24
Съб, Авг
4 New Articles

Военният компонент на оста Москва-Техеран

брой 2 2015
Typography

Значението на състоялото се в края на януари посещение на руския министър на отбраната Сергей Шойгу в Техеран (първото от петнайсетина години насам), по време на което той и иранският му колега Хюсеин Дехган подписаха споразумение за военно сътрудничество, се оценява от анализаторите като ключово не само във военно-технически, но и регионален и дори в глобален план. То е първото в тази област в цялата история на двустранните отношение на правителствено ниво. При това става дума за официално споразумение, а не за поредния меморандум за намерения, каквито Москва и Техеран неведнъж са подписвали, особено в сферата на търговско-икономическото сътрудничество (включително през последните две години, откакто президент на Иран е Хасан Рухани), без след това да ги изпълняват.

Както е известно, в момента и двете държави са обект на санкции, наложени им от Запада, които целят ерозията на тяхната икономическа и военна мощ. Именно това ги тласка към сближаване, още повече, че политиката на САЩ и част от европейските им съюзници по отношение на мюсюлманския свят доведе през последната година до нов връх на насилието и екстремизма, които вече преливат извън рамките на т.нар. Голям Близък Изток, прехвърляйки се на територията на Европа.

Американските военни намеси в Афганистан и Ирак провокираха невиждан до момента ръст на тероризма в Евразия. Затова обединяването на усилията на Русия и Иран в сферата на сигурността, което беше дискутирано по време на посещението на Шойгу в Техеран, е повече от актуално. Потвърждава го и позицията на иранския върховен лидер Али Хаменей, според който "могъща Русия и независим Иран са стълбове на регионалната и глобална сигурност".

Основата за сближаването между Москва и Техеран

Сред ключовите постановки на споразумението, подписано в иранската столица е, че Русия и Иран се ангажират съвместно да се противопоставят на "чуждестранните военни намеси на територията на държавите от близкоизточния регион". Това означава, че двете страни заедно ще се борят със заплахите и военния натиск, както и със санкциите, наложени им от САЩ и Запада, като цяло. Сергей Шойгу потвърди тези намерения, отбелязвайки че: "двустранното ни сътрудничество ще повиши военната мощ на нашите страни и ще има голямо практическо значение за руската и иранската армии". Според него, по време на престоя си в Техеран, той е обсъдил с министър Дехган "основните международни и регионални проблеми в сферата на сигурността и особено ситуацията в Близкия Изток и Афганистан". На свой ред, иранските медии акцентираха върху факта, че Шойгу е информирал колегата си, че Русия е склонна да преразгледа решението си да отмени доставката за зенитно-ракетни комплекси С-300 за армията на аятоласите или да предложи равностойна замяна. Ако това се случи, то би прекратило процеса в Арбитражния съд на Международната търговска камара в Париж, в който иранците претендират за 4 млрд. долара неустойка от Русия заради неизпълнения от нея договор.

В историята на двустранните отношения във военната сфера има както периоди на възход, така и на упадък, като военно-техническото сътрудничество между Иран и Москва беше най-активно през 1989-1991. Тогава бяха подписани четири големи договора за над пет милиарда долара. Споразумението за военно сътрудничество предвиждаше на Иран да бъдат доставени съветски бойни самолети, хеликоптери, зенитни ракетни системи С-200, танкове и дизелови подводници. Промените в Русия след разпадането на Съветския съюз през 1991 обаче, доведоха до това, че под натиска на САЩ и Израел Москва се отдалечи от Техеран, като знакова роля в това отношение изигра подписания през 1995 "протокол Гор-Черномирдин", с който на практика беше прекратено руско-иранското сътрудничество във военната сфера. Според руски  експерти, в резултат от това страната им е загубила около 4 млрд. долара.

Няколко години по-късно, руско-иранските отношения навлязоха в нов етап. Това стана след военната намеса на НАТО в бивша Югославия през 1999 и решението на Москва да се откаже от споменатия протокол. В резултат от това, през 2000-2007 Иран се превърна в третия най-голяма вносител на руско въоръжение. По-късно обаче, военно-техническото сътрудничество между двете държави отново се срина, в резултат от решението на руския президент Дмитрий Медведев да забрани договорената доставка на зенитно-ракетни комплекси С-300, "в съответствие с резолюцията на Съвета на сигурност на ООН", макар продажбата на подобни ракети да не се забранява изрично от международното законодателство, а иранците вече бяха платили аванс за комплексите.

Днешната геополитическа ситуация изглежда по-благоприятна от всякога за поредното сближаване между Техеран и Москва. И двете държави се обявяват против глобалната хегемония на САЩ, обединява ги и общата опасност, свързана с радикалния сунитски ислямизъм, който започна да създава собствени терористични квазидържави в Близкия Изток. Освен това, както Иран, така и Русия бяха силно засегнати от драстичния спад на цените на петрола. Сближава ги и фактът, че руската политика в Украйна и иранската в Близкия Изток се сблъскват с острата критика на Запада, наложил санкции и на двете държави. Тоест, в момента Москва и Техеран са от една и съща страна на барикадата. Навремето Вашингтон и Тел Авив успяха да прекратят сътрудничеството между тях, но сегашната им политика в региона е на път да го възроди. Впрочем, за разлика от САЩ, Израел е наясно с последиците от подобно развитие, затова прави всичко възможно за да не го допусне. Така, твърди се, че по време на последното си посещение в Москва в края на януари 2015 израелският външен министър Авигдор Либерман е направил всичко възможно в тази посока, включително предлагайки страната му да посредничи за разрешаването на украинската криза и преодоляване на сегашната конфронтация между Русия и Запада.

Посещението на руския военен министър в Техеран, както и предшествалите го многобройни споразумения в икономическата сфера, постигнати през миналата 2014, слага край на негативната тенденция в търговията между двете страни. Така, само през 2011-2012 руският износ в Иран е намалял с 44%, достигайки 38 млрд. долара. Същият процес се наблюдаваше и във военната сфера, като според руски експерти, страната им е загубила от възможните, но неосъществени, оръжейни сделки с Иран общо около 13 млрд. долара.

Ето защо, те съветват Кремъл да игнорира очакваната крайно негативна реакция на Вашингтон и да осъществи отменената сделка за комплексите С-300 или да предложи на иранците равностойна по-модерна техника. При всички случаи, оживлението в сферата на военно-техническото сътрудничество между Русия и Иран е в интерес и на двете държави. Проблемът е, дали става дума за чисто тактически ход, породен от моментната ситуация, или Москва и Техеран действително оценяват двустранното сътрудничество като стратегическо, което би означавало, че сме свидетели на залагане основите на стратегическа ос между тях.

Подготовката за постигнатото в Техеран споразумение започна още през октомври 2013, по време на посещението в Иран на командващия руските военновъздушни сили генерал Александър Бондарев, като ключова роля за успешното му финализиране изигра срещата между Сергей Шойгу и Хюсеин Дехган през май 2014 (по време на Третата конференция по проблемите на международната сигурност в Москва), след която те обявиха, че: "Русия и Иран ще развиват военното и военно-техническото си сътрудничество, предвид очерталата се политическа ситуация в света", и поставиха задачата това сътрудничество да премине на принципно ново развище.

През следващите няколко месеца бяха изчистени всички детайли в общите подходи на Москва и Техеран към сътрудничеството в сферата на отбраната, като процесът се удължи заради възникналите междувременно нови предизвикателства, свързани с регионалната сигурност.

Основните принципи на руско-иранското сътрудничество във военната сфера

Изявленията на руския и иранския военни министри след срещите им в Техеран демонстрираха, че двете страни споделят обща визия по проблемите на регионалната сигурност. Според Дехган: "ситуацията в региона и света изисква могъща Русия и могъщ Иран съвместно да съдействат за укрепване на международната сигурност и регионалната стабилност". На свой ред Шойгу акцентира върху това, че "ние сме изправени пред едни и същи предизвикателства и заплахи в региона и можем ефективно да им се противопостави, само ако сме заедно". Впрочем, Хюсеин Дехган уточни и основната обща цел, а именно "борбата срещу намесата на външни сили във вътрешните работи на региона", като изрично посочи, че основната причина за изостряне на ситуацията в Близкия Изток е "деструктивната политика на САЩ, които се месят във вътрешните работи на другите държави". Шойгу очевидно споделя тази гледна точка, още повече, че заплахите и предизвикателствата, които поражда западната активност за Москва и Техеран, са общо взето едни и същи, независимо, дали става дума за Афганистан, Ирак или Сирия. Показателни в тази връзка са думите на руския военен министър, че Русия ще продължи диалога с Иран по проблемите на сигурността по време на руското председателство на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Това даде повод за спекулации, че Техеран най-сетне може да стане пълноправен член на ШОС, към което отдавна се стреми. Ако това действително се случи, то не само би стимулирало процеса на изграждане на нова архитектура на регионалната сигурност, но и ще даде нов импулс за развитие на самата организация.

Сред основните резултати от посещението на Шойгу в Иран несъмнено е и задълбочената дискусия относно новия формат на руско-иранското сътрудничество във военната сфера. Ангажирайки се с иранската ядрена програма, Москва вече доказа, че в стратегическите отрасли не е склонна да се съобразява с капризите и едностранните санкции, налагани от САЩ и ЕС. Сега наред е сферата на отбраната. От друга страна, междуправителственото споразумение, подписано в Техеран, представлява един доста общ документ. Според него, военните министерства на двете страни ще осъществяват обмен на делегации, ще поддържат контакти на ниво генерални щабове, ще участват в съвместни военни учения, ще подготвят кадри и ще осъществяват взаимни посещения на военни кораби.

Очевидно е, че възможностите за сътрудничество в сферата на отбраната между Русия и Иран са много по-големи и те тепърва ще бъдат очертани с допълнителни протоколи, по които вече работят двете военни министерства. В хода на изготвянето им обаче ще трябва да бъде даден ясен отговор на основния въпрос, а именно за формата на двустранното военно-техническо сътрудничество, т.е. дали то ще се реализира просто като търговия с военна техника или ще се върви към военен алианс под една или друга форма. А може би и едното, и другото?

В първия случай нещата опират само и изключително до продажбата на руско оръжие, т.е. на практика за връщане към двата споменати по-горе периода: 1989-1995 и 2000-2007. През първия иранците са закупили от Москва военна техника за около 4 млрд. долара, включително два зенитно-ракетни комплекса С-200ВЭ, 20 изтребители МиГ, 12 фронтови бомбардировачи Су-24МК, 12 хеликоптера Ми-17, три дизел-електрически подводници 877ЭКМ, 126 танка Т-72С и 413 бронетранспортьори БМП-2. През втория период, руските доставки покриваха 85% от целия ирански внос на военна техника, като през този период Техеран получи 33 многоцелеви транспортно-бойни хеликоптери Ми-171 и Ми-171Ш, шест щурмови самолета Су-25УБК и 29 ракетни комплекса Тор-М1.

Между другото, активизирането на руско-египетското военно-техническо сътрудничество също стартира с посещението Сергей Шойгу в Кайро през ноември 2013. Няколко месеца по-късно стана ясно, че двете страни са подписали договори за доставка на руско въоръжение (включително хеликоптери, самолети и системи за противовъздушна отбрана) на обща стойност 3,5 млрд. долара. Западни военни експерти отбелязват, че египетската армия вече използва по време на ученията си руските зенитни комплекси "Бук-М2". Това означава, че е напълно възможно истинските параметри на постигнатото споразумение между Москва и Техеран във военната сфера също да се изяснят доста по-късно. Ясно е обаче, че иранците продължават да са заинтересовани от покупката на нова руска военна техника, включително системи за противовъздошна отбрана С-300 или още по-модерни.

Ето защо във Вашингтон внимателно анализират информацията за посещението на руския военен министър в Техеран, като в тази връзка говорителят на Държавния департамент напомни, че САЩ смятат за неприемлива евентуалната доставка за Иран на руски зенитно-ракетни комплекси С-300. Там обаче изглежда подценяват факта, че Русия и Иран вече разполагат с достатъчно стабилна междудържавна основа за развитие на сътрудничеството си във военната сфера. Защото за Иран това не е просто първото му подобно споразумение с друга държава, но и единственото до момента. И този факт е от доста по-голямо значение за военната сигурност на страната, отколкото реализацията на остарелия договор за доставката на системите С-300, толкова тревожеща американците, които очевидно не са си направили точните изводи от руския военен "пробив" в Египет.

Впрочем, в момента изпълнението на въпросния договор, в първоначалния му вид, е просто невъзможно, поне ако се съди от съобщенията в специализираните медии, че произведените навремето за Иран системи С-300 са били утилизирани, а част от оборудването им е използвано за реализацията на други поръчки (според някои руски експерти например, то е отишло в Азербайджан, който през 2011 купи 16 комплекса С-300ПМУ-2). Русия вече не произвежда системи от групата С-300П, които бяха изместени от по-модерните С-400. Последните засега не са предназначени за износ, тъй като първо следва да покрият нуждите на руската армия - така Министерството на отбраната планира да купи близо 450 от тези системи. Но дори когато руснаците започнат да ги изнасят, първият им чуждестранен клиент най-вероятно няма да е Иран, а Китай. Все пак, на Техеран може да бъде предложена алтернатива - системата С-300В, чиято експортна версия е известна повече като С-300ВМ (Антей-2500). До момента, единственият официално обявен чуждестранен купувач на тази система е Венецуела, макар че през миналата 2014 се появиха непотвърдени официално съобщения, че тя може да бъде доставена и на Египет.

Освен че може да се похвали с рекорден обхват от 400 км, тази система разполага с отлични възможности за прехващане на балистични ракети (впрочем, основното и предназначение е именно борбата с тях). На практика, това е единствената достъпна и за държавите, които не са близки съюзници на САЩ, мултифункционална система, която може да се използва и като противовъздушна, и като противоракетна. Предишните преговори между Москва и Техеран за евентуалната и доставка завършиха безрезултатно, но сега това може да се промени.

Предвид факта, че много държави от региона разполагат с балистични ракети, системата "Антей-2500" може да се окаже твърде полезна на Иран, особено, ако заедно с нея иранците договорят доставката на  зенитни ракетно-оръдейни комплекси  „Панцир-С1”, в допълнение към тези, които получиха от руснаците през 2012. Подобна комбинация, която вече се използва масово в руската армия, рязко би повишила ефективността на системата, като цяло.

Сред най-големите проблеми пред Иран е необходимостта да модернизира военновъздушните си сили, които разполагат предимно със самолети, доставени преди ислямската революция през далечната 1979. Най-модерните изтребители на иранските ВВС са руските MиГ-21, някои от които са купени от СССР през 1990, а други са пленени по време на войната с Ирак. Същото се отнася и за бомбардировачите Су-24 и щурмовите самолети Су-25. Иранците разполагат с известен брой стари френски изтребители Mirage F1, но доставката на резервни части за тях е голям проблем за Техеран.

Гръбнакът на иранските ВВС все още са американските изтребители от 60-те и 70-те години на миналия век: тежките F-4 Phantom II (версии F-4D и E), разузнавателните RF-4E, леките F-5E/F-5F Tiger II и специално купените навремето за борба със съветската въздушна заплаха F-14 Tomcat. Въпреки всички трудности, иранците полагат неимоверни усилия за да запазят боеспособността на самолетите си - както е известно, след като извадиха от екплоатация последните си F-14, преди десетина години САЩ унищожиха почти всички самолети от този модел, както и резервните части за тях, именно за да не попаднат в Иран по линия на черния пазар. Малко по-лесно могат да се доставят резервни части за самолетите F-4 и F-5, но и те са почти напълно амортизирани.

Картината не се променя от наличието на известен брой китайскии самолети F-7M (експортна версия на изтребителя J-7, който пък е копие на съветския МиГ-21), както и на иранските бойни самолети Saegheh и Azaraksh, изкопирани от американския F-5. Макар иранските ВВС да твърдят, че разполагат с над 350 бойни самолети, от тях във въздуха могат да се вдигнат само 150-170, повечето от които са безнадеждно остарели. Затова пък сега Москва може да им предложи изтребители Су-27/Су-30 и МиГ-29СМТ, бомбардировачи Су-34, тренировъчни самолети Як-130, както и хеликоптери от най-различни класове - от Ми-17 до Ка-52.

Впрочем, да не забравяме, че евентуалната доставка на руски самолети или дори ракети и модернизацията на наличния авиационен парк на иранските ВВС ще изисква Русия на практика окончателно да денонсира решението си от 2010, с което се присъедини към санкциите срещу Иран. Много е вероятно, Москва вече да оценява въпросното решение като погрешно, но така или иначе, отмяната му ще зависи и от това, какво може да и предложи Техеран в замяна.

Ако Русия в крайна сметка реши да напусне групата държави, подкрепящи санкциите срещу Иран, това би създало възможност за радикална модернизация на иранските въоръжени сили. Въпреки продължаващата криза на петролния пазар, Техеран разполага със сериозни ресурси: военните му разходи например са около 10 млрд. долара годишно и, поне на теория, общият обем на бъдещите му договори с Москва за доставката на различни видове въоръжение би могъл да достигне 15-20 млрд. долара през следващите 10-12 години. Несъмнено водещо място сред тях ще заемат системите за противовъздушна отбрана, тъй като (както признават и американските военни експерти) във всички войни, които САЩ са водили през последните двайсет и пет години, те са залагали най-вече на тоталното си въздушно превъзходство и поне досега не са срещали адекватна съпротива от страна на противника. Сега това може да се промени и дори и само този факт (без да споменаваме другите последици от формирането на стратегически алианс между Москва и Техеран) е в състояние на породи силна тревога във Вашингтон, а и не само там.

Междувременно, Техеран вече надрасна нивото на обикновен купувач на чуждо въоръжение, доказателството за което са иранските успехи в сферата на ракетните и други технологии, включително такива с двойно предназначение. Затова днес иранците не са склонни да се задоволят с ролята на клиент (макар и ключов) на руските оръжейни корпорации, а предлагат на Москва качествено ново ниво на сътрудничество – съвместни научно-изследователски и опитно-конструкторски работи, т.е. такъв формат на военно-техническо сътрудничество, какъвто Русия поддържа само с Китай.

Твърди се, че иранските военни вече имат конкретни оферти към руските си партньори за съвместни проекти в сферата на ракетостроенето, производството на безпилотни летателни апарати, хеликоптеростроенето и разработването на нови средства за техническо разузнаване. В същото време, Техеран изглежда склонен да приключи сагата с ракетните комплекси С-300. Иранците са дали да се разбере, че няма да се откажат от предложените от Русия вместо тях системи Антей-2500, но предлагат на руснаците да се включат в модернизацията на наличните ирански системи S-200 (те на практика са копие на системите С-300ПС, купени от Техеран още през 1993), която очевидно не е по силите на местния военно-индустриален комплекс.

Според редица анализатори, след преговорите на руския военен министър и иранския му колега в Техеран, двете страни ще ускорят решаването на въпроса за обмена на информация, получавана по линия на техническото им разузнаване. Както е известно, Иран разполага с добре работеща система за мониторинг на оперативната обстановка в Персийския залив, в Русия пък (включително в рамките на ОДКС) активно се работи за възстановяването на качествено ново равнище на системата за наблюдаване на ситуацията по "южното направление", включващо и Централна Азия. Експертите от двете страни отдавна повдигат въпроса за сътрудничество в тази деликатна сфера, още повече, че случващото се в Сирия и постигнатото там взаимодействие, показва, че подобен обмен на информация и разширяването на системата за мониторинг по отношение на Афганистан биха били в интерес както на Москва, така и на Техеран.

Впрочем, резултатите от посещението на Шойгу в Иран съвсем не се изчерпват само с военно-техническата сфера. В Техеран е била обсъждана и ситуацията в Афганистан след изтеглянето на основната част от американския корпус, както и тази в Каспийския регион, без да споменаваме такива важни въпроси като заплахите, породени от наркотрафика и тероризма, които заслужават отделен анализ.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017