Историците достатъчно добре познават борбата между държавите, но обикновено са склонни да игнорират мощта на международните финансови организации, целите на които се простират далеч отвъд границите на страните, на чиято територия оперират. Всъщност, истината е, че дори в своя „златен век” свръхдържави и колониални империи, като Великобритания и Франция, са били просто инструмент в ръцете на своите финансови елити.
В края на ХІХ век Русия все още остава извън международната финансово-банкова система, но усилено търси начин да проникне в нея. За самите финансисти, подобна ситуация, от една страна, представлява известна опасност, от друга обаче, разкрива съблазнителната възможност за овладяване на нови финансови пазари. На свой ред, царското правителство е наясно с този риск, опитва се да го предотврати, но в крайна сметка, търпи поражение. В случая, основната слабост на Русия е, че империята отчаяно се нуждае от свежи капитали, и тази нейна слабост бива майсторски манипулирана.
И макар, че в една от основните арена на прословутата „Голяма игра” в района на Средния изток се превръща Иран, крайната цел несъмнено е установяването на контрол над самата Русия.
„Голямата игра” в Иран
През 70-те години на ХІХ век международните банкови кръгове контролират Иран, с посредничеството на британското правителство, активно противодействащо на интересите на Русия в Близкия и Среден изток. Първият емисар на финансовите среди в тази страна е барон Юлиус де Ройтерс, потомък на известно банкерско семейство от Гьотинген, който за съвсем кратко време натрупва огромно състояние, търгувайки с финансова информация на Лондонската и Парижката борси. Въпреки съпротивата на руснаците, през 1898, той съумява да получи концесия за създаването на централна иранска банка (Имперската банка на Персия). Контролът върху цялата операция се осъществява от Лондон, а контролният пакет (30% от акциите) на създадения по този начин банков монополист попада у Източната търговска къща на Давид Сасун (известен род, който традиционно ръководи еврейската общност в Ирак, като по-късно негови членове се преселват в Иран, Индия и Великобритания, където си извоюват важни позиции във финансовия сектор – б.р.) . На свой ред, руското правителство се опитва да парира британското влияние, създавайки собствена (макар и далеч по-малко успешна) банка в Иран – т.нар. Руска банка за кредити и развитие (очевидно става дума за Сконтово-кредитната банка на Персия – б.р.) .
В хода на тази борба, Русия подпомага режима на иранския шах, предоставяйки му политически мотивирани кредити, както и пряка военна подкрепа. На свой ред, Великобритания (т.е. британските банкери) са заинтересовани от създаването на икономически монополи в страната, ерозирайки за целта политическата стабилност в Иран. Резултат от тяхната политика е бунтът на местните търговци и «либерални» среди срещу шаха. С британски средства възникват всевъзможни «тайни общества», поставящи си за цел свалянето на режима. Всички те не се колебаят да вършат политически убийства и да организират «спонтанни» бунтове в името на «свободата», които на практика целят да ерозират сътрудничеството между руснаците и шаха. Междувременно, възстават и азербайджанското и кюрдското национални малцинства в Иран (което навява определени асоциации със събитията в началото на Първата световна война, или пък с т.нар. «цветни революции» в постсъветското пространство, през последните години). В крайна сметка иранският шах Мохамед (управлявал между 1907 и 1909) е принуден да търси убежище в Русия.
Хаосът и бунтовете в Иран безспорно са от полза за британските банкери, защото водят до това, че основният им европейски конкурент (Русия) губи влиянието си в страната. Така, към 1918, транснационалните банкерски кръгове се оказват единствената реална сила в Иран. В резултат от хаоса обаче, в страната настъпва глад, като ситуацията се подобрява едва след като новият владетел – шах Реза Пахлави, отнема концесията за парични емисии на Имперската банка на Персия и съумява да облекчи тежкото бреме на чуждестраннните заеми, повишавайки данъчните приходи на държавата, включително и увеличавайки данъците на Англо-американската петролна компания. Както е известно, шахът е светски ирански националист, служил навремето при т.нар. «ирански казаци» (изглежда авторът има предвид службата на Реза Пахлави в редовете на създадената от руснаците Персийска казашка бригада, където постъпва като подофицер за да стигне до полковник и командир на бригадата – б.р.) .
«Голямата игра» в Русия
Всъщност, сблъсъкът между Русия и транснационалните финансови кръгове, базирани във Великобритания, съвсем не започва в Иран. В самия край на ХІХ век руското влияние в международните отношения намалява, най-вече заради икономическото изоставане на страната от Великобритания и Франция. За разлика от тях, руските държавни финанси все още не се намират под пълния контрол на банковия синдикат (поне в началото е така). Редица руски държавници, като например граф Сергей Витте (финансов министър през 1893-1902 и министър-председател през 1905-1906), смятат, че е възможно да бъдат осигурени необходимите за развитието на страната финансови средства и без да бъде застрашен нейният национален суверенитет.
За да разберем по-добре европейската политика през ХІХ век следва да сме наясно, как става финансирането на правителствата по онова време. По правило, държавните заеми идват от консорциуми от частни банки, които след това стават собственици на държавния дълг, или пък го продават на други инвеститори. Независимо дали тези частни банки и техните собственици се базират в Лондон, Париж, Франкфурт (по-късно в Берлин), или Амстердам, те запазват тесните делови (а нерядко и роднински) връзки помежду си. Сред най-големите британски банкерски фамилии е прието синовете да се изпращат за обучение при партньорите в чужбина, за да изучат всички тънкости на международното банково дело. Тоест, финансовите кръгове формират изключително сплотена и затворена общност.
Банките могат и да се конкурират помежду си, но много по-характерно за тях е сътрудничеството. Търсейки кредит, националните правителства могат, например, да сменят Парижката фондова борса, с Лондонската, или обратното, но причината за това е просто стремежът им да използват успешната комбинация от местни политически контакти, за да си гарантират известни предимства в процеса на самата сделка. В резултат от това, банкерите започват да играят ключова роля в европейската политика и икономика.
По онова време Русия е предимно аграрна страна. Което означава, че все още не е тясно интегрирана във финансовата мрежа, помогнала за успеха и развитието на индустриалната революция и създала необходимите предпоставки за осъществяването на мащабни военни кампании и имперски завоевания. От една страна, това запазва цялата власт в ръцете на руското правителство, от друга обаче то е една от причините за слабостта на Русия. Тя се оказва конкурент на далеч по-добре въоръжени от нея опоненти и трябва да защитава огромните си природни ресурси от техните попълзновения. В началото на 90-те години на ХІХ век става ясно, че Русия следва да бъде модернизирана в максимално кратки срокове. Някои от нейните министри, като граф Витте например, го съзнават и се опитват да го постигнат при условия, благоприятни за самата Русия.
Империята са нуждае от капитал
И така, в края на ХІХ век, руснаците отчаяно се нуждаят от свежи капитали. През 1890 руското правителство получава по-голямата част от заемите си от френските финансови пазари. Става дума за рискована игра, защото големите френски банкерски фамилии имат сериозни интереси в петролния добив в Каспийския регион, освен това френското правителство е силно привързано към идеята за изграждането на железопътни линии на територията на Русия с цел да бъдат защитени френските интереси в Азия. Финансовите кръгове са съвсем наясно с трудностите, с които се сблъсква Русия и, разбира се, опитват да ги използват в свой интерес.
Така, през 1894, френското правителство предприема мерки за да затрудни руския достъп на френските капиталови пазари. В същото време френската преса стартира целенасочена кампания за дискредитиране на руските ценни книжа. Синхронът между двете акции позволява на група френски финансисти, които малко преди това са загубили сериозни суми, инвестирайки в Османската империя, да шантажират правителството на Русия да изкупи турските им инвестиции. Те заплашват, че в противен случай проблемите с руските ценни книжа допълнително ще се задълбочат. Витте обаче не позволява тази «сделка» да се състои, макар че за целта е принуден да плати сериозни суми на френските медии за да спрат антируската си кампания.
След тази тъмна история, руският финансов министър опитва да получи необходимите кредити във Великобритания и САЩ, но без успех (последните събития съвпадат по време с усилващото се напрежение между руснаци и британци в Иран).
Междувременно, проблемите в отношенията между Русия и Франция продължават да съществуват: през 1901 Витте преговаря с парижкия клон на фамилията Ротшилд за отпускането на поредния френски заем на Русия, като се ангажира, че руското правителство няма да търси други заеми през същата година. В последния момент обаче, френският финансов министър блокира сделката с искането си френските финансисти и индустриалци да получат специални привилегии в Русия. Наистина, благодарение на предвидливостта си (през предишната 1900 той успява да получи писмените уверения на правителството в Париж за въпросния кредит) Витте съумява да отбие френските искания. Въпреки това френските атаки продължават, а проблемът е само временно преодолян с помощта на поредните подкупи, раздадени от руснаците.
Няколко години по-късно, Руско-японската война принуждава Москва да вземе още няколко заема от Франция (що се отнася да Япония, тя се финансира от американския банкер Джейкъб Шиф и роднините му – банкери от Франкфурт на Майн). Французите обаче поставят предварителното условие, заемът да бъде изразходван за закупуване на френска военна техника, при това по силно завишени цени. Естествено, искането е подкрепено от мощна медийна кампания, в която се включва цялата френска преса. През януари 1905, германската банкерска къща Менделсон & K о организира кредитна линия за Русия, която по онова време се намира в особено тежко положение (започва първата руска революция), от което се стремят да се възползват международните финансови кръгове.
През февруари 1905 представители на BNP Paribas пристигат в Санкт Петербург, където открито заплашват руското правителство, че ще предизвикат срив в цените на руските акции на Парижката борса и дори искат пари за да гарантират „доброто поведение” на френската преса. На свой ред, френското правителство настоява за провеждането на „либерални” реформи в Русия, като предварително условия за продължаване на френската подкрепа за царя. Междувременно, германските кредитори искат средствата да им бъдат върнати в злато и то действително потича от резервите на Руската банка към Германия.
Така Русия става все по-зависима от френската финансова система, до степен, в която външната и политика окончателно попада под диктата на френския елит. Френските финансови групи значително увеличават присъствието си на територията на Русия и на Балканите, а старите руски банки биват подложени на радикално „преструктуриране”, осъществено под френски контрол.
Очевидно, в рамките на прословутата „Голяма игра”, представителите на международните финансови кръгове се опитват да реализират една и съща стратегия, както в Иран, така и в Русия, разчитайки, че политическият разпад и в двете страни би им донесъл сериозна финансова изгода. Оказва се обаче, че бъркат – в Иран на власт идва националистическият режим на Реза шах Пахлави, а в Русия избухва кървава революция, довела на власт тоталитарната и радикално-антизападна болшевишка диктатура.
* Анализатор на американския Съвет за международни отношения ( CFR )
{rt}
