Балканският пакт, включващ Югославия, Румъния, Гърция и Турция (1934-1940) и други, които се държат високомерно и назидателно спрямо победените си съседи, като “малки победители”, ползващи се с безрезервната подкрепа на “големите”. Това, в най-голяма степен, важи за Букурещ, реализирал, с подкрепата на силните на деня, великодържавната си мечта за “Румъния Маре” (макар и за кратко, както ще покаже бъдещето), а също и за Белград.
Така, Междусъюзническата и Първата световна война теглят дълбока разграничителна межда между балканските държави и видимо отслабват разбирателството в региона. Духът на общобалканското сътрудничество се поддържа предимно от неправителствения сектор: Балкански игри (от 1929), Балкански медицински съюз (Букурещ, 1932) (27) , Балканско бюро по труда (1933), Балкански математически съюз (Букурещ, 1937) (28) , Конференция на архитектите от балканските страни (1937) и, особено, неофициалните Балкански конференции за обществено разбирателство и мир (1930-1933), проведени по инициатива на гръцкия политик Александрос Папанастасиу и под егидата на ОН (29) .
Балканите в периода между двете световни войни
В резултат от Първата световна война международното положение на Балканите търпи съществени промени. С овладяването на властта от болшевиките (1917), Русия отпада от състава на великите сили и е поставена в международна изолация. Ролята си на балкански фактор тя се стреми да поддържа чрез балканските секции на инициирания от Москва Комунистически интернационал (1919-1943) и тяхната регионална организация – Балканската комунистическа федерация (1920-1932), агитираща за федерация на балкански социалистически републики. Поради социалнополитическата несъвместимост, възможностите за съветско въздействие върху Балканите остават ограничени дори и след приемането на СССР в ОН със статут на велика сила (1934), оказало се временно (през 1940 Москва е изключена от Световната организация заради войната с Финландия).
Балканите са освободени и от традиционно най-заинтересованата в региона западна велика сила – Австро-Унгария, победена и разчленена по волята на победителите на съставните си части.
Значително намалява влиянието на Германия, лишена от колониите, от статута си на велика сила и от членство в ОН. Но, със съдействието на САЩ и Великобритания и главно със собствени усилия, германската Ваймарска република успява твърде бързо да възстанови страната от руините на войната и да наложи приемането си в ОН със статут на велика сила (1926).
Макар да се нарежда сред победителите в Първата световна война и опитва да води амбициозна политика на Балканите, Италия, до голяма степен, губи притегателността си, поради стъписващото въздействие на установения през 1922 тоталитарен режим на Мусолини.
С далеч отиващи последици за балканските народи е лишаването на Османската империя от африканските й владения (1912), нейното разпадане (1918) и, особено, преобразуването й, в резултат на Кемалистката революция (1918-1922), в национална и светска Република Турция. С респектираща последователност и решителност лидерът на революцията Мустафа Кемал, заслужено наречен “Ататюрк” (“баща на турците”), обявява страната за република (1923), премахва Халифата (1924), конфискува вакъфските имоти, премахва дервишките ордени, въвежда светско образование (1925), заменя шариатската съдебна система с швейцарското гражданско право (1926), премахва полигамията, отделя религията от държавата, забранява носенето на фесове и фереджета, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена, въвежда Грегорианския календар и латинизирана азбука (1928), установява задължително образование (1931) и дава избирателни права на жените (1934). Преживяващата национален подем турска държава успява да внесе съществени ревизии в установената след Първата световна война международна система (заменяне на Севърския мирен договор от 1920 с Лозанския, от 1923, и възстановяване суверенитета над Проливите с Конвенцията от Монтрьо от 1936) (30) , с което гарантира достойното си място в международната общност. Така, чрез решителното си разграничаване от вековното османско наследство и залагане основите на светската държавност, Турция заслужено започва да се възприема не като чужда, а като неразделна съставна част на пъстрия в езиково, етническо, религиозно и културно отношение балкански свят, като модернизираща се държава, стремяща се да участва активно, равноправно и пълноценно в международния живот, като общност, която в искрения си стремеж към модернизиране наистина държи на своята европейска принадлежност.
Следвоенният период от развитието на Балканите преминава, като цяло, под знака на разделителните линии, установени с Версайските договори. Но идеята за регионална взаимност е поддържана от обсъждането на нови проекти за изграждане на Южнославянска федерация, на Дунавска федерация и на Българо-Югославско-Чехословашка федерация. Динамизирането на политическия живот с идването на Хитлер на власт (1933), приемането на СССР в ОН (1934) и преминаването на ревизионистичните сили на Балканите, Европа и света в открито настъпление, дава тласък на балканския диалог. Балканските конференции водят до създаването на Балкански съюз между Гърция, Турция, Румъния и Югославия (1934), а ОН обсъжда, във връзка с това, идеята за учредяване на Институт за балканско коопериране (31) . За жалост, сбъдва се предсказанието на Уинстън Чърчил, че поради прекомерно суровото отношение към победените Версайските договори ще доведат до нова, още по-кръвопролитна световна война (32) .
Гигантската борба на великите сили за осигуряване на съюзници във Втората световна война (1939-1945) изостря междудържавните отношения на Балканите. С разпространяването на огъня върху полуострова, постепенно, всички държави от региона се оказват въвлечени в ожесточената война на страната на Тристранния пакт или на Съюзническата коалиция. С подстрекателството на първия се раждат нови великодържавни доктрини на Балканите: така фашистка Италия дава идеала за “Велика Албания”, а нацистка Германия поощрява идеята за “Велика Илирия” в Хърватска и насърчава амбициите на София и на Букурещ за “Велика България” и за “Романия Маре”. Силните позиции на Германия и Италия на Балканския полуостров дават повод на злонамерени сили в западните демокрации да превърнат Балканите в “мръсна дума”. Началото е поставено от американския журналист Джон Гънтър в книгата му “Европа без маска”, издадена през 1940, която третира презрително балканците, като генетично увредени хора: “Непоносим позор е за човешкия и политическия дух, че тия ограничени и жалки, бедстващи, и нецивилизовани малки страни на Балканите се карат и смеят да се карат, докато от това не произлезе пак някоя световна война. Около 150 хиляди млади американци трябваше да умрат заради убийството, извършено през 1914 в калното гнездо Сараево” (33) .
Но дори в тези драматични години, стремежът към сътрудничество е жив и намира израз в съпротивителното движение, стремящо се към общобалкански фронт за въоръжена антифашистка съпротива, в името на общо бъдеще на балканските народи. То придобива по-ясни очертания с договора между емигрантските правителства на Югославия и на Гърция от 15 януари 1942 за създаване на конфедерация между двете държави като основа за бъдеща Балканска федерация (34) . Ала опитите да се даде шанс на идеите за федериране са блокирани от наследеното в миналото недоверие и сблъсъка на националните програми, но най-вече - от упоритото нежелание на великите сили от Съюзническата коалиция. Водещата роля при решаването на балканските дела е иззета от европейците и преминава в ръцете на болшевишкия евразийски Съветски съюз, чиято военна мощ стремително нараства, и на отвъдокеанските САЩ, изоставили политическия си изолационизъм и поставили си за цел да използват войната за укрепване на своето влияние в Европа (35) . В тази обстановка пропадат всички дипломатически инициативи на британския премиер Чърчил за изграждане на санитарен кордон между Европа и Съветска Русия: Балканска федерация (непосредствено след поврата във войната), Дунавска федерация (в разгара на войната), Федерация на държавите от Централна и Източна Европа (в края на войната) (36) . Натъквайки се на съпротивата на СССР и САЩ, Чърчил се преориентира към разпределяне на сфери на влияние, като важно място сред тях отрежда на Балканите. След настойчивия му натиск, “тримата големи” (Сталин, Рузвелт и Чърчил) договарят секретната Ялтенска подялба на Балканите зад гърба не само на балканските народи, но и на легитимните им държавни институции (37) . Този таен дележ обрича на неуспех опитите на държавните лидери в региона за създаване на Южнославянска (1944-1945) (38) , Балканска (1947-1948) (39) и по-широка федерация, обхващаща, наред с балканските държави, още Полша, Чехословакия и Унгария (1948) (40) .
Балканите по време на студената война
След Втората световна война, играта с Балканите, наречени от американския дипломат и идеолог на студената война Джордж Кенън “ярко неевропейска цивилизация” (41) , продължава. По непреклонната воля на великите сили балканските страни са натикани във формиралите се непосредствено след войната военнополитически блокове: Западен (Гърция и Турция) и Източен (Албания, България, Румъния и Югославия). Положението на полуострова се усложнява още повече с измъкването на Югославия от орбитата на Кремъл (1948) и превръщането й, през 50-те години, в един от лидерите на Движението на необвързаните държави – знаменателен факт, станал възможен не толкова поради куража на Тито, колкото заради договореното в Ялта “равноправно” разпределение на източното и западното влияние в страната (50% на 50%). Доказателство за това е неуспехът на опита да се излезе от рамките на военнополитическите съюзи с Втория Балкански пакт на Гърция, Турция и Югославия (1953-1955), показал, че и след смъртта на Сталин постигнатото “джентълменско споразумение” за разпределянето на балканската баница остава в пълна сила (42) . Политическата ситуация на Балканите става още по-сложна след разрива на Албания със СССР (1960-1961), като Тирана първоначално разчита на подкрепа от Китай, а през 1978 окончателно се самоизолира се от света, и на фона на противоречията между Румъния и Съветския съюз (1964) (43) . Отслабването на съветските позиции на Балканите е съпътствано от ръст на интереса към тях от страна на Китай, който, от средата на 60-те години на миналия век, подпомага материално Албания и подтиква Югославия и Румъния да се отдалечат от Кремъл, установявайки сътрудничество с Гърция и Турция. Това пък стимулира американското внимание към региона, намерило израз в лансираната от Збигнев Бжежински идея за изграждането на Балкански митнически съюз, с участието на Гърция, България, Румъния и Югославия (януари 1968) (44) .
Все пак, от средата на 50-те години на ХХ век, започва постепенно размразяване на отношенията между балканските страни, благодарение на инициативата за превръщане на Балканите в безядрена зона (1957), пробива на доктрината за мирно съвместно съществуване между държави с различен обществен строй (1958), движението за балканско разбирателство (възникнало в Гърция през 1959 и разпространило се в другите страни от региона) (45) и движението за сигурност и сътрудничество в Европа (обхванало и балканските страни, през втората половина на 60-те години). Голям принос за разведряването внася неправителственият сектор. Възстановени са Балканският медицински съюз (1962) и Балканският математически съюз (1966); създадена е Международна асоциация за изучаване на Югоизточна Европа (Букурещ, 1963), която започва да провежда международни конгреси по балканистика (от 1966); учреден е Съюз на балканските архитекти (1965); започват да се организират прегледи на балканските етнографски и фолклорни филми (от 1962), срещи на бюрата на националните комисии за ЮНЕСКО (от 1963), срещи на балканските писатели (от 1964), фестивали на балканските народни песни и танци (от 1965), балкански филмови фестивали (от 1965), балкански филателни изложби (от 1965), срещи на журналистите от Балканите и Адриатика (от 1965), а също многобройни младежки, студентски, синдикални и научни форуми. Тази променена обстановка прави възможно формирането, по инициатива на Гърция, на работна група на ООН за изграждане на пътна мрежа на Балканите и свързването й с Централна и Западна Европа (1955-1965) и свикването на Балканска конференция по проблемите на растителната защита (1967). По-осезаеми практически резултати обаче носят само балканските туристически конференции (от 1966) – страните от региона (без Албания) подписват петгодишно Споразумение за взаимно сътрудничество в областта на туризма (Букурещ, 1971) и Споразумение за опростяване на визовите и митническите формалности (София, 1973).
Разчупването на двуполюсния балкански модел създава условия католическата и протестантската части на Европа да започнат да преодоляват предубежденията си към православните Балкани. Дотогава доминира високомерният поглед върху тези, отписани от Европа, народи, намерил израз в прословутата британска констатация, че “Балканите са място, където едно се говори, друго се прави, а трето се мисли” (46) . На тази основа европейците разглеждат балканския манталитет като нещо нелогично, неефективно и упорито съпротивяващо се на опитите за облагородяването му. Едва през 60-те години на ХХ век Западът започва да се опитва да вникне в дебрите на балканската душевност, оценявайки по достойнство, с Нобелова награда за литература, Иво Андрич (1964) за талантливото му и задълбочено интерпретиране на “ Homo bal к ani с us ”.
Вследствие на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) и неговия Заключителен акт от Хелзинки (1 август 1975) започва да се налага нова култура на общуване, намерила израз и в нарасналата дипломатическа активност на Балканите. По инициатива на ЮНЕСКО, в София е открит Международен документационен център по балканистика (1975). В рамките на Икономическата комисия за Европа на ООН е създаден Координационен комитет по проучване на възможностите за свързване на енергийните системи на балканските страни (1976). Първата официална среща на правителствени експерти (Атина, 1976) очертава 16 области на възможно сътрудничество и набелязва около 150 конкретни предложения. По настояване на единствения останал верен на Кремъл съветски сателит – България, следващите четири консултативни срещи на правителствени експерти (1979-1984) са посветени на отделни проблеми. Диалогът за първи път е пренесен и в политическата област с официалната Балканска среща по превръщането на Балканите в безядрена зона (Атина, 1984).
Но тези първи обнадеждаващи симптоми на общобалканско сътрудничество не получават очакваното развитие поради разразилата се през 1979 “втора студена война”, във връзка със съветската агресия в Афганистан и последвалото установяване на американски ядрени системи в Западна Европа. Дълбоко вкоренените предубеждения към Балканите отново овладяват публичното пространство, като са предприети опити за “академичната” им обосновка. “Характеризиран дълго като “барутния погреб на Европа”, полуостровът наистина е оправдал името си”, твърди в издадената през 1983 двутомна “История на Балканите” американският професор по история Барбара Йелавич, която хвърля върху региона вината и за Кримската, и за Първата световна, и дори за студената война (47) .
Трайното разкрепостяване в международния живот, станало възможно с Горбачовата “перестройка”, рефлектира в интензивността, обхвата и равнището на балканския диалог. След смъртта на Енвер Ходжа (1985), Албания започва да преодолява международната си самоизолация и постепенно се включва в балканските инициативи. Създаден е Постоянен координационен комитет по въпросите за намаляване опасността от земетресения в Югоизточна Европа (Париж, 1985), а в Букурещ се провежда Балканска експертна среща по въпросите за превръщане на Балканите в зона, свободна от химическо оръжие (1986). От голямо значение е инициираната от Югославия (1987) първа Среща на министрите на външните работи на балканските държави (Белград, 1988) (48) , последвана от срещи на висши представители на външните министерства (49) , на ресорни министри и на експерти. Подписани са споразумения за взаимно ненападение, за преки телефонни връзки между държавните ръководители, военните министри и граничните войски, за неразполагане на войски и съоръжения от други райони на Европа, за изграждане на взаимно свързана балканска железопътна система, които, наред с установения мораториум върху ръста на военните разходи и ограничаването им, започват да пропъждат смразяващия дъх на студената война. Правителствените усилия са подкрепени от Конференция на националните комисии за ЮНЕСКО, Среща на ректорите на балканските университети и Среща на кметовете на балканските столици.
Балканите в ерата на демократичните промени
Началото на демократичните промени в страните от Централна и Източна Европа (1989) и краят на студената война (1991) пораждат големи надежди за общобалканско сътрудничество. Започва преходът от комунистически тоталитаризъм към демокрация в България (ноември 1989), Румъния (декември 1989), Югославия (април 1990) и Албания (декември 1990). Разпадането, през 1991, на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), на Организацията на Варшавския договор (ОВД) и на самия Съветски съюз, разкрива реални възможности за суверенен външнополитически избор пред България и Румъния. Така се появява възможност сътрудничеството на полуострова да получи импулс, с акцент върху необходимостта от европеизация на Балканите (50) . Общобалканският диалог е продължен на Втората среща на външните министри, чийто домакин е все още незапочналата своето обновление Албания (Тирана, октомври 1990) (51) .
Като цяло обаче, и след студената война балканското сътрудничество протича бавно, трудно и мъчително. Общата изостаналост на региона продължава да прави балканските държави силно зависими отвън. Затова те трескаво следят гигантската борба между големите сили, след отхвърлянето на Ялтенската система на международните отношения, за поредно преразпределяне на зоните на влияние. Което не ги навежда до особено утешителни изводи. Твърде бързо става ясно, че великите сили и този път няма да оставят широки възможности пред балканските страни да вземат суверенни външнополитически решения. Желания повод за нова намеса в балканските дела, те виждат в раздвижването на дълго потисканите етнически и религиозни малцинства. Незаздравелите рани от миналото възраждат стари амбиции и националистически изблици, умело подхранвани отвън. Реанимираните балкански национализми довеждат до непрекъсната ескалация на кризите на Балканите (52) , всяка от които води до влошаване или замразяване на балканското сътрудничество и е използвана като повод за намеса на великите сили. Избрали отново Балканите като основно поле за премерване на силите си, те оказват върху държавите от полуострова силен и разнопосочен натиск, което изкуствено забавя модернизирането им.
Користният подход на великите сили към Балканите създава и друга предпоставка за поддържане на напрежение на полуострова – дисбалансът на въоръженията на балканските държави (53) , наложен с Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) от 1990, неговата актуализация (1992), Виенското споразумение за въоръженията в държавите, разположени по фланговете на НАТО (1996) и Споразумението към ДОВСЕ (1999). Някои страни се чувстват ощетени, особено в етномалцинствената ситуация на 90-те години, когато всички балкански държави се сблъскват с проблема за националната си сигурност (54) , което, естествено, не способства за утвърждаване на истинско доверие в региона.
Наред с етническите, религиозните и военните колизии, преобладаващата част от Балканите (зоната на новите демокрации) изживява, след студената война, продължителен икономически упадък, който в някои страни още не е преодолян. Уникалният преход от държавно-планова към пазарна икономика бързо ги свежда от средно развити до развиващи се държави. Не сработват ефективно на Балканите рецептите на Международния валутен фонд за бърза либерализация и рестриктивна парично-кредитна политика. На свой ред, стопанският упадък, както и високата социална цена на реформите, провокират социална (висока безработица, масово обедняване, значителен спад в качеството на живота, срив в здравеопазването, образованието, науката и културата), а и морална криза (народите от новите балкански демокрации са отпратени, по находчивия израз на Ралф Дарендорф, в “Долината на скръбта”). Тази всеобхватна криза придава своеобразен развой и на политическите процеси. Носталгията по миналото и неговите рецидиви правят необичайно дълга раздялата на Балканите с комунистическия тоталитаризъм. Всъщност, тук студената война приключва едва в края на 2000, със свалянето на последния комунистически режим в Европа - този на Милошевич в остатъчна Югославия. Тътренето на Балканите в опашката на общоевропейския процес, възраждането на старата им слава на “барутния погреб на Европа”, третирането им като “Пред-Ориент”, западната представа, че на Балканите живеят хора с “колективна параноя”, пропагандното превръщане на региона в плашило за “балканизация” на континента, роенето на национални държави на полуострова, общата изостаналост на Балканите и постоянното възпроизводство на несигурност там, пораждат значителни центробежни сили, размиващи естествените граници на региона. Някои, традиционно самоидентифициращи се и възприемани отвън като балкански държави, още от началото на 90-те години открито демонстрират политическо “бягство” от полуострова. След провъзгласяването на независимостта си (1991), Словения категорично отказва да бъде разглеждана като балканска държава, аргументирайки това с вековната си обвързаност, преди включването й в пределите на Югославия, с Централна Европа, като отклонява поканите за участие в общобалканския диалог. Аналогична позиция възприема впоследствие и Хърватска, макар да участва в балканските форуми поради специалните си отношения с Херцег-Босна в Босна и Херцеговина, по силата на Парижкия мирен договор от 1995. Поради някогашната си принадлежност към Австро-Унгария, Босна и Херцеговина също се самоопределя като централноевропейска държава и вече години наред предпочита да участва в балканския диалог като наблюдател. Като част от Централна Европа се разглежда, от 1992, и Румъния, позовавайки се на факта, че само 0.6% от територията и е разположена на полуострова, въпреки че е сред неизменните участници в балканското сътрудничество (55) (очевидно в очакване на необходимата балканска подкрепа за амбициите й спрямо Молдова). При невъзможността да избягат от региона, безспорните балкански държави се ориентират, в средата на 90-те години, към бягство от термина “Балкани”, превърнал се едва ли не в “мръсна дума” в европейския и световния политически лексикон (56) – дори чешкият президент Вацлав Хавел, през 1993, ясно разграничава “Вишеградската група” (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) от “традиционно възбудените Балкани” (57) . Така се налага четвъртото по ред историческо наименование на региона – “Югоизточна Европа”. Тази игра на думи се оказва приемлива за балканските народи, м акар те, без никакви притеснения, да продължават да се самоидентифицират като “балкански”. Докато терминът “Балкани” навява асоциации за “задния двор на Европа”, “Югоизточна Европа” подчертава европейската принадлежност на полуострова. Впрочем, “свиване” на балканския регион се наблюдава и в научните среди, които, търсейки нова адекватна терминология, лансират понятието “Балканска Европа” (58) . Като безспорно балкански, балканистиката приема Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Македония, Румъния, Сърбия, Турция и Черна гора. Често, с балканския регион се свързват Кипър, Молдова, Хърватска и Словения, а в някои случаи – дори Унгария, Украйна и Италия.
При създалите се след студената война нови обективни реалности и субективни пречки, Балканите продължават да се възпроизвеждат като разединен и подчинен на различни зони на влияние регион. Полуостровът се оказва голям залог и за единствената мегасила в света САЩ, и за обединяваща се в ЕС Европа, и за Руската Федерация.
Русия, претърпяла едно от най-тежките си исторически поражения и изпаднала във всеобхватна криза, болезнено преглъща горчивите хапове на унижението, провала на съветския експеримент, свличането от световна суперсила до “обикновена велика сила”, отчайващото качество на живота. Формиращият се нов руски политически елит размишлява над случилото се, преброждайки огромните пространства от “предателството на Горбачов”, през “слагачеството на Елцин пред американците”, до “новата социалнополитическа идентичност на Руската федерация” в динамично променящия се след студената война свят. Погълната от грижата да спаси от бившия СССР онова, което е възможно, изоставена от някои бивши съветски републики и от довчерашните си стратегически съюзници от Източна Европа, отхвърлена от Западна Европа и подложена на силен американски натиск, в началото на 90-те години на ХХ век, Русия е, в значителна степен, изолирана от балканските проблеми. Относително устойчиви остават позициите й само в остатъчна Югославия.
На свой ред, Западна Европа преживява силна еуфория от победата в студената война. Освободили се от клещите на двете глобални суперсили (СССР и САЩ), западноевропейците укрепват своето единство в рамките на основната си организация – Европейската общност (ЕО), и се заемат с трансформирането й в Европейски съюз (ЕС). В опиянението си от отхвърлянето на евразийския опекун, Западна Европа си поставя амбициозната цел да отхвърли и другия – задокеанския. Тя дори е публично оповестена от председателя на ЕО Жак Поос, заявил на 29 юни 1991, по повод разпускането на СИВ: “Удари часът на Европа, именно на Европа, а не на американците.” (59) .
Това открито предизвикателство към САЩ, дали най-голям принос за победата на Запада в студената война, е посрещнато във Вашингтон с разочарование и спотаена надежда, че суровите реалности на политическия живот ще върнат Западна Европа в талвега на атлантическата солидарност. Американската раздразнителност към растящото западноевропейско самочувствие излиза наяве с официалния протест на САЩ против участието на ЕО, с отделна делегация, в СССЕ в Париж (ноември 1990) с мотива, че Общността не е държава (60) . А във връзка с изявлението на Жак Поос държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър прогнозира, на 4 август 1991, че “Европа ще се провали и болезнено ще осъзнае необходимостта от силна американско присъствие” (61) на Стария континент.
Преценките на американците се оказват по-адекватни на конкретните европейски дадености. Обединена Европа, така както я разбират тогава САЩ и Западна Европа, наистина се проваля. Проваля се...на Балканите. Изправена пред неочаквано предизвикателство – възродените балкански национализми, ЕО не съумява да намери убедителен и ефективен начин за тяхното обуздаване. Опитите й, от 1991 до 1993, да регулира сложните етнически, религиозни и политически противоречия в най-невралгичната точка на континента – разпадаща се Югославия, попадат в задънена улица. Обединена Европа укрепва позициите си на Балканите само чрез сключване на Европейски споразумения за асоцииране към ЕО на Румъния (1992) и България (1993). Причините за европейското безсилие на полуострова са не толкова в “размирните Балкани”, колкото вътре в самата Общност. Вниманието й е погълнато от нейната собствена трансформация в Европейски съюз, осъществена точно през онзи период. Като първа точка в новия си дневен ред, ЕС извежда окончателното спечелване на историческата конкуренция с Европейската асоциация за свободна търговия, което е постигнато с абсорбирането на три от най-важните й и богати членове – Австрия, Швеция и Финландия (1993-1995). Основна пречка обаче се оказва обстоятелството, че през цялото това време западноевропейците разглеждат Балканите като обречен “заден двор” на Стария континент и “апендикс на Европа”, т.е. като нещо чуждо и дори опасно за общоевропейския процес. Все по-натрапчиво се прогнозира, че всеки опит за “европеизиране” на Балканите неминуемо ще доведе до “балканизиране” на Европа. В търсенето на нови териториални очертания на Европа, ЕС изключва не само мюсюлманските балкански държави (Турция и Албания, станали членки на Организацията Ислямска конференция, съответно, през 1986 и 1992), но и православните страни от региона, поради “културната им несъвместимост”. Това схващане намира израз в изявлението на председателя на Съвета на министрите на ЕС Вили Клаас от октомври 1993: “Страните от Югоизточна Европа принадлежат, в културно отношение, към съществувалата някога Византийска империя. Те нямат демократични традиции и традиции на уважение към националните малцинства. Затова би било правилно разширяването на Съюза да се ограничи до “културния кръг” на западните държави. То трябва да спре до културните граници между православните и католическите европейски страни” (62) . Подобен подход налага възприемането на усилията на ЕС за регулиране на кризите като политика на външна, по отношение на Балканите, сила, а от вековния си опит народите от региона са убедени в користта на всяка външна намеса.
За провала на Европа да разреши сама неотложните балкански проблеми помагат доста и американците, които не просто наблюдават, а и активно работят това да се случи. Сценарият на събитията по декомпозирането на Югославската федерация се повтаря с обидно еднообразие, навяващо мисълта, че е писан не само извън Балканите, но дори не и в Европа (63) . В крайна сметка, регулирането на допълнително заплетената от САЩ югокриза се оказва непосилно за европейците, въпреки обнадеждаващото начало – постигнатото, с посредничеството на ЕО, Споразумение от Бриони (7 юли 1991) за прекратяване на военните действия в Словения.
След като провалът на Брюксел става явен, САЩ временно се примиряват с пренасянето на сложните балкански проблеми в ООН (1993). Зле прикритата надежда на Вашингтон, че и Световната организация ще се окаже безсилна, се оправдава доста бързо. Изправена пред въпроса за собственото си съществуване (главно поради подклажданите от САЩ искания за създаване на “трето поколение” световна организация), преминаваща през трудна адаптация към новата глобална среда на сигурност след студената война, и търпяща упреци от развиващите се страни, че отделя прекомерно внимание на “новите демокрации”, ООН поставя неправилна диагноза: военнополитическите конфликти на Балканите са дефинирани от нея като “хуманитарна криза”, което предопределя и неуспеха на усилията и.
Лишени от реални основания за продължаване на присъствието си в Европа след краха на ОВД, СИВ и СССР, САЩ откриват в балканските конфликти повод за намеса на Стария континент. Целта е ясно формулирана в изявлението на президента Бил Клинтън , от юли 1994, касаещо американската Стратегия за национална сигурност: “да се утвърждава ключовата роля на НАТО в Европа след студената война”. “Много институции ще играят роля в този процес - доуточнява той - в това число ЕС, ЗЕС, ОССЕ и ООН. Но най-важна роля ще играе НАТО , най-великият политико-военен съюз в историята ” (64) . За обосноваване на “необходимостта” от американска намеса в Югоизточна Европа активно се използва баснята за изначалната войнственост на балканците и вродената им склонност да се мразят (65) . При това Вашингтон залага на демонстрирания от началото на югокризата западен подход към разпадането на федерацията. “Дефинирането на югославската криза като чисто етнически конфликт се оказа опасно тресавище, в което затъват всички опити за ефикасна външна намеса” - констатира експертът по Югославия Сузън Удуърд, упреквайки Запада, че подкрепя само едната страна от конфликта (66) . За да тушира американската военна намеса на Стария континент , след изтеглянето на съветските войски от Европа и като контрапункт на ЕС, САЩ инициират създаването на Контактна група за бивша Югославия (1994), в която, наред с признатите западни велики сили (САЩ, Великобритания и Франция) и фактическата велика сила Германия, е включена и намесилата се , през февруари 1993 , в югоконфликта Русия. Търсеният повод за решителна американска интервенция е открит в кървавия инцидент на пазара в Сараево (5 февруари 1994), оказал се впоследствие мюсюлманска провокация (67) . Заменяйки езика на дипломацията на ЕС с аргументите на силата, САЩ налагат, чрез НАТО, волята си в Босна и прокарват в Контактната група за бивша Югославия своя план, предвиждащ “териториално разпределение в проценти, като че ли става дума за капитал на предприятие”, както справедливо изтъква френският балканист Бернар Лори ( 68 ) . Така се стига до Дейтънските споразумения (1995), с които, по авторитетното мнение на американския професор Френсис Бойл – личен съветник на босненския президент Алия Изетбегович, САЩ налагат в Босна и Херцеговина палестинския модел от 1947 (69) , чиито последици са добре известни. Този американски “урок” е даден на европейците публично, т.е. пред погледа на света, макар че САЩ демонстрират и звестен стремеж за съхраняване достойнството на ЕС, съгласявайки се окончателното подписване на Договора за Босна да стане в Париж (14 декември 1995). Решителната американска намеса в решаването на босненския проблем е съпътствана от предприетата , по предложение на Вашингтон , нова инициатива на НАТО в Европа – “Партньорство за мир” (януари 1994). Наред с другите нови демокрации, в нея бързо се включват Румъния (26 януари 1994), България (14 февруари 1994), Албания (23 февруари 1994), Словения (30 март 1994), Македония (15 ноември 1995) (70) , а впоследствие и Хърватска (25 май 2000), което значително укрепва американското влияние на Балканите. Като основна опора на политиката си в региона, Вашингтон всячески утвърждава балкански я си фаворит – Турция, трансформирала се, с лед разпадането на Югославия , в регионална суперсила. Стремително растящото американско влияние на Балканите и в източната част на Стария континент, както и утвърждаването, през 1994, на Русия като втори след САЩ фактор на полуострова, поражда сериозна тревога в Обединена Европа. Трескавото търсейки причините за своя провал, ЕС извлича няколко важни поуки от него. Зависимостта на Европа от американската воля в НАТО налага разбирането за необходимостта от собствен военен потенциал. В това отношение, първоначално се залага на Западноевропейския съюз (ЗЕС), който, въпреки силната съпротива на САЩ, се измъква от сянката на НАТО, премества седалището си от Лондон в Брюксел, става “неделим елемент” на ЕС (както е посочено в чл. J . 4/2 на Договора на ЕС от Маастрихт, от 1993) и се ориентира към изграждане на свои военни формирования и командни структури, с които да провежда самостоятелни операции за предотвратяване на конфликти и уреждане на кризисни ситуации. Чрез новосъздадената “система с променяща се геометрия” , ЗЕС увеличава ангажираните с него европейски държави от 9 на 28, включително с привличането на балкански страни: Гърция – като член (1995) , Турция – като асоцииран член (1992) , България (1994), Румъния (1994) и Словения (1996) – като асоциирани партньори.
Междувременно, ЕС прави някои важни изводи и от провала на опитите си за разрешаване на югокризата, като цяло. През декември 1995, еврокомисарят по външните отношения Ханс ван ден Брук формулира главната причина за това така: “при справянето с кризата Общността говореше с различни гласове” (71) . Този извод е сред главните стимули за преразглеждане договорната основа на Съюза. Новият Амстердамски договор, подписан през 1997 и влязъл в сила на 1 май 1999, фиксира, като една от петте основни цели на ЕС, отстояване на собствената идентичност на международната сцена (чл. 2). Същевременно, ЕС развива политиката си и към страните от Средиземноморието (с Евро-Средиземноморската инициатива от 1995, включваща Гърция и Турция), както и по отношение на държавите от Централна и Източна Европа (Инициативата “Партньорство за присъединяване” от 1997, предложила ясна европейска визия на новите демокрации - кандидатки за членство в ЕС, включително Словения, България и Румъния). На стремежа на Анкара за членство в Съюза се откликва с установяване на Митнически съюз между ЕС и Турция (1995).
В третирането на балканските страни обаче, ЕС проявява силни колебания. Създадената през 1995 Международна комисия за Балканите, с председател Лео Тиндеманс – евродепутат и бивш премиер на Белгия, включва представители не само на Европа (Франция, Великобритания, Германия и Полша), но и на САЩ. Осъществената от Комисията втора международна анкета за положението на Балканите (септември 1995 – април 1996) стига до редица обосновани изводи и интересни предложения (включително за създаване на Южнобалканска конфедерация) (72) , но и до доста обезпокоителни за самите балкански народи оценки. В доклада и изрично се набляга на “необходимостта” от сътрудничество между САЩ и ЕС за решаване на проблемите на полуострова (73) , като същевременно се подчертава, че “на Русия ... предстои да играе важна роля в установяване то на спокойствие и стабилност в региона ” (74) . Това затвърждава убеждението сред балканските държави ( както справедливо е констатирано и в доклада ) , че проблемите на полуострова идват от стремежа на великите сили да възстановят сферите си на влияние в него (75) .
Стреснати от очертаващата се американска доминация на Балканския полуостров и насърчени от общия стремеж на държавите от региона за присъединяване към семейството на европейските народи (по предложение на Македония, през декември 1995, Общото събрание на ООН приема Резолюция за европеизиране на Балканите), западноевропейците отново правят опит да вземат нещата в свои ръце. По идея на Франция, на 13 декември 1995, стартира Инициативата на ЕС за Югоизточна Европа (т.нар. “Процес Ройомон”), включваща 11 балкански страни (включително и Унгария), 15-те държави-членки на ЕС, а също САЩ и Русия (76) . Скоро обаче тя се натъква на конкурентната американска Инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа (т.нар. “План Шифтър”), приета на учредителна среща в Женева през декември 1996, с участието на балканските държави (без СР Югославия), Унгария и Молдова (77) . При това САЩ се опитват да организират военно сътрудничество между страните от “балкано-ориенталската” групировка (ако използваме терминологията на Самюел Хънтингтън) - Турция, България, Македония и Албания (срещата на военните министри на тези държави в Тирана, през 1996), което се възприема от Гърция (единствената тогавашна балканска страна-членка на ЕС) като опасност от формиране на военен обръч около нея.
По нов начин западноевропейците поглеждат и към Русия, която, от средата на 90-те години на ХХ век, започва да преодолява дълбоката криза, възвръща самочувствието си на реална велика сила, преоткрива уникалните си възможности на самостоятелен евразийски геополитически играч и демонстрира нарастваща самостоятелност на действията си в Европа. В това отношение, тя е насърчена с подписване на Споразумение за сътрудничество и партньорство между ЕС и Русия (1994), както и от водещите в процеса на евроинтеграцията държави, с установените редовни Срещи на върха между Франция, Германия и Русия за координиране на външната им политика (от 1998).
Балканите по пътя на евроинтеграцията
Притиснати между САЩ, ЕС и Русия, балканските държави правят плахи опити да проговорят с общ глас пред външния свят. Поставено е началото на Процес за сътрудничество в Югоизточна Европа, в чиито рамки са институционализирани Срещи на министрите на външните работи (от 1996) и на министрите на отбраната (от 1997) ( 78 ) , на държавните и правителствените ръководители (от 1997), а също формални (на министрите на културата, на пощите и телекомуникациите) и неформални (на вътрешните министри) министерски срещи. В рамките на процеса са създадени Балкански пощенски пул и Балкански телекомуникационен пул (1996), в които участва и Кипър. Генералните директори на железниците вземат решение за създаване на балканска телекомуникационна мрежа и нейното свързване с Европейската железопътна телекомуникационна мрежа “Хермес” (1998). През същата година стартира и Програма за изграждане на комуникационна мрежа на ректорите на националните университети от Югоизточна Европа, финансирана от ЕС.
Богат материал за размисъл върху рисковете на Балканите за европейската сигурност дават въоръженият бунт и размириците в Албания (1997), довели до пълен разпад на държавността в тази традиционно най-слабо развита страна на полуострова. Ескалацията на балканските кризи извън пределите на бивша Югославия показва, че обясн ението им съвсем не се изчерпва с личността на сръбския посткомунистически лидер Милошевич. В случая, намесата на международната общност се осъществява под егидата на ООН и при резонно разделение на труда: с възстановяването на въоръжените сили се заема НАТО (1997-1998), на полицията – ЗЕС (1997-2001), на администрацията – ЕС (1997), а с наблюдението на изборите – Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).
Междувременно, в нов индикатор за съотношението на силите на Балканите се превръща умело подхранваният отвън етнически конфликт в сръбската област Косово. Още от средата на 1995, преди окончателното решаване на проблема в Босна, САЩ започват да настояват за прекратяване на сръбския контрол над Косово (79) . Благоприятните за мюсюлманите споразумения за Босна активизират албанците в Косово. Кризата в сръбската област навлиза в драматичния си етап , под в лияние на появилата се през 1997 “Стратегия за националната сигурност на САЩ през новия век”, подчертава ща необходимостта от “възстановяване на автономията на Косово от Сърбия” (80) . Американското ЦРУ се заема с въоръжаването и обучението в Албания на формираната от косовските албанци Армия за освобождение на Косово, както се вижда от публикуваните в лондонския “Сънди Таймс” доказателства. В началото на 1999 югославският парламент взема решение за присъединяване на СР Югославия към Съюза Русия-Беларус, изтълкувано на Запад като реална опасност от поява на руски военни бази в Югославия. И тъй като недопускането на въоръжените сили на ООН в Югославия се основава на заложения в Устава на Световната организация принцип за ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави, трябва спешно да се открие приемлив за световното обществено мнение повод за намесата на НАТО. За целта, в Косово е изпратена наблюдателна мисия на ОССЕ, начело с Уилям Уокър – американски дипломат и щатен служител на ЦРУ, която веднага “се натъква” на масов гроб на избити косовари. Въз основа главно на тази инсценировка (81) и използвайки неадекватните репресивни действия на режима на Милошевич, НАТО решава, по предложение на САЩ ( подкрепено от Великобритания и Германия ), да накаже Сърбия. Въздушните удари на Алианса над остатъчна Югославия (март - юни 1999), без мандат на ООН, са предизвикателство пред международното право и, според някои, са в нарушение на самия Северноатлантически договор (82) . Изявлението на британския премиер Тони Блеър , от април 1999, че “Косово е на прага на Европа” (83) показва, че на действията на НАТО се гледа като на разправа с нецивилизовани не-европейци. Изненадващо, в северозападната част на Косово, населена предимно със сърби, се установява руски военен контингент, влязъл преди частите на пакта в областната столица Прищина. Докато западноевропейците наблюдават силовите акции на САЩ и Русия, американският държавен секретар Мадлин Олбрайт (родена в Европа) откровено им заявява , че след като Америка е осигурила бомбардирането на Югославия, Европа трябва да я възстанови. Друг американец, също с европейски произход – Збигнев Бжежински, добавя: “Косовският конфликт даде на европейците да разберат, че техният континент е предимно американски протекторат” (84) . Наложената от САЩ намеса на НАТО в Косово има и друг важен резултат – по инициатива на Вашингтон са изградени Многонационални сили за предотвратяване на кризи и конфликти (11 септември 1999) на Балканите, макар че използването им при последвалите балкански кризи се оказва невъзможно , поради възникналите разногласия и липсата на съгласуван механизъм за това. Бомбардировките на НАТО в Югославия решават един проблем (сръбските преследвания срещу косовските албанци), но създават други (албанските преследвания срещу косовските сърби и последвалото дестабилизиране на Македония). И макар съветничката по националната сигурност на новия американски президент Буш-младши - Кондоли з а Райс, да признава, че САЩ са се провалили в опита за разрешаване на Косовския конфликт (85) , урокът от това отново остава най-вече за Европа. Този път той сякаш е усвоен по-добре . Започва да се осъзнава , че зад редуващите се провали на Балканите прозира т “120 години на погрешн и преценк и и безразличие , след Берлинския конгрес” , от страна на великите сили към злощастната съдба на народите от полуострова (86) . За първи път Европа гледа на Балканите като на част от себе си. И този внимателен поглед й показва, че зона на нестабилност в Европа са не целите Балкани, а само част от тях. Тъкмо тази част е обхваната от нова та Инициатива на ЕС за Западните Балкани (2000), включваща бившите югославски републики (без Словения) и Албания. Така България и Румъния са извадени от зоната на нестабилност, като с тях са започнати и преговори за членство в ЕС (2000). На основно преразглеждане е подложено дори отношението на Обединена Европа към мюсюлманска Турция. На турското желание за членство в ЕС започва да се гледа като на възможност да се подкрепят усилията на Анкара за демократизиране на страната и утвърждаване на светските устои на държавността, да се намали американското влияние над Турция, да се пр итъпи остротата в гръцко-турските отношения, да се разреши Кипърския проблем, да се издигне преграда пред проникващия в Европа ислямски фундаментализъм, пък и да се докаже , по достатъчно убедителен начин, че ЕС е наистина единствената в света интеграционна общност, издигнала се над религиозната универсалност. Така, след дълги отлагания, е приета молбата на Турция от 1987 за членство в ЕС (края на 1999). Наред с това са взети и някои мерки за ограничаване на американската активност на полуострова. По повод раз двоението на страните от региона между европейските и американските инициативи , председателят на Европейската комисия Романо Проди подчертава , че “фрагментарни инициативи и множественост в приемане на решения та няма да допринесат за траен мир, възстановяване и стабилен растеж” (87) . Въз основа на това напълно справедливо разбиране , по инициатива на германското председателство на ЕС , европейците налагат създаването на Пакт за стабилност в Югоизточна Европа (юни 1999), функциониращ под егидата на ОССЕ, но при водещата роля на Е С ( 88 ) . С този Пакт, изключващ Югославия до установяването там на демократично управление през 2000, ЕС се ангажира с цялостното възстановяване и развитие на региона и ускорено то му интегриране в евроатлантическите структури, при прилагане на индивидуален подход към отделните държави от полуострова. Важна част от мерките за намаляване на американското влияние на Балканите е подписаната обща стратегия между ЕС и Руската федерация (юни 1999), реабилитираща напълно руския фактор в европейската политика.
Косовската криза помага на ЕС да осъзнае болезнено собствената си слабост откъм парадипломатически средства за постигане на своите цели. В отговор на тази насъщна потребност, Съветът на Европа решава да се пристъпи към създаване на Обща европейска политика на сигурност и отбрана (юни 1999 ). Незабавно е поет курс към интегриране на ЗЕС в ЕС, което е възложено на бившия генерален секретар на НАТО Хавиер Солана, вършещ по същество същата работа, но вече без да има до себе си американски посланик. Като генерален секретар на Съвета на ЕС и върховен представител по Общата политика в областта на международните отношения и сигурността, Солана заема и поста генерален секретар на ЗЕС (ноември 1999). Взето е радикално решение за постепенно прекратяване съществуването на ЗЕС и прехвърляне на основните му звена и функции към ЕС (ноември 2000) (89) . Еврокорпусът поема командването на силите на НАТО в Косово (2000). Осъзнавайки неделимостта на балканската и европейската сигурност, ЕС демонстрира решимост да се ангажира с главната отговорност за сигурността на целия континент, което е категорично демонстрирано на съдбовния Европейски съвет в Ница. Непосредствено преди откриването му (7 декември 2000) военният министър на САЩ Доналд Ръмсфелд заявява, че ако Европа претендира да бъде прекалено самостоятелна по военните въпроси, НАТО може да се превърне в реликва (90) . Без да се поддава на този натиск, Съветът залага, в новия Договор от Ница, Европейска политика на сигурност и отбрана и изграждането, за целта, на независими от САЩ и НАТО Европейски сили за бързо реагиране (първоначално с 60-хиляден състав). Незабавно след подписването на Договора на ЕС от Ница (26 февруари 2001) и още преди влизането му в сила (1 февруари 2003) започват да действат Комитет по политика и сигурност, Военен комитет и Военен щаб на ЕС (май 2001).
Особено богат на поуки е поредният труден тест за европейската архитектура на сигурността – кризата в Република Македония (през пролетта и лятото на 2001). Разразяването на нова криза в бивша югорепублика, вече след падането на режима на Милошевич (5 октомври 2000) и без сръбско участие, доказва, че обясняването на сложните балкански проблеми само с личността на белградския диктатор, с “лошите сърби” и с комунистическото наследство, едва ли е състоятелно. Още с избухването си, македонската криза опровергава тезата, че превантивно въведените в тази страна американски части (1993) са достатъчна гаранция за неразпространяване на въоръжения конфликт в Македония и показва, че американското военно присъствие по-скоро окуражава албанското малцинство да радикализира програмата си. Силно впечатление прави фактът, че “най-великият в историята политико-военен съюз” НАТО не изпълнява ангажимента си към Македония да я защити от дестабилизиращото влияние на Косово, фиксиран в Рамковото споразумение за участието на Македония в Инициативата “Партньорство за мир” от 2000. Както е известно, под натиска на САЩ, Македония приема над 200 000 косовски албанци, като със свои средства им построява лагери и ги храни. Но, когато въоръжени албански бунтовници нахлуват от Косово в Македония, САЩ възпрепятстват македонското правителство да предприеме решителни мерки за изтласкването им от страната. Подклаждането на албанския екстремизъм в Македония остава неразбрано от световното обществено мнение, при положение, че към момента на избухването на кризата македонските албанци и другите национални малцинства в страната съвсем не са потиснати: Демократическата партия на албанците и Партията на демократичния просперитет имат 25 депутати в 120-местния парламент; Демократическата партия на албанците участва в правителството с вицепремиер и четирима министри, като разполага с възлови позиции в структурите на вътрешната сигурност и въоръжените сили; външен министър е представител на турското малцинство, съставляващо 4% от населението на страната. В хода на самата криза продължаващата американска подкрепа за албанците поражда сериозни съмнения относно истинските намерения на Вашингтон. С посредничеството на американския дипломат Робърт Фроуик, действащ от името на ОССЕ, двете албански партии и нелегитимната Армия за национално освобождение подписват декларация за обща политическа платформа. Скандалът е толкова голям, че ОССЕ е принудена да се разграничи от действията на Фроуик, а под натиска на ЕС партиите се отказват от своите подписи. По споразумение с ЕС, всички политически партии в страната, с изключение на Партията на демократичния просперитет, се обединяват в т. нар. “Комитет Европа” за осъществяване на реформи чрез политически диалог. ЕС подписва с Македония първото споразумение от ново поколение – Европейско споразумение за стабилизиране и асоцииране към ЕС (9 април 2001). Кризата в Македония демонстрира новото съотношение на силите на Балканите. Участието на САЩ е значимо, но постигането на широко рекламираната цел на американската активност на Балканите (свалянето на режима на Милошевич) лишава стремежа им за по-нататъшно “присъствие” от благовидни основания. В същото време, ЕС съумява да възвърне водещите си позиции в региона и изиграва ключова роля в постигнатото Охридско споразумение за регулиране на кризата (август 2001) (91) . Не по-малко важно в случая е, че ЕС прилага свой собствен подход, принципно различен от американския в Босна и Херцеговина. Дори склонната да плува в американски води България, притисната от ескалацията на балканските кризи до собствените и граници, обявява, че намира следването на босненския подход за неуместно, тъй като той “не е доказал ефективността си като модел за умиротворяване и стабилизиране на мултиетнически държави в региона” (92) . Първият по-значим успех на Брюксел на Балканите - в Македония, е подкрепен от постигнатото Европейско споразумение за стабилизиране и асоцииране към ЕС на Хърватска (29 октомври 2001) и на подписаната, под егидата на ЕС, Конституционна харта на държавното формирование Сърбия и Черна гора (4 февруари 2003).
Балканите – тенденции и перспективи през ХХІ век
Началото на ХХІ век разкрива възможности за ново начало в живота на балканското общество. Възстановяването на социалнополитическото единство на Балканите с падането на режима на Милошевич, твърдата решимост на ЕС да поеме главната отговорност за сигурността на региона, атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001, развенчали мита за американската неуязвимост, и различният подход на САЩ и Европа в борбата с международния тероризъм водят до преразглеждане на отговорностите за Балканите. Заявлението на председателя на Европейската комисия Романо Проди, че бъдещето на балканските народи е в ЕС (началото на 2003) е подкрепено от респектиращи практически стъпки: по силата на споразумение между ЕС и НАТО (16 декември 2002) формиращите се Европейски сили за бързо реагиране поемат мисиите на Алианса в Македония (2003) и в Босна (2004). Направеното в Москва заявление на държавният секретар на САЩ Колин Пауъл, че американското военно “присъствие” в Европа е в процес на редуциране от 315 хиляди (в края на студената война) до по-малко от 100 хиляди души (януари 2004) е признание за резонноста на искането на Москва за отзоваване на американските войски от Европа (след като оттам са изтеглени 550-те хиляди руски войници от времето на студената война), но най-вече на естественото право на европейците сами да решават проблемите на Стария свят, включително на най-старата му част - Балканите.
Сред многобройните си насъщни потребности, Балканите се нуждаят най-вече от сигурност. Поучен от провалите си в опитите за регулиране на балканските кризи, опознал по-добре особеностите на региона и осъзнал по-ясно обективните си интереси, ЕС най-сетне разбира онова, в което подценяваните балкански народи отдавна са се убедили – че европейската сигурност е невъзможна без сигурност на Балканите, а балканската сигурност е възможна само в пределите на Обединена Европа. Но тъкмо в областта на сигурността разминаванията в схващанията на САЩ и на ЕС стават все по-сериозни. Новата американска Стратегия за национална сигурност (септември 2002) разбира сигурността като най-вече военна и акцентира върху превантивните военни действия по всички кътчета на планетата, в стремежа си за формиране на еднополюсен свят. В доста по-различен дух е издържана първата Стратегия по сигурността на ЕС (декември 2003), акцентираща върху необходимостта от укрепване на многополюсната система, нарастване на паравоенните фактори на сигурността и липсата на военно решение на борбата с тероризма. В нея се набляга, че предотвратяването на заплахите изисква не превантивни военни мерки, а добре функциониращи международни институции и укрепване ролята на ООН в гарантирането на световната сигурност (93) . В стратегията, европейската зона на сигурност е разширена до съседните на ЕС държави, в отношенията с които се търси не разделителна линия, а “привързаност” (94) . Стартиралата още през 2003 Европейска политика на съседство, подкрепена с Финансов инструмент за съседство, веднага обхваща Албания, България и Турция, а от 1 май 2004 се разпростира и върху Съюза Сърбия и Черна гора и Румъния. Макар да и зглежда т ( на пръв поглед и на първо време ) теоретични , дебатите между САЩ и ЕС по проблемите на сигурността получават конкретни практически измерения при опита за разрешаване на Иракската криза. Е С, като цяло , и повечето му член ове са сред най-активните противници на започналата на 20 март 2003 американска интервенция в Ирак ( осъществена без санкция на Съвета за сигурност на ООН и без решение на НАТО). Балканските страни са поставени под силен американски натиск, като някои от тях (България и Румъния) са принудени , въпреки широкото обществено неодобрение , да се присъединят към американската коалиция в името на желаното членство в Северноатлантическия пакт.
Паралелно с различията по съществуването на “иракски оръжия за масово унищожение”, които, в крайна сметка, остават неоткрити, се проявяват големи противоречия и по създаването и юрисдикцията на постоянно действащ Международен наказателен съд. Статутът на съда (95) е приет на Римската дипломатическа конференция под егидата на ООН с участието на 160 държави (1998) , въпреки волята на САЩ, гласували “против”, заедно с Русия и още пет страни. Когато се очертава възможността необходим ата за създаването на съда ратификаци я от 60 държави да стан е реалност, Вашингтон предлага американските военнослуж е щи, изпълняващи “миротворчески операции” по света, да се ползват с имунитет пред съда (макар че статутът му не допуска никакъв имунитет, включително за държавните глави). Направен е опит да се прокара през ООН резолюция в този дух, но тя не е подкрепена от нито една държава-членка на Съвета за сигурност, като единствено България гласува “въздържал се”. Повторният опит води само до компромисно решение на Съвета за сигурност, имунитетът на американските военнослуж е щи в чужбина да бъде гарантиран за срок от една година. От своя страна, 15-те страни от ЕС подкрепят единно и безрезервно създаването на съда. Съюзът изразява съжаление за американската позиция и определя създаването на съда като най-голямото постижение на международното право след Устава на ООН (1945). Същевременно, Брюксел декларира, че “ЕС няма да се поддаде на американския натиск да отслаби Международния наказателен съд и ще играе по-важна роля в балканските мирни мисии, ако САЩ се оттеглят” (96) . При това положение Вашингтон предпочита да упражни натиск върху по-слабо развитите държави за сключване на двустранни споразумения, признаващи имунитета на американските граждани (военнослуж е щи, студенти, журналисти и работници) пред съда. Когато Румъния се поддава и подписва такова споразумение в името на бъдещото си членство в НАТО, ЕС категорично предупреждава страните-кандидатки и потенциални кандидатки за членство в Съюза за необходимостта да следват европейската позиция за съда. България първоначално заявява, че няма да подпише споразумение докато ЕС и САЩ не се договорят, но когато става ясно, че такова договаряне е но възможно, ратифицира Римския статут на съда (март 2002) и става една от деветте държави, с които броят на ратификациите достига 66 и Статутът влиза в сила (1 юли 2002). Последователната и твърда позиция на ЕС по отношение на продължаващите опити на САЩ да привлекат нови държави за собствената си кауза преди създаването на съда (1 юли 2003) става повод за поверителна нота на САЩ до страните-членки на ЕС (юни 2003), обвиняваща ги в подкопаване на трансатлантическите отношения.
Във връзка с постоянно действащия Международен наказателен съд и войната в Ирак американо-европейските противоречия достигат такава острота, че САЩ подхващат масирана дипломатическа офанзива срещу непокорна Европа. За целта, Вашингтон изопачава използваните и в американската литература научни термини “ С тара Европа” (за обозначаване на Европа до края на с тудената война) и “ Н ова Европа” (фиксиращ състоянието на Стария континент след с тудената война) (97) . В тези иначе коректни термини е вкарано ново политическо съдържание, като под “ С тара Европа” Белият дом вече разбира Западна Европа, а под “ Н ова Европа” – Източна Европа. Тази нова терминология, използвана за първи път от военния министър Доналд Ръмсфелд през 2003, показва, че САЩ не са заинтересовани не само от обединяването на Балканите, но и от разширяването на Обединена Европа. С нея Вашингтон се опитва да експлоатира наследения от новите източноевропейски демокрации инстинкт за подчинение на “Големия брат”.
Конкуренцията между американци и европейци на Балканите намира израз най-вече в стремежа за приобщаване на страните от региона към НАТО и ЕС. Като по-лесно достъпна организация, действаща в руслото на класическото международно сътрудничество, Алиансът включва Словения, България и Румъния (2004), с което общият брой на балканските страни-членки на НАТО става пет. Уникалният интеграционен характер на ЕС, предполагащ по-висока степен на подготовка и частичен отказ от държавен суверенитет, се ограничава с приемането на най-развитата балканска държава – Словения (2004), а също на България и Румъния (2007), с което броят на балканските страни-членки на Съюза става четири.
Руската Федерация съхранява и дори увеличава възможностите си за въздействие в Европа (сътрудничеството на ЕС с Русия върви по-безболезнено от това със САЩ, а през 2005 към редовните Срещи на върха на Франция, Германия и Русия се присъединява и Испания), а и в балканските държави. Най-силно е то в образувания през 2003 Съюз Сърбия и Черна гора. Стимулираното от САЩ, с участието и на ЕС, дезинтегриране на Югославия и бомбардировките на Сърбия втвърдяват Обединената демократична опозиция, дошла на власт в тази страна, в края на 2000. Сред първите изявления на новия, смятан за прозападно ориентиран, президент Воислав Кощуница е упрекът, че “тези, които използваха обеднен уран в Косово, имат обеднени мозъци” (98) , а първата му международна среща е с неговия руски колега Владимир Путин. Макар че разпадането на Югославия променя значително геополитическото положение на Сърбия, според доклада на Международната комисия за Балканите от 1997, “тя остава главната държава в Югоизточна Европа” (99) , тъй като е геополитическото звено, свързващо Северните и Южните Балкани, и може да влияе на гръцко-турските противоречия. След обявяването на независимостта на Черна гора (2006), Русия съхранява и дори укрепва позициите си в тази възстановена балканска държава, с чийто народ има вековни връзки. Чувствително е руското влияние и в Гърция. Атина държи най-много на европейската си принадлежност, но предвид острите и противоречия с американския фаворит на Балканите – Турция, е заинтересована да поддържа баланс в отношенията със САЩ и Русия. В близкото минало, външният министър Теодорос Пангалос открито изразява огорчението, че “НАТО досега не можа да направи нищо за уреждане на спора” (100) между Гърция с Турция (1995), а през 1997 заявява: “Можем да вярваме на Русия , поне колкото и на САЩ” (101) . С тази , постоянно поддържана , позиция не може да не се съобразява ЕС, доколкото Гърция все още е най-важната за него балканска държава. Силен коз на Русия пред всички балкански държави са монополн ите й позиции в доставк ите на природен газ за региона (единствената страна в Югоизточна Европа, разполага ща със собствен и газови запаси, е Румъния). Нарастващо влияние на Русия върху страните от полуострова се забелязва и в рамките на Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (102) , тъй като руската позиция в петролния транзит от Каспийско , през затвореното Черно , за отвореното Средиземно море е безспорно далеч по-силна от тези н а участващите в организацията балкански държави (Турция, Гърция, Румъния, България, Албания и Сърбия). Тежестта на Кремъл в решаването на балканските проблеми нараства с приемането на Русия в Групата на най-развитите индустриални държави – Г-8 (2002), учредяването на Съвет а НАТО - Русия (2002) и на Постоянн ия съвет ЕС - Русия (2004), както и с включването на Москва във формираната през 2007 “Тройка” на ООН за статута на Косово (заедно със САЩ и ЕС). Показателно за повишения интерес на Русия към региона е изявлението на президента Путин от 25 юни 2007: “ Балканите винаги са били от особен интерес за нас. И е съвсем естествено възраждаща се Русия да се върне тук” .
И все пак , от началото на ХХІ век, лидерската роля на Балканите принадлежи на силата, която обединява, а не разединява – Европейския съюз. Благодарение най-вече на него, стават възможни и първите реални стъпки към действително общобалканско сътрудничество. В рамките на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа е подписана Харта за добросъседски отношения, стабилност, сигурност и сътрудничество в Югоизточна Европа (Букурещ, февруари 2000) – първият многостранен документ за добросъседство в региона. Въз основа на постигнато споразумение между Албания, България, Гърция, Македония, Румъния, Сърбия, Турция и Черна гора, започва да действа Балкански регионален център за насърчаване на търговията, със седалище в Анкара (юни 2000). В рамките на Инициативата за сътрудничество в Югоизточна Европа е създаден Регионален център за борба с трансграничната престъпност (август 2000), със седалище в Букурещ. Подписано е споразумение за създаване на Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа (София, април 2001). Постигнато е споразумение между балканските страни за икономическо и научнотехническо сътрудничество в областта на земеделието (Истанбул, септември 2001). С помощта на германската Фондация “Фридрих Науман” и британското правителство е основан Балкански политически клуб (София, 2001), в който участват видни държавници, политици, дипломати, общественици, учени и журналисти от полуострова (103) . С водещата роля на италианското председателство на ЕС, осем балкански държави сключват пакет от споразумения за изграждане на зона за свободна търговия на промишлени стоки (Рим, 13 ноември 2003). Отново под патронажа на ЕС, правителствата на балканските страни, включително Временната административна комисия на ООН в Косово, но без Турция (която трябва да се присъедини, след като покрие съответните изисквания), подписват Договор за създаване на енергийна общност в Югоизточна Европа (Атина, октомври 2005), работеща по европейското законодателство в тази област. Гърция организира подписването на Споразумение за изграждане на скоростна железопътна мрежа на Балканите (Солун, май 2006). По предложение на Брюксел, Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Румъния, Сърбия, Черна гора, Хърватска и Косово, заедно с членуващите в ЕС Гърция и Словения, се включват в новосъздаденото Общоевропейско авиационно пространство (Люксембург, 9 юни 2006). По силата на споразумение между България, Гърция, Кипър и Румъния, от 13 ноември 2006, е формирана Многонационална бойна група “Хелброк” на ЕС, с щаб в Лариса (от 1 юли 2007), като една от 13-те съставни части на Европейските сили за бързо реагиране. С помощта на Пакта за стабилност, са изградени балкански центрове: Асоциация на полицейските шефове в Югоизточна Европа, със седалище в София, Инициатива за миграция, убежище и връщане на емигранти в Скопие, Клирингова къща за малки оръжия в Белград, Регионален център за контрол върху оръжията край Загреб, Център на Инициативата за борба с корупцията в Сараево.
Плахо потеглилото общобалканско сътрудничество дава възможност най-сетне да бъдат решени отдавна зациклили насъщни проблеми на полуострова : с помощта на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа е уредено строителството на втори мост над река Дунав (2001) и на магистрала София–Ниш (2001); по инициатива на Австрия и Румъния е създаден министерски форум за обсъждане на Дунавското сътрудничество (2002); след 20-годишни спорове е установена границата около река Тимок (2003); подписани са споразумения за изграждане на нефтопроводите Бургас-Скопие-Вльора (2004) и Бургас-Александруполис (2005); разкриват се нови гранично-контролни пропускателни пунктове и културно- информационни центрове; създават се еврорегиони.
С приемането на стабилните нови демокрации от Централна и Югоизточна Европа в ЕС, Централноевропейското споразумение за свободна търговия получава изцяло нов, чисто балкански, формат – организираната с помощта на Пакта за стабилност “ЦЕФТА 2006” включва подготвящите се за членство в ЕС Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Сърбия, Хърватска, Черна гора и Косово.
Въпреки това, формиращият се нов политически и държавен елит в повечето балкански държави трудно съумява да постигне адекватен израз на желанието на народите от региона за искрено и безкористно сътрудничество. По външни внушения се лансират различни конфигурации на сътрудничество (Балканско, Дунавско, Черноморско, Адриатическо, Източносредиземноморско и пр.), вместо да заложи най-вече на общобалканското сътрудничество. Нещо повече - под външен натиск продължават да се полагат усилия за съюзяване на едни балкански държави срещу други, като се хаби енергия за изграждане на “оси” (по идея на турския президентски съветник професор Али Караосманоглу) и на “дъги” (обосновани през 1992 от В. Дзанетакос) (104) . Предявяват се дори териториални претенции между отделните балкански държави (105) . Трудно се преодоляват рецидивите на миналото, даващи основания балканското сътрудничество да се характеризира като “политическо дебнене, взаимно надхитряне, търсене на едностранни изгоди и активно противодействие срещу положителните развития, облагодетелстващи другия” (106) .
Много по-резултатно протича балканското сътрудничество на неправителствено равнище. То осмисля дейността на появилите се нови общобалкански неправителствени организации: Асоциация на балканските търговски палати, Фондация “Балканика”, Балканска асоциация по международно право, Балканмедия, Федерация на балканските журналистически съюзи, Асоциация на балканските новинарски агенции, Балкански телевизионен магазин, Балканска културна мрежа на градовете, Камара на балканското киноизкуство, Балкански институт по труда и други. Провеждат се Балкански културен форум (от 1997), Балкански фестивал на камерните театри (от 1997), Фестивал на висшите институти за театрално изкуство (от 1997), Балкански форум на музикалното сътрудничество (от 1997), Нов балкански кинофестивал (от 1998), Балкански срещи на ръководителите на комитетите за младежта (от 1998), Седмица на балканската младеж (от 1998), Срещи на младите балкански политици (от 1998), Форум на младите журналисти (от 1998), Срещи на младите бизнесмени в областта на туризма (от 1998), Форум на младите балкански музиканти (от 1998) , Изложби на балканския афиш (от 1998) . От 1997, международно жури връчва специална ежегодна награда за балканска литература. Интензивното културно общуване, осъществявано от неправителствените организации, има главната заслуга за постигане на по-голяма прозрачност на границите, снемане на бариерите, преодоляване на напластените вражди и предубеждения, както и за укрепване на взаимното доверие между социалните сегменти на исторически формиралата се единна балканска общност.
Нееднократните предложения, още от началото на 90-те години на ХХ век., за създаване на постояннодействаща общобалканска политическа структура намират решение, благодарение на ЕС, едва сега. Българското председателство на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа организира неформална среща на министрите на външните работи (14 септември 2007), с участието на Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Македония, Молдова, Румъния, Сърбия, Турция, Хърватска, Черна гора и представителят на ООН за Косово Йоахим Рюкер, както и на специалния координатор на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа д-р Ерхард Бусек. Форумът приема в Пловдив предложението на ЕС за трансформиране на Пакта за стабилност в Съвет за регионално сътрудничество, под егидата на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа. Правейки рекапитулация на осемгодишните усилия на Пакта за съсредоточаване на многобройните регионални инициативи в Югоизточна Европа върху общобалканското сътрудничество, д-р Бусек констатира: “Стабилността на Балканите е най-големия успех, тъй като сега целият регион се придвижва към ЕС.” С успешната си дейност, Пактът създава условия за постепенно обединяване на всички застъпващи се регионални инициативи в Югоизточна Европа в единен общобалкански процес на сътрудничество. Доминиращото след студената война външно опекунство най-накрая дава път на волята на самите балкански държави. За генерален секретар на новосъздадения Съвет за регионално сътрудничество е назначен хърватският дипломат Хидо Бишчевич, който, по повод встъпването си в длъжност, заявява, че е дошло време да се сложи край на патерналистичното отношение на Европа към региона. Проблемите на балканското сътрудничество ще бъдат обсъждани и решавани не в Брюксел (седалището на Пакта за стабилност), а на самия полуостров – в босненската столица Сараево, символ на балканското културно многообразие. От края на януари 2008, там работи постоянен Секретариат на Съвета, в края на февруари Съветът за регионално сътрудничество ще замени Пакта за стабилност, а през март ще бъде открито представителство на Съвета в Брюксел. Балканските страни, които са досегашни бенефициенти на Пакта за стабилност, се ангажират да осигурят една трета от бюджета на Съвета за регионално сътрудничество (същите дялове имат ЕС и други международни донори). Решението от Пловдив се очертава като историческо, тъй като с него се отприщва бентът на реалното общобалканско сътрудничество, подчинено на волята на самите народи от полуострова, а не на външни сили. Внимание заслужава и форматът на създадената първа, постоянно действаща, структура на общобалканското сътрудничество. От него отпада единствено Словения, но пък са приобщени трайно Босна и Херцеговина, Румъния и Хърватска, а също Молдова – традиционна част от балканския свят, откъсната от СССР в началото на Втората световна война (1940) и завърнала се в своето естествено русло след разпадането на съветската империя и обявяването на страната за независима, на 27 август 1991 (макар че, от 9 април 1994, тази страна членува в ОНД).
Заключение
Въпреки всичко, и днес положението на Балканите продължава да е сложно. Те си остават най-слабо развития европейски регион. Някои балкански столици все още не са свързани с магистрали, железопътни и въздушни линии. Не е преодоляна културата на недоверие на полуострова, формирана от горчивото минало. Медиите и книжнината, включително учебниците по история, ежедневно товарят и без това претоварените с история балкански култури. Така се поддържа жилавият образ на “другия” в колективната памет на балканските народи (107) . Името на податливите на кризи Балкани продължава да се свързва не толкова със сътрудничеството, колкото с фрагментацията и конфронтацията. Тежките проблеми продължават да идват от натиска на великите сили, които все още не разбират, че при уникалното смесване от османско време (а и отпреди това) “съществуването на държава-нация, в чистия и вид, на Балканите е невъзможно”, каквото е и главното политическо послание на изтъкнатия френски балканист проф. Жорж Кастелан (108) .
Най-голямото предизвикателство пред бъдещето на Балканите е все още неизясненото им положение в геополитическото пространство. Не са изчерпани възможностите на САЩ за въздействие върху региона. Изразявайки позицията на Белия дом, заместник-държавният секретар по политическите въпроси Никълъс Бърнс заявява, през октомври 2005: “Признаваме, че Западните Балкани са първостепенен въпрос за ЕС, но сме сигурни, че няма да има никаква промяна в сегашния жизнеспособен статут без динамична американска намеса” (109) . Под натиска на Вашингтон е договорено установяване на американски военни бази в намиращите се пред прага на ЕС Източни Балкани – в Румъния (2005) и в България (2006). Нарастващи възможности за укрепване на влиянието на САЩ на Балканите осигурява и НАТО, молби за членство в която са депозирали Албания (където, според Вашингтон, биха могли евентуално да се предислоцират сегашните американски бази в Гърция), Македония (любимото балканско “дете” на Белия дом) и Хърватска. Стремежът към НАТО е деклариран и от Босна и Херцеговина – държава, чието единство се крепи на чуждото военно “присъствие”. А Срещата на върха на НАТО (Рига, 29 ноември 2006) отправя покани до Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора да се присъединят към Инициативата “Партньорство за мир”. Членството в Алианса обаче, не гарантира автоматичното решаване на балканските проблеми доказателство за което са и все още обтегнатите отношения между Турция и Гърция (поредното нахлуване на турски бойни самолети в гръцкото въздушно пространство бе на 6 юни 2007), въпреки над половинвековното им членство в Северноатлантическия пакт. Чрез членството си в НАТО балканските страни търсят по-висока степен на сигурност, свидетелство за принадлежност към евроатлантическото пространство и, най-вече, път към искрено желаното членство в ЕС. Силното американско “присъствие” на полуострова кара Балканите и Европа да търсят противовес в лицето на Русия. Голямото предимство, в обозрима перспектива, принадлежи обаче на ЕС, доколкото стремежът към него, за разлика от нагласите към НАТО, САЩ и Русия, се ползва с най-широк консенсус във всички балкански държави. Той се основава на изстраданото убеждение, че сложно заплетените балкански проблеми могат да бъдат трайно и убедително решени чрез безпрепятствено общуване на единната балканска общност, в рамките на Обединена Европа. Надеждата, че това наистина може да се случи, укрепва през последните години. С приемането на Словения и на исторически свързаните с Балканите Кипър и Унгария (2004), а също на България и Румъния (2007), ЕС превъзмогна “островното” положение на Гърция в Обединена Европа, като същевременно стъпи здраво на Балканите и на Черно море. Хърватска и Турция са в преговори за членство в ЕС (от 2005). Приета е молбата за членство на Македония (2005), която с новия си статут на страна-кандидатка е в очакване за стартиране на предприсъединителни преговори. Подписано е Европейско споразумение за стабилизиране и асоцииране на Черна гора към ЕС (15 октомври 2007). По повод започналите, през 2005, преговори за договаряне на подобни споразумения със Сърбия и Босна и Херцеговина, председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Дурао Барозу заявява, че бъдещето на тези страни, включително на областта Косово, е в Обединена Европа (16 февруари 2006). Албания, включена в Програма ФАР на ЕС и получила ограничен достъп до Европейското икономическо пространство, е обявила членството в ЕС за един от главните си външнополитически приоритети.
Истината обаче е, че битката за Балканите далеч не е приключила и съвсем не е изключено регионът отново да се превърне в обект на сделки между великите сили. Най-големи рискове крият разразилите се след студената война “нефтени” и “газови” войни между САЩ, ЕС и Русия за транзита на петрол и природен газ от района на Каспийско море на запад, който, по необходимост, трябва да премине през Балканите. Групата АМБО, представляваща главно американски интереси, пристъпва към изграждане на нефтопровод Бургас–Скопие–Вльора. С подкрепата на ЕС, екип от акционери се заема с реализация на проекта за газопровод “Набуко”, използващ транзитните възможности на България и Румъния. От своя страна, Русия дава ход на нефтопровода Новоросийск-Бургас–Александруполис и газопровода “Южен поток” (110) . Сред големите предизвикателства пред бъдещето на Балканите е и проблемът с мюсюлманските държави (разположената изцяло на полуострова Албания и здраво стъпилата в Югоизточна Европа, макар само с 3% от територията си, Турция) (111) , мюсюлманско Косово и нарастващите ислямски анклави в Босна, Македония и България.
Имайки предвид изкушението на великите сили да действат за постигане на собствените си интереси, дори в разрез с международното право, твърде рисковано е да се твърди, че на балканските кризи е сложен край. Продължаващото преначертаване на политическата карта на Балканите след студената война, подклажда тлеещите великодържавни тежнения в Албания, Гърция, Хърватска, Румъния, България, Сърбия и Турция. На полуострова продължават да съществува немалко реални и потенциални огнища на напрежение. Общо е съмнението в жизнеспособността на Босна и Херцеговина, която , според Дейтънските споразумения , е “единна държава”, но общностите и са в перманентно състояние на “вътрешна студена война” (112) . Във връзка с кризата в Македония, бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър и бившият британски външен министър Дейвид Оуен лансират идеята за разделяне на страната между някои нейни съседи (113) . За разделяне на населените с албанци и македонци райони на Македония се обяви, през 2007 , бившия т македонски премиер Любчо Георгиевски. Очакваното обявяване на „контролирана независимост” на с ръбската област Косово също не спомага за стабилизирането на региона. . Поддържа се напрежение в историческата област Санджак (разположена частично в Сърбия, частично в Черна гора). Някак неусетно малка и изостанала Албания се превръща в един от главните политически актьори на Балканите. Успяла да убеди САЩ в своята национална кауза и да спечели подкрепата на Турция и на останалите над 50 страни от Организацията Ислямска конференция, а лбан ската общност заменя гандистката тактика с екстремистка, последователно изграждайки верига от въоръжени формации за освобождение на албанците в други страни: Армия за освобождение на Косово (заменена , след намесата на НАТО , от Албанска национална армия), Армия за освобождение на районите Медвежа, Прешево и Буяновац, Армия за национално освобождение в Македония, Армия за освобождение на албанците в Гърция (114) . Етническите малцинства на Балканите продължават да са “ябълка на раздора” в двустранните отношения: Освен подкрепата си за независимо Косово , определени среди в Албания заявяват териториални претенции към населени с албанци области в Гърция, Сърбия и Черна гора; Турция тради ц ионно подкрепя мюсюлманските общности на Балканите; В Румъния, някои кръгове все още не са се простили с идеята за “Романия Маре”; Белград представя българите в Западните покрайнини като шопи със сръбско потекло; Атина и София спорят за третирането на помаците. Съществуват и дублетни държавни формирования на една и съща , исторически формирала се , наци и : Сърбия и Република Сръбска в Босна и Херцеговина, Република Хърватска и Херцег-Босна в Босна и Херцеговина, Албания и Косово, Румъния и Молдова, България и Македония, Гърция и Република Кипър, Турция и Севернокипърска та турска република (115) . Тоест, може да се окаже, че прекрояването на политическата карта на региона все още не е приключило (116) . Реална е опасността от роене на държавите в и без това моза е чните Балкани, което е в дисонанс с европейската интеграция. Не са отшумели балканските спорове за югоембаргото, операциите на НАТО на Балканите, името на държавата Македония, понятието “агресивен сепаратизъм”, границите на континенталния шелф, ширината на националните въздушни пространства. Обстоятелството, че полуостровът остава и днес неспокойна част на Европа и източник на перманентна нестабилност, неговата несигурност и непредвидимост отблъскват или възпират потенциалните инвеститори в региона. А това, на свой ред, препятства преодоляването на изостаналостта на Балканите.
Днес всички балкански държави, без изключение, свързват бъдещето си с членството в ЕС (117) . Едва ли има друга компактна група страни на Стария континент, която да изпитва такъв пиетет към Обединена Европа, където евроинтеграцията да се ползва с такава безрезервна обществена подкрепа и която да свързва всичките си надежди с общото европейско семейство. Изстрадали, премисляли и преосмисляли своя горчив исторически опит, както и успешното историческо помирение между Франция и Германия, в рамките на ЕС, балканските народи са твърдо убедени, че сложно пре плетените религиозни, езикови, етнически, културни, икономически и политически проблеми на полуострова могат да бъдат разрешени не чрез прекрояване на границите, а с тяхното отваряне. Вдигането на границите има потенциала да трансформира малцинствата, от основен проблем в междудържавните отношения, в “живи мостове” на пълноценно сътрудничество в региона. “Опитът от последните години недвусмислено показва, - изтъква навремето вицепрезидентът на България Тодор Кавалджиев, - че подобряването на отношенията между балканските страни е възможно само по пътя на тяхната европейска интеграция. Само визията за членство в ЕС може да накара отделните държави в региона да изоставят предразсъдъците си един към друг. Никаква регионална интеграция не е възможна, без общоевропейската” (1 18 ) .
Устремени със сърце, мисъл и воля към ЕС, балканските народи очакват не просто да бъдат чути, но и разбрани от Европа. Те са в правото си да се надяват, че европейците ще превъзмогнат превратните си стереотипни представи за балканския свят (119) . И очакват историческата им среща да бъде среща на равноправни.
Бележки:
1 Херодот. История. Ч. ІІ. София, 1990, с. 21-22; Гиппократ. Этика и общая медицина. Санкт-Петербург, 2001, с. 166-178; Аристотел. Политика. София, 1995, с. 90, 206.
2 Флавий, И. Иудейские древности. Т. 2. Минск, 1994.
3 Karageorgos, B. Der Begriff Europa im Hoch- und Spatmittelalter. – Deutsches Archiv, 48 (1992), S. 151.
4 Вж. Аврейски, Н. Изворите на европеизма: Възникване на европейската идея и нейното развитие до Великата френска революция. – Исторически преглед, 2006, кн. 3-4, с. 146 сл.
5 Вж. убедителния анализ на Вачкова, В. Въображаеми и реални граници в ранносредновековна Европа (ІІІ-Х век). София, [ 2001 ].
6 Шмале, В. История на Европа. София, 2005, с. 32; Хьош, Едг. История на балканските страни. София, 1998, с. 75.
7 Краус, В. Бъдещето на Европа: Подем чрез обединение. София, 1996, с. 21.
8 Деланти, Дж. Изобретявайки Европа: идея, идентичност, реалност. София, 2004, с. 82.
9 Динков, Д. Сътрудничеството в Югоизточна Европа: идеи и възможности. София, 2001, с. 11.
10 Лалков, М. От надежда към разочарование: Идеята за федерацията в Балканския Югоизток (1944-1948). София, [ 1994 ] , с. 18-40.
11 За зараждането на великодържавния шовинизъм на Балканите вж. Китромилидис, П. От кръста към флага: Аспекти на християнството и национализма на Балканите. София, 1999; Грънчаров, Ст. Балканският свят: Идеи за държавност, национализми и развития от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. София, 2001.
12 В изложение по външната политика до княз Фердинанд І премиерът д-р Стоян Данев пише: “...Българската политика не може да прегърне искрено идеята за балканска федерация, защото в основата си тази последната е негодна на Велика България”. – Цит. по: Грънчаров, Ст. Външнополитическата ориентация и дейност на българските правителства (1901-1903). – Във: Външната политика на България 1878-1944. София, 1978, с. 161.
13 Вж. Илчев, Ив. Родината ми – права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските страни (1821-1923). София, 1995.
14 Мазовер, М. Балканите: Кратка история. София, 2005, с. 41.
15 Цит. по: Лалков, М. Българската външна политика (1878-1944): между екзалтацията и погрома. – В: Очерци по българска история (1878-1948). София, 1992, с. 55.
16 Цит. по: Голдсуърди, В. Измислянето на Руритания: Империализмът на въображението. София, 2004, с. 119.
17 Цит. по: Мазовер, М. Посоч. съч., с. 26.
18 Начело на Кралство Гърция е поставен 17-годишният баварски принц Отон, на Кралство Румъния – 27-годишният пруски лейтенант Карол, а на Княжество България – 22-годишният немски протестант поручик Александър Батенберг.
19 Лалков, М. Балканското сътрудничество – упование в миналото и надежда за бъдещето. – В: България, Балканите и Европа. София, 1996, с. 14-15.
20 Вж. Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 47-52.
21 Пак там, с. 48.
22 Вж. Марков, Г. България и Балканският съюз срещу Османската империя 1912-1913. София, 1989.
23 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 51.
24 Карнегиева анкета по войните през 1912-1913. София, 1914.
25 Цит. по: Никова, Ек. Още веднъж за балканското регионално сътрудничество. – Списание на БАН, 2006, кн. 3, с. 66.
26 Вж. Mowrer, P. Balcanized Europe: A Story in Political Analysis and Reconstruction. New York , 1921.
27 Вж. Ташев, Т. Балканският медицински съюз и неговата дейност. – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1984, кн. 3, с. 56.
28 Вж. Илиев, Л. Петдесет години Балкански математически съюз. – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1984, кн. 2, с. 36-37.
29 Вж. Спасов, Л. България, Великите сили и балканските държави 1933-1939. София, 1993; Христакудис, Ап. Многостранното сътрудничество в Югоизточна Европа и европейската интеграция: история и съвременност. София, 2002, с. 12-21.
30 Конвенцията от Монтрьо е голям външнополитически успех не само на Република Турция, но и на другите балкански черноморски държави, доколкото е премахната Международната комисия за Проливите, доминирана от нечерноморски държави, и е установен режим на корабоплаване в интерес на черноморските държави. – Вж. Спасов, Л. Посоч. съч., с. 58-92.
31 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 63.
32 История на българите. Т. ІV. Българската дипломация от древността до наши дни. София, 2003, с. 338.
33 Гърнър, Дж. Европа без маска. София, 1945, с. 440.
34 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 71-72.
35 В доклад за възможното съотношение на силите в следвоенна Европа, изготвен през лятото на 1943 г. във Вашингтон, е направен главният извод, че като решаващ фактор във войната СССР без съмнение ще доминира в Европа, което налага най-приятелски отношения с него. – Вж. Димитров, И. Външната политика на правителството на Иван Багрянов (1 юни – 1 септември 1944 г.). – Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет, т. L ХІ, кн. ІІІ – История, 1967, с. 211.
36 Вж. Гунев, Г., Ив. Илчев. Уинстън Чърчил и Балканите. София, 1989; Рачев, Ст. Чърчил, България и Балканите (1939-1945). 2. изд. София, 1998.
37 Вж. Марков, Г. Светът през ХХ век: Летониз. София, 2000, с. 180.
38 Вж. Даскалов, Г. Българо-югославски политически взаимоотношения 1944-1945. София, 1989.
39 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 74 сл.
40 Вж. Георги Димитров. Дневник (9 март 1933 – 6 февруари 1949). София, 1997, с. 595.
41 Цит. по: Иванова, Евг. Балканите: съжителство на вековете: Изследване върху (не)състояването на балканската модерност. [ София, 2006 ] , с. 21.
42 Вж. Хаков, Дж. Балканският пакт – 1953 г. – Международни отношения, 1992, кн. 3, с. 3-8.
43 Вж. Григорова, Ж. Балканската политика на социалистическа България 1944-1970. София, 1985.
44 Вж. Христакудис, Ап. Посоч. съч., с. 54.
45 Вж. Ламбрев, К. Ролята на балканските комитети за разведряването и сигурността. – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1984, кн. 2, с. 30.
46 Драганов, М. Българино, бъди: Изрезки за българския национален характер. София, 2003, с. 322.
47 Йелавич, Б. История на Балканите. Т. 1. ХVІІІ-ХІХ век. София, 2003, с. 11.
48 Вж. Александров, Ем. Белградската среща – проява на ново политическо мислене на Балканите. – Международни отношения, 1988, кн. 3, с. 12-16.
49 Протокол на срещата на висши представители на МВнР на балканските страни (София, 21-23 юни 1988). – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1988, кн. 3, с. 7-8.
50 Вж. Балканските страни по пътя на промените. София, 1993; Балканите пред избор: мир или война, европеизация или ребалканизация. София, 1993.
51 Протокол на срещата на висши представители на МВнР на балканските страни (Тирана, 18-20.01.1989). – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1989, кн. 1, с. 18-20.
52 Вж. Вейга, Фр. Балканският капан: Една европейска криза в края на века. София, 1999, с. 233-278.
53 Сигурност на Балканите и съотношението на въоръжените сили и въоръженията след изпълнението на ДОВСЕ. – Военен журнал, 1995, кн. 3, с. 21-30.
54 Вж. Първанов, Ант. Геополитическата етномалцинствена ситуация в Югоизточна Европа и на Балканите: фактори, тенденции и перспективи. – Лицата на времето, т. 2, 1997, с. 129-172.
55 Вж. Чорояну, А. Невъзможното бягство: румънците и Балканите. – В: Балканите като метафора. София, 2004, с. 276-306.
56 По повод затегналите се конфликти в Прикавказието, световните медии го характеризират все по-често като “Кавказки Балкани”, а мрачната си прогноза за опасните последици от притока на емигранти в САЩ Бренд Нелсън поднася в книгата си “Балканизирана Америка”. – Вж. Nelson, B. America Balcanized: Immigration's Challenge to Government. Monterey , 1994 .
57 Цит. по: Тодорова, М. Балкани: Балканизъм. София, 1999, с. 381.
58 Лори, Б. Балканска Европа от 1945 до наши дни. София, 2005.
59 Цит. по: Несъвършеният мир: Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.
60 Вж. Чакалоф, М.-Ф. Изграждането на обединена Европа 1945–1999: Основни етапи и проблеми. 2. актуализ. изд. [ София ] , 2000, с. 86.
61 Цит. по: Балканите в политиката на големите държави: САЩ, ФРГ, Англия, Франция. София, 1995, с. 61.
62 Цит. по: Динков, Д. Посоч. съч., с. 13.
63 Вж. напр. Бараков, Ст. Македония – ново начало или начало на края? – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 69-80.
64 Цит. по: Балканите в политиката на големите държави..., с.63, 64.
65 Вж. напр. Mestrovic, St. , M. Goreta. Habits of the Balkan heart: Social character and the fall of the Communism. Texas , 1993.
66 Удуърд, С. Балканската трагедия: Хаосът и разрухата след края на Студената война. София, 2002, с. 40, 22.
67 Вж. Радева, Ю. Политиката на България спрямо новите държавни образувания на територията на бивша Югославия. – Международни отношения, 1994, кн. 5, с. 71.
68 Лори, Б. Посоч. съч., с. 176.
69 Вж. Бараков, Ст. Новата балканска конфигурация и Хърватско-мюсюлманската федерация. – Международни отношения, 1996, кн. 3, с. 78-81.
70 Вж. Милков, Х. Регионални перспективи на “Партньорство за мир”. – Информационен бюлетин на Министерството на отбраната, 1995, кн. 2, с. 66-72; Чернев, Ст. Регионалното военно сътрудничество на Балканите. – Военен журнал, 1998, кн. 4, с. 52-60.
71 Цит. по: Европанорама, 1996, кн. 1, с. 3.
72 Несъвършенният мир..., с. 139.
73 Пак там, с. ХХІ.
74 Пак там, с. 12.
75 Пак там, с. ХХІ.
76 Вж. Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите. София, 1996, с. 233-250; Ялнъзов, Е. Инициативи за регионално сътрудничество в Югоизточна Европа: еволюция и възможности за взаимодействие. – Международни отношения, 1997, кн. 5, с. 111-126.
77 За тези конкурентни инициативи на ЕС и САЩ вж. Динков, Д. Посоч. съч., с. 36-39.
78 Среща на министрите на външните работи на страните от Югоизточна Европа, София – 6-7 юли 1996 г. - Международни отношения, 1996, кн. 4, с. 5-78; Среща на министрите на отбраната на държавите от Югоизточна Европа. – Международни отношения, 1998, кн. 1, с. 5-38.
79 Лютакова, А. Операциите на НАТО в Югославия. – Военен журнал, 2001, кн. 5, с. 81.
80 Цит. по: Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на великите сили в Косово. – Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 33.
81 Вж. Пак там, с. 33 сл.
82 Жертви на 79-дневните въздушни удари стават 2 000 цивилни лица, включително 600 деца и 13 журналисти (при бомбардирането на Телевизионния център в Белград), а 6 000 са ранените. Разрушени са 365 храмове и манастири, 61 моста над Дунав и Сава, 65 предприятия, много болници. Оставени са без работа 100 000 югославски граждани.
83 Цит. по: Глени, М. Балканите 1804-1999: Национализъм, войни и Великите сили. София, 2004, с. 7.
84 Цит. по: Чавдарова, М. Балканите в края на века – между надеждата и скептицизма. – Международни отношения, 2000, кн. 1, с. 107.
85 Вж. Лютакова, А. Посоч. съч., с. 82.
86 Глени, М. Посоч. съч., с. 605.
87 Цит. по: Динков, Д. Посоч. съч., с. 41.
88 Вж. Цачевски, В. Пактът за стабилност в Югоизточна Европа: перспективи и предизвикателства. – Международни отношения, 2000, кн. 2, с. 55-78.
89 Вж. Аврейски, Н. Западноевропейският съюз – индикатор за състоянието на трансатлантическите отношения. – Международни отношения, 2007, кн. 4, с. 5-34.
90 Аврейски, Н. Конкуренцията в съвременната европейска архитектура на сигурността. – Военен журнал, 2006, кн.3, с. 81.
91 Вж. солидния анализ на Цачевски, В. Македонската криза – труден тест за западната политика. – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 54-56.
92 Цит. по: Пак там, с. 65. Вж. също Аврейски, Н. Балканската политика на Република България. – Международни отношения, 2006, кн. 1, с. 86 сл.
93 Вж. Маркова, Ел., М. Лесенски. Европейските дебати на 2003: Външнополитически и институционални аспекти. София, 2004, с. 26-33.
94 Вж. Николов, С. Новите съседи на Европейския съюз и общата сигурност. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 145-160.
95 Римски статут на Международния наказателен съд. София, 2002.
96 Цит. по: Миновски, Б. Създаването на постоянно действащ Международен наказателен съд в Хага – нов етап в развитието на международните отношения. – Международни отношения, 2003, кн. 1, с. 85.
97 Вж. напр. Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 15-27.
98 Цит. по: Найденов, Б., А. Лютакова. Посоч. съч., с. 36.
99 Несъвършеният мир..., с. 107.
100 Цит. по: Матева, Ел. България, Гърция и евроатлантическите структури след края на Студената война. – Международни отношения, 2001, кн. 2, с. 86-87.
101 Цит. по: Чавдарова, М. Балкански страни: политика, икономика, международни връзки. София, 1999, с. 114.
102 Вж. Аврейски, Н. Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество – средоточие на общи интереси и противоречия. – В: Черно море между Изтока и Запада. Варна, 2004, с. 93 сл.
103 Вж. Панов, Асп. Балканският политически клуб – стратегическа инициатива за регионално сътрудничество. – Демократически преглед, кн. 48, 2001/2002, с. 275-278.
104 Вж. Балканите в политиката на големите държави..., с. 148-149.
105 При започналото прекрояване на балканската политическа карта след Студената война румънският външен министър Адриан Настасе (впоследствие премиер и един от главните кандидати за държавен глава в президентските избори през 2004 г.) дава публичен израз на претенциите на Румъния за присъединяване на Южна Добруджа от България. – Вж. Външна политика на България след 10.ХІ.1989 г. София, 1997, с. 66.
106 Генчев, Хр. Географията – арбитър в надпреварата, наречена балканско сътрудничество. – Международни отношения, 1997, кн. 3, с. 5.
107 Вж. Представата за “другия” на Балканите. София, 1995.
108 Кастелан, Ж. История на Балканите ХІV –ХХ век. Пловдив, 2002, с. 593.
109 Дневник, 26.Х.2005.
110 Вж. Златев, В., К. Денчев. Нефт, газ и геополитика: Каспийския и Балканския геополитически възли. София, 2000.
111 Бабина, Й. Европейските граници: стремежи и съмнения (Турция и Европейският съюз). – Историческо бъдеще, 2006, кн. 1-2, с. 87-116.
112 Вж. Калфова, М. Босна и Херцеговина след Дейтън – съществува ли реално тази държава? – Международни отношения, 2004, кн. 1, с. 73 сл.
113 Бараков, Ст. Македония – ново начало или начало на края..., с.79.
114 Вж. Митев, Тр. Албанското политическо настъпление и българските национални интереси. - Македонски преглед, 2001, кн. 2, с. 5-20.
115 Вж. Първанов, Ант. Етномалцинствени взаимоотношения, кризи и конфликти на Балканите. – Международни отношения, 2002, кн. 1, с. 29-48.
116 Вж. Георгиев, Л. Балканите и новият световен ред. София, 2000, с. 244.
117 Вж. Балканите и европейската интеграция: Доклади от научната конференция с международно участие, София, 12-13 октомври 2000 г. София, [ 2001 ] .
118 Кавалджиев, Т. Европейската интеграция на България и краят на балканската блокада. – Международни отношения, 2001, кн. 2, с. 9.
119 “Искрено ме смущава, че населението на Централна и Западна Европа разглежда този регион (балканския – Н.А.), а с него и обитаващите го хора в негативна светлина или поне със съмнение.”, пише в началото на ХХІ век ръководителят на Института по история на Югоизточна Европа в Университета “Карл-Францен” в Грац проф. Карл Казер. – Казер, К. Приятелство и вражда на Балканите: Евро-балкански предизвикателства. София, 2003, с. 9.
* Преподавател в Бургаския свободен университет. Статията, която съдържа някои спорни моменти и констатации, публикуваме като дискусионна.
{rt}
Балканите имат особено геополитическо положение. Като европейска опора на “мостове” към Азия и Африка, те са удобен път за нашествия, естествен театър на бойни действия и традиционен възел на световни съперничества. Това придава необичаен динамизъм на социалните процеси в региона. А глобалният резултат е превръщането на Балканите в поле на етнически, религиозни и културни преливания, призвано да уравновесява духовните, стопански и политически влияния.
Европа и Балканите в Древността и Средновековието
Първият пренос на цивилизация от Древния изток към Европа се осъществява естествено тук – на Балканите. Древните гърци откриват своя произход в митичната финикийска принцеса Европа, кръщават на нейно име собствения си елински свят и така стават люлка на европейската култура. Първият сблъсък на раждаща се Европа с могъщия Изток – между гърци и перси – обхваща Балканите и води до сплотяване на разпокъсания дотогава елински свят. Сред важните резултати от Гръко-персийските войни (VІ-V в.пр.н.е.) е и самоидентификацията на елините като “европейци” (1) .
Първоначално, северните балкански предели са отнесени от елините към “варварската” периферия на Европа. Но превръщането на Древна Македония в политически хегемон на региона при Филип ІІ (359-336 г.пр.н.е.), поставил под властта си и елинския свят, води до разширяване на културните граници на Европа, припокрили се с балканските. Така полуостровът получава първото си историческо наименование – “Европа”. Същата тази Европа става сърцето на световната империя на Александър І Македонски (336-323 г.пр.н.е.) и цивилизационен център на огромния елинистически свят (края на ІV – края на І в.пр.н.е.).
С поредното преместване на европейския център – този път на запад, в Античния Рим, Балканите губят водещата си роля на континента, но съхраняват своето изключително значение. Римската империя е описана от неутралния еврейски историк Йосиф Флавий като свят, доминиран във военно отношение от римляните, а в културно – от гърците (2) . Балканите са естествения мост между по-развития Изток на империята и по-изостаналия й Запад. И точно тук, на Балканите, често се решава нейната съдба. Многоетническата Римска империя продължава да свързва Европа, като културна представа, с балканските предели. Когато император Диоклециан (284-305) осъществява административната си реформа, с “Европа” е обозначена една от 97-те провинции, разположена в Тракия и, по-конкретно, територията на изток “от Айнос, на егейския северен бряг, до бреговете на Черно море на североизток” (3) . Признание за изключителната роля на Балканите в империята е пренасянето на столицата и от Рим в доизградения върху стара гръцка колония Константинопол от Константин Велики (през 330). Опитите за съхраняване на огромната империя от “варварските” нашествия, водят до разделянето й на Източна, с ъс столица Константинопол, и Западна с център Рим (окончателно при Теодосий І Велики, през 395). По-жизнеспособна се оказва Източната (Византия), която не само оцелява под натиска на “варварите” (за разлика от Рим), но и в продължение на цяло хилядолетие е най-развития културен център в европейския свят ( V -Х V век). Въпреки че е разпростряна на три континента, Византия държи на европейската си принадлежност. По правило, византийските автори намират за нужно да подчертаят, че столицата Константинопол е разположена на “правилния бряг” на Босфора.
Широко разпространените в западната литература представи за опита на Средновековния Рим да отнеме върховенството на Константинопол са резултат от нееднократни “модернизации” на историята и плод на идеологически предубеждения (4) . Подчертава се например, че папа Григорий І Велики (590-604) е величан като “цвете на цяла Европа”, като се оставя без внимание факта, че почти всичките му писма са датирани по управлението на византийския василевс и включват прослава на “нашия господар (суверен), преблагочестивия Август Маврикий Тиберий” (византийския император Маврикий). Изтъква се стремежът на франкския император Карл Велики (800-814) и на императора на Свещената Римска империя на германския народ Отон І (962-973) да конкурират византийските василевси, но се подминават добре документирани факти и обстоятелства: че Карл Велики съзнателно се въздържа от използване на императорската си титла; че западните императори успяват да постигнат само бледи подражания на византийското великолепие; че византийските василевси покровителствено се обръщат към тях с “брате”, подчертавайки европейския примат на Константинопол. В действителност, Средновековна Европа, загубила африканските и почти всичките си азиатски владения, осъзнава необходимостта от укрепване на своето единство и, до голяма степен, го постига чрез християнизацията на “варварските” народи (приключила в основни линии към края на Х век). Заплашена от всички страни (от юг – арабите, от север – норманите, от изток – нови вълни на “варварски” нашествия), Европа се схваща като единна християнска общност с върховен господар - поставеният от Бога византийски василевс, чийто говорител е Константинополският патриарх, с главен духовен пастир - Римският папа, с владетели, които са разпределили отговорността си за защитата и развитието на християнска Европа. Споровете между светските и духовните пастири по различни въпроси са нормални семейни дрязги сред общото християнско паство – дори след “Голямата схизма” между католицизма и православието (1054), чак до Кръстоносните походи в края на ХІІ век (5) .
С проясняването на западноевропейското съзнание, то едва напоследък стига до адекватна оценка на Кръстоносните походи. Ако векове наред се акцентира върху стремежа на Католическа Европа за прогонване на “неверниците” (мюсюлманите) от Светите места, днес се подчертава главният политически резултат от походите: още от самото им начало е налице зле прикрито желание за разправа със “схизматиците” (православния европейски Изток) и насилственото им присъединяване към Римокатолическата църква, оправдавано с необходимостта от европейско единство в борбата с настъпващия ислям. Изстъпленията над обикновеното православно население, опустошаването на земите му, поругаването на неговите християнски светини (включително Света гора), разрушаването на балканския конкурент на Венеция – град Зара (1202), разграбването на Константинопол (1204), организирането около него, с папска благословия, на т.нар. Латинска империя (1204-1261) и нейните войни с балканските християнски държави нанасят непоправими удари на християнския Изток и подготвят условията за успешното настъпление на османските турци не само на Балканите, но и в Централна Европа (6) . Когато православните Балкани падат под османска власт, тази трагедия се посреща в католическа Европа с декларативно съчувствие (вместо с исканото практическо съдействие) и зле прикрито задоволство (7) . Това се оказва съдбовно за политическото бъдеще на Балканите, сдобили се с второ историческо наименование – “Европейска Турция”.
Първите сблъсъци между Запада и Русия на Балканите
Завладяването на Балканския полуостров от османците почти съвпада по време с Великите географски открития. Допуснала дълбоко в собствения си дом чужденеца-друговерец, Западна Европа отправя жаден поглед към непознатия дотогава свят. Негласно е договорено своеобразно разделение на труда: крайморските кралства (Португалия, Испания, Франция, Англия, Холандия, Дания) се заемат със завладяването и християнизацията на Новия свят, а Хабсбургска Австрия поема защитата на техния “тил” в Европа и постепенното изтласкване на Османската империя от Стария континент. След решаването на важните за Западна Европа проблеми – ликвидирането на османските обсади на Виена (1529 и 1683) и на османското господство в Средиземно море, с битката край Лепанто (1571), настъпва промяна в тактиката: антиосманските европейски коалиции отстъпват място на признатия австрийски приоритет на Балканите, като компенсация за неучастието на империята в колониалните завоевания.
Осъществявайки своята мисия, Австрия води девет войни с Османската империя (ХVІ-ХVІІІ век). Всяка от тях се следи с огромен интерес от балканските християнски народи, пораждайки нови надежди за избавление. И всяка е съпроводена с реални практически действия на християните от региона в подкрепа на австрийските войски. След освобождението на традиционните австрийски (унгарски) територии, на дневен ред застава т.нар. Източен въпрос – въпросът за съдбата на балканските християнски народи. Австрийското му решение, ползващо се с мълчаливото съгласие на другите западноевропейски велики сили, е ясно и последователно провеждано – освободените от османското господство територии на балканските християнски народи се включват в състава на многонационалната Хабсбургска империя, като не им се дава възможност да възстановят своята държавност. По такъв начин, в резултат на австрийските военни и дипломатически победи, словенци, хървати и босненци (както и унгарци, чехи, словаци и част от украинците) сменят Османската теократична ислямска империя с Австрийската католическа Хабсбургска империя. Тази промяна изиграва изключително важна роля в развитието им. Поставено е началото на тяхното окончателно откъсване от по-изостаналия вече Ориент и завръщането им към естественото европейско християнско семейство. Същевременно, включването им в Хабсбургската империя – една от най-развитите икономически и културно в цяла Европа, се отразява благоприятно върху стопанския и духовния живот на новоприсъединените страни. Укрепват и позициите на католицизма в тези нови Хабсбургски владения, което се оказва историческа инвестиция за бъдещата склонност на Западна Европа да ги възприема като част от себе си.
Разширяването на Австрийската империя на югоизток обаче се натъква, с времето, на конкуренция от преживяващата възход Русия. Макар тя да възниква в Европа (ІХ век), да приема християнството при княз Владимир (988-989) и да се развива, до ХVІ век, изцяло в географските предели на Европа, западноевропейците я възприемат като по-скоро азиатска държава. Допълнителен аргумент за това е татарското господство през 1241-1480. Това възприемане на Русия продължава и след отхвърлянето на татарската власт при великия княз Иван ІІІ (1480), консолидацията на руските княжества около Москва и превръщането на Русия в силно и централизирано царство при Иван ІV Грозни (1547). С падането на Константинопол под османска власт (1453) Русия възприема концепцията за “Третия Рим”, което е открита претенция за водеща роля не само в православния свят, но и в европейските и световните дела. И макар че Русия се разширява чувствително в Европа чрез присъединяването на голяма част от Украйна (1654) и се трансформира, при Петър Велики, в империя (1721), държаща на европейската си принадлежност, колонизирането на Сибир, през ХVІІ век, дава нови основания за третирането й като азиатска сила. Всъщност, истинската причина за устойчивото възприемане на Русия като извъневропейска държава бе посочена неотдавна от английския социолог д-р Джералд Деланти: превръщането на страната в символ на едно от “трите големи плашила” за Западна Европа - славяните (другите две са евреите и мюсюлманите) (8) . В случая, общият западноевропейски подход към Русия е важен и за да се подчертае пълната подкрепа на европейските велики сили за европейската Хабсбургска империя, в конкуренцията й с една “азиатска” държава
Истинското съотношение на силите обаче проличава в началото на ХІХ век, когато ретроградна царска Русия успява да стори онова, което не се оказва по силите на консервативна Западна Европа – да спре и отблъсне революционните армии на Наполеон Бонапарт (1812). Затова Виенският конгрес (1814-1815) започва с най-неприятната за западноевропейците част – официалното признаване на Русия за неразделна съставна част от “Европейския концерт” на великите сили. Конгресът е заставен да направи сериозни териториални отстъпки на Русия в Европа, предавайки в нейно владение голяма част от Полша. А непосредствено след него, западните велики сили приемат руската инициатива за изграждане на Свещен съюз (1815), превърнал се в стожер на установената от конгреса Метернихова система на международните отношения.
По-нататъшното възприемане на Русия от западноевропейците, като извъневропейска сила, получава реални основания и в руските обществени нагласи по отношение на нейната принадлежност. В сблъсъка между “про-европейци” и “славянофили”, превес вземат последните, с тезата си, че Русия е уникална славянска цивилизация, разположена между Европа и Азия, със самостоятелно място в световните дела.
Сред най-важните измерения на руския възход е изземването на инициативата от ръцете на Хабсбургската империя по Източния въпрос. От 1676 започва серия от десет Руско-турски войни (до 1878), в които, от втората половина на ХVІІІ век, балканските проблеми заемат възлово място. Сред първите сериозни руски постижения е мирният договор от Кючук Кайнарджа (1774), по силата на който Русия става покровител на християнското население в Османската империя. Изправена непосредствено пред проблема за съдбата на балканските християни, Москва възприема принципно различен от австрийския подход, давайки възможност на освободените от османско иго народи да възстановят държавността си. В контекста на този подход не е трудно да се долови надеждата и дори увереността, че “благодарните” за освобождението си нови балкански държави ще склонят да се превърнат в база за разширяващо се руско влияние към Черно, Егейско и Мраморно море и дори към Проливите. Поради тази особеност, руският подход, с основание, се характеризира като имперски, макар че значителна част от европейските (а и балкански) изследователи забравят да подчертаят още по-силно изразения имперски подход на всички западни велики сили. Следвайки последователно своя курс, Русия изиграва, с военните си победи и с дипломатическите си усилия, решаваща роля за пълното или частичното отхвърляне на османското робство от балканските народи – за създаването на автономните княжества Влашко, Молдова и Сърбия (1829), за основаването на независимата гръцка държава (1835), както и за признаването на независимото Княжество Черна гора (1858).
Респектиращите руски успехи на Балканите пораждат силно безпокойство в Западна Европа. В търсенето на възможности за издигане на преграда пред руското влияние на полуострова, западноевропейците преразглеждат традиционното си отношение към Османската империя като “непрестижния Друг”, спрямо християнска Европа. Това е мотивирано и от собствените икономически интереси в огромния, прострял се на три континента, османски пазар. Така, във време, когато поробените балкански християнски народи напрягат сетни сили за да отстоят най-елементарното си естествено право – на самостоен живот, Западна Европа започва да проявява загриженост за оздравяването на “болния човек на Босфора”. Балканските народи бързо разбират, че католическа и протестантска Европа са предпочели собствените си икономически интереси (наложения на Високата Порта режим на капитулациите) пред свободата на православните Балкани. Всеобщото разочарование от западния егоизъм издига още повече авторитета на православна Русия на полуострова. Разочарованието прераства в истинско объркване, удивление и неразбиране, когато в поредната руско-турска война – Кримската (1853-1856), с която поробените и зависими балкански християнски народи свързват надеждите си за окончателно избавление – западните сили (Великобритания, Франция и Сардиния) встъпват в открит политически и военен съюз с Османската империя, което предрешава руското поражение и попарва надеждите на Балканите за окончателно освобождение. На Парижката конференция (1856) западноевропейците налагат приемането на Османската империя в състава на “Европейския концерт” на великите сили и се ангажират с гарантиране на териториалната и цялост, т.е. с увековечаване на тираничното й господство над покорените етноси, народи и нации, включително на Балканите. Конференцията лишава Русия от правото да покровителства православните поданици на Османската империя и установява колективен протекторат на великите сили над автономните княжества Молдова, Влашко и Сърбия. С оглед на собствените си икономически интереси, западните велики сили налагат на конференцията създаване на Европейска дунавска комисия, чрез която с режима на корабоплаване по реката започват да се разпореждат недунавски държави.
Междувременно, в началото на ХІХ век, балканските земи получават исторически третото си събирателно название, след като немският географ Йохан Цойне въвежда, през 1808, термина “Балкански полуостров”, чиято етимология е изведена от турския превод на Стара планина (”Балкан”). След утвърждаването му, през последната четвърт на ХІХ век, той започва да се използва в множествено число (“Балкани”) като израз на езиковото, етническо, религиозно и културно разнообразие на региона (9) . Понятието “Балкани” е своеобразно отражение на действително течащият процес на формиране на единна общност. Общият исторически корен (наследници на древногръцката, елинистичната, античната римска и средновековната византийска култура), съвместно преживяното минало (въпреки някои, наложили се клишета, балканските средновековни държави по-често си сътрудничат, отколкото воюват помежду си), общата християнска религия (с изключение на ислямизираните през османската епоха бошнаци и албанци), сходната злощастна съдба в теократичната Османска империя и усещането за общи интереси срещу имперската политика на всички велики сили, залагат темелите на балканската общност и пораждат балканската взаимност.
Измеренията на Балканското възраждане
Общата шествековна робска участ лишава балканските народи от възможността да преживеят поетапно и пълноценно мощните духовни обновителни процеси на Възраждането (ХІV – средата на ХVІІ век), Рационализма (средата на ХVІІ – началото на ХVІІІ век), Просвещението (ХVІІІ век), Романтизма (първата половина на ХІХ век) и Позитивизма (втората половина на ХІХ – началото на ХХ век). Някои техни елементи са вплетени, в приспособен към доминиращата османска среда вид, в Балканското възраждане (края на ХVІІ – началото на ХХ век), което е закъснял, по силата на обстоятелствата, отзвук не само на западноевропейския Ренесанс, но и на Славянското възраждане (ХVІ – началото на ХХ век). Централно място в него заема идеята за съюз на балканските народи, под знака на Кръста, срещу Полумесеца. Пръв се доближава до нея патриархът на гръцката национална революция Ригас Велестинлис, пледирал в самия край на ХVІІІ век за единна държава на народите от Европейска Турция. Лидерите на националноосвободителното движение на балканските народи бързо виждат големия заряд, съдържащ се в идеята за християнска федерация на полуострова, като стимул за колективно отхвърляне на османския гнет, възможност за мирно решаване на национално-териториалните проблеми в региона и средство за общо париране експанзията на великите сили. Активно се обсъждат различни (обикновено утопични – б.р.) проекти за Южнославянска, Балканска, Дунавска, Балкано-Дунавска конфедерация, или за федерация на републики по швейцарски образец, получили подкрепата на легендарния италиански революционер Джузепе Мацини, ръководителя на унгарското националноосвободително движение Лайош Кошут, полския държавник Адам Чарториски, френския академик Жером-Адолф Бланки и други популярни общественици в тогавашна Европа (10) .
Ала искреният стремеж на народите към обединение е надмогнат от зараждащия се шовинизъм сред държавно-политическия елит на възникващите балкански държави. Гръцката “Мегали идея” на Йоан Колетис (14 януари 1844), целяща възстановяване на Византийската империя, сръбското “Начертание” на Илия Гарашанин (края на 1844) за обединяване на териториите от времето на цар Стефан Душан (11) , миражът за “Велика България” на премиера д-р Стоян Данев от началото на ХХ век (този проект, за разлика от останалите, не предвижда пресъединяването на земи, чието население да не е преобладаващо българско – б.р.) (12) , османската теза за “Велик Туран” на Зия Гьокалп (1912) и аналогични великодържавни стремежи в другите балкански страни, активно подкрепени от прекомерни династически амбиции, завихрят перманентна пропагандна война на полуострова (13) , блокират балканското разбирателство и единодействие и създават вътрешно напрежение и ежби, които не обслужват общобалканските интереси. Великодържавните амбиции се оказват прекалено голeми за малките Балкани, за да могат да бъдат понесени от скупчените и размесени народи на полуострова. На прерастването на национализма във великодържавен шовинизъм обаче не бива да се гледа като на балкански патент. Напълно основателна е забележката на Марк Мазовер, че “Европа даде на Балканите…идеологическите оръжия – преди всичко под формата на модерния, романтичен национализъм, с който да се унищожават” (14) . Освен това, не бива да се забравя, че сред най-важните фактори за разнобоя между балканските страни е подстрекателството на великите сили и превръщането на Балканите в пионка на международното поле и средство за поддържане на равновесието в “Европейския концерт”.
Политиката на западните велики сили, насочена към съхраняване целостта на Османската империя с обещания за реформирането и, е компрометирана от поредната Източна криза (1875-1878). Въстанията в Босна и Херцеговина (1875) и Априлското въстание в България (1876) развенчават мита за раболепието на тези народи, разкриват истинската същност на османския деспотичен режим и показват особено релефно последиците от западната политика на запазване на статуквото. Едва когато жестоката разправа с надигналите се народи скандализира световното обществено мнение, великите сили се заемат отново с Източния въпрос. Подходът и този път е въплъщение на старата егоистична имперска политика “Разделяй и владей”. Започват тайни пазарлъци зад гърба на балканските народи с едничката цел за такава нова подялба на региона, която да удовлетворява интересите на всички велики сили. Когато, под натиска на руската общественост, Петербург решава отново да воюва за свободата на братята-православни християни на Балканите, главна грижа на западните велики сили е присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария и предотвратяване създаването на голяма славянска държава на юг от Дунава (Райхщатското споразумение между Австро-Унгария и Русия от юли 1876).
Особено показателен за подхода на западните велики сили към Балканите е българският въпрос. Те не признават на българите дори това, което признава султанът на Османската империя – единството на териториалните предели с преобладаващо българско население, фиксирано във фермана на Абдул-Азис за създаване на Българска екзархия (1870), допълнен след провеждане на плебисцити в Скопска и Охридска епархии (1874). Под натиска на Великобритания, Цариградската посланическа конференция на великите сили (декември 1876) предлага на Високата Порта обособяването на две автономни български области: Източна, с център Търново, и Западна, с център София. Същата тази Великобритания, след година и половина, налага на Берлинския конгрес на великите сили (1878), признаване на “васално на Негово Величество Султана” Княжество България, само в пределите на Северна България (благодарение на канцлера на нововъзникналата велика сила Германия – Ото фон Бисмарк, към него е добавен Софийският санджак), обособяването в Южна България на т.нар. Източна Румелия, като автономна “триезична” област, в рамките на Османската империя, и запазване на статуквото по отношение на останалите български територии – Македония и Одринска Тракия (т.е. връщането им под пряката власт на Високата Порта), срещу поредните обещания за реформи в европейските християнски вилаети на империята.
Така, Берлинският конгрес начертава нова политическа карта на Балканите зад гърба на балканските народи, въпреки тяхната воля и независимо от етническите реалности на полуострова. По авторитетното признание на видните френски специалисти по нова и съвременна история академиците Ернест Лавис и Алфред Рамбо, Берлинският договор е “паметник на егоизма, дело на завистта, акт неморален и долен” (15) . Загърбването на историческите и етническите дадености, съзнателното разпокъсване на най-голямата балканска нация – българската, и раздаването на безспорни нейни части на всичките й съседи е предварително планирано и съзнателно изпълнено залагане на бомба с часовников механизъм на Балканите. И за да бъде международното престъпление всеобхватно и христоматийно, тези, които го извършват, създават на борещата се за национално обединение България имиджа на “непоправим ревизионист” на полуострова, а на вкараните в безкрайни конфликти Балкани – образа на “размирния регион на Европа”. През 1893 група британски експерти се ангажира с прогнозата, че до края на ХІХ век ще избухне европейска война “в някое отдалечено балканско село, с опита за убийство на българския княз от руски шпионин, преоблечен като свещеник” (16) . А през 1907, в книгата си “Защо “дива Европа” ли?”, издадена в Лондон, журналистът Хари де Винт внушава: “защото…терминът съвсем точно подхожда на дивите държави между Адриатика и Черно море, в които цари беззаконие” (17) .
След Берлинския конгрес, наред с помръкналите надежди за справедливо решаване на Източния въпрос, страните от региона се натъкват и на друг съществен проблем. Останали, поради османското господство, встрани от промишления преврат и разполагащи с ограничени природни ресурси, Балканите се утвърждават като традиционно най-слабо развития регион в Европа. Изостаналостта тласка нововъзникналите национални държави към търсене на външни покровители, от което великите сили се възползват с готовност, за да превърнат полуострова в арена на сблъсъци за надмощие, а държавите от региона – в свои клиенти и заложници на чужди интереси.
Опитите за балканско единение
Въпреки бруталната намеса на великите сили и великодържавните амбиции на поставените по тяхна воля чужди монарси във владетелските дворове на всички (с изключение на Белград и Цетине) балкански столици (18) (макар в Балканското възраждане да доминират по-скоро републикански настроения), стремежът към балканска взаимност оцелява. Общата историческа задача за освобождаване на Балканите от османска и австрийска власт и за ефективно противопоставяне на опеката на великите сили, ражда социалдемократическия лозунг “Балканите за балканците!” (19). Появяват се нови, по-добре аргументирани платформи за Южнославянска федерация като първи етап на бъдеща общобалканска федерация, за Балкано-Карпатска демократична федерация, а също за Източна федерация, която да парира руските и австро-унгарските домогвания (20) . Поучени от горчивия си исторически опит, правителствата на балканските християнски държави демонстрират стремеж към засилено стопанско сътрудничество: сключената митническа спогодба между Княжество България и Източна Румелия (1884) получава развитие с договора между Кралство Сърбия и Княжество България за създаване на митнически съюз (1905).