24
Съб, Авг
4 New Articles

Клубът на разбитите сърца: шестима съюзници, с които САЩ трябва да скъсат

брой 2 2015
Typography

Много често се оказва трудно да се прекъснат дори и зле развиващите се отношения. Добрите времена могат да отминат и една изглеждала някога перспективна връзка да деградира, но хората просто да не искат да признаят, че е време да се разделят.

Държавите, особено САЩ, се сблъскват със същите проблеми. В течение на десетилетия Вашингтон си подбираше съюзници по същия начин, по който мнозина днес събират приятели във Фейсбук. Смята се, че независимо от променилите се обстоятелства Америка на практика никога не бива да изоставя съюзниците си. Парадоксално е също, че колкото по-малко актуална изглежда една връзка, толкова по-настойчиви стават американските чиновници в усилията си "да разширяват и укрепват" отношенията (и ангажиментите на САЩ) с въпросната страна.

Налага се администрацията на Обама да избере един по-трезв подход към непрекъснато увеличаващата се тълпа от американски съюзници и квазисъюзници. За Вашингтон е дошло време да изпрати прощални писма до поне половин дузина "съюзнически" столици. С кого следва да започне е труден въпрос, предвид големият брой недостойни и недобросъвестни "приятели" на Америка.

Саудитска Арабия

Американските управляващи много обичат да говорят за споделените ценности, предоставяйки военни гаранции и подписвайки щедри чекове на десетки държави. Никой например не се заблуждава, че Саудитска Арабия е страна, с която Америка има някакви общи ценности или дори интереси, ако не броим търговията с енергоносители и случайно възникналите общи противници, като покойния Осама бин Ладен например.

Това обаче не задължава Вашингтон и Риад да формират алианс, за да могат да си сътрудничат, когато интересите им наистина съвпадат. Несъмнено, саудитците трябва да продават петрола си за да живеят и са склонни да осребряват всеки чек, независимо дали идва от приятели или от врагове. А когато монархията им се окаже застрашена, те със сигурност ще реагират решително, дори жестоко, без да се налага някой отвън да ги стимулира за това.

Ако става дума за ценности, съюзът с Риад е огромен срам за Съединените щати. Саудитска Арабия на практика представлява тоталитарна държава: монархията ограбва собствения си народ, жестоко репресира опозицията, потиска религиозната свобода и дори се опитва да изнася саудитската тирания - например в съседен Бахрейн. Покойният крал Абдула се смяташе за "умерен" и "реформатор", но само в контекста на едно от най-несвободните общества на планетата. Както изглежда обаче, наследникът му крал Салман е склонен да спре, или дори да върне назад процеса, позволил постигането на някакъв минимален прогрес през последните две десетилетия.

Затова е крайно време да изпратим на Риад ясно послание, че слагаме край на досегашните си отношения. Двете правителства могат да продължат да си сътрудничат, когато това е уместно и се налага. Следва да бъде сложен край обаче на посещенията на американските президенти, чиято единствена цел да се демонстрира почтително уважение към трона на Саудитите. Да бъдат прекратени интимните приятелски срещи с монарха при отпътуването на държавния ни глава. Американските военни вече не трябва да се разглеждат като евтина лична охрана на семейство Ал-Сауд, готова да действа по заповедите на Риад.

Южна Корея

Ако някога е имало алианс, който в резултат от променените обстоятелства да е станал неуместен, това са американските гаранции за сигурността на Република Корея. Двете страни действително споделят някои ценности - поне откакто Сеул най-сетне предприе въжни стъпки към демокрацията, независимо от проточилата се подкрепа на Вашингтон за южнокорейските диктатори. В същото време, следва да сме наясно, че обширните културни, икономически и дори семейни връзки между нашите две страни ще продължат да се развиват без оглед на отношенията ни в сферата на сигурността.

Навремето САЩ бяха въвлечени в Корейската война не заради уж присъщото на полуострова стратегическо значение - преди началото на конфликта дори генерал Дъглас Макартър отрича тази територия да представлява някаква геополитическа ценност. Вашингтон по-скоро се чувстваше отговорен да се включи в тази война след като, съвместно със Съветите,  реши да раздели Корейския полуостров и в същото време отказа да въоръжи армията на Южна Корея. Що се отнася до сигурността, американските политици погрешно сметнаха нападението на Северна Корея за предварително обмислена стъпка на съветския диктатор Йосиф Сталин и възможна прелюдия към мащабна съветска инвазия в Европа.

След това американското военно присъствие на полуострова беше необходимо докато Югът не постигна необходимата политическа стабилност, демонстрирайки в същото време впечатляващо икономическо развитие. През 80-те години на миналия век Южна Корея вече далеч изпреварваше Северна в икономически план. В началото на 90-те пък Сеул окончателно прегърна демокрацията, а и съюзниците на Севера от времето на студената война също се промениха, в резултат от което изчезна възможността Русия или Китай да подкрепят евентуална нова севернокорейска агресия. Днес съотношението между Южна и Северна Корея в икономиката е 40:1, а в числеността на населението е 2:1, да не говорим за тоталното технологично превъзходство на Юга и мощната  международна дипломатическа подкрепа, на фона на почти пълната изолация на Севера.

Тезата, че Южна Корея продължава да се нуждае от американските субсидии в сферата на отбраната е също толкова основателна, колкото и евентуална молба на САЩ към Европа да им помогне за да се защитят от Мексико. Истината е, че Югът може да се защити и сам. Някои американци си въобразяват, че Сеул се е присъединил към "големия", доминиран от Вашингтон, алианс за да сдържа Китай, но южнокорейците би трябвало да са се побъркали, ако действително искат да превърнат тази гигантска съседна държава в свой постоянен противник, заемайки страната на САЩ в противоречията помежду им, които при това не ги засягат особено (Тайван, островите Спратли, или архипелагът Сенкаку). Някои други форми на сътрудничество, като обменът на разузнавателна информация например, могат да се окажат по-изгодни за Вашингтон и Сеул, но те следва да се реализират без продължаването на т.нар. "Договор за взаимна отбрана", който само формално има "взаимен характер".

Ирак

Военната интервенция в Ирак, осъществена при управлението на Буш-младши, беше плод на многобройните илюзии на американския елит, като започнем с тази за наличието на оръжие за масово унищожение у режима в Багдад. Освен това американските управляващи бяха искрено убедени, че иракчаните ще могат да създадат либерална, нерелигиозна демокрация, ще признаят Израел и ще се присъединят към САЩ в техния велик поход към социално и прогресивно бъдеще. Уви, всичко това се оказа продължителен кошмар - поредица от причудливи фантазии, стрували живота на 4500 американци и над 200 000 иракчани.

Класически пример за "резултат, противоположен на очакванията" стана появата на т.нар. Ислямска държава. Сваляйки светския диктатор Саддам Хюсеин, Съединените щати провокираха ожесточена сектантска война. Шиитското мнозинство най-сетне получи политическо господство, но жестокостта му накара изтласканите от властта сунити да потърсят защита и подкрепа от ислямистите. Днес Вашингтон отново воюва на страната на номиналния си съюзник, донесъл страдания както на себе си, така и на мнозина други.

Шансовете, че двете страни някой ден действително ще споделят общи ценности никак не са много. Ирак страда от липсата на демократични традиции, граждански институции и толерантна философия. Това разбира се не означава, че там никой не е заинтересован от изграждането на едно по-либерално общество. Истината обаче е, че обществените отношения в Америка и Ирак продължават фундаментално да се различават и едва ли ще се доближат в обозримо бъдеще.

Впрочем, между двете страни не съществува и кой знае какво съгласие в стратегически план. Отношенията на Багдад с Иран винаги ще бъдат определящи. Шиитското управление надцени силите си и сега е застрашено да загуби страната. Затова отново се обръща за помощ към американците! В същото време, силата, която днес застрашава Ирак и Иран, т.е. Ислямска държава, не представлява кой знае каква опасност за Америка. Затова пък, тесният военен алианс с Багдад ще ангажира САЩ в регионалната религиозна война на страната на радикалните шиити, част от които продължават да убиват иракски сунити. И тук сътрудничеството има смисъл, когато е изгодно за Америка, но когато не е, следва да се спазва определена дистанция. Тоест, не бива да се говори за някакви постоянни съюзнически отношения с Ирак.

Балтийското трио

Eстония, Латвия и Литва съществуват в лошо обкръжение. След като дълго време са били част от Руската империя, а после са погълнати от Съветския съюз след краткото им съществуване като независими държави, те и днес се боят от сянката на Москва. И трите държави настояват за присъствие на части на НАТО - с други думи на американски войски, както и за постоянното "потвърждаване", че Вашингтон е готов да воюва заради тях.

Разширяването на Северноатлантическия алианс за сметка на балтийските държави е добър пример за това, че Вашингтон е забравил, какво всъщност трябва да представлява НАТО. Повечето държави си избират съюзници за да укрепят своята собствена сигурност. След Втората световна война САЩ се опасяваха от разширяването на съветското господство в Евразия и създадоха НАТО като щит, зад който Западна Европа би могла да се заеме със своето възстановяване.

Тази политика работеше - дори прекалено добре, защото европейските членове на пакта предпочитаха да запазят изгубилата смисъл зависимост от Америка дори и след като се възстановиха и осъществиха мощен скок в икономическото си развитие. Независимо че все още съществуваха известни проблеми в сферата на сигурността, те можеха да бъдат решени от европейците или посредством формирането на континентален алианс, като приемник на НАТО, или от една нова НАТО, оглавена и формирана от самите европейци. Включването на балтийските постсъветски държави в пакта беше ярък пример за присъединяването на страни, представляващи своеобразна "черна дупка" в сферата на сигурността, т.е. слаби държави с минимална военна мощ, но с потенциално конфликтни отношения с Русия.

Днес единствено Естония изпълнява препоръката на НАТО да изразходва 2% от своя БВП за нуждите на отбраната, което, само по себе си, е нищожно ниско равнище за една страна, която непрекъснато тръби, че може да бъде нападната от могъщия си съсед. Латвия и Литва изразходват за целта наполовина по-малко средства, макар да обещават в крайна сметка да постигнат същия показател. Балтийците обаче не се притесняват от това, защото - както вярват те - въпреки ангажиментите си по целия свят, Америка ще бъде така добра да разположи свои военни части по техните граници и ще ги защити.

Вероятно не би било реално да искаме балтийските държави да бъдат "извадени" от НАТО, но истинският проблем за Америка е самата НАТО, а не отделните нейни членове. Затова Вашингтон би трябвало да напусне алианса, заменяйки го с набор от по-ограничени споразумения за военно сътрудничество с ЕС и с европейските държави, разполагащи с най-мощни въоръжени сили и значителни военни бази. Няма нужда да напомням, че Естония, Латвия и Литва не влизат в този списък.

Филипините

Отношенията на Америка с тази полупропаднала държава имат дълга и трагична история. Първоначално САЩ я окупират в рамките на имперската експанзия, предприета в края на ХІХ век от президента Маккинли, чиято крайна цел е Китай и която Тихият океан превръща в перманентна - както надуто твърди сенатор Албърт Бевъридж, един от апологетите на ранния американски империализъм. След това на американците се налага да смажат активното движение за независимост, насочено първоначално срещу колониална Испания. В хода на този ранен пример за "налагане на демокрацията" загиват около 200 хиляди филипинци.

След като в крайна сметка наистина става независима, по време на Втората световна война страната е окупирана от Япония. След освобождението си, Филипините преминават през диктатура, корупция и некомпетента демокрация, както и през най-различни и причудливи комбинации между тези модели, при някои от които например, вицепрезидентът разполага с повече военни пълномощия от държавния глава. Продължителните метежи, организирани от радикалните местни ислямистки групировки, подкопават и малкото стабилност, с която може да се похвали тази страна.

Армията на Манила е отражение на тези порочни основи. Така, един от филипинските министри на отбраната се оплаква от военния флот, който не може да плува, и от военновъздушните сили, които не могат да се вдигнат във въздуха. Флагманът на днешният филипински флот е бракуван американски кораб. Но въпреки това, Филипините упорито се забъркват в спорове с Китай заради рифа Скарборо (част от архипелага Спратли) и други райони на Южнокитайско море.

По-точно обаче е да се каже, че Манила би искала тези спорове да бъдат решени в нейна полза от САЩ. Двайсет години след затварянето на американските бази и извеждането на американските части от страната, през миналата 2014 Филипините сключиха нов договор за статута на въоръжените сили, позволяващ временното дислоциране на американски части на тяхна територия, с все по-очевидното желание да ангажират приятелски настроената свръхдържава в локалните морски спорове, които не представляват никакъв интерес за Вашингтон. САЩ биха предпочели тези спорове да бъдат решени с мирни средства и нямат никакви причини да се намесват в конфронтацията между една страна, която не е склонна да направи нищо сериозно сама, и една възходяща велика сила, която има изключително амбициозни планове. Ето защо Манила също е в списъка на американските съюзници, които би трябвало да получат от президента Обама послание, че вече не трябва да разчитат за всичко на САЩ.

Украйна

Чисто технически, Киев не е съюзник на САЩ, макар че това не си личи по начина, по който американската администрация се отнася към Украйна и най-вече, как добре познатата група от неконсерватори и хипернационалисти би искала да се отнасяме към тази страна. Нито пък по това, как сегашното правителство в Киев би искало Америка да се отнася към него.

Украйна е обременена с много проблеми, дължащи се на нейната история и география. Тя дълго време е част от Руската империя и Съветския съюз, с кратки промеждутъци на частична независимост, но никога не е била важна за САЩ. Макар че по време на студената война Вашингтон беше включил Украйна в списъка на "поробените нации", нито един американски стратег, никога не е твърдял, че контролът на Москва над тази територия е сериозен проблем за САЩ, да не говорим, че засяга жизнените им интереси. Така беше и, когато преди четвърт век Киев най-сетне се освободи от руската опека. През 1994, след като Украйна ликвидира запасите си от ядрено оръжие, САЩ подписаха т.нар. Меморандум от Будапеща, но той съдържаше само банални ангажименти, като например обещанието да бъде сезирана ООН, ако друга държава заплаши, че може да използва ядрено оръжие срещу Киев. Намесата на Вашингтон през 2004 и 2005 помогна за идването на власт на Виктор Юшченко, но той се оказа непредсказуем, некомпетентен, и без всякаква връзка със собствения си народ. Идването на власт на сегашната администрация, в резултат от миналогодишния пуч, неочаквано доведе до обратните резултати (оказали се още по-катастрофални както за Америка, така и Украйна), провокирайки присъединяването на Крим към Русия и бунта на сепаратистите в Донбас.

Макар да е разбираемо, защо украинците - както и балтийските народи - искат Америка да им изпрати бронетанкови части, Вашингтон няма никакви причини да го прави. Тази борба е трагична, но сложна, защото в нея се смесват гражданската война и чуждата намеса. Истината обаче е, че Украйна е безполезна за американската сигурност и определено не е достатъчно значима за да оправдае конфронтацията с нейния ядрен съсед. Украйна винаги ще е от много по-голямо значение за Русия, която ще плати много по-висока цена и ще поеме много по-висок риск за да надделее в битката за нея.

Затова САЩ следва ясно да дадат да се разбере, че Киев никога няма да бъде част от НАТО и в Украйна никога няма да бъдат разположени американски военни части. Вашингтон не бива да доставя оръжие на тази страна. Икономическите, културни и хуманитарни интереси на Америка в Украйна са реални, но ограничени. Както и да се развият двустранните отношения в бъдеще, не може да става и дума те да формират някакъв алианс.

Откакто САЩ възприеха тезата, че са най-важната световна сила, винаги им е било трудно да казват "не". Без значение, за какво и кого точно ставаше въпрос, но когато Албания, Румъния, Черна гора, Грузия и още много други държави се обръщаха с някаква молба към нея, Америка винаги казваше "да". Помощ - да. Оръжие - да. Бази - да. Премахване на реални или въображаеми заплахи - да. Алианси - да.

Вече не достатъчно да се научим да казваме "не". САЩ трябва да започнат да пресичат решително претенциите на многобройните кандидати да бъдат "осиновени" и издържани от нас. В края на краищата, ползвателите на Фейсбук изтриват от списъка на приятелите си хората, с които са се скарали, или които им създават ненужни проблеми. По същия начин, Вашингтон следва да се откаже от фалшивите си съюзници. Това би укрепило в много по-голяма степен американската сигурност, отколкото поемането на нови ангажименти и гаранции към всевъзможни слаби и незначителни държави.

 

* Авторът е старши сътрудник в Института Катон във Вашингтон, анализатор на National Interest. В края на  2013 той гостува в България, където участва в организираната от Българското геополитическо дружество и списание "Геополитика" международна конференция "Геополитиката на опиума: Афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014"

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017