Днес в света съществуват огромно количество понятия и теории за нациите и национализмите. Дали обаче, в резултат от множеството изследвания, опитващи се да обяснят феномена на формирането на нациите, са се наложили някакви, приемливи за всички, изводи? Възможно ли е постигането на консенсус относно предпоставките и причините за този процес? Въпреки сериозни различия в терминологията и оценките, налице са пет фундаментални фактори, които различните изследователски школи определят като ключови за причинното обяснение на процеса на формиране на нациите през Новото време.
Какво всъщност представлява национализмът?
Преди всичко, налага се да обясня това, вероятно неразбираемо за мнозина понятие. Всеки, които реши да се заеме с изследването на съвременния „национализъм”, т.е. с процеса на формиране на нацията, не може да не се почувства объркан или дори шокиран от огромното количество понятия и теории за нациите и национализмите. Написани са безброй книги, повечето от чиито автори се опитват да дадат оригинално обяснение или пък да обосноват привързаността си към една или друга теория. За целта се използват термини като есенциализъм, конструктивизъм, примордиализъм, перениализъм, етносимволизъм, модернизъм и се лепят съответните етикети.
От друга страна, някои стереотипи и модни понятия, и най-вече понятието „национализъм”, се повтарят без всякаква мисъл за реалното им значение. Мнозина автори на скорошни публикации по темата обикновено цитират (позитивно или негативно) по-ранни трудове, без дори да си дадат труда да ги прочетат. Класически пример е понятието „въображаемо общество”, лансирано от Бенедикт Андерсън и Ърнест Гелнър по отношение на нациите, формирани от национализма. Други автори пък цитират собствените ми трудове за „фазите А, В и С” (1) при формирането на нациите, но ги цитират погрешно, защото въобще не са ги чели.
Още по-лошо е, че мнозина автори обикновено не отчитат специфичните конотации на един и същи термин (дума) в различните езици. Ще дам само един пример: в английския език терминът nation включва всички онези, които живеят под властта на едно и също правителство, т.е. той е нещо много близко до държавата. От друга страна, в немския език die Nation традиционно се асоциира с общата култура и език. Тоест, терминът „национализъм” има различни конотации в английския и, да кажем, в испанския или чешкия езици.
И тъй като аз също вече съм участник в този т.нар. „дискурс за национализма”, реших (имайки предвид, че вече съм към края на научната си кариера) да се опитам да тръгна по друг път: вместо да се опитвам да представя някакъв нов и съвършено специфичен проект, предпочитам да изясня, какво от множеството изследвания, обясняващи ни феномена на формиране на нациите, може да се окаже приемливо за всички? Има ли го и можем ли да постигнем консенсус относно предпоставките и причините за този процес? Тъкмо на това е посветена последната ми книга за формирането на нациите в Европа "Das Europa der Nationen" („Европа на нациите”).
Отговорът ми на поставения по-горе въпрос е положителен – стигнах до извода, че въпреки сериозните различия в терминологията и оценките, съществуват, най-общо казано, пет фундаментални фактори, т.е. обстоятелства, които представителите на различните изследователски школи смятат за ключови за причинното обяснение на процеса на формиране на нациите през Новото време, макар че отделните автори се разминават при определяне йерархията на тези фактори, съобразно тяхната значимост:
- историческите основания, миналото и неговата реконструкция;
- етническите корени, културната специфика и т.н.;
- процесите на модернизация, като например индустриализацията, социалните комуникации, училищното образование и т.н.;
- национално оцветените конфликти на интереси, породени от различията на социалната структура и неравномерностите в развитието;
- психологическото и емоционално манипулиране.
Дискутира се и друг спорен въпрос – за причинното обяснение, дали нацията е резултат от националната мобилизация, организирана от изпълнените с ентусиазъм „националисти” (т.е. тя е формирана от национализма), или пък е резултат от „обективни” исторически тенденции? И в този случай обаче ми се струва, че двете позиции не са чак толкова непримирими, както изглежда за привържениците им.
Преди време ми предложиха да напиша общ обзор на процесите на формиране на европейските нации. За мен, това бе отлична възможност да подчертая аналогиите и сходствата между различните „теории” по въпроса, маргинализирайки техните различия.
Има обаче, три проблема, по които, признавам, не съм в състояние да формулирам някаква консенсусна позиция: на първо място, става дума за неконтролируемото използване на термина „национализъм”, който, в качеството му на инструмент за анализ, смятам за въвеждащ в заблуждение. Ако чак толкова ни е нужен някакъв универсален, всеобхватен термин, бих предложил за целта „национална идентичност”.
На второ място, имам предвед емпиричното наблюдение, че съществуват два основни типа (и два подтипа) формиране на нациите в Европа, като в единия случай това формиране започва в условията на националната държава от ранния етап на Новото време, а във втория то стартира условията на негосподстваща в държавата етническа група.
Не трето място, не съм склонен да обединявам процесите на формиране на европейските нации с аналогичните процеси извън пределите на континента, защото смятам, че нациите и националните идентичности са чисто европейски феномен, „експортиран” впоследствие и на другите континенти.
За изходен пункт приемам споменатите по-горе пет фундаментални фактори, играещи сериозна роля в почти всички „теории за национализма”, доколкото последните се базират (поне частично) на емпирични данни.
Тези фактори могат, по естествен начин, да бъдат преформулирани, като в някои случаи можем да разделим част от тях на няколко подфактора.
Струва ми се, че следва да анализираме ролята им на две нива, съответстващи на двете основни вериги на причинно-следствения анализ. От една страна, разглеждам тези фактори като „обективни”, т.е независещи от желанията и мечтите на онези, които се стремят за създадат или да пробудят нацията. От друга страна, виждам в тях инструменти на националната пропаганда и мобилизация, използвани от „националните будители” за формирането на нацията.
Обективните фактори
Сред „обективните фактори” наследството от миналото играе твърде прозрачна роля в случаите, когато нацията се формира в условията на непрекъсната държавност: никой не би могъл да „конструира” или „изобрети” френската, шведската или датската държава и съзнанието за принадлежност към държавата в тези случаи е (поне на прага на ХІХ век) почти самоочевидно.
Каква обаче е ролята на миналото, когато става дума за негосподстващи етнически групи? Тук отново се налага да правим разлика, защото в някои случаи националното съзнание може да използва остатъците от предишната държавност, като граници, институции, архитектура: например унгарците (реликвите на Унгарското кралство), чехите (тези на Чешкото кралство), хърватите или норвежците. В други случаи, етническата група няма или почти не разполага с реликви от „материализираното си минало” и този фактор играе твърде ограничена роля.
В повечето европейски страни езикът и етническата принадлежност (т.е. културната специфика) не са изобретени от „националистите”, както твърдят някои автори. „Печатният” език, рано или късно, бива кодифициран и играе ключова роля и като средство за общуване, и като инструмнент на „етническото съзнание”, или казано с други думи – на етническата идентичност. Това се отнася най- вече за периода на (просветения) абсолютизъм, когато езикът бива стандартизиран и кодифициран. Хората усещат, че разбират по-добре онези, които говорят на същия език, и осъзнават принадлежността си към същата етническа група, което пък може да породи у тях (макар че в някои случаи може и да не породи) определени „национални чувства”, т.е. положително отношение към онези, които говорят същия език.
Какво обаче може да се каже за ролята на езика при положение, че етническата група живее в мултиетническа държава с един господстващ език, различаващ се от разговорните езици на голяма част от населението? На първо място, в повечето европейски страни, този разговорен език не е просто „майчин език”, използван само в семейството и като средство за общуване между селяните. Обикновено той е и език на църквата, така че селяните могат да слушат молитвите на собствения си език. По правило, той е и езика, на който се общува с администрацията (най-малкото с местната).
Процесът на модернизация създава няколко предпоставки за формирането на нацията. Тъй като съвременната нация, по дефинициая, е общност от равноправни граждани, формирането на нацията е обусловено, преди всичко, от социалната еманципация: освобождаването на крепостните селяни и отмяната на феодалните привилегии, което е съпроводено и с политическа еманципация. И в двата случай, тези процеси не се съобразяват с етническите граници. Те играят важна роля за етническата мобилизация както в националните държави, така и в националните движения. Въпреки това, отношението им във времето към развитието на националните движения е различно, в зависимост от социалната структура на етническата група, развитието на политическата система и процеса на индустриализация.
Ролята на индустриализацията няма как да се пренебрегне. Емпиричните данни не потвърждават теорията на Гелнар, според която индустриализацията е решаваща предпоставка за зараждането на „национализма”. Връзката в този случа е по-сложна. Прякото въздействие на индустриализацията е доста ограничено, затова пък опосредственото и влияние се предава чрез социалната мобилност и разширяващата се социална комуникация. Последната е основната предпоставка за разпространението на национално-мобилизиращата информация, тя следва да се анализира и във връзка с нарастващата социална мобилност.
На свой ред, в епохата на просветения абсолютизъм, както и по-късно, училищното образование обикновено е инструмент за социализация, което включва и елементи на националната мобилизация или поне на националната идентификация. Национално „неутралната” грамотност – като резултат от задължителното начално образование – се оказва национално релевантна в същата степен, в която писменият текст е важен инструмент на националната комуникация. Въпреки това, тъй като училищата се контролират от държавата, съществува голяма разлика между ролята на училищното образование за формирането на нацията в националните държави и, когато става дума за негосподстващи етнически групи.
Ролята на националната пропаганда и „националните будители”
Следва да се запитаме, на първо място, кои са т.нар. патриотични лидери, що за хора са били превържениците на „националния начин на живот”, както и какво са целяли.
Въпросът за социалния произход на националните активисти се поставя по един начин, когато става дума за национални държави, наличието на образовани елити и политическо представителство. При националните движения социалната структура е по-сложна и може да се представи с помощта на два различни модела. Първият модел се представлява от норвежците например – при него националните елити почти съвпадат с образованите и политическите елити, а в т.нар. „фаза В” са свързани с градската среда. Като илюстрация за противоположния модел можем да използваме естонците, при които мнозинството патриотични лидери са учители в началните училища или нисши чиновници, повечето от които са родени на село. Много други национални движения пък се развиват между тези две крайности. Например, големият дял образовани патриоти (най-вече дребни чиновници и католически свещеници), родени в семейства на занаятчии от малките чешки градове, или големият дял сред тях на пасторите и богатите селяни във Финландия.
Националните цели и дискусии засягат и трите основни сфери на споменатите по-горе „обективни фактори”: модернизацията и еманципацията, националната история, културата и езика.
И политическата, и социалната еманципация пораждат нови варианти на напрежение и конфликт между различните интереси, на което съответстват и новите средства в борбата за политическата власт, и новият тип разделение на труда в условията на модернизация, т.е. на капиталистическото общество. Тези конфликти между различните интереси обаче играят противоположни роли при двата различаващи се пътя към формирането на съвременните нации. В случая на националните държави, те съдействат за вътрешната диференциация на националните общества и, в крайна сметка, могат да забавят националната мобилизация. При националните движения обаче, когато конкуриращите се страни, принадлежат към различни нации, конфликтите между различните интереси се оказват национално релевантни и ускоряват разпространението на националната идентичност.
От време на време, социолозите дискутират, в тази връзка, ролята на неравномерното развитие, „вътрешния колониализъм” (Майкъл Хечтър), напрежението между центъра и периферията и техните елити (Александър Мотил, Стайн Рокан) – всичко това също е свързано с категорията на национално релевантните конфликти на интереси.
При анализа на национално релевантното напрежение обаче, често се пренебрегва такъв фактор като борбата за власт. Възможна причина за това е, че властта се разглежда като самоочевидна част от политиката. Въпреки това, въпросът за властта, при положение че става дума за вътрешните отношения в националната държава, не стои по същия начин, както при анализа на националните движения. Докато националното движение не създаде и наложи своя политическа програма, лидерството е въпрос на престиж: властта и свързаните с нея феномени се отнасят най-вече към политиката.
Да се спрем и на въпроса за търсенето на общото минало: доколкото именно тогава се оформя националната история, ХІХ век би могъл да се нарече „историцистки” – предполага се, че действията на хората следва да получат или да си изработят определено историческо оправдание. В същото време, тежестта на изтъкваните в тази връзка аргументи силно се различава, в зависимост от наличното количество данни за „националното” минало.
Могат да се разграничат три основни модела на конструиране на националната история. В рамките на първия, както вече споменах, някои национални движения могат да представят историята си като непрекъсната история на национална държава, разрушена на някакъв етап от развитието си от своите противници (унгарци, хървати, чехи). Тези национални движения извеждат аргументацията си от историческите права, т.е.претендират за възстановяване на предишната самостоятелност на своята територия. Във втория случай са налице недостатъчни, само частични данни, които не могат да формират достатъчно здрава основа за изграждането на такава история (сърбите, българите). При третият пък, в историята въобще липсват подобни политически образувания (фините, естонците, словенците).
Доста чест феномен са пресичащите се национални истории, когато жителите на една територия се оказват включени в контекста на две или повече национални истории (Трансилвания, Македония, Фландрия).
Езиковата програма
Във всички национални движения, езикът (за повече или по-малко продължителен период от време) придобива символично значение, т.е. използването му не се изчерпва с неговата роля като средство за комуникация. Обяснението е, че езикът на негосподстващата етническа група в повечето случаи се разглежда като „нисш” отмиращ, примитивен и т.н. Езиковата програма, формулирана и реализирана от повечето национални движения, включва пет отделни равнища:
- прослава и честване на езика, в съчетание с представяне на доказателства за високите му качества;
- планиране и кодифициране на езика, като част от културната стандартизация;
- интелектуализация на националния език посредством литературното творчество във все повече различни жанрове – поезия, печатни медии, театрални пиеси, разкази, романи, научна литература;
- въвеждане на езиковото обучение в училище – кодифицираният национален език може да изпълни обществената си мисия, само ако го владеят всички членове на формиращата се нация;
- постигане на пълно равноправие на езика (последната цел обикновено се постига само паралелно с извоюването на собствена държавност).
В повечето, ако не и във всички, програми на националните движения доминират именно претенциите, свързани с езика. В някои случаи обаче (гърците, ирландците, норвежците, сърбите), този въпрос е поставен на второ място в националните им програми, след политическите искания. Подобно различие може да се обясни от гледна точка на социалната структура на националните движения. Там, където социалната структура на негосподстващата етническа група очевидно е непълна, в националната програма доминират езикът и културата. И, напротив, там, където в социалната структура влиза представители на управляващите класи и елити, в националната програма доминират политическите цели.
Спорове за езика възникват в политическия живот и по-късно, като резултатите от тях не са еднозначни. В случая с Гърция например, е необходимо доста време за окончателното налагането на „димотики” (от 1976 това е официалният вариант на гръцкия език – б.р), а в Норвегия т.нар. „ландсмол” (буквално означава «език на страната», т.е. национален език – това е вариант на норвежкия език, създаден през ХІХ век от Ивар Осен, който впоследствие се развива в т.нар. нюнорск (т.е. новонорвежки). Според едно допитване от 1968, той се предпочита едва от 10% от норвежците – б.р.) така и не се утвърждава, още по-малък е успехът на програмата за „келтизация” в Ирландия.
Национализмът ли формира нациите?
И така, повечето експерти по „национализма” са съгласни, че историята, езикът и факторите на модернизацията, играят важна роля в процеса на формиране на нациите. Има обаче една сфера, в която твърде трудно би могло да се намери консенсуално решение – става дума за онзи инструмент на националната пропаганда, който някои автори определят като „култура”, а пък конструктивистите смятат за „сърцевина” на процеса на формирането нациите. Става дума за активността, насочена към пробуждане на националните чувства, или дори страсти, и изобретяване на национални символи и стереотипи. Както, разбира се, и различните форми на контрол на обществената активност с помощта на митинги, поклонения на националните паметници и „свети места”, погребения, честване на исторически годишнини и т.н. През последните двайсетина години се появиха множество книги и статии, посветени на националните празници и паметните исторически дати, анализиращи не само изразяваните при честването им идеи, но и символичното измерение на въпросните идеи. И всичко това с единствената цел да се докаже, че съвременните нации са резултат от тази активност, че нациите са „създават” благодарение на тези лични приноси на „националните строители”.
Решително не съм съгласен с това. И не защото смятам всички тези публични мероприятия за несъществени или пренебрежими, а защото е налице очевидно объркване: в тази аргументация „защо?” се смесва с „как?”. Инструментариумът на националната пропаганда се разглежда като решаващ фактор за успеха на тази пропаганда, т.е. за разпространяването на новата национална идентичност. Анализът на разпространението на националната символика, формирането на националните стереотипи и т.н. – всичко това е много полезно, ако искаме да разберем как се осъществява националната идентификация, но е съвършено недостатъчно за да разберем защо тази пропаганда се оказва успешна. Струва ми се (може би греша), че това объркване се дължи на неправилната интерпретация на термина „национализъм”. Ако приемем, че именно „национализмът” формира нациите, тогава пропаганднният инструментариум следва да се приеме за решаващ (и той действително е такъв) за обясняването на „национализма”, т.е. на националните страсти, националната гордост, войнствената преоценка на националните ценности и на своята собствена нация и т.н. Истината е, че националните движения възникват (с отделни изключения) не като взрив от националистически страсти, а като процес на търсене на нова – национална – идентичност и нова форма на любов към Отечеството и неговите обитатели. Те обаче могат да се развият (и нерядко го правят) и в посоката на националистическите и ксенофобски страсти. Естествено, специфичните модели на формирането на нациите оказват влияние върху характера на националните стереотипи и националистическите претенции.
Няколко важни момента
Цел на всичките ми исторически изследвания винаги е било да обясня социалните процеси и историческите промени. В нашия случай, това означава да обясня прехода от държавите и империите, съществували преди Новото време, към съвременните национални държави, т.е. от феодалните донационални към съвременните граждански и национални общества. Това ново единство – нацията – не е резултат от някакви «самопроизволни промени», или от повече или по-малко ентусиазираните усилия на живи личности, ангажирали се с националната пропаганда. Защо тези хора са успели?
Всеки опит за интерпретация на националните движения следва да разглежда въпроса за постигнатия от тях успех в два аспекта: на първо място, защо започва да се води национална пропаганда и, на второ, защо тя се оказва успешна, получавайки масова подкрепа?
Споровете за произхода на нациите се водят най-вече между онези, които смятат нацията за изобретение, мит или конструкция, и тези, които я разглеждат като голяма социална група, т.е. като резултат от историческото развитие. На нивото на словесните формулировки тези две позиции са несъвместими. Въпреки това, според мен (и не само), тази несъвместимост не е чак толкова фундаментална, както смятат мнозинството «конструктивисти». Анализирайки причините за успеха и, вземаме под внимание и незаменимана роля на националната пропаганда, т.е. персоналните решения да се приеме националната идентичност, и ролята на «реалните» социални, политически, икономически и културни връзки и отношения, като езика, политическите институции или социалните трансформации.
Първият въпрос, който възниква в тази връзка е: защо патриотите („националистите”) стартират опитите да предложат на съотечествениците си нова национална идентичност? За да разбрем мотивите им и свързаната с това тяхна активност, следва да анализираме три комплекса от координати, които първоначално са независими от патриотичните стремежи.
Първият е разнородният комплекс както от традиционни, така и от антитрадиционни позиции, постановки, ценности, идеи и солидарности, наследени от миналото:
- най-старата измежду тях е юдео-християнската традиция, оперираща с такива термини като «обетована земя» и «избран народ» и даваща примери на «национална солидарност» от страна на противопоставящите се на враговете си евреи;
- бароковият патриотизъм, свързан с държавата или страната и определящ се от историята и специфичните религиозни традиции;
- идеята от ранния етап на Новото време за «държавните интереси» (raison d’etat, staatsreason);
- просветената секуларизация и рационализма.
Вторият въпрос е свързан с кризата на предишните идентичности и предишната традиционна система от ценности, като резултат от кризата на „стария модел”, базиращ се на привилегиите и другите остатъци от феодализма. Подложени са на съмнение предишните патриархални, родови, сеньориални връзки, както на ниво политическа власт, така и на ниво социални зависимости. Под въпрос е поставено и предишното съсловно общество, в което социалното положение на всеки се предопределя още от раждането му. Много често, ерозията и крахът на предишните държави или политически единици и появата на нови, поражда усещането за несигурност по отношение на бъдещето. В тези условия нараства (най-вече в образованите среди) броят на онези, които се стремят отново да дефинират своята идентичност, т.е. да открият нови връзки и солидарности. Първоначално, това предефиниране се изразява в актуализацията на „възраждането”, или в ново съчетание на термините, идеите и постановките, наследени от повече или по-малко далечното минало.
Третия въпрос е, че вследствие на нарастващото влияние на идеите на Просвещението, най-разпространената изходна точка при търсенето на новите идентичности се оказва просветеният патриотизъм. Просветените патриоти поемат задължението да се грижат за просперитета на „своя” регион и неговите жители. Този ангажимент предполага два вида активност: на първо място грижа за благосъстоянието и образованието на хората, а след това изучаване на регионалната култура, география, език, обичаи, история и т.н. Първият е присъщ най-вече на политиците и чиновниците, а вторият – на просветените учени.
По правило, мнозинството от тези учени са силно увлечени от предмета на своите изследвания и са особено горди, когато успяват да открият специфичните черти или ценности на своя регион и неговия народ. В случаите, когато въпросният народ се отличава от останалите в езиково и културно отношение, именно езикът и литературата се превръщат в основен предмет на анализ.
Когато става дума за негосподстваща етническа група, учените, повече или по-малко съзнателно, дефинират литературния език, формиращ нацията, нейните граници и история. Не всички от тях осъзнават тази криза на идентичността, но онези, които я осъзнават, разглеждат населението на своя регион като важен обект на солидарност и идентичност. Дефинирайки този нов феномен, те понякога се вдъхновяват от идеите на Хердер за нацията като висша ценност на Човечеството, а по-късно предимно от понятието за нацията като общност от равноправни граждани. В някои случаи, скритата антипатия на отделни провинции към центъра (Унгария), също може да изиграе важна роля. В тези условия е само въпрос на време, патриотите да започнат да осъществяват национална пропаганда.
Въпреки това, има и друго, още по-важно предварително условие за вземането на подобно решение. Потенциално национална пропаганда могат да осъществяват само онези интелектуалци, които се смятат за принадлежащи към „нацията”, въз основа на етническата, религиозната или териториална идентичност. С други думи, едва след като отделни членове на негосподстващата етническа група получават възможност или демонстрират способност да получат висше образование, техният регионален просветен патриотизъм може да се предефинира като национална идентичност. Тоест, на емоционално ниво, те могат да разглеждат различието между „ние” и „те” като мобилизиращо преживяване. Този подход включва и нарастващата неприязън на непривилегированата част от населението (етническата група) към привилегирована (представителите на елита).
По правило, разликата между просветените учени от Фаза А на процеса и националните пропагандисти от неговата Фаза В е свързана с принадлежността им към различни поколения: националната пропаганда се стартира от по-младото поколение образовани граждани, смятащи се едновременно и за ученици, и за продължители, и за опоненти на старото поколение просветени учени и регионални патриоти.
Защо националната пропаганда се ползва с масова подкрепа?
Стартирането на националната пропаганда не предопределя автоматично успеха и. В редица случаи това не се получава – например в Уелс, Шотландия, в случая със сорбите, беларусите, с „илиризма” и т.н. Познаваме също национални движения, при които т.нар. Фаза В продължава едва три-четири десетилетия, както и такива, при които тя се проточва цяло столетие. Представата (имплицитно предполагана в много появили се наскоро трудове за формирането на нациите), че нацията е, преди всичко, изобретена конструкция, формирана чрез активното предаване на „националистическите” символи, митове и традиции, не съвпада с това, което сочат емпиричните данни.
Трябва да сравним обстоятелствата, при които различните национални движения действат и постигат успех. Въз основа на това сравнение, откриваме няколко национално мобилизиращи фактори и обстоятелства, които условно можем да обединим в пет групи. Нито един от тях, сам по себе си, не е способен, в достатъчна степен, да повлияе за националната мобилизация на масите – последната може да стане факт само при положение че те действат комбинирано.
Естествено, не можем да изключим ролята на личното участие, т.е. ролята на творческите „създатели на нациите”, включително на техните фантази и измислици, но следва да вземем предвид и техните интереси и степента на ангажираността им с процеса. Наличието на достатъчно образовани „пропагандисти” на националната идея зависи, естествено, от степента на вертикалната социално мобилност, т.е. от възможността за социален и образователен напредък на представителите на негосподстващата етническа група.
Въпреки това, идеята за новата национална идентичност следва да достигне до адресатите – т.е. до представители на етноса. Основна предпоставка за това е наличието на достатъчно интензивна социална комуникация. Това условие не зависи от волята на „пропагандистите”, т.е не може изкуствено да се променя или да се „генерира” от тях. Интензивността на социалната комуникация се определя от няколко фактора: миграцията, постоянните контакти през границите на селата, владенията и отделните градове.
Става дума, преди всичко, за хоризонталната мобилност на населението: сезонни работи, посещения на местните пазари, отбиване на военната служба и т.н. Очевидно е, че между онези, които могат да си общуват на един и същи език, или поне на взаимно разбираеми диалекти, се установяват по-здрави връзки.
Следващото условие е нивото на грамотност, което обикновено зависи от образователната система. Затова то може да се приеме за следствие от икономически просперитет само със сериозни уговорки. Благодарение на образователната политика, началното училищно обучение става задължително в Австрия и Прусия, преди да стане такова в Белгия и Великобритания. От друга страна, в някои други региони, изостаналостта е съпроводена и от неграмотност (Русия, Балканите).
Въпреки това, грамотността се превръща в национално релевантна само там, където на новата национална идентичност бива позволено да намери място на страниците на вестниците и списанията, достъпни за принадлежащите към негосподстващата етническа група. Това невинаги зависи от „нивото на конституционност”: авторитарните системи, като тази на Метерних в Австрия или царската в Русия, позволяват в редица случаи културната активност на чешкото, финското, естонското и други национални движения.
Съществува още една причина, поради която училищното обучение може да се превърне в национално релевантно – особено в прогимназиите и нагоре, и това са знанията, които учениците получават по география, история и литература и които включват елементи на националната идентичност. Тъй като училищата обикновено се контролират от държавата, тези знания се подбират и редактират в полза на националната държава или управляващата династия. От друга страна, привържениците на националното движение се стремят да постигнат противоположната цел. Така, борбата за „национализация” на училищата се превръща в част от националното движение.
Не бива да забравяме и за ролята на „класическите” средства за социална комуникация, като железниците, пощите, речния и морски транспорт, шосетата и т.н. Показателно в това отношение е, че на националните движения, зародили се по-късно, т.е. в епохата на широко разпространение на железниците и пощенските услуги, е по-лесно да осъществяват национална пропаганда.
В същото време, всички тези средства за социална комуникация могат да се използват и като инструменти на националната пропаганда, само ако държавната система е достигнала изискващото се за това ниво на толерантност по отношение на националното движение, т.е., когато националните идеи и претенции се допускат до отразяване в медиите, когато езикът на конкретната етническа група може да се използва при обучението в училищата, когато се разрешава създаването на патриотични организации и т.н.
По-високото ниво на социална комуникация следва да се разглежда като резултат и съпътстващо явление от сложния процес на модернизация. Този процес не може да се сведе до индустриализацията, както го прави Ърнст Гелнер например. Напротив, няма никакво доказателство, потвърждаващи хипотезата за индустриализацията като решаващ фактор при формирането на националните движения. Въпреки това, ако разбираме този термин като касаещ всички форми на манифактурното, неиндустриално производство и включим в него и косвеното влияние на индустриализация върху производството на продоволствие и върху пазарните отношения, този феномен също би могъл да се разглежда като поредното условие, благоприятстващо успеха на националната пропаганда.
По-важна обаче е друга съставна част на модернизацията, свързана с политиката. Борбата за национално освобождение включва (там където е необходимо) и искания за конституционно управление, свобода на словото и печата и т.н. Ако националното движение претендира за езиково равенство, това искане косвено предполага и идеята за равноправието на гражданите и свободата им да изразяват позицията си. И обратното, когато езиковата програма включва и елементи, касаещи гражданските свободи, тя се оказва по-приемлива и ценна за населението. Така например, един от проблемите на фламандското движение е, че то се развива в условията на вече съществуващо конституционно управление и не може да представи програмата за политическа либерализация като национална.
Пионерите на всички национални движения искат да имат правото да говорят от името на определена група, формулирайки нейните интереси. При това не е задължително тези интереси и нужди да бъда изключително „материални” по своя характер, те могат да са свързани и с престижа и с властта. Съществуването на подобни групови интереси изисква членовете на въпросната група да споделят сходна ценностна система, да имат сходни нужди и, накрая, да усещат (най-малкото подсъзнателно), че за да ги удовлетворят се нуждаят един от друг.
Национално релевантните конфликти на интереси
В условията на националните движения, конфликтите между груповите интереси, придобиват специфичен характер, ако представляват част от „културното разделение на труда”, т.е. ако се решават в условия, когато едната социална група включва членове на негосподстващата етническа група, а другата обединява членове (или представители) на държавната нация. С други думи, различният езиков (културен) статус на групите, чиито интереси се разминават, дава възможност конфликтите между различните интереси да се превръщат в национално релевантни. В условията на националното движение, груповите интереси – дотолкова, доколкото могат да бъдат обвързани с етнокултурните различия – възникват на нивото на колективните ценности, които се споделят (или следва да се споделят) от националната общност. Тоест, те лесно могат да бъдат „прехвърлени” в националната терминология. Впрочем, тази връзка може да се интепретира и от противополжна гледна точка: различията между етническите групи, или отделни техни части, повече или по-малко, се съгласуват с различията между груповите интереси (или могат да се интерпретират в този смисъл). Така или иначе, възниква тезата (обоснована или не), че интересите на една група представляват националните интереси, като цяло.
Национално релевантните конфликти между интересите са още един фактор в процеса на формиране на нацията, още една предпоставка за успеха на националната пропаганда.
Ще дам няколко примера за конкретната роля, която играят най-съществените от тези национално релевантни конфликти в националните движения. Само един от тези конфликти може да се приеме за присъстващ навсякъде – този между привилегированите представители на господстващата нация и привържениците на националните движения, претендиращи за реално равенство за членовете на своята етническа група. Това обикновено се съчетава с напрежение в отношенията между центъра и провинциалните елити. Там, където Фаза В се реализира в условията на съществуваща конституционна система, борбата за политическа власт може да се разглежда като присъстващ навсякъде национална релевантен конфликт на интереси. Някои други конфликти пък могат да се наблюдават, в различни комбинации, само в отделни национални движения.
В случаите с Естония, Латвия, Литва и някои други, конфликтът между земевладелците и хората обработващи земите им (т.е. крепостните селяни) може да бъде описан и с „национална терминология”. Понякога занаятчиите и дребните търговци, принадлежащи към една и съща етническа група, виждат заплаха за себе си в разширяващата се индустриална продукция и „големия” пазар, на който доминират представителите на държавната нация. Конфликтът на интереси, породен от неравните възможности за социален прогрес на образованите обществени слоеве, може (рано или късно и в условията на разгръщащо се национално движение), да се превърне в един от национално мобилизиращите фактори в почти всички национални движения. Колкото повече национално релевантни конфликти на интереси се натрупват, толкова по-високо ниво на национална мобилизация може да бъде постигнато.
Прокламирайки идеята за националната солидарност, привържениците на националните движения стимулират осъзнаването на противоположността между „нас” и „тях”. Затова съм длъжен да спомена последната група предпоставки за успеха на националнатна пропаганда, обозначавайки я най-общо като „външния фактор”. Много често, „другият” (обикновено в лицето на националната държава) може да се дефинира като враг на нацията и в този смисъл е важно доколко наистина се държи като такъв.
От друга страна, националните движения могат да използват външния фактор и като подкрепяща ги сила. Така, фините се ползват от моралната подкрепа на унгарските си „братя” (в рамките на угро-финската концепция), фламандското движение пък се подкрепя от германците, а словенците и словаците се се подкрепят от чехите, развили концепцията за австрославизма (като основа за взаимната морална подкрепа на славяните, живеещи в Австрийската империя).
Образът на външния фактор следва да се допълни от факта, че последната фаза на мнозинството успешни национални движения – създаването на собствена държавност, обикновено зависи от подкрепата на великите държави: гръцката, сръбската ,българската, чехословашката, полската, финската, както и балтийските държави постигат независимостта си, благодарение подкрепата или по решение на великите сили.
Бележки:
1. Мирослав Хрох разграничава три фази в развитието на националното съзнание. Първата (фаза А) той нарича „период на научен интерес“, когато т.нар. елит придобива национално съзнание за себе си и за своя народ. Вторият етап (фаза В) е период на „активизация на националното съзнание“. Последният етап пък е заключителната „фаза С”, в която вече може да се говори за масовост на националното съзнание.
* Авторът е професор в Карловия университет в Прага
{backbutton}
