24
Пет, Май
25 New Articles

Стратегията на „управлявания хаос“: от цветни към корпоративни революци

брой 2 2015
Typography

Развитието на събитията в света след падането на Желязната завеса потвърждава тезата на редица анализатори, че външнополитическата доктрина на САЩ се основава на концепцията за "управлявания хаос". През последните двайсет и пет години военните стълкновения в Африка, Азия, Латинска Америка и дори Европа не престават, а жертвите в тях (по-голямата част от които са деца и цивилни граждани) са милиони. Сред причините за това е стремежът на САЩ за формирането на доминиран от тях еднополюсен свят.

Доктрината на „управлявания хаос“ продължава да бъде водеща в американската външна политика, но тактиката за нейното провеждане се променя в зависимост от динамиката на международната среда и регионалните характеристики. Очертават се два основни вектора по които се развива американската външна политика през последните години: борба с международния тероризъм и смяна на властта в поредица от държави, посредством инспирирана отвън вътрешна съпротива, или т.н. „цветни” революции. И в двата случая напрежението в регионален и глобален план се поддържа посредством предварително планирани действия. Международният тероризъм напомня за себе си с периодични терористични акции на различни военизирани формирования, повечето от които бяха създадени от САЩ в друго време и с други цели. Колкото до цветните революции, те доказаха своята ефективност като политическо изобретение за смяна на управлението не само в отделни държави, но и в цели региони.

Доктрината за цветните революции

Какво представляват цветните революции като политическа доктрина? Западните политолози ги представят като стихийни процеси и спонтанна проява на народните маси, решили да си върнат правото да управляват своята собствена страна. Събитията обаче показват, че различните разновидности на тези "революции" обикновено са старателно подготвени операции за сваляне на неудобни за някого законни правителства. По правило, в основата на цветната революция стои някакво приемливо звучащо за международната общност обвинение към субект, организация или правителство. В действителност, призивите за демокрация целят дестабилизирането на съответната държава или регион и поставянето им под контрола на външни сили.

Особен интерес в случая представлява ефективността на "цветните революции" за смяната на иначе устойчиви политически режими, които в продължение на десетилетия успешно са поддържали сигурността не само в собствената си държава, но и в регионален план. Характерни случаи в това отношение са Либия и Сирия, както впрочем и събитията през 90-те години на миналия век в Източна Европа. В настоящата статия ще се опитам да анализирам някои от съществените параметри и особености на т.н. кадифени, нежни или цветни, „революции”, очертали се като ключов елемент на съвременната глобална американска политика.

Държави, в които през различни периоди е имало „цветни революции“

Както вече отбелязах, официално цветните революции се представят като форма на масови протестни действия на местното население за сваляне на нежелани режими - събирателно понятие, използвано за дефинирането на въпросните революции, както и на някои широко известни масови насилствени и ненасилствени протестни акции. „Цветната революция обикновено означава използване на ненасилствени средства за протест, които в крайна сметка приключват със свалянето на потисническия режим”[1].

Според друго определение, това е „широко използвано от световните медии понятие за обясняването на различни движения, развили се в някои общества от постсъветското пространство и Балканите в началото на новото хилядолетие. Впрочем, то се използва и по отношение на "арабската пролет" в Близкия Изток, а според някои наблюдатели този феномен за първи път има място още през 1986 с провеждането на т.нар. „жълта революция” във Филипините (довела до свалянето на президента Маркос - б.р.).[2]

Във всички определения се обръща внимание на факта, че участниците във въпросните революции „по правило залагат на ненасилствената съпротива, наречена още гражданска”. Последната се осъществява под формата на демонстрации, стачки и мирни интервенции, като целта е да се упражни силен натиск върху управляващите за извършване на промени в името на демокрацията. Този метод се използва отдавна в борбата против диктаторски режими, чуждестранна окупация и тоталитарни системи на управление. Съществува обаче фундаментална разлика между случаите, когато ненасилствената съпротива е породена предимно от натрупаното недоволоство и желанието за промяна на обществото в конкретната държава, и тези, когато тя се провокира (или стимулира) от външни сили, преследващи собствените си интереси.

Какво трябва да разбираме под понятието „ненасилствена съпротива” и какви са специфичните му характеристики ни помага да разберем идеологът на цветните революции - американският политолог Джийн Шарп[3]. Той посочва, че причините за появата на конфликти в обществото могат да са политически, икономически, социални или религиозни. Освен това, мащабите на конфликта могат да се ограничат в рамките на отделен регион, район или дори град, а той да засегне само отделни сегменти на обществото или цялата държава. Разпространението на този вид конфликти в няколко държави едновременно се случва много рядко. В тази особеност на вътрешните конфликти Шарп вижда възможност за използването на ненасилствени действия за тяхното разрешаване. Въпросът е, как ненасилствените действия да бъдат провокирани за да се използват за предварително набелязаните цели.

Според Шарп, ненасилствените действия са феномен на Западната цивилизация, където те са се развили при използването на стачки и бойкоти в работническото движение и отказът от международно сътрудничество в този вид борба. Ненасилствените действия са методът, с чиято помощ участниците в цветните революции променят нещата, независимо от причините и мащабите на конфликта. Това е „общ термин, включващ в себе си десетки специфични форми на протест”, при който активистите, ангажирани в конфликта, не използват физическо насилие.

По-долу ще се опитам да изложа основните положения, развити от идеолога на цветните революции. Шарп твърди, че ненасилието не следва да се възприема като пасивност или бездействие, а като ненасилствено действие. То не е опит да се избегне или игнорира конфликтът. Това е метод на борба с използването на санкции и определени техники за въздействие върху социалната, икономическата и политическата власт и за противодействие на определени сили в конфликта.

Ненасилствените действия нямат нищо общо с пасивността, покорността и страха, посочва Шарп. Те не следва да се приравняват към вербалното или психологичното убеждаване, въпреки, че последното може да се използва като механизъм за промяна на отношението към проблема[4]. В ненасилственото действие не е заложено нищо, което би могло да предотврати използването му за „добри” или „лоши” цели, въпреки че социалните последствия от неговото прилагане за реализацията на определени „лоши” цели могат значително да се отличават от последствията при използването на насилие за постигането им.

Прилагането на методите на ненасилие не се основава на тезата, че всички хора по рождение са добри. Приема се, че хората са способни да вършат както добро така и зло и дори да проявяват крайности, като жестокост и антихуманност. Участниците в ненасилствените действия не са пацифисти или светци. Успехът при прилагането на ненасилствените действия не се предпоставя от наличието общи стандарти и принципи на съпротивляващите се, или от някакви общи интереси. В миналото ненасилствените действия обикновено са били осъществявани от обикновените хора. При цветните революции тези обикновени хора също трябва да се използват - но направлявани от предварително подготвени активисти, за провеждане на планираните от тях действия.

Участниците в ненасилствените действия вярват, че опонентите им ще се въздържат от прилагането на насилие, но ненасилственият метод се разработва, отчитайки и възможността за действия в ситуация, когато срещу тях се използва насилие. Ако по този начин се окаже невъзможно да се постигне промяна в действията на противника, срещу него могат да се използват и методи за насилствена принуда. Това са основните постановки, върху които Шарп изгражда концепцията за цветните революции.

Какви са различията между истинските и цветните революции? Членът на Съвета за сигурност на Руската Федерация и професор в Московския държавен университет Андрей Манойло ги определя по следния начин: „В исторически план, истинските революционни движения се пораждат от обективното развитие на процесите в обществото, докато цветните революции са добре разработени технологии, представяни за стихийни процеси”. Тоест, това са „технологии за осъществяване на държавни преврати и външно управление на политическата ситуация в конкретната страна в условия на изкуствено създадена политическа нестабилност”. Натискът върху властта при цветните революции се „осъществява под формата на политически шантаж, а като средство за провеждането му обикновено се използва младежко протестно движение”. [5]

Цветните революции като форма на „нетрадиционна война”

Нетрадиционните форми за водене на война започнаха да се изследват по-задълбочено след като САЩ обявиха война на „международния тероризъм”. Съпротивата срещу терористичната активност има своите уникални характеристики, които правят класическите военни действия неефективни и дори неприложими. Обикновено феноменът се разглежда като „нетрадиционна” или „малка война”. Някои от характеристиките на „малката” война се забелязват и при развитието на цветните революции[6]. Например:  действия на две противникови страни без ясно определена граница между тях; невъзможност да се прилагат класическите силови форми, средства и методи за неутрализиране на противника; невъзможност за симетричен отговор на противника с прилагане на използваните от него методи и средства и др.

Цветните революции имат обаче и своите особености, характерни само за тях. Където и да се провеждат, каквато и цел да се опитват да постигнат (геополитическа, социална, икономическа), те следват една и съща схема на организация – създаване на младежко протестно движение, преобразуването му в политически мотивирана маса и използването и за сваляне на действащата власт посредством различни форми на шантаж.

При всички цветни революции присъстват два ключови момента. На първо място, те винаги се случват в държави, разполагащи със стратегически ресурси като нефт, газ или военни бази, както и там, където се пресичат геополитическите интереси на големите световни сили, а на второ – почти винаги се осъществяват в държави, които се ръководят от антизападно настроени правителства, или такива склонни да се присъединят към антизападни икономически или политически алианси.

Като нетрадиционна форма на война цветната революция има някои съществени особености.

Цветната революция е информационна война.

Основна характеристика на цветната революция е нейният информационен характер. Това е информационна война срещу противника, която се води със специфични средства и методи. За успешното провеждане на подобна война се изисква старателна подготовка, включваща добре планирана дезинформация и пропаганда в полето на противника. Освен местното население, обект на манипулация става и световното обществено мнение. Манипулативната обработка и дезинформацията продължават достатъчно дълъг период.

Както и традиционната, информационната война се нуждае от стабилно финансово и кадрово обезпечаване. При нея се търси силна местна и международна медийна подкрепа. Вместо добре подготвени военни специалисти, информационната война изисква добре обучени активисти, които да гарантират такава медийна подкрепа. За целта се използват възможностите на местните и чуждестранните медии.

Освен това се създават условия за оптимално използване на социалните мрежи. В подобни случаи се подготвя детайлно разработен предварителен сценарий, чиято реализация се съпътства от професионални PR-кампании[7]. Така например, предишната (оказала се  неуспешна) „оранжева революция” в Украйна беше проведена най-вече с помощта на телевизията, докато Интернет беше използван като второстепенно средство. Прави се всичко необходимо за целенасочено манипулиране на информацията в медиите. В това отношение САЩ имат богат опит, придобит още в годините на студената война. Ето някои примера от по-ново време.

Бившият държавен секретар от администрацията на Буш-младши Кондолиза Райс сега е служител в новинарския екип на телевизионната компания CBS. Според „Ню Йорк Таймс“, тя потвърждава обвиненията към американските власти за контрол върху средствата за масова информация. По нейните думи, представителите на Белия дом могат да убедят автора на всеки неудобен материал да не го публикува, или просто да забранят публикуването му под предлог, че съдържа „твърде важна за държавната сигурност информация”. Райс признава, че и самата тя се е занимавала с подобна дейност, намесвайки се в работата на американските медии през 2003.

Друг бивш държавен секретар - Хилари Клинтън, информира, че Сенатът на САЩ е отделил огромна сума за създаване в социалните мрежи на убедителни интернет образи на измислени потребители. Целта е тези лъжливи образи да провеждат активно общуване, манипулирайки общественото мнение. За всеки анонимен адрес или отговор, пуснат под чуждо име, се заплаща определена сума. Така писането на коментари в Интернет се превръща в индустрия.

През 2013 ЕС официално съобщи, че отделя 2 млн. евро за следене в Интернет на евроскептиците с цел да им противодейства. Британски евродепутат оправда това „патрулиране“ в Интернет с желанието да се представя справедлива и обективна информация за Евросъюза. Това решение на ЕС намери своето продължение на срещата на външните министри в Брюксел на 19 януари 2015. Тогава беше обсъден въпросът за създаване на рускоезична медия на Европейския съюз, като според българския външен министър Даниел Митов, целта и е „да представя истината, да съобщава свободно и обективно информацията така, че руснаците да могат да чуят и другата гледна точка”[8].

В началото на декември 2014 Сенатът на САЩ с голямо мнозинство (411 гласа „за” и 10 „против”) прие откровено антируската Резолюция 758. Според конгресмена Елиът Енгел, „Под ръководството на Владимир Путин, Русия е заплаха за европейската сигурност и интересите на САЩ в региона”. За високият рейтинг на Путин американците обвиняват руските медии, затова конгресмените „призовават президента и Държавния департамент да разработят стратегия за многостранна координация при създаването и разпространяването на новини и информация на руски език в страните с рускоговорящо население”. При проведените дебати Хилъри Клинтън обяви, че САЩ са в

информационна война с Русия и изрази съжаление, че след падането на Берлинската страна този въпрос е бил подценен от американската администрация.

Същата година Конгресът на САЩ прие закон с който „Гласът на Америка” и Радио „Свобода” възстановяват някои от спрените предавания и се задължават да излъчват 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. За целта американското правителство отделя 10 млн. долара. Целевата аудитория на тези две радиостанции обхваща Украйна, Крим и Молдова с предавания на руски, украински и татарски, като всичко се координира от Държавния департамент на САЩ.

Подобна организация на синхронизирани действия може да се осъществи ефективно само при комуникиране в реално време с ръководния център. Това се постига чрез Prepaid-GSM-Handy и социалните мрежи. Организаторите разполагат с необходимите средства и технологии за да гарантират сигурна връзка с потребителите. По време на „Арабската пролет“ в Тунис, Египет и Либия, американските ВВС (U.S. Air Force), поддържат мобилните телефони и интернет връзките на „революционерите“  чрез сложни технически устройства в турбините на самолетите C-130 Херкулес (Lockheed C-130)[9].

Латвийският политолог Нормунд Гростинш дава убедителни примери за възможностите на социалните мрежи за манипулиране на обществото[10]. По време на неуспешната иранска „зелена революция“ през 2009 по мрежата се пуска „дневникът на едно обикновено иранско момиче”. В него се описва, как то се бои да отиде на площада, но водено от гражданския си дълг излиза на улицата, въпреки страха който изпитва. За нея въпросът е на живот и смърт. И момичето описва в дневника си, какво се случва по време на участието и в протестите. Последните и записки се следят от стотици хиляди ползватели на мрежата и момичето благодари на всички, застанали на нейна страна. След известно време, с променен стил, по-голяма й сестра съобщава: „тя загина”, което оказва катализиращо въздействие, мотивирайки много хора да повторят подвига на момичето. В крайна сметка обаче става ясно, че въпросната страница във Фейсбук се поддържа от 40- годишен мъж от Западна Европа.

Интернет и мобилните телефони позволяват на алтернативните медии да действат, без да се опасяват от правителствената цензура и контрол. Така, от компютри в САЩ, в Уикипедия е била поставяна манипулирана информация за иранския президент с цел да го представи като несериозен и смешен. При друг случай в Twitter се появява страница на латвийския кардинал Янис Пуятс, в която от негово име се публикуват различни дискредитиращи го коментари. Съдът застава на страната на кардинала и страницата бива закрита, но на следващия ден отново се появява. Същото се случва и с предишния руски президент Дмитрий Медведев. От негово име някой създава страница в Интернет, за чието закриване се налага да се потърси съдействието на САЩ.

Интересна е съпоставката между две видеообращения по Интернет - на 20 февруари 2014 от Киев и на 28 септември 2014 от Хонконг. И в двата случая протестиращите получават идентични инструкции за действие. Голяма част от световните медии тогава показват „млада участничка в протестите на Майдана, представяща се за киевчанка, която обяснява на добър английски, как свободолюбивите украинци са излезли на улицата за да се освободят от диктатурата”. При протестите в Хонконг след половин година отново се появява младо момиче с апел „Моля, помогнете на Хонконг”. Момичето също изглежда местно и също говори на добър английски”. В отговор медиите шеговито се обръщат към читателя с призив „открийте десет разлики”[11].

По време на революционните действия на „Пора“ (Украйна), „Кмара“ (Грузия) „Кел-Кел“ (Киргизия), „Отпор“ (Сърбия) и другаде, организаторите им ежедневно продуцират новини, разпространявани чрез контролираните от САЩ средства за масова информация като „BBC World“, „CNN“ и „Al Jazeera“. Целта е ясна - създаване на масова еуфория и подтикване на населението към гражданско неподчинение.

В днешно време масовото манипулиране е добре изучено и това позволява неговото умело и ефикасно използване по начин, при който населението трудно може да различи истината от откровената лъжа. Чрез прилагане на секретни методи и провеждане на сложни активни мероприятия, инициаторите манипулират емоциите на хората, стимулират критичните настроения сред масите, насочвайки по този начин действията им в желаната посока.

По силата на своето въздействие и ефект контролирано манипулираната информация вече е почти равностойна на традиционните оръжия. С помощта на социалните мрежи, електронните и другите медии могат да се реализират сериозни геополитически задачи. Въпреки специфичните си особености, информационната война, осъществявана под формата на цветна революция, преследва същите цели като традиционната – овладяване на чужди територии и техните ресурси, чрез установяването в тях на марионетно управление.

Инициаторите остават анонимни

Активистите на цветните революции активно използват мобилна и интернет връзка за да координират действията си. Още през 90-те години на ХХ век, с помощта на външни сили, в бъдещите обекти на информационна атака бяха създадени условия за анонимна регистрация на SIM-карти. По редица съображения за сигурност подобно нещо в западните демокрации никога не е допускано. Анонимното притежание на SIM-карти позволява организирано да се злепоставят и нападат неудобни за някого патриотично настроени културни дейци, учени, професионалисти, отделни политици или цели правителства. Най-често използваното обвинение в подобни случаи е за корупционни практики. Това се потвърждава и от събитията в повечето постсоциалистически държави през последния четвърт век.

Невъзможността за изтичане на информация от източника при осъществяването на активни мероприятия с масов характер е сериозно предимство. Анонимността на инициаторите и перфектното прикритие на външната намеса са задължителни условия за успеха. Независимо от ръководната роля на външния „кукловод“ в целият цветен „революционен” процес (планиране, финансиране, кадрово осигуряване, медийна и политическа подкрепа), тя остава в сянка, а самият „кукловод“ обикновено се изявява в ролята на загрижен за съдбата на демократичните ценности доброжелател. Когато се анализират подобни събития в някоя чужда държава ролята на външния играч обикновено се откроява достатъчно ясно, но когато става въпрос за твоята собствена страна, процесът често остава незабележим[12].

Целта се постига с помощта на малък брой посветени.

По информация на „Вашингтон Таймс“, през 2011 Централното командване на въоръжените сили на САЩ (CENTCOM) купува ”специална компютърна програма, с чиято помощ военните създават в Интернет множество фиктивни профили”. Програмата позволява те да се „внедряват в определени групи, а в някои случаи и за разпространяване на дезинформация”. Така операторът може „да управлява онлайн няколко човека от един и същ работен сървър, без да бъде разкрит от набелязания противник”.

Създадените нереални образи се програмират в компютъра и така един сътрудник може да управлява стотици фалшиви профили. Групите се създават на териториален признак, като заданието за всеки конкретен случай варира в незначителна степен, автоматично променяйки по този начин и контекста. Достатъчен е само един творец, а виртуалните изпълнители стават стотици. Така източникът може да коментира дори и себе си в Интернет.

Всеки, който използва Facebook, Twitter и другите социални мрежи, може да забележи, че написаните от името на различни хора коментари всъщност имат един автор. Това са специалисти, които подават темата или текста, а след това множество индивиди, със своите езикови и интелектуални възможности, изпълняват задачата. Виртуалният изпълнител не може да бъде заловен и дори не може да бъде неутрализиран физически. Него просто ще го изтрият от мрежата. Влизайки в социалната мрежа, обикновеният ползвател се оказва в лабиринт, по който се движи от един виртуален „трол“ към друг, приемайки за приятели тези, с които споделя.

Възможност за мобилизация на големи маси в много кратък срок.

Посредством съвременните информационни технологии, призивите и мобилизацията за организирани протестни действия могат да се извършват мигновено и на големи територии. Това позволява достатъчно голям брой участници да се организират в сравнително кратък срок. Тази особеност на информационната война се използва от организаторите на цветните революции и те за броени часове могат отлично да подготвят пълномащабни, повсеместни и добре организирани действия.

Мирният старт на протестите.

Друга характерна особеност на цветните революции е техният привидно мирен характер. Обикновено всичко започва с масов протест, на който група граждани изразяват своето недоволство от конкретно действие или бездействие на управляващите. Не се използва физическо насилие и няма призиви за такова. Тази липса на насилие ограничава незабавната ответна реакция на правоохранителните органи, а несъгласните с безредиците не са достатъчно силно мотивирани да противодействат на техните инициатори.

Организацията на „цветната революция.

В организационен план могат да се откроят няколко основни фази в модела по който се реализират цветните революции.

Всяка цветна революция започва с формиране на организирано протестно движение, което се подготвя да стане движеща революционна сила. То се формира посредством конспиративна мрежа от стотици клетки, всяка от които има лидер и няколко члена (активисти). По този конспиративен модел на организация действат всякакъв вид нелегални структури и терористични организации. Източниците, от които се черпи подобен опит, са единствено спецслужбите, които могат да бъдат държавни или частни. В САЩ например действат стотици частни разузнавателни, контраразузнавателни и военни корпорации[13].

На основата на откровена дезинформация, манипулирана информация или обещания за някаква бъдеща компенсация започва масово вербуване на активисти. Обикновено това са млади хора, които изпълняват ролята на местни координатори на протестите. Те задължително преминават обучение в специализирани центрове, действащи под различни наименования и свързани с програми за разширяване на демократичните ценности. По правило, тези центрове действат като неправителствени организации (НПО) и се финансират от частни и държавни структури.

Следващият етап поставя под някаква форма начало на съпротивата. Това може да бъде случаен или предизвикан инцидент с неправомерно полицейско насилие, резултати от избори, компрометиране на политик и т.н. Тогава в различни градове на улицата едновременно излизат подготвените за действие структури. Това мотивира хората и изразът на недоволството започва да придобива масова форма. Важно е поводът за това недоволство да се приема от цялото общество и да стане предмет на широко обсъждане. Обикновено, още на този етап революцията приема някакъв символ и получава характерно име (жасминена, оранжева булдозерна, кадифена, на чадърите, на ранобудните и т.н.). Ключовите символи и фрази се разпространяват мигновено по социалните мрежи и медиите. Авторите им обаче по правило остават неизвестни[14].

На предварително набелязано и достатъчно просторно място, където могат да се поберат големи маси, започва да се формира "политически мотивирана тълпа". Подходящи за целта са проходни площади или ключови кръстовища в централната част на града. Блокирането им нарушава ежедневния ритъм на гражданите, препятства движението на обществения транспорт и частните автомобили. Указанието, кой площад или кръстовище да се блокира обикновено става под формата на информация за вече настъпило събитие. Например, „демонстрантите се запътиха към... и там движението става невъзможно”. За целта се използва новинарски екип на някоя частна радиостанция, предварително вербувана за целта.

В продължение на многочасов митинг, посредством често неверни съобщения за силови действия на властите и призиви да не се отстъпва, активистите постепенно засилват напрежението. В подходящ момент някой инициира призив или действия за масова идентификация с революционна символика, на която всички започват да се подчиняват. Например - „който не скача е червен” (България), „който не скача е московец” (Украйна), „той е свършен”, „махайте се” (Сърбия), „стига”, „време е” (Грузия), и т.н. Всички колективно започват да изпълняват това ритуално действие като личностната идентификация постепенно изчезва и се формира тълпа, която вече се управлява по свои специфични закони.

Описаната схема въздейства върху подсъзнанието и се използва от всички тоталитарни религиозни движения и секти[15]. На този етап започват да се създават условия за продължителна съпротива. Появяват се палатки, топла храна, подръчни средства за нападение, облекло и други необходими средства.

Протестиращите ясно определят своите искания. Обикновено това са ултимативни и крайни постановки със заплаха за преминаване към силови форми на съпротива и масови безредици, ако не бъдат изпълнени. Това е възлов момент за управляващите. Ако не могат да устоят и започнат едно по едно да приемат исканията, революцията постига целта си без да се пролее кръв.

В случай, че властите решат да преминат към противодействие, лидерите дават указания на тълпата за щурмуване позициите на силите на реда и „мирната” революция прераства в различни форми на насилие. В зависимост от обстоятелствата, насилието приема форми на въоръжена съпротива. Тогава, неизвестно как и откъде, в ръцете на протестиращите се появява и оръжие. В подобни случаи се пролива кръв, прави се опит за преврат и дори  гражданска война. Открито започват да се намесват външни сили и понякога се стига до чужда въоръжена интервенция ( по време на „Арабската пролет” - в Либия и Сирия,  а на практика и по време на украинския „Евромайдан”).

Етапите в еволюционното развитие на цветните революции

Винаги е имало вътрешнодържавни проблеми и насилие, породени от външни източници. В различните периоди външната намеса е променяла своето наименование и форми. Натискът на външни сили срещу правителството на една държава може да се класифицира съобразно мотивационната основа за провокиране на конфликт и степента на готовност от страна на ненасилствената антиправителствена съпротива да се премине към въоръжен конфликт. В по-ново време в мотивационната основа за организиране на вътрешна съпротива от външни източници се открояват няколко ключови периода.

Период на въоръжена съпротива. По време на блоковото противопоставяне (т.е. до 1989) вълненията и съпротивата на населението срещу управляващите определено носеха белезите на планирано насилие и предварителна подготовка за въоръжена съпротива - Унгария (1956), Чехословакия (1968) или Португалия (1974). Всъщност, чак до 1990 не може да се говори за „нежни” „кадифени” и всякакви цветни революции. През този период съпротивата обикновено е свързана с подготовка за въоръжено насилие, породено от обстоятелствата - въстания за повече свобода и човешки права и против комунистическото потисничество.

Период на информационната война. След 90-те години, т.е. след краха на Съветския съюз и „нежните революции“ в страните от доминирания от него комунистически блок, тактиката за провокиране отвън на вътрешна конфронтация в обществото се промени. Американската политическа доктрина за гарантиране на човешките права и свободата на словото загуби актуалността си сред победените идеологически противници на САЩ. Започналият процес на неолиберална глобализация създаде неограничени възможности за свободното движение на стоки, хора и информация в световен мащаб. Това засили възможностите за корпоративен контрол върху националните медии и улесни разпространението на лансирани отвън схващания и визии по наболели вътрешни проблеми. Всичко това създаде благоприятни условия за манипулиране на общественото мнение.

Новите технологии и появилите се социални мрежи предоставиха неограничени възможности за контрол и целенасочено манипулиране на информацията. Избирателно подавани и тенденциозно коментирани вътрешнополитически и международни събития започнаха да формират позицията на обществото по възлови проблеми в неговото развитие. Методите за водене на информационна война непрекъснато се усъвършенстваха и тя се превърна в ефикасно оръжие за постигане на геополитически цели.

През този период САЩ и техните западни съюзници започнаха да стимулират появата на вътрешна съпротива срещу правителствата на постсъветските държави и тези от Югоизточна Европа. Целта беше тяхната геополитическа преориентация, позволяваща мащабното изкупуване на държавните им активи и завоюване на нови пазарни ниши в местните икономики. Този процес беше улеснен от политическата ситуация в края на миналия век (доминирана от концепцията за еднополюсния свят) и от прогресивно нарастващите възможности за осъществяване на ефективен информационен контрол.

Използването на инструментариума на информационната война позволи на външни сили да създават вътре в набелязаните държави силни антиправителствени настроения, трансформирайки ги след това в „нежни” революции, в хода на които смяната на властта може да се постигне без насилие и проливане на кръв.

Съпротивата срещу собствените легитимно избрани правителства беше не толкова спонтанна, колкото резултат от продължителна и добре планирана подготовка в организационен, финансов и медиен план. Условията позволяваха, с помощта на предварително обучени местни активисти, периодично да се провокира „масово изразено недоволство”, което да доведе до смяна на властта. Така, с лозунги за демократични промени, външните организатори на протестите можeха (или поне опитваха) да постигнат целите си без проливане на (много)кръв. С подобни характеристики са събитията през първото десетилетие на новия век в редица постсъветски държави (революцията на розите в Грузия през 2003, оранжевата революция в Украйна през 2004 или революцията на лалетата в Киргизстан през 2005) в остатъчна Югославия (2000), както и в някои азиатски държави („зелената революция в Иран през 2009).

Това е вторият период на външно генерирана гражданска съпротива за сваляне на неудобни управляващи режими. Можем да го наречем ера на „цветните”,” кадифените”, „нежните” и т.н. революции, приемайки условно, че продължава до 2010. Колкото и нежно наименование да има стимулираната отвън антиправителствена съпротива обаче, и през този етап целта и неизменно си остава смяната на действащите политически режими замяната им с „демократични“ (т.е. удобни за интересите на Запада, като цяло и на САЩ, в частност, и враждебно настроени към техните геополитически противници).

Период на въоръжени конфликти, прерастващи в граждански войни

След 2011 промените в геополитическите интереси на водещите глобализационни субекти и преди всичко на САЩ усилиха противопоставянето в регионален и глобален мащаб, поставяйки го изцяло на икономическа основа. Провокираните отвън масови протести започнаха да се организират под лозунги за премахване на корупцията, престъпността и продажността на политиците. Както и преди обаче, в основата им стояха интересите на външни сили, чиято цел е укрепване на собствените им икономически позиции, имащи геостратегически характер.

Драстичното влошаване на жизнения стандарт се оказа подходяща мотивационна основа за стимулиране на масово недоволство сред местното население. Последиците от световната икономическа криза започнаха да се обясняват с чисто вътрешни причини. Управляващите елити в редица незападни държави бяха публично заклеймени като виновни за ширещата се корупция, незаконно забогатяване, връзки с престъпни групировки и нежелание да осъществят реформите, предложени им от ЕС, МВФ, Световната банка, НАТО и т.н.

Като повод за организиране на масови улични протести започна да се използва натрупаното недоволство от управлението на елита. Непосредствен повод пък бяха поредните „нечестни” и „манипулирани” избори и нежеланието те да бъдат признати. Исканията за повторни или предсрочни избори получиха необходимата международна легитимност. Максимално бе използвано и съществуващото сред младите хора в арабските държави недоволство от наложените ограничителни рамки в начина им на живот.

В същото време променените международни условия направиха успешно използваната в предишните периода ненасилствена схема за смяна на властта недостатъчно ефективна. В резултат от това опитите за сваляне на управляващите режими на вълната на масово изразеното „народно недоволство” започнаха да придобиват характеристики на въоръжени стълкновения. „Жасминената революция” в Тунис през 2010 постави началото на кървавите „цветни” революции. В хода на осъществяването и силите на реда убиха няколко десетки протестиращи. Това беше началото на прословутата „Арабска пролет”, по време на която тенденцията за употреба на насилие ескалира в събитията през 2011 в Египет, за да достигне още в края на същата година кулминацията си в Либия и Сирия, където събитията още от самото начало придобиха характер на ожесточени въоръжени сблъсъци, бързо трансформирали се в кървава гражданска война.

Характерен случай за трансформацията на нежните революции в насилствено сваляне на легитимната държавна власт е втората ("февруарска") революция в Украйна, осъществена през зимата на 2013-2014. През този период протестите на украинския т.нар. Евромайдан преминаха през два основни етапа. Първият обхвана столицата, където протестиращите бяха добре въоръжени и насилието бързо взе жертви. Поради нерешителните действия на управляващия елит законно избраното правителство беше свалено с "най-неприкрития подпомогнат отвън държавен преврат в историята" (думите са на американския геополитик Джордж Фридман). Вторият етап на украинската „революция” продължи вече извън столицата, в различни региони, като действаща сила стана местното население. Получи се въоръжено регионално противопоставяне, придобило характер на гражданска война, чиито изход стана непредвидим и на практика ликвидира целостта на държавата.

Новият тип „революции”, осъществени в Украйна и Сирия, имат и друга особеност. При тях външните организатори на протестите и техните вътрешни активисти изпуснаха контрола върху събитията. Цветната революция и в двата случая придоби международен характер. В Сирия конфликтът прерасна в регионален и доведе до появата на прословутата Ислямска държава, отхвърляща всички западни ценности. Отгледаният от Запада радикален и склонен към безогледно използване на терор ислямизъм излезе на международната сцена със собствена държава (т.нар. "Халифат"), опитваща се да води независима от международните институции финансова политика. Това е логично следствие от прикритото спонсориране от страна на САЩ и съюзниците им на различни въоръжени ислямистки формирования в продължение на десетилетия, независимо от реалната заплаха те да се превърнат във врагове на самите американци. Друг резултат от продължаването на сирийската криза вероятно ще бъде появата, под някаква форма, на кюрдска държава. Това обаче ще прекрои границите на целия регион. Каква ще бъде реакцията на засегнатите държави трудно може да се предвиди.

В Украйна Евромайданът доведе до формирането на законодателна и изпълнителна власт по неприемливия (поне на теория) за западното общество модел на „площадната демокрация”. Развитието на събитията възроди феномена на фашизма в близки до класическите му форми. Приемайки за нормално подобно развитие на събитията, САЩ и ЕС открито демонстрираха, че водят политика на двойни стандарти. По правило, престъпленията на техните протежета не се коментират или се оправдават с очевидни лъжи и дезинформация. Опитите цялата вина за украинската криза да се възложи на Русия стават все по-неубедителни. Ожесточаването на военните действие и убийствата на цивилни граждани очевидно цели Москва да бъде принудена пряко да се намеси в защита на руското население в тези райони.

Разчита се, че при подобно развитие Русия за дълги години напред ще се сдобие с имидж  на агресор и заплаха за своите съседи, а НАТО ще намери оправдание не само за своето съществуване, но и за по-нататъшното си разширяване. Европа пък ще бъде убедена във възраждането на „заплахата от Изток“ и вместо да развива взаимноизгодните си икономически отношения с Москва ще се преориентира към разширяване на трансатлантическото сътрудничество. Това ще улесни подписването на „Споразумението за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство” (ТТIР)[16], даващо възможност американските стоки да навлизат без никакво ограничение на европейските пазари.

В който и етап да се намира една цветна революция тя има три възможни сценария за успешно развитие:

- масовите акции на недоволство се оказват достатъчни и целта е реализирана без проливането на кръв (нападението срещу парламента в България през 1996);

- прилагане на различни форми на насилие, които застрашават гражданския мир и принуждават властта да отстъпи („Жасминовата революция” в Тунис през 2010, „Пъпешовата революция” в Египет през 2011)

- трансформирането и във въоръжен държавен преврат и дори гражданска война (Сирия и Украйна).

При всички възможни варианти на развитие на цветните революции целта винаги е една – смяна на действащото правителство. Поради това, дори властта да бъде свалена само с помощта на граждански протест, описаните събития се определят от техните автори като революции, а тези революции винаги предизвикват промяна, която е в полза на транснационалните корпорации.

Отличителната особеност на този трети етап в развитието на цветните революции е готовността на външните инициатори драстично да променят първоначалните си намерения и без колебание да реализират набелязаната цел с военни действия и явно изразена външна подкрепа.

Корпоративните революции

Някои наблюдатели разглеждат „цветните” революции в началото на ХХІ век като характерни елементи на "ерата на новата американска експанзия". При всички случаи резултатите от тези "революции" съвпадат с интересите и улесняват стремежа на транснационалните корпорации (ТНК) да определят икономическата и външната политика на съответните държави. Точно тази особеност на „цветните” революции е причина в последно време те все по-често да се възприемат като „корпоративни“ и да се анализират именно от тези позиции.

Действително през второто десетилетие на настоящия век ставаме свидетели на края на „цветните”, „кадифените” и всякакви други „нежни” революции и началото на „корпоративните революции”. Характерно за тях е, че външната намеса при  осъществяването им е съвършено неприкрита още в началния им етап. Дори и ако започнат като мирни протести, "корпоративните революции" съдържат в себеси си всички предпоставки за въоръжени сблъсъци и продължителни граждански войни.

Корпоративният характер на съвременните цветни революции проличава в зле прикритото организационно и финансово участие в тях на могъщи ТНК, международни финансови структури и мозъчни тръстове. При корпоративните революции целта се преследва без оглед на жертвите и щетите. В началото на 2015 жертвите в гражданската война на територията на Украйна надхвърлиха 5 000 души, предимно цивилни граждани, сред които деца и възрастни. Както там, така и в Сирия (където те вече са десетки, ако не и стотици хиляди) никой не може да каже, колко ще бъдат в края на войната. За инициаторите на корпоративните революции е важно не само да бъде сменен режимът в държавата, но да се гарантират и определени геополитически предимства. Тоест, корпоративните революции засягат вече интересите на цели региони.

В заключение, можем да кажем, че целта на всяка цветна или корпоративна революция е завоюването на нови пазари. Разликата между двете е в средствата с които се постига целта. Ако приемем, че при цветните тя се постига чрез безкръвна смяна на режимите,  при корпоративните средствата не се подбират.

Корпоративните революции представляват предварително планирана силова външна интервенция, целяща отстраняване (или поне отслабване) присъствието на геополитическите конкуренти в конкретни региони. Стремежът на организаторите им е постигане на икономическо и геостратегическо превъзходство. Това дава основание на мнозина анализатори да разглеждат тези „революции” като модерно средство за реализацията на определени геостратегически цели.

Чрез корпоративните революции САЩ реализират своята геополитическа експанзия в различни региони на света. Основните им мишени днес са държавите от Евразия (и най-вече Китай, Русия, Индия) и немалко държави от Латинска Америка. Ако се ангажираме с някаква прогноза, трябва да очакваме продължаване на американската политика на контролиран хаос до настъпването на фундаментална промяна, в глобален план, на съотношението между силите, провокиращи хаоса и тези, които се опитват да го неутрализират.

Източници:

Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html
Начев Й., ГМО – храната като оръжие, И-во «Сиела», С., 2014, (220 стр.)
Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101 /.
Начев Й., Разузнаване на религиозна основа, Научни трудове на УНИБИТ, Том 9, 2011г.
Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013, (220 стр.)
Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973
http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution
http://frognews.bg/news_84523/ES-shte-izdava-ruskoezichna-mediia/
http://sandra-nova.livejournal.com/588327.html
http://www.aliceswonderland.eu/Alice-colour_revolution-bg.html
http://www.d-pils.lv/news/2/489442
http://www.politonline.ru/provocation/22839029.html
http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/

* Преподавател в УниБИТ, член на Българското геополитическо дружество

 

 


[1] http://www.thedailybell.com/definitions/params/id/1813/
[2] http://en.wikipedia.org/wiki/Colour_revolution
[3] Gene Sharp, Correcting Common Misconceptions About Nonviolent Action" From The Politics Of Nonviolent Action, Porter Sargent, Boston, 1973
[4] Пак там
[5] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html
[6] Начев Й., Пейчев А., Войната срещу тероризма – неконвенционален конфликт, “Военен журнал”, том 110, № 5, С, 2003, /стр. 94 -101 /.
[7] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html
[8] http://frognews.bg/news_84523/ES-shte-izdava-ruskoezichna-mediia/
[9] http://www.aliceswonderland.eu/Alice-colour_revolution-bg.html
[10] www.d-pils.lv/news/2/489442
[11] http://www.politonline.ru/provocation/22839029.html
[12] http://sandra-nova.livejournal.com/588327.html
[13] Начев Й., Разузнавателни доктрини на ХХІ век, КК „Труд”,2013, (220 стр.)
[14] Манойло А.В. Цветные революции и технологии демонтажа политических режимов // NB: Международные отношения. — 2015. - № 1. - С.1-19. DOI: 10.7256/2306-4226.2015.1.12614. URL: http://e-notabene.ru/wi/article_12614.html
[15] Начев Й., Разузнаване на религиозна основа, Научни трудове на УНИБИТ, Том 9, 2011г.
[16] Transatlantic Trade and Investment Partnership  (ТТIP)

{backbutton}