24
Съб, Авг
4 New Articles

Приоритетите в самоидентификацията на европейците

брой 2 2015
Typography

Характерна за гражданската идентичност на средностатистическия индивид, освен всичко друго, е неговата разделена лоялност, т.е. множеството форми на самоидентификация. Формирала се е цяла йерархия на общностите, към които се причислява отделният човек: общността на собствения град или селище, на своята провинция, на държавата, като цяло, а нерядко и общността на междудържавното обединение, част от което е и страната, в която живее въпросният индивид.

Да видим как това се реализира в Европа. В редица пространствени общности самоидентификацията на европейците може да се осъществява на три основни равнища: национално-държавно, наднационално и локално. Въпросът е, с коя от тези териториални общности в най-голяма степен се идентифицират европейците в условията на осъществяващия се трансфер на суверенните функции на националната държавата нагоре - към наднационалните структури, и надолу - към локалните общности?

Специално внимание изискват "новите жители" на континента - имигрантите, представляващи другокултурни общности, и най-вече мюсюлманите, чиито дял в общата численост на населението непрекъснато нараства. Как стои въпросът за тяхната самоидентификация на територията на Европа и дали тя се променя? Какво влияние оказва присъствието на чуждокултурни общности върху формирането на обща европейска и национално-държавна самоидентификация?

Трънливият път на формирането на европейската самоидентификация

За правителствата и политическите сили в европейските страни, представляващи движещите сили на интеграционните процеси, конструирането на европейската идентичност се превръща в ключов проблем и най-важно условие за ефективното функциониране на Европейския съюз. Това условие е необходимо за да се избегнат фрагментацията и конфликтите и да се гарантират съгласието и сътрудничеството. Несъмнено съществуват обективни предпоставки за надстрояването на европейската идентичност над съществуващите национални идентичности, като на първо място сред тях са общността на историческите съдби на народите от континента и тяхната социокултурна близост.

Гръцката и римска античност, както и епохата на Просвещението, са понятия на европейската култура. От Европа към целия останал свят се разпространяват принципите за защитата на гражданските права и демократичното държавно устройство, както и идеалите на гражданското общество. При създаването на ЕС влияние върху европейската идентичност оказва общата цел: никой не иска да допусне да се повторят ужасите от Втората световна война. В колективното съзнание на Европа, включващо множество преплитащи се културни и исторически аспекти, изпъкват такива основополагащи елементи, като мирът, свободата и просперитета. Показателно е, че неевропейците често разглеждат европейците като едно цяло ("вие, европейците").

Независимо от това, конструирането на европейската идентичност винаги е било и си остава изключително сложна задача, имайки предвид, че в исторически план идеята за наднационална общност не се формира на масово ниво. В европейската история съперничеството и войните винаги са доминирали над формите на колективно поведение. Държавите от ЕС полагат големи усилия за формирането на европейска идентичност. За първи път това това понятие се използва в копенхагенската "Декларация за европейската идентичност", приета през 1973. Като нейни основни елементи в декларацията са определени представителната демокрация, върховенството на закона, социалната справедливост, икономическият прогрес и човешките права. Акцентира се също върху общите интереси, ангажименти и наследство на европейците (1). В Договора от Маастрихт тезите на Копенхагенската декларация бяха допълнени - там, в частност, се подчертава значението на провеждането на обща външна политика. В договора се говори и за необходимостта ЕС да се отнася с уважение към националната самобитност на държавите-членки (2). В същото време обаче, тази самобитност се игнорира. Така, през 2013 председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой заяви, че сред белезите на нова Европа трябва да бъде ликвидирането на националната идентичност. Ван Ромпой отправи призив за преосмисляне на настоящето и бъдещето на ЕС като организация, обединяваща множество де-юре независими държави. Според него, "постоянното разширяване смесва политическите и географските идентичности, а това на свой ред превръща европейския континент в универсален дом за всички" (3).

Тази реторика се допълва от множество практически стъпки за създаването у гражданите на европейските държави на чувство за принадлежност към "общия дом". Появиха се символи на обединена Европа, включително знаме и химн. За гражданите на страните, присъединили се към Шенген, беше въведен безвизов режим. На корицата на международните паспорти на гражданите на държавите от ЕС си посочва принадлежността им към Съюза. Вече има обща европейска валута и общи шофьорски права, както и общ празник "Денят на Европа", който се отбелязва на 9 май (денят, в който през 1945 приключва войната в Европа и в който през 1950 френският външен министър Робер Шуман лансира идеята за европейската интеграция). На този ден в големите и малки европейски гредове се провеждат паради, фестивали и конкурси. Нагледна представа за отношението към наднационалните институции и степента на развитие на европейската самоидентификация дава представителното социологическо проучване, проведено по поръчка на Европейска парламент през юни 2013 във всички 28 държави от ЕС. Анкетирани са 27624 души на възраст над 15 години (4). Мнозинството респонденти демонстрират положително отношение към ЕС. В отговор на въпроса, "Какво означава за вас, лично Европейският съюз?", 42% от анкетираните посочват възможността "да пътуват свободно, да учат и да работят във всяка част на Съюза", а други 33% свързват ЕС с еврото. В същото време обаче, 27% отъждествяват ЕС с "ненужното харчене на пари", а 24% - с бюрокрацията.

В корелация с тези данни е и отговорът на въпроса "печели ли страната ви от членството си в ЕС?". 50% от анкетираните смятат, че това членство е от полза за страната, в която живеят, 17%  се отнасят негативно към него, за 31% то нито е добро, нито е лошо, а 2% отказват да отговорят. Делът на онези, които оценяват положително членството на страната си в ЕС е най-висок сред жителите на най-развитите континентални европейски държави. Така смятат например, 71% от люксембургците, 68% от германците, 65% от датчаните и 64% от шведите. Напротив, сред британците за които е характерен "островния национализъм", на фона на сравнително високото икономическо развитие на страната, делът на онези, които оценяват положително участието и в ЕС, е едва 33%. Под средностатистическото ниво на положително отношение са и оценките на членството в ЕС в държавите, оказали се най-проблемните в еврозоната по време на глобалната финансово-икономическа криза. В Гърция например, само 34% одобряват членството и в ЕС (на противно мнение са 36%), в Португалия - 36% (38% не го одобряват), в Италия - 41% (24% не го одобряват), а в Испания - 47% (24% не го одобряват). В редица нови членове на ЕС се очертава сериозна диференциация. Така положително оценяват присъединяването на страната си в ЕС само 31% от чехите, 39% от унгарците и латвийците и 41% от словенците. В същото време, 62% от литовците, 55% от румънците и естонците, 53% от поляците и 51% от българите се отнасят положително към членството на страните си в Съюза. Делът на обявяващите се "против" в тези държави е сравнително малък - съответно, 8%, 10%, 9%, 10% и 7%. Впрочем, във всяка от новите страни-членки немалко респонденти оценяват влизането им в ЕС "нито добре, нито зле". При това нерядко хората от тази група се оказват повече от тези в останалите, варирайки между 1/3 и 1/2 от анкетираните.

В социодемографски план, по-предразположени към европейска самоидентификация изглеждат мъжете, младите хора и гражданите с по-високо образование и доходи. Напротив, по-слабо обезпечените са склонни да смятат, че членството в ЕС няма да подобри положението им. Характерен пример за това е, че членството в Съюза се оценява позитивно от 67% от управленските кадри и от едва 44% от служителите и 41% от безработните.

Гражданите на държавите, влизащи или невлизащи в еврозоната, демонстрират различно разбиране за това, какво представлява европейската идентичност. Така за гражданите от първата група основен елемент на регионалната идентичност е еврото (51% от анкетираните). Следват "демократичните ценности и свободата" (43%), културата (26%) и историята (24%). Напротив, гражданите на страните извън еврозоната, дават приоритет на демократичните ценности и свободата (36%), следвани от историята (34%), културата (28%) и едва след това - на еврото (24%). Любопитно е, че в държавите от еврозоната, които най-силно бяха засегнати от кризата, "репутацията на еврото" само за една година (2012-2013) се е сринала с 9% (в Испания и Гърция), със 7% (в Италия) и с 6% (в Ирландия).

Делът на гражданите на ЕС, интересуващи се от неговите проблеми, е сравнително малък - 43%. Това обстоятелство обаче, "не отменя" стремежа им за развитието на обща европейска идентичност. Така, около 72% от анкетираните са съгласни с тезата, че "това, което обединява европейците, е по-силно от това, което ги разделя". Сред факторите, които биха могли да укрепят европейската идентичност в ежедневния живот, анкетираните посочват добре изградената система за социална защита (41%), правото да се заселиш във всяка страна-членка на ЕС и да получаваш там пенсията си (34%), повсеместното признаване на дипломите от средните и висши учебни заведения (31%), създаването на европейски институции за извънредна намеса за борба с природните бедствия (24%), въвеждането на обща лична карта, допълваща националната (24%) и правото да участваш в изборите в страната-членка на ЕС, където живееш в момента, дори ако не си неин граждани (23%).

Част от анкетираните смятат, че важна стъпка с цел укрепване на европейската идентичност в близко бъдеше може да стане избирането на председателя на Европейската комисия с пряко гласуване. Според 26%, тази мярка "би укрепила самоидентификацията на жителите на Съюза като европейци". Също толкова смятат, че това би "заздравило връзките между ЕС и неговите граждани".

През последните десетилетия, за формирането на общоевропейско съзнание благоприятства и липсата на граници и възможността на хората да се движат свободно и да се опознаят по-добре.

Отделно следва да се посочи, че европейската идентичност се формира и чрез неприемането на цивилизационните особености на други региони на света и негативното взаимодействие с другите култури. В историческа план, противопоставянето на "другите" винаги е играло определена роля за развитието на чувство за общност у европейците. Като сред принадлежащите към тези "антиреферентни групи" има както мюсюлмански държави, така и такива от комунистическия или посткомунистически Изток, там впрочем са и САЩ (в последния случай европейският модел на социална справедливост се противопоставя на американския модел, основаващ се на индивидуализма) (5).

Както с основание посочват редица анализатори, "формирането на европейската идентичност в рамките на бинарната конструкция "ние - те", има разрушителен потенциал, тъй като може да доведе до "налагането на демаркационна линия, отделяща Европа от останалия свят" (6).

Според 44% от анкетираните, днес съотечественицете им се усещат повече европейци, отколкото преди десетина години например. Напротив, 27% смятат, че е налице обратната тенденция. В първата група преобладават латвийците, шведите (по 72%), естонците, поляците (68%), малтийците (67%) и словаците (65%). Във втората пък, гърците (50%, срещу 18%, придържащи се към положителна гледна точка), британците (47% срещу 36%) и французите (40% срещу 36%).

Като цяло, европейците не оценяват високо възможностите си влияят върху политиката на ЕС. Само 39% от анкетираните смятат, че мнението им е от значение. При анализа на отговорите на съответния въпрос се очертава вече отбелязаната по-горе тенденция: оценки над средните са характерни за гражданите от най-развитите държави в Съюза: Швеция (64%), Дания (62%), Белгия (60%), Германия (52%), Холандия (49%) и Финландия (43%). В същата група се оказват и оптимистично настроените жители на Хърватия (57%), която наскоро стана член на ЕС. Под средното равнище са самооценките на жителите на проблемните държави от еврозоната: Португалия (31%), Италия (30%), Испания (28%) и особено Гърция (18%), както и на по-новите членки на ЕС: Чехия и Латвия (по 25%), Естония (27%), Румъния (33%) и Словакия (34%). По-оптимистични са настроенията в Полша, България и Словения (съответно 46%, 41% и 40%). Към държавите с ниско равнище на самооценка (по споменатите по-горе причини) спада и Великобритания (28%).

Във всички случаи "възможността да се влияе върху политиката на ЕС" се оценява по-високо от тази да се влияе върху националната политика (средно 62% от отговорите). И тук обаче, разликата между развитите и проблемните страни, от една страна, и държавите, присъединили се по-скоро към ЕС, е налице. Малко над половината жители на ЕС "са напълно неудовлетворени" от функционирането на демокрацията в своите страни. Най-много недоволни има в Португалия (86% от анкетираните), Гърция (81%), Испания (71%), Италия (64%), а също в България (75%), Румъния (74%), Словакия (65%), Литва (64%), Чехия (61%) и Унгария (60%). В развитите държави, делът на "напълно неудовлетворените" е много по-нисък: в Дания той е 11%, в Швеция - 12%, във Финландия - 21%, а в Белгия и Германия - 24%.

Материалите на изследването, което цитирах по-горе, както и много други източници, свидетелстват, че у мнозина граждани на ЕС предаността към общоевропейската идея не е добре развита или въобще липсва. Сред най-важните фактори, затрудняващи формирането на наднационална идентичност, следва да посочим неясния характер на самото понятие. В общественото мнение на континента липсва яснота относно това, какво представлява Европа и какво означава "да бъдеш европеец". Така, мнозина не приемат разширената интерпретация на континента като "пространството от Атлантика до Урал". Няма единно мнение и относно това, дали следва да бъдат включени в общността на европейските народи и жителите на Турция, нищожна част от която е разположена на Стария континент. За някои, европейци са само жителите на държавите-членки на ЕС, други пък смятат за такива жителите на всички държави, разположени на територията на континента (7).

Сериозно препятствие пред формирането на европейска идентичност е спадът на влиянието на християнската религия, която би могла да стане един от фундаменталните "скрепителни механизми" на общността. Секуларизацията на масовото съзнание на жителите на континента се потвърждава от многобройните анкети. Неслучайно в проекта за така и неприетата Европейска конституция отсъстваше тезата за "християнските корени на Европа". Определена роля играе и културният фактор: уникалният исторически опит на различните държави и, което е особено важно, устойчивите спомени за конфликтите - често кръвопролитни и превърнали се в национални трагедии за европейските народи.

За културната хомогенизация пречи и такъв фактор като езиковата раздробеност. А езикът е сред основните смислообразуващи елементи на идентичността, чрез който се формира груповото съзнание. Както посочва руският изследовател доц. Михаил Берендеев: "Ако направим мисловен експеримент, поставяйки в една лодка петима граждани на ЕС - германец, латвиец, французин, поляк и румънец, които говорят само на родните си езици, между тях едва ли ще възникне социална връзка, а взаимното им възприемане ще се гради на основата "аз" и "другите". На практика, езиковият въпрос е неразрешим проблем на "европейската идентичност". Ако елитите говорят памежду си на английски, това не означава, че социалната интеграция между европейските нации вече е факт" (8). Несъмнено, английският може да се използва като работен език за формирането на чувство за европейска идентичност. В този случай обаче, англосаксонската културна традиция ще започне да доминира в целия ЕС, което противоречи на постановката за съхраняване самобитността на държавите-членки.

Отрицателно се отразява върху формирането на общоевропейската идентичност и присъединяването на нови членове към ЕС, което още повече разширява европейското пространство, пораждайки нови конфликти. За държавите от Централна и Източна Европа формирането на континентална идентичност съвсем не означава необходимост да се разтворят в нея, отказвайки се от националната си идентичност. Напротив, развитието на двете идентичности се разглежда като паралелен процес. Ситуацията се усложни допълнително от глобалната финансово-икономическа криза, разкрила дълбокото неравенство между богатите и бедните държави. В новите условия симултанното развитие на европейската идентичност се оказва невъзможно (9).

Следва да подчертая, че политическата интеграция на страните от ЕС и досега не е факт. Европейските държави не са склонни да отстъпят много от суверенните си права на наднационалните структури на Съюза. Интеграцията се затруднява и от разнообразните политически модели на страните-членки. Сред тях има парламентарни и президентски републики и конституционни монархии, да не говорим, че се различават по партийните си системи, както и по своето политико-териториално устройство.

В очите на европейците, наднационалните институции, с изключение на Европарламента, не са легитимни. Членовете на Европейската комисия се назначават от националните правителства, Съветът на Европа е междуправителствена институция. Европейският парламент е единствената институция, която се избира от гражданите на Европа, но кръгът на пълномощията му и неговото влияние са ограничени. Всички тези институции са безкрайно далеч от обикновените граждани, които често виждат в тях технократична бюрокрация.

Мнозина не възприемат системата на управление на ЕС като част от ежедневния си живот. Съответно, изборите за Европейски парламент се смятат за незадължително допълнение към националните. Показателно е, че на последните европейски избори беше фиксиран ръст на влиянието на евроскептиците - партиите от радикално-националистистически, регионално-сепаратистки или популистки тип, които в момента са разпределени сред различните фракции и групи на Европарламента, или пък не влизат в нито една от тях. Евроскептиците настояват за ограничаване на миграционните потоци и възстановяване на националните граници и на суверенитета, което следва да се изрази, най-вече, в отказа от еврото и осъществяването на самостоятелна, национално ориентирана икономическа политика. Те отново повдигат темата за укрепването на националната идентичност на народите, влизащи в ЕС. Евроскептиците получиха общо 14,2% от гласовета на европейските избиратели, увеличавайки представителството си в Европарламента с почти 10%, в сравнение с изборите през 2009 (11).

Ръстът на гласувалите през май 2014 за партиите, обявяващи се против "европейската идентификация", е характерен за много страни. Така, голям успех постигнаха радикалните националисти от Датската народна партия (26,6%), които значително подобриха резултатите си от 2009 (15,2%). Впечатляващ пробив осъществи френският Национален фронт (от 6,5%, през 2009, до 24,9%). В Австрия сериозно подобри резултата си Австрийската партия на свободата (19,7%, срещу 13,1%), която плътно се доближи до управляващите социалдемократическа и консервативна партии. Трета във Финландия се оказа партията "Истински фини". Електорален пробив осъществиха неизвестните по време на предишните избори "Шведски демократи" (9,7%) и гръцката "Златна зора" (9,3%). При това някои партии и движения постигнаха успех, концентрирайки вниманието на електората върху въпроса за преразглеждане на отношенията с ЕС. Така, в Италия Движението «Пет звезди" събра 21,1% от гласовете, отстъпвайки само на социалистите. Появилата се през февруари 2013 "Алтернатива за Германия" пък беше подкрепена от 7% от немските избиратели (12).

Национално-държавната самоидентификация като определящ фактор

Когато трябва да избират между собствената си страна и Европа, като цяло, повечето европейци поставят на първо място националния компинент, т.е. определят се на първо място като граждани на своята държава. По време на споменатото по-горе проучване, на респондентите беше предложено да отговорят на въпроса, как се виждат в близко бъдеще - като граждани на своята държава, като граждани на своята държава и европейци, като европейци и граждани на своята държава, или само като европейци. Само 3% отговарят, че се виждат само като европейци, докато 38% смятат, че са само граждани на собствената си държава. Сред привържениците на смесените форми на самоидентификация, представителите на първата група отново са явно малцинство: само 7% от анкетираните се виждат в близко бъдеще като европейци и граждани на своята държава. Напротив, 49% поставят на първо място принадлежността си към собствената държава (13). Водещата позиция, при това с голямо откъсване от останалите народи, където европейската самоидентификация има някакво разпространение, е на Люксембург (10%). Ако добавим към това 15% от жителите на тази страна, които поставят европейския компонент в смесената форма на самоидентификация, излиза, че "европейците" там са около 25%. Водещите позиции на Люксембург се обясняват с това, че в страната има висок процент имигранти. На второ място по разпространение на европейската самоидентификация са румънците (7%). Напоследът, мнозина румънски граждани са се превърнали в "имигранти - номади", прехвърлящи се от една европейска държава в друга. В Италия и Испания, делът на онези, които поставят на първо място европейския компонент, е 4%. В повечето европейски държави този показател е 2-3%.

Ако вземем съвкупния показател за лицата, които се виждат в близко бъдеще само като граждани на собствената си държава, и тези, които се виждат като граждани на своята държава и европейци, на първо място в това отношение е Великобритания. Около 60% от гражданите на тази държава се смятат само за британци, а още 33% - за британци и европейци. Този показател е доста висок и в Швеция (42% и 52%, съответно), България и Португалия (43% и 48% в двете страни), Чехия (по 45%), Естония (46% и 43%), Полша (33% и 56%), Латвия (46% и 41%) и Литва (45% и 42%).

Анализирайки степента на разпространение и влиянието на национално-държавната самоидентификация на европейците, не бива да забравяме, че в условията на глобализация ролята и функциите на държавата намаляват. Глобализацията, както и извършващата се днес индивидуализация на съзнанието, водят до това, че европейците във все по-малка степен обвързват интересите и потребностите си с развитието на държавата, в която живеят. Въпреки това, то продължава да играе значителна роля, като в негово разпореждане остават основните механизми за социализация на личността и най-вече образователната система. Затова не е чудно, че национална самоидентификация, както и преди, "циментира" европейските държави. Предаността към националната държава се определя от три основни фактора: усещането, че сегашното поколение продължава делото на предишните, общата памет за колективната история на страната, както и чувството за обща съдба. Историческият опит сочи, че тези елементи обединяват нациите, позволявайки им да се справят с тежки изпитания.

Регионалната самоидентификация като конкурент на национално-държавната

В рамките на разделената лоялност на европейците, тяхната национална идентификация все повече се конкурира с регионална идентификация, т.е. с предаността към т.нар. "малка родина". В Европа традиционно е високо нивото на развитие на регионалното самосъзнание, особено в полиетническите държави с федеративен държавен модел. В съзнанието на мнозина европейци общонационалната идентичност съжителства с регионалния патриотизъм. Така, за германците, самоидентификацията с конкретната територия или град означава повече, отколкото с цялата германска нация. В Испания, която представлява унитарна държава с елементи на федерализъм, от особено значение в отношенията между отделните групи от населението е нивото на конкретния регион. Тук националността се отъждествява именно с региона.

През последните десетилетия, регионалната самосъзнание се разширява, като обясненията за това са няколко. Да вземем например политиката на ЕС. Принципът на субсидиарността, поставен в нейната основа, предполага, че управлението се реализира на възможно най-ниското ниво. Регионът е изключително важен елемент в многослойната структура на ЕС, тъй като решенията, независимо на кое ниво на властта се вземат, се реализират пряко в един или друг регион. Позитивната страна на субсидиарността е укрепване автономията на регионите и повишаване качеството на регионалното управление.

Спецификата на ситуацията обаче е в това, че претенциите на част от жителите на регионите и най-вече на местните елити, нерядко излизат далеч извън рамките на ролята, които се отрежда на регионите от ЕС и националните правителства. Предоставените отгоре пълномощия често само разпалват апетитите на регионалните елити, флиртуващи с местния електорат, използвайки популистки и демагогски лозунги. В тяхна полза са и опасенията на част от населението на регионите да не загуби своя език и традиции и да се разтвори в безличната глобална среда. Радикално-националистическите партии "от регионален тип" играят все по-важна роля в политическия живот на редица европейски държави. Понякога регионалният национализъм прераства в сепаратизъм или дори в тероризъм. Може да се каже, че в епохата на глобализацията регионалният сепаратизъм получава нов тласък.

Отделно си струва да отбележим влиянието, което оказа за развитието на регионалния национализъм и сепаратизъм предоставянето на независимост на Косово. Много западни държави го приеха като нещо безпрецедентно. Въпреки това обаче, за малките народи то несъмнено беше прецедент. За първи път след 1945 държавите от евроатлантическата общност признаха независимостта на една област, декларирала не собствена национална, а регионална идентичност. Даването на независимост на Косово демонстрира и условния характер на понятието "суверенитет" в съвременния свят, и възможността за трансформиране на съществуващата система на международни отношения между суверенни държави в друга система, в която ключова роля се отрежда на регионите. Не е чудно, че това събитие беше посрещнато с възторг от регионалните сепаратисти в цяла Европа.

В йерархията на предпочитанията на европейците, регионалната самоидентификация плътно се доближава до националната. Споменатото по-горе изследване показва, че 91% от гражданите на ЕС са привързани към своята страна, 88% - към своя град или селище и още толкова - към собствената си провинция (тук е мястото да отбележа, че привързаност към ЕС демонстрират само 48% от респондентите). Зад тези средностатистически показатели се крият сериозни различия. Така, най-силно привързани към своята страна (а не към града, селището или провинцията си) са малтийците (95%, срещу 78% и 77%, съответно), французите (92%, срещу 79% и 82%), холандците (83%, срещу 70% и 70%), датчаните (98%, срещу 87% и 71%) и шведите (94%, срещу 85% и 80%). Почти или точно поравно се разпределят тези показатели при австрийците (94%, срещу 94% и 93%), поляците (96%, срещу 95% и 95%), хърватите (91%, срещу 90% и 90%) и гърците (94%, срещу 94% и 94%) (14).

В същото време се очертава група държави, чиито граждани предпочитат регионалната си идентичност пред националната. Така, делът на испанците, които се смятат за най-тясно свързани със своята страна е 85%, а със своя град, селище или провинция - съответно, 91% и 87%. Същото се отнася и за италианците (85%, срещу 90% и 87%), румънците (90%, срещу 93% и 92%) и чехите (85%, срещу 86% и 86%) (14).

Проблемите на самоидентификацията на чуждокултурните общности

Да разгледаме и друг фактор, оказващ голямо влияние върху формирането на обща европейска идентичност - мащабните миграционни потоци от страните от бившия "Трети свят". Усложняването на ситуацията на континента в етнически, расов и религиозен план, ерозира културно-цивилизационната хомогенност на западните общества и се оказва сериозно препятствие пред формирането на европейска идентичност. Преселниците, споделящи ценностите и жизнените норми на незападните цивилизации, се превръщат в проводници на чуждо културно влияние. При това степента на адаптацията им към тяхната "нова родина" е различна. Редица етнически малцинства доста успешно се вписват в европейските общества, запазвайки собствените си традиции и своята национална идентичност. Те най-често съжителстват безконфликтно с коренното население, оставайки си обособени в социално-културно отношение (например, китайската и корейската общности).

По-сложен е проблемът с имигрантите-мюсюлмани. Преди всичко, следва да отбележим, че с понятието "мюсюлмани" се свързва една далеч не монолитна общност. Напротив, става дума за множество общности, различаващи се по редица параметри - географски, езикови, професионални и идеологически и нерядко имащи различни подходи към интеграцията. За разлика от другите преселнически потоци, основата на идентификацията на мюсюлманите се определя от религията, утвърждаваща ценностна система, която нерядко е несъвместима със западната. Развитието на религиозния плурализъм в европейските общества, която дава възможност на исляма да утвърди своята самобитност, въпреки това поражда сред част от мюсюлманите объркване и разочарование. Светското общество изглежда странно и неразбираемо за привържениците на исляма, чиято същност е сливането на религия, държава и общество. Ислямът представлява всеобхватна, "неразчленена" религия, която включва не само предписания, но и поведенчески норми, регулиращи начина на живот на мюсюлманите във всичките му прояви. В същото време, практическата реализация на всички тези предписания и норми в Европа е в разрез с ежедневния живот на коренното население. Така, необходимостта да си постоянно на работното си място, пречи за извършването на петте задължителни дневни молитви; ограниченията по отношение на храната (забраната да се консумира свинско или алкохол) е пречка пред участието в традиционните за коренното население начини за прекарване на свободното време; трудовият график не позволява да се пости по време на религиозния мюлюслански празник Рамадан и т.н.

Мюсюлманите, в основата на чието битие е патримониалното семейство, в което доминира волята на бащата, не могат да приемат един свят, в който има равенство между половете, където жените имат гарантирано място в публичната сфера и могат да заемат ръководни длъжности. Мюсюлманите остро критикуват характерната за западното общество конкуренция за повече материални блага, "духовния упадък" на обществото на потреблението, ерозията на семейството и липсата на уважение към по-възрастните. Жените-мюсюлманки са по-доволни от новото си местожителство, което вероятно се обяснява с това, че те имат по-малко проблеми с търсенето на работа. Освен това, заради по-голямата толерантност, присъща на жените, като цяло, те не възприемат отношението към тях на коренните жители толкова болезнено, като мъжете.

Именно за жените-мюсюлманки е характерна, най-вече, ерозията на утвърдените стереотипи на мислене и поведение. В съответствие с ислямската традиция, жената следва във всичко да се подчинява на мъжа: неомъжената - на бащата и братята си, а омъжената - на съпруга си. Основните норми, определящи поведението и, са покорността и послушанието, сключването на брак (неомъжените жени са обект на критика) и раждането на деца. Съдбата на мюсюлманката са ежедневните молитви и грижата за семейството, възпитаването на децата, предаването на езика и културните традиции. В хода на социалната модернизация на мюсюлманските държави през последните десетилетия на ХХ век, ролята на жената, като пазител на ислямските традиции и идентичност, беше поставен под въпрос. На практика обаче, участието на жените в обществената активност си оставаше незначително.

Живеещите на запад мюсюлманки имат много повече възможности да станат икономически независими и да правят това, което искат. Впрочем, самият факт на емиграцията в чужда социокултурна среда, се смята от ортодоксалните мюсюлмани за нарушаване на традиционните културни норми (като това се отнася и за мъжете). За мюсюлманките, такова нарушаване на традициите е и необходимостта да работят извън дома си, и да излизат сами на улицата. В този случай, традиционните норми на поведение на имигрантките влизат в противоречие с европейския културен контекст, в който ролите на мъжете и жените са много по-слабо диференцирани, отколкото в мюсюлманските страни. За мюсюлманката, в оправдание за работата и извън дома пред другите членове на имигрантската общност се превръща необходимостта да издържа семейството си (защото съпругът и е безработен, семейството има дългове и т.н.). Отказ от традициите е и решението на част от живеещите на Запад мюсюлманки да не носят хиджаб, да ползват козметика и т.н.

Особено възприемчиви към западните ценности са младите, образовани и неомъжени мюсюлманки. "За тях, работата означава икономическа независимост и гарантира свободното им развитие като личности, без да се нуждаят от мъжка опека. Така, равноправието на жените се превръща в тяхна лична кауза“ (15). Влиянието на новата социокултурна среда не подминава и преселилите се в Европа мюсюлмани. Така, за мъжете мюсюлмани, свикнали да бъдат защитници и пазители на семейното огнище, е сериозен психологически проблем да приемат, че жените им работят извън къщата, което води и до преосмисляне на традиционните представи за разпределението на ролите в семейството. Не бива да забравяме, че в ортодоксалната мюсюлманска среда, мъжът, който не може да издържа семейството си, се смята за неудачник.

В Европа се формира широк слой от умерени мюсюлмани, които в различна степен са интегрирани в западните общества. Те спазват законите на държавата, в която живеят и осъждат тероризма. Експертите констатират все по-голямо сближаване между начина на живот на преселниците от мюсюлмански държави и средностатистическите европейци. За много мюсюлмани, особено от второ и трето поколение, в основен език за общуване се превръща езикът на страната, в която живеят, а предпочитанията им по отношение на храната, облеклото и музиката започват да приличат на тези на европейците. От принципно значение е и промяната на степента на религиозност на мюсюлманите. Значителна част от тях престават да посещават джамиите и да спазват стриктно религиозните обреди. Появяват се "светски мюсюлмани", които приемат за нещо нормално отказа от вярата си. Възникна т.нар. "евроислям", чиито представители приемат либерално-демократичните ценности и поставят въпроса за приспособяването на нормите на шариата към европейските реалности.

На практика е налице трансформация на идентичността на част от мюсюлманите. Те се смятат едновременно за представители на една или друга европейска страна, и за мюсюлмани, без да противопоставят религиозната на национално-държавната си идентичност. Тези хора с двойна идентичност са готови да приемат гражданския модел за политическата нация (16). В същото време, с голямо влияние в нееднородната мюсюлманска диаспора се ползват ислямистите. Те са "интегрирани" в западните общества, тъй като обикновено имат определен социален статус и знаят езика на страната, в която живеят, но отхвърлят интеграцията, обявявайки се за изолация от "безбожното общество" и стриктно следване на законите на шариата (17).

Културно-цивилизационният разлом в съвременните европейски политии се задълбочава от разочарованието на мнозина европейци от идеята за мултикултурното общество, налагана в течение на няколко десетилетия на континента. Според тази идея, етнокултурните и религиозни различия благоприятстват за социалния прогрес в Европа. Сред коренното население нарастват изолационистките настроения, които нерядко прерастват в национализъм и дори в ксенофобия, укрепвайки позициите на радикалнодесните националистически партии. Ясно изразеното противопоставяне между привържениците на агресивно-националистическия подход към "мюсюлманския проблем" и тези на либерално-толерантното отношение към него, е друг фактор, който затруднява формирането на обща европейска идентичност.

Заключение

В заключение следва да се подчертае, че в началото на ХХІ век, националната държава продължава да се възприема като висше стъпало на политическия живот в съзнанието на европейците. В същото време забележимо се усилва регионалната самоидентификация, включително в нейната сепаратистка разновидност. От друга страна, пред възприемането на наднационална, общоевропейска самоидентификация възникват множество препятствия. В конкуренцията между националната, регионалната и наднационалната самоидентификация, като основен съперник на национално-държавната самоидентификация се очертава регионалната. Тоест, за жителите на континента е по-близка идеята за "Европа на регионите", отколкото тази за "единната европейска нация".

Задълбочаващата се криза на европейската идентичност е породена от вътрешни причини, а не е последица от "мюсюлманския фактор". Умерените мюсюлмани са лоялни по отношение към приемащото ги общество и, в една или друга степен, са в състояние да се интегрират в него. Те нерядко имат двойна идентичност, превръщайки се в интегрална част на гражданската нация. В същото време обаче, активността на радикалните ислямисти, които са малцинство сред мюсюлманите, но разполагат със значителни възможности, цели провал на интеграцията на мнозинството изповядващи исляма в приемащите ги общества. Сериозен удар по формирането на европейска идентичност нанасят и местните радикално-националистически сили. Действията им нажежават ситуацията, задълбочавайки културно-цивилизационния разлом и още повече отдалечават перспективата за формирането на обща европейска самоидентификация на жителите на континента.

 

Бележки:

1. Declaration on European Identity: http://www.cvce.eu/obj/declaration_on_european_identity_сopenhagen_14_december_1973-en-02798dc9-9c69-4b7d-b2c9-f03a8db7da32.html
2. Treaty on European Union. URL:http://eur-lex.europa.eu/en/treaties/dat/11992M.html#000100001
3. Президентът на ЕС призова европейците да се откажат от националната си идентичност: islam-today.ru/islam_v_mire/zapad/president-es-prizval-evropejcev-k-otcazy-ot-nacionalnoj-identicnosti/). 20.11.2013.
4. Тук и по-нататък в текста, анкетните данни са взети от: Eurobarometro del Parlamento Europeo. A un a?o de las elecciones europeas de 2014:
www.europa.eu/pdf/eurobarometre/2013/election/eb79_5_synthese_institutionelle_e.pdf
5. Cемененко И.С., Метаморфозы европейской идентичности // Полис, 2008, № 3, с. 88; Вайнштейн Г.И. Европейская идентичность: желаемое и реальное // Полис, 2009, № 4, с.132-133.
6. Вайнштейн Г.И., Идентичность инокультурных меньшинств и будущее европейской политики // Мировая экономика и международные отношения, 2011, № 4, с. 7.
7. Вайнштейн Г.И., Европейская идентичность: желаемое и реальное. Ibid, с. 126-127.
8. Берендеев М.В., Европейская идентичность сегодня: категория политической практики или дискурса? //Вестник Балтийского федерального университета им. И.Канта. 2012. Вып. 6, с. 73.
9. Ibid, с. 76-77.
10. Ibid, с. 75.
11. Швейцер В.Я., Таршин А.С., Итоги выборов в Европейский парламент 2014: общее и особенное: www.ieras.ru/pub/analitika/5.pdf
12. Ibid.
13. Eurobarometro del Parlamento Europeo. A un a?o de las elecciones europeas de 2014. Op. cit.
14. Ibid.
15. Ramirez Goicoehea E., Inmigraci?n en Espana: vidas y experiencias. Madrid, 1996, p. 49.
16. Политическая идентичность и политика идентичности. Том 2. Идентичность и социально-политические изменения в ХХI веке. М.: РОССПЭН, 2012, с. 192-193.
17. Ibid.

* Преподавател в Московския държавен университет за международни отношения

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017