20
Вт, Окт
5 New Articles

Европейската перспектива на Турция

брой1 2008
Typography

Отношенията между Турция и Европа традиционно се колебаят между приобщаването и разграничаването. Религиозните различия винаги са играели определена роля, макар че това не е пречило на турците да назначават на държавна служба византийски князе и венециански благородници. В началния период на Османската държава, нейните султани претендират за мантията на византийските императори и разглеждат земите си като своеобразен Нов Рим, т.е. като формираща се световна империя. От същите стремежи се определя и позицията на Европа и едва след ХVІ век (особено в периода на Реформацията) турците започват да се възприемат като „постоянно присъстващия на континента друг”.

В европейското съзнание постепенно се изгражда представата, че турците държат християните в робство, от което те трябва да бъдат освободени. Като последица от това, в единствен модел на отношения с турците се превръща сегрегацията и изолацията, дори и ако прагматичните съображения налагат постигането на временни компромиси. Макар че ХІХ век дава примери за едно „по-реалистично” отношение към Турция от страна на великите държави, определящи за начина, по който европейците се отнасят към тази държава, си остават разграничаването, изключването и готовността за война с нея. Всичко това не поражда сериозни проблеми в изолираната Империя, но, нещата се променят в средата на ХІХ век, когато реформистки настроената турска бюрокрация лансира проект за модернизация на страната. Именно в този момент сблъсъкът с Европа – този символ на модернизацията – започва да се превръща в сериозен проблем. Турският елит усеща необходимостта да се приспособи към европейските изисквания – стремеж, който се запазва и в периода на републиката (т.е. след 1923). Макар постоянно да се напомня на масите, че собственото им славно минало с нищо не отстъпва на европейското, зле прикритите комплекси на турския елит, остро осъзнаващ недостатъците си, се предават и на обикновените хора, които също започват да ги споделят. В тази ситуация, мнението на Европа придобива непропорционално голямо значение. Положително мнение за Турция започва да се търси не само от чуждите държавници и политици, но и от обикновените туристи и звезди на шоу-бизнеса. Всеки футболен мач се превръща в изпитание на националното достойнство, а всяка проява на неуважение – в повод за обида. Така, турската идентичност се оказва комплексно свързана с тази постоянна проверка на мнението на „европейското жури”.

Едва когато влиянието на елита върху турската национална душа отслабва, личността започва да се развива, обединявайки такива елементи като етническото многообразие и религиозните чувства, в качеството им на автентични компоненти на съвременната идентичност. Вместо постоянно да се оглеждат през европейските очила, турците постепенно започнаха да гледат с повече доверие на собствената си история и действителност. В резултат от този процес, моралната потребност от одобрението на Европа започна да спада. Когато, през 70-те години на миналия век, политиката на развитие претърпя крах, Турция навлезе в продължителен период на безцелно лутане. Икономическото развитие се забави, политическите реформи си оставаха далечна цел, а корупцията се увеличи. Политиците се оказаха неспособни да променят нещата. Поредицата наивни опити за формирането на геополитически съюзи – с държавите от Средния изток, със съседите от Черноморската зона, или с представителите на „тюркската цивилизация”, донесоха предимно разочарования. Липсваше лидер, който да очертае новите посоки пред страната, а дребното политиканстване се превърна в правило, като едни и същи фигури се редуваха в най-разнообразни правителствени коалиции от партии, обслужващи едни или други интереси. В тази ситуация, перспективата за присъединяване към Европейския съюз, се оказа единствения проект, способен да осигури масова подкрепа. Ето защо отношенията с Европа отново излязоха на преден план, привличайки общественото внимание.

За повечето турци присъединяването към ЕС е прагматична цел, от чието постигане те очакват определена полза, както в материален, така и в идеологически план. Пътят към членството в Съюза трябва да доведе до политически и икономически реформи, да ликвидира корупцията, да реабилитира закона и да осигури определена стабилност в живота на хората. Тези очаквания отново доведоха до това, че турците започнаха внимателно да се вглеждат в случващото се в Европа и засягащо перспективите на тяхната кандидатура, както и към дискусията сред европейците относно по-нататъшното разширяване на ЕС. Тук обаче ги чакаше разочарование. След края на студената война, по време на която границите в Европа съвпадаха с линията, по която минаваше „желязната завеса”, тези граници започнаха да се определят по линията на „цивилизационното разделение” – при това последното се разглежда най-вече като културно и религиозно разделение. Западна Европа бързо се обедини със своята (дълги десетилетия намираща се сякаш в друг свят) източна част и границите на Европа започнаха да се прокарват според предполагаемата културна близост, а не според политическата целесъобразност. Отново бе повдигнат въпросът „къде свършва Европа”, който даде нова сила на дискусията за проблематичността на турското присъединяване към Европейския съюз, която кара Турция да се чувства отхвърлена.

Нито членството в НАТО, нито включването в Общия пазар не бяха знак за признаване на културно родство. Тези решения се оказаха по-скоро продиктувани от интереси, които бяха във висша степен „либерални”, т.е. чисто рационални. В самосъзнанието на ЕС обаче, съществува известна неопределеност.

Макар че културната общност не е обявена официално като компонент за дефиниране на ЕС (т.е. като предварително условие за членство в Съюза), нормативното определение на Съюза не е достатъчно ясно, нито пък се поставя за цел то да бъде дадено. С развитието на ЕС, неговото самоопределение мина през няколко етапа: от формирането на свръхдържава, базиращо се на общата „европейска” идентичност, до конституционно гарантирана асоциация, означаваща възникването на нов модел на политическо единство – различаващ се както от националната държава, така и от обединението на чисто икономическа основа. Макар че обсъждането на проблема за природата на ЕС, очевидно, включваше и въпроса за отношението към приемането на Турция в Съюза, дискусията за турското членство се превърна и в повод за нови дебати за същността на ЕС.

В този смисъл, всяка позиция по възможността Турция да стане член на Европейския съюз, означава и наличието на определена визия за бъдещето на този съюз. Процесът на разширяване на ЕС, ако стигне дотам, че в Съюза бъде включена една страна от Източното Средиземноморие, намираща се извън европейската културна сфера и определяна от Самюел Хънтингтън ( Huntigton , 1996 ) като класически пример за „раздвоена” държава, ще означава отхвърляне на тезата, че светът е разделен на отделни „цивилизации”, в чиято основа са отличаващите се една от друга и неизменни култури. В резултат от това Европейският съюз ще трябва да се предефинира и да се превърне от цивилизационен проект в асоциация, основаваща се на конституционното единство.

И обратното – дори ако ЕС не се самоопределя по чисто културни критерии, самата природа на Съюза изисква частичен отказ от суверенитет и полагането на значителни усилия за уеднаквяване на политическите и законодателни норми и, следователно, институционално оформяне на идентичностите. Ако на Турция се наложи да премине през онази трансформация на отношенията между държавата и обществото, която се предполага от подобно уеднаквяване, това би означавало фундаментално преразглеждане на турския национален проект и появата на съвършено нова ситуация, в която „националната” идентичност може да бъде поставена под въпрос. За турците обаче, съвсем не е очевидно, че онова, което те разбират като своя национална идентичност, може да бъде пренесено в жертва на стремежа да станат европейци, още повече, че мнозинството от населението не разбира какво точно означава това ( Gunes - Ayata , 2003 ) . В този смисъл, дори първите стъпки по пътя на интеграцията в ЕС, се възприеха от турското общество като нещо загадъчно и, в крайна сметка, пораждащо съпротива.

Показателно в това отношение беше изказването на френския президент Ширак, който в края на 2004, т.е. в разгара на споровете в Европа относно турското членство, каза, че «и Турция, и Европа са деца на Византийската империя». Това беше важно изявление в полза на турското включване, въз основа на общия исторически произход. Още преди това Романо Проди също се обяви за приемането на Турция, но по съвсем други причини. Той заяви, че задачата на ЕС е възстановяването на Римската империя. Разбира се, Ширак имаше предвид не империя без претенции на културна хомогенност, а нещо по-сложно – нова визия за историята, целяща включването на Турция в общото културно наследство на Европа. Що се отнася до коментара на Проди, той нямаше отношение към културата, нито дори към отъждествяването на Европа с Римската империя, а по-скоро илюстрираше стремежа към разширяване на разбирането за географията на ЕС. Макар че подкрепата на френския президент беше приета положително в Турция, за местните анализатори бе трудно да се съгласят с основната и идея. Истината е, че турската национална идентичност се развива именно под знака на откровеното игнориране на очевидното наследство, свързано с географията. Така, на турските ученици се внушаваше, че са наследници на войните от Централна Азия, завоювали една велика християнска империя. Мнозина жители на Анадола със смайване научават, че историята на полуострова започва много преди ХІ век (когато там се появават турците-селджуци – б.р.) и е свързана с Византия, Рим, древните гърци и хетите.


Националистите и кемалистите накараха хората да повярват, че независимостта на Турция е извоювана в борба срещу големите европейски държави. На учениците, както и на обикновените хора, не се позволяваше нито за момент да забравят за неумолимата враждебност на Запада, когато, разширявайки своите колониални империи, той се опитва да разпокъса Турция. В края на краищата, Турция традиционно е символ на «другия» в определянето на историческата уникалност на Европа и снизходителното отношение към Изтока винаги е прозирало в европейския мироглед. Това доведе до още по открито недоверие, когато «гастарбайтерите» от анадолските села бяха посрещнати в Германия и други западни държави с откровена подозрителност, граничеща с презрение. Едва през 80-те години на миналия век, с постепенното интегриране на турската диаспора в Европа, увеличаване броя на контактите (особено благодарение на туризма и футбола) и връзките, формирали се с поставянето на въпроса за влизането на Турция в ЕС, пропастта започва постепенно да се запълва, а лицето на Европа – да не изглежда чак толкова сурово.

Турският етатизъм

Тази ситуация, обединяваща в едно стремежа към интеграция и зле прикритата обида, е изпълнена с очевидни противоречия. От една страна е налице силно желание Турция да стане част от съвременната цивилизация, за което призовава Ататюрк. От друга страна, налице е стремеж към отхвърляне на общото и отстояване на собствената специфика. В периферните общества, осъщестяващи модернизацията си, чрез създаването на национална държава, турският пример се смята за най-показателен, доколкото предполага откровено приравняване на модернизацията с «уестърнизацията». Елитът поема отговорността за модернизирането на обществото, като за целта насажда етатисткия национализъм и полага настойчиви усилия за ограничаване ролята както на религията, така и на всеки партикуларизъм (т.е. на културите, различни от одобрените от държавата) в сферата на частния живот (за дискусиите, относно формирането на турския национализъм – вж. Keyder , 2005). Този елит гледа с подозрение на тенденциите към автономизъм, възникващи в обществото и смята икономическия и политически либерализъм, както и привързаността към алтернативни идентичности, за заплаха срещу основния проект за уестърнизацията на Турция. Само че въпросният проект се оказа в криза, още непосредствено след края на студената война. Наред с мощната нова вълна на демократизация и повишено внимание към човешките права, укрепваща глобализация на законодателството и предписваната от различни наддържавни споразумения политика на икономически либерализъм – всички тези фактори доведоха до това, че турската държава вече не бе в състояние да запази функцията си на обществен опекун ( Keyder , 1997; Brewin , 2003).

Моделът, отговарящ на целите на републиката, беше модел на социалната солидарност, гарантиран от «органичната» държава. Тази постановка ще стане по-разбираема, ако припомним, че турският държавен модел се формира по подобие на този на Южна Европа и притежава много сходни особености. Освен това, модерната турска държава достига зрялата си форма в периода между двете световни войни. Впрочем, в страните от Южна Европа развитието на модернизацията също се характеризира със сложни отношения на привличане и отблъскване на онова, което се смята за «северна версия на модернизацията». Държавниците в Испания, Португалия, Италия и Гърция се отнасят твърде предпазливо към заимстването на северния модел на социален ред, основаващ се на индивидуалната автономия. В края на 60-те години, когато бяха поставени основите на Европейската общност, от страните от Южна Европа, само Италия вече се бе «освободила» от опеката на комунитарната държава – при това до голяма степен благодарение на въздействието отвън. Краят на етатистките режими в Испания и Португалия, възникнали там в периода между двете световни войни, съвпадна с експанзията на «северната» икономика. Затова, когато се обсъждаше въпросът за присъединяването им към Европейската общност, в тези страни се формираха значителни социални сили (обединяващи проевропейски ориентираната буржоазия и интелигенция), които осигуриха необходима вътрешна подкрепа за това ( Poulantsas , 1975). На свой ред, Гърция – след седемте години на твърд антилиберализъм, характерен за военния режим на «черните полковници», представляваше, може би, най-неубедителния пример в това отношение, доколкото «либералните» фракции сред предприемачите и интелигенцията бяха сравнително слаби, а етатистките настроения на политическия и религиозен «истъблишмънт» си оставаха силни. Въпреки това, идеологическите интереси, свързани със специфичното разбиране за европейското културно наследство и страха да не се окажат извън границите на «Европа», надделяха и Европейският съюз се разшири до Средиземноморието.

Въпросът, който възниква след това сравнение с Южна Европа, е следния: защо в Турция не претърпяха поражение силите, свързани с етатизма, за които винаги е била характерна антипатията към либерализма? През 80-те години на миналия век имаше известни основания да се смята, че Турция върви по пътя, вече изминат от другите южноевропейски страни и, че социалните сили, обявяващи се за сближаване с Европа, стават все по-влиятелни. Това беше време, когато държавата отслаби контрола си върху икономиката, а гражданското общество преживяваше своеобразен разцвет, след падането, през 1983, на военния режим. Появиха се нови политически партии, деклариращи привързаността си към икономическия и политически либерализъм, медиите преживяха истински разцвет, след десетилетията на държавен монопол върху средствата за информация, организациите на гражданското общество, изразяващи различни интереси и стремежи, възобновиха публичните си дебати. Разривът в доходите между Турция и (Южна)Европа не беше чак толкова голям, като днес. Промените в света се отразиха в начина на живот на турската средна класа в големите градове, а медиите се превърнаха в медиатор и «огледало» на тези промени. На пръв поглед изглеждаше, че либерализмът се е превърнал в един от основните елементи на официалната политика. Но, поне на първо време, въпреки отслабването на държавния контрол върху икономиката, турската буржоазия не се оказа готова да формулира независим курс, усещайки, че ако страната влезе в ЕС, ще и се наложи да се откаже от лесните печалби на защитения турски пазар, както и от държавните субсидии. Едва през 1995, след много спорове и колебания, Турция се примири с подписването на споразумение за митнически съюз с ЕС. За разлика от ситуацията, създала се в страните от Южна Европа преди влизането им в Съюза, турското общество, през 80-те години, така и не съумя да изведе на преден план социални сили, достатъчно влиятелни за да наклонят везните в полза на ЕС, а не на политическата, икономическа и културна доминация на етатисткия модел.

Именно в тези условия заплахата от ислямския фундаментализъм и кюрдския сепаратизъм излезе на дневен ред и започна да се използва от държавния елит като предлог за нова консолидация на авторитарните елементи на националната идентичност. Държавата започна още по-силно да защитава необходимостта от национално единство; националистическата реторика се усили, а кемалистката мантра започна да се повтаря все по-често ( Jung and Piccoli , 2001). При наличието на ретрограден и силен държавен апарат, Европейският съюз и старите претенции на Турция да влезе в него, започнаха да играят нова роля в турската политика. Опозиционните групи, осъзнали, че не разполагат с ресурси и възможности за мобилизирането на обществото срещу всесилието на държавата, видяха в придобиването на статут на кандидат единствения начин за развитие на демокрацията, укрепване ролята на закона и разширяване на плурализма. В края на 90-те години ислямисткото и кюрдското движения, активистите-правозащитници и - като цяло - групите, стремящи се към укрепване на гражданското общество, започнаха да призовават за по-бързото изпълняване на условията, необходими за да може Турция да придобие статут на кандидат за членство в ЕС.

Лявата интелигенция, която през предишното десетилетия беше типичен образец на интелигенция от Третия свят, също постепенно се трансформира в либерална социалдемокрация от европейски тип и стана твърд привърженик на евроинтеграцията. Накрая, новата едра буржоазия - индустриалците от Истанбул, обединени от влиятелния съюз на предприемачите TUSIAD , започна да лобира за осъществяване на политическите реформи, необходими за присъединяването на страната към ЕС.

Развитието на връзките с останалия свят и разочарованието на Анкара накараха, в крайна сметка, тази едра буржоазия да заеме независима позиция по такива въпроси, като човешките права и ексцесите на официалната историография, излагана в учебниците. Защитата на подобна позиция, под предлог да се ускори изпълнението на условията за членство в ЕС, беше разумно поведение за всички партии в страната. Проучванията на общественото мнение в онзи период показваха, че мнозинството от турското население (над две трети) твърдо подкрепя проекта за присъединяване към ЕС, което доказваше стратегическия избор за реформиране на турската държава, чрез укрепването на позивитните тенденции и престижа на европейския проект.

Тези тактически позиции станаха възможни, защото държавният елит и политиците, въпреки че конкретните им действия противоречаха на това, официално продължаваха да декларират привързаността си към европейските идеали. Отказът от евроинтеграцията никога не се е разглеждал като възможен вариант за Турция. В същото време държавният елит и политиците бяха напълно удовлетворени от неопределения статут, като последица от който Турция можеше да си остане вечно кандидат, а ЕС – ненадежден и, в крайна сметка, ненужен обект на желанията и. С други суми, амбивалентният статут на Турция – не в Европа, но не и извън нея – отговаряше на интересите на държавния елит и на желанието му да увековечи неопределеността, в условията на която политическите реформи можеха да не бъдат доведени до край. Тази патова ситуация, освен това, даваше възможност да се обосноват онези аргументи на местните националисти, според които Европа се изгражда почти изключително на основата на християнската култура, поради което Турция никога няма да бъде приета в нея, независимо от постигнатите успехи. Въпреки разбирането, проявено от някои членки на ЕС, това се оказа позиция, която в крайна сметка беше обречена на провал. Тъй като държавният елит декларираше привързаността си към европейския проект, призивът за съблюдаване на „европейските” норми, като нещо необходимо за членството в ЕС, се превърна в законен и силен инструмент за критика от страна на онази част от гражданското общество, която наблягаше на необходимостта от развитие на демокрацията, законността и човешките права.

В тази ситуация се осъществи неочаквана промяна в позицията на ЕС към по-сериозни стъпки по турската кандидатура. В средата на 90-те ЕС получи сериозно представителство в страната. Европейските депутати редовно посещаваха областите, в които имаше конфликти, инспектираха затворите и открито подкрепяха турските правозащитни организации. Офисът на ЕС в Анкара финансираше проекти, целящи укрепване на гражданското общество, а контактите, установени по линия на турските неправителствени организации, покриваха най-различни направления: от грижата за бездомните деца, до спонсорирането на екологичните групи. Официалните посещения трябваше да напомнят на турското общество, че Турция и ЕС продължават да поддържат специални отношения помежду си. Решението на Европейския съд по правата на човека се обсъждаха и започнаха да се приемат като част от турското право. Изолираната преди турска политическа сцена се попълни с нови, ориентирани към Европа взаимни връзки, в които се оказаха включени и гражданското общество, и политическите партии, и държавните органи. При наличието на подобни връзки везните започнаха да се накланят в полза на евроинтеграцията, т.е. членството започна да изглежда по-изгодно от перспективата Турция да остане извън границите на ЕС.

Промяната на курса

Поради нежеланието да отстъпи поне част от политическата си власт, турският държавен елит сам се вкара в задънена улица по всички онези въпроси, които засягаха отношенията с ЕС, и осъзнаването на този факт го накара да се замисли над това, до каква степен Турция е привързана към европейския проект ( Sofos , 2000 ). Лицемерието и самозалъгването вече не можеха да продължават и сметките, основани на постоянната неопределеност на турския статут в Европа, станаха неуместни. Съответно, военните, а също представителите на бюрокрацията и съдебната власт, започнаха откровено да изразяват опозицията си към европейския проект. Внезапно се оказа, че членството в ЕС ще доведе до загубата на суверенитет. Висшият генералитет изрази мнение, че ЕС, под предлог да бъдат защитени културните права, иска да раздели Турция на етнически принцип, а крайната десница беше мобилизирана в защита на унитарните национални структури, които уж са застрашени от исканията на ЕС, религиозните фундаменталисти и сепаратистите. Тази загриженост за „националната сигурност” се споделяше и от правителството, което по онова време представляваше пъстра коалиция, начело с министър-председателя Еджевит, останал на власт до ноември 2002. В обстановката на открито противодействие от страна на държавния елит и аморфността на турската политическа класа, членството в ЕС сякаш изпадна от дневния ред на държавната политика и намираше израз само в бюрократичните процедури, стартирали след срещата в Хелзинки, през 1999, където беше утвърден кандидатският статут на Турция.


Това ново разположение на силите доведе до необичайни прегрупирания. В началото на процеса на „уестърнизация”, модернизационният импулс идваше от държавния елит, който в това отношение, се отнасяше към масите с голямо подозрение. Сега пък масите се оказаха тези, които тласкаха държавата по-бързо да предостави на обществото по-голяма свобода – по отношение правата на малцинствата, религиозните свободи и в публичната сфера. Новата ситуация получи поредния импулс за развитие, когато Турция изпадна, през 2001, в дълбока икономическа криза, която по всеобщо мнение беше резултат от корумпирания етатизъм. Този път и медиите, и истанбулската буржоазия се присъединиха към демократичната опозиция, констатирайки, че Турция се е превърнала в реликва от едно вече отминало време и, че фундаменталното преструктуриране на отношенията между държавата и обществото, чрез законодателна реформа, отговорността за която следва да поемат политиците и висшата бюрокрация, вече е много закъсняло.

Проевропейските сили осъществиха решаващ пробив през ноември 2002, когато изборите бяха спечелени от Партията на справедливостта и развитието. Тя не само обеща да се бори за присъединяване към ЕС, но и беше единствената политическа сила, некомпрометирана заради връзки с държавния елит. Напротив, лидерите и бяха аутсайдери и нямаше съмнение, че ще се стараят да изпълнят обещанията си. Всъщност, още преди партията да формира новото правителство, нейният лидер Ердоган търсеше подход към европейските столици за да получи подкрепа за включването на преговорите за присъединяване на Турция към договора в дневния ред на срещата на върха на ЕС, през декември 2004. За първи път от над десет години правителството се формира от само една партия, затова нейният лидер имаше възможност и власт да изпълни обещанията си за провеждане на реформи, без да се опасява (или криейки опасенията си) от саботаж от страна на коалиционните си партньори.

В отговор на новата ситуация в страната, „културалистката” опозиция в ЕС започна фронтално и открито настъпление против турската кандидатура. До този момент можеше да се очаква (при това с голяма процент сигурност), че турският държавен елит сам ще ерозира позициите си, нарушавайки човешките права, нарушавайки политическите изисквания на ЕС и безкрайно отлагайки решението си. Истината е, че въпреки протестите си, официалният турски елит беше напълно удовлетворен от „специалния статут” на Турция, предложен от германските християн-демократи. Новото турско правителство обаче, беше сериозно настроено да изпълни дадените обещания. Дойде време, ЕС също да свали картите си. Брюкселските чиновници заявиха, че не са уверени в способността на Партията на справедливостта и развитието действително да постави под контрол военните и съдебната власт. Но турското правителство съумя да прокара през Парламента редица демократични закони, намаляващи съществуващите ограничения върху свободата на словото, да усъвършенства съдебните процедури срещу мъченията и злоупотребите на полицията и даващи на кюрдското малцинство право да говори на собствения си език. Нещо повече, Съветът за национална сигурност, в който доминират военните, беше поставен под граждански контрол.

Разбира се, съвсем не е очевидно, че цивилните действително ще успеят да поставят под контрол изключително влиятелния държавен елит и, особено, военните. След 17 декември 2004, когато беше официално обявено за началото на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, противниците на евроинтеграцията засилиха националистическата реторика, заявявайки, че членството в Съюза ще доведе до загуба на националната самобитност, на исляма и дори на турската душа, защото чужденците ще изкупят цялата страна. Макар че всички тези измислици лесно могат да бъдат опровергани, като патологична параноя, ясно е, че вече стартиралите продължителни преговори (очаква се те да се проточат поне до 2012) няма да са никак прости. Особено защото, загрижеността на турците за съхраняване на собствената им самобитност е най-ярко изразена на национално равнище и все още не е формиран онзи въображаем образ на Европа, способен да се конкурира с въображаемия образ на националната общност (вж. Armbruster , Rollo and Meinhof , 2003 ) . Решаваща в случая ще бъде позицията на ЕС към турската кандидатура: колебанията на Брюксел ще укрепят позициите на опозицията, докато устойчивият прогрес ще помогне за консолидиране на общественото мнение в полза на европейския проект, както това се случи в държавите от Южна Европа.

Конституция и култура

Telos -ът (т.е. общата цел – б.р.) на европейската интеграция се разбира различно: от създаване на зона за свободна търговия, до изграждане на европейска свръхдържава. През изминалите години някои варианти бяха отхвърлени, а други – преформулирани. Днешната представа за обединена Европа значително се отличава от представата в момента, когато Турция за първи път постави въпроса за присъединяването си към ЕС, през 1987. Особено влияние върху този процес оказа включването в Съюза на редица бивши държави от рухналия съветски блок. По принцип, социалдемократите и „зелените” повече, отколкото представителите на десноцентристките партии, са привързани към идеята за конституционална Европа и повече вярват в нейната „цивилизационна мисия”. По време на дебатите, предшестващи срещата на върха през 2004, депутатите от Европарламента от квотата на „зелените” бяха най-верните съюзници на проевропейските сили в Турция. Политическата ситуация през последните няколко години, характеризираща се с постоянното увеличаване на броя на представителите на страните от Южна Европа в ръководните органи на ЕС, също благоприятства за приемането на Турция. Политиците от Южна Европа са заинтересовани от друга карта на континента, в по-голяма степен ориентирана към Средиземноморието и (особено след включването на страните от Източна Европа) Турция символизира за тях друга посока на разширяване на Съюза, която да уравновеси експанзията на север. Общественото мнение в южноевропейските страни също подкрепя в по-голяма степен турската кандидатура, отколкото това в северните държави.

Въпросът за членството на Турция е съпроводен от многобройни дискусии за географските и културните основи на европейската идентичност.

Културните различия често се превръщат в тема на тези дебати, най-вече благодарение усилията на оттеглилите се от официални длъжности десноцентристки политици, сред които изпъква бившият френски президент Жискар Д ' Естен. Все пак преобладава представата за европейската идентичност, като основаваща се не толкова на културата, колкото на новия цивилизационен проект за политическа общност, определяна на база привързаността към общи основополагащи принципи. Докато в подтекста на дебатите за природата на ЕС винаги стои въпросът за отношението към членството на Турция, обсъждането на възможността за турското членство се превръща, на свой ред, в спор за същността и границите на ЕС ( Sjursen , 2000 ). Онези, които подкрепят приемането на Турция, биха искали ЕС да се разшири извън рамките на европейската културна сфера. Подобно разширяване не само би опровергало твърдението, че светът е разделен на различни „цивилизации” (вж. Huntington , 1996 ), но и би превърнало ЕС в жизнеспособна алтернатива на световния ред, агресивно налаган от другата страна на Атлантика.

Промяната в отношенето на Турция към ЕС не беше предизвикана от промени в общественото мнение. В по-голяма степен то беше резултат от новото мислене в Съвета на Европа и Европейската комисия, където, вследствие осъзнаването на формиралата се след студената война география, бяха принудени да признаят, че ЕС следва да се разширява, че ЕС не означава толкова развитие на структурите на една нова свръх-държава, а нещо по-напомнящо на „диференцирана империя”. Дълго обсъжданите формули – променливата геометрия, трите скорости на хармонизационния процес и т.н. – сега получиха по-конкретен смисъл. В устава на ЕС няма нищо, което да изключва възможността за неограничено разширяване. Ограниченията идват по-скоро отвътре. Проектът за Европейска конституция (провалил се на референдумите във Франция и Холандия през 2005), който по принцип трябваше достатъчно ясно да определи същността и природата на Съюза, дава възможност за различни тълкувания. На практика, има две реални възможности: изграждането на ЕС като федерация от основани върху принципа на културната общност хомогенни национални държави, или ЕС като гражданска и конституционална организация с диференцирани части, запазващи значителната си автономия ( Delanty , 1998; Tully , 2002 ).

Първият вариант изисква по-голяма унификация и сплотяване около общите фундаментални ценности и наследство, което е, най-вече, християнско. Това ще бъде Крепостта Европа, стремяща се да защити своята уникалност и привилегии. Но този вариант не дава надежда и не предлага алтернативен проект за народите, оставащи отвън, защото една обединена около общата си култура Европа ще бъде затворена и загрижена единствено за укрепването, а не за разширяването си.

Вторият вариант е възможността за нов тип политическо устройство, конституирано не върху подчинението, а на доброволната привързаност на страните-членки на Съюза към неговите закони и правила. Когато именно законът се превърне в основен източник на привлекателност и легитимация, тогава на учениците няма да им се налага да четат за „нашето християнско наследство” или дори за „нашите предци – римляните”. Обединена Европа може да бъде създадена на основата на спокойното, безпристрастно и щателно преценено членство, което е резултат от обмисляне и избор, основаващ се на интересите и на анализа. Този анализ може да включва, като един от своите фактори, моралният идеал, въплътен в „европейския” ред на социалната демокрация, при който културните ценности се изразяват със секуларни (т.е. светски) понятия, свързани с конкретни законодателни, политически и икономически процеси, както и с предварително набелязани цели.

Разбира се, ситуацията в света също играе важна роля в тези проекти. Напоследък например, съществуват определени опасения, че САЩ могат да се дискредитират заради неадекватното си поведение и да се окажат в нарастваща изолация. При подобно развитие, чиновниците от ЕС могат да се ориентират към варианта, обсъждан и по време на дискусиите за турската кандидатура – т.е. към поемане на политическата инициатива и активни маньоври по отношение на ислямския свят, ако Турция стане член на Съюза. Ако ЕС действително е склонен да се развива като алтернатива на едностранния подход на САЩ, разширяването му към ключовия регион на планетата (т.е. към Близкия изток – б.р.) действително придобива важен смисъл. Оптимистичният за Турция сценарий през следващите няколко години се основава на предположението, че всички държави-членки на ЕС ще се придържат към старата стратегия на Европа за създаване на цивилизационна алтернатива. Този сценарий предполага възможността в Съюза да се включат и онези, които живеят извън пределите на „крепостта”, в т.нар. “ faubourgs ” (т.е. в предградията), ако получат доверието, необходимо за интеграцията им. Без съмнение, от геополитическа гледна точка и, което е още по-важно, предвид перспективата от приемането на предимно мюсюлмански нации, Турция е необходима съставна част от този сценарий – най-малкото, защото е първата страна (сред останалите кандидати) декларирала желанието си да стане член на Европейския съюз.

 

Литература:

 

Caglar Keyder . Moving in from the Margins ? Turkey in Europe / / Diogenes 210: 72-81.

Armbruster , Heidi , Rollo, Craig and Meinhof, Ulrike (2003) ‘Imagining Europe: Everyday Narratives in European Border Communities', journal of Ethnic and Migration Studies 29 (5): 885-900.

Brewin, Christopher (2003) ‘A Changing Turkey: Europe 's Dilemma', Journal of Southern Europe and the Balkans 5 (2): 137-45.

Delanty, R. (1998) ‘Social Theory and European Transformation: Is there a European Society?', Sociological Research Online, 3 (1).

Gunes-Ayata, Ayse (2003) ‘From Euro-scepticism to Turkey-scepticism: Changing Political Attitudes on the European Union in Turkey ', Journal of Southern Europe and the Balkans 5 (2): 205-22.

Huntington, Samuel (1996) The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. New York : Simon and Schuster.

Jung, Dietrich and Piccoli, Wolfango (2001) Turkey at the Crossroads. London : Zed Books.

Keyder, Caglar (1993) ‘The Dilemma of Cultural Identity on the

Margin of Europe ', Review: winter.

Keyder, Caglar (1997) ‘Whither the Project of Modernity? Turkey in the 1990s', in S. Bozdogan and R. Kasaba (eds), Rethinking the Project of Modernity in Turkey . Seattle : University of Washington Press.

Keyder, Caglar (2005) ‘A History and Geography of Turkish Nationalism', in F. Birtek and T. Dragonas (eds), Citizenship and the Nation-State in Greece and Turkey . London : Frank Cass.

Onis, Ziya (2003) ‘Domestic Politics, International Norms and Challenges to the State: Turkey-EU Relations in the Post-Helsinki Era', in AH Carkoghi and Barry Rubin (eds), Turkey and the European Union: Domestic Politics, Economic Integration and International Dynamics. London : Frank Cass.

Poulantzas, Nicos (1975) The Crisis of the Dictatorships: Portugal , Greece , Spain . London : New Left Books.

Sjursen, Helene (2000) ‘Why Expand? The Question of Justification in the EU's Enlargement Policy', ARENA Working Papers, WP 01 / 6.

Sofos, Spyros A. (2000) ‘Reluctant Europeans? European Integration and the Transformation of Turkish Polities', South European Society and Politics, 5 (2); autumn.

Tally, James (2002) ‘The Kantian Idea of Europe: Critical and Cosmopolitan Perspectives', in Anthony Pagden (ed.), The Idea of Europe from Antiquity to the European Union. Cambridge : Cambridge University Press.

* Професор в Университета Богазичи, Истанбул

{rt}

Отношенията между Турция и Европа традиционно се колебаят между приобщаването и разграничаването. Религиозните различия винаги са играели определена роля, макар че това не е пречило на турците да назначават на държавна служба византийски князе и венециански благородници. В началния период на Османската държава, нейните султани претендират за мантията на византийските императори и разглеждат земите си като своеобразен Нов Рим, т.е. като формираща се световна империя. От същите стремежи се определя и позицията на Европа и едва след ХVІ век (особено в периода на Реформацията) турците започват да се възприемат като „постоянно присъстващия на континента друг”.

В европейското съзнание постепенно се изгражда представата, че турците държат християните в робство, от което те трябва да бъдат освободени. Като последица от това, в единствен модел на отношения с турците се превръща сегрегацията и изолацията, дори и ако прагматичните съображения налагат постигането на временни компромиси. Макар че ХІХ век дава примери за едно „по-реалистично” отношение към Турция от страна на великите държави, определящи за начина, по който европейците се отнасят към тази държава, си остават разграничаването, изключването и готовността за война с нея. Всичко това не поражда сериозни проблеми в изолираната Империя, но, нещата се променят в средата на ХІХ век, когато реформистки настроената турска бюрокрация лансира проект за модернизация на страната. Именно в този момент сблъсъкът с Европа – този символ на модернизацията – започва да се превръща в сериозен проблем. Турският елит усеща необходимостта да се приспособи към европейските изисквания – стремеж, който се запазва и в периода на републиката (т.е. след 1923). Макар постоянно да се напомня на масите, че собственото им славно минало с нищо не отстъпва на европейското, зле прикритите комплекси на турския елит, остро осъзнаващ недостатъците си, се предават и на обикновените хора, които също започват да ги споделят. В тази ситуация, мнението на Европа придобива непропорционално голямо значение. Положително мнение за Турция започва да се търси не само от чуждите държавници и политици, но и от обикновените туристи и звезди на шоу-бизнеса. Всеки футболен мач се превръща в изпитание на националното достойнство, а всяка проява на неуважение – в повод за обида. Така, турската идентичност се оказва комплексно свързана с тази постоянна проверка на мнението на „европейското жури”.

Едва когато влиянието на елита върху турската национална душа отслабва, личността започва да се развива, обединявайки такива елементи като етническото многообразие и религиозните чувства, в качеството им на автентични компоненти на съвременната идентичност. Вместо постоянно да се оглеждат през европейските очила, турците постепенно започнаха да гледат с повече доверие на собствената си история и действителност. В резултат от този процес, моралната потребност от одобрението на Европа започна да спада. Когато, през 70-те години на миналия век, политиката на развитие претърпя крах, Турция навлезе в продължителен период на безцелно лутане. Икономическото развитие се забави, политическите реформи си оставаха далечна цел, а корупцията се увеличи. Политиците се оказаха неспособни да променят нещата. Поредицата наивни опити за формирането на геополитически съюзи – с държавите от Средния изток, със съседите от Черноморската зона, или с представителите на „тюркската цивилизация”, донесоха предимно разочарования. Липсваше лидер, който да очертае новите посоки пред страната, а дребното политиканстване се превърна в правило, като едни и същи фигури се редуваха в най-разнообразни правителствени коалиции от партии, обслужващи едни или други интереси. В тази ситуация, перспективата за присъединяване към Европейския съюз, се оказа единствения проект, способен да осигури масова подкрепа. Ето защо отношенията с Европа отново излязоха на преден план, привличайки общественото внимание.

За повечето турци присъединяването към ЕС е прагматична цел, от чието постигане те очакват определена полза, както в материален, така и в идеологически план. Пътят към членството в Съюза трябва да доведе до политически и икономически реформи, да ликвидира корупцията, да реабилитира закона и да осигури определена стабилност в живота на хората. Тези очаквания отново доведоха до това, че турците започнаха внимателно да се вглеждат в случващото се в Европа и засягащо перспективите на тяхната кандидатура, както и към дискусията сред европейците относно по-нататъшното разширяване на ЕС. Тук обаче ги чакаше разочарование. След края на студената война, по време на която границите в Европа съвпадаха с линията, по която минаваше „желязната завеса”, тези граници започнаха да се определят по линията на „цивилизационното разделение” – при това последното се разглежда най-вече като културно и религиозно разделение. Западна Европа бързо се обедини със своята (дълги десетилетия намираща се сякаш в друг свят) източна част и границите на Европа започнаха да се прокарват според предполагаемата културна близост, а не според политическата целесъобразност. Отново бе повдигнат въпросът „къде свършва Европа”, който даде нова сила на дискусията за проблематичността на турското присъединяване към Европейския съюз, която кара Турция да се чувства отхвърлена.

Нито членството в НАТО, нито включването в Общия пазар не бяха знак за признаване на културно родство. Тези решения се оказаха по-скоро продиктувани от интереси, които бяха във висша степен „либерални”, т.е. чисто рационални. В самосъзнанието на ЕС обаче, съществува известна неопределеност.

Макар че културната общност не е обявена официално като компонент за дефиниране на ЕС (т.е. като предварително условие за членство в Съюза), нормативното определение на Съюза не е достатъчно ясно, нито пък се поставя за цел то да бъде дадено. С развитието на ЕС, неговото самоопределение мина през няколко етапа: от формирането на свръхдържава, базиращо се на общата „европейска” идентичност, до конституционно гарантирана асоциация, означаваща възникването на нов модел на политическо единство – различаващ се както от националната държава, така и от обединението на чисто икономическа основа. Макар че обсъждането на проблема за природата на ЕС, очевидно, включваше и въпроса за отношението към приемането на Турция в Съюза, дискусията за турското членство се превърна и в повод за нови дебати за същността на ЕС.

В този смисъл, всяка позиция по възможността Турция да стане член на Европейския съюз, означава и наличието на определена визия за бъдещето на този съюз. Процесът на разширяване на ЕС, ако стигне дотам, че в Съюза бъде включена една страна от Източното Средиземноморие, намираща се извън европейската културна сфера и определяна от Самюел Хънтингтън ( Huntigton , 1996 ) като класически пример за „раздвоена” държава, ще означава отхвърляне на тезата, че светът е разделен на отделни „цивилизации”, в чиято основа са отличаващите се една от друга и неизменни култури. В резултат от това Европейският съюз ще трябва да се предефинира и да се превърне от цивилизационен проект в асоциация, основаваща се на конституционното единство.

И обратното – дори ако ЕС не се самоопределя по чисто културни критерии, самата природа на Съюза изисква частичен отказ от суверенитет и полагането на значителни усилия за уеднаквяване на политическите и законодателни норми и, следователно, институционално оформяне на идентичностите. Ако на Турция се наложи да премине през онази трансформация на отношенията между държавата и обществото, която се предполага от подобно уеднаквяване, това би означавало фундаментално преразглеждане на турския национален проект и появата на съвършено нова ситуация, в която „националната” идентичност може да бъде поставена под въпрос. За турците обаче, съвсем не е очевидно, че онова, което те разбират като своя национална идентичност, може да бъде пренесено в жертва на стремежа да станат европейци, още повече, че мнозинството от населението не разбира какво точно означава това ( Gunes - Ayata , 2003 ) . В този смисъл, дори първите стъпки по пътя на интеграцията в ЕС, се възприеха от турското общество като нещо загадъчно и, в крайна сметка, пораждащо съпротива.

Показателно в това отношение беше изказването на френския президент Ширак, който в края на 2004, т.е. в разгара на споровете в Европа относно турското членство, каза, че «и Турция, и Европа са деца на Византийската империя». Това беше важно изявление в полза на турското включване, въз основа на общия исторически произход. Още преди това Романо Проди също се обяви за приемането на Турция, но по съвсем други причини. Той заяви, че задачата на ЕС е възстановяването на Римската империя. Разбира се, Ширак имаше предвид не империя без претенции на културна хомогенност, а нещо по-сложно – нова визия за историята, целяща включването на Турция в общото културно наследство на Европа. Що се отнася до коментара на Проди, той нямаше отношение към културата, нито дори към отъждествяването на Европа с Римската империя, а по-скоро илюстрираше стремежа към разширяване на разбирането за географията на ЕС. Макар че подкрепата на френския президент беше приета положително в Турция, за местните анализатори бе трудно да се съгласят с основната и идея. Истината е, че турската национална идентичност се развива именно под знака на откровеното игнориране на очевидното наследство, свързано с географията. Така, на турските ученици се внушаваше, че са наследници на войните от Централна Азия, завоювали една велика християнска империя. Мнозина жители на Анадола със смайване научават, че историята на полуострова започва много преди ХІ век (когато там се появават турците-селджуци – б.р.) и е свързана с Византия, Рим, древните гърци и хетите.

Отношенията между Турция и Европа традиционно се колебаят между приобщаването и разграничаването. Религиозните различия винаги са играели определена роля, макар че това не е пречило на турците да назначават на държавна служба византийски князе и венециански благородници. В началния период на Османската държава, нейните султани претендират за мантията на византийските императори и разглеждат земите си като своеобразен Нов Рим, т.е. като формираща се световна империя. От същите стремежи се определя и позицията на Европа и едва след ХVІ век (особено в периода на Реформацията) турците започват да се възприемат като „постоянно присъстващия на континента друг”.

В европейското съзнание постепенно се изгражда представата, че турците държат християните в робство, от което те трябва да бъдат освободени. Като последица от това, в единствен модел на отношения с турците се превръща сегрегацията и изолацията, дори и ако прагматичните съображения налагат постигането на временни компромиси. Макар че ХІХ век дава примери за едно „по-реалистично” отношение към Турция от страна на великите държави, определящи за начина, по който европейците се отнасят към тази държава, си остават разграничаването, изключването и готовността за война с нея. Всичко това не поражда сериозни проблеми в изолираната Империя, но, нещата се променят в средата на ХІХ век, когато реформистки настроената турска бюрокрация лансира проект за модернизация на страната. Именно в този момент сблъсъкът с Европа – този символ на модернизацията – започва да се превръща в сериозен проблем. Турският елит усеща необходимостта да се приспособи към европейските изисквания – стремеж, който се запазва и в периода на републиката (т.е. след 1923). Макар постоянно да се напомня на масите, че собственото им славно минало с нищо не отстъпва на европейското, зле прикритите комплекси на турския елит, остро осъзнаващ недостатъците си, се предават и на обикновените хора, които също започват да ги споделят. В тази ситуация, мнението на Европа придобива непропорционално голямо значение. Положително мнение за Турция започва да се търси не само от чуждите държавници и политици, но и от обикновените туристи и звезди на шоу-бизнеса. Всеки футболен мач се превръща в изпитание на националното достойнство, а всяка проява на неуважение – в повод за обида. Така, турската идентичност се оказва комплексно свързана с тази постоянна проверка на мнението на „европейското жури”.

Едва когато влиянието на елита върху турската национална душа отслабва, личността започва да се развива, обединявайки такива елементи като етническото многообразие и религиозните чувства, в качеството им на автентични компоненти на съвременната идентичност. Вместо постоянно да се оглеждат през европейските очила, турците постепенно започнаха да гледат с повече доверие на собствената си история и действителност. В резултат от този процес, моралната потребност от одобрението на Европа започна да спада. Когато, през 70-те години на миналия век, политиката на развитие претърпя крах, Турция навлезе в продължителен период на безцелно лутане. Икономическото развитие се забави, политическите реформи си оставаха далечна цел, а корупцията се увеличи. Политиците се оказаха неспособни да променят нещата. Поредицата наивни опити за формирането на геополитически съюзи – с държавите от Средния изток, със съседите от Черноморската зона, или с представителите на „тюркската цивилизация”, донесоха предимно разочарования. Липсваше лидер, който да очертае новите посоки пред страната, а дребното политиканстване се превърна в правило, като едни и същи фигури се редуваха в най-разнообразни правителствени коалиции от партии, обслужващи едни или други интереси. В тази ситуация, перспективата за присъединяване към Европейския съюз, се оказа единствения проект, способен да осигури масова подкрепа. Ето защо отношенията с Европа отново излязоха на преден план, привличайки общественото внимание.

За повечето турци присъединяването към ЕС е прагматична цел, от чието постигане те очакват определена полза, както в материален, така и в идеологически план. Пътят към членството в Съюза трябва да доведе до политически и икономически реформи, да ликвидира корупцията, да реабилитира закона и да осигури определена стабилност в живота на хората. Тези очаквания отново доведоха до това, че турците започнаха внимателно да се вглеждат в случващото се в Европа и засягащо перспективите на тяхната кандидатура, както и към дискусията сред европейците относно по-нататъшното разширяване на ЕС. Тук обаче ги чакаше разочарование. След края на студената война, по време на която границите в Европа съвпадаха с линията, по която минаваше „желязната завеса”, тези граници започнаха да се определят по линията на „цивилизационното разделение” – при това последното се разглежда най-вече като културно и религиозно разделение. Западна Европа бързо се обедини със своята (дълги десетилетия намираща се сякаш в друг свят) източна част и границите на Европа започнаха да се прокарват според предполагаемата културна близост, а не според политическата целесъобразност. Отново бе повдигнат въпросът „къде свършва Европа”, който даде нова сила на дискусията за проблематичността на турското присъединяване към Европейския съюз, която кара Турция да се чувства отхвърлена.

Нито членството в НАТО, нито включването в Общия пазар не бяха знак за признаване на културно родство. Тези решения се оказаха по-скоро продиктувани от интереси, които бяха във висша степен „либерални”, т.е. чисто рационални. В самосъзнанието на ЕС обаче, съществува известна неопределеност.

Макар че културната общност не е обявена официално като компонент за дефиниране на ЕС (т.е. като предварително условие за членство в Съюза), нормативното определение на Съюза не е достатъчно ясно, нито пък се поставя за цел то да бъде дадено. С развитието на ЕС, неговото самоопределение мина през няколко етапа: от формирането на свръхдържава, базиращо се на общата „европейска” идентичност, до конституционно гарантирана асоциация, означаваща възникването на нов модел на политическо единство – различаващ се както от националната държава, така и от обединението на чисто икономическа основа. Макар че обсъждането на проблема за природата на ЕС, очевидно, включваше и въпроса за отношението към приемането на Турция в Съюза, дискусията за турското членство се превърна и в повод за нови дебати за същността на ЕС.

В този смисъл, всяка позиция по възможността Турция да стане член на Европейския съюз, означава и наличието на определена визия за бъдещето на този съюз. Процесът на разширяване на ЕС, ако стигне дотам, че в Съюза бъде включена една страна от Източното Средиземноморие, намираща се извън европейската културна сфера и определяна от Самюел Хънтингтън ( Huntigton , 1996 ) като класически пример за „раздвоена” държава, ще означава отхвърляне на тезата, че светът е разделен на отделни „цивилизации”, в чиято основа са отличаващите се една от друга и неизменни култури. В резултат от това Европейският съюз ще трябва да се предефинира и да се превърне от цивилизационен проект в асоциация, основаваща се на конституционното единство.

И обратното – дори ако ЕС не се самоопределя по чисто културни критерии, самата природа на Съюза изисква частичен отказ от суверенитет и полагането на значителни усилия за уеднаквяване на политическите и законодателни норми и, следователно, институционално оформяне на идентичностите. Ако на Турция се наложи да премине през онази трансформация на отношенията между държавата и обществото, която се предполага от подобно уеднаквяване, това би означавало фундаментално преразглеждане на турския национален проект и появата на съвършено нова ситуация, в която „националната” идентичност може да бъде поставена под въпрос. За турците обаче, съвсем не е очевидно, че онова, което те разбират като своя национална идентичност, може да бъде пренесено в жертва на стремежа да станат европейци, още повече, че мнозинството от населението не разбира какво точно означава това ( Gunes - Ayata , 2003 ) . В този смисъл, дори първите стъпки по пътя на интеграцията в ЕС, се възприеха от турското общество като нещо загадъчно и, в крайна сметка, пораждащо съпротива.

Показателно в това отношение беше изказването на френския президент Ширак, който в края на 2004, т.е. в разгара на споровете в Европа относно турското членство, каза, че «и Турция, и Европа са деца на Византийската империя». Това беше важно изявление в полза на турското включване, въз основа на общия исторически произход. Още преди това Романо Проди също се обяви за приемането на Турция, но по съвсем други причини. Той заяви, че задачата на ЕС е възстановяването на Римската империя. Разбира се, Ширак имаше предвид не империя без претенции на културна хомогенност, а нещо по-сложно – нова визия за историята, целяща включването на Турция в общото културно наследство на Европа. Що се отнася до коментара на Проди, той нямаше отношение към културата, нито дори към отъждествяването на Европа с Римската империя, а по-скоро илюстрираше стремежа към разширяване на разбирането за географията на ЕС. Макар че подкрепата на френския президент беше приета положително в Турция, за местните анализатори бе трудно да се съгласят с основната и идея. Истината е, че турската национална идентичност се развива именно под знака на откровеното игнориране на очевидното наследство, свързано с географията. Така, на турските ученици се внушаваше, че са наследници на войните от Централна Азия, завоювали една велика християнска империя. Мнозина жители на Анадола със смайване научават, че историята на полуострова започва много преди ХІ век (когато там се появават турците-селджуци – б.р.) и е свързана с Византия, Рим, древните гърци и хетите.

Страница 2

Националистите и кемалистите накараха хората да повярват, че независимостта на Турция е извоювана в борба срещу големите европейски държави. На учениците, както и на обикновените хора, не се позволяваше нито за момент да забравят за неумолимата враждебност на Запада, когато, разширявайки своите колониални империи, той се опитва да разпокъса Турция. В края на краищата, Турция традиционно е символ на «другия» в определянето на историческата уникалност на Европа и снизходителното отношение към Изтока винаги е прозирало в европейския мироглед. Това доведе до още по открито недоверие, когато «гастарбайтерите» от анадолските села бяха посрещнати в Германия и други западни държави с откровена подозрителност, граничеща с презрение. Едва през 80-те години на миналия век, с постепенното интегриране на турската диаспора в Европа, увеличаване броя на контактите (особено благодарение на туризма и футбола) и връзките, формирали се с поставянето на въпроса за влизането на Турция в ЕС, пропастта започва постепенно да се запълва, а лицето на Европа – да не изглежда чак толкова сурово.

Турският етатизъм

Тази ситуация, обединяваща в едно стремежа към интеграция и зле прикритата обида, е изпълнена с очевидни противоречия. От една страна е налице силно желание Турция да стане част от съвременната цивилизация, за което призовава Ататюрк. От друга страна, налице е стремеж към отхвърляне на общото и отстояване на собствената специфика. В периферните общества, осъщестяващи модернизацията си, чрез създаването на национална държава, турският пример се смята за най-показателен, доколкото предполага откровено приравняване на модернизацията с «уестърнизацията». Елитът поема отговорността за модернизирането на обществото, като за целта насажда етатисткия национализъм и полага настойчиви усилия за ограничаване ролята както на религията, така и на всеки партикуларизъм (т.е. на културите, различни от одобрените от държавата) в сферата на частния живот (за дискусиите, относно формирането на турския национализъм – вж. Keyder , 2005). Този елит гледа с подозрение на тенденциите към автономизъм, възникващи в обществото и смята икономическия и политически либерализъм, както и привързаността към алтернативни идентичности, за заплаха срещу основния проект за уестърнизацията на Турция. Само че въпросният проект се оказа в криза, още непосредствено след края на студената война. Наред с мощната нова вълна на демократизация и повишено внимание към човешките права, укрепваща глобализация на законодателството и предписваната от различни наддържавни споразумения политика на икономически либерализъм – всички тези фактори доведоха до това, че турската държава вече не бе в състояние да запази функцията си на обществен опекун ( Keyder , 1997; Brewin , 2003).

Моделът, отговарящ на целите на републиката, беше модел на социалната солидарност, гарантиран от «органичната» държава. Тази постановка ще стане по-разбираема, ако припомним, че турският държавен модел се формира по подобие на този на Южна Европа и притежава много сходни особености. Освен това, модерната турска държава достига зрялата си форма в периода между двете световни войни. Впрочем, в страните от Южна Европа развитието на модернизацията също се характеризира със сложни отношения на привличане и отблъскване на онова, което се смята за «северна версия на модернизацията». Държавниците в Испания, Португалия, Италия и Гърция се отнасят твърде предпазливо към заимстването на северния модел на социален ред, основаващ се на индивидуалната автономия. В края на 60-те години, когато бяха поставени основите на Европейската общност, от страните от Южна Европа, само Италия вече се бе «освободила» от опеката на комунитарната държава – при това до голяма степен благодарение на въздействието отвън. Краят на етатистките режими в Испания и Португалия, възникнали там в периода между двете световни войни, съвпадна с експанзията на «северната» икономика. Затова, когато се обсъждаше въпросът за присъединяването им към Европейската общност, в тези страни се формираха значителни социални сили (обединяващи проевропейски ориентираната буржоазия и интелигенция), които осигуриха необходима вътрешна подкрепа за това ( Poulantsas , 1975). На свой ред, Гърция – след седемте години на твърд антилиберализъм, характерен за военния режим на «черните полковници», представляваше, може би, най-неубедителния пример в това отношение, доколкото «либералните» фракции сред предприемачите и интелигенцията бяха сравнително слаби, а етатистките настроения на политическия и религиозен «истъблишмънт» си оставаха силни. Въпреки това, идеологическите интереси, свързани със специфичното разбиране за европейското културно наследство и страха да не се окажат извън границите на «Европа», надделяха и Европейският съюз се разшири до Средиземноморието.

Въпросът, който възниква след това сравнение с Южна Европа, е следния: защо в Турция не претърпяха поражение силите, свързани с етатизма, за които винаги е била характерна антипатията към либерализма? През 80-те години на миналия век имаше известни основания да се смята, че Турция върви по пътя, вече изминат от другите южноевропейски страни и, че социалните сили, обявяващи се за сближаване с Европа, стават все по-влиятелни. Това беше време, когато държавата отслаби контрола си върху икономиката, а гражданското общество преживяваше своеобразен разцвет, след падането, през 1983, на военния режим. Появиха се нови политически партии, деклариращи привързаността си към икономическия и политически либерализъм, медиите преживяха истински разцвет, след десетилетията на държавен монопол върху средствата за информация, организациите на гражданското общество, изразяващи различни интереси и стремежи, възобновиха публичните си дебати. Разривът в доходите между Турция и (Южна)Европа не беше чак толкова голям, като днес. Промените в света се отразиха в начина на живот на турската средна класа в големите градове, а медиите се превърнаха в медиатор и «огледало» на тези промени. На пръв поглед изглеждаше, че либерализмът се е превърнал в един от основните елементи на официалната политика. Но, поне на първо време, въпреки отслабването на държавния контрол върху икономиката, турската буржоазия не се оказа готова да формулира независим курс, усещайки, че ако страната влезе в ЕС, ще и се наложи да се откаже от лесните печалби на защитения турски пазар, както и от държавните субсидии. Едва през 1995, след много спорове и колебания, Турция се примири с подписването на споразумение за митнически съюз с ЕС. За разлика от ситуацията, създала се в страните от Южна Европа преди влизането им в Съюза, турското общество, през 80-те години, така и не съумя да изведе на преден план социални сили, достатъчно влиятелни за да наклонят везните в полза на ЕС, а не на политическата, икономическа и културна доминация на етатисткия модел.

Именно в тези условия заплахата от ислямския фундаментализъм и кюрдския сепаратизъм излезе на дневен ред и започна да се използва от държавния елит като предлог за нова консолидация на авторитарните елементи на националната идентичност. Държавата започна още по-силно да защитава необходимостта от национално единство; националистическата реторика се усили, а кемалистката мантра започна да се повтаря все по-често ( Jung and Piccoli , 2001). При наличието на ретрограден и силен държавен апарат, Европейският съюз и старите претенции на Турция да влезе в него, започнаха да играят нова роля в турската политика. Опозиционните групи, осъзнали, че не разполагат с ресурси и възможности за мобилизирането на обществото срещу всесилието на държавата, видяха в придобиването на статут на кандидат единствения начин за развитие на демокрацията, укрепване ролята на закона и разширяване на плурализма. В края на 90-те години ислямисткото и кюрдското движения, активистите-правозащитници и - като цяло - групите, стремящи се към укрепване на гражданското общество, започнаха да призовават за по-бързото изпълняване на условията, необходими за да може Турция да придобие статут на кандидат за членство в ЕС.

Лявата интелигенция, която през предишното десетилетия беше типичен образец на интелигенция от Третия свят, също постепенно се трансформира в либерална социалдемокрация от европейски тип и стана твърд привърженик на евроинтеграцията. Накрая, новата едра буржоазия - индустриалците от Истанбул, обединени от влиятелния съюз на предприемачите TUSIAD , започна да лобира за осъществяване на политическите реформи, необходими за присъединяването на страната към ЕС.

Развитието на връзките с останалия свят и разочарованието на Анкара накараха, в крайна сметка, тази едра буржоазия да заеме независима позиция по такива въпроси, като човешките права и ексцесите на официалната историография, излагана в учебниците. Защитата на подобна позиция, под предлог да се ускори изпълнението на условията за членство в ЕС, беше разумно поведение за всички партии в страната. Проучванията на общественото мнение в онзи период показваха, че мнозинството от турското население (над две трети) твърдо подкрепя проекта за присъединяване към ЕС, което доказваше стратегическия избор за реформиране на турската държава, чрез укрепването на позивитните тенденции и престижа на европейския проект.

Тези тактически позиции станаха възможни, защото държавният елит и политиците, въпреки че конкретните им действия противоречаха на това, официално продължаваха да декларират привързаността си към европейските идеали. Отказът от евроинтеграцията никога не се е разглеждал като възможен вариант за Турция. В същото време държавният елит и политиците бяха напълно удовлетворени от неопределения статут, като последица от който Турция можеше да си остане вечно кандидат, а ЕС – ненадежден и, в крайна сметка, ненужен обект на желанията и. С други суми, амбивалентният статут на Турция – не в Европа, но не и извън нея – отговаряше на интересите на държавния елит и на желанието му да увековечи неопределеността, в условията на която политическите реформи можеха да не бъдат доведени до край. Тази патова ситуация, освен това, даваше възможност да се обосноват онези аргументи на местните националисти, според които Европа се изгражда почти изключително на основата на християнската култура, поради което Турция никога няма да бъде приета в нея, независимо от постигнатите успехи. Въпреки разбирането, проявено от някои членки на ЕС, това се оказа позиция, която в крайна сметка беше обречена на провал. Тъй като държавният елит декларираше привързаността си към европейския проект, призивът за съблюдаване на „европейските” норми, като нещо необходимо за членството в ЕС, се превърна в законен и силен инструмент за критика от страна на онази част от гражданското общество, която наблягаше на необходимостта от развитие на демокрацията, законността и човешките права.

В тази ситуация се осъществи неочаквана промяна в позицията на ЕС към по-сериозни стъпки по турската кандидатура. В средата на 90-те ЕС получи сериозно представителство в страната. Европейските депутати редовно посещаваха областите, в които имаше конфликти, инспектираха затворите и открито подкрепяха турските правозащитни организации. Офисът на ЕС в Анкара финансираше проекти, целящи укрепване на гражданското общество, а контактите, установени по линия на турските неправителствени организации, покриваха най-различни направления: от грижата за бездомните деца, до спонсорирането на екологичните групи. Официалните посещения трябваше да напомнят на турското общество, че Турция и ЕС продължават да поддържат специални отношения помежду си. Решението на Европейския съд по правата на човека се обсъждаха и започнаха да се приемат като част от турското право. Изолираната преди турска политическа сцена се попълни с нови, ориентирани към Европа взаимни връзки, в които се оказаха включени и гражданското общество, и политическите партии, и държавните органи. При наличието на подобни връзки везните започнаха да се накланят в полза на евроинтеграцията, т.е. членството започна да изглежда по-изгодно от перспективата Турция да остане извън границите на ЕС.

Промяната на курса

Поради нежеланието да отстъпи поне част от политическата си власт, турският държавен елит сам се вкара в задънена улица по всички онези въпроси, които засягаха отношенията с ЕС, и осъзнаването на този факт го накара да се замисли над това, до каква степен Турция е привързана към европейския проект ( Sofos , 2000 ). Лицемерието и самозалъгването вече не можеха да продължават и сметките, основани на постоянната неопределеност на турския статут в Европа, станаха неуместни. Съответно, военните, а също представителите на бюрокрацията и съдебната власт, започнаха откровено да изразяват опозицията си към европейския проект. Внезапно се оказа, че членството в ЕС ще доведе до загубата на суверенитет. Висшият генералитет изрази мнение, че ЕС, под предлог да бъдат защитени културните права, иска да раздели Турция на етнически принцип, а крайната десница беше мобилизирана в защита на унитарните национални структури, които уж са застрашени от исканията на ЕС, религиозните фундаменталисти и сепаратистите. Тази загриженост за „националната сигурност” се споделяше и от правителството, което по онова време представляваше пъстра коалиция, начело с министър-председателя Еджевит, останал на власт до ноември 2002. В обстановката на открито противодействие от страна на държавния елит и аморфността на турската политическа класа, членството в ЕС сякаш изпадна от дневния ред на държавната политика и намираше израз само в бюрократичните процедури, стартирали след срещата в Хелзинки, през 1999, където беше утвърден кандидатският статут на Турция.

Страница 3

Това ново разположение на силите доведе до необичайни прегрупирания. В началото на процеса на „уестърнизация”, модернизационният импулс идваше от държавния елит, който в това отношение, се отнасяше към масите с голямо подозрение. Сега пък масите се оказаха тези, които тласкаха държавата по-бързо да предостави на обществото по-голяма свобода – по отношение правата на малцинствата, религиозните свободи и в публичната сфера. Новата ситуация получи поредния импулс за развитие, когато Турция изпадна, през 2001, в дълбока икономическа криза, която по всеобщо мнение беше резултат от корумпирания етатизъм. Този път и медиите, и истанбулската буржоазия се присъединиха към демократичната опозиция, констатирайки, че Турция се е превърнала в реликва от едно вече отминало време и, че фундаменталното преструктуриране на отношенията между държавата и обществото, чрез законодателна реформа, отговорността за която следва да поемат политиците и висшата бюрокрация, вече е много закъсняло.

Проевропейските сили осъществиха решаващ пробив през ноември 2002, когато изборите бяха спечелени от Партията на справедливостта и развитието. Тя не само обеща да се бори за присъединяване към ЕС, но и беше единствената политическа сила, некомпрометирана заради връзки с държавния елит. Напротив, лидерите и бяха аутсайдери и нямаше съмнение, че ще се стараят да изпълнят обещанията си. Всъщност, още преди партията да формира новото правителство, нейният лидер Ердоган търсеше подход към европейските столици за да получи подкрепа за включването на преговорите за присъединяване на Турция към договора в дневния ред на срещата на върха на ЕС, през декември 2004. За първи път от над десет години правителството се формира от само една партия, затова нейният лидер имаше възможност и власт да изпълни обещанията си за провеждане на реформи, без да се опасява (или криейки опасенията си) от саботаж от страна на коалиционните си партньори.

В отговор на новата ситуация в страната, „културалистката” опозиция в ЕС започна фронтално и открито настъпление против турската кандидатура. До този момент можеше да се очаква (при това с голяма процент сигурност), че турският държавен елит сам ще ерозира позициите си, нарушавайки човешките права, нарушавайки политическите изисквания на ЕС и безкрайно отлагайки решението си. Истината е, че въпреки протестите си, официалният турски елит беше напълно удовлетворен от „специалния статут” на Турция, предложен от германските християн-демократи. Новото турско правителство обаче, беше сериозно настроено да изпълни дадените обещания. Дойде време, ЕС също да свали картите си. Брюкселските чиновници заявиха, че не са уверени в способността на Партията на справедливостта и развитието действително да постави под контрол военните и съдебната власт. Но турското правителство съумя да прокара през Парламента редица демократични закони, намаляващи съществуващите ограничения върху свободата на словото, да усъвършенства съдебните процедури срещу мъченията и злоупотребите на полицията и даващи на кюрдското малцинство право да говори на собствения си език. Нещо повече, Съветът за национална сигурност, в който доминират военните, беше поставен под граждански контрол.

Разбира се, съвсем не е очевидно, че цивилните действително ще успеят да поставят под контрол изключително влиятелния държавен елит и, особено, военните. След 17 декември 2004, когато беше официално обявено за началото на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, противниците на евроинтеграцията засилиха националистическата реторика, заявявайки, че членството в Съюза ще доведе до загуба на националната самобитност, на исляма и дори на турската душа, защото чужденците ще изкупят цялата страна. Макар че всички тези измислици лесно могат да бъдат опровергани, като патологична параноя, ясно е, че вече стартиралите продължителни преговори (очаква се те да се проточат поне до 2012) няма да са никак прости. Особено защото, загрижеността на турците за съхраняване на собствената им самобитност е най-ярко изразена на национално равнище и все още не е формиран онзи въображаем образ на Европа, способен да се конкурира с въображаемия образ на националната общност (вж. Armbruster , Rollo and Meinhof , 2003 ) . Решаваща в случая ще бъде позицията на ЕС към турската кандидатура: колебанията на Брюксел ще укрепят позициите на опозицията, докато устойчивият прогрес ще помогне за консолидиране на общественото мнение в полза на европейския проект, както това се случи в държавите от Южна Европа.

Конституция и култура

Telos -ът (т.е. общата цел – б.р.) на европейската интеграция се разбира различно: от създаване на зона за свободна търговия, до изграждане на европейска свръхдържава. През изминалите години някои варианти бяха отхвърлени, а други – преформулирани. Днешната представа за обединена Европа значително се отличава от представата в момента, когато Турция за първи път постави въпроса за присъединяването си към ЕС, през 1987. Особено влияние върху този процес оказа включването в Съюза на редица бивши държави от рухналия съветски блок. По принцип, социалдемократите и „зелените” повече, отколкото представителите на десноцентристките партии, са привързани към идеята за конституционална Европа и повече вярват в нейната „цивилизационна мисия”. По време на дебатите, предшестващи срещата на върха през 2004, депутатите от Европарламента от квотата на „зелените” бяха най-верните съюзници на проевропейските сили в Турция. Политическата ситуация през последните няколко години, характеризираща се с постоянното увеличаване на броя на представителите на страните от Южна Европа в ръководните органи на ЕС, също благоприятства за приемането на Турция. Политиците от Южна Европа са заинтересовани от друга карта на континента, в по-голяма степен ориентирана към Средиземноморието и (особено след включването на страните от Източна Европа) Турция символизира за тях друга посока на разширяване на Съюза, която да уравновеси експанзията на север. Общественото мнение в южноевропейските страни също подкрепя в по-голяма степен турската кандидатура, отколкото това в северните държави.

Въпросът за членството на Турция е съпроводен от многобройни дискусии за географските и културните основи на европейската идентичност.

Културните различия често се превръщат в тема на тези дебати, най-вече благодарение усилията на оттеглилите се от официални длъжности десноцентристки политици, сред които изпъква бившият френски президент Жискар Д ' Естен. Все пак преобладава представата за европейската идентичност, като основаваща се не толкова на културата, колкото на новия цивилизационен проект за политическа общност, определяна на база привързаността към общи основополагащи принципи. Докато в подтекста на дебатите за природата на ЕС винаги стои въпросът за отношението към членството на Турция, обсъждането на възможността за турското членство се превръща, на свой ред, в спор за същността и границите на ЕС ( Sjursen , 2000 ). Онези, които подкрепят приемането на Турция, биха искали ЕС да се разшири извън рамките на европейската културна сфера. Подобно разширяване не само би опровергало твърдението, че светът е разделен на различни „цивилизации” (вж. Huntington , 1996 ), но и би превърнало ЕС в жизнеспособна алтернатива на световния ред, агресивно налаган от другата страна на Атлантика.

Промяната в отношенето на Турция към ЕС не беше предизвикана от промени в общественото мнение. В по-голяма степен то беше резултат от новото мислене в Съвета на Европа и Европейската комисия, където, вследствие осъзнаването на формиралата се след студената война география, бяха принудени да признаят, че ЕС следва да се разширява, че ЕС не означава толкова развитие на структурите на една нова свръх-държава, а нещо по-напомнящо на „диференцирана империя”. Дълго обсъжданите формули – променливата геометрия, трите скорости на хармонизационния процес и т.н. – сега получиха по-конкретен смисъл. В устава на ЕС няма нищо, което да изключва възможността за неограничено разширяване. Ограниченията идват по-скоро отвътре. Проектът за Европейска конституция (провалил се на референдумите във Франция и Холандия през 2005), който по принцип трябваше достатъчно ясно да определи същността и природата на Съюза, дава възможност за различни тълкувания. На практика, има две реални възможности: изграждането на ЕС като федерация от основани върху принципа на културната общност хомогенни национални държави, или ЕС като гражданска и конституционална организация с диференцирани части, запазващи значителната си автономия ( Delanty , 1998; Tully , 2002 ).

Първият вариант изисква по-голяма унификация и сплотяване около общите фундаментални ценности и наследство, което е, най-вече, християнско. Това ще бъде Крепостта Европа, стремяща се да защити своята уникалност и привилегии. Но този вариант не дава надежда и не предлага алтернативен проект за народите, оставащи отвън, защото една обединена около общата си култура Европа ще бъде затворена и загрижена единствено за укрепването, а не за разширяването си.

Вторият вариант е възможността за нов тип политическо устройство, конституирано не върху подчинението, а на доброволната привързаност на страните-членки на Съюза към неговите закони и правила. Когато именно законът се превърне в основен източник на привлекателност и легитимация, тогава на учениците няма да им се налага да четат за „нашето християнско наследство” или дори за „нашите предци – римляните”. Обединена Европа може да бъде създадена на основата на спокойното, безпристрастно и щателно преценено членство, което е резултат от обмисляне и избор, основаващ се на интересите и на анализа. Този анализ може да включва, като един от своите фактори, моралният идеал, въплътен в „европейския” ред на социалната демокрация, при който културните ценности се изразяват със секуларни (т.е. светски) понятия, свързани с конкретни законодателни, политически и икономически процеси, както и с предварително набелязани цели.

Разбира се, ситуацията в света също играе важна роля в тези проекти. Напоследък например, съществуват определени опасения, че САЩ могат да се дискредитират заради неадекватното си поведение и да се окажат в нарастваща изолация. При подобно развитие, чиновниците от ЕС могат да се ориентират към варианта, обсъждан и по време на дискусиите за турската кандидатура – т.е. към поемане на политическата инициатива и активни маньоври по отношение на ислямския свят, ако Турция стане член на Съюза. Ако ЕС действително е склонен да се развива като алтернатива на едностранния подход на САЩ, разширяването му към ключовия регион на планетата (т.е. към Близкия изток – б.р.) действително придобива важен смисъл. Оптимистичният за Турция сценарий през следващите няколко години се основава на предположението, че всички държави-членки на ЕС ще се придържат към старата стратегия на Европа за създаване на цивилизационна алтернатива. Този сценарий предполага възможността в Съюза да се включат и онези, които живеят извън пределите на „крепостта”, в т.нар. “ faubourgs ” (т.е. в предградията), ако получат доверието, необходимо за интеграцията им. Без съмнение, от геополитическа гледна точка и, което е още по-важно, предвид перспективата от приемането на предимно мюсюлмански нации, Турция е необходима съставна част от този сценарий – най-малкото, защото е първата страна (сред останалите кандидати) декларирала желанието си да стане член на Европейския съюз.

 

Литература:

 

Caglar Keyder . Moving in from the Margins ? Turkey in Europe / / Diogenes 210: 72-81.

Armbruster , Heidi , Rollo, Craig and Meinhof, Ulrike (2003) ‘Imagining Europe: Everyday Narratives in European Border Communities', journal of Ethnic and Migration Studies 29 (5): 885-900.

Brewin, Christopher (2003) ‘A Changing Turkey: Europe 's Dilemma', Journal of Southern Europe and the Balkans 5 (2): 137-45.

Delanty, R. (1998) ‘Social Theory and European Transformation: Is there a European Society?', Sociological Research Online, 3 (1).

Gunes-Ayata, Ayse (2003) ‘From Euro-scepticism to Turkey-scepticism: Changing Political Attitudes on the European Union in Turkey ', Journal of Southern Europe and the Balkans 5 (2): 205-22.

Huntington, Samuel (1996) The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. New York : Simon and Schuster.

Jung, Dietrich and Piccoli, Wolfango (2001) Turkey at the Crossroads. London : Zed Books.

Keyder, Caglar (1993) ‘The Dilemma of Cultural Identity on the

Margin of Europe ', Review: winter.

Keyder, Caglar (1997) ‘Whither the Project of Modernity? Turkey in the 1990s', in S. Bozdogan and R. Kasaba (eds), Rethinking the Project of Modernity in Turkey . Seattle : University of Washington Press.

Keyder, Caglar (2005) ‘A History and Geography of Turkish Nationalism', in F. Birtek and T. Dragonas (eds), Citizenship and the Nation-State in Greece and Turkey . London : Frank Cass.

Onis, Ziya (2003) ‘Domestic Politics, International Norms and Challenges to the State: Turkey-EU Relations in the Post-Helsinki Era', in AH Carkoghi and Barry Rubin (eds), Turkey and the European Union: Domestic Politics, Economic Integration and International Dynamics. London : Frank Cass.

Poulantzas, Nicos (1975) The Crisis of the Dictatorships: Portugal , Greece , Spain . London : New Left Books.

Sjursen, Helene (2000) ‘Why Expand? The Question of Justification in the EU's Enlargement Policy', ARENA Working Papers, WP 01 / 6.

Sofos, Spyros A. (2000) ‘Reluctant Europeans? European Integration and the Transformation of Turkish Polities', South European Society and Politics, 5 (2); autumn.

Tally, James (2002) ‘The Kantian Idea of Europe: Critical and Cosmopolitan Perspectives', in Anthony Pagden (ed.), The Idea of Europe from Antiquity to the European Union. Cambridge : Cambridge University Press.

* Професор в Университета Богазичи, Истанбул

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн