19
Сря, Фев
8 Нови статии

Александър ЛАТСА:„Операционната система” на западната цивилизация вече не функционира

брой5 2012
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Френският журналист и геополитически анализатор Александър Латса е роден през 1977 в Южна Франция. По-голямата част от детството му преминава в Конго, след което учи право в родината си. В края на 90-те участва във френски хуманитарни мисии в Сърбия и Босна, след което работи няколко години в голяма френско-италианска компания, търгуваща с Китай. Опитът му на азиатския пазар го убеждава, че съществуват нови зони на интензивно развитие, различни от Европа и Запада, като цяло.

През 2008, Латса започва работа в Москва. Смята се за убеден привърженик на идеята за обединена и силна Европа, която да си сътрудничи тясно с Русия. Той е сред създателите на проекта „Париж-Берлин-Москва”. Александър Латса е сътрудник на водещия френски аналитичен център - Института за международни и стратегически отношения (IRIS), както и анализатор на РИА Новости и на италианското геополитическо списание Eurasia.

Интервюто с Александър Латса публикуваме с любезното съдействие на Натела Сперанса.

Разпадането на съветската империя, преди повече от двайсет години, означаваше и край на Ялтенската система на международните отношения и появата на един, единствен глобален хегемон, в лицето на САЩ, т.е. трансформацията на дотогавашния двуполюсен модел на световния ред в еднополюсен. Според някои анализатори, връщането към двуполюсния модел все още е възможно. Вярвате ли, че може да се появи държава, например Китай, способна да отправи открито предизвикателство към световния хегемон?

-  Крахът на Съветския съюз несъмнено доведе до доминацията на Америка в международните отношения. Когато Буш-старши провъзгласи в пясъците на Ирак началото на новия световен ред, мнозина (в западния свят), дори повярваха, че този ред ще бъде вечен, т.е. че историята на идеите е спряла и занапред светът ще бъде доминиран от САЩ, ако не вечно, поне достатъчно дълго. Днес виждаме, че са бъркали. Беше достатъчно само едно десетилетие за да може историята да влезе отново в правата си. Междувременно, САЩ се забъркаха във войни, които ускориха упадъка им, а най-парадоксалното е, че именно тези войни трябваше да укрепят американското глобално господство.

През същото това десетилетие, Русия се възроди от пепелищата и отново се превърна в силна регионална държава, стремяща се да доминира в Евразия, израз на което стана и първата реч на Владимир Путин след поредното му избиране за руски президент, на 7 май 2012. Днес много по-често чуваме да се говори за руско-американско противопоставяне, отколкото в началото на века. Само че тези две страни вероятно никога няма да станат основните, ключови играчи в утрешния свят – за разлика от ролята, която Америка и Съветският съюз играят в миналото.

Логично е, че Китай се посочва от американските стратези за основен опонент, тъй като именно тази страна, най-вероятно, ще се превърне във водещата световна сила през настоящото столетие, заради своя икономически и демографски потенциал и финансовите си възможности, а може би и заради военната си мощ. Тоест, Китай би могъл да се се превърне в най-сериозния съперник на Америка, която бавно върви към своя залез и, ако не се случат някакви извънредни събития, в близко бъдеще светът ще се развива под знака на китайско-американското противопоставяне.

-         Збигнев Бжежински също признава, че САЩ постепенно губят влияние. Можем да си припомтим и концепцията за „имперското свръхнапрягане на силите”, лансирана от известния историк Пол Кенеди. Възможно ли е САЩ да се сблъскват с това, което вече преживя съветската империя?

-         Бжежински остарява и вероятно осъзнава грешките си, разбирайки, че прогнозите му за бъдещето на света (и хегемонията на САЩ) не се реализираха напълно. Казвам не напълно, защото днес в света все още доминира американската свръхдържава. И през 2012 доларът продължава да е доминиращата валута, а американската икономика си остава най-мощната в света, макар че кризата от 2008 се отрази почти фатално върху финансовото господство на САЩ. Във военната сфера, тоталното превъзходство на Америка също започва да се изчерпва. Ирак и, особено, Афганистан демонстрираха границите на американската военна мощ. Вече никой не смята САЩ за неуязвима велика държава, както беше преди десетина години например. В тази връзка е любопитно, че Америка, точно както Съветите в миналото, избра именно Афганистан за да „демонстрира” пред света собствената си уязвимост. Ще добавя само, че този „край на Империята” беше прогнозиран още през 2002 от френския социолог Еманюел Тод.

-         Ерозията на глобалното американско влияние означава, ни повече, ни по-малко, края на еднополюсния свят. Тук обаче възниква въпросът, на преход към какъв модел ще станем свидетели в близко бъдеще? От една страна са налице всички предпоставки за появата на многополюсен свят, но от друга съществува опасността да се сблъскаме с липсата на ясно изразени полюси (non-polarity), което ще означава хаос.

-         Наистина, никой не знае какви ще бъдат преките и непреки последици от краха на единствената световна сила. Не знаем, дали преходът от еднополюсния модел ше бъде хаотичен и по къков начин ще се прояви този потенциален хаос. Можем само да предполагаме, как точно ще се разпределят ролите в „света след края на американската доминация”. В рамките на новата система, Китай и Индия, вероятно, ще бъдат двете господстващи държави в Южна Евразия и Югоизточна Азия. Възможно е също, Русия да се превърне в доминираща сила в Северна и Западна Евразия. Не е изключено дори, тя да се превърне в нов притегателен полюс за европейските държави – поради редица културни, политически и религиозни фактори.

Бих искал да добавя и, че доколкото нито Китай, нито Русия, нито Индия имат (и няма да имат в бъдеще) глобални амбиции, те със сигурност ще демонстрират сериозни регионални претенции в съответните зони на влияние – в частност, в Евразия, Централна Азия, Югоизточна Азия. А тези територии, очевидно, си остават ключово геополитическо пространство. Поради това, руските, индийските, китайските и американските регионални интереси вероятно ще продължат да се сблъскват, давайки тласък на новата голяма игра между тези велики държави в сърцето на Евразия. Ето защо съществуват сериозни съмнения, че преходът към многополюсен свят (или поне към свят, който вече няма да бъде контролиран от САЩ) може наистина да се окаже хаотичен, поне на първо време.

-         Проектът за т.нар. „контрахегемония”, лансиран от канадския професор Робърт Кокс, се обявява против съществуващия ред в международните отношения и предлага формирането на „антихегемонистичен” блок с участието на основните политически играчи, отхвърлящи сегашната американска хегемония. Както е известно, в основата на еднополюсния модел, наложен от САЩ, е либералната идеология. От което пък следва, че в основата на многополюсния модел също следва да има някаква идеология. Каква, според Вас, може да бъде тази идеология, така че да обедини множеството политически играчи, които не са съгласни с хегемонията на САЩ (Запада)?

-         Съществувалото навремето противопоставяне между комунистическата и либералната идеология имаше едно предимство – то структурираше света. С победата на либералната идеология (постигната благодарение на икономическата, политическа и военна победа на западния алианс) възникна усещане за едно, повече или по-малко, глобално единство – доколкото „светът” вярваше, че победата е окончателна и идеологията на победителя ще се окаже достатъчно „фунционална”. Три десетилетия по-късно обаче (като това допълнително се усили след началото на кризата от 2008) системата демонстрира обратната си страна, оказвайки се прогнила, корумпирана и, най-вероятно, нестабилна, нежизнеспособна и неприспособена към реалните нужди на света.

Либералната идеология стимулира процеса на глобализация, но тази глобализация, вероятно, косвено съдейства за ерозията на господството на Запада и свързаната с него либерална идеология, поставила икономиката в центъра на човешката история (по същия начин, както преди това го направи и марксизмът).

Анализирайки внимателно появяващите се нови световни сили, без съмнение, ще открием и ключа към разбирането на близкото бъдеще. Новите играчи на световната сцена (например държавите от БРИКС) представляват група възходящи държави, които, въпреки значителните си културни, цивилизационни, геополитически и демографски разлития, демонстрират и немалко общи черти. Подемът им е свързан с такъв модел на развитие, който влиза в разрез с препоръките на икономическите либерализъм. Характерна за тях е сериозната държавна намеса в икономиката.

Обществата в държавите от БРИКС се намират в период на преход от авторитарни форми на управление (Китай, Русия) или представляват консервативни социуми, в които доминира кастовата система (Индия, Бразилия). Следователно, тези страни не са склонни да приемат западните стандарти – т.е. върховенството на закона и либералната демокрация. Външната им политика също е сходна – тя представлява предизвикателство към статуквото, установено след студената война и западната доминация (доколкото последната е американоцентрична).

Държавите от БРИКС споделят редица ключови ценности – за тях националният суверенитет е основен структурен елемент на международната система. Накрая, общественият строй в държавите от БРИКС се основава на традициите, културната идентичност и религията. Всички тези признаци показват, какво точно представлява формиращата се идеология на страните от БРИКС, която ще замени сега домиращата идеология.

- Ако пренесем многополюсния модел на икономическата карта на света, ще видим наличието на няколко полюса и, едновременно с това, ще създадем пълноценна матрица за появата на нов тип икономика, отвъд рамките на западния либерално-капиталитически дискурс. Приложима ли е, според Вас, за тази цел концепцията за „автархията на големите пространства”, лансирана оше през ХІХ век от големия германски икономист Фридрих Лист?

-     Струва ми се, че трябва да разграничим края на еднополюсния свят (и, като последица от това, края на днешния западноцентричен световен ред) от процеса на глобализация, ако този процес продължи. Западният свят се руши най-вече по причини, имащи политически, демографски и икономически характер, но и поради морални проблеми. „Операционната система” на западната цивилизация вече не функционира, тя не е адекватна на съвременния свят. Глобализацията ще се окаже смъртоносна за системата, с чиято помощ беще стартиран глобализационния процес. Освен това, Америка, която доминира в света след края на Втората световна война, вече не разполага с достатъчна средства за прокарването на своята система от ценности и визии, нито пък има сили за глобална военна доминация. Затова САЩ вече не са в състояние да управляват западния свят.

Отношенията между Европа и Русия са сред ключовите ориентири за бъдещето. Политическият, икономически и военен потенциал на европейско-руския блок от Атлантика до Тихия океан може да го превърне в един от гигантите на утрешния свят.

В същото време, дори и ако западният свят изчезне, или ако отслабването на Америка продълже през цялата първа половина на сегашния век, глобализацията ще продължи да се развива – и културно, и демографски. Така например, през 2030, населението на планетата вероятно ще достигне 8,5 млрд. души, като всички представители на младото поколение ще бъдат грамотни, като никога досега. Това ще бъде безпрецедентен обрат в човешката история. Не мисля обаче, че антизападната идеология ще се окаже достатъчна за изграждането на новия свят. Държавите от БРИКС вероятно ни дават само първична и то доста неясна представа за това, какъв би могъл да бъде утрешния свят: свят, основан на консолидацията около цивилизационната идентичност. На практика, това ще бъде свят, състоящ се от пространства, „концентрирани върху себе си”, но в същото време открити към външния свят.

Ето защо глобализацията трябва да се използва за разширяване контактите между тези „светове на утрешния ден”, за да бъдат те накарани да контактуват помежду си. Честно казано, съществуват съмнения, че това взаимодействие ще се реализира по мирен начин, без взаимно напрежение. Напротив, най-вероятно всичко това първоначално ще се осъществява доста хаотично, тъй като вече няма да има една единствена доминираща сила, която да може да „направлява потоците”, да структурира и да управлява.

-         Съгласен ли сте с тезата, че в момента съдбата на световния ред се решава в т.нар. Хартленд (и, най-вече, в Русия), към чието сдържане и отслабване е насочена и глобалната стратегия на САЩ?

-         Виждам няколко взаимносвързани уравнения, като всички са свързани с Хартленда. На първо място, глобалната доминация на Америка стана възможна благодарение способността и да проектира силата си, т.е. да осъществи експанзия отвъд собствените си граници с помощта на военни, икономически и политически инструменти, включително на неправителствените организации или т.нар. „цветни революции”. Това разширяване на американското влияние става възможно благодарение господството над океаните – уникално по рода си в историята, както и благодарение използването на контролираната от САЩ Западна Европа, като плацдарм за атака срещу Евразия. След разпадането на Съветския съюз, тази битка за глобален контрол прерасна в битка против Русия за контрола над Евразия.

Днес обаче, „американският проект” е отслабен заради финансовата, социална, морална и политическа ситуация вътре в самите САЩ. Разширяването на НАТО например, започна да се забавя и дори спря. Освен това, американските стратези разчитаха да превърнат Русия в сателитна държава и плацдарм за оказване на натиск върху преживяващия невиждан възход Китай. Само че руското пробуждане след 2000, както и бързото китайско развитие, провали тези планове. И тъкмо това е причината Русия отново да се превърне в основен противник, тъй като тази страна пречи на американското проникване в Хартленда. Днес Русия представлява своеобразно „ключово геополитическо уравнение”. Решаването му може да предотврати трансформацията на еднополюсния, доминиран от САЩ, международен ред в двуполюсен, американско-китайски свят. Колкото и да е парадоксално, днес Русия трябва да се споразумее с Китай за формирането на (макар и крехък) силов баланс, като действа приятелски но непреклонно.

-         Намираме се на прага на парадигмален преход от еднополюсен към многополюсен модел на световния ред, при който основни играчи вече няма да бъдат националните държави, а отделните цивилизации. Несъмнено, това ще означава и появата на нов „дипломатически език”. Смятате ли, че мултиполярността е естествено състояние на света и преходът към многополюсен модел вече е неизбежен?

-         Не вярвам в еднополюсния свят. Струва ми се, че многополюсният свят е най-добрата възможност за съхраняване на общия силов баланс. За това обаче, ще е необходимо наличието на няколко последователно действащи играчи от една и съща „категория”, чиито интереси не се пресичат. В същото време сме наясно, че нещата не стоят така. Големите играчи на днешния и утрешния свят следват, преди всичко, собствените си интереси. Тоест, не вярвам във вечния „меден месец” между победилите незападни държави.

В този смисъл, Русия може да се сблъска с много сложно „уравнение”, т.е. със задачата да бъде предотвратен геополитически взрив в Азия. На първо място, Китай, вероятно, много бързо и естествено ще усети, че все още „неинтегрираната” руска Централна Азия може да се превърне в китайска сфера на влияние. На второ място, в момента западната коалиция разгръща военната си мощ по западната периферия на Русия (системата за ПРО). Затова, според мен, евентуален крах на САЩ пряко би се отразил върху мястото на Европа и Русия в утрешния свят. Съзнателно свързвам тези два „блока” по няколко причини. Нито Русия, нито Европа могат да си позволят да се сблъскат, защото и Русия , и Европа страдат от стратегически структурни слабости. В момента Европа е икономически гигант, но политическо и духовно джудже. Русия, напротив, е политически и духовен гигант, но, като цяло, е икономическо джудже (ако не броим суровинните и ресурси, разбира се). Именно затова отношенията между Европа и Русия са сред ключовите точки на бъдещето. Политическият, икономически и военен потенциал на европейско-руския блок от Атлантика до Тихия океан може да го превърне в един от гигантите на утрешния свят. Разбира се, това означава и, че Европа трябва да реши да стане част от евразийския блок, т.е. да бъде в съюз с Русия и онези държави, които в близко бъдеще решат да станат съюзници на Москва.

Вече споменах, че са необходими „играчи от една и съща категория”. Като французин и евразиец, осъзнаващ значението на появата на подобен евразийски блок, вярвам във формирането на стратегическата ос Париж-Берлин-Москва-Астана. Този мощен полюс „Европа-Евразия” би се превърнал в суверенна сила, играеща ключова роля за запазване мира на континента, а защо не и в целия свят?

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.1 2025