23
Пет, Окт
5 New Articles

Тибор ВАШКО: По-добре е да строим мостове, отколкото да воюваме

брой1 2008
Typography

76-годишният чешки професор Тибор Вашко е сред основателите на Международния институт за приложен системен анализ ( IIASA ), създаден през 1973 с подкрепата на австрийското правителство. Преди началото на научната си дейност, Тибор Вашко е аташе по научните въпроси в чехословашкото посолство във Вашингтон, после ръководи Отдела за информатика и организационни технологии в Министерството на технологиите и инвестициите в Прага. Член е на Американската асоциация на специалистите в сферата на електротехниката и електрониката.

Тибор Вашко е автор на много книги, по-известни от които са “Проблеми на икономическия преход” (1991), “Дългите вълни на Кондратиев и жизнените цикли” (1992), “Векът на метана” (1988), както и на повече от сто научни статии, публикувани в различни издания в Европа, Америка и Азия. В качеството си на декан и научен координатор на Лятната програма за млади учени на IIASA , професор Вашко организира десетки конференции в различни европейски градове, включително във Варна. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Ано и Елизабет Халенбройх.

•  През живота си сте имали възможност да наблюдавате много кризисни явления – не само в икономическата и военната, но и във финансовата сфера. Както е известно, разразилата се през август миналата година в САЩ криза, в чиито център бе пазарът на недвижими имоти, породи “ефект на доминото” в цялата световна финансова система. Някои западноевропейски експерти дори я сравниха с мащабната банкова криза от 1931 и предупредиха за опасност от системна криза. Какво мислите за това?

•  Ако имах готов отговор, можех спокойно да кандидатствам за Нобелова награда. Дълги години се занимавам с изследване на т.нар. “дълги вълни” в икономическата сфера. Всички тези възходи и падения в световната икономика могат да имат различни източници, затова е трудно да ги свържем с регулярните колебания на някоя икономическа променлива. Вълната, която наблюдаваме днес, отразява много специфичен финансов аспект на кризата – често го описват като “пукане на балон” и в света действително има много икономисти, предсказващи появата на подобни явления – например Хайман Мински, придобил световна известност като автор и анализатор на т.нар. “кредитен цикъл на Мински”.

По същество, става дума за това, че в периодите на финансова стабилност, инвеститорите осъществяват мащабни заеми, създавайки “балон” от активи, който в крайна сметка, може да се спука. В резултат, мнозина инвеститори, привлечени от растящите цени – в конкретния случай, на жилищата – се оказват в трудна ситуация. Именно това се случи в края на август 2007, когато на Нюйоркската фондова борса бе регистриран спад с 350 пункта. Подобни неща са се случвали и преди, макар и без критични последици. Но в един толкова тясно взаимно обвързан свят, като днешния, където паричните потоци се движат с огромна скорост, а възможностите за паричен обмен многократно нараснаха, ние сме изправени пред една система, силно различаваща се от онези през 30-те години на миналия век.

Кризата от 1931 беше много специфична. До днес няма единно мнение за това, каква точно е била причината за нея. Тя започва с краха на само една австрийска банка, но след известно време провокира криза на целия сектор.

Що се отнася до кризата от 2007, струва ми се, че много от хеджовите фондове, за които става дума, оказваха своя полезен ефект, преразпределяйки рисковете и, по този начин, гарантираха по-голяма сигурност на значителна част от операциите. Проблемът обаче е, че дори такъв инструмент може да бъде използван неправилно и ако това се случи то може да предизвика дисфункция на целия процес, с всички възможни последици. Достатъчен е фактът, че през 2006 съвкупният световен БВП се оценяваше на 60-65 трилиона долара, докато в текущите данни за деривативите, изложени на риск, се говори за 450 трилиона долара. И, ако тези деривативи се окажат в беда, дори целият свят няма да е в състояние да помогне.

Освен това, следва да се имат предвид и редица други процеси. През 1987 например, имаше световен финансов срив и, доколкото си спомням, причината беше, че всички банкери в света използваха един и същи модел за излизане от критичната ситуация. Тоест, в един и същи момент, всички правеха едно и също. В подобни случаи обаче, възниква ефект на резонанс, подобно на христоматийния пример с моста, рухнал заради маршируващите по него войници.

•  Описвате т.нар. “стаден ефект”. Но спецификата на сегашната криза е в това, че негова жертва е “човекът от улицата”, който се оказва принуден да плаща чужди сметки. Несъмнено, в резултат от тази криза ще бъдат осъществени още много “поглъщания”, като едни банки ще купуват други, а потребителят отново ще се окаже “краен”…

•  За съжаление е така. През последните години станахме свидетели първо на централноамериканската финансова криза, която започна в Мексико, после на кризата в Малайзия, а след това – на кризата на руските държавни краткосрочни облигации. Всички те се обясняваха по различен начин. Някои например твърдят, че за всичко са виновни едрите спекуланти на борсата. Действително, някои борсови играчи могат да прехвърлят средства доста по-бързо, отколкото правителствата, което наистина внася сериозен риск във финансовата среда, защото може да провокира хаотични ситуации.

•  През юли миналата година, в Москва, се проведе среща на известни политици от САЩ и Русия, като сред участниците и бяха бившите американски държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, . а от руска страна – бившият премиер Евгений Примаков и сегашният външен министър Сергей Лавров. Твърди се, че тази “работна група” се опитва да смекчи разногласията между Вашингтон и Москва. През септември 2007 също имаше подобна среща. Дали не става дума за опит да бъде предотвратена нова студена война?

•  Разбира се. Впрочем, академик Примаков многократно е посещавал IIASA , четеше лекции и провеждаше с срещи с тесен кръг ръководители на проекти, включително и с мен. Спомням си, че се появи за първи път през 1989, като съветник на Горбачов. Той със сигурност знае, какъв следва да бъде подходът към такива проблеми, като сегашното охлаждане на отношенията между Русия и САЩ. Впрочем, ще припомня, че навремето кубинската криза беше разрешена именно по този начин: тогава вече бяха установени определени контакти между Москва и Вашингтон, които съзнателно не се изтъкваха на преден план. Според мен, усилията за изграждането на мостове са за предпочитане пред много други неща – особено пред воденето на войни. Затова винаги съм подкрепял строителството на мостове, пък дори и да ги ползват само за обмен на мнения.

•  Мостовете действително са необходими, но нека сега разгледаме проблема със стратегическите “горещи точки”. След събитията от 11 септември, САЩ, с подкрепата на НАТО, започнаха интервенцията в Афганистан, последвана от войната в Ирак. До края на мандата на президента Буш все още не е напълно изключена и възможността за още една военна операция – против Иран. Как оценявате тази ситуация и какъв е изходът от нея?

•  На подобен въпрос не може да се отговори с две думи. Бих могъл да цитирам един американски учен от ирански произход – Лофти Заде. През 1973 той публикува интересна статия за явление, определено от самия него като “принцип на несъвместимостта”. Накратко, това означава, че когато се опитваме да анализираме особено сложни проблеми на политиката и обществото, като използваме за целта достатъчно точни и в същото време адекватни съждения, възникват определени трудности. Ако системата е много сложна, се сблъскваме със ситуация, когато точността и адекватността могат напълно да се изключват взаимно – т.е. оценката ви може да е точна, но неадекватна, или пък обратното – адекватна, но неточна. Тоест, налице е своеобразен “обществен принцип на Хайзенберг” ( според този принцип е невъзможно едновременно да бъдат определени и скоростта, и координатите на елементарната частица – б.р. ). В ситуацията, за която говорите, са въвлечени толкова много обстоятелства, че изходът от нея изглежда, в най-добрия случай, неясен. Ирак беше изкуствена държава, създадено от британците след Първата световна война от три компонента – също както Чехословакия беше създадена от два. Чехословакия вече се раздели. Тепърва предстои да видим, дали ще се раздели и Ирак, но истинският въпрос е, дали иракският народ ще открие някакъв смисъл в съвместното съществуване.

Друг проблем на американците, за който никак не им завиждам, е необходимостта да открият партньори в региона. Защото предложенията, които биха били приети от кюрдите, могат да бъдат посрещнати на нож от шиитите и сунитите, или обратното. А това вече е голям проблем. Впрочем, в Афганистан американците се сблъскват с подобен проблем, макар и под друга форма. В тази страна се воюва непрекъснато поне от сто години насам, т.е. войната е начин на живот за последните 8-10 поколения афганистанци. Местните деца се научават да стрелят с автомат Калашников, още преди да се научат да четат и пишат. Въпросът е как да се намери балансът, така че хората да могат да живеят заедно.

Сега на въпроса за 11 септември. Америка никога не бе преживявала подобни терористични нападения, което до голяма степен обяснява реакцията на Вашингтон. Но, нека се замислим до какви резултати за САЩ води обявената от тях война срещу тероризма. Нима Америка се сдоби с повече приятели? Струва ми се, че да се концентрираше само върху военните действия, забравяйки за много други неща, които Америка би могла да даде на света, не е оптималната политика.


 

Истината е, че САЩ действително имат какво да споделят с другите цивилизации. Вижте как добре живеят заедно в Манхатън американците от китайски, еврейски, или славянски произход. А и не само в Манхатън. Вижте на какви чудеса е способна американската индустрия: в началото на Втората световна война САЩ имаха само 17 бомбардировача, а в края и американските самолети изапълниха цялото небе над Берлин – никой не очакваше подобно нещо. Днес китайците, по същия начин, наводняват света със своите масови стоки.

•  Сега нека разгледаме един кризисен проблем във военно-стратегическата сфера на световната политика. Продължават ожесточените спорове, породени от намерението на американската администрация да разположи елементи на противовъздушната си ракетна отбрана в Полша и Чехия. Това едностранно решение провокира рязката реакция на Москва. По време на една пресконференция, през миналата 2007, шефът на руския генерален щаб Юрий Балуевский отправи доста сериозно предупреждение към поляците. След това се проведе руско-американската среща на най-високо равнище в Кенебанкпорт, където въпросът отново беше повдигнат. Последва решението на руското правителство да наложи мораториум на изпълнението на договора за съкращаване на конвенционалните оръжия в Европа (ДОВСЕ). Как оценявате американската инициативи от стратегическа гледна точка?

•  Това е част от стратегията, лансирана от сегашната администрация на САЩ, към която тя стриктно се придържа. Възможно е, след изборите през тази година, тя да бъде заменена от друга, която няма да подкрепя подобни инициативи. Що се отнася до руската реакция, тя ми изглежда съвсем естествена. Никой не би се радвал, ако до границите му се изграждат ракетни площадки. Спомням си, че американската реакция също беше много остра, когато СССР разположи свои ракети в Куба. Така че, когато днес американците се учудват на поведението на Русия, това изглежда странно. Още повече, че сегашната руска реакция е много по-сдържана отколкото тази на президента Кенеди през 1962.

•  Междувременно, президентът Путин предложи съвместно използване на радарната станция в Габала (Азербайджан), но американската страна засега отказва.

Знам това. Вероятно не познавам техническите подробности, но, като цяло, руското предложение ми се струва интересно. Всичко зависи от това, какви технологии искате да използвате за разрушаване на противниковите ракети. Както е известно, полетът на ракетата минава през три фази: фаза на ускоряване, централна фаза и фаза на снижаване, съответстваща на достигането до целта. Въпросът е, в кой момент бихте искали да унищожите междуконтиненталната ракета. Ако искате това да стане в първата фаза, разстоянието между вашата установка и мястото на изстрелване не бива да надминава 600 км, тъй като, при сегашното ниво на развитие на технологиите, просто няма да настигнете ракетата. Впрочем, ако използвате лазерна технология, нещата могат да стоят и по друг начин. Ако смисълът на разгръщането на противоракетната отбрана в Габала действително е защитата срещу ракети, изстреляни от територията на Иран, Азербайджан е подходящо място. Ако пък разчитате да унищожите ракетата в средната фаза от полета и, тогава ще имате повече време да реагирате (за определяне на траекторията и т.н.), стига, разбира се, въпросната ракета да не е от типа “Топол-М”, със специфична небалистична траектория и летяща със свръхзвукова скорост. Накрая, ракетата може да бъде унищожена и във фазата на снижаване, като в този случай противоракетните установки следва да се разположат още по-далеч от мястото на изстрелване и по-близо до потенциалните мишени. В случая с Иран, те могат да бъдат разположени както в Европа, така и в която и да било друга точка на света.

Изглежда обаче, че Европа не е особено заинтересована от реализацията на подобни планове за противоракетна отбрана. Преди няколко месеца, при посещението си в Русия, министър-председателят на Бавария Едмунд Щойбер съвсем определено изрази резервите си против тези планове, подчертавайки, че осъществяването им следва да бъде предмет на преговори между Русия и НАТО.

Може би не съм прав, но ми се струва, че със САЩ напоследък се случва същото, което преди ставаше със социалистическите държави: Белият дом продължава да настоява за осъществяването на собствения си план, макар че специалистите от Вашингтон вече признават, че той не е оптимален. На свой ред, европейците реагират на потенциалната опасност за себе си. Тази разлика във възприемането на нещата действително формира сегашния разрив между Вашингтон и повечето европейски столици, където не виждат някаква сериозна опасност, свързана с Иран.

Струва ми се, че ефективната противоракетна отбрана е предмет на бъдещи дискусии. След 10-15 години ще бъдат внедрени нови противоракетни технологии и, в частност, лазерни, които ще разкрият нови възможности за ефективна отбрана.

Фактът, че съвременна Европа е толкова силно настроена против войната, е разбираем: тя има твърде богат опит с войните. Само по време на Трийсетгодишната война (1618-1648) например, по различни причини, загива една трета от европейското население.

- През миналата 2007 можахме да посетим изложбата в Братислава, показваща архивни материали за покушението срещу шефа на окупационните германски власти в Чехия Райнхард Хайдрих, през 1942. Изложбата беше представена и в Прага. Каква поука биха могли да извлекат от тази екскурзия в историята днешните млади хора?

- В историята има много подобни събития. И колкото повече време минава, толкова по-обективно можем да оценим конкретното събитие. Както е известно, покушението срещу Хайдрих е осъществено от чехословашки командоси, подготвени във Великобритания, със съгласието на тогавашния президент Бенеш, защото Чехословакия е във война с Германия. Разбира се, може да се спори, кое правителство е било легитимно – дали това в изгнание, намиращо се в Лондон, или марионетната власт на “протектората Бохемия и Моравия”. От юридическа гледна точка обаче, това е акт на война. Разбира се, отговорът на германците, не е адекватен. Избитите от тях жители на Лидице и Лежаков са нямали нищо общо с атентата.

Имах приятел, който през този период от войната, лежеше в затвора в Панкрац. Там делял килията с някакъв механик, чиято вина била, че поправил велосипеда на един от атентаторите. И само за това го осъдили на смърт и го разстреляли.

Следва да отбележим, че този епизод значително укрепи позициите на правителството на Бенеш, защото показа, че чехите и словаците също воюват срещу Хитлер. След войната, много от тези факти бяха изкривени и зле интерпретирани, по чисто идеологически причини.

От друга страна, нацистите активно използваха Чехословакия, защото съюзниците осъществяваха по-малко бомбардировки над нейната територия. Тъкмо затова в Прага беше прехвърлено производството на самолетите “Фоке-Вулф-189”, там се сглобяваше и реактивния изтребител “Месершмит-262”, както и някои елементи от ракетната установка “Фау-2”. На основата на нацистката военна индустрия, се изграждаха и някои отрасли на следвоенното гражданско призводство – така първият чешки телевизор беше произведен в завода, произвеждащ електронно-лъчеви тръби за нацистката армия. Историята е пълна с подобни нееднозначни факти.

•  Само че истинското историческо знание е труднодостъпно за сегашните студенти, особено след налагането на т.нар. Болонски процес – т.е. стандартизацията на образованието, в резултат от което, според мнозина експерти, значително беше понижено образователното равнище на младите (западно)европейци. За да се възроди истинското научно мислене е необходима по-интензивна дискусия между природните и хуманитарните науки. В културата на всеки европейски народ, включително и на чешкия, има достатъчно примери за успешен синтез на универсалното знание…

•  Дискусията за класическата култура и универсалното знание неминуема засяга и проблема за нравствените ценности. Образованието деградира, доколкото деградира начинът ни на живот, семейните ценности и всичко, свързано с това. Класическата култура винаги се е отличавала със стремежа си да погледне в бъдещето и да го усъвършенства. Спомнете си статуята на Давид на Микеланджело. Тя изразява не само божествената, но и човешката красота – това, което толкова ни липсва днес. Благосъстоянието не се изчерпва с парите, които за мнозина днес са се превърнали в еквивалент на Бога. Дали, когато най-богатите хора на планетата, като Бил Гейтс, или Уорън Бъфет, решиха да пожертват милиарди за благотворителни цели не са мислели именно за това?

Съвременната култура, в по-голямата си част, е безразлична към бъдещето. Тя не се стреми да гледа напред, обикновено дори ни кара да забравим за настоящето. Вместо да използваме времето, ние го убиваме. Милиони хора прекарват часове, гледайки сапунени сериали – и какво печелят от това? Те дори се отучват да четат и пишат. Този начин на прекарване на времето ми прилича на т.нар. “бърза храна”, от която има повече вреда, отколкото полза. Подобен сурогат на истинската култура не генерира никакви идеи, а само ни натрапва пасивния начин на мислене. Американците, които първи се сблъскаха с тези проблеми, създадоха понятието “функционална неграмотност”. Хората, на пръв поглед, не са съвсем неграмотни, но когато четат не съумяват да възприемат прочетеното. Случвало ми се е да говоря за това и с американци, и с италианци, и с хора от други страни – всички те се сблъскват с един и същи проблем. Съвременната култура въобще ги е отучила да четат.

И това е реален проблем. Или ще научим децата си да четат и да мислят, или те ще изостанат, буквално пред очите ни, от връстниците си от Третия свят, които активно четат и пишат. Като преподавател, сам съм наблюдавал този контраст между западните студенти и тези от Латинска Америка, Близкия изток, Виетнам или Корея. Нашите студенти са свикнали да учат само в комфортни условия, докато виетнамското момче може да чете книга и седнало на каменните стъпала без това да му пречи да усвоява знания. Защо и европейците не седнат поне веднъж на някое стъпало – докато не им се наложи да вземат уроци от онези, които днес така усърдно усвояват науката.

Най-яркото име в чешката традиция на универсалното образование, безусловно, е това на Ян Амос Коменски. Този гениален педагог е учил в няколко европейски университети, включително в Харборн и Хайделберг, а по-късно става първия президент на Харвардския университет. В една от книгите си - “Пътят на светлината” (1642), той казва, че светлината на учението и мъдростта трябва да възтържествува над мрака. Днес този му труд изглежда поразително актуален.

{rt}

76-годишният чешки професор Тибор Вашко е сред основателите на Международния институт за приложен системен анализ ( IIASA ), създаден през 1973 с подкрепата на австрийското правителство. Преди началото на научната си дейност, Тибор Вашко е аташе по научните въпроси в чехословашкото посолство във Вашингтон, после ръководи Отдела за информатика и организационни технологии в Министерството на технологиите и инвестициите в Прага. Член е на Американската асоциация на специалистите в сферата на електротехниката и електрониката.

Тибор Вашко е автор на много книги, по-известни от които са “Проблеми на икономическия преход” (1991), “Дългите вълни на Кондратиев и жизнените цикли” (1992), “Векът на метана” (1988), както и на повече от сто научни статии, публикувани в различни издания в Европа, Америка и Азия. В качеството си на декан и научен координатор на Лятната програма за млади учени на IIASA , професор Вашко организира десетки конференции в различни европейски градове, включително във Варна. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Ано и Елизабет Халенбройх.

•  През живота си сте имали възможност да наблюдавате много кризисни явления – не само в икономическата и военната, но и във финансовата сфера. Както е известно, разразилата се през август миналата година в САЩ криза, в чиито център бе пазарът на недвижими имоти, породи “ефект на доминото” в цялата световна финансова система. Някои западноевропейски експерти дори я сравниха с мащабната банкова криза от 1931 и предупредиха за опасност от системна криза. Какво мислите за това?

•  Ако имах готов отговор, можех спокойно да кандидатствам за Нобелова награда. Дълги години се занимавам с изследване на т.нар. “дълги вълни” в икономическата сфера. Всички тези възходи и падения в световната икономика могат да имат различни източници, затова е трудно да ги свържем с регулярните колебания на някоя икономическа променлива. Вълната, която наблюдаваме днес, отразява много специфичен финансов аспект на кризата – често го описват като “пукане на балон” и в света действително има много икономисти, предсказващи появата на подобни явления – например Хайман Мински, придобил световна известност като автор и анализатор на т.нар. “кредитен цикъл на Мински”.

По същество, става дума за това, че в периодите на финансова стабилност, инвеститорите осъществяват мащабни заеми, създавайки “балон” от активи, който в крайна сметка, може да се спука. В резултат, мнозина инвеститори, привлечени от растящите цени – в конкретния случай, на жилищата – се оказват в трудна ситуация. Именно това се случи в края на август 2007, когато на Нюйоркската фондова борса бе регистриран спад с 350 пункта. Подобни неща са се случвали и преди, макар и без критични последици. Но в един толкова тясно взаимно обвързан свят, като днешния, където паричните потоци се движат с огромна скорост, а възможностите за паричен обмен многократно нараснаха, ние сме изправени пред една система, силно различаваща се от онези през 30-те години на миналия век.

Кризата от 1931 беше много специфична. До днес няма единно мнение за това, каква точно е била причината за нея. Тя започва с краха на само една австрийска банка, но след известно време провокира криза на целия сектор.

Що се отнася до кризата от 2007, струва ми се, че много от хеджовите фондове, за които става дума, оказваха своя полезен ефект, преразпределяйки рисковете и, по този начин, гарантираха по-голяма сигурност на значителна част от операциите. Проблемът обаче е, че дори такъв инструмент може да бъде използван неправилно и ако това се случи то може да предизвика дисфункция на целия процес, с всички възможни последици. Достатъчен е фактът, че през 2006 съвкупният световен БВП се оценяваше на 60-65 трилиона долара, докато в текущите данни за деривативите, изложени на риск, се говори за 450 трилиона долара. И, ако тези деривативи се окажат в беда, дори целият свят няма да е в състояние да помогне.

Освен това, следва да се имат предвид и редица други процеси. През 1987 например, имаше световен финансов срив и, доколкото си спомням, причината беше, че всички банкери в света използваха един и същи модел за излизане от критичната ситуация. Тоест, в един и същи момент, всички правеха едно и също. В подобни случаи обаче, възниква ефект на резонанс, подобно на христоматийния пример с моста, рухнал заради маршируващите по него войници.

•  Описвате т.нар. “стаден ефект”. Но спецификата на сегашната криза е в това, че негова жертва е “човекът от улицата”, който се оказва принуден да плаща чужди сметки. Несъмнено, в резултат от тази криза ще бъдат осъществени още много “поглъщания”, като едни банки ще купуват други, а потребителят отново ще се окаже “краен”…

•  За съжаление е така. През последните години станахме свидетели първо на централноамериканската финансова криза, която започна в Мексико, после на кризата в Малайзия, а след това – на кризата на руските държавни краткосрочни облигации. Всички те се обясняваха по различен начин. Някои например твърдят, че за всичко са виновни едрите спекуланти на борсата. Действително, някои борсови играчи могат да прехвърлят средства доста по-бързо, отколкото правителствата, което наистина внася сериозен риск във финансовата среда, защото може да провокира хаотични ситуации.

•  През юли миналата година, в Москва, се проведе среща на известни политици от САЩ и Русия, като сред участниците и бяха бившите американски държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, . а от руска страна – бившият премиер Евгений Примаков и сегашният външен министър Сергей Лавров. Твърди се, че тази “работна група” се опитва да смекчи разногласията между Вашингтон и Москва. През септември 2007 също имаше подобна среща. Дали не става дума за опит да бъде предотвратена нова студена война?

•  Разбира се. Впрочем, академик Примаков многократно е посещавал IIASA , четеше лекции и провеждаше с срещи с тесен кръг ръководители на проекти, включително и с мен. Спомням си, че се появи за първи път през 1989, като съветник на Горбачов. Той със сигурност знае, какъв следва да бъде подходът към такива проблеми, като сегашното охлаждане на отношенията между Русия и САЩ. Впрочем, ще припомня, че навремето кубинската криза беше разрешена именно по този начин: тогава вече бяха установени определени контакти между Москва и Вашингтон, които съзнателно не се изтъкваха на преден план. Според мен, усилията за изграждането на мостове са за предпочитане пред много други неща – особено пред воденето на войни. Затова винаги съм подкрепял строителството на мостове, пък дори и да ги ползват само за обмен на мнения.

•  Мостовете действително са необходими, но нека сега разгледаме проблема със стратегическите “горещи точки”. След събитията от 11 септември, САЩ, с подкрепата на НАТО, започнаха интервенцията в Афганистан, последвана от войната в Ирак. До края на мандата на президента Буш все още не е напълно изключена и възможността за още една военна операция – против Иран. Как оценявате тази ситуация и какъв е изходът от нея?

•  На подобен въпрос не може да се отговори с две думи. Бих могъл да цитирам един американски учен от ирански произход – Лофти Заде. През 1973 той публикува интересна статия за явление, определено от самия него като “принцип на несъвместимостта”. Накратко, това означава, че когато се опитваме да анализираме особено сложни проблеми на политиката и обществото, като използваме за целта достатъчно точни и в същото време адекватни съждения, възникват определени трудности. Ако системата е много сложна, се сблъскваме със ситуация, когато точността и адекватността могат напълно да се изключват взаимно – т.е. оценката ви може да е точна, но неадекватна, или пък обратното – адекватна, но неточна. Тоест, налице е своеобразен “обществен принцип на Хайзенберг” ( според този принцип е невъзможно едновременно да бъдат определени и скоростта, и координатите на елементарната частица – б.р. ). В ситуацията, за която говорите, са въвлечени толкова много обстоятелства, че изходът от нея изглежда, в най-добрия случай, неясен. Ирак беше изкуствена държава, създадено от британците след Първата световна война от три компонента – също както Чехословакия беше създадена от два. Чехословакия вече се раздели. Тепърва предстои да видим, дали ще се раздели и Ирак, но истинският въпрос е, дали иракският народ ще открие някакъв смисъл в съвместното съществуване.

Друг проблем на американците, за който никак не им завиждам, е необходимостта да открият партньори в региона. Защото предложенията, които биха били приети от кюрдите, могат да бъдат посрещнати на нож от шиитите и сунитите, или обратното. А това вече е голям проблем. Впрочем, в Афганистан американците се сблъскват с подобен проблем, макар и под друга форма. В тази страна се воюва непрекъснато поне от сто години насам, т.е. войната е начин на живот за последните 8-10 поколения афганистанци. Местните деца се научават да стрелят с автомат Калашников, още преди да се научат да четат и пишат. Въпросът е как да се намери балансът, така че хората да могат да живеят заедно.

Сега на въпроса за 11 септември. Америка никога не бе преживявала подобни терористични нападения, което до голяма степен обяснява реакцията на Вашингтон. Но, нека се замислим до какви резултати за САЩ води обявената от тях война срещу тероризма. Нима Америка се сдоби с повече приятели? Струва ми се, че да се концентрираше само върху военните действия, забравяйки за много други неща, които Америка би могла да даде на света, не е оптималната политика.

76-годишният чешки професор Тибор Вашко е сред основателите на Международния институт за приложен системен анализ ( IIASA ), създаден през 1973 с подкрепата на австрийското правителство. Преди началото на научната си дейност, Тибор Вашко е аташе по научните въпроси в чехословашкото посолство във Вашингтон, после ръководи Отдела за информатика и организационни технологии в Министерството на технологиите и инвестициите в Прага. Член е на Американската асоциация на специалистите в сферата на електротехниката и електрониката.

Тибор Вашко е автор на много книги, по-известни от които са “Проблеми на икономическия преход” (1991), “Дългите вълни на Кондратиев и жизнените цикли” (1992), “Векът на метана” (1988), както и на повече от сто научни статии, публикувани в различни издания в Европа, Америка и Азия. В качеството си на декан и научен координатор на Лятната програма за млади учени на IIASA , професор Вашко организира десетки конференции в различни европейски градове, включително във Варна. Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Ано и Елизабет Халенбройх.

•  През живота си сте имали възможност да наблюдавате много кризисни явления – не само в икономическата и военната, но и във финансовата сфера. Както е известно, разразилата се през август миналата година в САЩ криза, в чиито център бе пазарът на недвижими имоти, породи “ефект на доминото” в цялата световна финансова система. Някои западноевропейски експерти дори я сравниха с мащабната банкова криза от 1931 и предупредиха за опасност от системна криза. Какво мислите за това?

•  Ако имах готов отговор, можех спокойно да кандидатствам за Нобелова награда. Дълги години се занимавам с изследване на т.нар. “дълги вълни” в икономическата сфера. Всички тези възходи и падения в световната икономика могат да имат различни източници, затова е трудно да ги свържем с регулярните колебания на някоя икономическа променлива. Вълната, която наблюдаваме днес, отразява много специфичен финансов аспект на кризата – често го описват като “пукане на балон” и в света действително има много икономисти, предсказващи появата на подобни явления – например Хайман Мински, придобил световна известност като автор и анализатор на т.нар. “кредитен цикъл на Мински”.

По същество, става дума за това, че в периодите на финансова стабилност, инвеститорите осъществяват мащабни заеми, създавайки “балон” от активи, който в крайна сметка, може да се спука. В резултат, мнозина инвеститори, привлечени от растящите цени – в конкретния случай, на жилищата – се оказват в трудна ситуация. Именно това се случи в края на август 2007, когато на Нюйоркската фондова борса бе регистриран спад с 350 пункта. Подобни неща са се случвали и преди, макар и без критични последици. Но в един толкова тясно взаимно обвързан свят, като днешния, където паричните потоци се движат с огромна скорост, а възможностите за паричен обмен многократно нараснаха, ние сме изправени пред една система, силно различаваща се от онези през 30-те години на миналия век.

Кризата от 1931 беше много специфична. До днес няма единно мнение за това, каква точно е била причината за нея. Тя започва с краха на само една австрийска банка, но след известно време провокира криза на целия сектор.

Що се отнася до кризата от 2007, струва ми се, че много от хеджовите фондове, за които става дума, оказваха своя полезен ефект, преразпределяйки рисковете и, по този начин, гарантираха по-голяма сигурност на значителна част от операциите. Проблемът обаче е, че дори такъв инструмент може да бъде използван неправилно и ако това се случи то може да предизвика дисфункция на целия процес, с всички възможни последици. Достатъчен е фактът, че през 2006 съвкупният световен БВП се оценяваше на 60-65 трилиона долара, докато в текущите данни за деривативите, изложени на риск, се говори за 450 трилиона долара. И, ако тези деривативи се окажат в беда, дори целият свят няма да е в състояние да помогне.

Освен това, следва да се имат предвид и редица други процеси. През 1987 например, имаше световен финансов срив и, доколкото си спомням, причината беше, че всички банкери в света използваха един и същи модел за излизане от критичната ситуация. Тоест, в един и същи момент, всички правеха едно и също. В подобни случаи обаче, възниква ефект на резонанс, подобно на христоматийния пример с моста, рухнал заради маршируващите по него войници.

•  Описвате т.нар. “стаден ефект”. Но спецификата на сегашната криза е в това, че негова жертва е “човекът от улицата”, който се оказва принуден да плаща чужди сметки. Несъмнено, в резултат от тази криза ще бъдат осъществени още много “поглъщания”, като едни банки ще купуват други, а потребителят отново ще се окаже “краен”…

•  За съжаление е така. През последните години станахме свидетели първо на централноамериканската финансова криза, която започна в Мексико, после на кризата в Малайзия, а след това – на кризата на руските държавни краткосрочни облигации. Всички те се обясняваха по различен начин. Някои например твърдят, че за всичко са виновни едрите спекуланти на борсата. Действително, някои борсови играчи могат да прехвърлят средства доста по-бързо, отколкото правителствата, което наистина внася сериозен риск във финансовата среда, защото може да провокира хаотични ситуации.

•  През юли миналата година, в Москва, се проведе среща на известни политици от САЩ и Русия, като сред участниците и бяха бившите американски държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, . а от руска страна – бившият премиер Евгений Примаков и сегашният външен министър Сергей Лавров. Твърди се, че тази “работна група” се опитва да смекчи разногласията между Вашингтон и Москва. През септември 2007 също имаше подобна среща. Дали не става дума за опит да бъде предотвратена нова студена война?

•  Разбира се. Впрочем, академик Примаков многократно е посещавал IIASA , четеше лекции и провеждаше с срещи с тесен кръг ръководители на проекти, включително и с мен. Спомням си, че се появи за първи път през 1989, като съветник на Горбачов. Той със сигурност знае, какъв следва да бъде подходът към такива проблеми, като сегашното охлаждане на отношенията между Русия и САЩ. Впрочем, ще припомня, че навремето кубинската криза беше разрешена именно по този начин: тогава вече бяха установени определени контакти между Москва и Вашингтон, които съзнателно не се изтъкваха на преден план. Според мен, усилията за изграждането на мостове са за предпочитане пред много други неща – особено пред воденето на войни. Затова винаги съм подкрепял строителството на мостове, пък дори и да ги ползват само за обмен на мнения.

•  Мостовете действително са необходими, но нека сега разгледаме проблема със стратегическите “горещи точки”. След събитията от 11 септември, САЩ, с подкрепата на НАТО, започнаха интервенцията в Афганистан, последвана от войната в Ирак. До края на мандата на президента Буш все още не е напълно изключена и възможността за още една военна операция – против Иран. Как оценявате тази ситуация и какъв е изходът от нея?

•  На подобен въпрос не може да се отговори с две думи. Бих могъл да цитирам един американски учен от ирански произход – Лофти Заде. През 1973 той публикува интересна статия за явление, определено от самия него като “принцип на несъвместимостта”. Накратко, това означава, че когато се опитваме да анализираме особено сложни проблеми на политиката и обществото, като използваме за целта достатъчно точни и в същото време адекватни съждения, възникват определени трудности. Ако системата е много сложна, се сблъскваме със ситуация, когато точността и адекватността могат напълно да се изключват взаимно – т.е. оценката ви може да е точна, но неадекватна, или пък обратното – адекватна, но неточна. Тоест, налице е своеобразен “обществен принцип на Хайзенберг” ( според този принцип е невъзможно едновременно да бъдат определени и скоростта, и координатите на елементарната частица – б.р. ). В ситуацията, за която говорите, са въвлечени толкова много обстоятелства, че изходът от нея изглежда, в най-добрия случай, неясен. Ирак беше изкуствена държава, създадено от британците след Първата световна война от три компонента – също както Чехословакия беше създадена от два. Чехословакия вече се раздели. Тепърва предстои да видим, дали ще се раздели и Ирак, но истинският въпрос е, дали иракският народ ще открие някакъв смисъл в съвместното съществуване.

Друг проблем на американците, за който никак не им завиждам, е необходимостта да открият партньори в региона. Защото предложенията, които биха били приети от кюрдите, могат да бъдат посрещнати на нож от шиитите и сунитите, или обратното. А това вече е голям проблем. Впрочем, в Афганистан американците се сблъскват с подобен проблем, макар и под друга форма. В тази страна се воюва непрекъснато поне от сто години насам, т.е. войната е начин на живот за последните 8-10 поколения афганистанци. Местните деца се научават да стрелят с автомат Калашников, още преди да се научат да четат и пишат. Въпросът е как да се намери балансът, така че хората да могат да живеят заедно.

Сега на въпроса за 11 септември. Америка никога не бе преживявала подобни терористични нападения, което до голяма степен обяснява реакцията на Вашингтон. Но, нека се замислим до какви резултати за САЩ води обявената от тях война срещу тероризма. Нима Америка се сдоби с повече приятели? Струва ми се, че да се концентрираше само върху военните действия, забравяйки за много други неща, които Америка би могла да даде на света, не е оптималната политика.

Страница 2

 

Истината е, че САЩ действително имат какво да споделят с другите цивилизации. Вижте как добре живеят заедно в Манхатън американците от китайски, еврейски, или славянски произход. А и не само в Манхатън. Вижте на какви чудеса е способна американската индустрия: в началото на Втората световна война САЩ имаха само 17 бомбардировача, а в края и американските самолети изапълниха цялото небе над Берлин – никой не очакваше подобно нещо. Днес китайците, по същия начин, наводняват света със своите масови стоки.

•  Сега нека разгледаме един кризисен проблем във военно-стратегическата сфера на световната политика. Продължават ожесточените спорове, породени от намерението на американската администрация да разположи елементи на противовъздушната си ракетна отбрана в Полша и Чехия. Това едностранно решение провокира рязката реакция на Москва. По време на една пресконференция, през миналата 2007, шефът на руския генерален щаб Юрий Балуевский отправи доста сериозно предупреждение към поляците. След това се проведе руско-американската среща на най-високо равнище в Кенебанкпорт, където въпросът отново беше повдигнат. Последва решението на руското правителство да наложи мораториум на изпълнението на договора за съкращаване на конвенционалните оръжия в Европа (ДОВСЕ). Как оценявате американската инициативи от стратегическа гледна точка?

•  Това е част от стратегията, лансирана от сегашната администрация на САЩ, към която тя стриктно се придържа. Възможно е, след изборите през тази година, тя да бъде заменена от друга, която няма да подкрепя подобни инициативи. Що се отнася до руската реакция, тя ми изглежда съвсем естествена. Никой не би се радвал, ако до границите му се изграждат ракетни площадки. Спомням си, че американската реакция също беше много остра, когато СССР разположи свои ракети в Куба. Така че, когато днес американците се учудват на поведението на Русия, това изглежда странно. Още повече, че сегашната руска реакция е много по-сдържана отколкото тази на президента Кенеди през 1962.

•  Междувременно, президентът Путин предложи съвместно използване на радарната станция в Габала (Азербайджан), но американската страна засега отказва.

Знам това. Вероятно не познавам техническите подробности, но, като цяло, руското предложение ми се струва интересно. Всичко зависи от това, какви технологии искате да използвате за разрушаване на противниковите ракети. Както е известно, полетът на ракетата минава през три фази: фаза на ускоряване, централна фаза и фаза на снижаване, съответстваща на достигането до целта. Въпросът е, в кой момент бихте искали да унищожите междуконтиненталната ракета. Ако искате това да стане в първата фаза, разстоянието между вашата установка и мястото на изстрелване не бива да надминава 600 км, тъй като, при сегашното ниво на развитие на технологиите, просто няма да настигнете ракетата. Впрочем, ако използвате лазерна технология, нещата могат да стоят и по друг начин. Ако смисълът на разгръщането на противоракетната отбрана в Габала действително е защитата срещу ракети, изстреляни от територията на Иран, Азербайджан е подходящо място. Ако пък разчитате да унищожите ракетата в средната фаза от полета и, тогава ще имате повече време да реагирате (за определяне на траекторията и т.н.), стига, разбира се, въпросната ракета да не е от типа “Топол-М”, със специфична небалистична траектория и летяща със свръхзвукова скорост. Накрая, ракетата може да бъде унищожена и във фазата на снижаване, като в този случай противоракетните установки следва да се разположат още по-далеч от мястото на изстрелване и по-близо до потенциалните мишени. В случая с Иран, те могат да бъдат разположени както в Европа, така и в която и да било друга точка на света.

Изглежда обаче, че Европа не е особено заинтересована от реализацията на подобни планове за противоракетна отбрана. Преди няколко месеца, при посещението си в Русия, министър-председателят на Бавария Едмунд Щойбер съвсем определено изрази резервите си против тези планове, подчертавайки, че осъществяването им следва да бъде предмет на преговори между Русия и НАТО.

Може би не съм прав, но ми се струва, че със САЩ напоследък се случва същото, което преди ставаше със социалистическите държави: Белият дом продължава да настоява за осъществяването на собствения си план, макар че специалистите от Вашингтон вече признават, че той не е оптимален. На свой ред, европейците реагират на потенциалната опасност за себе си. Тази разлика във възприемането на нещата действително формира сегашния разрив между Вашингтон и повечето европейски столици, където не виждат някаква сериозна опасност, свързана с Иран.

Струва ми се, че ефективната противоракетна отбрана е предмет на бъдещи дискусии. След 10-15 години ще бъдат внедрени нови противоракетни технологии и, в частност, лазерни, които ще разкрият нови възможности за ефективна отбрана.

Фактът, че съвременна Европа е толкова силно настроена против войната, е разбираем: тя има твърде богат опит с войните. Само по време на Трийсетгодишната война (1618-1648) например, по различни причини, загива една трета от европейското население.

- През миналата 2007 можахме да посетим изложбата в Братислава, показваща архивни материали за покушението срещу шефа на окупационните германски власти в Чехия Райнхард Хайдрих, през 1942. Изложбата беше представена и в Прага. Каква поука биха могли да извлекат от тази екскурзия в историята днешните млади хора?

- В историята има много подобни събития. И колкото повече време минава, толкова по-обективно можем да оценим конкретното събитие. Както е известно, покушението срещу Хайдрих е осъществено от чехословашки командоси, подготвени във Великобритания, със съгласието на тогавашния президент Бенеш, защото Чехословакия е във война с Германия. Разбира се, може да се спори, кое правителство е било легитимно – дали това в изгнание, намиращо се в Лондон, или марионетната власт на “протектората Бохемия и Моравия”. От юридическа гледна точка обаче, това е акт на война. Разбира се, отговорът на германците, не е адекватен. Избитите от тях жители на Лидице и Лежаков са нямали нищо общо с атентата.

Имах приятел, който през този период от войната, лежеше в затвора в Панкрац. Там делял килията с някакъв механик, чиято вина била, че поправил велосипеда на един от атентаторите. И само за това го осъдили на смърт и го разстреляли.

Следва да отбележим, че този епизод значително укрепи позициите на правителството на Бенеш, защото показа, че чехите и словаците също воюват срещу Хитлер. След войната, много от тези факти бяха изкривени и зле интерпретирани, по чисто идеологически причини.

От друга страна, нацистите активно използваха Чехословакия, защото съюзниците осъществяваха по-малко бомбардировки над нейната територия. Тъкмо затова в Прага беше прехвърлено производството на самолетите “Фоке-Вулф-189”, там се сглобяваше и реактивния изтребител “Месершмит-262”, както и някои елементи от ракетната установка “Фау-2”. На основата на нацистката военна индустрия, се изграждаха и някои отрасли на следвоенното гражданско призводство – така първият чешки телевизор беше произведен в завода, произвеждащ електронно-лъчеви тръби за нацистката армия. Историята е пълна с подобни нееднозначни факти.

•  Само че истинското историческо знание е труднодостъпно за сегашните студенти, особено след налагането на т.нар. Болонски процес – т.е. стандартизацията на образованието, в резултат от което, според мнозина експерти, значително беше понижено образователното равнище на младите (западно)европейци. За да се възроди истинското научно мислене е необходима по-интензивна дискусия между природните и хуманитарните науки. В културата на всеки европейски народ, включително и на чешкия, има достатъчно примери за успешен синтез на универсалното знание…

•  Дискусията за класическата култура и универсалното знание неминуема засяга и проблема за нравствените ценности. Образованието деградира, доколкото деградира начинът ни на живот, семейните ценности и всичко, свързано с това. Класическата култура винаги се е отличавала със стремежа си да погледне в бъдещето и да го усъвършенства. Спомнете си статуята на Давид на Микеланджело. Тя изразява не само божествената, но и човешката красота – това, което толкова ни липсва днес. Благосъстоянието не се изчерпва с парите, които за мнозина днес са се превърнали в еквивалент на Бога. Дали, когато най-богатите хора на планетата, като Бил Гейтс, или Уорън Бъфет, решиха да пожертват милиарди за благотворителни цели не са мислели именно за това?

Съвременната култура, в по-голямата си част, е безразлична към бъдещето. Тя не се стреми да гледа напред, обикновено дори ни кара да забравим за настоящето. Вместо да използваме времето, ние го убиваме. Милиони хора прекарват часове, гледайки сапунени сериали – и какво печелят от това? Те дори се отучват да четат и пишат. Този начин на прекарване на времето ми прилича на т.нар. “бърза храна”, от която има повече вреда, отколкото полза. Подобен сурогат на истинската култура не генерира никакви идеи, а само ни натрапва пасивния начин на мислене. Американците, които първи се сблъскаха с тези проблеми, създадоха понятието “функционална неграмотност”. Хората, на пръв поглед, не са съвсем неграмотни, но когато четат не съумяват да възприемат прочетеното. Случвало ми се е да говоря за това и с американци, и с италианци, и с хора от други страни – всички те се сблъскват с един и същи проблем. Съвременната култура въобще ги е отучила да четат.

И това е реален проблем. Или ще научим децата си да четат и да мислят, или те ще изостанат, буквално пред очите ни, от връстниците си от Третия свят, които активно четат и пишат. Като преподавател, сам съм наблюдавал този контраст между западните студенти и тези от Латинска Америка, Близкия изток, Виетнам или Корея. Нашите студенти са свикнали да учат само в комфортни условия, докато виетнамското момче може да чете книга и седнало на каменните стъпала без това да му пречи да усвоява знания. Защо и европейците не седнат поне веднъж на някое стъпало – докато не им се наложи да вземат уроци от онези, които днес така усърдно усвояват науката.

Най-яркото име в чешката традиция на универсалното образование, безусловно, е това на Ян Амос Коменски. Този гениален педагог е учил в няколко европейски университети, включително в Харборн и Хайделберг, а по-късно става първия президент на Харвардския университет. В една от книгите си - “Пътят на светлината” (1642), той казва, че светлината на учението и мъдростта трябва да възтържествува над мрака. Днес този му труд изглежда поразително актуален.

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн