Sageman Mark, Leaderless Jihad: Terror Networks in the Twenty-First Century.

Philadelphia (Penn.), University of Pennsylvania Press, 2008. 208 p.

Нашумялата книга „Джихад без лидери: терористичните мрежи през ХХІ век” на Марк Сейджман, разглежда организационната структура на „третата вълна” (т.е. третото поколение) ислямски радикали от подчертано транснационален тип, формирали се в периода след терористичните нападения от 11 септември 2001.Според автора, който е бивш агент на ЦРУ, а днес известен американски социолог и психолог, експерт по тероризма и професор в Университета на Пенсилвания, за разлика от първото и второто поколения, които все още представляваха т.нар. „централна Ал Кайда”, принадлежащите към третото поколение, т.е. съвременните „джихадисти на свободна практика”, са част от по-широко транснационално социално движение, вдъхновено (но не и контролирано) от Ал Кайда.

Сейджман анализира съвременното състояние на транснационалното джихадистко движение, прилагайки теорията за социалните мрежи към събраните от него данни за 500 подобни „джихадисти”. Нахвърляният от автора портрет на „средния” стандартен терорист от този тип ни представя млад, но вече самостоятелен индивид от нерелигиозно семейство, принадлежащо към средната класа. Средната възраст, на която тези хора влизат в терористичната мрежа, е около 25 години. Те по правило имат незавършено висше или специално образование, най-вече инженерно-техническо, медицинско или в сферата на природните науки. Напук на наложилия се стереотип, много от тези хора вече са женени и имат деца. Повечето от тях никога не са привличали вниманието на полицията и не страдат от психически разстройства. Мнозинството влизат във формациите на джихадисткото движение (или пък създават свои собствени), в качеството си на емигранти или пребивавайки временно в чужбина, а не в родните си страни. Изводът на Сейджман за основната насочваща и вдъхновяваща сила на това движение е, че неговите разпръснати ядра се ръководят от салафитския идеализъм, т.е. от утопичната мечта за създаването на глобална теократична държава.

Може би най-ценният принос на книгата в психосоциологичния анализ на въпросния феномен е опитът на Сейджман да деконструира процеса на индивидуалната радикализация, която, в крайна сметка, води до приобщаването към движението на транснационалния джихад. Макар че не е задължително този процес да има линеен характер, той почти винаги се реализира под влиянието на четири основни фактори:

• изключително високото лично морално негодувание от реалните или въображаеми страдания на събратята-мюсюлмани по света;
• интерпретирането на несправедливостта и обидите, нанесени на мюсюлманите „по цели свят”, като проява на „глобалната война срещу исляма”;
• съчетаването на това негодувание с личния опит от социалното и индивидуално недоволство;
• мобилизация с помощта на мрежовите структури и механизми.

Според Сейджман, най-важното е, че самият процес на радикализация има социално-групов, колективен, а не изцяло индивидуален,характер. Тази част от теорията на автора е по-известна като „джихад по приятелска линия” или „халялен джихад”, а същноста и е, че джихадистките ядра от този тип, по правило, се формират на основата на вече съществуващи групи от близки приятели-съмишеници, като понякога (но не задължително) определена роля играят и роднинските връзки.

Според Сейджман, ако в миналото преходът на едни или други радикални групировки към „лишена от лидери форма на тероризъм” е бил по-скоро израз на тяхната слабост или отслабване, днес това вече не е така – преди всичко заради спецификата и технологиите на „информационното общество”, и най-вече на Интернет, позволяващ дори на една съвсем „сурова” социално-политическа мрежа, чиито ядра са пръснати в различни страни по света, да поддържа определена степен на координация и единство.

Аргументите на автора относно Интернет, като свързваща сила на многобройните малки неформални екстремистки групи, стремящи се да използват терористични методи, звучат убедително. Той обаче не посочва, че само потенциалът на новите информационно-комуникационни технологии очевидно не е достатъчен за реалното осъществяване на успешни терористични действия от въпросните ядра. Така например, опитът за осъществяване на терористично нападение във Форт Дикс (САЩ) от група албански (включително един от Косово) ислямисти през 2007, както и много други терористични акции на участници и ядра на „джихада без лидери”,приключва с неуспех. Връзката чрез Интернет се оказва важен механизъм за радикализацията на участниците в тази група (както и в други подобни ядра), но не изиграва значима роля за гарантиране ефективността на конкретното терористично нападение. Като цяло, ако се доверим на лансирания от Сейджман модел на транснационалния „джихад без лидери”, неформалните групировки, формиращи това мрежово движение, не разполагат със съществен боеви потенциал.

Сейджман не оспорва тезата, че подемът на „джихада без лидери” не означава, че „централната Ал Кайда”, модел 2001, вече не съществува и не представлява заплаха. Няма съмнение, че новото поколение терористи от този тип решават да се присъединят към „джихада” благодарение на саморадикализацията си в средата на диаспората в западните държави, а не вследствие на преминатата от тях специална подготовка и промиване на мозъците им в лагерите на Ал Кайда в отдалечени конфликти зони на света (както беше при първото и второто поколение). Трудно обаче можем да се съгласим с опита на автора да разшири обхвата на понятието „джихад без лидери” върху цялата терористична мрежа, обединяваща ядрата, вдъхновени от идеологията и практиката на Ал Кайда – разбира се, ако не става дума само за представата за наличието на някаква ясна йерархична „централизирана ръководна структура”, която отдавна не е валидна по отношение на мрежата на покойния Бин Ладен. Спорно изглежда и категоричното твърдение на Сейджман, че тероризмът от този тип (или типове), който се практикува от първото и второто поколение джихадисти, окончателно и изцяло е останал в миналото. Авторът не допуска възможността за едновременното съществуване на различни типове транснационален дхихадистки тероризъм. Според друг известен експерт по тероризма – Антъни Фийлд обаче, терористичните мрежи, до голяма степен, „функционират подобно на секторите на икономическия растеж. Във всеки отделен момент, едни сектори отмират, други възникват, а трети продължават да съществуват, преживявайки период на стабилен, нормален растеж”.

Идеологията и организационната система на Ал Кайда имаше наднационален характер още при създаването на тази мрежа. Затова разпространението на нейните ядра в глобален мащаб, до голяма степен, беше неизбежно. Същото се отнася и за децентрализацията и недостига, или просто липсата, на централно ръководство, в традиционното разбиране за него. В памфлета си „Призив за глобална ислямска съпротива”, един от видните теоретици и стратези на „глобалния джихад” Абу Масаб ал-Сури лансира тезата за „лишената от явни лидери съпротива”, в чиято основа не е формалната организация, нито формалната мрежа, а системата. Тази система, външно, е близка до онази, която описва Сейджман: тя е самоорганизираща се и включва несвързани пряко помежду си ядра от убедени джихадисти. Но, макар Сейджман да е прав, че подобни ядра мога и да не поддържат връзки с лидерите и идеолозите на движението, освен чрез Интернет и радикалните медии, опитите му да сведе тези ядра само до групи от неумели дилетанти- идеалисти не са убедителни. Истината е, че въпросните автономни саморадикализиращи се ядра представляват поредния етап от естествената еволюция на движението на „глобалния джихад”, който можеше да се очаква и беше напълно прогнозируем.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Днес в света съществуват огромно количество понятия и теории за нациите и национализмите. Дали обаче, в резултат от множеството изследвания, опитващи се да обяснят феномена на формирането на нациите, са се наложили някакви, приемливи за всички, изводи? Възможно ли е постигането на консенсус относно предпоставките и причините за този процес? Въпреки сериозни различия в терминологията и оценките, налице са пет фундаментални фактори, които различните изследователски школи определят като ключови за причинното обяснение на процеса на формиране на нациите през Новото време.

Какво всъщност представлява национализмът?

Преди всичко, налага се да обясня това, вероятно неразбираемо за мнозина понятие. Всеки, които реши да се заеме с изследването на съвременния „национализъм”, т.е. с процеса на формиране на нацията, не може да не се почувства объркан или дори шокиран от огромното количество понятия и теории за нациите и национализмите. Написани са безброй книги, повечето от чиито автори се опитват да дадат оригинално обяснение или пък да обосноват привързаността си към една или друга теория. За целта се използват термини като есенциализъм, конструктивизъм, примордиализъм, перениализъм, етносимволизъм, модернизъм и се лепят съответните етикети.

От друга страна, някои стереотипи и модни понятия, и най-вече понятието „национализъм”, се повтарят без всякаква мисъл за реалното им значение. Мнозина автори на скорошни публикации по темата обикновено цитират (позитивно или негативно) по-ранни трудове, без дори да си дадат труда да ги прочетат. Класически пример е понятието „въображаемо общество”, лансирано от Бенедикт Андерсън и Ърнест Гелнър по отношение на нациите, формирани от национализма. Други автори пък цитират собствените ми трудове за „фазите А, В и С” (1) при формирането на нациите, но ги цитират погрешно, защото въобще не са ги чели.

Още по-лошо е, че мнозина автори обикновено не отчитат специфичните конотации на един и същи термин (дума) в различните езици. Ще дам само един пример: в английския език терминът nation включва всички онези, които живеят под властта на едно и също правителство, т.е. той е нещо много близко до държавата. От друга страна, в немския език die Nation традиционно се асоциира с общата култура и език. Тоест, терминът „национализъм” има различни конотации в английския и, да кажем, в испанския или чешкия езици.

И тъй като аз също вече съм участник в този т.нар. „дискурс за национализма”, реших (имайки предвид, че вече съм към края на научната си кариера) да се опитам да тръгна по друг път: вместо да се опитвам да представя някакъв нов и съвършено специфичен проект, предпочитам да изясня, какво от множеството изследвания, обясняващи ни феномена на формиране на нациите, може да се окаже приемливо за всички? Има ли го и можем ли да постигнем консенсус относно предпоставките и причините за този процес? Тъкмо на това е посветена последната ми книга за формирането на нациите в Европа "Das Europa der Nationen" („Европа на нациите”).

Отговорът ми на поставения по-горе въпрос е положителен – стигнах до извода, че въпреки сериозните различия в терминологията и оценките, съществуват, най-общо казано, пет фундаментални фактори, т.е. обстоятелства, които представителите на различните изследователски школи смятат за ключови за причинното обяснение на процеса на формиране на нациите през Новото време, макар че отделните автори се разминават при определяне йерархията на тези фактори, съобразно тяхната значимост:

• историческите основания, миналото и неговата реконструкция;
• етническите корени, културната специфика и т.н.;
• процесите на модернизация, като например индустриализацията, социалните комуникации, училищното образование и т.н.;
• национално оцветените конфликти на интереси, породени от различията на социалната структура и неравномерностите в развитието;
• психологическото и емоционално манипулиране.

Дискутира се и друг спорен въпрос – за причинното обяснение, дали нацията е резултат от националната мобилизация, организирана от изпълнените с ентусиазъм „националисти” (т.е. тя е формирана от национализма), или пък е резултат от „обективни” исторически тенденции? И в този случай обаче ми се струва, че двете позиции не са чак толкова непримирими, както изглежда за привържениците им.

Преди време ми предложиха да напиша общ обзор на процесите на формиране на европейските нации. За мен, това бе отлична възможност да подчертая аналогиите и сходствата между различните „теории” по въпроса, маргинализирайки техните различия.

Има обаче, три проблема, по които, признавам, не съм в състояние да формулирам някаква консенсусна позиция: на първо място, става дума за неконтролируемото използване на термина „национализъм”, който, в качеството му на инструмент за анализ, смятам за въвеждащ в заблуждение. Ако чак толкова ни е нужен някакъв универсален, всеобхватен термин, бих предложил за целта „национална идентичност”.

На второ място, имам предвед емпиричното наблюдение, че съществуват два основни типа (и два подтипа) формиране на нациите в Европа, като в единия случай това формиране започва в условията на националната държава от ранния етап на Новото време, а във втория то стартира условията на негосподстваща в държавата етническа група.

Не трето място, не съм склонен да обединявам процесите на формиране на европейските нации с аналогичните процеси извън пределите на континента, защото смятам, че нациите и националните идентичности са чисто европейски феномен, „експортиран” впоследствие и на другите континенти.

За изходен пункт приемам споменатите по-горе пет фундаментални фактори, играещи сериозна роля в почти всички „теории за национализма”, доколкото последните се базират (поне частично) на емпирични данни.

Тези фактори могат, по естествен начин, да бъдат преформулирани, като в някои случаи можем да разделим част от тях на няколко подфактора.

Струва ми се, че следва да анализираме ролята им на две нива, съответстващи на двете основни вериги на причинно-следствения анализ. От една страна, разглеждам тези фактори като „обективни”, т.е независещи от желанията и мечтите на онези, които се стремят за създадат или да пробудят нацията. От друга страна, виждам в тях инструменти на националната пропаганда и мобилизация, използвани от „националните будители” за формирането на нацията.

Обективните фактори

Сред „обективните фактори” наследството от миналото играе твърде прозрачна роля в случаите, когато нацията се формира в условията на непрекъсната държавност: никой не би могъл да „конструира” или „изобрети” френската, шведската или датската държава и съзнанието за принадлежност към държавата в тези случаи е (поне на прага на ХІХ век) почти самоочевидно.

Каква обаче е ролята на миналото, когато става дума за негосподстващи етнически групи? Тук отново се налага да правим разлика, защото в някои случаи националното съзнание може да използва остатъците от предишната държавност, като граници, институции, архитектура: например унгарците (реликвите на Унгарското кралство), чехите (тези на Чешкото кралство), хърватите или норвежците. В други случаи, етническата група няма или почти не разполага с реликви от „материализираното си минало” и този фактор играе твърде ограничена роля.

В повечето европейски страни езикът и етническата принадлежност (т.е. културната специфика) не са изобретени от „националистите”, както твърдят някои автори. „Печатният” език, рано или късно, бива кодифициран и играе ключова роля и като средство за общуване, и като инструмнент на „етническото съзнание”, или казано с други думи – на етническата идентичност. Това се отнася най- вече за периода на (просветения) абсолютизъм, когато езикът бива стандартизиран и кодифициран. Хората усещат, че разбират по-добре онези, които говорят на същия език, и осъзнават принадлежността си към същата етническа група, което пък може да породи у тях (макар че в някои случаи може и да не породи) определени „национални чувства”, т.е. положително отношение към онези, които говорят същия език.

Какво обаче може да се каже за ролята на езика при положение, че етническата група живее в мултиетническа държава с един господстващ език, различаващ се от разговорните езици на голяма част от населението? На първо място, в повечето европейски страни, този разговорен език не е просто „майчин език”, използван само в семейството и като средство за общуване между селяните. Обикновено той е и език на църквата, така че селяните могат да слушат молитвите на собствения си език. По правило, той е и езика, на който се общува с администрацията (най-малкото с местната).

Процесът на модернизация създава няколко предпоставки за формирането на нацията. Тъй като съвременната нация, по дефинициая, е общност от равноправни граждани, формирането на нацията е обусловено, преди всичко, от социалната еманципация: освобождаването на крепостните селяни и отмяната на феодалните привилегии, което е съпроводено и с политическа еманципация. И в двата случай, тези процеси не се съобразяват с етническите граници. Те играят важна роля за етническата мобилизация както в националните държави, така и в националните движения. Въпреки това, отношението им във времето към развитието на националните движения е различно, в зависимост от социалната структура на етническата група, развитието на политическата система и процеса на индустриализация.

Ролята на индустриализацията няма как да се пренебрегне. Емпиричните данни не потвърждават теорията на Гелнар, според която индустриализацията е решаваща предпоставка за зараждането на „национализма”. Връзката в този случа е по-сложна. Прякото въздействие на индустриализацията е доста ограничено, затова пък опосредственото и влияние се предава чрез социалната мобилност и разширяващата се социална комуникация. Последната е основната предпоставка за разпространението на национално-мобилизиращата информация, тя следва да се анализира и във връзка с нарастващата социална мобилност.

На свой ред, в епохата на просветения абсолютизъм, както и по-късно, училищното образование обикновено е инструмент за социализация, което включва и елементи на националната мобилизация или поне на националната идентификация. Национално „неутралната” грамотност – като резултат от задължителното начално образование – се оказва национално релевантна в същата степен, в която писменият текст е важен инструмент на националната комуникация. Въпреки това, тъй като училищата се контролират от държавата, съществува голяма разлика между ролята на училищното образование за формирането на нацията в националните държави и, когато става дума за негосподстващи етнически групи.

Ролята на националната пропаганда и „националните будители”

Следва да се запитаме, на първо място, кои са т.нар. патриотични лидери, що за хора са били превържениците на „националния начин на живот”, както и какво са целяли.

Въпросът за социалния произход на националните активисти се поставя по един начин, когато става дума за национални държави, наличието на образовани елити и политическо представителство. При националните движения социалната структура е по-сложна и може да се представи с помощта на два различни модела. Първият модел се представлява от норвежците например – при него националните елити почти съвпадат с образованите и политическите елити, а в т.нар. „фаза В” са свързани с градската среда. Като илюстрация за противоположния модел можем да използваме естонците, при които мнозинството патриотични лидери са учители в началните училища или нисши чиновници, повечето от които са родени на село. Много други национални движения пък се развиват между тези две крайности. Например, големият дял образовани патриоти (най-вече дребни чиновници и католически свещеници), родени в семейства на занаятчии от малките чешки градове, или големият дял сред тях на пасторите и богатите селяни във Финландия.

Националните цели и дискусии засягат и трите основни сфери на споменатите по-горе „обективни фактори”: модернизацията и еманципацията, националната история, културата и езика.

И политическата, и социалната еманципация пораждат нови варианти на напрежение и конфликт между различните интереси, на което съответстват и новите средства в борбата за политическата власт, и новият тип разделение на труда в условията на модернизация, т.е. на капиталистическото общество. Тези конфликти между различните интереси обаче играят противоположни роли при двата различаващи се пътя към формирането на съвременните нации. В случая на националните държави, те съдействат за вътрешната диференциация на националните общества и, в крайна сметка, могат да забавят националната мобилизация. При националните движения обаче, когато конкуриращите се страни, принадлежат към различни нации, конфликтите между различните интереси се оказват национално релевантни и ускоряват разпространението на националната идентичност.

От време на време, социолозите дискутират, в тази връзка, ролята на неравномерното развитие, „вътрешния колониализъм” (Майкъл Хечтър), напрежението между центъра и периферията и техните елити (Александър Мотил, Стайн Рокан) – всичко това също е свързано с категорията на национално релевантните конфликти на интереси.

При анализа на национално релевантното напрежение обаче, често се пренебрегва такъв фактор като борбата за власт. Възможна причина за това е, че властта се разглежда като самоочевидна част от политиката. Въпреки това, въпросът за властта, при положение че става дума за вътрешните отношения в националната държава, не стои по същия начин, както при анализа на националните движения. Докато националното движение не създаде и наложи своя политическа програма, лидерството е въпрос на престиж: властта и свързаните с нея феномени се отнасят най-вече към политиката.

Да се спрем и на въпроса за търсенето на общото минало: доколкото именно тогава се оформя националната история, ХІХ век би могъл да се нарече „историцистки” – предполага се, че действията на хората следва да получат или да си изработят определено историческо оправдание. В същото време, тежестта на изтъкваните в тази връзка аргументи силно се различава, в зависимост от наличното количество данни за „националното” минало.

Могат да се разграничат три основни модела на конструиране на националната история. В рамките на първия, както вече споменах, някои национални движения могат да представят историята си като непрекъсната история на национална държава, разрушена на някакъв етап от развитието си от своите противници (унгарци, хървати, чехи). Тези национални движения извеждат аргументацията си от историческите права, т.е.претендират за възстановяване на предишната самостоятелност на своята територия. Във втория случай са налице недостатъчни, само частични данни, които не могат да формират достатъчно здрава основа за изграждането на такава история (сърбите, българите). При третият пък, в историята въобще липсват подобни политически образувания (фините, естонците, словенците).

Доста чест феномен са пресичащите се национални истории, когато жителите на една територия се оказват включени в контекста на две или повече национални истории (Трансилвания, Македония, Фландрия).

Езиковата програма

Във всички национални движения, езикът (за повече или по-малко продължителен период от време) придобива символично значение, т.е. използването му не се изчерпва с неговата роля като средство за комуникация. Обяснението е, че езикът на негосподстващата етническа група в повечето случаи се разглежда като „нисш” отмиращ, примитивен и т.н. Езиковата програма, формулирана и реализирана от повечето национални движения, включва пет отделни равнища:

• прослава и честване на езика, в съчетание с представяне на доказателства за високите му качества;
• планиране и кодифициране на езика, като част от културната стандартизация;
• интелектуализация на националния език посредством литературното творчество във все повече различни жанрове – поезия, печатни медии, театрални пиеси, разкази, романи, научна литература;
• въвеждане на езиковото обучение в училище – кодифицираният национален език може да изпълни обществената си мисия, само ако го владеят всички членове на формиращата се нация;
• постигане на пълно равноправие на езика (последната цел обикновено се постига само паралелно с извоюването на собствена държавност).

В повечето, ако не и във всички, програми на националните движения доминират именно претенциите, свързани с езика. В някои случаи обаче (гърците, ирландците, норвежците, сърбите), този въпрос е поставен на второ място в националните им програми, след политическите искания. Подобно различие може да се обясни от гледна точка на социалната структура на националните движения. Там, където социалната структура на негосподстващата етническа група очевидно е непълна, в националната програма доминират езикът и културата. И, напротив, там, където в социалната структура влиза представители на управляващите класи и елити, в националната програма доминират политическите цели.

Спорове за езика възникват в политическия живот и по-късно, като резултатите от тях не са еднозначни. В случая с Гърция например, е необходимо доста време за окончателното налагането на „димотики” (от 1976 това е официалният вариант на гръцкия език – б.р), а в Норвегия т.нар. „ландсмол” (буквално означава «език на страната», т.е. национален език – това е вариант на норвежкия език, създаден през ХІХ век от Ивар Осен, който впоследствие се развива в т.нар. нюнорск (т.е. новонорвежки). Според едно допитване от 1968, той се предпочита едва от 10% от норвежците – б.р.) така и не се утвърждава, още по-малък е успехът на програмата за „келтизация” в Ирландия.

Национализмът ли формира нациите?

И така, повечето експерти по „национализма” са съгласни, че историята, езикът и факторите на модернизацията, играят важна роля в процеса на формиране на нациите. Има обаче една сфера, в която твърде трудно би могло да се намери консенсуално решение – става дума за онзи инструмент на националната пропаганда, който някои автори определят като „култура”, а пък конструктивистите смятат за „сърцевина” на процеса на формирането нациите. Става дума за активността, насочена към пробуждане на националните чувства, или дори страсти, и изобретяване на национални символи и стереотипи. Както, разбира се, и различните форми на контрол на обществената активност с помощта на митинги, поклонения на националните паметници и „свети места”, погребения, честване на исторически годишнини и т.н. През последните двайсетина години се появиха множество книги и статии, посветени на националните празници и паметните исторически дати, анализиращи не само изразяваните при честването им идеи, но и символичното измерение на въпросните идеи. И всичко това с единствената цел да се докаже, че съвременните нации са резултат от тази активност, че нациите са „създават” благодарение на тези лични приноси на „националните строители”.

Решително не съм съгласен с това. И не защото смятам всички тези публични мероприятия за несъществени или пренебрежими, а защото е налице очевидно объркване: в тази аргументация „защо?” се смесва с „как?”. Инструментариумът на националната пропаганда се разглежда като решаващ фактор за успеха на тази пропаганда, т.е. за разпространяването на новата национална идентичност. Анализът на разпространението на националната символика, формирането на националните стереотипи и т.н. – всичко това е много полезно, ако искаме да разберем как се осъществява националната идентификация, но е съвършено недостатъчно за да разберем защо тази пропаганда се оказва успешна. Струва ми се (може би греша), че това объркване се дължи на неправилната интерпретация на термина „национализъм”. Ако приемем, че именно „национализмът” формира нациите, тогава пропаганднният инструментариум следва да се приеме за решаващ (и той действително е такъв) за обясняването на „национализма”, т.е. на националните страсти, националната гордост, войнствената преоценка на националните ценности и на своята собствена нация и т.н. Истината е, че националните движения възникват (с отделни изключения) не като взрив от националистически страсти, а като процес на търсене на нова – национална – идентичност и нова форма на любов към Отечеството и неговите обитатели. Те обаче могат да се развият (и нерядко го правят) и в посоката на националистическите и ксенофобски страсти. Естествено, специфичните модели на формирането на нациите оказват влияние върху характера на националните стереотипи и националистическите претенции.

Няколко важни момента

Цел на всичките ми исторически изследвания винаги е било да обясня социалните процеси и историческите промени. В нашия случай, това означава да обясня прехода от държавите и империите, съществували преди Новото време, към съвременните национални държави, т.е. от феодалните донационални към съвременните граждански и национални общества. Това ново единство – нацията – не е резултат от някакви «самопроизволни промени», или от повече или по-малко ентусиазираните усилия на живи личности, ангажирали се с националната пропаганда. Защо тези хора са успели?

Всеки опит за интерпретация на националните движения следва да разглежда въпроса за постигнатия от тях успех в два аспекта: на първо място, защо започва да се води национална пропаганда и, на второ, защо тя се оказва успешна, получавайки масова подкрепа?

Споровете за произхода на нациите се водят най-вече между онези, които смятат нацията за изобретение, мит или конструкция, и тези, които я разглеждат като голяма социална група, т.е. като резултат от историческото развитие. На нивото на словесните формулировки тези две позиции са несъвместими. Въпреки това, според мен (и не само), тази несъвместимост не е чак толкова фундаментална, както смятат мнозинството «конструктивисти». Анализирайки причините за успеха и, вземаме под внимание и незаменимана роля на националната пропаганда, т.е. персоналните решения да се приеме националната идентичност, и ролята на «реалните» социални, политически, икономически и културни връзки и отношения, като езика, политическите институции или социалните трансформации.

Първият въпрос, който възниква в тази връзка е: защо патриотите („националистите”) стартират опитите да предложат на съотечествениците си нова национална идентичност? За да разбрем мотивите им и свързаната с това тяхна активност, следва да анализираме три комплекса от координати, които първоначално са независими от патриотичните стремежи.

Първият е разнородният комплекс както от традиционни, така и от антитрадиционни позиции, постановки, ценности, идеи и солидарности, наследени от миналото:

• най-старата измежду тях е юдео-християнската традиция, оперираща с такива термини като «обетована земя» и «избран народ» и даваща примери на «национална солидарност» от страна на противопоставящите се на враговете си евреи;
• бароковият патриотизъм, свързан с държавата или страната и определящ се от историята и специфичните религиозни традиции;
• идеята от ранния етап на Новото време за «държавните интереси» (raison d’etat, staatsreason);
• просветената секуларизация и рационализма.

Вторият въпрос е свързан с кризата на предишните идентичности и предишната традиционна система от ценности, като резултат от кризата на „стария модел”, базиращ се на привилегиите и другите остатъци от феодализма. Подложени са на съмнение предишните патриархални, родови, сеньориални връзки, както на ниво политическа власт, така и на ниво социални зависимости. Под въпрос е поставено и предишното съсловно общество, в което социалното положение на всеки се предопределя още от раждането му. Много често, ерозията и крахът на предишните държави или политически единици и появата на нови, поражда усещането за несигурност по отношение на бъдещето. В тези условия нараства (най-вече в образованите среди) броят на онези, които се стремят отново да дефинират своята идентичност, т.е. да открият нови връзки и солидарности. Първоначално, това предефиниране се изразява в актуализацията на „възраждането”, или в ново съчетание на термините, идеите и постановките, наследени от повече или по-малко далечното минало.

Третия въпрос е, че вследствие на нарастващото влияние на идеите на Просвещението, най-разпространената изходна точка при търсенето на новите идентичности се оказва просветеният патриотизъм. Просветените патриоти поемат задължението да се грижат за просперитета на „своя” регион и неговите жители. Този ангажимент предполага два вида активност: на първо място грижа за благосъстоянието и образованието на хората, а след това изучаване на регионалната култура, география, език, обичаи, история и т.н. Първият е присъщ най-вече на политиците и чиновниците, а вторият – на просветените учени.

По правило, мнозинството от тези учени са силно увлечени от предмета на своите изследвания и са особено горди, когато успяват да открият специфичните черти или ценности на своя регион и неговия народ. В случаите, когато въпросният народ се отличава от останалите в езиково и културно отношение, именно езикът и литературата се превръщат в основен предмет на анализ.

Когато става дума за негосподстваща етническа група, учените, повече или по-малко съзнателно, дефинират литературния език, формиращ нацията, нейните граници и история. Не всички от тях осъзнават тази криза на идентичността, но онези, които я осъзнават, разглеждат населението на своя регион като важен обект на солидарност и идентичност. Дефинирайки този нов феномен, те понякога се вдъхновяват от идеите на Хердер за нацията като висша ценност на Човечеството, а по-късно предимно от понятието за нацията като общност от равноправни граждани. В някои случаи, скритата антипатия на отделни провинции към центъра (Унгария), също може да изиграе важна роля. В тези условия е само въпрос на време, патриотите да започнат да осъществяват национална пропаганда.

Въпреки това, има и друго, още по-важно предварително условие за вземането на подобно решение. Потенциално национална пропаганда могат да осъществяват само онези интелектуалци, които се смятат за принадлежащи към „нацията”, въз основа на етническата, религиозната или териториална идентичност. С други думи, едва след като отделни членове на негосподстващата етническа група получават възможност или демонстрират способност да получат висше образование, техният регионален просветен патриотизъм може да се предефинира като национална идентичност. Тоест, на емоционално ниво, те могат да разглеждат различието между „ние” и „те” като мобилизиращо преживяване. Този подход включва и нарастващата неприязън на непривилегированата част от населението (етническата група) към привилегирована (представителите на елита).

По правило, разликата между просветените учени от Фаза А на процеса и националните пропагандисти от неговата Фаза В е свързана с принадлежността им към различни поколения: националната пропаганда се стартира от по-младото поколение образовани граждани, смятащи се едновременно и за ученици, и за продължители, и за опоненти на старото поколение просветени учени и регионални патриоти.

Защо националната пропаганда се ползва с масова подкрепа?

Стартирането на националната пропаганда не предопределя автоматично успеха и. В редица случаи това не се получава – например в Уелс, Шотландия, в случая със сорбите, беларусите, с „илиризма” и т.н. Познаваме също национални движения, при които т.нар. Фаза В продължава едва три-четири десетилетия, както и такива, при които тя се проточва цяло столетие. Представата (имплицитно предполагана в много появили се наскоро трудове за формирането на нациите), че нацията е, преди всичко, изобретена конструкция, формирана чрез активното предаване на „националистическите” символи, митове и традиции, не съвпада с това, което сочат емпиричните данни.

Трябва да сравним обстоятелствата, при които различните национални движения действат и постигат успех. Въз основа на това сравнение, откриваме няколко национално мобилизиращи фактори и обстоятелства, които условно можем да обединим в пет групи. Нито един от тях, сам по себе си, не е способен, в достатъчна степен, да повлияе за националната мобилизация на масите – последната може да стане факт само при положение че те действат комбинирано.

Естествено, не можем да изключим ролята на личното участие, т.е. ролята на творческите „създатели на нациите”, включително на техните фантази и измислици, но следва да вземем предвид и техните интереси и степента на ангажираността им с процеса. Наличието на достатъчно образовани „пропагандисти” на националната идея зависи, естествено, от степента на вертикалната социално мобилност, т.е. от възможността за социален и образователен напредък на представителите на негосподстващата етническа група.

Въпреки това, идеята за новата национална идентичност следва да достигне до адресатите – т.е. до представители на етноса. Основна предпоставка за това е наличието на достатъчно интензивна социална комуникация. Това условие не зависи от волята на „пропагандистите”, т.е не може изкуствено да се променя или да се „генерира” от тях. Интензивността на социалната комуникация се определя от няколко фактора: миграцията, постоянните контакти през границите на селата, владенията и отделните градове.

Става дума, преди всичко, за хоризонталната мобилност на населението: сезонни работи, посещения на местните пазари, отбиване на военната служба и т.н. Очевидно е, че между онези, които могат да си общуват на един и същи език, или поне на взаимно разбираеми диалекти, се установяват по-здрави връзки.

Следващото условие е нивото на грамотност, което обикновено зависи от образователната система. Затова то може да се приеме за следствие от икономически просперитет само със сериозни уговорки. Благодарение на образователната политика, началното училищно обучение става задължително в Австрия и Прусия, преди да стане такова в Белгия и Великобритания. От друга страна, в някои други региони, изостаналостта е съпроводена и от неграмотност (Русия, Балканите).

Въпреки това, грамотността се превръща в национално релевантна само там, където на новата национална идентичност бива позволено да намери място на страниците на вестниците и списанията, достъпни за принадлежащите към негосподстващата етническа група. Това невинаги зависи от „нивото на конституционност”: авторитарните системи, като тази на Метерних в Австрия или царската в Русия, позволяват в редица случаи културната активност на чешкото, финското, естонското и други национални движения.

Съществува още една причина, поради която училищното обучение може да се превърне в национално релевантно – особено в прогимназиите и нагоре, и това са знанията, които учениците получават по география, история и литература и които включват елементи на националната идентичност. Тъй като училищата обикновено се контролират от държавата, тези знания се подбират и редактират в полза на националната държава или управляващата династия. От друга страна, привържениците на националното движение се стремят да постигнат противоположната цел. Така, борбата за „национализация” на училищата се превръща в част от националното движение.

Не бива да забравяме и за ролята на „класическите” средства за социална комуникация, като железниците, пощите, речния и морски транспорт, шосетата и т.н. Показателно в това отношение е, че на националните движения, зародили се по-късно, т.е. в епохата на широко разпространение на железниците и пощенските услуги, е по-лесно да осъществяват национална пропаганда.

В същото време, всички тези средства за социална комуникация могат да се използват и като инструменти на националната пропаганда, само ако държавната система е достигнала изискващото се за това ниво на толерантност по отношение на националното движение, т.е., когато националните идеи и претенции се допускат до отразяване в медиите, когато езикът на конкретната етническа група може да се използва при обучението в училищата, когато се разрешава създаването на патриотични организации и т.н.

По-високото ниво на социална комуникация следва да се разглежда като резултат и съпътстващо явление от сложния процес на модернизация. Този процес не може да се сведе до индустриализацията, както го прави Ърнст Гелнер например. Напротив, няма никакво доказателство, потвърждаващи хипотезата за индустриализацията като решаващ фактор при формирането на националните движения. Въпреки това, ако разбираме този термин като касаещ всички форми на манифактурното, неиндустриално производство и включим в него и косвеното влияние на индустриализация върху производството на продоволствие и върху пазарните отношения, този феномен също би могъл да се разглежда като поредното условие, благоприятстващо успеха на националната пропаганда.

По-важна обаче е друга съставна част на модернизацията, свързана с политиката. Борбата за национално освобождение включва (там където е необходимо) и искания за конституционно управление, свобода на словото и печата и т.н. Ако националното движение претендира за езиково равенство, това искане косвено предполага и идеята за равноправието на гражданите и свободата им да изразяват позицията си. И обратното, когато езиковата програма включва и елементи, касаещи гражданските свободи, тя се оказва по-приемлива и ценна за населението. Така например, един от проблемите на фламандското движение е, че то се развива в условията на вече съществуващо конституционно управление и не може да представи програмата за политическа либерализация като национална.

Пионерите на всички национални движения искат да имат правото да говорят от името на определена група, формулирайки нейните интереси. При това не е задължително тези интереси и нужди да бъда изключително „материални” по своя характер, те могат да са свързани и с престижа и с властта. Съществуването на подобни групови интереси изисква членовете на въпросната група да споделят сходна ценностна система, да имат сходни нужди и, накрая, да усещат (най-малкото подсъзнателно), че за да ги удовлетворят се нуждаят един от друг.

Национално релевантните конфликти на интереси

В условията на националните движения, конфликтите между груповите интереси, придобиват специфичен характер, ако представляват част от „културното разделение на труда”, т.е. ако се решават в условия, когато едната социална група включва членове на негосподстващата етническа група, а другата обединява членове (или представители) на държавната нация. С други думи, различният езиков (културен) статус на групите, чиито интереси се разминават, дава възможност конфликтите между различните интереси да се  превръщат в национално релевантни. В условията на националното движение, груповите интереси – дотолкова, доколкото могат да бъдат обвързани с етнокултурните различия – възникват на нивото на колективните ценности, които се споделят (или следва да се споделят) от националната общност. Тоест, те лесно могат да бъдат „прехвърлени” в националната терминология. Впрочем, тази връзка може да се интепретира и от противополжна гледна точка: различията между етническите групи, или отделни техни части, повече или по-малко, се съгласуват с различията между груповите интереси (или могат да се интерпретират в този смисъл). Така или иначе, възниква тезата (обоснована или не), че интересите на една група представляват националните интереси, като цяло.

Национално релевантните конфликти между интересите са още един фактор в процеса на формиране на нацията, още една предпоставка за успеха на националната пропаганда.

Ще дам няколко примера за конкретната роля, която играят най-съществените от тези национално релевантни конфликти в националните движения. Само един от тези конфликти може да се приеме за присъстващ навсякъде – този между привилегированите представители на господстващата нация и привържениците на националните движения, претендиращи за реално равенство за членовете на своята етническа група. Това обикновено се съчетава с напрежение в отношенията между центъра и провинциалните елити. Там, където Фаза В се реализира в условията на съществуваща конституционна система, борбата за политическа власт може да се разглежда като присъстващ навсякъде национална релевантен конфликт на интереси. Някои други конфликти пък могат да се наблюдават, в различни комбинации, само в отделни национални движения.

В случаите с Естония, Латвия, Литва и някои други, конфликтът между земевладелците и хората обработващи земите им (т.е. крепостните селяни) може да бъде описан и с „национална терминология”. Понякога занаятчиите и дребните търговци, принадлежащи към една и съща етническа група, виждат заплаха за себе си в разширяващата се индустриална продукция и „големия” пазар, на който доминират представителите на държавната нация. Конфликтът на интереси, породен от неравните възможности за социален прогрес на образованите обществени слоеве, може (рано или късно и в условията на разгръщащо се национално движение), да се превърне в един от национално мобилизиращите фактори в почти всички национални движения. Колкото повече национално релевантни конфликти на интереси се натрупват, толкова по-високо ниво на национална мобилизация може да бъде постигнато.

Прокламирайки идеята за националната солидарност, привържениците на националните движения стимулират осъзнаването на противоположността между „нас” и „тях”. Затова съм длъжен да спомена последната група предпоставки за успеха на националнатна пропаганда, обозначавайки я най-общо като „външния фактор”. Много често, „другият” (обикновено в лицето на националната държава) може да се дефинира като враг на нацията и в този смисъл е важно доколко наистина се държи като такъв.

От друга страна, националните движения могат да използват външния фактор и като подкрепяща ги сила. Така, фините се ползват от моралната подкрепа на унгарските си „братя” (в рамките на угро-финската концепция), фламандското движение пък се подкрепя от германците, а словенците и словаците се се подкрепят от чехите, развили концепцията за австрославизма (като основа за взаимната морална подкрепа на славяните, живеещи в Австрийската империя).

Образът на външния фактор следва да се допълни от факта, че последната фаза на мнозинството успешни национални движения – създаването на собствена държавност, обикновено зависи от подкрепата на великите държави: гръцката, сръбската ,българската, чехословашката, полската, финската, както и балтийските държави постигат независимостта си, благодарение подкрепата или по решение на великите сили.

Бележки:

1. Мирослав Хрох разграничава три фази в развитието на националното съзнание. Първата (фаза А) той нарича „период на научен интерес“, когато т.нар. елит придобива национално съзнание за себе си и за своя народ. Вторият етап (фаза В) е период на „активизация на националното съзнание“. Последният етап пък е заключителната „фаза С”, в която вече може да се говори за масовост на националното съзнание.

* Авторът е професор в Карловия университет в Прага

{backbutton}

Преди няколко години, когато започна сегашната глобална финансово икономическа криза, Испания и Португалия все още запазваха (на практика без съществени корекции) модела на икономическо и социално развитие, формирал се в тези страни в края на миналия век, особено след присъединяването им към ЕС (на 1 януари 1986) и влизането в еврозоната (1999). Този модел, който навремето осигури на Мадрид и Лисабон сравнително динамично постъпателно развитие и модернизация на част от изостаналите производствени структури, с течение на времето започна да демонстрира все повече слабости и проблеми, които, до голяма степен, са присъщи и на двете страни. С настъпването на кризата, латентните негативни явления и тенденции в социално-икономическото им развитие се проявиха съвсем ясно, очертавайки един доста тревожен сценарий за бъдещето на иберийските държави.

Основните параметри на иберийския модел

Нека се опитаме да анализираме основните характеристики на модела за икономическо и социално политическо развитие, наложил се в Испания и Португалия в предкризисния период. Характерно за двете иберийски икономики е:

• Съхраняването на важната роля в структурата на националното производство на цял ред традиционни, нискотехнологични и трудоемки отрасли: текстилен, обувен, кожарски, хранителин, металургичин, кораборемонтин и т.н. Именно тяхната динамика, до голяма степен, определяше прооизводствения профил на Испания и Португалия, структурата на износа им и тяхната роля в глобалното разделение на труда;
• Сравнително ниският дял на иновационните предприятия и недостатъчните инвестиции в сферата на научно-изследователските и опитно-конструкторски работи. Така, ако през 2000-2007 разходите в последната сфера, средно за 27-те членки на ЕС, са били около 1,9% от БВП (достигайки във Финландия и Швеция до 3,4-3,8%) в иберийските държави този показател варираше в границите между 0,8% и 1,2% от БВП (1).
• Забележимото изоставане от най-развитите икономически европейски държави по производителност на труда. Въпреки всички усилия, чак до края на 2000-те, в Испания и Португалия, този показател се равняваше на 75-80% от средното ниво в ЕС (2);
• Пълзящият процес на „деиндустриализация” (сериозен спад на дела на обработващата индустрия в БВП). В Испания този дял е 16%, а в Португалия – 13%, докато в Германия например, той надхвърля 24% (3).
• Сериозното място, което заема в икономиката на двете страни туристическият сектор, който е важен източник на финансови постъпления и голям работодател. Така, през 2007, броят на чуждестранните туристи в Испания достигна 59,2 млн. души, което я постави на второ място в света, след Франция. По най-скромни оценки, преките постъпления от туризма надхвърлят 50 млрд. долара годишно, а съвкупният принос на сектора в БВП е 11% (4). Не по-малко важно е мястото на туризма и за португалската икономика;
• Хипертрофираната роля на строителния отрасъл, играещ (особено в Испания) ролята на своеобразен локомотив на икономическия растеж. Въздействието на строителството върху целия процес на възпроизводство трудно може да се подцени. В Испания, то доскоро осигуряваше 15-17% от БВП, т.е. 3-4 пъти повече, отколкото в повечето развити държави. През 2006, в Испания бяха завършени над 800 хиляди жилища (апартаменти и еднофамилни къщи), т.е. повече, отколкото във Великобритания, Германия и Франция, взети заедно (5);
• Сравнително ниският дял на износа на стоки в БВП (в рамките на 20-25%) и трайно отрицателният баланс на външнотърговския оборот. Данните в това отношение са показателни: през 2001-2010 съвкупното отрицателно салдо във външната търговия на иберийските държави надхвърли астрономическата сума 842 млн. евро (6);
• Голямата зависимост от вноса на енергоносители (петрол и природен газ). Негативните последици от това се проявиха в средата на 2000-те, във връзка с рязкото нарастване на световните цени на енергоносителите. Това драматично повиши разходите на иберийските държави за вноса им и сложи кръст на всички опити на Мадрид и Лисабон да ограничат размерите на външнотърговските си дефицити;
• Силната обвързаност на иберийските икономики с външни източници на финансиране: чуждестранни инвестиции, трансфери от ЕС, пазара на дългови книжа и кредити от международните банки. Така например, средствата, които Португалия е получила от ЕС през 1987-2007 се оценяват (по днешни цени) на 55 млрд. евро – твърде солидна финансова инжекция за страна с население от само 10 млн. души (7). Що се отнася до преките чуждестранни инвестиции, през 2007 обемът им в португалската икономика достигна 78,3 млрд. евро, а в испанската – 400 млрд. (8).

Характерно за социалната сфера на двете държави пък е, че:

• В Испания и Портегалия се формира т.нар. „иберийски модел на социалната държава” (разновидност на европейския социален модел), което позволи изграждането на истинско съвременно общество с действащи демократични и граждански институции и даде възможност на Мадрид и Лисабон да участват във формирането на единното социално пространство на ЕС (9). В същото време, сред характерните черти на този модел бе разривът между провежданата социална политика и собствените финансови възможности, като се разчиташе най-вече на външни ресурси;
• В рамките на „иберийския” модел се осъществи радикално преразпределяне в структурата на държавните разходи в полза на социалната сфера. Така например, ако през 1972, за образование, здравеопазване и социално осигуряване са се отделяли 2% от БВП на Португалия, през 2008 този показател надхвърли 16%. При това, съществена намаля делът на разходите за отбрана и сигурност – от 6,1% до 2,5% (10). Сред най-важните социални завоевания беше сериозното подобряване на системата на достъпното за населението медицинско обслужване. Това намери израз в постоянното нарастване на разходите за здравеопазване и значителното увеличение на дипломирания медицински персонал. Резултат от общото подобряване на социалните условия стана високата очаквана продължителност на живота на испанците и португалците, която през 2010 достигна, съответно, 81 и 78 години;
• Централно място в социалната структура на иберийските общества зае многобройната „средна класа”, към която, през 2000-те, спадаха не по-малко от 2/3 от населението. Този процес се развиваше на фона на много сериозни трансформации на трудовия пазар. На първо място, нараства делът на работещите по граждански договор. На второ, формира се нова структура на заетостта, при която доминиращо място имат заетите в сферата на услугите. На трето място, нарасна заетостта на жените практически във всички отрасли на икономиката. На четвърто място, укрепиха позициите си работническите синдикати (специфична особеност на иберийските държави). И, на пето място, забележимо нарасна реалното заплащане на труда, включително средната работна заплата;
• Голямо постижение на иберийската версия на държавата на всеобщото благоденствие станаха „универсалният характер на социалните гаранции” и сравнително високата социална защитеност на основната част от населението. Пример за това е пенсионната система, обхванала практически всички граждани в периода преди началото на кризата. Това е особено характерно за Испания, където през 2008 средният размер на трудовите пенсии достигна 814 евро на месец (11);
• Мощният приток на имигранти радикално промени миграционната и демографската ситуация (това особено се отнася за Испания). През последните двайсетина години иберийските страни се превърнаха от държави-донори в държави-реципиенти на миграционните потоци, благодарение на което, до голяма степен, се покриваха нуждите от работна сила в редица отрасли и нарасна търсенето на жилища (12).

Като цяло, характерно за вътрешната политика на иберийските държави е:

• Доминирането, през демократичния период, на две партии в националното политическо пространство. В Испания това са Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) и Народната партия (НП), а в Португалия – Социалистическата партия (СП) и Социалдемократическата партия (СДП). И в двата случая, идейният водораздел минава между лявоцентристките сили (испанските и португалски социалисти) и дясноцентристките им опоненти („народняците” и социалдемократите);
• В периода преди началото на кризата, партийните системи в Испания и Португалия започнаха да губят авторитет, а в документите и дискурса на основните партии започна все по-отчетливо да се усеща наличието на „идеологически вакуум”, липса на нови мащабни идеи, съобразени с дълбоките и стремителни промени, случващи се в света, Европа, както и в самите иберийски държави. Партиите все по-рядко се ангажираха с разработването на програмни документи, определящи стратегическите цели на националното развитие и посочващи начините за постигането им. Кръгът на партийната активност ставаше все по-ограничен, свеждайки се най-вече до набирането на нови членове и формирането на управленския елит. Това се оценяваше негативно от обществото и, в крайна сметка, ерозира ролята на партиите в политическия живот на Испания и Португалия;
• Съвременните иберийски общества, формирали се в началото на ХХІ век, са много по-диверсифицирани, отколкото съществуващия партиен спектър, което затруднява избора от страна на гражданите на партия, ангажирана с насъщните им проблеми. Освен това, налице е „размиване на социалната база на партиите”, нарастване на мобилността и независимостта на избирателите, както и на възможността за преориентирането им от една към друга партия на различните избори. За партиите пък ставаше все по-трудно да разширят електоралната си база и да „обвържат” към себе си избирателите. Затова, през 2000-те години, партийните система на иберийските държави започнаха да се трансформират, като в традицонните организации се усилиха процесите на фрагментация, появиха се нови структури, които започнаха да печелят гласове на различните изборни нива;
• Паралелно с това се очерта отслабване влиянието на партиите като основни (ако не и единствени) носители на политическата култура. Все повече испанци и португалци демонстрират стремеж да открият алтернатива на формиралата се сфера на взаимодействие между властта и населението. Оттук и тенденцията за поява на обществени инициативи, чиито участници са свързани помежду си не формално, а споделят общи идейни (доста често протестни) позиции.

Характерно за сферата на международните отношения е:

• В периода преди началото на кризата Испания и Португалия окончателно излязоха от „дипломатическата сянка”, в която бяха попаднали по времето на авторитарното управление на Франсиско Франко и Антонио Салазар. В началото на ХХІ век Мадрид и Лисабон забележимо повишиха активността си на международна сцена, извоювайки си собствена ниша в системата на глобалните връзки. Този процес спокойно би могъл да се характеризира като адаптация на иберийските държави към новите континентални и световни реалности, стремеж на испанските и португалски управляващи елити и бизнес общности да укрепят съществуващите и формират нови двустранни и многостранни инструменти за международно икономическо и политическо сътрудничество;
• Влизайки в ЕИО, Испания и Португалия потвърдиха, че европейският вектор е основен и безалтернативен в тяхната външнополитическа и външноикономическа активност. В същото време, паралелно с укрепването на икономическия си потенциал, иберийските държави значително разшириха хоризонтите на международните си връзки и станаха инициатори за формирането на транснационални политически и икономически пространства, обединяващи близките в културно-икономически аспект държави. Става дума за Ибероамериканската общност на нациите и Общността на португалоезичните държави. Първата беше създадена през 1991 и обединява Испания, Португалия и 19 латиноамерикански държави, а второто възникна през 1996, като в него, наред с Португалия, влизат седем нейни бивши колонии от Латинска Америка, Африка и Азия;
• Испания и Португалия се проявиха като„пресметливи международни играчи”, утвърдили мястото си в редиците на западните държави (и, в частност, на НАТО) и, едновременно с това, стремящи се с всички политически и икономически средства да усилят позициите си на три различни континента: в Европа, Латинска Америка и Африка. По всички тези направления, Мадрид и Лисабон съумяха да постигнат определени резултати, макар че стремително променящата се ситуация в света постави пред испанската и португалска икономиката нови сложни задачи.

Испания и Португалия след началото на кризата

В иберийските държави световната криза съвпадна по време с апогея на постепенно натрупалите се вътрешни икономически противоречия, които, под влиянието на външните фактори, достигнаха критичната си маса (13). Оказвайки се в зоната на глобална турбулентност, тези две спокойни и сравнително благополучни държави от европейската периферия, практически синхронно, започнаха да се свличат по наклонената плоскост, превръщайщи се буквално пред очите ни в „бедните роднини”, и „болните хора” на ЕС. В тази връзка, най-актуални за иберийците станаха такива характерни за този тип ситуации въпроси, като „кой е виновен?” и „какво да се прави?”.

Истината е, че в периода преди началото на кризата, управляващите елити и деловите среди в Испания и Португалия допуснаха мащабна макроикономическа грешка. След присъединяването си към ЕИО и въвеждането на еврото, те не положиха сериозни грижи за увеличаване производителността на труда, не осъществиха решаващ завой към приоритетното развитие на високотехнологичните сектори, осигуряващи по-висока добавена стойност. Структурата на производството им не придоби ясно изразен експортен характер. Нещо повече, в износа им продължиха да доминират сравнително евтините стоки на традиционните отрасли (изключение бе конкурентоспособната продукция на испанското автомобилостроене), което стана една от основните причини за задълбочаването на финансово-икономическите проблеми. Испанските и португалски елити не съумяха да забележат навреме очертаващите се промени в глобалното икономическо и технологично развитие, те сякаш бяха хипнотизирани от сравнително динамичния растеж, затова и не осъществиха необходимите реформи, отлагайки ги за периода „след следващите избори”.

В резултат от това, под натиска на глобалната финансова криза, иберийските държави поеха по качествено по-ниска траектория на икономически растеж, което се прояви в много по-съществения (в сравнение с еврозоната, като цяло) спад на БВП през 2010 и 2011 (виж таблица 1), (14).

Таблица 1. Динамика на БВП в%

Източник: INE. Boletin Mensual de Estadistica. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatistico, 5/2012.

През 2010-2011, когато много държави от ЕС започнаха да излизат от рецесията, финансово икономическото положение на иберийските държави продължи да си остава сложно. Дори най-конкурентоспособните им индустриални отрасли, изпъкващи на общия фон с високата си ефективност, не можаха да преодолеят кризата. Агонията на потребителското и инвестиционно търсене доведе до критично свиване на пазарите на автомобили и други стоки за дълготрайна употреба, на металите и на химическата продукция, обувките, текстила и т.н. Така например, през 2011 Испания беше на първо място в Европа по спада на автомобилния си пазар. Ако на континента, като цяло, продажбите на автомобили паднаха с 1,7% (до 13,1 млн. броя), испанският пазар се сви с цели 17,7% (до 808 хил. броя), което бе най-ниския показател за продажбите от 1994 насам (15). Следствие от кризата стана нарушаването на финансовата стабилност и големият бюджетен дефицит, който, през 2009, надхвърли 2,4 пъти нивото от 2007, а в Испания – цели 18,5 пъти (виж таблица 2).

Таблица 2. Бюджетен дефицит в % от БВП

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

На свой ред, недостигът на бюджетни средства доведе до значителния ръст на всички видове задължения, включително на държавния дълг, чиито обем в Испания нарасна от 40,1% от БВП, през 2008, до 68,5% от БВП, в края на 2011, а в Португалия – от 71,6 до 107,8% (виж таблица 3).

Таблица 3. Динамика на държавния дълг в % от БВП

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

Обслужването на постоянно нарастващия държавен дълг (своевременното изплащане на лихвите и пласирането на финансовите пазари на нови дългови задължения) се превърна в една от основните грижи на иберийските правителства.

Кризата, която се стовари връху Испания и Португалия, засегна (макар и в различна степен) всички основни икономически сектори (т.е. придоби системен характер). При положение, че много от партньорите им от ЕС, също преживяваха дълбока рецесия, Испания и Португалия все по-често започнаха да се причисляват от анализаторите към т.нар. «проблемни държави» (т.нар. PIІGS – Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). За иберийските нации настъпи времето на трудните и болезнени решения: т.е. възникна ситуация, изискваща промяна на съществуващите парадигми на развитие и формиране на нови, устойчиви на кризата, модели на икономически растеж.

Всичко това доведе до тежки социални последици, най-вече под формата на експоненциален ръст на безработицата (виж таблица 4). Кризата демонстрира, че икономическата ефективност на иберийския модел се оказа ограничена, а социалната и цена – твърде висока.

Таблица 4. Безработица, в % от икономически активното население

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

Финансово-икономическата и социална криза имаше сериозни политически последици. През този период на сурови изпитания, основните политически партии (както отляво, така и отдясно) загубиха някои присъщи им дотогава характеристики и се ориентираха към нетипични за тях лозунги и постановки. Подобна метаморфоза преживяха и ИСРП, и НП, на, които в определен момент се наложи да сменят политическите си роли (16). Освен това, постепенно започна да се формира антисистемен политически лагер, обединяващ доста разнородни обществени сили. Пример за това е т.нар. „движение на възмутените” (Los Indignados, известно и като М-15), превърнало се във важен фактор за оказване на натиск върху управляващите. То възникна в Испания, но светкавично се разпространи в десетки други държави. Като цяло, нивото на политическа динамика рязко се повиши. Отново са налице позабравените от времето на Франко и Салазар и последвалия преход масови протестни действия. Очевидно е, че в условията на кризата се променя и моделът на обществено поведение и се формира нова координатна система. Въпросът е, дали протестните движения ще могат да конвертират неприемането на сегашния ред в конкретен политически капитал. Кризата сложи началото на нов политически период. Много от това, което довчера изглеждаше нормално и непоколебимо, се оказва нетрайно. През 2011, социалистическите правителства в Испания и Португалия изгубиха изборите, отстъпвайки властта на дясноцентристките сили: испанската Народна партия и португалската Социалдемократическа партия. Лидерите им – Мариано Рахой и Педро Пасош Коельо, оглавиха правителствата , на които се падна мисията да изведат иберийските страни от кризата.

Иберийската дилема: сурови икономии или икономически растеж

В общи линии, на експертно и политическо равнище, в Испания и Португалия се формира консенсус относно начините за изваждане на икономиките им от рецесията, императивната необходимост от провеждането на структурни реформи, промяната на модела на растеж и преминаване към иновационен път на развитие. На дневен ред е формулирането на дългосрочна стратегия за фундаментални преобразувания, но остротата на финансовите проблеми (и, в частност, дълговата криза) принуди Мадрид и Лисабон да акцентират върху решаването на текущата задача – постигането на балансиран бюджет. В резултат от това, в централен елемент на антикризисната политика в иберийските държави се превърнаха суровите икономии по отношение на държавните разходи. Идеята, че «икономиката трябва да стане по-икономична», завладя умовете на испанските и португалски политически лидери и определи основните направления на формулираната от тях макроикономическа стратегия за излизане от кризата.

Правителството на Пасош Коельо, което пое властта в Португалия през юни 2011, още през първите си сто дни взе редица решения за установяване режим на сурови икономии и стабилизация на финансовата ситуация в страната. При това Лисабон се опира на подкрепата на т.нар. «тройка», в лицето на Европейската комисия, МВФ и Европейската централна банка. Според условията на постигнатото с тях споразумение, през 2011-2014, Португалия трябва да получи общо 78 млрд. евро, включително 52 млрд. от финансовите структури на ЕС (26 млрд. от Европейския механизъм за финансова стабилност и още толкова от Европейския фонд за финансова стабилност) и 26 млрд. от МВФ. Условия за предоставянето им е осъществяването на антикризисни мерки и най-вече – съкращаване на държавния дълг в проценти от БВП и гарантиране на реална бюджетна консолидация: повишаване на приходите, ограничаване на разходите и намаляване на бюджетния дефицит (до 5,9%, през 2011, 4,5%, през 2012 и под 3%, през 2013) (17). Впрочем, португалските власти успяха да «преизпълнят» този план, намалявайки дефицита до 4,5% още през 2011.

Друг ключов компонент на съгласуваната с ЕС и МВФ португалска антикризисна програма стана приватизацията на редица държавни банки и предприятия, като Banco Portoguese de Negosios, телекомуникационната корпорация Portugal Telecom, петролногазовата Galp Energia, енергийните EDP (Energias dePortugal) и REN (Redes Energeticas Nacionales), водещия национален авиопревозвач ТАР, летища, предприятия от жп сектора, пощите, застрахователния сектор, водоснабдяването и държавните телевизионни канали. Ще напомня само, че Galp и EDP са сред 200-те най-големи компании в Европа. Тоест, правителството на Педро Пасош Коельо подготви за приватизация впечатляващ пакет от активи, чието преминаване в частни ръце радикално ще промени структурата на собствеността в португалската икономика.

Безпрецедентен опит за затягане на коланите предприе и кабинетът на Мариано Рахой. В началото на април 2012, беше одобрен държавният бюджет на Испания за текущата година (18). Основната му задача е да се намали бюджетния дефицит от 8,5% до 5,3% от БВП, т.е. с 3,2% (над 32 млрд. евро) (19). За целта, правителството заложи в бюджета съкращаване на държавните разходи и стартира данъчни промени, предвиждащи повишаване на отделни такси и отмяната на редица субсидии и данъчни облекчения. Резултат от тези усилия трябва да стане намаляване разходите на централните органи на управлението с над 17,8 млрд. евро и ръст на постъпленията в хазната с 12,3 млрд. евро. Драматично бяха съкратени бюджетите на всички централни министерства. Така например, този на Министерството на икономиката беше съкратен с 19%, на образованието – с 21,2%, на финансите – с 22,9%, на развитието – на 34,6%, на външните работи – с 54,4%. Общото намаление е с 16,9% (т.е. от 79,2 до 65,8 млрд. евро).

Оценката за тази политика на сурови финансови икономии и съкращаване на държавните разходи съвсем не е еднозначна. Редица експерти и политици смятат, че подобен курс неизбежно ще доведе до по-нататъшен спад на предприемаческата активност в иберийските държави и така ще забави излизането им от кризата. Тази позиция се споделя в частност от носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругман. На свой ред, известният испански политик и дипломат Хавиер Солана отбелязва, че „икономиите на всяка цена са погрешна стратегия”, тъй като ограничават стимулите за растежа (20). Още по-остро се изказа бившият испански премиер Фелипе Гонсалес, според който „когато си готов да се бориш до смърт за сурови икономии, рискуваш накрая наистина да умреш” (21).

На практика, ситуацията е следната: тъй като в стремежа си да намали бюджетния дефицит държавата ограничава инвестиционните си програми, това провокира нова вълна на рецесия. Това състояние на депресия може да продължи неопределено дълго време, докато икономиките на иберийските държави не преминат най-сетне към нови технологични траектории на развитие и не разширят производството на иновационни стоки и услуги, търсени от локалните и световни пазари.

През май 2012, в Порто, се проведе ХХV испанско-португалска среща на върха, в която, наред с премиерите Мариано Рахой и Педро Пасош Коельо, участваха по осем техни министри. Паралелно се проведе среща на бизнесмени от двете страни, което придаде на мероприятието допълнителен практически смисъл. В резултат от преговорите бяха подписани 15 двустранни споразумения в такива сфери като трудовите отношения, образованието, риболова, спорта и т.н. (22). Това стана на фона на победата, на президентските избори във Франция, на кандидата на социалистите Франсоа Оланд, което промени силовия баланс в ЕС, отслабвайки позициите на привържениците на курса към сурови икономии, чиито основен изразител беше тандемът Меркел-Саркози.

Позицията на новия френски държавен глава по ключовите въпроси на европейското развитие, обещанието му за мащабни социални реформи и критиката срещу политиката на „затягане на коланите”, не можеше да не породи тревога у консервативно настроените лидери в Испания и Португалия. В същото време победата на френските социалисти се оказа „глътка въздух” за многобройните противници на курса към непрекъснато ограничаване на държавните разходи в двете страни. Очевидно, на Рахой и Пасош Коельо ще се наложи да градят конструктивни работни отношения с Оланд, на фона на очевидните и съществени различия по отношение на антикризисната политика, които съществуват между тях.

Очевидно обаче е и друго. Уклонът към политика на сурови икономии за сметка на икономическото развитие, пораждащ вълна от критики и растящи протести, следва да бъде коригиран и заменен от курс към стимулиране на стопанския растеж, поощряване на предприемаческата активност и увеличаване на инвестициите в реалния сектор на икономиката. Този императив несъмнено ще принуди Мадрид и Лисабон да внесат съществени корекции в политиката си за борба с кризата. Така или иначе, но магистралният път на Испания и Португалия е в руслото на общите усилия с партньорите им от ЕС за преодоляване на дълговата криза, създаване на нови механизми за финансово-икономическо сътрудничество и нормализация на ситуацията в еврозоната. В същото време, отслабването на позициите на ЕС и възходът на други международни играчи поставят нови предизвикателства пред иберийските държави, стимулирайки ги да интензифицират обмена извън пределите на Евросъюза.

Заключение

Анализът на икономиката и политиката на иберийските държави в глобалния контекст, позволява да направим следните изводи.

В годините, предшестващи кризата, Испания и Португалия не съумяха в пълна степен да капитализират резултатите от историческия си подем и в хода на последвалата рецесия понесоха тежки финансово-икономически и социални загуби. При това, иберийските държави навлязоха в своеобразен период на «бързо развиваща се политика», в който разнообразните инициативи и промени се сипят сякаш от рога на изобилието, променяйки живота на обществото буквално пред очите ни. В резултат от това, съвременното състояние на иберийските общества и структурите на властта се характеризира с редица черти, типични за системната криза. В обществото това намира израз в нарастващата умора и неприемане на мнозинството политически лидери, както и в появата на широки социални групи, склонни към протестни действия, които придобиват масов и антисистемен характер. За сегашните управляващи, кризата се материализира в отслабване на доверието от страна на населението, както и в загуба на ефективен политически контрол над ситуацията.

Разбира се, Испания и Португалия съвсем не са единствените страни, изправени пред задачата да изберат по-нататъшния път на социално-икономическото си развитие и оптималния профил (структура) на своето производство и износ. Именно в иберийските държави обаче, по време на кризата този проблем придоби особена острота. Днес е време ясно да бъде формулирана и реализирана на практика адекватна антикризисна политика, което няма да е никак лесно.

В стратегически план се налага да се осъществи фундаментална трансформация на иберийските икономики, да се препрофилира икономическата структура в полза на иновационно наситените отрасли. В същото време обаче, управляващите елити в Испания и Португалия са принудени да решават «на пожар» важни текущи задачи, както и да осъществяват курс на сурови икономии,, което отлага решаването на стратегическите задачи, затруднява модернизацията и не внушава особен оптимизъм.

Всичко това не означава, че курсът към иновационно развитие не стои на дневен ред, но истината е ,че преходът към него, на практика, се затормозява и може да се проточи неопределено дълго време. И тъкмо това е основното предизвикателство пред политическия, интелектуалния и икономически елит на иберийските държави. Другите предизвикателства са свързани с промените в международното положение на Испания и Португалия. За да могат успешно да излязат от кризата, иберийските държави се нуждаят от външни опорни точки. В същото време, в условията на сурови икономии на средства, основните външнополитически ресурси на Мадрид и Лисабон следва да се използват по-рационално и да се концентрират по основните направления на глобалните икономически връзки.

Бележки:

1. Europe in figures. Eurostat yearbook 2011, p. 578.

2. Banco de Portugal. Relatorio у contas 2010, p. 228.

3. Instituto Nacional de Estad?stica – www.ine.es

4. El Pa?s. Madrid, 22.01.2008.

5. По-подробно, виж: Яковлев П.П., Испания: период экономического кризиса и политических испытаний. - М., 2009.

6. Peninsula Ib?rica en cifras, 2011. Madrid, INE, 2011, p. 27.

7. Banco de Portugal. – http://www.bportugal.pt

8. Banco de Portugal. Boletim Estatistico, 5/2012, p. 178; Banco de Espana. Indicadores Economicos. – www.bde.es/

9. По-подробно, виж: Социальная Европа в XX веке, Под редакцията на М.В.Каргалова, М., 2011. Гл. 3.

10. По-подробно, виж: Яковлева Н.М., Яковлев П.П., Португалия: кризис на европейской периферии. - М., 2011.

11. Instituto Nacional de Estadistica – www.ine.es

12. По различни оценки, през 2000-те, имигрантите са осигурявали до 50%  от испанския икономически растеж.

13. По-подробно, виж: Испания на фоне мирового кризиса / Отг. ред. П.П.Яковлев, М.: ИЛА РАН, 2011.

14. Характерен момент е, че според прогнозите, през 2013 от всички членки на ЕС, само Испания и Португалия (наред с Гърция) няма да излязат от рецесията.

15. Cinco Dias, 1.06.2012.

16. Виж: Яковлев П.П., Испания: образ кризиса и кризис образа //Латинская Америка, 2010, № 9,10.

17. Programme for Portugal – http://ec.europa.eu/economy_finance/eu_borrower/portugal/index_en.htm

18. Gobierno de Espana. Presupuestos Generales del Estado 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/

19. Впоследствиe се изясни, че през 2011 дефицитът е достигнал не 8,5%, а 8,9%, т.е. съкращаването на държавните разходи трябва да бъде още по-мащабно.

20. Javier Solana. Austeridad contra Europa // El Pai, 1.02.2012.

21.Felipe Gonz?lez: “La austeridad hasta la muerte conduce a la muerte” // El Pais, 4.05.2012.

22.ХХV Cumbre Luso-Espanola. 9 de mayo de 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/

23. http://www.vtb.ru/we/press-center/

24. http://news.kremlin.ru/ref_notes/973/print

25. Repsol compra la firma rusa Eurotek por 178 millones // Cinco D?as, 30.12.2011.

26. http://www.spain.mid.ru/sip ru/sip 218.html

* Авторът е ръководител на Центъра за иберийски изследвания към Института за Латинска Америка в Москва

{backbutton}

Кирил Шопов „Бразилия от Кастело Бранко до Дилма Русев.

Външна политика и вътрешен напредък”, 237 стр. , Издателство „Рива”, С.р 2011.

Безспорно, научният труд „Бразилия от Кастело Бранко до Дилма Русев. Външна политика и вътрешен напредък” представлява своеобразна кулминация в научноизследователската кариера на професор Кирил Шопов. Особено ценна в нея е изключително обилната емпирична информация, реализирана вследствие на дългогодишна изследователска дейност. Детайлите от бразилския вътрешнополитически живот, поставени като част от аргументационните блокове на отделните хипотези, доказват задълбоченото вникване в обекта на изследването. Използването на повече от 110 източника на португалски език придава невероятна изследователска „легитимност” и достоверно звучене на изводите и прогнозите на автора. Това качество на информацията се подсилва и с няколкомесечната специализация на проф. Шопов в самата Бразилия, където той осъществява професионални контакти със статута на теренни изследвания.

Втори много ценен аспект в творбата на автора е скрупольозният подбор на методологическия подход. Шопов е отдал предпочитание на контент-анализа с всички позитиви и негативи, произтичащи от това. Доминиращите критерии в неговия поглед са идеологическата обвързаност и произтичащата от нея специфика на прилаганата икономическа доктрина. Всъщност, именно този акт отличава дългогодишния преподавател и изследовател от дипломата-емпирик. Със сигурност, ако външната политика на Бразилия беше анализирана от външнополитически работник, крайният резултат щеше да изглежда по различен начин. Фактът, че Кирил Шопов има базово философско образование и важен натрупан опит в преподаването на теоретични политологични предмети, придава на изследванията му теоретични, фундаментални измерения. Особено силно е влиянието на познанията на проф. Шопов в областта на историята на политическите идеи, както и няколкогодишното преподаване на предметите „Сравнителен анализ на теориите за външна политика” и „Теория на международните отношения”. На практика, монографията е интересен продукт на системния подход на науката за международните отношения и хибрид между методиките на няколко дисциплини в рамките на научното направление „политически науки” – теория на външната политика, теория на международните отношения, история на международните отношения, история на политическите идеи и други.

Евристичният дух на изследователя Кирил Шопов е причина за изработването на интересна структура на монографията. Тя е съставена от четири основни части. Първата е наречена „Вместо увод”, а другите три хронологически анализират зигзагообразната еволюционна метаморфоза на Бразилия от страна от третия свят до регионална и световна сила. Достойнството на анализа е в извеждането на преден план на главната причина за невероятния възход на тази латиноамериканска държава – промяната на националната доктрина по време на управлението на Фернандо Енрике Кардозо. Проф. Шопов акцентира върху създаването на „теорията на зависимостта” от група високообразовани бразилски интелектуалци, един от който е самият Кордозо. Този идеен продукт представлява своеобразен бунт и достоверна за бразилското обществено съзнание алтернатива срещу класическите икономически теории, обясняващи субординацията между промишлените държави и държавите –доставчици на суровини и евтина работна ръка. Практически, авторът излага предимствата на критичния икономически подход към неолиберализма. Той отстоява мнението, че споменатата стопанска доктрина създава и постоянно захранва т.нар. „пазарен фундаментализъм”, който носи отговорността за съществуването на несправедливи социалноикономически диспропорции, както на национално, така и на международно равнище.

Прилагайки стриктно идейния методологически критерий, Шопов подробно проследява разместванията в пластовете сред левите интелектуални кръгове – привържениците на икономическия либерализъм и традиционната демокрация, от една страна, и догматичните марксисти, от друга. Важен извод за обществената легитимация на просперитета на нова Бразилия е, че лявата идеология, в целия й вътрешнополитически спектър, се явява катализатор на националното развитие и просперитет. В същото време, класическите десни идеологии в Бразилия се отъждествяват със зависимост от северноамериканските транснационални компании, експлоатацията на националните богатства, отминалата мизерия и ниския жизнен стандарт на мнозинството жители на страната.

Проф. Шопов прави и много интересен анализ на външнополитическата парадигма на правителството на Кардозо. Добре очертаните регионални и световни приоритети се посочват като една от важните предпоставки за израстването на Бразилия до статута на регионална, а впоследствие и до световна сила. Без да се маргинализират контактите с традиционния център в региона – САЩ, Кардозо стартира интензивни връзки със съседите Аржентина, Венецуела и другите държави от МЕРКОСУР, с Европейския съюз, със страните от Тихоокеанския регион (Япония, Корея, Тайланд, Сингапур и други) и със страните от четириъгълника Русия – Китай – Южна Африка – Индия. По този начин управляващите в Бразилия постигат националната формула на гъвкавата (но не безпринципна) външна политика, която в най-голяма степен постига удовлетворяването на националните интереси. Оригиналният изследовател внушава, че многостранната диференциация е печелившо средство в националния външнополитически процес. Примерът и опитът на Бразилия би могъл да се използва в много голяма степен и от родната дипломация.

Изключително приносен е анализът на проф. Кирил Шопов за епохата на управлението на Луис Игнасио Лула да Силва. Авторътразкрива формулата на поддържания статут на стожер на относително постоянна демократичност и, едновременно с това, на регионална стабилност в Южна Америка. Той поставя акцент върху МЕРКОСУР, впоследствие върху УНАСУЛ и най-вече върху интеграционния  потенциал на двете организации. Авторът много добре долавя, че за разлика от всички предходни регионални организации „проектът МЕРКОСУР е успешен, тъй като издига икономическото развитие на Южния конус на качествено ново равнище”. Основната причина за това са големите геополитически амбиции на Бразилия за разпростирането на въпросния тип интеграция върху по-широки територии.

Паралелно с това обаче, проф. Шопов правилно акцентира и върху една от генетичните релации в политиката, а именно вътрешна – външна политика. Той много ясно фокусира вниманието си в теоретичната формула и, респективно, дава емпиричния пример с управлението на Лула да Силва. Изработената външнополитическа парадигма, основаваща се върху зачитането на многополюсния свят, равнопоставеността между всички държави и ненамесата на по-големите във вътрешните работи на по-малките страни прераства в поредното поетапно прагматизиране и откровеното икономизиране на външната политика на Бразилия. Това, от своя страна, допринася до ускоряването на икономическото развитие и логично до повишаването на жизнения стандарт в страната. По този начин съвременна Бразилия достига до статута на партньор и контрагент на САЩ и ЕС в такива външнополитически и външноикономически теми и контакти като тези с Ислямска република Иран по отношение на нейната ядрена програма, биогоривата, парниковите газове, нефтодобива, корабостроенето, военнопромишления комплекс, организирането на световни инициативи и други.

В духа на всяко изследване в областта на политическите науки, проф. Шопов дава своята прогноза за бъдещето. Той много точно обобщава, че Бразилия вече си е извоювала място на световен играч, преодолявайки регионалната конкуренция в лицето на Аржентина. Статутът на „заден двор” на САЩ отдавна е загърбен и процесите са необратими. Независимо от критиките на някои опозиционни фигури, например на бившия външен министър Селсо Лафер, отхвърлящ т.нар. „дипломация на престижа” на Лула и намиращ своето продължение през епохата на Дилма Русев, проф. Шопов е оптимист за възходящата линия на развитие на тази най-голяма латиноамериканска държава. В духа на коректната прогностика в международните отношения авторът очертава и потенциалните негативни сценарии за Бразилия. Все пак, със самочувствието на добър познавач на Латинска Америка, той обобщава, че колкото и да е емоционален манталитетът на хората от този континент, те отдавна са преминали „детската фаза” в развитието си и едва ли някога ще се върнат да търсят своя „настойник”.

С нетърпение очаквам следващите книги на проф. Шопов, вече в качеството му на утвърден латиноамериканист и тънък познавач на най-голямата държава в Латинска Америка - Бразилия. От подобен род изследвания имат нужда не само българската наука и широката експертна и студентска аудитория, но най-вече българската външнополитическа практика. Те играят ролята на мост, свързващ нашата страна с държавите, съумели да постигнат положителни политически, икономически и социални практики.

*Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

{backbutton}

Авторът на концепцията за „Междинния регион” Димитрис Кицикис е роден през 1935 в Атина. Завършва висшето си образование във Франция, където участва в студентските бунтове през 1968. По-късно заминава за Канада и става професор в Университета на Отава. От 1999 Кицикис е редовен член на Канадската академия на науките, в Гърция е изследовател в Националния център за социални изследвания, а в Турция- преподавател в университетите Богазичи (Истанбул) и Билкент (Анкара). Бил съветник на турския президент Тургут Йозал и близък сътрудник на покойния гръцки политик Константинос Караманлис по времена на емиграцията му в Париж през 60-те години. Гражданин на три различни държави - Гърция, Франция и Канада, Кицикис е привърженик на теорията за панелинизма, т.е. на световното превъзходство на елинските и православните идеи. Споделя също идеята за „елино-тюркизма”, според която е необходимо (в резултат от историческите закономерности) създаването на гръцко-турска конфедерация с цел да се постигне обединение на двата бряга на Егейско море. В тази връзка, през 60-те години на миналия век лансира идеята си за т.нар. Междинен регион- т.е. географското и културно пространство на Евразия, заемащо териториите на Източна Европа, Северна Африка и Близкия Изток и различно както от Запада, така от Изтока.

Концепцията за „Междинния регион”

Анализирайки картите на Евразия, Кицикис отбелязва, че отделните автори често прокарват различни граници между Изтока и Запада. В резултат от това, тази граница бива помествана в едно достатъчно широко пространство - между Адриатика и река Инд. С други думи, всички автори смятат, че Италия принадлежи към Запада, а Индия – към Изтока, но се разминават относно принадлежността на зоните, разположени между едната и другата (например на България, Гърция или Турция). Освен това, народите, обитаващи тази територия (между Адриатика и Инд) обикновено характеризират културата си като „свързващо звено” между Запада и Изтока и вярват, че именно те конституират тази връзка.

Резултат от редица исторически събития, покриващи период от стотици години, е фактът, че, според повечето учени, евразийският континент включва три цивилизационни области. Според самия Кицикис, става дума за следните три зони: Западът, включващ Западна Европа и простиращ се от Атлантика до Адриатика (част от него е и Америка); Изтокът, който включва Китай и Индия и се простира от Тихия океан до река Инд (част от него са и Япония и Индонезия) и т.нар. Междинен регион – огромен и самостоятелен цивилизационен регион, разположен между първите два и простиращ се от Гърция до Пакистан и от Сибир до Северна Африка.

От цивилизационна гледна точка, значението на Междинния регион е в това, че не съществуват такива понятия като „единна” Европа или Азия. С термините „Европа” и „Азия” се обозначават географски региони, а не цивилизации. На свой ред, Междинният регион не е просто преход между Изтока и Запада. Всъщност, както твърди Кицикис, западната цивилизация окончателно се отделя от Междинния регион някъде в началото на Италианския Ренесанс и, на практика, представлява своеобразно разклонение на гръцката цивилизация.

Според него, в центъра на Междинния регион винаги е имало някаква единна политическа единица – Империя, принудена постоянно да се защитава от нахлуващите от периферията и варвари. Тази империя се самоопределя като Вселенска, а основната формула за запазването на нейното съществуване е постигането на равновесие между центробежните и интегриращи сили. В хода на историята, това е една и съща империя, чиито променящи се лидери се стремят да обединят населяващите въпросната територия народи. Зародила се като Персийската империя на Дарий, през ІV в. пр.н.е. тя попада в ръцете на Александър Велики, след това в тези на елинизираните римляни, а накрая – на членовете на бекташитския орден от Османската династия (до 1923-1924). Тази Вселенска империя последователно бива наричана Персийска, Гръко-Македонска (на Александър Велики), Елинистична, Римска езическа, Римска християнска (Византия) и Римска Отоманска – чак до 1923.

Във фокуса на вниманието на Кицикис е именно историята на Османската империя. Във книгата си „Османската империя” (на български език тя бе издадена през 2000 от ИК Кама), той я разглежда, в разрез с доминиращата гледна точка, като пълноправен наследник на Византийската империя. Според него, тази цивилизация е не само транснационална, но и трансрелигиозна. Кицикис твърди, че Османската империя е представлявала система на баланс и синтез на своите християнска и мюсюлманска части и изначално има космополитен характер, скрепявайки съюза между християнските Балкани и мюсюлманския сунитски Анадол. В тази връзка той посочва, че създателите на империята – Османската династия, се появяват през 1280 не някъде по периферията, а в самия център на Междинния регион, само на няколко десетки километра от Константинопол. Кицикис отбелязва, че тюрките вече обитават Междинния регион, когато в недрата му възниква тази местна управляваща династия, на която е съдено да поеме политическото и териториално наследство на Византия. Следователно, опитва се да ни убеди гръцкият професор, не би било коректно османците да се възприемат като чужденци, след като династията им се заражда в близост до имперската столица и те също са имали своите основания да претендират (наред с мнозина други) за правото да наследят Византия.

Геополитиката на Междинния регион

И така, според Кицикис, в центъра на Междинния регион винаги е имало една Вселенска империя, спрямо която е ориентирана политиката на другите империи, разположени по нейната периферия. Такива империи са Арабският халифат, Ислямската империя, Персийската империя и Руската империя.

Динамиката на отношенията между централната империя и периферните империи води до постоянен конфликт вътре в Междинния регион. Всеки един от големите народи в този регион се стреми да овладее неговия център на влияние, в лицето на Византия -Константинопол - Истанбул. Арабите, през VІІІ век, и руснаците, през ХХ век, почти успяват да го направят, но не съумяват да удържат контрола над вселенската империя. Геополитиката на този регион се характеризира със стремежа на континенталната държава да се сдобие с широк излаз на морското крайбрежие, а като начин да бъде спряна нейната експанзия се очертава формирането на империя, обединяваща бреговете на Егейско море.

На регионалната геополитика е присъща постоянната динамика, в рамките на която една или друга велика континентална държава (Персия или Русия) се стреми да достигне морското крайбрежие. Резултат от това е постоянният конфликт между таласокрацията (морската сила), контролираща Егейско море, и въпросната континентална държава. За единствен начин да се спре настъплението на континенталната държава традиционно се смята обединяването на двата бряга на Егейско море в една империя, т.е. Империя на Междинния регион, или нейната бъдеща реконструкция под формата на гръцко-турска конфедерация.

Тоест, вътрешният конфликт в суперрегиона се определя от борбата между различните народи за господство в Константинопол с цел запазване на региона в рамките на единната Вселенска империя. На свой ред, външният фактор, в лицето на Запада, се стреми да превърне Междинния регион в колония, ерозирайки неговото единство и налагайки му да приеме западните ценности.

Кицикис посочва две основни геополитически концепции, създадени според него от Запада, с цел да гарантира глобалната си доминация. Началото на реализацията на първата е поставено през втората половина на ХVІІІ век. Тя става известна като «Източният въпрос». За да си осигури пряк (а не само обиколен) път към своите източни колонии Западът трябва да разрушили застаналата на пътя му Османска империя, контролираща «ядрото» на Междинния регион. За да постигне дезинтеграцията и, Западът стимулира сред населяващите я народи идеите на национализма, като започва с Гърция, която, след като формално става независима в началото на ХІХ век, на практика се превръща в британски протекторат. Тоест, Кицикис смята Източния въпрос, за привнесен отвън проблем.

Според него, втората геополитическа концепция, използвана от Запада за имперската му експанзия в региона, е теорията за «Хартленда» лансирана от британския геополитик Хилфорд Макиндер в началото на ХХ век. В съответствие с основните постановки на тази теория, морските държави, стремейки се да обкръжат Русия и Германия и да спрат експанзията им към южните морета, запазват остатъците от Османската империя, значителна част от които попадат под изключителния англосаксонски контрол.

Според Кицикис, основната цел на американските военни усилия е установяването на тотален и изключителен контрол над Междинния регион – не само с цел да се гарантират монополни позиции по отношение на огромните запаси от енергоносители и питейна вода в него, но и за да не допуснат противниците им да укрепят позициите се в някоя част от въпросния регион – например да се предотврати китайската експанзия на Запад, руската експанзия на Юг, експанзията на ЕС на Изток (чрез интеграцията на Турция в Съюза) и арабската експанзия на Север. За да го постигнат, САЩ започват да реализират в свой интерес теорията за възраждането на империята на Александър Велики, която да се разпростре от Адриатическото море до река Инд, превръщайки се в гигантска преграда срещу експанзията на Русия в южна посока.

За да се възстанови империята на Александър от Адриатика до Инд обаче, е необходимо преди това да се формират две конфедерация: Гръцко-Турска (Западна) конфедерация, чието ядро следва да включва Гърция, без Западна Тракия, и Турция, без Кюрдистан и Източна Тракия, както и гръцко-турска конфедерация в Кипър. Периферните държави, ползващи се с известна автономия от централното твърдо «ядро» трябва да включват: тракийска държава, обединяваща Източна и Западна Тракия, плюс част от България, където има компактно турско население. Македонска държава със столица Солун, включваща Егейска, Пиринска и Вардарска Македония (но без западната и част, населена предимно с албанци). Велика Албания, включваща Албания, Косово и западната част от днешната БЮРМ. Кюрдска държава, включваща населените с кюрди части на Турци, Ирак, Сирия и Иран и накрая федерация между Израел и Палестина. Гръцкият професор подчертава, че ако тези конфедерации се реализират, те ще представляват заплаха за Русия и ще стимулират старото противоборство между континенталните и морските държави. От друга страна, населението на регионите, включени в тези конфедерации, може да реши (или да му бъде внушено), че те отговарят на собствените му интереси. В тази връзка, Кицикис напомня, че след гръцката революция от 1821 и чак до Кримската война (1856), всички гърци, на практика са били проруски настроени, но през втората половина на ХІХ век те са притеснени от ръста на панславизма и разширяващото се руско влияние.

Според Кицикис, Русия би могла да провали тези американски планове за Междинния регион, само ако съумее да спечели доверието на гърците и турците, признавайки за целта, че Русия е «най-голямата и най-любима дъщеря на гръцката цивилизация и гръцкото Православие, чиито основи поставят именно гръцките църковни отци». На второ място, именно гръцкият, а не руският език трябва бъде приет за основен «цивилизационен» език, доколкото е признат от целия свят, а не само от Междинния регион. И, накрая, Москва трябва да помогне за формирането на гръцко-турска конфедерация, със столица Истанбул, по модела на бившия Съветски съюз, в която специална роля се отрежда на алевизма, като синтез между православието и исляма. Тоест, според Кицикис, Междинният регион е, преди всичко, православно-ислямско цивилизационно цяло, в чиито рамки гръцката цивилизация заема централно място още от времето на Александър Велики и би могла да играе циментираща роля, обединявайки, гърци, турци и руснаци.

Заключение

И така, според Димитрис Кицикис, на територията на Еврозия има три цивилизационни блока: Запад, Изток и т.нар. Междинен регион, в чиито център през целия ход на историята до края на Първата световна война съществува (под различно име) една Вселенска империя. Той смята западната цивилизаци за «отломка» от гръцката, като отделянето и от нея става в периода на Възраждането. Тоест, спокойно можем да определим концепцията му като «гръкоцентрична».

Отношенията между централната империя и периферията се характеризират с постоянен конфликт, чиито израз е стремежът за поставяне под контрол на Константинопол, като основен център на влияние в региона. В качеството си на основен външен фактор, Западът се стреми да превърне Междинния регион в колония, разрушавайки единството му. За целта се използват две концепции. Първата е т.нар. «Източен въпрос», в рамките на който Западът «заразява» смъртоносно Османската империя с вируса на национализма и така разрушава центъра на Междинния регион. Втората пък е теорията за «Хартленда», според която морските държави, стремейки се да обкръжат континенталните сили, запазват контрола над Османската империя.

Кицикис изрежда редица условия, които, според него, Русия следва да изпълни, ако иска да се противорпостави на американските планове за контрол над Междинния регион. За целта, освен всичко друго, тя трябва да помогне за създаването на гръцко-турска конфедерация със столица Истанбул, по модела на рухналия Съветски съюз, в която гръцката цивилизация ще играе основна «циментираща» роля.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

От доста години насам години американските военни дискутират целесъобразността на антибунтовническите операции. Базирайки се на мнението, оформило се по време на Виетнамската война, мнозина в армията отдавна се съпротивляват на идеята за важността на този тип военни действия. Други обаче разглеждат въпросния тип операции като неизбежен елемент на бъдещите войни на Америка. Дебатите се водят между тези, които вярват, че целта на конвенционалните въоръжени сили е да победят конвенционалните армии на противника, и онези, които смятат, че традиционните военни конфликти все повече ще отстъпват място на конфликти от типа на антибунтовническите операции. В рамките на последните, целта на операцията е трансформацията на окупираната общност така, че да бъдат ерозирани позициите на бунтовниците.

Същността на на дебата

За да разберем същността на тези дебати, трябва да сме наясно, че антибунтовническите действия не са вид война – всъщност става дума за стратегия, използвана от непропорционално мощна конвенционална военна сила за воденето на асиметрична война. Както се разбира от названието им, този тип операции представляват отговор на бунтовническата действия – разновидност на асиметричния конфликт, в който неголеми групи, свързани с окупираната общност, се сражават с цел да победят превъзхождащите ги многократно по своята мощ конвенционални въоръжени сили на „окупатора”.

По правило, бунтовниците са изключително целеустремени (иначе са обречени на бързо поражение) и нерядко разузнаването им работи по-добре от това на чуждестранните окупатори. Неголеми бунтовнически групи, разполагащи с качествено разузнаване, могат да избягват стълкновенията с преследващите ги по-мощни конвенционални въоръжени сили на противника и да им нанасят удари, когато и където те решат. Бунтовниците рядко питаят надежди, че ще успеят да победят окупационните сили в пряк военен сблъсък с тях. Всъщност, основната им предпоставка е, че окупаторите не са заинтересовани от проточването на военните действия, затова с течение на времето неспособността им да победят бунтовниците ще ги накара да се оттеглят.

Според теоретиците на антибунтовническите действия, силата на бунтовническите движения е в тесните връзки между бунтовниците и останалото население. Тези връзки формират основата за тяхната логистика и разузнавателната им мрежа. Освен това, те им осигуряват убежище, което позволява на бунтовниците да се сливат с местното население и да „изчезват”, когато натискът от страна на окупационните сили стане прекалено силен. Затова антибунтовническата стратегия акцентира върху разрушаването на тези връзки, което се смята за задължително условие. За целта е необходимо на местното население да се предложат достатъчно сериозни икономически стимули, т.е. да се постигне сделка с неговите лидери, като в същото време се гарантира необходимата защита на населението от бунтовниците, които могат да предприемат наказателни операции в отговор на сътрудничеството му с окупационните части.

Слабостта на антибунтовническата стратегия (и теория) е в предпоставката, че населението ще се отдръпне от бунтовниците, водено от икономически мотиви, или пък, че силите, осъществяващи антибунтовническите операции, ще могат да защитят местните хора от отмъщението на бунтовниците. Някои ценности, като например религията или национализма, са изключително важни за определени общества, а способността на окупационната сила да ги промени е минимална. В случая няма значение, колко полезна, искрена и приятелски настроена може да бъде тя.

Нещо повече, защитата на населението от бунтовниците е изключително тежка задача. Защото бунтовниците обикновено са мъже, братя или деца на мирните граждани. Местното население може да се стреми да получи икономическите стимули, предлагани му от окупаторите, но това не означава, че гражданите ще предадат или съзнателно ще изложат на опасност своите приятели и роднини. В края на краищата, предположението, че тълпа чужденци (пък макар и въоръжени) могат да направят нещо повече от това да сплашат местното население е илюзорна, а и степента на самото сплашване е съмнителна.

Има ли алтернатива на антибунтовническите операции?

Разбира се, съществува и друго измерение на асиметричната война, включващо партизанската война и специалните операции. В рамките на този тип война, добре подготвени сили от лека пехота се стоварват с конкретна мисия и не зависят от местното население. Точно обратното, те избягват тези контакти, разчитайки на собствените си запаси, или на такива, получени при минимални контакти с местното население. Показателно е, че всяка от страните може да използва подобна тактика. А най-важното при оценката на партизанската война, от гледната точка на антибунтовническата стратегия, е, че тази тактика не е подходяща само за бунтовниците. Тя може да се окаже потенциална алтернатива и за силите, осъществяващи антибунтовническите операции.

Виетнам, Ирак и Афганистан демонстрираха, че американските военни не са особено добри в осъществяването на антибунтовнически операции. Тоест, САЩ очевидно следва да подобрят качеството на този тип военни действия, макар да са налице твърде малко предпоставки това да се случи. В същото време обаче, съществува и друг вариант за водене на войната с помощта на сухопътни отряди и тъкмо в този вид операции американската армия е достатъчно силна. Този алтернативен вариант не акцентира върху привличането на местното население на своя страна, той предполага постигането на съвсем конкретни военни цели: от разрушаването на определени обекти, до сплашване, въвличане във военни действия и евентуално унищожаване на противниковите сили, включително бунтовниците.

Специалните части са изключително полезни за постигането на подобни цели, но следва да разчитаме и на други. Например, на Корпуса на морската пехота на САЩ. Вместо да окупират дадена територия и със сигурност вместо да се опитват да променят общественото мнение там, специалните части реализират обичайните за тях мисии, разделени на относително малки групи. Целта им е използването на военна сила в рамките на съвсем конкретна задача, избягвайки контакта с местното население и нанасяйки удар по силите и обектите на противника. Отличен пример за това са антитерористичните операции или щурмуването на конкретни обекти.

Подобни операции са икономически изгодни и не налагат окупацията на някаква територия. И, което е по-важното, те се разработват така, че да не доведат до сериозни политически последици – това своеобразно проклятие на продължителните антибунтовнически операции. Тоест, алтернативата на антибунтовническите действия е да се избягва окупацията и да се залага на щателно подготвени ограничени мисии.

За да илюстрираме, какво точно представляват този тип операции, ще използваме за пример това, което смятаме за една от най-сериозните очертаващи се заплахи: възможността недържавни играчи да се сдобият със системи от противокорабни ракети с наземно базиране. Глобализацията води до непрекъснато разрастване на морската търговия. Вече станахме свидетели на масовото разпространение на различни видове оръжие сред недържавните играчи. Затова лесно можем да си представим, че следващите такива оръжия ще станат подвижните противокорабни ракетни установки с наземно базиране. Една партизанска или бунтовническа групировка, въоръжена с подобни системи, може лесно да се придвижва в крайбрежните джунгли и да нанесе в подходящ момент удар по разположени в близост военни кораби. На практика, вече станахме свидетели на няколко подобни инциденти, при които различни групи използваха сходна тактика. „Хизбула” например, действаше именно по този начин по време на сблъсъка си с Израел, през 2006. Пиратите край бреговете на Африка представляват сериозна недържавна заплаха за морските товарни превози, макар че все още не са използвали това оръжие. Подобна възможност съществува и, ако бъдат използвани моторници с терористи-самоубийци, отплували от бреговете на Йемен например.

В света е пълно с тесни морски проливи – в подобно „гърло на бутилка” движението на корабите е ограничено и те се намират в обсега на противокорабните системи, разположени на брега. Някои проливи, например Ормузкият, Малакският и Гибралтарският, са природни образувания, докато Суецкият и Панамският канали са човешко дело и са изключително уязвими, дори ако се използват по-малко сложни видове въоръжения, отколкото противокорабните ракети. Тези морски проливи, както и други важни брегови зони, демонстрират уязвимостта на цялата световна икономика от държавните и недържавни играчи в международните отношения. Евентуалното им овладяване би станало логичен преход към следващото (след пиратството) ниво в ескалацията на тероризма.

Този проблем не може да се реши само с предоставянето на военноморска охрана за защита на търговските кораби. Защото въпросната охрана вероятно няма дори да е в състояние да атакува намиращите се на сушата агресори, чието точно местонахождения няма да е ясно. Нанасянето на въздушни удари е възможно, но (ако си припомним например опита от Косово) вече сме наясно, че маскировката често се оказва достатъчно ефективно средство за борба с въздушните атаки, независимо от всичките и недостатъци.
В тези условия ще са необходими различни по размер самостоятелни отряди. Американските морски пехотинци, разполагащи с достъчно сили за да се противопоставят на противниците си на сравнително голяма територия, са изключително подходящи за този тип операции.

Групите със специално предназначение могат да бъдат използвани за унищожаването на обозначени неподвижни физически обекти, в същото време осъществяването на морски десанти на различни по размери отряди може да гарантира откриването и ликвидирането на бунтовниците и терористите, намиращи се в постоянно движение и прегрупиращи се непрекъснато. И тъй като това ще бъдат както наземни, така и морски операции, изключително важно е координирането на усилията на военноморските и сухопътните сили. Този тип мисии очевидно са по силите на морските пехотинци, при това е доста вероятно те да започнат да се реализират съвсем скоро.

Цитираният по-горе пример с ракетите е само една от множеството възможни мисии против недържавните играчи, които могат да бъдат възложени на малки отряди, при реализация на сценария за „смесените” военни действия. Този тип мисии ще помогнат да се избегнат грешките на досегашните антибунтовнически операции. Нещо повече, това ще даде възможност на силите, действащи на място, да различават целите, маскировката и невинните жертви, без да се налага отказ от използването на безпилотни самолети и други подобни средства.

Въпросът не е в избора между „равноправния” военен конфликт и антибунтовническите действия. Макар и да стават все по-редки, традиционните военни конфликти продължават да бъдат заплаха за съществуването на всяка една държава. Истинската задача е да се обезпечи военната мисия със съразмерни ресурси, без при това да се налага окупацията на страната или, което е още по-лошо, нейната трансформация.

Мащабите и мисията

Истината е, че въпросът за това, какво точно правителство управлява (или ще управлява) Афганистан, не влияе върху националните интереси на САЩ. Тези интереси изискват в Афганистан да не се планират, организират или осъществяват терористични действия. А за да се постигне това, не е необходима окупацията на страната или трансформацията на социалната и структура. Необходимите действия ще варират според случая, но основното е ограничаване нивото на ангажираност на САЩ във всеки отделен конфликт до минималното възможно. В полза на това ще изтъкна три основни причини. На първо място, подобна стратегия за сдържане съдейства за определяне на такава цел на мисията, която да е реално постижима. Това предполага трезво отношение към задачата. Нещо повече, при минимизацията на нивото на ангажираност може да се избегне сценарият, при който целесъобразното изтегляне на войските се смята за политически невъзможно. И последното: това ще позволи да се избегнат кошмарните последици от обречените опити да се промени цялата страна, т.е. от глупавото „държавно строителство”.

В бъдеще, традиционната военна интервенция трябва да се превърне в изключително рядко събитие и когато все пак се случи, тя следва да е съразмерна с поставената цел. В споменатия по-горе сценарий с морските проливи, целта не е да бъдат победени бунтовниците, защото бунтовническото движение не може да бъде ликвидирано без окупация и без последваща трансформация на окупираното общество. Целта в случая е да се предотврати използването на ракетни установки с наземно базиране против минаващите през въпросните проливи кораби. Мисията за унищожаването на тези установки лесно може да бъде оправдана от военна гледна точка, тъй като с нейна помощ може да се избегне окупационната война. Съшествуват достатъчно ефективни средства за противодействие на бунтовниците без да се налага провеждането на антибунтовнически операции.

Въпросните операции предполагат използването на малки отряди, които могат с различни средства да бъдат прехвърлени в съответната зона. Те трябва да са в състояние да използват различна степен на сила, според конкретната необходимост. Изпратените на подобна мисия сили следва да имат възможност да се оттеглят, без при това да напускат зоната на бойните действия. В този случай, няма да им се налага да се разполагат без необходимост в непосредствената зона на конфликта, да търпят загуби в сражения или да се сражават за постигането на второстепенни цели и (което в този случай е неизбежно) против мирното население. С други думи, мисията не трябва да води до политически последици, които биха могли да се избегнат.

Главното е да признаем провала на антибунтовническите действия, да осъзнаем, че войната се води на различни равнища и, че всяка отделна военна група трябва да може да се адаптира към мисията, като в идеалния случай тя действа без наличието на големи наземни обекти и без да се налага да поема окупационни функции.

Сегашните дебати за антибунтовническата стратегия и действия са повод много сериозно да се замислим не само за „мащабите” на използваните военни сили, но и за това, че мисията следва да включва окупацията на една или друга територия само в най-краен случай. Окупацията винаги поражда съпротива, а съпротивата – ответни атаки, които пък, на свой ред, водят до осъществяването на антибунтовнически операции. За разлика от нея, бързите десантни операции (обикновено откъм морето) могат да улеснят рационалното стратегическо и оперативно планиране, както и стратегиите за прекратяване на войната. Защото една война може много по-лесно да приключи, ако за това е необходимо просто военните кораби да напуснат бреговете на съответната държава.

Разбира се, не всички войни могат да се водят по този начин. Но в случаите, когато използването на подобна стратегия изглежда неподходящо, ситуацията следва да бъде анализирана много внимателно. Защото, както показва собственият ни опит, историята на американските антибунтовнически войни не внушава особен оптимизъм.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{backbutton}