На 31 януари 2015 Македония беше разтърсена от така наречената афера „Пуч”. Според вътрешния министър на страната, Гордана Янкулоска, опозицията и нейният основен лидер от Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) Зоран Заев са подготвяли държавен преврат и то с помощта на чуждестранни разузнавателни служби. Този ход на управляващите не постигна търсения ефект. Разплитането на аферата с незаконното подслушване на двайсет хиляди души от македонския обществен и политически елит се преплете се с множество други едновременно стоварили се върху правителството проблеми: системния бойкот на парламента от страна на опозицията; неуспешната реформа във висшето образование и липсата на обществен дебат по темата, провокирали първата студентска стачка в историята на Македония и първата окупация на висши учебни заведения; протестите на работещите на хонорар, ощетени от новата система на облагане; трайно високата безработица; високите цени на тока, наложени от монополиста в енергоразпределителната система; недоволството от допуснатите големи наводнения на земеделски земи и проблемите в здравеопазването. Съвкупността от всички тези фактори провокира поредната политическа криза в Скопие, която вероятно ще завърши с извънредни парламентарни избори. Впрочем, управляващите успяха да забъркат в скандала с подслушването и международната общност, която все по-активно се намесва във вътрешните работи на страната.
Като своеобразен апендикс на картата на Балканите, Македония не предлага никакви реални геополитически активи освен малък отрязък от Паенвропейски транспортен коридор №10 по поречието на Вардар. Затова за Запада няма никакъв проблем да я държи дълго и докато е необходимо в чакалнята на ЕС и НАТО. Това го знаят и в Скопие, затова също не полагат сериозни усилия да се интегрират в ЕС. Преговорите се водят формално и то само с цел да се поддържа огъня в противопоставянето със съседите и да се печели време за утвърждаване на новомакедонския, постюгославски „идентитет“. Интеграцията в ЕС обаче изисква покриване на определени икономически и най-вече демократични стандарти, чието възприемане подрива основите на сегашния управленски модел в страната. Затова Скопие вероятно ще продължи да преговоря с Брюксел, без да има преговори по същество. Това може би се осъзнава и в ЕС, въпреки политическата активност на институции като Европейския парламент например. Той всяка година дава препоръки за започване на преговорите с Македония, които Европейския съвет традиционно игнорира. Същата формална активност, представяна като „загриженост”, демонстрира и Европейската комисия в лицето на отделните еврокомисари.
Друг утежняващ фактор за Скопие е, че Македония, подобно на България и Стара Европа, е в клопката на тотална демографска криза. Тя няма човешки и икономически ресурс да се съревновава на равни начала с останалите балкански и източноевропейски страни. Проблем след 2002 представлява дори чисто механичното преброяване на населението в страната. Така, преброяването през есента на 2011 година се провали, заради нежеланието на албанските коалиционни партньори на управляващата ВМРО-ДПМНЕ от Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) да лъсне истината, че албанското население емигрира от страната още по-интензивно отколкото славяноезичните македонци, в резултат от което последните днес са над 70% процента от населението, докато албанците вече са под 25%, т.е. колкото бяха при последното преброяване. Официалното признаване на този факт би намалил тежестта на албанския фактор във властта, което няма как да не притеснява ДСИ. Впрочем, по различни данни, само за периода на „прехода“ (т.е. от 1991 насам) Македония, която някога наброяваше над два милиона души, е изгубила между 400 и 500 хиляди свои граждани, предпочели да емигрират (1).
За да се хвърля прах в очите на обществото и да се минимизират негативните последици от провалите на управляващите, те ще продължат да си присвояват историческото наследство на България и Гърция, генерирайки в същото време вълна от квазинационализъм срещу „лошата“ Европа и и още по-лошите македонски съседи, търсейки и разчитайки на съчувствие и подкрепа от далечни „приятелски” страни като Турция, Русия или Китай.
Ускоряващият се ход на събитията очертава поне два песимистични сценария за бъдещето на Македония, а третият, дори и при най-благоприятното им развитие, трудно може да бъде определен като кой знае колко оптимистичен.
Първият сценарий – формирането на „мини Югославия“
Управляващите в Македония изглежда предпочитат по-скоро да се интегрират в някаква възродена мини Югославия, отколкото в ЕС. Това го знаят и виждат и в Белград, а вероятно и в Москва. По разбираеми причини (присъединяването на Словения и Хърватска към ЕС и НАТО) старата Югославия не може да възкръсне. Не е напълно загубена обаче надеждата Република Сръбска и Черна Гора да бъдат върнати под лоното Белград. Особено ако станем свидетели на ново албанско обединение (т.нар. „Велика Албания“) в рамките на ЕС, или още преди влизането на двете албански държави в европейската общност. В края на миналата 2014 албанският премиер Еди Рама подчерта, че „ако сравним ситуацията в региона с тази отпреди петнайсет години можем да кажем, че албанците са победителите на Балканите......Ние победихме като народ, който иска мир. Като народ, никога не сме били заплаха за други народи. Успяхме да убедим дипломатическия свят, че нашият народ е лишен от своите права и свободи, и за това заслужава подкрепа”. (2). По-нататъшното албанско обединение обаче, дори ако се реализира в рамките на ЕС, може да означава разпадането на днешна Македония. Отделянето на албанците, особено при едно блокирано за продължително време членство на Скопие в ЕС и НАТО, може да стане неизбежно. Жителите на западните дялове на бившата югорепублика и по границата с Косово отново ще се разбунтуват, особено, ако Албания успее да стане член на ЕС преди Скопие. Тогава големият въпрос е, какво ще стане с остатъчна Македония или с така нареченото „славяноезично население“? Следвайки старите югорецепти (например чрез референдум), Македония, под една или друга форма, би могла да създаде някакъв алианс или дори конфедерация със Сърбия. В Москва и Пекин вероятно биха подкрепили подобен сценарий. Той би позволил на македонския управляващ елит да съхрани властовите си позиции и да продължи усилията по формирането на „древната“ македонска нация, а пък в Белград биха го приели като компенсация за загубата на Косово. Атина също би подкрепила такова развитие, защото то ще върне спора за името на Македония към старото статукво, а Гърция вече ще граничи с нова държава с ново (и по-приемливо за нея) название.
Вторият сценарий – съхраняване на сегашното положение
Вторият възможен сценарий за Македония е режимът в Скопие да оцелее и при сегашната криза. Чрез маневриране и отстъпки, каквито виждаме да се правят в момента към студентите и всички протестиращи в страната, властите биха могли да приспят общественото недоволство. Колкото и да се точи скандалът с подслушванията, ВМРО-ДПМНЕ и ДСИ все още могат да изпреварят събитията и като мобилизират целият си финансов и медиен ресурс да отидат на нови извънредни избори, които отново да спечелят (без да коментираме как точно ще го направят, оставяйки това право на македонската опозиция). При подобно развитие Македония ще продължи да живее в своето безвремие. Ще се финансира от нови заеми и от паричните преводи на стотиците хиляди „гастарбайтери“. Скопие ще продължи да отстоява досегашните си антибългарски и антигръцки позиции и ще продължи да бъде фактор на несигурност по нашата западна граница, предвид потенцалната заплаха Македония да бъде използвана като пионка в евентуални антибългарски и антиевропейски комбинации и сценарии. Разбира се подобно равитие ще отложи падането на сегашните управляащи, но агонията на режима вероятно ще се окаже и агония за страната, като цяло, с трудно предсказуеми последици.
Трети сценарий – провал на опитите на опозицията за реформиране на Македония
Третият възможен сценарий е сегашната опозиция начело със СДСМ и нейния лидер Зоран Заев да се възползва максимално от скандала с подслушването, да предизвика предсрочни избори и за първи път от девет години насам да се върне в държавното управление. И тук най-голямата заплаха ще е опитът на обкръжението на новия премиер за реваншизъм и разправа с политическите опоненти, а такива настроения вече има. Тогава реформите ще бъдат оставени за „по-добри времена“, а в своята външна политика Скопие отново ще заложи на на антибългаризма, като основен формиращ „калъп“ на македонската идентичност. В същото време, „античните корени“ вероятно ще бъдат посипани с пепел в името на подобряването на отношенията с Гърция. Едва ли обаче ще бъде намерено компромисно решение с Атина за името, защото вътре в самата Македония няма да може да се постигне национален консенсус за границите на необходимия компромис. Във вътрешнополитически и икономически план също едва ли са възможни чудеса. Така кредитът на доверие на международната общност и на македонското общество към новото правителство ще бъде изчерпан още след първите две години управление.
Къде е България в тези три сценария
България няма активна позиция за защита на македонските българи в самата Македония. Те са най-онеправданата българска общност зад граница. Нямат правото на българско образование, на културен живот, на свободно сдружаване в собствената си родина, както и на духовно и социално приобщаване към българската нация. Те имат само правото със своите български паспорти, да си потърсят щастието в Европейския съюз. София смята, че с даването на българско гражданство се изчерпват всичките и задължения към македонските българи. През всичките тези години в българския парламент не се появи нито един народен представител, произхождащ от средите на македонските българи, да не говорим за евродепутат, макар че те със сигурност са над 100 000 избиратели и имат специфични интереси, които трябва да се отстояват. С малки изключения, нито една българска политическа партия не се опита да говори през годините за проблемите на македонските българи.
Битува мнението, че след като подпишем Договор за приятелство и добросъседство със Скопие двустранните ни отношения автоматично ще се променят към по-добро. Но ние и сега разполагаме с една декларация, която в общи линии можем да преподпишем като договор, но истината е, че това не промени нищо през последните шестнайсет години. Къде е изходът тогава? Необходимо е в България да се потърси и постигне национален консенсус по темата Македония. Този консенсус, трябва да бъде оформен като декларация на нашето Народно събрание, още преди подписването на какъвто и да е било официален договор за добросъседство. В нея задължително би следвало да залегнат следните принципи:
- София признава правото на Македония да се самоопределя като съвременна нация под всяко име, което пожелае и избере нейното гражданство;
- Всеки в бившата югорепублика има правото да се чувства, какъвто иска по етнически произход, включително и българин;
- България няма да допусне имената от българската национална история да бъдат присвоени от съвременната македонистка пропаганда, те могат да бъдат само споделени, както се прави в днешна обединена Европа и то ако Скопие признае, че съвременните българи и македонци имат общи исторически корени;
- Точно на базата на тези общи корени България признава независимостта и териториалната цялост на Македония и е готова да я подкрепи за член на ЕС и НАТО.
Бележки:
1. Според Световната банка, изселилите си от Македония за последните 20 години са 400 000, а според Евростат само в страните от ЕС изселените от Македония са 250 000. По подробно виж в http://www.dw.de
2. http://news.bgnes.com/view/1206742
Българско геополитическо дружество
