23
Пет, Окт
5 New Articles

Спомени и размисли за Македония

брой1 2008
Typography

Когато, на 15 септември 1941, войнишкият ни набор влезе в казармата, новобранците бяха от всички краища на България. В нашата картечна рота, на Първа дружина от 18-ти Етърски полк, най-много бяха от Македония, Добруджа и Тракия. При разпределянето ни по взводове и легла в ротното помещение, другар ми беше едно македонче от Тетовско. Споделеното ежедневие ни сприятели. С разкази за опознаване заспивахме късно, когато само стъпките на дневалния се чуваха.

Приятелят ми от Македония тъжеше за родния си край. Неделен ден майките ни идваха на свиждане, на което отивах заедно с него. Мама разстилаше бохчата под сенките на боровете пред полковия портал, запазени и досега, и се хранехме наедно. Разговорът ни се оживяваше, когато мама го разпитваше за неговите родители, за дома му и за родния край. След няколко срещи му подари риза от домашно платно, а той започна да й вика “майко”. Обясняваше ми, че тази дума му е много скъпа.

Една нощ почувствувах, че е буден, и тихо го запитах:

•  Защо не заспиваш?

•  Мисля за нашите ... какъв хубав е нашият край ... мисля за майка Македония.

През градските отпуски най-много се заседявахме на пейките около паметника пред Военния клуб. Тогава се наричаше “Паметника на свободата”. С удивление гледахме статуята на жената със знамето и корона на главата. Бяхме войници от Добруджа, от Северна България, наричана някога Мизия, от Тракия и, най-много, от Македония.

Още тогава, по някаква необяснима интуиция, започнахме да наричаме този паметник “Майка България”. Затова разговаряхме, когато се прибирахме в казармата за вечерна проверка.

За моето поколение това име е свято и предизвиква дълбоки вълнения. Съвсем неочаквано то изплува в паметта ми, когато на едно голямо събрание в град Хасково, през мрачна февруарска привечер на 1990, остри етнически и социални проблеми бяха разтревожили препълнилите салона. Дойде време да закрия събранието, а все не намирах подходящите ободрителни думи. Като че ли изведнъж Господ ми ги подсказа:

“Виждам лицата ви тъжни и загрижени. Навън, като излезете в тази мразовита и дъждовна вечер, ще ви посрещнат опашките по магазините и чувството на безнадеждност. Но има още нещо, което винаги трябва да изправя гордо главите ни ... На север оттук, в старопрестолното Велико Търново стои на пост Майка България. Тя носи короната на националното ни достойнство. Като всяка майка бди над нас и ни дава кураж с вярата, че ще дойдат по-хубави дни за скъпото ни Отечество. Когато сме сплотени и вярваме в неговото бъдеще, сме по-силни и по-уверени, за да изгоним сегашната мъка ...”.

* * *

След сраженията при град Кула, започнали на самия 9-ти септември 1944, през Втората световна война, бях преместен на македонския фронт, в състава на Трета дружина от 33-ти Свищовски полк. По това време той воюваше срещу изтеглящите се от Гърция германци. Направлението беше Кочани – Щип – Велес - Скопие. Когато пресякохме река Вардар, малко преди Скопие, се свири “отбой”. На връщане, моята Седма рота беше разквартирувана в село Оризаре, около град Кочани. Като споменавам това име, връхлита ме тъжният спомен за войнишкото гробище зад железопътната гара. На идване, когато пристигнах тук, щом слязох от камиона, който ни докара от Горна Джумая (Благоевград), това гробище личеше отдалече и тръгнах между гробовете. Кръстовете бяха от пресен чам, а купчините черна пръст бяха безмълвни могилки. По надписите на кръстовете разпознавах имената на съселяни и съученици от състава на Пета Дунавска дивизия, която включваше полковете от Велико Търново, Свищов и Русе.

Често съм се питал, какво е станало с това гробище? Досега за него нито е писано, нито е споменавано. А там оставиха костите си десетки младежи от нашия край. И винаги ме е обземало страх, когато съм разпитвал миналите по тези места, а те отговарят, че не са виждали такова гробище. Недалеч оттам, около река Брегалница, Калиманци и други знайни и незнайни места, в бой за Македония, са оставили костите си през няколкото войни още стотици хиляди българи.

С отделението за командване бяхме разквартирувани в добре уреден селски дом. Любезният ни домакин се оказа умен и родолюбив българин. Говореше по-чист български, отколкото ние от Великотърновско, гордеещи се, че именно нашият говор е в основата на българския литературен език. Впрочем, и по целия ни боен път след Кочани - около Соколарци, река Злетовска, Овчеполието и планините, южно от река Пчиня, и когато задминахме чисто българския град Велес, никъде не усетихме “македонското наречие”, обособено сега като самостоятелен македонски език. Разбира се, за това има още много и по-силни доказателства, но да бъдат споменавани тук, би било отклонение от спомените ми, които времето не успя да забули с мъглата на забравата.

•  Ех, вие дори не предполагате какво ще стане тук като си отидете - говореше нашият домакин. Огряно от огъня на бъджата * , лицето му беше загрижено и напрегнато - Първото е, да не споменаваме, че сме българи македонци. Та само преди четири години колко много хора бяха тормозени и дори убивани, защото не искаха да се откажат от своя род ... Ах, тази наша клета Македония, колко рани и болки е понасяла ...

Беше над петдесетгодишен. Замислен поспирваше своя монолог, защото ние с нищо не можехме да му възразим. Тежеше, много тежеше, че “се връщаме в България, а тук не е ли също България”? Подбутвахме огъня да не загасне, войниците заспиваха, а аз, разтърсен от тази искрена изповед, го слушах до късно през нощта ... Когато на другия ден ротата потегли към Горна Джумая, видях го отдалече на един баир, наметнат с ямурлук. От черните облаци, които приближаваха хоризонта, той бавно ни махаше с ръка.

* * *

Минаха много, много години оттогава. Стана така, както този човек ни каза през незабравимата нощ в село Оризаре.

* * *

През пролетта на 1979 ми възложиха да ръководя международна конференция по проблемите на урбанизацията в Средиземноморските страни. Провеждаше се във Варна. От страна на Югославия участвуваха представители от Белград, Скопие и Охрид. Щом видях хората от Македония, ме обзе радостно вълнение. Запознахме се и бързо се сприятелихме. Вечер ги чаках в ресторанта до късно. Другите делегати отдавна вече се бяха прибрали по стаите си в хотела, когато те пристигаха с развълнувани лица.

•  Къде се бавите, бе хора? От кога ви чакам.

•  Та знаете ли колко много роднини имаме тук във Варна? Не ни пускат на хотел. Искат при тях да останем. Не можем да се изприкажем ... Ама не може.

Защо “не може” не ги разпитвах. То беше повече от ясно. По това време в Македония се вихреше поредната антибългарска кампания, без някой да обясни, с какво сме я заслужили. Но те трябваше да отговарят, къде са и защо са били някъде.

•  От кога живеят Вашите роднини във Варна? – ги питах.

•  Една част са още от времето на Илинденското въстание, а повечето – след Световната война.


Действително, във Варна има няколко бежански квартала. На бежанци от Източна Тракия, Добруджа и Македония ...

После поемахме към хотелските стаи с препълнени със “Сунгурларски мискет” чанти. О, чудо! Какъв ти “македонски диалект”? Говорехме тъй чисто български, както някога в Оризаре. И с тях дочаквахме зората, когато слънцето, огненочервено, се показваше от далечните хоризонти на морето. Изпращах ги и оставах на хотелския балкон, с изглед към морето и Галата, завладян от тревожния въпрос:

Ако македонците не са чувствали България като своя майка Родина, защо не са се изселили като бежанци в Гърция или в Сърбия, а са дошли в София, във Варна и в колко още много градове, при своите братя българи? Оттогава насам не можах да намеря друг, освен един единствен отговор: че както Добруджа, така и Тракия, и Мизия, и Македония са все България.

След обиколка из страната на участниците в конференцията, заключителното заседание се проведе на 2 юни в конферентната зала на хотел “Москва”, зад Борисовата градина. Точно в 12 часа прозвучаха сирените в чест на падналите във войните българи. Както е традицията, помолих делегатите със ставане и мълчание да почетем паметта им. Представителят от Белград не стана. Приятелите ми от Македония се заоглеждаха и също не посмяха да станат. Настоятелно повторих и потретих призива. Само укорителните погледи на представителите на другите страни принудиха делегата от Белград да стане, а заедно с него и те.

* * *

Имал съм и други срещи с българи от Македония. Били са официални. Срещахме се и разговаряхме като “представители на съседни страни”, което е много трудно да се възприеме, още повече, че тогава нямаше нужда от преводачи. Затова не ми се иска да разправям за тях, с едно изключение. При прощалните вечери често се изпълняваха и български народни песни. Търсех да седна до македонските представители и всякога им задавах един и същи въпрос:

•  Харесвате ли тези песни?

•  Че как не, та това са македонски песни.

•  Тогава защо текстът им е на чист български език?

Никога не са ми отговаряли на този въпрос.

* * *

Във времената, в които живеем, дипломатите наложиха императива “за да продължат контактите и добросъседството с Македония, трябва да се признават съществуващите реалности”. Да, така е, друга алтернатива няма. Но тези “реалности”, въпреки че винаги стоят вън от дебат, тежат като воденични камъни. Особено, когато се забравя, че всеки българин, освен чувствата, които изпитва, има и твърде нараснали задължения, адресирани към точни инстанции и лица. В тази насока най-актуално значение има разширяването на транспортните връзки между България и Македония ...

Въпреки, че вече минават две години откакто, на 15 януари 1992, България призна Македония за самостоятелна държава, все още, въпреки неколкократните договорни задължения, нови транспортни връзки между двете страни не са установени. От възможностите, които съществуват, най-значимата, най-рано замислената, със сравнително най-голяма ефективност и реални възможности за скорошно изграждане е железопътното съединение Гюешево-Куманово (Беляковци)

Историята му датира от турското робство, когато се поставя началото на железопътното строителство по българските земи, за да бъде съединен Цариград с Австро-Унгария. През 1893 е изградено трасето София-Перник, за осигуряване въглища на локомотивите. Четири години по-късно, през 1897, железопътното трасе стига до Радомир, през 1909 - до Кюстендил, а през следващата 1910 - до границата, при Деве баир (Велбъждски проход), с крайна гара Гюешево.

Това строителство е предшествано и съпровождано с твърде разнообразни и продължителни вътрешнополитически и международно-дипломатически действия.

Веднага след гласуване на закона от 1889 за построяване на железопътната линия Кюстендил – София - Каспичан, българското правителство прави постъпки за продължаване на същата линия, през Македония, до съединяването й с линията Солун - Митровица, при Скопие. През 1897 се подновяват преговорите за свързването, по повод гласуването на Закона за построяване на линията Радомир – Кюстендил - турската граница, при Егри (Крива паланка).

През 1908 австро-унгарският министър барон Ерентал съобщава на унгарската делегация проект за свързване на босненските железници с македонските, чрез жп линия между Увац и Митровица. Като компенсация, Русия иска съгласие от турското правителство за построяване на тъй наречената Адриатическа линия Груя – Радуевац – Мердере – Прищина -Сан Джовани ди Медуа, за свързване на Южна Русия с Адриатическо море.

Българското правителство счита момента за сгоден, за да се застъпи отново за осъществяване на желаното свързване при Куманово, като част от една втора адриатическа линия. Италианското и руското правителство са готови да подкрепят българския проект. За целта дори е образувано дружество за строителство.

През това време сръбският проект за адриатическа линия си пробива път и в началото на 1908, в Париж, се създава друга финансова група за построяване на тази железница. Турското правителство заявява, че ще приеме предложението на България, но при условие, че българското правителство му предаде онези турски поданици, които са вършили престъпления против султана, т.е. участниците в Илинденското въстание (1903) и, че километричната дължина на железопътната линия, намираща се на турска територия (тогава Македония), ще се плаща под формата на “румелийски дан”. Поставените условия са унизителни за България и категорично се отхвърлят.

Една след като България призна Македония за самостоятелна държава, се създават обективни предпоставки за изграждане на железопътното съединение Гюешево - Куманово (Беляковци):

- Разстоянието между Гюешево и Куманово е 105 км. От страната на Куманово, към България, линията е продължена с около 40 км. до село Беляковци (през 1956). Остава да се построи железопътна линия с дължина 65 км, като тунелът под Велбъждския проход (западно от Гюешево) е прокопан в по-голямата си част;

- С изграждането на железопътното съединение, разстоянието между София и Скопие, през Ниш, както е сега железопътната връзка, ще бъде намалено със 103 км.;

- Част от строителните работи по трасето са извършени (земно платно, пресеки, защитни стени, мостове и др.), което значително ще улесни налагащото се строителство.

И след като в продължение на две години съвместни проектантски колективи от Скопие и София разработваха работни проекти за актуализиране на трасето към изискванията на магистралното железопътното движение от Адриатическо море (пристанището Дуръс в Албания - средновековният Драч) и започнаха процедури по одобряването на проекта, възникна спор от страна на Благоевградската община железопътното съединяване да стане оттам до гара Кочани, в Македония. Този спор се пренесе по страниците на пресата, радиото и телевизията, пораждайки сериозно колебание, въпреки че и двата проектантски колектива – от Скопие и от София, дават категоричното си предимство на железопътното съединение Гюешево-Куманово (Беляковци).

* * *

Няма други думи за заключение ...: виновни сме за бездействието си и за проявеното бездушие. Времето на празните уверения в добронамереност, особено към Македония, е окончателно отминало. Сега е време на доказателствата за изпълнен дълг към богатата ни история, към настоящите, и още повече към бъдещите, поколения ...

2 ноември 1993

* Огнище в приземната соба, подобно на камина, където се готви храната на домакинството, и служи за отопление

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Когато, на 15 септември 1941, войнишкият ни набор влезе в казармата, новобранците бяха от всички краища на България. В нашата картечна рота, на Първа дружина от 18-ти Етърски полк, най-много бяха от Македония, Добруджа и Тракия. При разпределянето ни по взводове и легла в ротното помещение, другар ми беше едно македонче от Тетовско. Споделеното ежедневие ни сприятели. С разкази за опознаване заспивахме късно, когато само стъпките на дневалния се чуваха.

Приятелят ми от Македония тъжеше за родния си край. Неделен ден майките ни идваха на свиждане, на което отивах заедно с него. Мама разстилаше бохчата под сенките на боровете пред полковия портал, запазени и досега, и се хранехме наедно. Разговорът ни се оживяваше, когато мама го разпитваше за неговите родители, за дома му и за родния край. След няколко срещи му подари риза от домашно платно, а той започна да й вика “майко”. Обясняваше ми, че тази дума му е много скъпа.

Една нощ почувствувах, че е буден, и тихо го запитах:

•  Защо не заспиваш?

•  Мисля за нашите ... какъв хубав е нашият край ... мисля за майка Македония.

През градските отпуски най-много се заседявахме на пейките около паметника пред Военния клуб. Тогава се наричаше “Паметника на свободата”. С удивление гледахме статуята на жената със знамето и корона на главата. Бяхме войници от Добруджа, от Северна България, наричана някога Мизия, от Тракия и, най-много, от Македония.

Още тогава, по някаква необяснима интуиция, започнахме да наричаме този паметник “Майка България”. Затова разговаряхме, когато се прибирахме в казармата за вечерна проверка.

За моето поколение това име е свято и предизвиква дълбоки вълнения. Съвсем неочаквано то изплува в паметта ми, когато на едно голямо събрание в град Хасково, през мрачна февруарска привечер на 1990, остри етнически и социални проблеми бяха разтревожили препълнилите салона. Дойде време да закрия събранието, а все не намирах подходящите ободрителни думи. Като че ли изведнъж Господ ми ги подсказа:

“Виждам лицата ви тъжни и загрижени. Навън, като излезете в тази мразовита и дъждовна вечер, ще ви посрещнат опашките по магазините и чувството на безнадеждност. Но има още нещо, което винаги трябва да изправя гордо главите ни ... На север оттук, в старопрестолното Велико Търново стои на пост Майка България. Тя носи короната на националното ни достойнство. Като всяка майка бди над нас и ни дава кураж с вярата, че ще дойдат по-хубави дни за скъпото ни Отечество. Когато сме сплотени и вярваме в неговото бъдеще, сме по-силни и по-уверени, за да изгоним сегашната мъка ...”.

* * *

След сраженията при град Кула, започнали на самия 9-ти септември 1944, през Втората световна война, бях преместен на македонския фронт, в състава на Трета дружина от 33-ти Свищовски полк. По това време той воюваше срещу изтеглящите се от Гърция германци. Направлението беше Кочани – Щип – Велес - Скопие. Когато пресякохме река Вардар, малко преди Скопие, се свири “отбой”. На връщане, моята Седма рота беше разквартирувана в село Оризаре, около град Кочани. Като споменавам това име, връхлита ме тъжният спомен за войнишкото гробище зад железопътната гара. На идване, когато пристигнах тук, щом слязох от камиона, който ни докара от Горна Джумая (Благоевград), това гробище личеше отдалече и тръгнах между гробовете. Кръстовете бяха от пресен чам, а купчините черна пръст бяха безмълвни могилки. По надписите на кръстовете разпознавах имената на съселяни и съученици от състава на Пета Дунавска дивизия, която включваше полковете от Велико Търново, Свищов и Русе.

Често съм се питал, какво е станало с това гробище? Досега за него нито е писано, нито е споменавано. А там оставиха костите си десетки младежи от нашия край. И винаги ме е обземало страх, когато съм разпитвал миналите по тези места, а те отговарят, че не са виждали такова гробище. Недалеч оттам, около река Брегалница, Калиманци и други знайни и незнайни места, в бой за Македония, са оставили костите си през няколкото войни още стотици хиляди българи.

С отделението за командване бяхме разквартирувани в добре уреден селски дом. Любезният ни домакин се оказа умен и родолюбив българин. Говореше по-чист български, отколкото ние от Великотърновско, гордеещи се, че именно нашият говор е в основата на българския литературен език. Впрочем, и по целия ни боен път след Кочани - около Соколарци, река Злетовска, Овчеполието и планините, южно от река Пчиня, и когато задминахме чисто българския град Велес, никъде не усетихме “македонското наречие”, обособено сега като самостоятелен македонски език. Разбира се, за това има още много и по-силни доказателства, но да бъдат споменавани тук, би било отклонение от спомените ми, които времето не успя да забули с мъглата на забравата.

•  Ех, вие дори не предполагате какво ще стане тук като си отидете - говореше нашият домакин. Огряно от огъня на бъджата * , лицето му беше загрижено и напрегнато - Първото е, да не споменаваме, че сме българи македонци. Та само преди четири години колко много хора бяха тормозени и дори убивани, защото не искаха да се откажат от своя род ... Ах, тази наша клета Македония, колко рани и болки е понасяла ...

Беше над петдесетгодишен. Замислен поспирваше своя монолог, защото ние с нищо не можехме да му възразим. Тежеше, много тежеше, че “се връщаме в България, а тук не е ли също България”? Подбутвахме огъня да не загасне, войниците заспиваха, а аз, разтърсен от тази искрена изповед, го слушах до късно през нощта ... Когато на другия ден ротата потегли към Горна Джумая, видях го отдалече на един баир, наметнат с ямурлук. От черните облаци, които приближаваха хоризонта, той бавно ни махаше с ръка.

* * *

Минаха много, много години оттогава. Стана така, както този човек ни каза през незабравимата нощ в село Оризаре.

* * *

През пролетта на 1979 ми възложиха да ръководя международна конференция по проблемите на урбанизацията в Средиземноморските страни. Провеждаше се във Варна. От страна на Югославия участвуваха представители от Белград, Скопие и Охрид. Щом видях хората от Македония, ме обзе радостно вълнение. Запознахме се и бързо се сприятелихме. Вечер ги чаках в ресторанта до късно. Другите делегати отдавна вече се бяха прибрали по стаите си в хотела, когато те пристигаха с развълнувани лица.

•  Къде се бавите, бе хора? От кога ви чакам.

•  Та знаете ли колко много роднини имаме тук във Варна? Не ни пускат на хотел. Искат при тях да останем. Не можем да се изприкажем ... Ама не може.

Защо “не може” не ги разпитвах. То беше повече от ясно. По това време в Македония се вихреше поредната антибългарска кампания, без някой да обясни, с какво сме я заслужили. Но те трябваше да отговарят, къде са и защо са били някъде.

•  От кога живеят Вашите роднини във Варна? – ги питах.

•  Една част са още от времето на Илинденското въстание, а повечето – след Световната война.

Когато, на 15 септември 1941, войнишкият ни набор влезе в казармата, новобранците бяха от всички краища на България. В нашата картечна рота, на Първа дружина от 18-ти Етърски полк, най-много бяха от Македония, Добруджа и Тракия. При разпределянето ни по взводове и легла в ротното помещение, другар ми беше едно македонче от Тетовско. Споделеното ежедневие ни сприятели. С разкази за опознаване заспивахме късно, когато само стъпките на дневалния се чуваха.

Приятелят ми от Македония тъжеше за родния си край. Неделен ден майките ни идваха на свиждане, на което отивах заедно с него. Мама разстилаше бохчата под сенките на боровете пред полковия портал, запазени и досега, и се хранехме наедно. Разговорът ни се оживяваше, когато мама го разпитваше за неговите родители, за дома му и за родния край. След няколко срещи му подари риза от домашно платно, а той започна да й вика “майко”. Обясняваше ми, че тази дума му е много скъпа.

Една нощ почувствувах, че е буден, и тихо го запитах:

•  Защо не заспиваш?

•  Мисля за нашите ... какъв хубав е нашият край ... мисля за майка Македония.

През градските отпуски най-много се заседявахме на пейките около паметника пред Военния клуб. Тогава се наричаше “Паметника на свободата”. С удивление гледахме статуята на жената със знамето и корона на главата. Бяхме войници от Добруджа, от Северна България, наричана някога Мизия, от Тракия и, най-много, от Македония.

Още тогава, по някаква необяснима интуиция, започнахме да наричаме този паметник “Майка България”. Затова разговаряхме, когато се прибирахме в казармата за вечерна проверка.

За моето поколение това име е свято и предизвиква дълбоки вълнения. Съвсем неочаквано то изплува в паметта ми, когато на едно голямо събрание в град Хасково, през мрачна февруарска привечер на 1990, остри етнически и социални проблеми бяха разтревожили препълнилите салона. Дойде време да закрия събранието, а все не намирах подходящите ободрителни думи. Като че ли изведнъж Господ ми ги подсказа:

“Виждам лицата ви тъжни и загрижени. Навън, като излезете в тази мразовита и дъждовна вечер, ще ви посрещнат опашките по магазините и чувството на безнадеждност. Но има още нещо, което винаги трябва да изправя гордо главите ни ... На север оттук, в старопрестолното Велико Търново стои на пост Майка България. Тя носи короната на националното ни достойнство. Като всяка майка бди над нас и ни дава кураж с вярата, че ще дойдат по-хубави дни за скъпото ни Отечество. Когато сме сплотени и вярваме в неговото бъдеще, сме по-силни и по-уверени, за да изгоним сегашната мъка ...”.

* * *

След сраженията при град Кула, започнали на самия 9-ти септември 1944, през Втората световна война, бях преместен на македонския фронт, в състава на Трета дружина от 33-ти Свищовски полк. По това време той воюваше срещу изтеглящите се от Гърция германци. Направлението беше Кочани – Щип – Велес - Скопие. Когато пресякохме река Вардар, малко преди Скопие, се свири “отбой”. На връщане, моята Седма рота беше разквартирувана в село Оризаре, около град Кочани. Като споменавам това име, връхлита ме тъжният спомен за войнишкото гробище зад железопътната гара. На идване, когато пристигнах тук, щом слязох от камиона, който ни докара от Горна Джумая (Благоевград), това гробище личеше отдалече и тръгнах между гробовете. Кръстовете бяха от пресен чам, а купчините черна пръст бяха безмълвни могилки. По надписите на кръстовете разпознавах имената на съселяни и съученици от състава на Пета Дунавска дивизия, която включваше полковете от Велико Търново, Свищов и Русе.

Често съм се питал, какво е станало с това гробище? Досега за него нито е писано, нито е споменавано. А там оставиха костите си десетки младежи от нашия край. И винаги ме е обземало страх, когато съм разпитвал миналите по тези места, а те отговарят, че не са виждали такова гробище. Недалеч оттам, около река Брегалница, Калиманци и други знайни и незнайни места, в бой за Македония, са оставили костите си през няколкото войни още стотици хиляди българи.

С отделението за командване бяхме разквартирувани в добре уреден селски дом. Любезният ни домакин се оказа умен и родолюбив българин. Говореше по-чист български, отколкото ние от Великотърновско, гордеещи се, че именно нашият говор е в основата на българския литературен език. Впрочем, и по целия ни боен път след Кочани - около Соколарци, река Злетовска, Овчеполието и планините, южно от река Пчиня, и когато задминахме чисто българския град Велес, никъде не усетихме “македонското наречие”, обособено сега като самостоятелен македонски език. Разбира се, за това има още много и по-силни доказателства, но да бъдат споменавани тук, би било отклонение от спомените ми, които времето не успя да забули с мъглата на забравата.

•  Ех, вие дори не предполагате какво ще стане тук като си отидете - говореше нашият домакин. Огряно от огъня на бъджата * , лицето му беше загрижено и напрегнато - Първото е, да не споменаваме, че сме българи македонци. Та само преди четири години колко много хора бяха тормозени и дори убивани, защото не искаха да се откажат от своя род ... Ах, тази наша клета Македония, колко рани и болки е понасяла ...

Беше над петдесетгодишен. Замислен поспирваше своя монолог, защото ние с нищо не можехме да му възразим. Тежеше, много тежеше, че “се връщаме в България, а тук не е ли също България”? Подбутвахме огъня да не загасне, войниците заспиваха, а аз, разтърсен от тази искрена изповед, го слушах до късно през нощта ... Когато на другия ден ротата потегли към Горна Джумая, видях го отдалече на един баир, наметнат с ямурлук. От черните облаци, които приближаваха хоризонта, той бавно ни махаше с ръка.

* * *

Минаха много, много години оттогава. Стана така, както този човек ни каза през незабравимата нощ в село Оризаре.

* * *

През пролетта на 1979 ми възложиха да ръководя международна конференция по проблемите на урбанизацията в Средиземноморските страни. Провеждаше се във Варна. От страна на Югославия участвуваха представители от Белград, Скопие и Охрид. Щом видях хората от Македония, ме обзе радостно вълнение. Запознахме се и бързо се сприятелихме. Вечер ги чаках в ресторанта до късно. Другите делегати отдавна вече се бяха прибрали по стаите си в хотела, когато те пристигаха с развълнувани лица.

•  Къде се бавите, бе хора? От кога ви чакам.

•  Та знаете ли колко много роднини имаме тук във Варна? Не ни пускат на хотел. Искат при тях да останем. Не можем да се изприкажем ... Ама не може.

Защо “не може” не ги разпитвах. То беше повече от ясно. По това време в Македония се вихреше поредната антибългарска кампания, без някой да обясни, с какво сме я заслужили. Но те трябваше да отговарят, къде са и защо са били някъде.

•  От кога живеят Вашите роднини във Варна? – ги питах.

•  Една част са още от времето на Илинденското въстание, а повечето – след Световната война.

Страница 2

Действително, във Варна има няколко бежански квартала. На бежанци от Източна Тракия, Добруджа и Македония ...

После поемахме към хотелските стаи с препълнени със “Сунгурларски мискет” чанти. О, чудо! Какъв ти “македонски диалект”? Говорехме тъй чисто български, както някога в Оризаре. И с тях дочаквахме зората, когато слънцето, огненочервено, се показваше от далечните хоризонти на морето. Изпращах ги и оставах на хотелския балкон, с изглед към морето и Галата, завладян от тревожния въпрос:

Ако македонците не са чувствали България като своя майка Родина, защо не са се изселили като бежанци в Гърция или в Сърбия, а са дошли в София, във Варна и в колко още много градове, при своите братя българи? Оттогава насам не можах да намеря друг, освен един единствен отговор: че както Добруджа, така и Тракия, и Мизия, и Македония са все България.

След обиколка из страната на участниците в конференцията, заключителното заседание се проведе на 2 юни в конферентната зала на хотел “Москва”, зад Борисовата градина. Точно в 12 часа прозвучаха сирените в чест на падналите във войните българи. Както е традицията, помолих делегатите със ставане и мълчание да почетем паметта им. Представителят от Белград не стана. Приятелите ми от Македония се заоглеждаха и също не посмяха да станат. Настоятелно повторих и потретих призива. Само укорителните погледи на представителите на другите страни принудиха делегата от Белград да стане, а заедно с него и те.

* * *

Имал съм и други срещи с българи от Македония. Били са официални. Срещахме се и разговаряхме като “представители на съседни страни”, което е много трудно да се възприеме, още повече, че тогава нямаше нужда от преводачи. Затова не ми се иска да разправям за тях, с едно изключение. При прощалните вечери често се изпълняваха и български народни песни. Търсех да седна до македонските представители и всякога им задавах един и същи въпрос:

•  Харесвате ли тези песни?

•  Че как не, та това са македонски песни.

•  Тогава защо текстът им е на чист български език?

Никога не са ми отговаряли на този въпрос.

* * *

Във времената, в които живеем, дипломатите наложиха императива “за да продължат контактите и добросъседството с Македония, трябва да се признават съществуващите реалности”. Да, така е, друга алтернатива няма. Но тези “реалности”, въпреки че винаги стоят вън от дебат, тежат като воденични камъни. Особено, когато се забравя, че всеки българин, освен чувствата, които изпитва, има и твърде нараснали задължения, адресирани към точни инстанции и лица. В тази насока най-актуално значение има разширяването на транспортните връзки между България и Македония ...

Въпреки, че вече минават две години откакто, на 15 януари 1992, България призна Македония за самостоятелна държава, все още, въпреки неколкократните договорни задължения, нови транспортни връзки между двете страни не са установени. От възможностите, които съществуват, най-значимата, най-рано замислената, със сравнително най-голяма ефективност и реални възможности за скорошно изграждане е железопътното съединение Гюешево-Куманово (Беляковци)

Историята му датира от турското робство, когато се поставя началото на железопътното строителство по българските земи, за да бъде съединен Цариград с Австро-Унгария. През 1893 е изградено трасето София-Перник, за осигуряване въглища на локомотивите. Четири години по-късно, през 1897, железопътното трасе стига до Радомир, през 1909 - до Кюстендил, а през следващата 1910 - до границата, при Деве баир (Велбъждски проход), с крайна гара Гюешево.

Това строителство е предшествано и съпровождано с твърде разнообразни и продължителни вътрешнополитически и международно-дипломатически действия.

Веднага след гласуване на закона от 1889 за построяване на железопътната линия Кюстендил – София - Каспичан, българското правителство прави постъпки за продължаване на същата линия, през Македония, до съединяването й с линията Солун - Митровица, при Скопие. През 1897 се подновяват преговорите за свързването, по повод гласуването на Закона за построяване на линията Радомир – Кюстендил - турската граница, при Егри (Крива паланка).

През 1908 австро-унгарският министър барон Ерентал съобщава на унгарската делегация проект за свързване на босненските железници с македонските, чрез жп линия между Увац и Митровица. Като компенсация, Русия иска съгласие от турското правителство за построяване на тъй наречената Адриатическа линия Груя – Радуевац – Мердере – Прищина -Сан Джовани ди Медуа, за свързване на Южна Русия с Адриатическо море.

Българското правителство счита момента за сгоден, за да се застъпи отново за осъществяване на желаното свързване при Куманово, като част от една втора адриатическа линия. Италианското и руското правителство са готови да подкрепят българския проект. За целта дори е образувано дружество за строителство.

През това време сръбският проект за адриатическа линия си пробива път и в началото на 1908, в Париж, се създава друга финансова група за построяване на тази железница. Турското правителство заявява, че ще приеме предложението на България, но при условие, че българското правителство му предаде онези турски поданици, които са вършили престъпления против султана, т.е. участниците в Илинденското въстание (1903) и, че километричната дължина на железопътната линия, намираща се на турска територия (тогава Македония), ще се плаща под формата на “румелийски дан”. Поставените условия са унизителни за България и категорично се отхвърлят.

Една след като България призна Македония за самостоятелна държава, се създават обективни предпоставки за изграждане на железопътното съединение Гюешево - Куманово (Беляковци):

- Разстоянието между Гюешево и Куманово е 105 км. От страната на Куманово, към България, линията е продължена с около 40 км. до село Беляковци (през 1956). Остава да се построи железопътна линия с дължина 65 км, като тунелът под Велбъждския проход (западно от Гюешево) е прокопан в по-голямата си част;

- С изграждането на железопътното съединение, разстоянието между София и Скопие, през Ниш, както е сега железопътната връзка, ще бъде намалено със 103 км.;

- Част от строителните работи по трасето са извършени (земно платно, пресеки, защитни стени, мостове и др.), което значително ще улесни налагащото се строителство.

И след като в продължение на две години съвместни проектантски колективи от Скопие и София разработваха работни проекти за актуализиране на трасето към изискванията на магистралното железопътното движение от Адриатическо море (пристанището Дуръс в Албания - средновековният Драч) и започнаха процедури по одобряването на проекта, възникна спор от страна на Благоевградската община железопътното съединяване да стане оттам до гара Кочани, в Македония. Този спор се пренесе по страниците на пресата, радиото и телевизията, пораждайки сериозно колебание, въпреки че и двата проектантски колектива – от Скопие и от София, дават категоричното си предимство на железопътното съединение Гюешево-Куманово (Беляковци).

* * *

Няма други думи за заключение ...: виновни сме за бездействието си и за проявеното бездушие. Времето на празните уверения в добронамереност, особено към Македония, е окончателно отминало. Сега е време на доказателствата за изпълнен дълг към богатата ни история, към настоящите, и още повече към бъдещите, поколения ...

2 ноември 1993

* Огнище в приземната соба, подобно на камина, където се готви храната на домакинството, и служи за отопление

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн