През ноември миналата година (13.11.2007) реч в Европейския парламент произнесе френският президент Никола Саркози. Това, иначе съвсем ординарно събитие, породи вълна от коментари в европейската преса. Причините бяха две: темата на речта и датата, на която беше произнесена. Що се отнася до последната, изненадата на анализаторите дойде от факта, че през ноември 2007 френският президент лансира програма, която страната му възнамерява да реализира след като поеме председателския пост в Европейския съюз – т.е. чак след 1 юли 2008. Би било по-логично подобно програмно изявление, анонсиращо основната тема на европейското председателство, да направи Словения, която пое този пост на 1 януари 2008. Втората причина за бурната реакция, последвала речта на Саркози, беше декларацията му, че, от 1 юли 2008, Франция ще започне да изгражда общата отбранителна политика на Европа.
За онези, които внимателно следяха първите стъпки на Саркози на международната сцена, изказването му въобще не бе изненада. Първите си концептуални извления по темата той направи още преди половин година и дори обяви, че Франция подготвя Бяла книга за европейската отбрана и сигурност. Разбира се, стремежът на Саркози да стане “баща-основател” на нова европейска политика в сферата на сигурността има поне няколко измерения, сред които, не на последно място, са личните качества на сегашния френски държавен глава, очевидно претендиращ за ролята на нов генерал Дьо Гол. В същото време би било несериозно да обясняваме инициативите на Саркози само с личните му амбиции. Стремежът за създаване на обща европейска армия е в разрез с очевидния факт, че от 26-те държави-членки на НАТО, 21 са и членки на ЕС. Тоест, появата на нова концепция за европейската сигурност може да създаде доста деликатна ситуация, в която едни и същи страни (а това означава и едни и същи военни контингенти) участват в два различни военни съюза. Ясно е и, че след като НАТО е организация, доминирана от САЩ, става дума за конкуренция между две концепции за европейската сигурност през ХХІ век – европейска и американска. За да анализираме детайлно същността на тези противоречия, както и причините и възможното развитие на свързания с тях идеологически сблъсък, ще се наложи да се върнем назад в историята и теорията на проблема, както и да анализираме някои базови дефиниции в тази сфера.
В края на ХХ век световната политика придоби ново качество. След относителното спокойствие по време на студената война, когато световният ред се определяше от баланса между двете свръхдържави, подкрепен от мощните военни потенциали на основните “играчи” в международните отношения и допълнително стабилизиран от цяла система международни договори, започна епоха на нестабилност. Разпадането на Съветския съюз, крахът на просъветските режими в Източна Европа, разпускането на Варшавския пакт и бурният процес на посткомунистическите трансформации в Русия доведоха до силов дисбаланс в света. Двуполюсният модел престана да съществува и бе заменен от еднополюсен, като единственият силов полюс се оказа на територията на Северна Америка, което коренно промени характера на световната политика.
Именно многополюсният модел определи основните военно-политически събития в края на ХХ и началото на ХХІ век. Сред най-ярките и трагични прояви, в рамките на този световен модел, бяха разпадането на Югославия, събитията от 11 септември 2001 в САЩ и последвалите окупации на Афганистан и Ирак от войските на Съединените щати и съюзниците им.
Еднополюсният модел обаче, не просъществува дълго. ХХІ век внесе в световната политика ново качество на световния ред, основаващо се на многополюсния, или по-точно на мултилатералния (т.е. многостранния) баланс. Различията в тълкуването на тези процеси и, като последица, в подходите към гарантиране на сигурността са, в значителна степен, причина и източник на противоречията, възникващи в съвременния свят между държавите, участващи активно в световната политика.
Двете концепции за международна сигурност
Сигурността, която традиционно се дефинира като липса на заплахи, пораждащи рискове за съществуването на държавата, не е еднозначно понятие. В зависимост от философската система, с чиято помощ се оценяват международните отношения (а в тези рамки – и системата за сигурност) могат да се обособят няколко различни подхода към темата.
Всеобщия ред, гарантиращ мира и сигурността, е мечта на всички европейски владетели и политически лидери от Средновековието насам. Наистина, идеята международните отношения да бъдат организирани така, че сплотената политически и идеологически Европа да може успешно да функционира на световната сцена, просто не може да бъде възприета в онази епоха, тъй като бушуващите на континента войни постоянно рушат крехкото и трудно установявано равновесие. Въпреки това, тази смятана за утопична, в ерата на постоянни сътресения и възникване на държавността, мечта дава тласък на разсъжденията за създаването на определен ред, основан на международното сътрудничество и определящ европейската система за сигурност.
В по-късните епохи войните стимулират нарастващия интерес към плановете за създаване на нов международен ред, базиращ се на идеята за “вечния мир”, или пък на една или друга (най-често федеративна) форма на обединяване на Европа. Лансират се различни концепции, които обаче, обикновено съдържат и редица общи елементи.
Двете основни съвременни теоретични школи в сферата на международните отношения – неолибералната и неореалистичната – разглеждат по различен начин перспективите пред международното сътрудничество в сферата на сигурността. И двете школи имат дълга история, а основите им са поставени от големите мислители на ХVІІІ и ХІХ век.
Днешните либерални интернационалисти, които традиционно се противопоставят на “реалистите”, в миналото често биват определяни като “идеалисти” и дори “утописти” – факт, подчертаван и от известния американски теоретик на международните отношения през ХХ век професор Ханс Моргентау. В книгата си “Политическите отношения между народите: борбата за власт в света”, появила се през 1948, той поставя основите на теорията за “реализма” в международната политика. Ако се опитаме да дадем опростено определение за разликата между двете направления, можем да кажем, че тя се основава на способността на “реалистите” да виждат нещата такива, каквито са в действителност, и на визията на “идеалистите” да разглеждат света през призмата на представата за това, какъв би трябвало да бъде той.
В книгата си “Дипломацията” Хенри Кисинджър илюстрира тези две направления, анализирайки разликата във визията и мирогледа на двама американски президенти – лауреати на Нобеловата награда за мир - Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън. Същността на тази радикална разлика между двете школи днес е особено важна, тъй като нагледно илюстрира принципния характер на противоречията и конфликтите, раздиращи трансатлантическата общност през последните години. Дали САЩ и ЕС ще бъдат партньори или съперници, ще се реши именно в дискусиите между идейните наследници на либералите и “реалистите” – т.е. неолибералите и неоконсерваторите.
Съвременните понятия за “реализма” и либерализма са абсолютно неравнозначни. В конфронтацията със съвременния свят се проявяват множество противоречия и вътрешни напрежения, съществуващи сред представителите и на двете школи, което затруднява обективния анализ на т.нар. “modus operandi” на представителите на двете концепции.
Следвайки заветите на Макиавели
Макар че възгледите на “реалистичната школа”, в окончателния им вид, са формулирани едва през 40-те години на миналия век, корените и могат да се открият още в обществено-политическите теории на Николо Макиавели и британския философ от ХVІІ век Томас Хобс. Като един от основателите на “реалистичната школа”, Хобс и придава някои от нейните най-изразителни черти. Именно той подчертава влиянието на “естествената анархия”, провокираща постоянни войни, върху международните отношения. Според Хобс обаче, анархията не означава само хаос или дезорганизация, а по-скоро определени условия, в които възникват и се формират отношенията между държавите. Възможността да се използва сила, особено военна, е сред проявите на тази международна анархия. От гледната точка на държавата, тя означава, че в международната реалност липсва факторът, определящ правилата на поведение на държавите една спрямо друга и предотвратяващ възникването на конфликти между тях. Ако всяка държава, във всеки момент, има възможност да използва сила в съответствие със собствените си интереси, никой не може да е сигурен за намеренията на останалите. Именно тази ситуация отразява “естественото състояние на нещата”. Така Хобс се опитва да обясни войните, основавайки се на свободата на държавите да провеждат политика, отразяваща собственото им тълкуване на националните интереси. Тезата му по-късно е развита от Клаузевиц, комуто принадлежи крилатата фраза, че “войната е продължение на политиката с други средства”, имайки предвид, че тя е нещо напълно нормално в отношенията между държавите.
На свой ред, Райнхолд Нибур, който обновява и модернизира “реалистичната” теория, още през 1932 излага нейните съвременни основи във фундаменталния си труд “Моралният човек и аморалното общество”. Разцветът на тази школа съвпада с Втората световна война. Но, макар че Нибур обновява “реалистичната” школа, за най-известен неин съвременен класик се смята Ханс Моргентау, според който вродената човешка жажда за власт е причина за непрекъсната битка за нейното овладяване. Именно той и последователите му въвеждат термина “скелет на могъществото”, имайки предвид скрития в историческия гардероб на всяка държава скелет на някогашната и мощ, който, според тях, е и основният мотив, определящ поведението на държавите на международната сцена. Изследователите на международните отношения смятат, че именно политическият “реализъм” е най-влиятелното теоретично направление. От Тукидид до Макиавели, Макс Вебер и Ханс Мортентау той се концентрира върху политиката на държавата – проблемите на сигурността и оцеляването и. Характерните за тази школа теоретични постановки се свеждат до тясното разбиране на сигурността, базиращо се на атрибутите на военната сила и търсенето на силов баланс в притежаващата редица белези на анархия сфера на международните отношения. Политическият реализъм на Моргентау, избягващ идеологическата конфронтация и опитващ се да изгражда мирни международни отношения, опиращи се на силовия баланс, съобразяването с националните интереси и политиката на сдържането, даде отлични резултати в управлението на американската политика по време на студената война. Той позволи да бъде избегната откритата военна конфронтация между двата враждебни блока и, според представителите на тази политическа школа, спаси човечеството от Трета световна война.
Либералната концепция за международната сигурност
Краят на студената война и на двуполюсния свят провокира криза в “реалистичното” мислене, концентрирано почти изключително върху военната мощ, и доведе до ръст на интереса към неолиберализма. Както е известно, тази школа тълкува сигурността в широк позитивен смисъл, поставяйки идеалната система за международна сигурност в рамките на модела за колективна сигурност.
Принципните подходи на тази визия са формулирани още от видните теоретици на либерализма от ХІХ век: Джеремая Бентъм, Джон Мил и популярния по онова време британски политик Ричард Кобдън. Между другото, тъкмо той, още през 1836, в памфлета си “Русия”, се обявява решително против антируския вектор в британската външна политика, както и против прогресивно нарастващото въоръжаване за изкуствена защита на търговските интереси на Обединеното кралство.
След Първата световна война, именно либералите формулират програмата за “преустройство” на международните отношения, основаваща се на принципи, различни от тези на “реалистите”. Либералната школа се базира на предположението, че интересите на хората, обществата и държавите, по принцип, са хармонични, а стремежът към ред и мир е естествен както за индивида, така и за обществото.
Въпреки че днешните либерали са много далеч от утопичните идеи на уилсънианския идеализъм от периода между двете световни войни, те продължават да се стремят към замяната на силата от правото в международните отношения, към система от споразумения и международни организации. Според тях, освен хегемонията и силовия баланс, има и трети модел на международните отношения, основаващ се на универсалното право и международните организации, противопоставящи на анархията доверителното сътрудничество между държавите и народите. Тази визия силно се отличава от “реалистичната школа”, за която международното сътрудничество е трудно постижимо, ако въобще е възможно, заради непреодолимата диференциация на интересите и естествената конкуренция между държавите.
Уилсънианските либерали (които несъмнено са “идеалисти”), подобно на всички либерали, от ХVІІІ век насам, са идейни противници на войните. Става дума за теоретичния аспект на проблема, когато войните са в центъра на внимание на политиците – включително тяхната подготовка и преценката за баланса на силите, караща държавите да възприемат агресивно поведение или да ескалират конфликтите. Отказът на либералите да приемат войните, означава също, че те не приемат и авторитаризма, тъй като либералната школа, като започнем още от Кант, смята авторитарната власт за причина за всички конфликти. Либералите противопоставят на войната вярата в демократичната идея, която, създавайки взаимно доверие, благодарение прозрачността на своите механизми, носи усещане за сигурност.
От идеята за демокрацията, либералите извеждат и принципа за националното самоопределение, който, в противоположност на поробването на народите, което е източник на войни, дава, в рамките на институционалната демокрация, гаранции за мира. Оттук либералните формулират като основна “рецепта” за постигането на мир самоопределението, демокрацията и международното сътрудничество, базиращо се на универсалното и задължително за всички право. И тъй като международната интеграция, гарантирана от свободната търговия, е важен елемент на тази концепция, визията за либералните международни отношения, противно на тази на “реалистите”, е фундаментално хармонична. Историческият спор между “реалистите” и “идеалистите”, в който, до края на студената война, доминират “реалистите”, беше подновен в средата на 90-те години на ХХ век от дискусията за последиците за международната сигурност от промяната в разположението на силите в света. В новата международна реалност забележимо укрепнаха позициите на либералното направление.
Привържениците на неолибералната теория обръщат особено внимание на промените в международните институции, както и на взаимоотношенията между тях и националните правителства. В техните концепции, международните институции се интерпретират инструментално, т.е. като средство за постигане на очакваните цели, което се съпровожда от ограничаване на суверенитетите, приемано като разумна цена за постигането на въпросните цели.
В тази концепция се променя и ролята на правителствата както в международните отношения, така и във вътрешните работи. В международен план, правителствата делегират част от пълномощията си на международно или наднационално равнище (както е в ЕС), приемайки произтичащото от това ограничаване на суверенитета като цена за постигането на очаквания ефект.
В периода на изчезване на антагонизма по оста Изток-Запад, неореалистите, както и неолибералите, анализираха различни варианти за бъдещето на Северноатлантическия пакт – единственият, останал след студената война, организъм, гарантиращ сигурността в Европа. Неореалистите бяха склонни да подкрепят разпускането на НАТО след изчезването на външната заплаха, докато неолибералите предлагаха еволюцията на пакта и приспособяването му към новата ситуация, както и разширяване на неговите функции и сфера на действие, чрез установяване на тесни отношения и интегриране на държавите от Централна и Източна Европа.
Сред аргументите на “неореалистите” за неизбежността от разпадането на НАТО бе тезата, че пактът е най-вече знаков символ на двуполюсното разположение на силите в Европа и тъкмо това равновесие на силите, а не съществуването на пакта, само по себе си, е било ключа към запазването на стабилността по време на студената война на континента. Според тази теория, НАТО би следвало да се разпадне, тъй като без наличието на такъв фактор, като външната заплаха, пактът ще загине, подобно на растение без вода. И въпросът е, кога ще се случи това.
Развитието на международните отношения показа обаче, че на практика беше реализирана не тази, а неолибералната концепция. НАТО се запази, потвърждавайки тезата, че международните институции могат по-скоро да еволюират и се променят, отколкото да изчезнат.
След краха на комунизма и разпадането на Съветския съюз, НАТО трябваше да се сдобие с нова идеологическа основа, за да се противопостави на предизвикателствата на новата епоха “след студената война”. Според неолибералите, новата инкарнация на Северноатлантическия пакт в ерата след студената война, е сред основните причини за това Европа, като цяло, да е много по-сигурна, отколкото когато и да било в най-новата история.
“Каубойската геополитика” и европейската реакция
Никак не е лесно да се опише състоянието на света в началото на ХХІ век, използвайки класическия език на международните отношения. Основните черти, отличаващи международната система за сигурност през последните петнайсетина години, са: неяснота, неувереност и непредсказуемост. Ако в началото на 90-е години на миналото столетие бе лансирана тезата, че старият период се сменя от нов, днес теоретиците на международните отношения предпочитат да говорят само за хаос. Изследователите, също както и политиците, изпитват носталгия към ясно очертания и лесно познаваем световен ред, в който, дори и да имаше някакъв “корен на злото”, беше ясно как той може да бъде неутрализиран. Методите за борба със съвременните предизвикателства – терористичната заплаха, неконтролираното разпространение на ядреното оръжие, екологичните заплахи, миграционните потоци или кризите на световната икономика, до днес не са формулирани.
В наше време, изправена пред противоречията на съвременния свят, либералната мисъл вече не е единна, особено по въпроса за намесата във вътрешните работи на другите държави. Сред основните въпроси, дискутирани от неолибералите, е този за допустимостта на международна намеса в защита на демокрацията и човешките права, както и, дали държавният суверенитет продължава да бъде приоритет, което би изисквало въздържане от подобни интервенции.
На свой ред, мнозина неореалисти също изпитват носталгия по “предсказуемото минало”. За първи път, тя бе изразена открито от американския теоретик Джон Миршаймър в известното му есе, което до днес предизвиква спорове от двете страни на Атлантика: “Назад към бъдещето: нестабилността след студената война”.
Тези противоречия в начина на мислене ясно се забелязват и в американската политика. Така, либералният мироглед беше в основата на политиката на президента Рейгън, а по-късно и на някои неоконсерватори от администрацията на Джордж Буш-младши (например Пол Уолфовиц).
Те споделяха възгледите на Удроу Уилсън, че демокрацията в света служи на каузата на мира и на американските интереси. По-нататък обаче се очерта съществена разлика, тъй като неоконсерваторите заимстваха от либералите вярата в спасителната роля на демокрацията и човешките права, пазарната икономика, както и на “идеалния” международен ред, регулиран от правото и международните институции, но, в същото време, те са твърдо убедени и в специфичната мисия на Америка, т.е. не споделят уилсънианския идеализъм. Имайки предвид класическите черти на двете теории, САЩ очевидно са по-близо до “реалистичната” школа, а Европа – до либералната. Старият континент изповядва либералната философия на привързаност към правото и развитието на международните институции. Америка пък предпочита използването на сила и едностранния подход при решаването на проблемите, т.е. изповядва по-скоро “реалистичната” концепция.
ЕС, макар и невинаги успешно, опитва да гарантира сигурността си с помощта на прозрачността, т.е. отказа от принципа за недоверието в отношенията между държавите, изграждайки мрежа от взаимни структурни връзки на всички нива. Европа вижда пътя към укрепване на системата за сигурност в сътрудничеството и съвместните действия.
САЩ обаче не споделят европейската визия за света като мрежа от взаимни обвързаности. След събитията от 11 септември администрацията на Буш, използвайки терористичните нападения (включително и потенциалните), превърна битката с “оста на злото” в своя официална доктрина.
Едностранните действия на Вашингтон, без международна многостранна подкрепа, водят само до ръст на напрежението в международните отношения и провокират появата на глобален антиамериканизъм. От друга страна, в Европа, вярваща в превъзходството на неолиберализма над американския “неореализъм”, не се забелязва особена подкрепа за външната политика на САЩ. Наблюдавайки съвременната международна политика, е невъзможно точно да се класифицират действията на държавите, по отношение на една или друга философска концепция, но, имайки предвид, че мнозина политически лидери изповядват съвсем конкретни теоретични концепции, анализът на последните дава известна възможност да се прогнозират и моделите на бъдещето им поведение.
Подобен опит за концептуален анализ на различните модели за международна сигурност изглежда особено актуален на фона на очертаващото се в Европа неолиберално разбиране на този проблем, което е свързано и с някои френски инициативи в сферата на европейската сигурност.
Европейската отбранителна концепция
Съвременната обща европейска концепция за сигурност (Common Foreign and Security Policy - CFSP) е подробно изложена в рамките на Маастрихтския договор от 1992 и развита впоследствие в Амстердамския договор от 1997. Пътят към приемането на тези два основополагащи документи съвсем не бе лек. Европейската общност на два пъти отхвърляше плановете за съвместна политика в сферата на отбраната, предлагани от френското правителство (планът Плевен и планът Фуше), преди, на 1 ноември 1993, да влезе в сила Маастрихтския договор, чиито чл.11 определя петте основни цели на CFSP :
- съхраняване и защита на общите ценности и интереси, на независимостта и целостта на ЕС;
- гарантиране на сигурността на ЕС с всички възможни средства;
- поддържане на мира и укрепване на международната сигурност;
- организиране на международното сътрудничество;
- развитие и укрепване на демокрацията и законността, уважаване на човешките права и основните свободи.
Ето как пък са формулирани и подредени основните съвременни заплахи в документа, озаглавен “Европейска стратегия за сигурност”: тероризмът, разпространяването на оръжия за масово унищожаване, регионалните конфликти, лошото държавно управление, генериращо корупция и организираната престъпност.
В концепцията си за международната сигурност, ЕС изхожда от факта, че след като произвежда четвърт от световния БВП, има население около половин милиард души и разполага с военен бюджет от около 160 млрд. евро, Съюзът може и трябва да бъде глобален “играч” в сферата на сигурността, тъй като само тя може да осигури устойчивото му развитие.
Според тази концепция, решаващата роля за гарантиране на международната сигурност принадлежи на международните организации, режими и договори: “Нашата сигурност и просперитет във все по-голяма степен зависят от наличието на ефективна система, функционираща на многостранна основа. Наш дълг е да спазваме и развиваме законите на международното право. Основа на международните отношения е Хартата на ООН”.
Така, определяйки Европейската концепция за стратегическа сигурност в рамките на дефинициите за “либералната” и “реалистичната” школи, неизбежно стигаме до извода, че въпреки тесните трансатлантически връзки в рамките на НАТО и очевидно решаващата роля на САЩ в този процес, в недрата на Европейския съюз назрява формирането на специфична, различна от американската, позиция по най-важните, фундаментални въпроси на международната сигурност.
Това обстоятелство не бива да се изпуска, когато анализираме френските инициативи в сферата на формиране на отбранителни структури на европейско равнище. Решаващи за създаването на новите отбранителни структури на ЕС ще бъдат, разбира се, гласовете на Франция и Великобритания, защото именно тези две страни осигуряват две трети от отбранителния бюджет на обединена Европа.
В тази връзка, интерес представлява първото изказване на британския външен министър Дейвид Милибенд, касаещо взаимоотношенията между Обединеното кралство и ЕС, направено през ноември 2007, при откриване учебната година на Колежа на Европа, в белгийския град Брюж. Той подчерта, че за ЕС е особено важно усилването на отбранителните му възможности. “Европейските държави, които разполагат с около 1200 транспортни хеликоптера, досега използват само 35 от тях за мисията си в Афганистан. Нито един не се използва за мисията в Дарфур, въпреки огромната нужда от подобна техника в региона. ЕС, който разполага с мобилизационен потенциал от над два милиона души, трябва да е готов да предостави за различни мисии не по-малко от 100 000 бойци, набрани измежду гражданите на Съюза”.
Изказването на Милибенд, до голяма степен, е в синхрон с отбранителните инициативи на Никола Саркози, което може съществено да улесни изработването на конкретни съвместни решения.
Непосредственото участие на силите на ЕС в усилията за поддържане на мира в Европа се основава на Европейската политика за сигурност и отбрана ( European Security and Defence Policy - ESDP ), постановката за която беше приета през 1999. За първи път, на срещата на ЕС в Кьолн, през юни 1999, бе лансиран терминът “обща европейска политика в сферата на сигурността и отбраната”. На следващата среща, през декември 1999 в Хелзинки, беше решено, че активността на ЕС в тази сфера следва да се насочи не само към дипломатически усилия и оказване на хуманитарна помощ, но и към икономическа помощ, както и към снабдяването на съответните структури на Съюза с необходимия инструментариум за провеждане на операции по управление на кризи. Именно в Хелзинки бяха създадени организационните структури на ЕС (както политически, така и стратегически) за управление на антикризисни операции и за създаваните европейски сили за бързо реагиране.
Институционалната отговорност за реализацията на ESDP се възлага на Комитета по политиката и сигурността ( Policy and Security Committee - PSC ), Военния комитет и Военния щаб. Документите на ЕС изискват съгласието на заинтересованите държави при осъществяването на мисиите на Съюза. Изключение може да бъде ситуация, когато държавата е обхваната от хаос и не разполага с ефективно правителство. В случай, че мисията е съпроводена с използване на военна сила, съгласието на Съвета за сигурност на ООН е необходимо предварително условие. Анализирайки тези принципи, следва да подчертаем, че концепцията за отбранителната политика на ЕС не предвижда едностранна употреба на сила (за разлика от неоконсервативната концепция на САЩ). Сега нека видим, как тези теоретически постановки се прилагат на практика от ЕС.
Мисиите на ЕС в Западните Балкани, Източна Европа и Южен Кавказ
Наблюдаващата мисия на ЕС в бивша Югославия стартира през 2000 и продължава до днес. Нейни основни цели са събирането на информация и подготовката на аналитични данни за формулиране на регионалната политика на Съюза. Освен това, мисията осъществява мониторинг на границите, етническата политика и ситуацията с бежанците. Става дума, на първо място, за Косово и съседните му региони (Босна и Херцеговина, Хърватска, Сърбия, Черна гора, Албания и Македония), които могат да усетят най-силно последиците от евентуална дестабилизация на ситуацията в тази взривоопасна зона. В мисията участват 25 страни-членки на ЕС и Норвегия. Първоначалният и персонал беше 300 души, през миналата година в нея работеха 120 представители на ЕС и 75 местни сътрудници. Щабът и е разположен в Сараево, а от 2003 мисията се ръководи от французина Морис Давие.
Косово. През 2006-2007 в областта работеха едновременно две мисии на ЕС. Целта на първата бе организиране на взаимодействието между ЕС и ООН, оказването на техническа помощ на местните власти, полицейска помощ и гарантиране спазването на правата и свободите на гражданите. Освен това, нейна задача беше провеждането на международна дискусия за бъдещия статут на Косово. Бюджетът на мисията е над 3 млн. евро, като в нея участваха 1000 полицаи от 12 страни-членки на ЕС. Щабът на мисията е в Прищина, а сред задачите и беше продължаване на мисията на ООН след решаването на въпроса за статута на областта.
Втората мисия беше подготвителната група на Международната гражданска мисия на специалния представител на ЕС в Косово, ръководена от Торбьорн Солстрьом. Тя разполагаше с бюджет от 869 000 евро, а сред задачите и беше обучаването на полицията и създаване на условия за изграждането на правова държава. Мандатът на групата изтече на 31 март 2007.
Както е известно, през декември 2007, на срещата в Лисабон, ЕС взе решение за изпращане на 1800 полицаи и юристи в областта, готвеща се да обяви независимост.
Грузия . Мисията в Грузия, под кодово название “Господство на правото”, беше първата на територията на бившия Съветски съюз. Решението за провеждането и бе взето от Съвета на ЕС през юни 2004 и трябваше да покаже подкрепата на Съюза за грузинската “революция на розите”. Самата мисия стартира през юли 2004. Нейни основни задачи бяха оказването на помощ за разрешаване на регионалните конфликти, преодоляване на политическата нестабилност, борбата с организираната престъпност и укрепването на държавния апарат.
Освен това, мисията трябваше да помогне на Тбилиси да приведе съдебната си система към западните стандарти и да реформира наказателното законодателство, като особено ударение се поставяше върху спазването на човешките права. За целта европейските експерти установиха тясно сътрудничество с грузинските министерства на правосъдието и вътрешните работи, прокуратурата и пълномощника по човешките права към Върховния съд. В тази сфера ЕС доста наивно си позволи да изразходва 2,3 млн. евро (най-вече за издръжката на десетте европейски експерти). В крайна сметка, Съветът на ЕС не оцени особено положително резултатите от работата на тази мисия. Специално беше отбелязан слабият интерес на съответните грузински институции към европейските реформи и липсата на достатъчна политическа подкрепа от грузинското правителство. Мисията приключи през юли 2005, а имайки предвид събитията в тази постсъветска република, през втората половина на 2007, можем да констатираме, че за съжаление евро-ремонтът на грузинската правна система се провали.
Молдова и Украйна . Граничната мисия EURAM стартира през юни 2005, но участващите в нея 193 полицаи от 16 страни-членки на ЕС можаха да пристъпят към задълженията си едва през декември. Освен това, в мисията се включиха и трима сътрудници от държави-членки на ОНД и 92 местни сътрудници. През ноември 2007 мисията вече беше усвоила 20,2 млн. евро. Двугодишният мандат за провеждане на операцията беше възложен на унгарския генерал Ференц Банфи, който разположи щаба си в Одеса. Официално обявените задачи на мисията бяха “борба с контрабандата, нелегалната търговия и митническите измами на границата между Молдова и Украйна”. Всъщност, истината е, че ставаше дума за опит за организиране на своеобразна икономическа блокада на сепаратистката Приднестровска република, която обаче се провали след смяната на правителството в Киев през лятото на 2006. Въпреки това, мисията продължи и в края на 2007 резултатите от нея бяха определени от експертите на ЕС като “увеличена прозрачност на вноса и износа в Приднестровския регион”.
Босна и Херцеговина . Полицейската мисия на ЕС в Босна и Херцеговина започна на 1 януари 2003. Това беше първата полицейска операция на Съюза по “прилагане на мира” ( peace implementation ), в рамките на ESDP . Основната и цел беше замяната на частите на ООН ( UN ' s International Police Task Force ), осъществяването на мониторинг на територията на Босна и Херцеговина и контрол по прилагането на програмата за възстановяване на държавните институции, включително привеждането на местната полиция към европейските стандарти. Сред задачите на мисията бе и борбата с организираната престъпност и охраната на държавните граници. Мисията, чиито щаб е в Сараево, се ръководи от Винченцо Копола, а бюджетът и е 37 млн. евро. От 2003 до 2005 в състава и влизаха 500 полицаи от 39 страни. На 1 януари 2006, ЕС взе решение да увеличи контингента си с още 200 души. Полицейските сили на Съюза са разделени на 24 отряда и са разположени на цялата територия на Босна и Херцеговина. Освен държавите-членки на ЕС, в мисията участват Исландия, Канада, Норвегия, Швейцария, Турция и Украйна.
През декември 2004, в Босна и Херцеговина, беше стартирана и военната операция EUFOR , която (подобно на операция “Конкордия” в Македония) е продължение на операцията SFOR на НАТО. Целта и е установяването на стабилност в региона, а нейна юридическа основа стана Резолюция 1551 на Съвета за сигурност на ООН, Дейтънските споразумения и Декларацията, приета в Солун, през юли 2007, и озаглавена “Западните Балкани по пътя към членството в ЕС”. Мисията, чиито щаб е в Сараево, се ръководи от Ханс-Йохан Витхауер, а бюджетът и е 72 млн. евро. През 2004 в мисията участваха 7 000 военни от 24 държави-членки на ЕС, както и от Албания, Аржентина, Канада, Чили, Мароко, Нова Зеландия, Норвегия, Швейцария и Турция. През миналата 2007 числеността на контингента бе съкратена до 2500 души.
Мисията продължава и се оценява от ЕС като, общо взето, успешна, тъй като е съдействала за ефективната охрана на границите, укрепване на държавната администрация и възстановяване на следвоенната икономика на Босна и Херцеговина.
Македония . Полицейската мисия в тази страна стартира през декември 2003. Операцията беше проведена в съответствие със споразумението “Берлин плюс”, подписано през същата година между ЕС и НАТО. То даде възможност на Съюза да използва за своите миротворчески мисии стратегическите планове и разузнавателната информация на Северноатлантическия пакт.
Сред целите на мисията бяха обучаването и консултирането на местната полиция, борбата с организираната престъпност, охраната на границите и подкрепата на обществено-политическите реформи, както и сближаването между Македония и ЕС.
Бюджетът на мисията, чиито щаб бе в Скопие, беше 16 млн. евро, а неин ръководител бе германският представител Юрген Щолц. В състава и влизаха 200 полицаи от държави-членки на ЕС, както и представители на Турция, Норвегия, Исландия, Канада, Русия, Украйна, Швейцария и САЩ. Операцията, която приключи през декември 2005, беше оценена от Европейската комисия като успешна. Отчете се, че в резултат от нея Македония е осъществила прехода от стабилизация към интеграция, което (според европейските експерти) ще и позволи в сравнително близко бъдеще да стане член на ЕС.
На следващия ден след приключване на полицейската мисия (15.12.2005), в Скопие стартира дейността на група полицейски експерти, в чиито състав влизаха около 30 високопоставени съветници. Те трябваше да продължат дейността на предишната мисия, на ниво консултации и обучение. Начело на мисията отново бе назначен Юрген Щолц, бюджетът и бе 1,5 млн. евро, а работата и приключи през юни 2006.
Междувременно, на 31 март 2003, в Македония стартира и военна мисия, под кодовото название “Конкордия”. Тя бе осъществена по молба на тогавашния президент Борис Трайковски и, по същество, беше продължение на операцията на НАТО “ Allied Harmony ”. Провеждането и трябваше да помогне за преодоляване на последиците от кризата от 2001, когато Македония бе на ръба на гражданската война, а целта и беше недопускане на нов военен конфликт с албанското малцинство, запазване на териториалната цялост на Македония и съхраняване мултиетническия характер на държавата. Бюджетът на мисията беше 4,7 млн. евро, като в нея участваха 450 военнослужещи от 13 страни-членки на ЕС, под ръководството на германския адмирал Райнер Файст. Тя приключи през декември 2003 и беше обявена от Европейската комисия за успешна. Нейно продължение стана споменатата по-горе полицейска мисия в Македония.
Заключение
Ако резюмираме теоретичните и практическите аспекти на Европейската концепция за международна сигурност, можем да направим следните основни изводи:
- Европейският подход към проблема за гарантиране на международната сигурност се отличава от американския, защото отхвърля едностранната употреба на сила, и се опира на системата от международни договори, режими и международни организации. ЕС изцяло признава водещата роля на ООН в международните отношения и не приема едностранната употреба на сила, по американски модел, утвърждавайки вместо това мултилатералния подход в системата на международните отношения, като цяло, и на международната сигурност, в частност.
- В същото време, въпреки тези, доминиращи в европейската политика, теоретични предпочитания и постановки, сред политическите лидери на Стария континент липсва пълно единство както по отношение на теорията, така и на практиката на международните отношения. Така, френският външен министър Бернар Кушнер е откровен привърженик на неоконсервативното разбиране на международната сигурност, включващо възможността за “хуманитарна намеса”, включително и въоръжена, ако в страната, избрана за обект на подобна намеса, управлява някой “кървав диктатор”, нарушаващ човешките права или пък “липсват основни свободи”. Кушнер, който е сред създателите на “Лекари без граници” и носител на Нобелова награда за мир, преди няколко месеца сериозно озадачи световната общност, прогнозирайки очертаваща се война с Иран. Наистина, впоследствие той дезавуира заявлението си, обяснявайки, че е бил неправилно цитиран.
Известна гаранция срещу използването на доктрината за “хуманитарната интервенция” е принципът за единодушно одобрение на подобно решение в Съвета на Европа, а докато в ЕС доминира неолибералното мнозинство, това изглежда малко вероятно.
- Специално внимание (особено след обявяването на “контролираната независимост” на Косово) заслужават мисиите на ЕС в постсъветското пространство. Популярната сред европейските политически анализатори теза за “незавършения характер на геополитическите процеси” на територията на бившия СССР, от една страна, вдъхва надежди на непризнатите републики Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах и Приднестровието, но – от друга, може да бъде използвана като теоретична обосновка за дезинтеграцията на Русия. Разбира се, в сегашните условия, вероятността за подобно развитие е по-скоро нулева, защото след нормализирането на ситуацията в Чечения, други кандидати за отделяне от Москва липсват, но това едва ли би успокоило руското ръководство.
Тъй като добрите отношения между Брюксел и Москва са от еднакво важно значение както за Русия, така и за ЕС, в хода на диалога между двете Съюзът би трябвало да осъзнае, че провеждането на бъдещи мисии (независимо дали на ЕС, или на ООН) на територията на постсъветското пространство не бива да се осъществява при пълното игнориране на Русия (както стана например с мисията EUBAM в Приднестровието). При постигането на политически консенсус по един или друг конкретен въпрос би следвало да се гарантира и непосредствено руско участие в осъществяването на европейските мисии в постсъветското пространство, още повече че механизмът за това е описан в документите на ЕС и при изпълнението на редица условия (като например руското участие във финансирането им) не би трябвало да срещне възражения от Съвета на Европа или Европейската комисия.
- Създаването на Европейски сили за бързо реагиране с численост 60 хил. души, следва да се разглежда като фактор за стабилизиране на международната обстановка. Въпреки че ЕС, без съмнение, се позиционира като съюзник на САЩ, появата на международната сцена на нова военна сила (а, на практика, отделянето от военния потенциал на НАТО на съществена европейска част), която притежава легитимност, различна от тази на Северноатлантическия пакт, изповядва различни от американските философско-политически ценности и, което е особено важно, разполага с различен механизъм за вземане на решения, означава появата на още един силов полюс в новия световен ред, т.е. представлява стъпка към формирането на многополюсен световен модел, различен от американската концепция за еднополюсния свят.
- Неизбежното повишаване ролята на ЕС на световната политическа сцена, във връзка със създаването на “Евроармията”, би трябвало да доведе до преосмисляне на понятието за стратегическо партньорство между Съюза и Русия. Включително и до формирането на нова структура на двустранните отношения по модела на партньорството НАТО-Русия, чиито задачи да включват координирането на отбранителните и миротворчески инициативи на двата силови полюса, което без съмнение ще съдейства за укрепването на международната сигурност.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
През ноември миналата година (13.11.2007) реч в Европейския парламент произнесе френският президент Никола Саркози. Това, иначе съвсем ординарно събитие, породи вълна от коментари в европейската преса. Причините бяха две: темата на речта и датата, на която беше произнесена. Що се отнася до последната, изненадата на анализаторите дойде от факта, че през ноември 2007 френският президент лансира програма, която страната му възнамерява да реализира след като поеме председателския пост в Европейския съюз – т.е. чак след 1 юли 2008. Би било по-логично подобно програмно изявление, анонсиращо основната тема на европейското председателство, да направи Словения, която пое този пост на 1 януари 2008. Втората причина за бурната реакция, последвала речта на Саркози, беше декларацията му, че, от 1 юли 2008, Франция ще започне да изгражда общата отбранителна политика на Европа.
За онези, които внимателно следяха първите стъпки на Саркози на международната сцена, изказването му въобще не бе изненада. Първите си концептуални извления по темата той направи още преди половин година и дори обяви, че Франция подготвя Бяла книга за европейската отбрана и сигурност. Разбира се, стремежът на Саркози да стане “баща-основател” на нова европейска политика в сферата на сигурността има поне няколко измерения, сред които, не на последно място, са личните качества на сегашния френски държавен глава, очевидно претендиращ за ролята на нов генерал Дьо Гол. В същото време би било несериозно да обясняваме инициативите на Саркози само с личните му амбиции. Стремежът за създаване на обща европейска армия е в разрез с очевидния факт, че от 26-те държави-членки на НАТО, 21 са и членки на ЕС. Тоест, появата на нова концепция за европейската сигурност може да създаде доста деликатна ситуация, в която едни и същи страни (а това означава и едни и същи военни контингенти) участват в два различни военни съюза. Ясно е и, че след като НАТО е организация, доминирана от САЩ, става дума за конкуренция между две концепции за европейската сигурност през ХХІ век – европейска и американска. За да анализираме детайлно същността на тези противоречия, както и причините и възможното развитие на свързания с тях идеологически сблъсък, ще се наложи да се върнем назад в историята и теорията на проблема, както и да анализираме някои базови дефиниции в тази сфера.
В края на ХХ век световната политика придоби ново качество. След относителното спокойствие по време на студената война, когато световният ред се определяше от баланса между двете свръхдържави, подкрепен от мощните военни потенциали на основните “играчи” в международните отношения и допълнително стабилизиран от цяла система международни договори, започна епоха на нестабилност. Разпадането на Съветския съюз, крахът на просъветските режими в Източна Европа, разпускането на Варшавския пакт и бурният процес на посткомунистическите трансформации в Русия доведоха до силов дисбаланс в света. Двуполюсният модел престана да съществува и бе заменен от еднополюсен, като единственият силов полюс се оказа на територията на Северна Америка, което коренно промени характера на световната политика.
Именно многополюсният модел определи основните военно-политически събития в края на ХХ и началото на ХХІ век. Сред най-ярките и трагични прояви, в рамките на този световен модел, бяха разпадането на Югославия, събитията от 11 септември 2001 в САЩ и последвалите окупации на Афганистан и Ирак от войските на Съединените щати и съюзниците им.
Еднополюсният модел обаче, не просъществува дълго. ХХІ век внесе в световната политика ново качество на световния ред, основаващо се на многополюсния, или по-точно на мултилатералния (т.е. многостранния) баланс. Различията в тълкуването на тези процеси и, като последица, в подходите към гарантиране на сигурността са, в значителна степен, причина и източник на противоречията, възникващи в съвременния свят между държавите, участващи активно в световната политика.
Двете концепции за международна сигурност
Сигурността, която традиционно се дефинира като липса на заплахи, пораждащи рискове за съществуването на държавата, не е еднозначно понятие. В зависимост от философската система, с чиято помощ се оценяват международните отношения (а в тези рамки – и системата за сигурност) могат да се обособят няколко различни подхода към темата.
Всеобщия ред, гарантиращ мира и сигурността, е мечта на всички европейски владетели и политически лидери от Средновековието насам. Наистина, идеята международните отношения да бъдат организирани така, че сплотената политически и идеологически Европа да може успешно да функционира на световната сцена, просто не може да бъде възприета в онази епоха, тъй като бушуващите на континента войни постоянно рушат крехкото и трудно установявано равновесие. Въпреки това, тази смятана за утопична, в ерата на постоянни сътресения и възникване на държавността, мечта дава тласък на разсъжденията за създаването на определен ред, основан на международното сътрудничество и определящ европейската система за сигурност.
В по-късните епохи войните стимулират нарастващия интерес към плановете за създаване на нов международен ред, базиращ се на идеята за “вечния мир”, или пък на една или друга (най-често федеративна) форма на обединяване на Европа. Лансират се различни концепции, които обаче, обикновено съдържат и редица общи елементи.
Двете основни съвременни теоретични школи в сферата на международните отношения – неолибералната и неореалистичната – разглеждат по различен начин перспективите пред международното сътрудничество в сферата на сигурността. И двете школи имат дълга история, а основите им са поставени от големите мислители на ХVІІІ и ХІХ век.
Днешните либерални интернационалисти, които традиционно се противопоставят на “реалистите”, в миналото често биват определяни като “идеалисти” и дори “утописти” – факт, подчертаван и от известния американски теоретик на международните отношения през ХХ век професор Ханс Моргентау. В книгата си “Политическите отношения между народите: борбата за власт в света”, появила се през 1948, той поставя основите на теорията за “реализма” в международната политика. Ако се опитаме да дадем опростено определение за разликата между двете направления, можем да кажем, че тя се основава на способността на “реалистите” да виждат нещата такива, каквито са в действителност, и на визията на “идеалистите” да разглеждат света през призмата на представата за това, какъв би трябвало да бъде той.
В книгата си “Дипломацията” Хенри Кисинджър илюстрира тези две направления, анализирайки разликата във визията и мирогледа на двама американски президенти – лауреати на Нобеловата награда за мир - Теодор Рузвелт и Удроу Уилсън. Същността на тази радикална разлика между двете школи днес е особено важна, тъй като нагледно илюстрира принципния характер на противоречията и конфликтите, раздиращи трансатлантическата общност през последните години. Дали САЩ и ЕС ще бъдат партньори или съперници, ще се реши именно в дискусиите между идейните наследници на либералите и “реалистите” – т.е. неолибералите и неоконсерваторите.
Съвременните понятия за “реализма” и либерализма са абсолютно неравнозначни. В конфронтацията със съвременния свят се проявяват множество противоречия и вътрешни напрежения, съществуващи сред представителите и на двете школи, което затруднява обективния анализ на т.нар. “modus operandi” на представителите на двете концепции.
Следвайки заветите на Макиавели
Макар че възгледите на “реалистичната школа”, в окончателния им вид, са формулирани едва през 40-те години на миналия век, корените и могат да се открият още в обществено-политическите теории на Николо Макиавели и британския философ от ХVІІ век Томас Хобс. Като един от основателите на “реалистичната школа”, Хобс и придава някои от нейните най-изразителни черти. Именно той подчертава влиянието на “естествената анархия”, провокираща постоянни войни, върху международните отношения. Според Хобс обаче, анархията не означава само хаос или дезорганизация, а по-скоро определени условия, в които възникват и се формират отношенията между държавите. Възможността да се използва сила, особено военна, е сред проявите на тази международна анархия. От гледната точка на държавата, тя означава, че в международната реалност липсва факторът, определящ правилата на поведение на държавите една спрямо друга и предотвратяващ възникването на конфликти между тях. Ако всяка държава, във всеки момент, има възможност да използва сила в съответствие със собствените си интереси, никой не може да е сигурен за намеренията на останалите. Именно тази ситуация отразява “естественото състояние на нещата”. Така Хобс се опитва да обясни войните, основавайки се на свободата на държавите да провеждат политика, отразяваща собственото им тълкуване на националните интереси. Тезата му по-късно е развита от Клаузевиц, комуто принадлежи крилатата фраза, че “войната е продължение на политиката с други средства”, имайки предвид, че тя е нещо напълно нормално в отношенията между държавите.
