Точно преди една година, на 10 февруари 2007, руския президент Владимир Путин произнесе изключително важна реч на годишната Конференция по сигурността в Мюнхен. Медиите коментираха най-вече острата му критика на еднополюсния модел на устройство на света, под формата на глобална американска хегемония. Струва ми се обаче, че онези които сведоха целия смисъл на речта на Путин до нападките срещу американския хегемон, пропуснаха основното в нея. Защото руският президент заяви, че: „еднополюсният модел не само е недопустим, но и е непостижим в съвременния свят, в който новите центрове на глобален икономически ръст неизбежно ще се превърнат и в центрове на политическо влияние, укрепващи многополюсния модел”. Впрочем, още същия ден, в интервю за катарската телевизия „Ал Джазира”, Путин заяви: „Ние ще полагаме усилия за изграждането на многополюсен свят. Русия разполага с достатъчен потенциал за да помогне за формирането на многополюсен световен ред”.
Ще се осмеля да заявя, че многополюсният световен ред вече не изглежда далечна светлина в края на тунела, привличаща надеждите на все още зависимите страни. Многополюсният модел в международните отношения е вече реалност. Което, разбира се, не означава, че системата на многополюсно устройство на света окончателно се е формирала. Истински стабилен многополюсен световен ред, в неговите политическо-стратегически и финансово-икономически аспекти, все още предстои да бъде изграден. Като това ще бъде много сложен и, в известен смисъл, опасен процес.
Отиващият си хегемон
Проблемите в това отношение започват от самия екс-хегемон. Плановете, които американският истъблишмънт (при това не само неоконсервативната му фракция) лансира след разпадането на Съветския съюз, до голяма степен, се провалиха. Съединените щати надцениха собствените си сили и подцениха възможностите на останалите геополитически „играчи”. И Джордж Буш-старши, и Бил Клинтън, бяха привърженици на идеята за американската хегемония, но съумяваха достатъчно умело да комбинират политическите, военни, икономически и информационни инструменти за постигането на тази цел.
За разлика от тях, администрация на Джордж Буш-младши и Дик Чейни предпочете пред тези „непреки средства” за постигане на целта откровения имперски диктат. Политиката им се базираше на ръководните принципи, изложени в т.нар. „Ръководство чрез планиране на отбраната” ( Defence Planning Guidance - DPG ), което стана известно още от една публикация в „Ню Йорк Таймс” от 8 март 1992 и, което по-късно беше включено в текста на официалната Стратегия за национална сигурност на САЩ, през септември 2002.
В същото време, имперските претенции, заложени в основата, както на DPG , така и на Стратегията за национална сигурност, не можеха да бъдат гарантирани от съкращаващата се икономическа и политическо-стратегическа власт на Америка. Както призна наскоро бившият ръководител на Агенцията за национална сигурност на САЩ (най-голямата разузнавателна служба в страната) генерал Уйлям Одъм, войната в Ирак се оказа „най-голямото стратегическо бедствие в американската история”. Думите му говорят сами за себе си. Въпреки гигантския военен бюджет от 746 млрд. долара (включително резервните средства, отпуснати за финансиране на операциите в Ирак и Афганистан) за 2008, американската военна машина и, в частност, силите на армията и Корпуса на морските пехотинци, са прекалено „разтеглени” и изтощени от операциите в Ирак и Афганистан. Гигантското превъзходство на американците в оръжейната сфера се ерозира от разработените в други страни средства за асиметрична съпротива. С подобно противодействие САЩ могат да се сблъскат и ако решат да използват ядрено оръжие.
Иракската война започна в период, когато американската икономика вече навлизаше в период на дълбока рецесия, провокирана от спукания „балон” на пазара на недвижими имоти. В една страна, в която 70% от семействата са собственици на недвижими имоти (и при това са натрупали огромни дългове), ипотечният пазар двукратно превъзхожда фондовия пазар. Което пък означава, че кризата в сектора на недвижимите имоти, може да има по-драматични последници от една борсова криза.
Световната финансово-икономическа криза, чиито епицентър са САЩ, най-вероятно, няма да се превърне в мълниеносно разпространяваща се епидемия, а ще има „пълзящ” характер. Въпреки това, мащабите и не следва да се подценяват. Освен това, Съединените щати са натрупали дефицит в платежния си баланс на стойност 856 млрд. долара (по данни от 2006). Тоест, освен че са отлабени във финансово и икономическо отношение, САЩ вече не са в състояние да реализират на практика т.нар. „вашингтонски консенсус”, с чиято помощ бяха свикнали да диктуват условията си на останалите, чрез Международния валутен фонд (МВФ) и други подобни международни финансови институции.
Както изглежда, през последните петнайсетина години, възможността за провал на „осовата” стратегическа политика не е била анализирана сериозно от американския истъблишмънт. Едва сега във Вашингтон започват да оценяват реалното място на САЩ в света. Основната причина за запазването на илюзията за оставената „на автопилот” световна хегемония е, че имперската надменност на администрацията на Буш и Чейни, както и на американските неоконсерватори, като цяло, е просто крайна разновидност на дълбоко вкоренените в САЩ „национални представи”, чиито израз са термини като „американската изключителност” или „предначертаната съдба” ( manifest destiny – на онези, които се интересуват повече от това понятие препоръчвам есето на Уйлам Пфаф “ Manifest Destiny – новата посока за Америка”, публикувано в New York Review of Books , на 15 февруари 2007). Става дума за убеждението (чиито корени следва да се търсят в пуританския калвинизъм), че съществува „историческа необходимост” от установяването на американска хегемония, че интересите на САЩ са идентични със собствените интереси на други народи и, че ако някоя държава откаже да признае съвпадението на американските интереси със своите собствени, Съединените щати не само са в правото си, но и са длъжни да и наложат условията, които те самите смятат за „оптимални”. Звучи като чиста проба идеология, но и до днес това е мощна движеща сила на американската външна политика – макар че мнозина изключително компетентни американски военни, разузнавачи и дипломати не я споделят.
Променяща се Германия в променящия се свят
Впрочем, в центъра на този анализ не са проблемите на САЩ, а отношенията между Германия и Русия. За Германия – една държава, която между 1949 и 1990 беше васал на САЩ (използвам терминологията на Збигнев Бжежински), намаляването на американската мощ неизбежно предполага сериозни последици. И до днес Съединените щати разполагат на територията на Германия с по-голям военен контингент, отколкото в която и да било друга държава – като изключим Ирак, разбира се. Този факт, най-вероятно, е част от неофициалните условия, приети от Германия срещу подкрепата на Вашингтон за нейното обединяване.
През 90-те години, първоначално при Буш-старши, а след това и при Бил Клинтън, Съединените щати провеждаха по отношение на Германия, т.нар. „политика на дружеската прегръдка”, в чиято основа бе заложена предпоставката, че Германия, наред с Великобритания, е младши партньор на САЩ в реализацията на тяхната стратегия на „либералния империализъм”. В тази политика обаче, бяха налице и някои парадокси. Така, през десетилетията след Втората световна война, американците отблизо следяха за „превъзпитанието на немците”, заставяйки ги стриктно да се съобразяват с международното право и да следват принципа на многостранните отношения, така че вече никога да не могат да се върнат към някогашния си милитаризъм. През 90-те години, акцентите в това „превъзпитание” внезапно бяха променени и сега американците се стремят да наложат на Германия активно, при това военно, участие в своите „либерално-империалистически” проекти. Разбира се, можем да разглеждаме Сомалия или Босна като частни случаи. Но масираният натиск върху Германия (особено от страна на администрацията на Клинтън) да се присъедини към войната срещу Сърбия на Милошевич и да разположи свои сили в Косово, провокира „зараждането на ново мислене”, както в германските институции и учреждения, така и в обществото, където предишната вяра в прагматизма и предсказуемостта на САЩ беше силно разколебана.
Освен това, през десетилетията след края на Втората световна война, Германия сама се убеди, че стриктното съблюдаване на международното право, многостранният подход във външната политика и привързаността към мирното, дипломатическо разрешаване на конфликтите не само се оказва ефективно за Германия, но и носи съвсем конкретни политически и икономически ползи на страната.
Така, отказът на Германия да подкрепи американската интервенция в Ирак (въпреки оказаната неофициално военна поддръжка в началото на кампанията, което не е кой знае каква тайна) стана сигнал, че вътрешното неприемане на едностранните имперски действия на Вашингтон е достигнало критичната си маса. Не без значение в случая бе и фактът, че в „ерата на Буш-младши и Чейни” имперската политика на САЩ окончателно захвърли либералните си одежди, трансформирайки се в откровено агресивна, за което свидетелства както фактът, че в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 беше включена „доктрината за превантивната война”, така и практическото прилагане на редица нейни постановки в Ирак. Предпазливото разграничаване на тогавашния канцлер Шрьодер от администрацията на Буш (не толкова формално, колкото по същество) беше подкрепено от институциите и обществеността в Германия.
Разговорите ми с редица действащи и вече преминали в резерва германски военни показват, че отношението им към политиката на САЩ и, в по-малка степен, към НАТО, действително е притърпяло невероятна промяна, особено от края на 90-те години на миналия век насам. Първоначално, тези офицери съвсем не са антиамерикански настроени, по-скоро напротив. Мнозина са служили в Съединените щати и добре познават страната, но разочарованието и негодуванието им от онова, което се случва там през последните петнайсетина години и особено, по времето на Буш и Чейни, днес е наистина огромно. Освен това тези офицери започват да разбират, че откакто американската политика придоби сегашната си хегемонистично-имперска специфика, тя започна систематично да руши сама себе си – своите ценности, международната си репутация и, в определен смисъл, американската икономика.
В германските военни кръгове нараства скептичното отношение към разполагането на части на Бундесвера в Афганистан и особено към призивите на Вашингтон там да бъдат изпратени допълнителни немски сили. Доскоро отношението към афганистанската кампания беше по-скоро примирително, доколкото германското участие в нея беше известна гаранция, че германски части няма да бъдат изпратени в други конфликтни зони. Но, колкото повече продължаваше присъствието на международния контингент в Афганистан, толкова по-ясно ставаше, че ако икономическото възстановяване на тази страна (с цел формиране на необходимата основа за дългосрочна политическа стабилност) не се превърне в истински приоритет, ситуацията там ще деградира в същата посока, както в Ирак.
Смяташе се, че сегашният германския канцлер Ангела Меркел (за разлика от предшественика си Шрьодер) не споделя критичния подход към политиката на САЩ. Това предположение обаче, не се оказа вярно. Разликата беше по-скоро в стила, но по същество Меркел продължава външнополитическата ориентация на Шрьодер. Преди една година, в изказването си на Мюнхенската конференция за сигурността, което беше точно след това на Путин, канцлерът Меркел заяви: „Днес нито една държава в света не разполага с достатъчно сила, влияние и авторитет за да може сама да отговори на предизвикателствата”. Така, макар и в дипломатична форма, Меркел изрази мнението си, че американският унилатерализъм вече не работи.
Сегашната международна позиция на Германия се характеризира с нарастващо дистанциране от Съединените щати, чиято сила и влияние в света, продължават да намаляват. Впрочем, същото може да се каже и за други европейски държави. Великобритания, на практика, се оттегли от алианса с американската администрация в Ирак – алианс, който струваше политическата кариера на Тони Блеър. Същото се случи в Италия с приятеля на Путин – Силвио Берлускони, като едва през втората половина на 2007 политическият конфликт в тази страна започна да заглъхва. На свой ред, Франция се сблъсква с тежки вътрешни проблеми. Освен това сериозната структурна криза на Европейския съюз, сред проявите на която беше и нежеланието на мнозинството жители на Франция и Холандия да подкрепят проекта за Европейска конституция, косвено увеличи относителната тежест на Германия в ЕС. Колкото и неустойчива да изглеждаше за някои германската „Голяма коалиция”, тя се оказа достатъчно стабилна и можа да си извоюва по-голямо пространство за маневри в международните отношения, отколкото правителствата на другите големи европейски държави.
Германия и Русия
След 3 октомври 1990, когато Германия се обедини, вече няма основания за каквито и да било «обективни» политически разногласия между нея и Русия. Фундаменталните геополитически интереси на двете държави – избягването на нови войни, дипломатическото разрешаване на възникващите кризи, стремежът към политическа и икономическа стабилност в Европа – съвпадат. Германия е жизнено заинтересована от политически стабилна, стратегически мощна и икономически просперираща Русия.
И, което е още по-важно в позитивен смисъл, интересите на Германия и Русия се допълват по наистина уникален начин: двустранното партньорство с Москва осигурява на Германия, както и на съюзниците и в ЕС, незаменим балансьор на американския натиск.
Германия, в качеството си на средна световна сила ( Mittelmacht ), вече не представлява за Русия такава геополитическа заплаха, както в началото на ХХ век, след принудителната оставка на канцлера Ото фон Бисмарк, през 1890. Впрочем, понятието Mittelmacht има и друг смисъл - на „срединна държава”, което характеризира геополитическото положение на Германия в Европа и ЕС. Русия, която се простира по цялата дължина на евроазиатското пространство, граничи с 14 държави, а Германия, която има много по-малка територия – с цели девет. Именно по тази причини, а не само заради бремето на нацисткото си минало, Германия се придържаше към една „смирена” и „помирителна” линия в своята външна политика, често прикривайки по този начин европейските си претенции и политически цели.
Допълнителен фактор за немската сдържаност в сферите на външната политика и сигурността е НАТО. Сравнително скромните въоръжени сили на Германия, до голяма степен, са интегрирани в Северноатлантическия алианс. При това, на немска територия продължава да е разположен почти 100-хиляден военен контингент на САЩ и Великобритания (като, рано или късно, този факт ще се превърне в проблем на германската вътрешна политика). Освен това, за разлика от Франция и Великобритания, Германия не разполага с ядрено оръжие.
Предвид всички тези обстоятелства, германската външна политика традиционно включваше политическия баланс между системата на отношенията с НАТО (и най-вече със САЩ) и с Европейския съюз (и, най-вече, с Франция). Но стратегическото възраждане на Русия през последните години предостави на Германия много по-голяма възможност за политически маньоври. Както се изрази, преди година в Мюнхен, канцлерът Ангела Меркел, «ние сме заинтересовани от споделената отговорност между Русия, ЕС и НАТО».
Колкото и да е парадоксално, относителното нарастване на външнополитическото влияние на Германия е и гаранция, че ЕС няма да се трансформира, с течение на времето, в «силов блок», засягайки фундаменталните интереси на Русия и непосредственото и обкръжение. Трябва да отбележа, че никога не съм изпитвал особено доверие към схемите, предполагащи превръщането на ЕС в «империя от постмодерната епоха» - теза, лансирана например от британеца Робърт Купър, генерален директор на Европейската комисия по военно-политическите въпроси. Разбира се, Купър си представя тази бъдеща «постмодернистична империя» като по-малък брат на американската. Само че от времето, когато идеята му се ползваше с наистина голяма популярност (2002-2003), тя успя да се сблъска с редица непредвидени обстоятелства - в резултат от разширяването на ЕС, през 2004 и 2007, както и след отказа на французите и холандците да подкрепят проекта за Европейска конституция, през пролетта на 2005, значението и възможностите на институционалните структури на ЕС и, в частност, на Европейската комисия, значително намаляха.
Относителното отслабване на централните структури на ЕС може да има далеч отиващи последици. Подписването на Договора от Маастрахт, през 1992, беше условие за признаването на обединена Германия, поставено и от нейните европейски съседи. За Германия, Маастрихт означаваше девалвация на германската марка, предшестваща отказа от валутен суверенитет, както и от самостоятелна фискална и икономическа политика. А, откакто еврото стана единствената валута в Германия, ръстът на търговския и текущия платежен баланс изравнява дефицитите на другите държави от еврозоната. Естествено, това забавя икономическото развитие на Германия и създава нерационална зависимост от износа, последица от което ще станат разривите в единната валутна система след намаляването на печалбите от германския износ, изглеждащо неизбежно на фона на американската икономическа и валутна криза.
Още в периода на студената война, между Западна Германия и Съветския съюз се развиваше доста тясно икономическо сътрудничество, докато Източна Германия беше напълно интегрирана в системата на СИВ. В началото на 90-те години на миналия век бяха изградени петроло- и газопроводи, свързващи Сибир с Германия. Германия внасяше енергия и суровини, а в СССР се изнасяше най-вече готова продукция. Тази базова структура на търговията продължава да преобладава в икономическите отношения между Германия и Русия, за което свидетелства и проектът за Северноевропейския газопровод, съединяващ Виборг с Грайфсвалд.
Ново измерение на руски-германските отношение дадоха споразуменията между Путин и Шрьодер на Хановерския панаир, през 2005. Тогава ставаше дума за обмен на активи в енергийния сектор: германските компании се допускаха до участие в добива на суровини и енергийното производство в Русия, а руските – до разпределителните мрежи в Германия и други страни. Това тясно икономическо сближаване, което у нас е известно като Verflechtung (т.е. „преплитане”), никак не се харесва на американския истъблишмънт. И лично аз съм убеден, че проблемите, с които непосредствено след това се сблъска канцлерът Шрьодер, бяха свързани именно с хановерските споразумения от април 2005.
По-късно, проблемите, възникнали между Русия, Украйна и Беларус, бяха използвани за разгръщането на масирана политическа и информационна кампания по повод „енергийната зависимост” на Европа от Русия, която уж използва „енергийното си оръжие” за осъществяването на политически и икономически шантаж. Убеден съм обаче, че тази кампания не може да ерозира руско-германското сътрудничество. Обективната икономическа взаимозависимост и произтичащите от нея ползи за двете страни са прекалено значими и тъкмо поради това курсът на германската външна политика по времето на Меркел не претърпя съществени промени. Предстои ни да разширим енергийното сътрудничество между Берлин и Москва и в сферата на производството на ядрена енергия. Сегашната абсурдна политика за отказ от ядрената енергетика, която до момента доминира в Германия, не може да продължава безкрайно, като причините за това са както икономически, така и екологични. На свой ред, Русия се нуждае от качествено разширяване на своята ядрена генерация. Въпреки натиска отвътре и отвън, през 70-те години на миналия век, такива икономически лидери на Германия, като Ото Волф фон Амеронген и Алфред Херхаузен, поставиха началото на партньорството със Съветския съюз, в сферата на петрола и природния газ. Днес се нуждаем от подобен „пробив” и в сферата на ядрената енергетика.
Следва да се отбележи, че сътрудничеството в областта на ядрената енергетика е ключов момент за интензивното развитие на научното сътрудничество. Синергията между уникалния потенциал на Русия и приложната наука на Германия, ориентирана към внедряването на нови технологии, може да доведе до наистина мащабни и взаимноизгодни резултати. Сътрудничеството в космоса и авиационно-космическите технологии е само един от примерите за това.
Друга ключова област, в която Русия и Германия се допълват стратегически и икономически, са междурегионалните транспортни коридори, формиращи т.нар. „евроазиатски сухопътен мост” и, най-вече, високоскоростните железопътни магистрали, стигащи до Индия, Китай и целия регион на Далечния изток. Сега съществуващата инфраструктурна верига от Владивосток, по Транссибирската магистрала, през Москва, до Берлин се нуждае от сериозна техническа модернизация – не само за да може да приема морски контейнерни товари, но и заради индустриалното развитие на прилежащите на магистралата територии. Русия и Германия могат да участват и в изграждането на Трансазиатския коридор, реализирайки идеята, лансирана за първи път още през ХІХ век от такиви големи стратези и практици, като Фридрих Лист и граф Сергей Витте.
Икономическото взаимно допълване на Русия и Германия съвпада и със стратегическите интереси на двете страни. В периода между Трийсетгодишната война, в средата на ХVІІ век, и създаването на Германската държава, през 1871, Германия е разделена и територията и представлява своеобразна „шахматна дъска” за нейните по-могъщи европейски съседи. При Бисмарк обединена Германия, в продължение на две десетилетия, може да си позволи разкоша да провежда суверенна външна политика, без при това да и се налага да води войни. Ото фон Бисмарк е бил наясно за жизнено важното значение на партньорството с Русия. Подобно на Александър ІІ, и той подкрепя Ейбрахам Линкълн по време на Гражданската война в САЩ. През този период уникалният геополитически триъгълник Русия-Америка-Германия сдържа и ограничава имперските апетити на Великобритания и Франция. Но след като бездарните наследници на Бисмарк, през 90-те години на ХІХ век, влошават руско-германските отношения, тогавашната система на многополюсен световен ред бива разрушена, което пък открива пътя към ужасните сътресения през първата половина на ХХ век – Първата световна война, революцията в Русия, икономическата криза и зараждането на нацизма в Германия и, в крайна сметка – Втората световна война.
Днес международното влияние на държавата, мечтаеща за неограничена хегемония, продължава да спада, докато в Азия се очертават нови световни сили. В тази ситуация Германия и Русия формират евразийската ос, която свързва стратегическите силови центрове в Евроатлантическия регион и Азия. Така, руско-германските отношения представляват ключовата носеща конструкция на новия многополюсен световен ред, който предстои да бъде изграден и укрепен през следващите години.
* Авторът е ръководи германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден
Точно преди една година, на 10 февруари 2007, руския президент Владимир Путин произнесе изключително важна реч на годишната Конференция по сигурността в Мюнхен. Медиите коментираха най-вече острата му критика на еднополюсния модел на устройство на света, под формата на глобална американска хегемония. Струва ми се обаче, че онези които сведоха целия смисъл на речта на Путин до нападките срещу американския хегемон, пропуснаха основното в нея. Защото руският президент заяви, че: „еднополюсният модел не само е недопустим, но и е непостижим в съвременния свят, в който новите центрове на глобален икономически ръст неизбежно ще се превърнат и в центрове на политическо влияние, укрепващи многополюсния модел”. Впрочем, още същия ден, в интервю за катарската телевизия „Ал Джазира”, Путин заяви: „Ние ще полагаме усилия за изграждането на многополюсен свят. Русия разполага с достатъчен потенциал за да помогне за формирането на многополюсен световен ред”.
Ще се осмеля да заявя, че многополюсният световен ред вече не изглежда далечна светлина в края на тунела, привличаща надеждите на все още зависимите страни. Многополюсният модел в международните отношения е вече реалност. Което, разбира се, не означава, че системата на многополюсно устройство на света окончателно се е формирала. Истински стабилен многополюсен световен ред, в неговите политическо-стратегически и финансово-икономически аспекти, все още предстои да бъде изграден. Като това ще бъде много сложен и, в известен смисъл, опасен процес.
Отиващият си хегемон
Проблемите в това отношение започват от самия екс-хегемон. Плановете, които американският истъблишмънт (при това не само неоконсервативната му фракция) лансира след разпадането на Съветския съюз, до голяма степен, се провалиха. Съединените щати надцениха собствените си сили и подцениха възможностите на останалите геополитически „играчи”. И Джордж Буш-старши, и Бил Клинтън, бяха привърженици на идеята за американската хегемония, но съумяваха достатъчно умело да комбинират политическите, военни, икономически и информационни инструменти за постигането на тази цел.
За разлика от тях, администрация на Джордж Буш-младши и Дик Чейни предпочете пред тези „непреки средства” за постигане на целта откровения имперски диктат. Политиката им се базираше на ръководните принципи, изложени в т.нар. „Ръководство чрез планиране на отбраната” ( Defence Planning Guidance - DPG ), което стана известно още от една публикация в „Ню Йорк Таймс” от 8 март 1992 и, което по-късно беше включено в текста на официалната Стратегия за национална сигурност на САЩ, през септември 2002.
В същото време, имперските претенции, заложени в основата, както на DPG , така и на Стратегията за национална сигурност, не можеха да бъдат гарантирани от съкращаващата се икономическа и политическо-стратегическа власт на Америка. Както призна наскоро бившият ръководител на Агенцията за национална сигурност на САЩ (най-голямата разузнавателна служба в страната) генерал Уйлям Одъм, войната в Ирак се оказа „най-голямото стратегическо бедствие в американската история”. Думите му говорят сами за себе си. Въпреки гигантския военен бюджет от 746 млрд. долара (включително резервните средства, отпуснати за финансиране на операциите в Ирак и Афганистан) за 2008, американската военна машина и, в частност, силите на армията и Корпуса на морските пехотинци, са прекалено „разтеглени” и изтощени от операциите в Ирак и Афганистан. Гигантското превъзходство на американците в оръжейната сфера се ерозира от разработените в други страни средства за асиметрична съпротива. С подобно противодействие САЩ могат да се сблъскат и ако решат да използват ядрено оръжие.
Иракската война започна в период, когато американската икономика вече навлизаше в период на дълбока рецесия, провокирана от спукания „балон” на пазара на недвижими имоти. В една страна, в която 70% от семействата са собственици на недвижими имоти (и при това са натрупали огромни дългове), ипотечният пазар двукратно превъзхожда фондовия пазар. Което пък означава, че кризата в сектора на недвижимите имоти, може да има по-драматични последници от една борсова криза.
Световната финансово-икономическа криза, чиито епицентър са САЩ, най-вероятно, няма да се превърне в мълниеносно разпространяваща се епидемия, а ще има „пълзящ” характер. Въпреки това, мащабите и не следва да се подценяват. Освен това, Съединените щати са натрупали дефицит в платежния си баланс на стойност 856 млрд. долара (по данни от 2006). Тоест, освен че са отлабени във финансово и икономическо отношение, САЩ вече не са в състояние да реализират на практика т.нар. „вашингтонски консенсус”, с чиято помощ бяха свикнали да диктуват условията си на останалите, чрез Международния валутен фонд (МВФ) и други подобни международни финансови институции.
Както изглежда, през последните петнайсетина години, възможността за провал на „осовата” стратегическа политика не е била анализирана сериозно от американския истъблишмънт. Едва сега във Вашингтон започват да оценяват реалното място на САЩ в света. Основната причина за запазването на илюзията за оставената „на автопилот” световна хегемония е, че имперската надменност на администрацията на Буш и Чейни, както и на американските неоконсерватори, като цяло, е просто крайна разновидност на дълбоко вкоренените в САЩ „национални представи”, чиито израз са термини като „американската изключителност” или „предначертаната съдба” ( manifest destiny – на онези, които се интересуват повече от това понятие препоръчвам есето на Уйлам Пфаф “ Manifest Destiny – новата посока за Америка”, публикувано в New York Review of Books , на 15 февруари 2007). Става дума за убеждението (чиито корени следва да се търсят в пуританския калвинизъм), че съществува „историческа необходимост” от установяването на американска хегемония, че интересите на САЩ са идентични със собствените интереси на други народи и, че ако някоя държава откаже да признае съвпадението на американските интереси със своите собствени, Съединените щати не само са в правото си, но и са длъжни да и наложат условията, които те самите смятат за „оптимални”. Звучи като чиста проба идеология, но и до днес това е мощна движеща сила на американската външна политика – макар че мнозина изключително компетентни американски военни, разузнавачи и дипломати не я споделят.
Променяща се Германия в променящия се свят
Впрочем, в центъра на този анализ не са проблемите на САЩ, а отношенията между Германия и Русия. За Германия – една държава, която между 1949 и 1990 беше васал на САЩ (използвам терминологията на Збигнев Бжежински), намаляването на американската мощ неизбежно предполага сериозни последици. И до днес Съединените щати разполагат на територията на Германия с по-голям военен контингент, отколкото в която и да било друга държава – като изключим Ирак, разбира се. Този факт, най-вероятно, е част от неофициалните условия, приети от Германия срещу подкрепата на Вашингтон за нейното обединяване.
През 90-те години, първоначално при Буш-старши, а след това и при Бил Клинтън, Съединените щати провеждаха по отношение на Германия, т.нар. „политика на дружеската прегръдка”, в чиято основа бе заложена предпоставката, че Германия, наред с Великобритания, е младши партньор на САЩ в реализацията на тяхната стратегия на „либералния империализъм”. В тази политика обаче, бяха налице и някои парадокси. Така, през десетилетията след Втората световна война, американците отблизо следяха за „превъзпитанието на немците”, заставяйки ги стриктно да се съобразяват с международното право и да следват принципа на многостранните отношения, така че вече никога да не могат да се върнат към някогашния си милитаризъм. През 90-те години, акцентите в това „превъзпитание” внезапно бяха променени и сега американците се стремят да наложат на Германия активно, при това военно, участие в своите „либерално-империалистически” проекти. Разбира се, можем да разглеждаме Сомалия или Босна като частни случаи. Но масираният натиск върху Германия (особено от страна на администрацията на Клинтън) да се присъедини към войната срещу Сърбия на Милошевич и да разположи свои сили в Косово, провокира „зараждането на ново мислене”, както в германските институции и учреждения, така и в обществото, където предишната вяра в прагматизма и предсказуемостта на САЩ беше силно разколебана.
Освен това, през десетилетията след края на Втората световна война, Германия сама се убеди, че стриктното съблюдаване на международното право, многостранният подход във външната политика и привързаността към мирното, дипломатическо разрешаване на конфликтите не само се оказва ефективно за Германия, но и носи съвсем конкретни политически и икономически ползи на страната.
Така, отказът на Германия да подкрепи американската интервенция в Ирак (въпреки оказаната неофициално военна поддръжка в началото на кампанията, което не е кой знае каква тайна) стана сигнал, че вътрешното неприемане на едностранните имперски действия на Вашингтон е достигнало критичната си маса. Не без значение в случая бе и фактът, че в „ерата на Буш-младши и Чейни” имперската политика на САЩ окончателно захвърли либералните си одежди, трансформирайки се в откровено агресивна, за което свидетелства както фактът, че в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 беше включена „доктрината за превантивната война”, така и практическото прилагане на редица нейни постановки в Ирак. Предпазливото разграничаване на тогавашния канцлер Шрьодер от администрацията на Буш (не толкова формално, колкото по същество) беше подкрепено от институциите и обществеността в Германия.
Разговорите ми с редица действащи и вече преминали в резерва германски военни показват, че отношението им към политиката на САЩ и, в по-малка степен, към НАТО, действително е притърпяло невероятна промяна, особено от края на 90-те години на миналия век насам. Първоначално, тези офицери съвсем не са антиамерикански настроени, по-скоро напротив. Мнозина са служили в Съединените щати и добре познават страната, но разочарованието и негодуванието им от онова, което се случва там през последните петнайсетина години и особено, по времето на Буш и Чейни, днес е наистина огромно. Освен това тези офицери започват да разбират, че откакто американската политика придоби сегашната си хегемонистично-имперска специфика, тя започна систематично да руши сама себе си – своите ценности, международната си репутация и, в определен смисъл, американската икономика.
В германските военни кръгове нараства скептичното отношение към разполагането на части на Бундесвера в Афганистан и особено към призивите на Вашингтон там да бъдат изпратени допълнителни немски сили. Доскоро отношението към афганистанската кампания беше по-скоро примирително, доколкото германското участие в нея беше известна гаранция, че германски части няма да бъдат изпратени в други конфликтни зони. Но, колкото повече продължаваше присъствието на международния контингент в Афганистан, толкова по-ясно ставаше, че ако икономическото възстановяване на тази страна (с цел формиране на необходимата основа за дългосрочна политическа стабилност) не се превърне в истински приоритет, ситуацията там ще деградира в същата посока, както в Ирак.
Смяташе се, че сегашният германския канцлер Ангела Меркел (за разлика от предшественика си Шрьодер) не споделя критичния подход към политиката на САЩ. Това предположение обаче, не се оказа вярно. Разликата беше по-скоро в стила, но по същество Меркел продължава външнополитическата ориентация на Шрьодер. Преди една година, в изказването си на Мюнхенската конференция за сигурността, което беше точно след това на Путин, канцлерът Меркел заяви: „Днес нито една държава в света не разполага с достатъчно сила, влияние и авторитет за да може сама да отговори на предизвикателствата”. Така, макар и в дипломатична форма, Меркел изрази мнението си, че американският унилатерализъм вече не работи.
