Последният половин век беше белязан от значителни промени в разбирането ни за икономическото развитие. Днес сме наясно, че развитието е възможно, но невинаги осъществимо. В това отношение разполагаме с достатъчно богат опит. Ясно е също, че не притежаваме сигурна рецепта за успех - ако я имахме, провалите нямаше да са толкова много. Някои стратегии работят известно време, след това престават, други пък действат в определени страни, а в останалите – не. Няколко поколения икономисти изградиха кариерите си, опитвайки се да обяснят тези успехи или провали. В настоящата статия бихме искали да концентрираме вниманието на два ключови въпроса: кои са силите, влияещи върху разликите в доходите между отделните страни и, какви изводи бихме могли да направим, изучавайки примерите за успешно икономическо развитие?
Основната ни теза е, че индустриалните държави се различават от развиващите се с нещо много повече от своето богатство, или от човешкия капитал, с който разполагат. Разбира се, притокът на капитали може да бъде полезен, но е показателно, че дори и мащабните финансови инвестиции не гарантират винаги значителен икономически растеж. В същото време, ограничаването и ликвидирането на вредните последици от правителствената намеса в икономиката, очевидно са желателни, но в никакъв случай не са необходими или достатъчни за постигането на устойчив растеж.
Ако има нещо общо във всички подходи към икономическото развитие, това е признаването на различията, съществуващи между индустриалните и развиващите се държави, както и, че те са организирани и функционират по различен начин. Развитието вече не се разглежда като процес на натрупване на капитал, а по-скоро като процес на организационни промени.
Теория и методи на анализа
В този анализ използваме три достатъчно широки изследователски подхода – информационната икономика, теорията за координация на проблемите и институционалната икономика. Те се опират на основните тези на неокласическата икономическа теория. Ще се опитаме да докажем, със съответните примери, че увлечението по рентата, ефективните институции, недостатъчното инвестиране в научните разработки, развитие и подготовка, може да се тълкува като управленски неуспех.
Моделът ни предполага, че различията в растежа и ефективността между развитите и развиващите се държави могат да се обяснят, ако вземем под внимание такива фундаментални фактори като ресурсите и технологиите, както и това, как те биват използвани. Ако ги използват по един и същи начин в различните страни, разликата в развитието лесно може да се обясни с това, че в някои държави натрупването на капитала е започнало преди други, което пък означава, че в по-далечна перспектива, всички страни ще се изравнят по доход на глава от населението. На практика обаче, това очевидно не се случва.
Според неокласическата теория, за икономиката не е от особено значение как работят традиционните държавни институции. Тази теза се основава на три предпоставки: че функционирането на икономиката се определя от само няколко основни фактори (ресурси, технологии и преференции), че тези фактори винаги дават резултат и, че държавните институции не влияят върху избора на „оптимума на Парето” (по името на известния италиански икономист Вилфредо Парето, според когото при съвършена конкуренция пазарните сили ще наложат такова използване на ресурсите, при което, за да спечели един, трябва да обеднее друг – т.е. в този смисъл съвършената конкуренция предотвратява загубата –и тъкмо това разпределение на ресурсите се нарича „оптимум по Парето” – б.р.) .
Така например, ако в една държава съществува обичай (институция) семейството на булката да плаща зестра на семейството на младоженеца, или обратното, или пък ако никой не плаща на никого, според неокласическата икономическа теория, разпределението на благосъстоянието в страната, където има такъв обичай, ще бъде същото като в онази, където той отсъства. Стандартната техника на моделиране в неокласическата икономика предполага „обезличен” подход към пазара на всички стоки, по всяко време, при всякакви рискове и независимо от спецификата на хората, търгуващи на пазара. При този подход, историята не играе никаква роля. Всъщност, дори разпределението на богатството няма значение, ако не влияе пряко върху ефективността. Съзнателно игнорирайки институциите и обичаите, историята и разпределението на богатството, привържениците на неокласическата икономическа школа, на практика, игнорират самата същност на икономическото развитие.
Съвременните икономически теории демонстрират, че т.нар. „фундаментални” фактори не са единствените в икономическото развитие. Но тъй като теоретиците на неокласическата икономика не могат да обяснят, защо си затварят очите пред факта, че конвергенцията, предсказана от тяхната теория, на практика, не се случва, те започват да търсят някаква „вътрешна” правителствена намеса в икономиката. Неуспехите на този тип намеси в икономиката им се струват изход от ситуацията. Когато неокласическите икономисти решат да откъснат поглед от фундаменталните фактори – ресурсите, технологиите и преференциите, те веднага го фокусират изключително върху дейността на правителствата, предполагайки, че именно те пречат на икономиката да функционира както трябва, т.е. „правилно”.
Трябва да подчертаем обаче, че прекалено много версии на тази теория не работят никак добре. В някои от въпросните версии неуспехите на правителствата се обясняват с външни причини, без да се даде удовлетворително обяснение, защо в едни страни те са по-големи, отколкото в други. Нещо повече, теорията за „предизвиканите от действията на правителството диспропорции” работи зле дори при обясняване на ключовите аспекти на развитието. Разбира се, не можем да не признаем, че неуспешите действия на правителствата са изключително важни. Но трябва да признаем и, че те трябва (и обикновено могат) да бъдат обяснени, а при наличието на съответните институции – и ограничени. Освен това, следва да сме наясно, че дори и без правителствените провали, са налице многобройни провали във функционирането на самия пазар, които при това особено упорито преследват именно развиващите се страни. Бихме искали обаче, да излезем извън рамките на традиционната дискусия за провалите на пазара и да се опитаме да очертаем по-широк кръг от фундаментални фактори, влиящи върху икономическото развитие. Ще фокусираме вниманието си на четири от тях: институциите, разпределението на богатството, историята и „екологията”, влияещи върху действията на останалите фактори в икономиката, които са взаимносвързани помежду си.
Определящите фактори на модела на „големия скок”
Институциите . Неокласическата теория достатъчно сериозно анализира институциите, опитвайки се да открие действително фундаменталните фактори на икономическото развитие. Днес признаваме, че информацията и това, как функционира управлението, също както и технологиите, налагат определени ограничения върху икономическите възможности. Като реакция на тези ограничения възникват непазарните институции. Само че подобренията в работата на последните – т.е. „положителните мутации” в тях, могат и да не се съхранят, ако изискват и съответните промени в останалите социални институции. Както отбелязва професор Дъглас Норт: „Ако институционалната матрица поощрява пиратството, тогава пиратските организации, разбира се, ще съществуват и ще процъфтяват”.
Характерен за повечето ранни теоретични разработки, касаещи пазарните институции, е „структурният” подход към икономическото развитие, докато по-късните се опитват да анализират политиката в контекста на конкретните теоретични модели. Тази промяна имаше сериозни последици при формирането на възгледите ни относно политиката.
Проблемите с индустриализацията . Ранните модели на „големия скок” в икономиката, откровено признаваха за съществуването на подобни проблеми. Което пък оправдаваше правителствената намеса в процеса на индустриализация. По-късните модели се опитваха да опишат тези проблеми с помощта на уравнения, като в някои случаи се оказваше, че проблемите не влияят особено на националната икономика, докато в други значително намаляваха нейната ефективност, което след това трудно можеше да се поправи.
Кредитирането на селското стопанство . Ранните модели просто признаваха, че този тип кредити не доват много добри резултати. По-късните пък свързваха тези недостатъци в работата на пазара с липсата на информаци и управленските недостатъци. Откъдето се налагаше извода, че традиционните субсидии за селското стопанство могат да се окажат и неефективни, докато създаването на специални институции може да подобри работата на системите за кредитиране на фермерите.
Пазарите на труда . Ранните модели на безработицата в градовете, разглеждаха работната заплата като фиксирана величина и смятаха, че тя не отразява реалната стойност на труда. По-късните модели пък се опитваха да обяснят, защо заплатата в градовете е по-висока, но не даваха обяснение за ръста на безработицата там.
Нормите на спестявяне . По-ранните модели показваха, че в селата са необходими по-високи норми на спестяване, което означаваше, че и данъчното облагане на селските стопани следва да е различно. По-късните анализи пък сочат, че нормата на спестяване в селата може да бъде изключително висока и изясняват институционалното влияние на спестяванията.
Политическите противоречия . Политическите процеси са ендогенни. По-ранните модели обикновено игнорираха политическите процеси, предполагайки, че външното влияние може сериозно до промени хода на политическите процеси. В тази връзка, различаваме „дълбоки” външни влияния, засягащи основните икономически процеси и политически сили, както и „повърхностни”, които или не ги засягат или дори могат да окажат отрицателно влияние върху тях.
Тясната обвързаност и неотделимост на системата за разпределение, институциите и ефективността . Неокласическите икономисти твърдят, че нито институциите, нито разпределението на богатството влияят върху ефективността, а производствените ресурси отиват в ръцете на онези, които повече ги ценят. Израз на това виждане е теоремата на Коуз. Съвременните икономически теории обаче подчертават, че разходите по транзакциите зависят от работата на институциите, което означава, че и разпределението на богатството влияе върху ефективността на икономиката – както пряко, така и чрез институциите. Ясно е, че ако разпределението на богатството е толкова неравномерно, че част от хората не знаят какво да правят с парите си, докато другите са толкова бедни, че дори не могат да разчитат на кредит, за да реализират собствен бизнес-проект, ролята на богатството като катализатор на икономиката ще бъде силно ограничена.
Вторият изключително важен момент е, че разпределението на богатството влияе върху пазарното поведение на хората, върху такива макроикономически показатели, като цените и заплатите, а това означава, че благосъстоянието на всеки отделен човек също зависи от общото разпределение на богатството.
Третият момент е, че доколкото разпределението на богатството влияе върху поведението и инициативата на хората през определен период от време, то влияе и върху разпределението на богатството и през следващия такъв период. Човек, лишен от достатъчно средства, може да се окаже относително „непроизводителен”, а пък наличието на много такива „непроизводителни” хора, ще означава, че и заплатите ще се повишават крайно бавно, т.е. че техните деца също са обречени да бъдат бедни. Тоест, излиза, че неравномерното разпределение на богатството има свойството да се самовъзпроизвежда.
Историята . Историята влияе върху технологиите на обществото, неговите способности и институциите му. При това още не е доказано, че с времето влиянието на събитията от миналото върху настоящето намалява. Те, в частност, могат да създадат условия, при които икономиката да изпадне в продължителен застой. Това явление е известно като „хистерезизна примка”. Така например, гибелта на милиони хора по време на епидемиите от чума през Средновековието и последвалата в резултат от тях липса на работна ръка, наложила, на свой ред, въвеждането на производствени иновации в Европа, оказват голямо влияния върху историческата еволюция на континента.
Историята е важна, защото влияе върху културните модели, очакванията и предпочитанията на хората. Промените в начина, по който едно поколение печели парите си, могат да повлияят и върху следващото поколение, чрез промените във възпитанието на децата, училищния процес, неформалните правила на поведение и социалните норми. Пазарът, сам по себе си, е социална институция, която формирайки своите преференции, може да развива такива качества, като откритост, конкурентоспособност и самозаинтересованост.
Множественият баланс . Сред основните прозрения на общата теория на баланса е, че онова, което се случва на един пазар, оказва влияние и на останалите. В стандартния неокласически модел това влияние се осъществява посредством цените и така обикновено се формира един уникален баланс. Тъй като стандартният икономически модел концентрира вниманието си върху „фундаменталните” фактори, той не може да обясни многобройните различия между отделните икономики. Но, ако разширим кръга от понятия, които ползваме за целите на настоящия анализ, лесно можем да формулираме един нов „модел на множествените баланси”.
„Екологичната икономика” . Ако разгледаме общите тенденции, ще стигнем до извода, че съвременните икономически теории отричат самото понятие за „баланс”, с което ерозират традиционния неокласически анализ с характерния му механистичен привкус. За разлика от него, съвременните теории са по-склонни да формулират биологически, а не физически модели. Ако физическите модели разглеждат „силите”, привеждащи системата в равновесие, като тези сили са общи за всички икономики, биологичните модели обръщат по-голямо внимание на еволюционните процеси, сложните системи и вероятността да се случи едно или друго събитие, способно да тласне системата към дивергенция.
В края на своята прочута книга „Произход на видовете” Чарлз Дарвин разглежда природата на Галапагоските острови, отбелязвайки, че: „растенията и животните на островите, радикално се отличават от тези на островите със сходни геологични характеристики, височина, климат и т.н.... Това поражда сериозен проблем, но той е свързан с дълбоко вкорененото заблуждение физическите условия на дадена местност да се смятат за най-важния фактор за нейните обитатели. Според мен обаче, не може да пренебрегнем факта, че природата на самите обитатели, всеки от които се конкурира с останалите, е също толкова, а може би и по-важна, за техния успех”.
Икономиката наподобява екологична система, а Дарвин откровено признава, че екосистемите имат множествени състояния на равновесие. Като вътрешните промени и екологичната среда се оказват далеч по-важни за еволюцията на системата, отколкото фундаменталните фактори (водата или географските особености например). Историческите успехи или провалите могат да изиграят ключова роля за формирането на околната среда и оттам – за избора на типа равновесно състояние. Което пък означава, че развитието може да се реализира както по-лесно, така и по-трудно, отколкото се смяташе преди.
Съгласно по-старите икономически теории, „всичко”, необходимо за развитието, се изчерпваше с натрупването на достатъчен капитал и отстраняване на създаваните от правителството (т.е. от държавата) пречки.
Според по-новите теории, това „всичко” означава да се даде импулс за напускане на старото равновесно състояние и придвижване достатъчно далеч в правилната посока, така, че икономиката да се издигне на ново, по-висше ниво на равновесие. И макар че за това могат да са необходими по-малко ресурси, то може да изисква полагането на повече усилия. Някои пертурбации пък могат да тласнат икономиката към по-ниско (вместо към по-високо) ниво на равновесие, което изглежда се случи на някои постсоциалистически „икономики в преход”. Погледнато от тази по-широка перспектива, „дълбоките” основи на неокласическата теория – технологиите и преференциите, също придобиват ендогенен характер, защото се намират под влиянието на социалната и икономическа „околна среда”.
Макар че неокласическата теория не беше в състояние да очертае теоретичните рамки за осмисляне на проблемите на развитието, тя се оказа изключително важна за еволюцията на теорията на икономическото развитие. Опитвайки се да докаже, че институции всъщност нямат кой знае какво значение, тя ни накара да се замислим за тяхната истинска роля. А, доказвайки, че основните взаимодействия в икономиката се реализират посредством ценовите механизми, ни застави да осмислим маса други важни взаимодействия в нашата икономическа „екосистема”.
Заключителни бележки
По ред причини, теорията на развитието премина през своя пълен цикъл. Преди 30-40 години се смяташе, че за развитието е достатъчно само отстраняването на вредните последици от правителствената намеса в икономиката, както и натрупването на необходимия капитал. Днес ситуацията е променена, разбирането ни за същността на пазарната икономика е доста по-дълбоко и ние започваме да осъзнаваме проблемите и трудностите, които тя поражда.
Но макар че я разбираме по-добре и пазарът вече не стои самотен върху постамента, на който някога го бяхме поставили, паралелно с това ние вече разбираме по-добре и значението на неикономическите фактори (и, в частност, на политическите сили) в процеса на реформиране на икономиката. И все пак знанието ни за всички тези процеси далеч не е пълно. Бих могъл да кажа, че вероятно сме по средата на пътя към постигането на действително пълно познание за това, какво точно представлява пазарната икономика. Което едва ли е чак толкова лошо за началото на новия век.
* Професор в Колумбийския унивеситет, носител на Нобелова награда за икономика
** Професор в Принстънския университет
{rt}
Последният половин век беше белязан от значителни промени в разбирането ни за икономическото развитие. Днес сме наясно, че развитието е възможно, но невинаги осъществимо. В това отношение разполагаме с достатъчно богат опит. Ясно е също, че не притежаваме сигурна рецепта за успех - ако я имахме, провалите нямаше да са толкова много. Някои стратегии работят известно време, след това престават, други пък действат в определени страни, а в останалите – не. Няколко поколения икономисти изградиха кариерите си, опитвайки се да обяснят тези успехи или провали. В настоящата статия бихме искали да концентрираме вниманието на два ключови въпроса: кои са силите, влияещи върху разликите в доходите между отделните страни и, какви изводи бихме могли да направим, изучавайки примерите за успешно икономическо развитие?
Основната ни теза е, че индустриалните държави се различават от развиващите се с нещо много повече от своето богатство, или от човешкия капитал, с който разполагат. Разбира се, притокът на капитали може да бъде полезен, но е показателно, че дори и мащабните финансови инвестиции не гарантират винаги значителен икономически растеж. В същото време, ограничаването и ликвидирането на вредните последици от правителствената намеса в икономиката, очевидно са желателни, но в никакъв случай не са необходими или достатъчни за постигането на устойчив растеж.
Ако има нещо общо във всички подходи към икономическото развитие, това е признаването на различията, съществуващи между индустриалните и развиващите се държави, както и, че те са организирани и функционират по различен начин. Развитието вече не се разглежда като процес на натрупване на капитал, а по-скоро като процес на организационни промени.
Теория и методи на анализа
В този анализ използваме три достатъчно широки изследователски подхода – информационната икономика, теорията за координация на проблемите и институционалната икономика. Те се опират на основните тези на неокласическата икономическа теория. Ще се опитаме да докажем, със съответните примери, че увлечението по рентата, ефективните институции, недостатъчното инвестиране в научните разработки, развитие и подготовка, може да се тълкува като управленски неуспех.
Моделът ни предполага, че различията в растежа и ефективността между развитите и развиващите се държави могат да се обяснят, ако вземем под внимание такива фундаментални фактори като ресурсите и технологиите, както и това, как те биват използвани. Ако ги използват по един и същи начин в различните страни, разликата в развитието лесно може да се обясни с това, че в някои държави натрупването на капитала е започнало преди други, което пък означава, че в по-далечна перспектива, всички страни ще се изравнят по доход на глава от населението. На практика обаче, това очевидно не се случва.
Според неокласическата теория, за икономиката не е от особено значение как работят традиционните държавни институции. Тази теза се основава на три предпоставки: че функционирането на икономиката се определя от само няколко основни фактори (ресурси, технологии и преференции), че тези фактори винаги дават резултат и, че държавните институции не влияят върху избора на „оптимума на Парето” (по името на известния италиански икономист Вилфредо Парето, според когото при съвършена конкуренция пазарните сили ще наложат такова използване на ресурсите, при което, за да спечели един, трябва да обеднее друг – т.е. в този смисъл съвършената конкуренция предотвратява загубата –и тъкмо това разпределение на ресурсите се нарича „оптимум по Парето” – б.р.) .
Така например, ако в една държава съществува обичай (институция) семейството на булката да плаща зестра на семейството на младоженеца, или обратното, или пък ако никой не плаща на никого, според неокласическата икономическа теория, разпределението на благосъстоянието в страната, където има такъв обичай, ще бъде същото като в онази, където той отсъства. Стандартната техника на моделиране в неокласическата икономика предполага „обезличен” подход към пазара на всички стоки, по всяко време, при всякакви рискове и независимо от спецификата на хората, търгуващи на пазара. При този подход, историята не играе никаква роля. Всъщност, дори разпределението на богатството няма значение, ако не влияе пряко върху ефективността. Съзнателно игнорирайки институциите и обичаите, историята и разпределението на богатството, привържениците на неокласическата икономическа школа, на практика, игнорират самата същност на икономическото развитие.
Съвременните икономически теории демонстрират, че т.нар. „фундаментални” фактори не са единствените в икономическото развитие. Но тъй като теоретиците на неокласическата икономика не могат да обяснят, защо си затварят очите пред факта, че конвергенцията, предсказана от тяхната теория, на практика, не се случва, те започват да търсят някаква „вътрешна” правителствена намеса в икономиката. Неуспехите на този тип намеси в икономиката им се струват изход от ситуацията. Когато неокласическите икономисти решат да откъснат поглед от фундаменталните фактори – ресурсите, технологиите и преференциите, те веднага го фокусират изключително върху дейността на правителствата, предполагайки, че именно те пречат на икономиката да функционира както трябва, т.е. „правилно”.
Трябва да подчертаем обаче, че прекалено много версии на тази теория не работят никак добре. В някои от въпросните версии неуспехите на правителствата се обясняват с външни причини, без да се даде удовлетворително обяснение, защо в едни страни те са по-големи, отколкото в други. Нещо повече, теорията за „предизвиканите от действията на правителството диспропорции” работи зле дори при обясняване на ключовите аспекти на развитието. Разбира се, не можем да не признаем, че неуспешите действия на правителствата са изключително важни. Но трябва да признаем и, че те трябва (и обикновено могат) да бъдат обяснени, а при наличието на съответните институции – и ограничени. Освен това, следва да сме наясно, че дори и без правителствените провали, са налице многобройни провали във функционирането на самия пазар, които при това особено упорито преследват именно развиващите се страни. Бихме искали обаче, да излезем извън рамките на традиционната дискусия за провалите на пазара и да се опитаме да очертаем по-широк кръг от фундаментални фактори, влиящи върху икономическото развитие. Ще фокусираме вниманието си на четири от тях: институциите, разпределението на богатството, историята и „екологията”, влияещи върху действията на останалите фактори в икономиката, които са взаимносвързани помежду си.
Определящите фактори на модела на „големия скок”
Институциите . Неокласическата теория достатъчно сериозно анализира институциите, опитвайки се да открие действително фундаменталните фактори на икономическото развитие. Днес признаваме, че информацията и това, как функционира управлението, също както и технологиите, налагат определени ограничения върху икономическите възможности. Като реакция на тези ограничения възникват непазарните институции. Само че подобренията в работата на последните – т.е. „положителните мутации” в тях, могат и да не се съхранят, ако изискват и съответните промени в останалите социални институции. Както отбелязва професор Дъглас Норт: „Ако институционалната матрица поощрява пиратството, тогава пиратските организации, разбира се, ще съществуват и ще процъфтяват”.
Характерен за повечето ранни теоретични разработки, касаещи пазарните институции, е „структурният” подход към икономическото развитие, докато по-късните се опитват да анализират политиката в контекста на конкретните теоретични модели. Тази промяна имаше сериозни последици при формирането на възгледите ни относно политиката.
Проблемите с индустриализацията . Ранните модели на „големия скок” в икономиката, откровено признаваха за съществуването на подобни проблеми. Което пък оправдаваше правителствената намеса в процеса на индустриализация. По-късните модели се опитваха да опишат тези проблеми с помощта на уравнения, като в някои случаи се оказваше, че проблемите не влияят особено на националната икономика, докато в други значително намаляваха нейната ефективност, което след това трудно можеше да се поправи.
Кредитирането на селското стопанство . Ранните модели просто признаваха, че този тип кредити не доват много добри резултати. По-късните пък свързваха тези недостатъци в работата на пазара с липсата на информаци и управленските недостатъци. Откъдето се налагаше извода, че традиционните субсидии за селското стопанство могат да се окажат и неефективни, докато създаването на специални институции може да подобри работата на системите за кредитиране на фермерите.
Пазарите на труда . Ранните модели на безработицата в градовете, разглеждаха работната заплата като фиксирана величина и смятаха, че тя не отразява реалната стойност на труда. По-късните модели пък се опитваха да обяснят, защо заплатата в градовете е по-висока, но не даваха обяснение за ръста на безработицата там.
Нормите на спестявяне . По-ранните модели показваха, че в селата са необходими по-високи норми на спестяване, което означаваше, че и данъчното облагане на селските стопани следва да е различно. По-късните анализи пък сочат, че нормата на спестяване в селата може да бъде изключително висока и изясняват институционалното влияние на спестяванията.
