24
Съб, Авг
4 New Articles

Глобалният геополитически сблъсък в Черноморско-Каспийския регион

брой 2 2015
Typography

Турбулентният характер на съвременните политически процеси в света и отделните му региони е обусловен от краха на Ялтенско-Потсдамския модел на международните отношения и стремежът на Запада да го замени с нова система, която да обслужва собствените му интереси. За целта активно се използва процесът на глобализация, който следва да се тълкува като осъществяван на практика курс към натрапване на всички държави на планетата на западния икономически, културен, технологичен и информационен код. В икономически план, този глобализационен модел акцентира върху повсеместното утвърждаване на либералния икономически модел, радикалния монетаризъм, „финансизмът“ (т.е. развитието на фондовите пазари, венчърните компании и т.н.). В политически план, той утвърждава тоталното налагане на светското либерално-демократично устройство, доминацията на идеологията на „човешките права“, „отвореното“ и гражданското“ общество, на фона на непрекъснатото ограничаване ролята на държавите на международната сцена и във вътрешнополитическата сфера. В стратегически план, тази форма на глобализация се свързва с установяването на пряк контрол на въоръжените сили на САЩ и партньорите им от НАТО над цялото пространство на планетата. Тя може да бъде дефинирана като „еднопюлюсна глобализация“, доколкото предполага, че в единствен субект на световната политика следва да се превърне съвременният Запад – един от двата полюса в предходната биполярна система, удържал победа в студената война.

В рамките на другия модел на многополюсния свят, глобализацията се осмисля като развитие на диалога на културите и цивилизациите след края на блоковото противопоставяне от ерата на студената война. В случая, под „глобализация“ се разбира не натрапването от страна на Запада на общ икономически, културен, политически, информационен и ценностен модел на всички останали, а „глобален обмен на опит“, т.е. интензивен диалог между различните субекти на международните отношения. Този глобализационен модел предполага отказ от „колониалния“ подход и се опитва да осигури на различните народи пълна свобода при избора на пътя на собственото им историческо и културно развитие. Той допуска многообразието на социално-политическите и икономически системи и има пацифистки, т.е. миролюбив характер. Несъвпадението между интересите и визиите относно перспективите за формирането на нова система на международните отношения води до конфликти както в световен, така и в регионален мащаб. Една от тези конфликтни зони е Черноморско-Каспийският регион, който органично включва три субрегиона – Причерноморският, Кавказ и Южна Русия, както и Прикаспийският. В чисто методологичен план е важно да подчертаем периферния характер на този регион, значителна част от който в миналото е принадлежала на Руската империя и Съветския съюз, докато днес той е силно раздробен, включвайки редица постсъветски държави, както и мюсюлманските държави от Близкия и Средния Изток.

Проектът за "Големия Близък Изток"

Още веднъж ще подчертая, че основното противоречие на съвременната епоха е свързано с непрекъснатите опити на Запада, начело със САЩ, да наложи нов световен ред, които се сблъскват със съпротивата на държавите, обявяващи се за многополюсен модел в международните отношения. За реализацията на глобалните си стремежи, Западът постоянно лансира нови геополитически магопроекти. Един от тях, който оказва пряко негативно въздействия върху процесите в Черноморско-Каспийския регион, е този за "Големия Близък Изток" (The Greater Middle East). Той беше лансиран през пролетта на 2004, като още през юни същата година основните му постановки бяха изложени от тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-младши на срещата на върха на НАТО в Истанбул. Както е известно, по това време войните на Вашингтон в Ирак и Афганистан вече бяха в пълен ход. През 2006 пък, американският геополитик и бивш полковник от военното разузнаване Ралф Питърс публикува прословутата си карта на границите на "преформатирания" Голям Близък Изток.

Проектът за "Големия Близък Изтак" се базира на геополитическата концепция на американските неоконсерватори" за необходимостта от дефинирането на нов "глобален противник" на САЩ. След краха на Съветския съюз и рязкото отслабване на Русия, Вашингтон се нуждаеше от нов претендент за ролята на "империя на злото" и постепенно като такъв започна да се разглежда ислямският свят. За демонизацията на мюсюлманите съдействаха терористичните нападения на радикалните ислямисти от 11 септември 2001 - трагедия, която бе използвана като доказателство за правотата на теоретичните разработки на неоконсерваторите. Тази позиция беше най-ясно формулирана от влиятелният в средите на Републиканската партия покоен неоконсервативен теоретик Майкъл Ледийн (който навремето бе сред хората, лансирали теорията за "българската следа" в атентата срещу папа Йоан-Павел II - б.р.). Основната му теза, беше, че "съвременният ислямски свят, представлява своеобразно ново издание на фашизма" и доколкото "фашизмът не признава никакви правила", победата срещу него (т.е. срещу мюсюлманския свят) може да бъде постигната само с много твърди и откровено агресивни действия, които в името на "благородните" крайни цели, могат и да пренебрегнат редица фундаментални демократични норми. От началото на 90-те години Майкъл Ледийн призоваваше за американска военна намеса в Афганистан и Ирак, а също за война срещу Иран, Сирия и Ливан, а в перспектива - дори срещу Саудитска Арабия. След трагедията от 11 септември, Ледийн окончателно беше обявен за "политически пророк" от радикално настроените американски републиканци.

Смисълът на концепцията за "Големия Близък Изток" е да обоснове пряката интервенция на американската военна и политическа система в ислямския свят: свалянето на онези режими, които отказват активно да сътрудничат със САЩ, предприемане на военни действия срещу Иран, Сирия, Ливан, а след това и срещу Саудитска Арабия, както и потискане, включително и със сила, на всяка политическа опозиция в лоялните на Вашингтон ислямски държави. Тоест, този геополитически мегапроект може да се разглежда като открито обявяване на война на целия ислямски свят, чиито политически режими - както радикалните, така и умерените и дори сравнително проамериканските - се оказват в тази ситуация своеобразни "изкупителни жертви", които следва да бъдат подложени на тотална трансформация. Освен всичко друго, този проект предполага усилване на прякото американски влияние в постсъветското пространство, включително в Централна Азия, Кавказ (Южен и Северен) и Северното Черноморие.

Началото на инициираната от САЩ насилствена трансформация на Близкия Изток не закъсня.  Драматичните събития, стартирали през декември 2010 с масовите протести в Тунис и добили впоследствие известност като "арабската пролет", станаха възможни, най-вече, заради натрупването на критична маса от вътрешни конфликтогенни фактори в много държави от Северна Африка и Близкия Изток (1). В същото време, поне според мен, т.нар. "арабска пролет" представлява поредица от "цветни революции", т.е. прозападни, а най-често откровено проамерикански преврати, инспирирани, в една или друга степен, в интерес на Запада (САЩ), с помощта на инструментариума на мрежовите войни. Като ключов субект в хода на "цветните революции" се изявява един или друг външен играч, опиращ се на вече създадените в конкретната страна мрежи от прозападно настроени неправителствени организации. Във всички досегашни "цветни революции", външният играч (дори ако се изявява по-скоро в ролята на наблюдател) оказва въздействие върху осъществяващите се трансформации и осигурява широка обществена и дипломатическа подкрепа за "революционерите". Той участва, пряко или косвено, както в неутрализацията на властта (принуждавайки я да се откаже от активното противодействие срещу революционерите), така и в стимулирането и организирането на действията на опозицията (2). Спектърът на предприеманите от него действия е достатъчно широк: от осъществяването на информационно-психологически войни (използвайки за целта различни икономически лостове или санкции), до пряко участие във военните действия срещу режима. Всички тези елементи на "мрежовите войни" бяха успешно приложени от Запада в хода на стартиралото преструктуриране на Арабския Изток.

Ислямисткият феномен

От 70-те години на миналия век насам, в характерна особеност на развитието на обществено-политическите процеси в Близкия Изток и Северна Африка се превърна нарастващото влияние на политическия ислям. Няколко десетилетия по-късно, преминавайки успешно периода на политическо съзряване, ислямистите демонстрират в ключовите моменти, че са се превърнали в най-организираната сила в региона, претендираща да определя бъдещето му (3). Ликвидирането на светската диктатура на Саддам Хюсеин в Ирак, създаването на доминирана от ХАМАС палестинска квазидържава в сектора Газа, ръстът на популярността на шиитската Хизбула в Ливан, свалянето, в хода на "арабската пролет", на светските режими в Тунис, Египет и Либия (в Египет то се оказа временно), както и стремежът на всяка цена да бъде свален (или поне тотално отслабен) сирийският президент Башар Асад, доведе до сериозни деформации в регионалния политически процес. Ситуацията се задълбочава от наличието на стари проблеми, като конфликтите между Палестина и Израел, Северен и Южен Судан, кюрдският сепаратизъм, напрежението в Афганистан (което се усилва след изтеглянето на основната част от американския корпус), нестабилността в Пакистан и т.н.

В Сирия, от март 2011 насам продължава гражданската война, в която срещу режима на Асад се сражават въоръжените групировки на опозицията, чиито гръбнак са радикалните ислямисти, мнозина от които са наемници от арабските и мюсюлмански държави или от мюсюлманската диаспора в Европа, включително бойци на Ал Кайда. Активна подкрепа за тяхната подготовка, финансиране и въоръжаване им оказват монархиите от Персийския залив, Турция и водещите държави от НАТО. Така, в Турция се намира център за подготовка на сирийската въоръжена опозиция, с чието военно обучение са ангажирани турски офицери. Въоръжаването на противниците на Асад пък се финансира от Катар и Саудитска Арабия, като в разпределянето на оръжието са ангажирани сътрудници на ЦРУ, специално командировани за целта в Турция (4).

Паралелно с това, САЩ и ЕС се опитват да използват в борбата си срещу режима в Дамаск международната терористична мрежа Ал Кайда. Сред нейните структури е и добилата печална известност през последната година и половина терористична групировки Ислямска държава (ИД), контролираща част от територията на Ирак и Сирия.

ИД възниква още през 2006, по време на американската окупация на Ирак. По това време сунитската ислямистка групировка беше известна като Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) и си поставяще за цел "борбата с окупаторите" (Левант идва от латинския превод на арабското географско понятие Аш-Шам, с което се обозначават днешните Сирия, Ливан, Палестина и част от Йордания). След началото на гражданската война в Сирия през 2011, част от формациите на ИДИЛ се прехвърлиха на сирийска територия, присъединявайки се към действията на въоръжената опозиция срещу правителствената армия. Бойците на ИДИЛ овладяха част от периферната сирийска провинция Ракка, въвеждайки там законите на шариата. Показателно е, че по онова време действията на ИДИЛ, както и на другите опозиционни сили, се подкрепяха от водещите държави от НАТО и от монархиите от Персийския залив, обявяващи се за свалянето на президента Асад.

През август 2014, използвайки недоволството на част от сунитските племена в Северен Ирак от доминацията на шиитите в правителството в Багдад и незачитането правата на сунитите, бойците на ИДИЛ се намесиха в конфликта между сунитската общност и правителството на Нури ал-Малики, предприха успешно настъпление във вътрешността на Ирак и превзеха редица градове, включително втория по големина иракски град Мосул. В завзетите от тях райони ИДИЛ осъществява масови репресии и терор срещу етническите и религиозни малцинства (кюрди, мюсюлмани-шиити, йезиди, християни). Бойците на ИДИЛ дори се опитаха да разширят настъплението си към Ливан и застрашиха Йордания. Малко по-късно терористичната групировка обяви, че създава на завзетите от нея територии Ислямска държава (Халифат), начело със своя лидер Абу Бакър ал-Багдади, провъзгласен за халиф.

Опитвайки се да развият военния си успех, бойците на ИД предприеха настъпления към Киркук, в района на петролните находища на Иракски Кюрдистан, но бяха спрени от кюрдските въоръжени сили "пешмерга". Водещите държави от НАТО, начело със САЩ декларираха подкрепата си за кюрдите в сблъсъка им с ИД и започнаха да доставят военна техника в Иракски Кюрдистан, който след падането на режима на Саддам Хюсеин получи широка автономия и де факто (но не и де юре) представлява самостоятелно държавно образувание. В момента САЩ, ЕС и Израел, на практика, тласкат кюрдите към официално обявяване на независимост, разчитайки да превърнат бъдещата независима кюрдска държава във влиятелен прозападен фактор в региона. Западната военна подкрепа за кюрдите в конфронтацията им с ИД се обуслява и от факта, че експанзията на ислямистите застрашава петролната зона на Киркук и кюрдската "столица" Ербил, където има представителства на много западни компании.

Вследствие на това Вашингтон и Лондон стартираха въздушни бомбардировки на териториите, контролирани от ИД, и обявиха формирането на коалиция от 40 държави (инициаторите и предварително изключиха присъединяването към нея на Иран и Сирия) за борба с ислямистите. Паралелно с това, американските ВВС бомбардират позициите на ИД не само в Ирак, но и в Сирия, без да информират за това властите на двете страни. Тоест, всички действия на САЩ за борба с Ислямска държава на практика потвърждават, че целите на американската политика в региона остават неизменни: свалянето на режима на Башар Асад в Сирия, идване на власт в Багдад на сили, враждебно настроени към Техеран и Дамаск, максимално отслабване позициите на Иран и шиитското движение Хизбула в Ливан, а в перспектива и евентуалното насочване на "джихада" към границите на Русия. При това във Вашингтон разчитат, че украинската криза ще привлече цялото вниманието и сили на Москва, ограничавайки възможностите и да подкрепя приятелски настроените към Русия правителства в Близкия Изток.

Украинската криза

За избухването на кризата в Украйна, която има и силно външно измерение, допринесоха редица вътрешни фактори. Най-важните сред тях са системната корупция и изключително влиятелната олигархична прослойка, които на практика обслужваха интересите на Запада в страната, както и наличието на голям брой прозападно настроени (и финансирани) неправителствени организации, мрежи за мониторинг и т.н. В резултат от мощното синергично въздействие на външните и вътрешни фактори, в Украйна беше извършен "откровен държавен преврат" (изразът е на американския геополитик Джордж Фридман), осъществен от "държавата в сянка", създадена и финансирана от САЩ и ЕС. В нейна ударна сила пък се превърна формираната през последните двайсетина години с активно западно участие в Украйна (както и в други постсъветски държави и в Близкия Изток) мрежа от ултранационалистически организации, която трябваше да гарантира необратимия характер на разрива на икономическите, политически и социални връзки на Украйна с Русия и Митническия съюз (5), окончателно откъсвайки Киев от сферата на влияние на Москва.

През последните години САЩ съзнателно се стараеха на поддържат Украйна в състояние на "перманентна революция". Според редица ирански експерти например, Украйна се е превърнала в поредния инструмент в битката на Запада за "свят без Русия". Тоест, не става дума за установяване на демократичен политически ред и стабилност в страната, напротив - Украйна се превърна в бойно поле на жестокото геополитическо съпернимчество между Вашингтон и Москва. Събитията в Киев до голяма степен бяха резултат от опитите на САЩ и НАТО да разширят собствената си зона на влияние за сметка на Украйна, игнорирайки факта, че тя винаги е била в сферата на жизненоважните руски интереси. Така, споменатите по-горе ирански анализатори стигат до извода, че "основният дестабилизиращ фактор е еднополюсния модел на световно устройства, а Америка остава вярна на себе си, демонстрирайки безгранично високомерие и налагайки фалшива интерпретация на украинските събития с цел да привлече колкото се може повече държави в глобалната си схватка с Русия, продължава да следва стратегията си за по-нататъшно разширяване на НАТО на Изток" (6).

Като следствие от това, центробежните процеси в Украйна позволиха на Крим да се върне в състава на Русия, а на територията на Донецка и Луганска области, които се обявиха за независими, да се разгорят ожесточени сражения, които не само влошиха рязко вътрешнополитическата ситуация в Украйна, но и в цялото Северно Черноморие (като минимум). Така, в нашумялата си статия "Украйна, Ирак и черноморската стратегия", президентът на частната разузнавателна и аналитична компания Stratfor Джордж Фридман настойчиво прокарва тезата, че американските стратези трябва да престанат да разглеждат Украйна, Ирак и Сирия като отделни театри на военни действия, тъй като те всъщност са компоненти на един и същи театър, чиито център е Черно море (7). Според Фридман, на този театър САЩ имат два противника - Русия и т.нар. Ислямска държава, като последните са и противници помежду си. Но, в качеството си на противници на САЩ, и Русия, и Ислямска държава се опитват да пренасочат вниманието на американците от себе си към другия, което означава че принуждават САЩ да разпиляват силите си. При това самата Америка не възнамерява да използва пълномащабно въоръжените си сили, а вместо това се стреми да постигне целите си, променяйки регионалните силови баланси и въоръжавайки своите съюзници, ключеви сред които, според Фридман, са Турция и Румъния.

На практика обаче, както посочват редица други политолози, Ислямска държава е ценен съюзник на Съединените щати в усилията им да създадат мащабно огнише на хаос в Близкия Изток, откъдето след това нестабилността ще може да се прехвърля към Европа, Русия, Китай или някой друг регион, който американците възнамеряват да отслабят. Оттук следва, че американският елит се ориентира към осмисляне на текущите и бъдещите събития с понятията на световната война. Впрочем, в тази еволюция на американските стратези няма нищо неочаквано: предишната световна финансово-икономическа криза, чиито мащаби са сравними само с тези на сегашната криза, намери решението си именно чрез Втората световна война. Световната война позволява на победителя да прекрои политическата карта на планетата, да овладее нови пазари и да анулира стари дългове (каквито САЩ имат повече от достатъчно), а също да наложи нови правила на играта в международната политика и икономика. Последното в момента е най-важно за Вашингтон, тъй като в рамките на сега действащите правила, наложени навремето от нея, самата, Америка вече не може да поддържа глобалната си доминация и е изправена пред перспективата за появата на нов световен хегемон, в лицето на Китай (8).

Другите рискови зони

Многобройни предизвикателства, рискове и заплахи за сигурността възникват и в другите субрегиони на Черноморско-Каспийския макрорегион - в Каспийската зона и Кавказ (Южен и Северен).

Районът на Каспийско море фигурира в стратегическите документи на САЩ още от 1997, когато авторите на доклада "Стратегия за националната сигурност през новия век" на Съвета за национална сигурност, откровено декларираха, че "в зоната на американската енергийна сигурност влиза и Каспийският басейн, чиито потенциални петролни запаси се оценяват на 200 милиарда барела". Последваха докладите "Стратегия-98" и "Стратегия-99", в които буквално се повтаряха изводите за значението на американския контрол над тази зона (9). В разработването на плановете за установяването на контрол над Каспийския регион бяха привлечени значителни политически и интелектуални ресурси, включително такива "мозъчни центрове" като Фондация Херитидж, Корпорация RAND, Центърът за национална сигурност на Института Хъдсън, Институтът за национална стратегия към Университета по национална отбрана, Съветът за национална сигурност, Центърът за международна сигурност и сътрудничество, Центърът за политическа сигурност и други. При това решаването на стратегическата задача за установяване на контрол над Каспийската зона и разширяване на американското присъствие там, се съпътстваше със съответните практически действия в политически и дипломатически план.

Следва да се иза предвид, че, като политико-географско и геостратегическо понятие, Каспийският регион заема доста специфично място в структурата на международните отношения. Наред с очевидното си икономическо значение - като източник на енаргоносители и транспортен възел на техния транзит, той има и политическо и военно-стратегическо значение за редица държави. Няма да е преувеличено, ако кажем, че реалните или потенциални запаси на петрол и природен газ в региона са по-малко важни за САЩ и регионалните им съюзници, отколкото геостратегическото му значение като зона, позволяваща значително разширяване на тяхното влияние и (естествено) отслабването на глобалните им съперници - Китай и Русия, както и на такъв регионален геополитически играч като Иран (10). С други думи, Каспийският регион е зона на геополитическите интереси и геостратегическото съперничество на три световни държави - САЩ, Китай и Русия.

Поне от 1994 насам, Пентагонът се опитва да установи "специални отношения" с политическите елити на каспийските държави, декларирали желанието си да следват "мултивекторна" външна политика. Така през 1994 Казахстан беше поканен да се присъедини към програмата на НАТО "Партньорство за мир", което му даде възможност да участва във военните учения на САЩ и Северноатлантическия алианс. В рамките на тази програма например, през 2002 в Казахстан пристигнаха 200 американски военни с цел обучаването на високопланински пехотни части на местната армия. Впоследствие, натрупаният "централноазиатски опит" послужи на американската армия при осъществяването на въздушно-десантната операция в Северен Ирак през март 2003.

За САЩ обаче, основни инструменти за контрол не са "партньорските програми", а военните бази, чието създаване в Каспийския район се превърна в основната задача на тяхната външна и военна политика. Според авторите на американския план за контрол на региона, военното присъствие в него би позволила на САЩ значително да укрепят влиянието си и по-успешно да действат в контролирания от Москва Северен Кавказ. В същото време, то би позволило затварянето на военния обръч около Иран. Според американските стратези, като "оптимална зона" на  военното присъствие на САЩ се очертава принадлежащия на Казахстан полуостров Мангистау (11). Несъмнено, за реализацията на тези американски планове способстваше и продължава да способства нерешеният от каспийските държави (Азербайджан, Казахстан, Иран, Русия и Туркменистан) правен статут на Каспийско море. Успех в това отношение не можа да постигне и провелата се през септември 2014 в Астрахан Четвърта среща на върха на каспийските държави.

По време на посещението в Казахстан на американския секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд през април 2002, местното ръководство даде да се разбере, че е заинтересовано от развитието на тесни връзки не само с Русия и Китай, но и със САЩ. Така, министърът на отбраната Мухтар Алтънбаев заяви, че в контекста на "мултивекторната" външна политика на страната, Астана е склонна да предостави на силите на НАТО в Афганистан три военни бази. Задълбочаването на американско-казахстанските отношения обаче, беше преустановено, при това не толкова заради съпротивата на Русия и Китай, колкото заради очертаващата се финансова криза. Предвид проблемите, с които се сблъскаха в Афганистан, нарастващите икономически трудности и очерталите се разногласия със съюзниците от коалицията, САЩ не бяха в състояние да отделят необходимия за тази "операция" финансов ресурс. Те обаче не се отказаха напълно, а само отложиха реализацията на плановете си. Поредният бум на войната с международния тероризъм, на чията ескалация сме свидетели напоследък и която беше обсъждана на последната среща на НАТО в Нюпорт (т.е. още преди нападенията на ислямистите в Париж и Копенхаген) бележи нов етап от активизацията на американските усилия в тази посока.

През последните години, ограничавайки усилията си за "спечелването" на Казахстан, американският елит концентрира вниманието си към Азербайджан и Туркменистан. САЩ и НАТО отреждат специална рола на Баку в Каспийския регион. Както отбеляза бившият помощник на държавния секретар за Европа и Евразия Даниел Фрийд, "успешното стратегическо сътрудничество между САЩ, Турция и Азербайджан позволи да се премине към изграждането на енергийна инфраструктура от ново поколение по Южния коридор, която ще помогне на Европа да диверсифицира маршрутите на снабдяването си с енергоносители, разчитайки на азербайджанските и, като цяло, на каспийските енергоносители, доставяни и през Турция" (12).

Неслучайно патронажът при реформирането на азербайджанската армия беше поет именно от Анкара. В момента, в рамките на НАТО" се реализират осем програми, включително за борба с тероризма, защита на водното и въздушно пространства и най-вече на каспийския шелф. Работи се за създаването на американски военни бази (в Кюрдамир, Насосная и Гюли), в които ще бъдат разположени специални части. Сред задачите пред последните е гарантиране сигурността на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Освен това, за контрола над Каспийския регион през 2003 беше приета програма за създаването на специална структура "Каспийска стража" (Caspian Guard), в чиито гръбнак следва да се превърнат американските мобилни сили и военни части на държавите участници в западните енергийни проекти. Тази програма предполага формирането на подразделения със специално предназначение и полицейски сили в каспийските държави, които да могат да реагират бързо и адекватно при възникване на извънредна ситуация, както и да осъществяват граничен контрол. Показателно е, че САЩ и Турция не само планират да осъществяват подготовка на военни контингенти от каспийските държави (в момента става дума за Азербайджан и Казахстан), но и да им оказват различен вид икономическа и политически помощ. Последното дори стимулира някои азерски политици да лансират формулата "една нация - една армия". Така, група депутати от Меджлиса в Баку предложи националната армия на страната да бъде обединена с турската, мотивирайки предложението си с необходимостта отношенията между двете страни да се градят като тези между Молдова и Румъния.

Следва да подчертаем, че, според редица руски военни анализатори, позицията на Вашингтон и Анкара по отношение на Каспийския регион органично се вписва в концепцията за наличието на "челни оперативни бази", предполагащо тяхното непълно натоварване с ограничени американски военни контингенти, сменящи се на ротационен принцип и разполагащи с минимален комплекс военна оборудване. Тяхна приоритетна задача е провеждането на военни учения и подготовката на въоръжените сили на регионалните съюзници. Както е известно, за целта САЩ планират да използват 3-та въздушно-десантна група със специално предназначение, дислоцирана във Форт Браг (Северна Каролина), която дълги години участваше във военните операции в Афганистан (13).

Битката за Туркменистан

Междувременно, Туркменистан също се превърна в своеобразно "бойно поле", на което китайските и западните енергийни компании водят мащабна тайна война. Доста показателна в това отношение е западната подкрепа за плановете на Ашхабад да прокара 300-километров тръбопровод по дъното на Каспийско море, който да свърже пристанище Туркменбаши в западната част на страната с терминала в района на Баку. Естествено, против този проект се обявиха Русия, Иран и Китай. Като най-голям регионален производител на природен газ, Иран несъмнено защитава собствените си интереси. Руската енергийна политика пък е ориентирана към гарантиране на пряк достъп до потребителите на енергоносители в Евразия и формирането на общ енергиен консорциум с другите добиващи петрол и природен газ държави от региона. На свой ред, Китай не е склонен да допусне големи количества туркменски газ да бъда изнасяни на Запад, още повече, че въпреки твърденията на Ашхабад, че до 2020 страната ще произвежда по 155 млрд. куб. м газ годишно, прогнозата на Международната агенция по енергетика е два пъти по-ниска. Що се отнася до американската позиция по въпроса, за САЩ е важно енергоносителите, изнасяни за Европа, Турция и дори Китай да идват от находища, които се контролират от тях, или поне да минават през територията на стратегически лоялни към Вашингтон държави. Въпросната лоялност се гарантира от военното присъствие на САЩ в един или друг регион, затова американците се стремят да го постигнат с всички възможни средства. В частност, преди две години Вашингтон анонсира пред Ашхабад интереса си да използва голямото каспийски пристанище Туркменбаши, където някога беше разположена базата на съветския каспийски военен флот, за целите на мисията си в Афганистан. Туркменистанските власти обаче игнорираха тази оферта, което накара САЩ да стартират подговката за дестабилизирането на страната, като в качеството на ударна сила трябваше да бъдат използвани въоръжените бунтовнически отряди, разположени на територията на съседен Афганистан. Така, през май 2014 беше осъществен пореден опит за нахлуване, като подкрепяните от талибаните бунтовници атакуваха туркменистанската граница едновременно в няколко участъка. И макар че не успяха да я преминат, в лагерите, разположени в Афганистан, продължават да се набират "моджехидини", трупат се запаси от оръжие и боеприпаси, а междувременно се изграждат и нелегални терористични "клетки" на туркменистанска територия. Според повечето анализатори, Ашхабад почти няма шансове да се справи с мащабно нахлуване откъм Афганистан и пред него се очертават два възможни варианта: или да се приюти под крилото на западната "антитерористична коалиция" и се съгласи да приеме на своя територия "миротворчески контингент", или да поиска гаранции за неутралитета на Туркменистан от Русия и Китай (14). Ако се съди по резултатите от миналогодишнатга среща на каспийските държави в Астрахан, Ашхабад е по-склонен да се ориентира към втория вариант.

Както е известно, на срещата в Астрахан, наред с руския президент Путин участваха държавните глави на Азербайджан - Илхам Алиев, Иран - Хасан Рухани, Казахстан - Нурсултан Назарбаев и Туркменистан - Гурбангули Бердимухамедов. Основният резултат от нея беше политическата декларация на "каспийската петорка" за недопускане в Каспийския регион на въоръжени сили на външни държави. Петимата президенти се споразумяха и относно суверенитета на всяка страна върху 15-милната и акваториална зона. В същото време обаче, окончателното изготвяне и приемането на конвенцията за правния статут на Каспийско море бяха отложени с две години, т.е. до следващата среща на върха.

Афганистанският фактор

В същото време, сериозно влияние върху динамиката на развитието на ситуацията в Каспийския регион оказват събитията в доскоро окупирания от САЩ и съюзниците им Афганистан, където вече над трийсет години се води кървава гражданска война. През септември 2014 президент на страната стана Ашраф Гани Ахмадзай, който се съгласи да бъде сформирано правителство на националното единство и да сподели властта с конкурента си на скандалните президентски избори - бившият афганистански външен министър Абдула Абдула. Първата стъпка на новия президент беше подписването на двустранно споразумение за сътрудничество във военната сфера между Вашингтон и Кабул, даващо "законно основание" за продължаване на американското военно присъствие в Афганистан. Любопитно е, че Ашраф Гани е сред пущунските лидери, които през 70-те години на миналия век завършиха Американския университет в Бейрут с стипендии на Агенцията за международно развитие на САЩ, а след това бяха поканени да работят в Световната банка и други международни организации. Нещо повече, новият афганистански президент е американски гражданин и е креатура на Вашингтон. В тази връзка, рисковете за националната сигурност на съседните на Афганистан държави (включително на Русия и Китай) съществено нараснаха. В случая от значение са не толкова вътрешнополитическите процеси в тази страна, а присъствието на нейна територия на различни централноазиатски терористични групировки, разполагащи със сериозна нелегална мрежа в постсъветските републики от региона и стремящи се да ги разшират и в населените с мюсюлмани части на Русия и Китай. За превръщането на Афганистан в тяхно убежище и основна военна база допринесоха и специалните служби на САЩ, които разполагат с множество свои агенти в редиците им. Струва ми се също, че последните ще бъдат активирани съвсем скоро (15). Тоест, изборът на новия афганистански президент не е непосредствено свързан с безопасността на региона. Реалната опасност от съществуването на "афганистанския възел" е свързана най-вече с американското присъствие в тази геостратегически важна точка. В тази връзка, Русия със сигурност ще бъде принудена да предприеме адекватни военно-политически и полицейски мерки за да укрепи южния си фланг, да повиши ефективността на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), да укрепва двустранните си военни връзки с Узбекистан и да сътрудничи по-тясно по афганистанското направление както с Китай, така и с всички каспийски държави. Все по-актуално става постигането на по-широко взаимно разбирателство между тях по основните въпроси на международния и регионалния дневен ред и повишаването на взаимната предсказуемост пред лицето на общите предизвикателства, рискове и заплахи. Следва да се подчертае, че в съвсем близко бъдеще, четири от общо петте каспийски държави (Русия, Казахстан, Иран и Туркменистан) ще бъдат, по един или друг начин, ангажирани с дейността на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) - глобална организация с конкретна стратегия и ясни механизми за финансиране на прокарваните от нея проекти. Това може до промени повечето геополитически и икономически въпроси, пред които е изправен Каспийският регион.

Някои регионални експерти смятат за абсолютно необходимо и изключително актуално, без да се чака края на преговорния процес за определяне правния статут на Каспийско море, да се инициира широка дискусия и формулиране на «Стратегия и тактика за гарантиране сигурността на Каспийския регион», която да залегне в основите на външната политика както на държавите от региона, така и на тези, които имат сериозни икономически интереси и са заинтересовани от сигурността на собствените си инвестиии, ресурсните и логистичните си проекти (16). Според тях, сред основните принципи на тази „Стратегия“ трябва да бъдат:

- недопускане на военно присъствие на нерегионални държави в Каспийския регион;

- установяване на регионален контрол върху процесите на количествено и качествено нарастване потенциала на „каспийските групировки“ на въоръжените и военноморските сили на каспийските държави;

- максимално широко сътрудничество между каспийските държави в полицейската сфера с цел недопускане проникването и присъствието на трансгранични терористични организации в общата „каспийска сфера на сигурност“;

- разширяване на икономическото сътрудничество с всички външни играчи;

- формиране на система за регионален междудържавен контрол на екологичните и други рискови фактори, включително по въпросите за индустриалната сигурност на експлоатацията на енергийните и други ресурси на Каспийско море.

Мястото на Кавказ в „голямата шахматна игра“

Що се отнася до Кавказ, регионът също е въвлечен в „голямата шахматна игра“ (17). Признатите от международната общност суверенни държави от Южен Кавказ (Грузия, Азербайджан, Армения) провеждат доста различаващи се една от друга външни политики. Грузия например последователно работи за присъединяването си към ЕС и НАТО. Нов момент е опитът за формиране на регионален отбранителен алианс с участието на Грузия, Азербайджан и Турция, също свързан с НАТО. При това всеки от потенциалните участници вижда полза за себе си от него: Грузия – защита от „руската заплаха“, Азербайджан – изолацията на Армения при ново изостряне на конфликта в Нагорни Карабах, а Турция – усилване на влиянието си в Южен Кавказ.

Азербайджан балансира между Вашингтон и Москва и е много близък с Турция, докато отношенията му с Иран са напрегнати (заради проблема с Южен Азербайджан), а Карабахският въпрос продължава да травмира националното самосъзнание на азерите. В същото време отношенията на Баку с ЕС са противоречиви, заради обвиненията на Брюксел, че в страната се нарушават човешките права, и неясната позиция на европейците във връзка с новото изостряне на Карабахската криза. В същото време азербайджанското правителство поддържа тесни контакти с НАТО, а икономическите връзки с ЕС са от ключово значение.

Армения пък се ориентира към Русия, развива отношенията си с Иран и има сериозни противоречия с Турция. Страната е член на ОДКС, а на територията и има руски военни бази. В момента, Ереван преговаря за присъединяване към Евразийския съюз. В същото време позициите на либералната опозиция в Армения се засилват не само заради подкрепата от Запада, но и заради лошата социално-икономическа ситуация.

Частично признатите държави от Южен Кавказ (Абхазия и Южна Осетия) са изцяло ориентирани към Русия и решават проблемите на своята сигурност и социално-икономическия си растеж благодарение на нейната военна и финансово-икономическа помощ. Непризнатият до този момент на международната сцена Нагорни Карабах пък се стреми да се превърне в суверенна, независима държава.

В Северен Кавказ се осъществяват редица антируски геополитически мегапроекти, сред които експертите обособяват три, особено опасни за националната и регионална сигурност на Русия – западният (който е, преди всичко, американски), арабско-ислямисткият (уахабитски) и туранският (турски) (18). Водещ сред тях е западният проект, а и двата други, въпреки относителната им автономност, активно се подкрепят от САЩ и техните съюзници. В резултат от това в региона постоянно се подклажда сепаратизмът, национализмът и религиозният фанатизъм, запазват се огнищата на напрежение, взаимните териториални претенции и т.н. През последните петнайсетина години тук особено активно се „експлоатира“ религиозно-етническият фактор.

Заключение

В заключение може да се направи изводът, че от пролетта на 2013 (началото на украинската криза, последвана от новата фаза на антитерористичната кампания в Близкия Изток) насам, ситуацията в Черноморско-Каспийския регион значително се изостри. Афганистан и Ирак се оказаха само върха на айсберга на „войната срещу международния тероризъм“, доколкото основното завоевание на САЩ и съюзниците им от НАТО се оказа военното присъствие по границите на Русия и Иран, в самото „сърце“ на мюсюлманския Изток, на кръстопътя на най-важните транспортни маршрути. С идването в Белия дом на Барак Обама, по цял ред причини и поради преплитането на множество политически и икономически противоречия, американският „скок на Изток“, т.е. проникването в Каспийския регион – най-важната геополитическа точка, в която се преплитат интересите на световните сили – САЩ, Китай и Русия, и регионалните играчи – Турция и Иран, специалните служби и транснационалните корпорации, беше спрян. В момента обаче, пред очите ни се развива нова глобална авантюра – САЩ, Франция, Великобритания и някои монархии от Персийския залив, под предлог, че започват нова фаза в борбата срещу международния тероризъм, пристъпиха към фактическото разчленяване на Ирак и стартираха нова фаза в битката за свалянето на режима в Сирия, която стана обект на непровокирана агресия. Западът и някои арабски държави са максимално заинтересовани и правят всичко за да насочат активността на терористичните ислямистки организации, от типа на Ислямска държава, в северна посока. За Русия и съюзниците и това означава, че след „решаването на проблема“, породен от терористичния „халифат“ на Ислямска държава, в следващо направление на повишената активност на западната антитерористична коалиция може да се превърне Кавказско-Каспийският регион. Това ще засегне непосредствено стратегическите интереси и националната сигурност на Русия и нейните съюзници, затова Москва се нуждае спешно от адекватна оценка на ситуацията и практическата реализация на необходимите и разностранни превантивни мерки.

Бележки:

1. Шлыков П. Ближневосточная политика Турции в контексте «арабской весны». http://perspektivy.info.
2. Добаев И.П., Добаев А.И. Терроризм и антитеррористическая деятельность в Российской Федерации. – Ростов н/Дону, 2011. – С. 115.
3. Демченко А. «Арабская весна» и политика России в ближневосточном регионе. http://perspektivy.info. Дата обращения 15.09.2012г.
4. Ibid.
5. Панкратенко И. «Украинская партия» Москвы.  http://www.stoletie.ru/print.phd?ID=264370.
6. Бобкин Н. Россия – Украина: Взгляд из Тегерана. iran.ru/news/analytics/92861/Rossiya_Ukraina_Vzglyad_iz_Tegerana
7. G.Friedman, Ukraine, Iraq and a Black Sea Strategy http://www.stratfor.com/weekly/ukraine-iraq-and-black-sea-strategy#axzz3CRH0cQgS .
8. Дзюба А. Черноморская стратегия как пролог к мировой войне? http://www.fondsk.ru.
9. Сабиров Икрам. Штормовое предупреждение. http://www.stoletie.ru.
10. Панкратенко И. Безопасность Каспийского региона и второй этап «международной войны с терроризмом» США. http://www.bs-kavkaz.ru.
11. Сабиров И. Указ. Соч.
12 Колесников А. США и Турция реализуют на Каспии концепцию передовых военных баз. http://www.regnum.ru/news/fd-abroad/kazakhstan/1850239.html.
13. Колесников А. Указ. соч.
14. Сабиров И. Указ. Соч.
15. Николаев И. Чего ждать Москве от смены власти в Кабуле? http://www.stoletie.ru.
16. Панкратенко И. Указ. соч.
17. По-подробто, виж: Добаев И.П. Кавказский макрорегион в фокусе геополитических интересов мировых держав: история и современность. – Ростов н/Дону: Изд-во ЮНЦ РАН, 2007.
18. Виж: Добаев И.П. Дискурсивные практики геополитической идентификации России в условиях глобализации и регионализации. http://www.geopolitika.ru.

* Авторът е преподавател в Южноруския федерален университет в Ростов на Дон

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017