24
Съб, Авг
4 New Articles

Испания в сянката на ислямската «реконкиста»

брой5 2012
Typography

През последните години темата за „европейския ислям” става все по-актуална. Медиите традиционно отделят голямо внимание на нееднородните в етнокултурно отношение, но пък непрекъснато разрастващи се мюсюлмански общности в различните държави от континента, като този плътен информационен фон създава усещането, че въпросните общности едва ли не винаги са били част от европейското общество. Нещо повече, определена част от мюсюлманските и псевдомюсюлмански общественици и духовници и дори някои либерална европейски журналисти и политолози полагат героични усилия за да интерпретират историята на Стария континент по начин, доказващ, че това наистина е било така, следвайки, от една страна, идеята за глобалния халифат, а от друга – доказалите несъстоятелността си тези на мултикултурализма и извратеното разбиране за толерантността.

Истината обаче е, че повечето държави от Западна, Централна и Северна Европа се сблъскаха с проблемите, породени от присъствието на внушителни и често изолирани общности от мюсюлмани на територията им, едва през втората половина на миналия век. В същото време на континента има и зони, в които дори и дългите столетия на доминация на християнството не са могли да изтрият следите от някогашното присъствие там на последователите на пророка Мохамед. Днес този факт се използва от мнозина ислямски радикали за да обосноват агресивните си претенции към териториите, които някога са били част от средновековния мюсюлмански Халифат. Включително към такива, в които в продължение на дълги столетия не са живели никакви мюсюлмани. На първо място сред тях е Испания.

Мюсюлманската общност в Испания

Разбира се, в момента, мюсюлманските общности в тази страна не разполагат с необходимата сила и лостове за влияние, за да претендират за нещо подобно, нито пък са толкова многобройни, като тези във Франция, Великобритания, Белгия или Холандия например. Впрочем, това до голяма степен се дължи именно на продължителната и доста кръвопролитна история на отношенията между испанците и исляма. Несъмнено, тези отношения са белязани не само от противопоставянето в рамките на арабското завоевание на Пиренейския полуостров и ответната «реконкиста» на християните, но и от взаимного научно и културно взаимодействие и взаимно обогатяване. Несъменено обаче е и, че именно през този период следва да се търсят корените на онази, специфична за Испания ситуация, която, чак до 80-те години на миналия век, не даваше законно основание на некатолическите общности да се развиват и осъществяват религиозната си дейност на територията на страната.

Законът за свободата на религията, разрешаващ въпросната дейност, беше приет от испанския парламент през 1980 (пак тогава към Министерството на правосъдието беше създаден консултативен комитет за свободата на вероизповеданията), като през 1992 беше допълнен с нов закон, гарантиращ на представителите на некатолическите религиозни общности различни права, например правото да преподават в държавните училища. Оттогава насам мюсюлманската общност в Испания непрекъснато нараства, като темповете на този ръст се увеличават с всяка изминала година.

Както и в редица други (западно)европейски държави, втората вълна на съвременната масова мюсюлмански имиграция в страната, която значително увеличи броя на принадлежащите към тази общност, бе съставена предимно от роднините на пристигналите преди това мюсюлмани, преселили се в Испания в резултат от политиката «на събиране на имигрантските семейства». На свой ред, това обстоятелство, по вече традиционната за много държави от Европа схема, доведе до значително увеличаване броя на испанските мюсюлмани, благодарение на високите показатели на раждаемостта в техните семейства.

Сред испанските региони със забележимо ислямско присъствие можем да посочим Андалусия и Каталуния, особено столицата и Барселона. Първото име едва ще учуди някого, тъй като именно в Андалусия белезите на проточилото се над седем века арабско владичество са най-многобройни. За разлика от нея, значителна част от съвременна Каталуния, на практика, не познава ислямското влиняие, т.е. тук липсва това противоречиво наследство в двустранните отношения, което пречи на другите испански области да се отнасят достатъчно спокойно към наличието на тяхна територия на внушителни и постоянно нарастващи мюсюлмански общности. Мнозина от лидерите на последните се опитват да представят епохата на Ал-Андалус (т.е. «земя на вандалите», както арабите са наричали завоюваните от тях територии на Пиренейския полуостров – б.р.) като своеобразен «златен век» в историята на Испания (аргументирайки по този начин и необходимостта от връщане към онези, славни за исляма, времена), само че народната памет на испанците свидетелства за това, че тезата за «златния век» е, най-малкото, съмнителна и силно хиперболизирана. Илюстрация за това, впрочем, е и географията на разселване на испанските мюсюлмани днес.

Специфично място сред испанските територии със значително мюсюлманско присъствие заемат двата африкански анклава – градовете Сеута и Мелиля, които, географски, са разположени на територията на Мароко. В тях мюсюлманите са над половината от населението, което е съвсем нормално.

Подобно на другите западноевропейски държави, оценките за числеността на мюсюлманските общности на територията на Испания доста се разминават. Статистиците и експертите посочват, че те са в диапазона между 900 хиляди и 1,5 милиона души (по данни на Института Гейтстоун), на свой ред журналисти от Би Би Си, базирайки се на статистиката на Държавния департамент на САЩ, посочват цифрата 1 млн. (т.е. 2% от цялото испанско население). Най-многобройни в тази общност са мароканците (около 850 хил. души), които започват да се преселват в страната още през 70-те години. Доста големи са общностите на имигрантите от Алжир, Сенегал и Пакистан (всяка от които наброява около 60-80 хил. души).

Ислямските организации в Испания

На този фон, доста голям е и броят на коренните испанци, решили да приемат исляма, които днес са около 25 хиляди. Показателно е при това, че нерядко те демонстрират по-голяма обществено-политическа активност (и коректност), отколкото родените мюсюлмани. Най много испанци, приели исляма, живеят в Андалусия, където дори са създали редица мюсюлмански центрове за обучение. Между другото, значителна част от испанските ислямски организации, като Испанската ислямска комисия (Comisión Islámica de España - СІЕ) или организацията «Ислямска хунта» (Junta Islámica) са създадени именно от коренни жители на страната, приели исляма.

Създаването на Испанската ислямска комисия, чрез сливането на Федерацията на испанските ислямски организации (FEERI) и Съюза на ислямските общности в Испания (UCIDE), стана възможно благодарение на закона от 1992, значително разширяващ правата на представителите на религиозните малцинства. Организацията претендира да представлява интересите на цялата мюсюлманска общност в страната, както и на мюсюлманите, имигрирали в Испания, които още не са получили испански гражданство. Впрочем, едва ли може да се твърди, че тя разполага със същото влияние в страната, с каквото може да се похвали изпълняващият сходни функции Мюсюлмански съвет на Великобритания например.

В момента, ръководители на тази организация, чиято централа е в Мадрид, са водачът на мюсюлманската общност в Сеута и президент на FEERI Мохамед Хамед Али, който е вицепрезидент на СІЕ, и сър Риадж Татари, който едновременно е президент на CIE и вицепрезидент на Мюсюлманския съвет за сътрудничество в Европа (Muslim Council for

Cooperation in Europe) и на UCIDE. Любопитно е, че преди тях CEI се оглавяваше от приелия исляма известен испански лекар-психиатър и общественик Мансур Ескудеро. Той обаче напусна поста си заради вътрешните междуособици в CIE, след което основа „Ислямската хунта”. Впрочем, междуособиците не секнаха и след това и CIE постепенно изпадна в дълбока криза.

Значителна част от имигрантите-мюсюлмани, преселили се в Испания през втората половина на ХХ век (подобно на мнозинството имигранти в Европа, изповядващи тази религия), идват на континента в търсене на по-добри условия за живот и възможности за качествено образование. Тези, които действително се стремят към това, го постигат, допринасяйки за развитието на испанското общество и държава. Немалко адепти на исляма обаче, вместо да са благодарни на новата си родина за възможностите, които им предоставя, се посвещават на „връщането на отнетите от християните мюсюлмански храмове”. Напоследък, испанското общество буквално е залято от претенции за връщането на построените още по време на арабското владичество джамии, които, в резултат от Реконкистата, в повечето случаи биват превърнати в църкви, или са обявени за паметници на културното наследство.

Основното искане е промяната на статута на котолическата катедрала „Успение Богородично” в Кордоба, включена от ЮНЕСКО в Списъка на обектите на световното носледство. Мюсюлманите искат този паметник на културата да се превърне само в религиозен храм, като част от него се трансформира в действаща джамия. При това те обосновават претенциите си с това, че до средата на ХІІІ век катедралата е била джамия, тактично премълчавайки, че преди джамията на същото място е имало вестготски християнски храм, разрушен, през 711, т.е. в самото начало на арабското нашествие. Преди това пък, там е имало езическо светилище.

В този смисъл, напълно разбираемо е, че епископът на Кордоба Хосе Хуан Асенхо смята за абсолютно неприемливо всяко предложение за трансформация на катедралата и още през 2006 отхвърли исканията на мюсюлманските организации. Впрочем, ако за мюсюлманската умма тази политика на епископа изглежда неприемлива, може би нейните лидери би трябвало да дадат пример в тази посока, като поискат истанбулската „Света София” (коятосъщо е част от Световното наследство на ЮНЕСКО) отново да стане действащ православен храм, за което от няколко години насам настояват няколко американски християнски организации? Същото впрочем се отнася за стотиците християнски храмове по света, превърнати в джамии. На теория, би могла да се създаде някаква международна комисия за ревизия на религиозно-историческото наследство в различните страни по света, която отново да превърне джамиите в църкви, а църквите в джамии. Здравият смисъл обаче подсказва, че е много по-добре да признаем веднъж завинаги съществуващото статукво и престанем да повдигаме този деликатен въпрос.

Както изглежда обаче, част от мюсюлманската общност не е склонна да приеме подобно решение. Така, през 2010, неколцина туристи-мюсюлмани от Австрия, дошли в Кордова като туристи, решават че трябва да се помолят на Аллах не другаде, а именно в католическата катедрала. И когато двама охранители се опитват да им попречат, биват пребити от разярените фанатици. След като мюсюлманите демонстрират подобно поведение в католическа църква, можем да си представим, какво могат да очакват испанците, ако част от нея действително бъде превърната в джамия.

Завръщането на минаретата в Католическото кралство

Всъщност, както посочват редица анализатори, яростните претенции (стигащи до употреба на насилие) на мюсюлманската общност за преразглеждане статута на катедралата в Кордоба изглеждат още по-неразбираеми, имайки предвид, че в Испания има повече от достатъчно (особено, ако добавим и тези, които са в проектна или строителна фаза) джамии. Така, през 2010 властите в Барселона одобриха проекта за играждането на гигантска джамия, събираща над 1000 души. Досега най-голямото подобно съоръжение беше Ислямският културен център в Мадрид, който също включва джамия. Паралелно с това из цялата страна се проектират или вече се строят още десетки джамии. Повечето от действащите джамии и центрове за молитва се намират в Каталуния, а общият им брой в цяла Испания (по данни на американския Институт Гейтстоун) е около хиляда.

Строителството на нови джамии и ислямски културни центрове (които са и своеобразни центрове на влияние) активно се финансира от такива мюсюлмански държави, като Мароко, ОАЕ, Либия и Саудитска Арабия. Именно със саудитски пари се изграждат джамията в Мадрид и Ислямският културен център в Малага, а преди това бяха построени джамии в курортните центрове Марбея и Фуенхирола. Това стана причина за редица обвинения срещу Рияд, че пропагандира доминиращия в страната уахабизъм, чрез контролираните от него джамии в Испания. При това те се отправят не само от немюсюлмани, но и от хора, изповядващи исляма, но не споделящи ултраконсервативните постановки на уахабизма. Така например, в края на 2000-та Ислямският културен център в Мадрид беше изключен от Федерацията на испанските ислямски организации «за да се попречи на Саудитска Арабия да постави под свой контрол исляма в Испания».

За първи път от окончателното прогонване на арабските завоеватели от Испания, през 1492, в тяхната последна столица Гранада беше построена нова джамия. «Тя ще изпълнява функциите на координационен център за възраждането на исляма в Европа» - така определя мисията на Голямата джамия на Гранада, водачът на местната мюсюлманска общност Абдер Хак Салаберия. В градовете, където има значително мюсюлманско население (като Лейда и Сарагоса), местните ислямски общности често отказват да строят джамиите си на определените от властите участъци, претендирайки за «по-достойно и централно място». В Сарагоса например, местните имами обосновават тези претенции с това, че мюсюлманите смятат града за «свой». Впрочем, това не бива да ни учудва, защото, на практика, мнозина мюсюлмани смятат за «свои» не само Сарагоса, а и цяла Испания, очаквайки момента, когато ще се възроди Ал-Андалус. По същия начин разсъждават и салафитите, и радикалните имами, които, според мадриския вестник «АВС» контролират не по-малко от сто джамии в страната. Що се отнася до салафитите, само през 2010, в Испания са се провели над десет конференции, където са се пропагандирали радикално-ислямистки идеи. Това обаче не вълнува особено мюсюлманите, претендиращи да представляват «истинския ислям», защото ислямската общност в Испания не предприема никакви реални мерки за ограничаване активността на екстремистите. При това се налага впечатлението, че основната и задача (както и на мюсюлманските общности в другите европейски държави) е, с помощта на всевъзможни манипулации, да представи испанските мюсюлмани като потиснато и лишено от права малцинство, като паралелно с това постепенно се доближи до основната си цел – възраждането на Ал-Андалус.

Многобройни доказателства, че нещата се развиват именно по този начин, се съдържат в придобилата голяма популярност в Европа статия на експерта от Института Гейтстоун Сьорен Керн «Бумът на джамиите в Испания: църквите биват принужвани да отстъпят». Между другото, откъси от нея бяха публикувани на различни ислямистки сайтове, като се акцентираше върху данните за нарастващия брой на джамиите в страната, но съзнателно се премълчаваха изводите на автора за голямото влияние на салафитите и радикалните имами в испанската мюсюлманска общност, както и за непрекъснатото нарастване на антисемитизма.

Така, цитираният от Керн марокански имам от Барселона Нуредин Зиани, откровено заявява, че «ислямските ценности задължително трябва да бъдат признати за европейски», а масово използваното по отношение на Западната цивилизация определение «юдео-християнска» трябва да се промени на «ислямско-християнска». Не е чудно, че след като не само испанската, но и световната мюсюлманска общност си затваря очите за съществуването в тази страна на агресивно салафитско и ислямистко «лоби», Испания се превърна в «обетована земя» за последните и, в същото време, в една от мишените на глобалния джихад.

Терорът в името на Аллах

Както е известно, през 2004, в резултат от четири терористични нападения в Мадрид, загинаха около 200 и пострадаха над 2000 души. Датата за осъществяване на акцията (11 март) не беше избрана случайно от ислямистите, тъй като тогава се навършваха две години и половина (911 дни) от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон през 2001. За съжаление, както тогава, така и днес, голяма част от испанските мюсюлмани изглежда не смятат, че следва да се опитат да попречат по някакъв начин на онези, които изкривяват собствената им религия. Те продължават да настояват за повече права, но не са склонни да признаят, че имат и задължения. Така, също както и в много други европейски държави, испанските мюсюлмани смятат за свое изконно право да настояват жените им да носят никаб (вид покривало на главата, подобно на фередже), макар това да няма нищо общо с исляма. В същото време, част от мюсюлманите смятат, че жените не само трябва да бъдат принуждавани да крият лицата си, но и да бъдат пребивани и унижавани, ако не демонстрират достатъчно усърдие в практикуването на религиозните си задължения или по-скоро на онази изкривена представа за тях, която им внушават полуграмотните имами.

Така, през март 2012, испанската полиция задържа в градчето Тараса (край Барселона) имама на една от местните джамии „за дискриминационна пропаганда и нарушаване принципите за равенството и правата на жените на физическа и морална неприкосновеност”. Уточнява се, че „по време на петъчните проповеди, имамът е призовавал вярващите да „дисциплинират” съпругите си, наказвайки ги за свободното им поведение, като използват физическо и психологическо насилие. При това той е давал конкретни примери как те трябва да бъдат бити или изолирани вътре в семейството”. Имайки предвид, че по данни на полицията, тези проповеди всяка седмица са били посещавани от 1500 мюсюлмани, мащабите на негативния ефект от тях придобиват сериозни размери.

Що се отнася до никаба, от няколко години насам, в различни части на Испания, на общинско ниво, непрекъснато се правят опити за забраната му. Първи, такива забрани наложиха редица общини от Каталуния. През 2010, испанския Парламент за малко щеше да наложи забрана за носенето на никаб на цялата територия на страната (както това стана в Белгия и Франция), но в последния момент решението му беше блокирано от опозицията. Година по-късно, Върховният съд на Испания отмени забраната за носенето на никаб на обществени места, приета от властите на Лерида. Заради тази непоследователност на управляващите, при вземането на мерки, защитаващи истинския ислям от всевъзможните му погрешни интерпретации, както и благодарение на толерантността, която самите мюсюлмани демонстрират към екстремистите, паразитиращи върху религията им, днес ислямистите и радикалните имами се чувстват изключително удобно в Испания, а пък ислямските теолози, не само в тази страна, а и в целия мюсюлмански свят все по-силно и все по-често призовават не просто за възраждането на Ал-Андалус, а и за новото завоюване на Испания от исляма.

Така, в края на юни 2012, полицията в Мелиля арестува двама испански граждани от марокански произход, обвинени, че са вербували млади местни мюсюлмани за осъществяването на джихад в различни държави, както и, че са убили двама бивши членове на организацията, решили да се откажат от терора. Убийството е било извършено още през 2008 в мароканския град Надор. Тогава, под натиска на испанските власти, правителството на Мароко издаде международна заповед за задържането на Рашид Абдала Мохамед и Набил Мохамед Чаиб, оглавяващи радикалната групировка. «Жертвите са водели западен начин на живот и са решили да напуснат въпросната групировка» - така обяснява мотивите за убийството испанският вътрешен министър Хорхе Фернандес Диас.

В началото на август пък, испанската полиция задържа трима предполагаеми терористи на Ал Кайда - двама чеченци и испански гражданин от турски произход, подготвящи бомбен атентат, като взривното устройство е било открито в дома на турчина, в малко андалуско градче, в близост до Гибралтар.

Преди това, в началото на юни, коментирайки ситуацията в Палестина и дългогодишния стремеж на арабите да доминират на цялата и територия, ливанският теолог Амин ал-Курди заяви в интервю за арабската телевизия Ал-Кудс (контролирана от ХАМАС), че: «Хората от сектора Газа днес говорят за освобождаването на Андалусия, защото смятат, че освобождаването на джамията Ал Акса и на Йерусалим вече е само въпрос на време и, че Палестина и Йерусалим съвсем скоро ще се контролират изцяло от мюсюлманите. Затова вече гледаме към Андалусия, която мюсюлманите загубиха навремето».

Опасната мечта за възраждането на Ал-Андалус

За това, че мечтата за възраждането на Ал-Андалус и по-нататъшното «завоюване» на западните държави се е вкоренила дълбоко в съзнанието на принадлежащите към глобалната умма, свидетелстват и думите на Субхи ал-Язиджи, декан на Факултета за изучаване на Корана в Ислямския университет на Газа, в интервюто му за телевизия Ал-Акса от края на май 2012: «Завоюването на Андалусия е стара мечта, нещо, на което мюсюлманите с гордост се надяват днес, и което продължаваме да очакваме в бъдеще... Възлагаме надеждите си на Аллах и очакваме, че ще дойде ден, когато победата ни няма да се изчерпва само с Палестина. Надеждите ни са, че ще излезем извън тези граници и ще издигнем знамето на Халифата във Ватикана, т.е. в Рим. Защото, както е казал пророкът Мохамед: «Константинопол ще бъде завоюван, а след това и Рим».

Днес, в ислямските и симпатизиращите на мюсюлманите европейски медии, в рамките на своеобразната PR-кампания за прокарване на идеята за възраждането на Ал-Андалус, се появяват все повече материали и статии, „напомнящи” на обществеността, колко добре е живяло населението на Пиренейския полуостров под властта на арабско-берберските завоеватели в онази легендарна епоха. При това, почти винаги се акцентира върху това, че „дори евреите са приветствали новата власт, защото тя е помогнала за значителното подобряване на живота им”. В същото време обаче, мнозинството от онези, които в момента най-активно озвучават идеята за новото завоюване на Андалусия, в частност, и Испания, въобще, не само че отказват на държавата Израел правото да съществува, но и не признават историческото право на евреите да присъстват на палестинска земя (а пък някои, съвсем сериозно призовават за унищожаването на целия еврейски народ). Въз основа на това, можем да заключим, че липсват каквито и да било гаранции, че в новата „Ал-Андалус”, коренните испанци много бързо няма да се превърнат в същите нежелани чужденци, за каквито смятат евреите в Палестина в средата на ХХ век.

Разбира се, трудно е (а и няма смисъл) да се оспорва фактът, че мюсюлманските завоеватели са оставили сериозна следа в испанската история и култура, обогатили са езика, архитектурата и редица други сфери. Не по-малко очевидно е обаче, че в онези времена и самите мюсюлмани са били по-различни от сегашните. Те често са били по-образовани и ерудирани от европейците. А също носители на античното знание и дори етика, а не на невежество, както нерядко е днес, когато имигриралите в Европа младежи от Пакистан и друи страни, които се наричат „истински мюсюлмани”, смятат, че убийствата в името на честта, никабът, или стрелбата около джамията след празничната проповед, напълно се вписват в изповядваната от тях религия. Впрочем, истината е, че в онези времена самият ислям е бил по-различен, необременен от огромния брой извращаващи го и паразитиращи върху него течения. Нямало ги е нито Саид Кутб (създателят на „Мюсюлманските братя”) и идеолозите на Ал Кайда, дори уахабизмът все още не се е зародил в онези далечни времена.

За Европа от края на първото хилядолетие, Ал-Андалус вероятно наистина е изглеждала като образцова държава с високо равнище на социално-политическа култура и впечатляващи научно-технически постижения. И най-добре е да си остане такава в историческата памет на континента. Колкото и възвишена да изглежда в мечтите на глобалната умма новата Ал-Андалус, днес няма никакво съмнение, че една, основаваща се на терористичните принципи на изкривеното от радикализма и предразсъдъците религиозно учение, в което почти нищо не е останало от първоначалния ислям и управлявана от хора, въобразяващи си, че са новите пророци на ислямизма (като британеца Анджем Чаудари например), държава по нищо няма да прилича на някогашната легендарна част от халифата на Омеядите. Затова е най-добре, и то най-вече за самите мюсюлмани и за исляма, църквите да си останат църкви, а джамиите – джамии.

 

* Национален консервативен форум


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017