Преди повече от век Халфорд Макиндер представя труда си “Географската ос на историята”, в който отделя специално внимание на основния въпрос, намиращ се в центъра и на западната отбранителна политика, а именно – на опасенията, че територията на Евразия може да попадне под контрола на една, единствена сила, което би и гарантирало и глобална доминация. Впоследствие, въведеното от Макиндер понятие “географска ос” бива заменено с “хартленд” – термин, който преобладава и днес в изследванията, посветени на проблемите на Евразия.
Разделянето на планетата на “Световен Океан” и “Световен Остров”, според Макиндер, поставя Русия в положението на най-благоприятно разположената на световната карта територия, от геополитическа гледна точка. По време на студената война, както и в периода след нея, представите за Евразия се базираха на геополитическата структура, очертана още от Макиндер. Междувременно, през годините, последвали разпадането на Съветския съюз, се възроди и геополитическото мислене в Русия. Като сред основните му прояви стана акцентирането върху сюжетите, свързани с Евразия. Така наречената “евразийска школа” подчертава геополитическата и културна уникалност на Русия, в сравнение както със Западния, така и с Азиатския свят.
В най-екстремната си версия, евразийският “хартленд” се представя от руската геополитическа школа като “географска излъчваща зона”, чиято цел е ограничаване и дори прекратяване на атлантическото влияние в Евразия.
Както показва анализът на геополитическата литература, разпадането на Съветската империя се оказа нова фаза в процеса на връщане към концепцията за “географската ос” (“хартленд”) на историята. Тук ще се опитам да направя бегъл анализ на това явление и да покажа, как идеите на Макиндер бяха използвани при формирането на съвременните геополитически идеи, в условията на поредното нарастване на интереса към региона.
Географската ос на историята
Възраждането на интереса към теорията на Макиндер след разпадането на Съветския съюз и, особено, след трагичните събития от 11 септември 2001, е наистина знаменателно. Американският анализатор Ник Мегорън очертава три периода на този процес: периодът след Втората световна война, 80-те години на ХХ век и периодът след разпадането на СССР през 1991. През първия период се предприемат многобройни опити за вписването на Съветската империя в рамките на теорията на Макиндер. Но, освен спорадичното споменаване на Северен Казахстан, в анализите от онова време рядко се отделя необходимото внимание на Централна Азия. Ситуацията започва да се променя през 80-те години на миналия век. В частност, значението на Азия за формирането на руското геополитическо мислене се подчертава изрично в книгите на чешкия учен Милан Хаунер, професор в Университета на Уискънсин.
На свой ред, опитвайки се да изследва структурата и съдържанието на имперския подход на Макиндер, британският професор Браян Блуе отбелязва, че още преди появата на основния му труд, Макиндер задълбочено изследва британската политика и търговия, в контекста на нарастващата икономическа конкуренция между Америка и Германия. Блуе твърди, че един от начините за интепретация на теорията на Макиндер е оценката и като препоръка към британското Външно министерство и Министерството на отбраната да развиват стратегическите и търговски връзки вътре в Британската империя за да се противопоставят успешно на заплахите от страна на континенталните, или които и да било други бъдещи морски държави.
Френският изследовател д-р Паскал Вение пък свързва идеите на Макиндер с развитието на световната история в началото на ХХ век. Той твърди, че Макиндер следва да се разглежда като мислител, който не само отразява духа на времето, но и отправя предизвикателство към съвременниците си, насочвайки вниманието им към глобалната стратегическа картина на света.
Други изследователи разглеждат труда на Макиндер в контекста на една по-широка дискусия с геостратегически характер, засягаща отношението на Викторианска Британия към Централна Азия. Гледната точка на Макиндер за Евразия, като “географска ос” на историята, формулирана от него през 1904, представлява синтез на отдавна съществуващи геостратегически представи, базиращи се на различни външноикономически фактори.
Професорът от Кембридж Джери Киърнс твърди, че има три изследователски стратегии, придаващи сериозна политическа значимост на труда на Макиндер. На първо място, това е идентификацията на неотдавнашния исторически разрив, подчертаваща необратимия характер на съвременната криза. За Макиндер, този исторически прелом символизира формирането на ново затворено световно пространство. Според него, занапред нито една част от света не бива да остава извън вниманието на британските стратези. На второ място, това е характеристиката на глобалната политика като една, по същество, безрезултатна игра, в която различни и абсолютни несъвместими човешки общности се сражават помежду си. И, накрая, глобалният конфликт се тълкува като „игра”, т.е. като сблъсък на различни териториални стратегии, в която приоритет има контролът над природните ресурси. Киърнс подчертава, че в рамките на тези три измерения, съвременните идеолози и стратези на “Американската империя” възпроизвеждат някои фундаментални черти на геополитическото мислене на Макиндер.
На свой ред, професор Колин Грей от американския Институт за стратегически изследвания определя същността на теорията на Макиндер по следния начин:
- Макиндер предупреждава, че политическата сила, която контролира географската ос или “хартленда” на Евразия, трябва да притежава централно местоположение и да разполага с необходимите ресурси за да установи потенциален контрол над Евразийското пространство, а след това – и над света;
- Макиндер директно посочва кой е континенталния противник на Великобритания. През 1904 това е Русия, а през 1919 и 1943 – Германия. Освен това, той разглежда Китай като възможен претендент за ролята на водеща политическа сила, способна да предяви претенции за контрол над “хартленда” в по-далечно бъдеще;
- През 1943 Макиндер въвежда втора географска концепция – за “Срединния Океан”, включващ Северния Атлантик и свързаните с него морски и речни басейни. Неговото кратко описание на системата за сигурност на Северноатлантическата общност е проницателна визия за съществуващата днес геополитическа и геостратегическа структура на НАТО.
Онова, което Грей определя като “ядро” на теорията на Макиндер, намира отражение и в книгата на Збигнев Бжежински “Голямата шахматна дъска”. Тя се появи през 1997 и започва с твърдението, че: “Откакто континентите започнаха да си взаимодействат политически, преди около 500 години, Евразия е центърът на световната сила”. Повтаряйки Макиндер, според когото: “този, който управлява Световния Остров, управлява света”, Бжежински твърди, че Евразия е шахматна дъска, на която се разиграва битката за глобално превъзходство. Той отбелязва също, че тази борба включва и геостратегията – т.е. стратегическия мениджмънт на геополитическите интереси.
През юни 2004 професорът от Иейлския университет Пол Кенеди, в статия за британския вестник “Гардиън”, озаглавена “Оста на историята”, подчертава, че значимостта на труда на Макиндер следва да се търси в няколко аспекта. В него не просто се посочва значението на такива понятия като “разстояние, ландшафт, или климат”, в контекста на международните отношения, но и се прогнозира конкретно ключово направление в развитието на световната история.
В постсъветска Русия също се очерта значителен ръст на интереса към геополитиката, като цяло, и към теорията за “хартленда”, в частност. Руският интерес към теорията на Макиндер е съвсем логичен, тъй като геостратегическите му тези са свързани с оценка за ролята на територията, стратегическото положение и произтичащите от тях предимства, които, поради редица териториални фактори, притежава руската държава.
От “географска” към “политическа” ос
В книгата си “География на победата: основи на руската геополитика” (1998), Генадий Зюганов, известен най-вече като лидер на най-голямата руска опозиционна партия – Комунистическата, развива три основни линии, следвайки логиката на Макиндер. В анализа си, той твърди, че в съвременната световна история Русия винаги е заемала централно положение и нейната геополитическа идентичност е свързана с континенталния характер на Руския евразийски “хартленд”. Освен това, Зюганов заимства от Макиндер идеята за противопоставянето между континенталните и морските държави, лансирайки тезата, че глобалното стратегическо положение на Русия винаги се е определяло от тези противоречия. В същия контекст, той се опитва да интерпретира и студената война.
Зюганов прави две заключения за актуалността и значението на теорията на Макиндер. От една страна, той твърди, че руската геостратегическа позиция ще се определя от геополитическите реалности, “открити” от Макиндер. Като това, както и преди, ще се съпровожда от прояви на русофобия и враждебност от страна на Запада. Вторият му извод касае бъдещото развитие на Русия и, особено, отношенията и с другите части на постсъветското пространство. Според Зюганов, “хартлендът” на Макиндер си остава геополитическо потвърждение за органичното единство на Евразийската цивилизация, което, в перспектива, следва да гарантира тясната политическа реинтеграция на постсъветското пространство.
По съвършено различен начин тълкува концепцията на Макиндер руският геополитик-неоевразиец Александър Дугин. Той също идентифицира “географската ос” на Макиндер с политическото пространство на Русия и споделя тезата, че абсолютната геополитическа “централност” на Русия винаги е осигурявала динамиката на световната история, тъй като играе ролята на неин “нервен център”. Според него обаче, по-важно в случая е “допълнителното измерение”, което Дугин проектира върху концепцията за Евразия, и което променя предишните представи за руския “хартленд”. В буквалия смисъл, Евразия е общата континентална територия на Европа и Азия. Това разбиране за Евразия съответства и на представата на Макиндер за “Световния Остров”. Алтернативата в случая са разсъжденията за “Русия-Евразия”: те засягат само онези части на “геологическата и физико-географска” Евразия, които се отнасят към традиционното политическо пространство на Руската империя и Съветския съюз. Тезите на Зюганов са изцяло в рамките на тази, последна алтернатива. Представите на Дугин са по-сложни, в смисъл, че подразбират двойнствения характер на евразийското географско пространство. Дугин твърди, че геополитическата съдба на руския “хартленд” не може да се отдели от съдбата на Евразия, т.е. Европа плюс Азия. Така, той проектира органичната континенталност на “хартленда” далеч отвъд границите на Русия и, на практика, го свързва с целостта на Европа и Азия.
В книгата си “Въведение в геополитиката”, професор Камалудин Гаджиев, отправя редица възражения срещу идеите на Макиндер. Той отбелязва, че предположението за стратегическата значимост, свързано с физическата география на земната повърхност и организацията на континентите, е проява на географски детерминизъм и поради това не може да бъде основа за истински научен политически или геополитически анализ. Същата гледна точка е характерна и за групата политически географи, публикували през 2000 сборника “Руската геополитическа позиция”.
На свой ред, професор Вадим Цимбурски предполага, че жизнено важните параметри на руската идентичност следва да се търсят в географските пространства, където се осъществява историческият генезис на руската държава. В противовес на понятието “хартленд”, Цимбурски лансира собствената си концепция за т.нар. “етно-цивилизационна платформа”, като отнася към нея териториите, на които руската държава е “най-концентрирана” и където е започнало съществуването и. Тези територии включват днешна Европейска Русия, западно от Урал, но също Урал и Сибир. Тоест, подразбира се, че бъдещата активност на Русия следва да се насочи не към разширяване на хегемонията и в “хартленда” (Европа + Азия, или Русия-Евразия), а по-скоро към по-ограничените пространства на собствената и “етно-цивилизационна платформа”.
Накрая, професорите от Санкт Петербург Михаил Басин и Константин Аксьонов твърдят, че вниманието към идеите на Макиндер в Русия е напълно обяснимо и в него няма нищо чудно. Въпреки това, то е в известна степен парадоксално, защото популярността им се запазва, въпреки очевидните “антируски моменти” в неговата теория.
“Нов мит”?
В книгата си “Критичната геополитика” професор Джерард О'Тоъл подчертава, че представите за “географската ос на историята” са се превърнали в мит, използван навремето за новата консолидация на Британската империя. Интересно е, че в постсъветския контекст, това понятие отново придобива митологично окраска и на основата му се правят опити за преформулиране на геополитиката. Един век по-късно, светът малко прилича на онзи, за който пише Макиндер. Но географският регион, който той нарича “ос”, т.е. Евразия, продължава да се възприема като централна зона на земното кълбо.
В настоящата статия се опитах да покажа как, почти век по-късно, се осъществява адаптацията на един геополитически модел, формиран в определени исторически условия, към съвременната геополитическа реалност. Само че геополитическото мислене се променя с времето. “Цивилизационната” геополитика от началото на ХІХ век прокарва пътя на геополитиката от края на ХІХ и началото на ХХ век, основаваща се на оценката на природните факти. Формиралата се след Втората световна война “идеологическа” геополитика пък се градеше на основата на новите политически реалности. Разпадането на Съветския съюз създаде предпоставки за отказ от предишните идеологеми. Съвременната световна политика става все по-подвластна на плуралистичните тенденции, което не може да не се отрази и върху геополитическото мислене.
* Анализатор в Института за азиатски изследвания “Абдул Калам Азад” в Колката (Калкута), Индия, автор на няколко книги за геополитиката на Централна Азия
{rt}
