След четиригодишно прекъсване Владимир Путин се завърна в Кремъл. За мнозина, особено на Запад, това бе лоша новина, от гледна точка на отношенията с Русия. Путин, също както и Джордж Буш-младши, нерядко се свързва с бързото влошаване на тези отношения. Затова едва ли е случайно, че в навечерието на първото си посещение в Москва, в средата на 2009, президентът на САЩ Обама (следвайки погрешния съвет, даден от тогавашния му специален пратеник Майкъл Макфол, който в момента е американски посланик в Русия), характеризира Путин като „човек на миналото”, а наследника му Медведев като своеобразен московски еквивалент на вашингтонското „презареждане”.
За други (предимно в Русия) обаче, завръщането на Путин на президентския пост няма голямо значение, тъй като, според тях, през четиригодишния си мандат Медведев не e оказал съществено влияние върху руската външна политика и приносът му за реализацията и е твърде незначителен – например решението Русия да се въздържи при гласуването на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Либия през 2011. Тоест, на практика, формулираната от Путин външна политика не се промени и при управлението на Медведев.
В същото време, на Запад е широко разпространено схващането, че стилът на сегашния и на предишния руски президенти се различават драстично. Нещо повече, за разлика от предшественика си, Путин бива представян като откровено антиамерикански настроен политик, който не изпуска случай да разкритикува политиката на САЩ. Разбира се, това не бива да се подценява, защото стилът е от значение: той може да усили, както и да отслаби напрежението, пример за което бе и т.нар. „кавказка война” през 2008. Тоест, стилът на един политик може да формира благоприятна или неблагоприятна атмосфера, но едва ли може да се смята за основна причина за съществуващото напрежение.
Тук е мястото да си припомним изтърканата максима на лорд Палмерстън, който отбелязва през 1848, че държавата няма вечни съюзници, нито вечни врагове, а само постоянни интереси и „наш дълг е да следваме тези интереси”. Това, до голяма степен, съответства на основния подход на Путин, формирал се по време на втория му мандат като президент, който беше демонстриран от него и в предизборната му декларация по отношение на руската външна политика. В нея той подчертава, че именно „интересите” са тези, които последователно ще направляват външната политика на Русия, като за целта се налага тя да бъде силна, „самодостатъчна” и постоянно готова за сблъсъците с външния свят, оценяван предимно като враждебен и опитващ се оказва натиск върху страната, отслабвайки позициите и. Това е класическата доктрина на „реализма” и именно въз основа на нея Русия смята провеждането на „независима” външна политика за „въпрос на дълг и чест”.
Тоест, необходимо е да концентрираме вниманието си по-скоро към интересите, отколкото към стила. Добрата новина е, че Западът, включително САЩ, също се ориентира към „реалистична” външна политика, поставяща интересите над ценностите. Нещо повече, в случая е налице значително съвпадение на западните интереси с тези на Русия: да вземем например неразпространението на оръжията за масово унищожаване, тероризма и пиратството. По-внимателният анализ на основните тези, лансирани от Путин, показва обаче, че това значително съвпадение във визиите не означава автоматично и задълбочаване на сътрудничеството. Така, когато говори за Афганистан например, Путин акцентира върху „хероиновата агресия” и предполагаемите намерения на САЩ да разполагат с мощни военни бази в тази страна и след изтеглянето на войските си през 2014. В случая с Иран пък, това, което, както изглежда, най-много вълнува сегашния руски президент, е „нарастващата заплаха от военно нападение” срещу тази страна.
Това отново ни връща към лошите новини, а именно към наличието на доста съществени разногласия, тясно свързани с „реалистичната” визия на Русия за света. В настоящата статия ще се спра на две от тях, които в момента ми се струват най-актуални, особено в светлината на отношенията между Русия и НАТО: системата за противоракетна отбрана (ПРО) и принципът на ООН за „отговорност за защита” и начинът, по който той се интерпретира от НАТО и САЩ.
Проблемът със системата за ПРО
Според Владимир Путин, международната сигурност се базира на три основни стълба: неделимият характер на сигурността за всички държави, недопустимостта на хипертрофирано използване на сила и безусловното спазване на фундаменталните принципи на международното право. Системата за ПРО ерозира първия стълб и се превръща в най-голямото предизвикателство за отношенията между Русия и НАТО. Прокламираното на Лисабонската среща на НАТО през 2010 «ново начало» в тези отношения не се материализира на практика. Вместо да се превърне в основата за изграждането на нови отношения, както обявиха от пакта, то се оказа препъни камък между Брюксел и Москва.
Както е известно, на срещата в Лисабон НАТО реши да превърне американския проект за ПРО в рисковано съвместно начинание, като създаде общи за пакта мощности на противоракетната отбрана. Така, системата за ПРО трябва да се превърне в «интегрална част» от всеобхватната отбранителна доктрина на НАТО, наред с плана за разширяване на сегашната т.нар. «Активна ешелонирана противоракетна отбрана на театъра на военните действия» (ALTBMD) на пакта, целяща защитата на населението и територията на европейските страни-членки. Твърди се, че това ще може да се постигне срещу изразходването на скромните 200 млн. евро от бюджета на НАТО през следващите десетина години.
Това стана възможно благодарение на новия «поетапен адаптивен подход», с чиято помощ администрацията на Обама възнамерява да формира противоракетна отбрана, съобразена с нарастващата иранска заплаха.
Тази промяна в дотогавашния курс беше посрещната с предпазлив интерес в Москва и с предпазливо одобрение в Брюксел, тъй като се възприемаше и като многостранно, и като съвместно начинание. Въпреки това, тези две предложения бяха много по-зле обосновани, отколкото архитектурата на ПРО, сама по себе си.
Както е известно, първият етап в реализацията на новия подход стартира още през 2011 с разполагането в Средиземно море на американски кораби, оборудвани със системата за бойно управление Aegis, включваща ракетни прехващачи Standart SM-3. Предвижда се и разполагането, до 2015, на наземен радар в Турция, както и на наземни прехващащи ракети SМ-3, а до 2018 – и в Полша. През 2020 тези ракети ще бъдат заменени с по-модерен вариант (SM-3 Block II B), което ще осигури на системите защита от атаки с балистични ракети и по този начин неизбежно ще ерозира ядрените стратегически позиции на Русия.
За разлика от тези за разполагането на нови системи за ПРО, преговорите между Вашингтон и Москва се оказаха далеч по-малко продуктивни. САЩ и НАТО не само че не дадоха да се разбере, че обвързват разполагането на системата за ПРО в Европа със съгласието на руската страна, но и не демонстрираха никакво желание да го обусловят с техническото сътрудничество с Русия за създаването на една теоретично възможна интегрирана система за ПРО. Нещо повече, Вашингтон, в частност, никога не е оставял каквото и да било съмнение, че предварително изключва всякакви ограничения по отношение на системата за ПРО (независимо дали те касят техническите и характеристики, обхвата или правните аспекти на разполагането и).
Русия, напротив, настоява за юридически гаранции за това, че прехващащите ракети на САЩ/НАТО няма да бъдат насочени срещу руския стратегически арсенал. В това отношение Москва счита простата политическа декларация, предлагана от Запада, за недостатъчна и призовава за налагането на технически, количествени или географски ограничения, благодарение на които системата няма да може да прехваща ракети, изстрелвани от територията на Русия. Така, тя се обърна към Вашингтон с предложение да гарантира, че кораби, оборудвани със системите Aegis, никога няма да бъдат разположени в северните морета. Беше предложено също да се осигури постоянно присъствие на руски военни в зоните на разположение на системата за ПРО в Европа, което САЩ, както изглежда, са склонни да разгледат, наред с възможността за разширяване на обмена на данни между двете страни.
Администрацията на Обама се стреми да демонстрира гъвкавост в преговорите и е заинтересована да постигне компромис с руската страна. Възможностите и за маневри обаче са сериозно ограничени, защото всяко ангажиращо САЩ споразумение, подлежащо на ратификация, ще бъде „погребано” от Сената. Това ни демонстрира основното противоречие в американско-руските отношения, проявило се особено ярко в спора за ПРО: във Вашингтон е налице широк консенсус, че САЩ могат (ако това е технически допустимо) да излязат извън рамките на концепцията за „гарантираното взаимно унищожаване”, на която се крепеше цялата система на международната (ядрена) сигурност през последните петдесет години.
За Русия, стратегическият паритет със САЩ е не само гаранция за нейната собствена сигурност, но и ярък символ на статута и на велика държава, т.е. най-важната гаранция за независимата руска външна политика, прокламирана от Путин. Защото, в контекста на съществуващата дилема на сигурността, именно САЩ, развивайки своите, на пръв поглед, отбранителни системи, на практика стартираха нова оръжейна надпревара.
По принцип е доста трудно да се постигне консенсус при наличието на толкова противоречащи си цели. Това обяснява и твърдата реакция на предишния руски президент Медведев, през ноември 2011, когато той заплаши, че страната му ще вземе съответните контрамерки. Все пак, прозорецът на благоприятните възможности все още не е затворен. Техническата осъществимост на системата за ПРО продължава да е доста съмнителна, а неутрализацията на толкова мощен ядрен потенциал като руския, още дълго време ще си остане в сферата на фантазиите. Освен това, времевите рамки на преговорите за ПРО са лесно постижими до началото на третия етап, през 2020, а практиката на сътрудничеството в сферата на прозрачността, съвместните учения или създаването на съвместни центрове за събиране на данни, вече показа, че тя поражда далеч по-малко спорове. Всички тези сфери на практическо възстановяване на приятелските връзки следва да бъдат обединени и разширени.
Проблемът с «отговорността за защита»
В съответствие със Стратегическата концепция от 2010, НАТО следва да се активизира там, «където съществува възможност и когато е необходимо да бъдат предотвратени кризи, да се стабилизира ситуацията след конфликти и да се подкрепи възстановяването». Логиката на това решение е двойнствена: от една страна, то отговаря на нуждите на «териториалната отбрана», тъй като заплахите за сигурността на държавите от пакта се генерират далеч от традиционната му зона на отговорност. От друга страна, то цели стабилизация, в името на международната сигурност. В действителност, през последните години повечето операции на НАТО се реализираха далеч отвъд пределите на привичния периметър – в бивша Югославия, в Афганистан, а през миналата година и в Либия. Днес, както изглежда, идва редът Сирия.
Според Владимир Путин, тази активност, като цяло, демонстрира недостатъчно уважение към международното право. Това се отнася най-вече към все по-честите опити на НАТО да обоснове действията си със «задължението на международната общност да защитава застрашените народи в различни държави», което, както посочва Путин, «ерозира вековния принцип на държавния суверенитет». В светлината на горчивия опит от случилото се в Либия (светкавичната трансформация на базиращата се на принципа за «отговорността за защита» резолюция на Съвета за сигурност на ООН в спорната практика силите на НАТО да участват в свалянето на едни или други управляващи режими) той категорично декларира, че «либийският сценарий» е недопустим в Сирия. Тоест, фактът, че Русия се въздържа при гласуването на резолюцията на Либия през пролетта на 2011, не означава отказа и от фундаменталните и отдавна наложили се принципи на нейната външна политика, както не означава това и въздържането на Германия по време на въпросното гласуване, макар че в Берлин го оправдават отвреме навреме с необходимостта от «нови партньорски връзки».
Докато Путин обвинява НАТО че демонстрира пренебрежение към държавния суверенитет, НАТО критикува Москва, че се отнася пренебрежително към основните човешки права, като по този начин ерозира мира в света. В случая със Сирия тази размяна на взаимни обвинения придоби особено горчив и нагледен отенък. И двете страни се опитват да следват базиращи се на ценностите рецепти за разрешаването на конфликта, като според едната това може да стане със смяната на управляващия режим, докато другата настоява за постигането на консенсус при решаването на проблема. Всъщност и двете страни се ръководят от геостратегически съображения: да се избавят от стар противник (целта на едните) или да подкрепят стар съюзник (целта на другите). И двете са обременени от товара на сложни съюзнически ангажименти (за НАТО – към Саудитска Арабия и Ал Кайда, а за Русия – към Иран и Хизбула). Тези вътрешни противоречия обаче не са особено подходящи за отправянето на взаимно нападки, а по-скоро изискват взаимно разбирателство.
Руската настойчивост принуждава НАТО и държавите - косвени участници в конфликта, да преразгледат необмисления си и едностранен подход към сирийската криза, който изначално беше прекалено войнствен и, дори и при най-благоприятните за това обстоятелства, не е в състояние да доведе до урегулирането на конфликта в руслото на либийския сценарий.
Освен това, тази настойчивост на Русия би могла да съдейства и за по-сдържаното използване на принципа за «отговорността за защита», който, в сегашната западна практика, оставя впечатлението, че е просто оправдание за създаването на механизми за смяна на неудобни управляващи режими с всички възможни средства. В най-общ смисъл обаче, това демонстрира ползата от международния силов баланс, който Владимир Путин определя като «най-голямо постижение на човечеството».
* Авторът е председател на Консултативния комитет за превенция на граждански кризи към Министерството на външните работи на Германия и програмен директор на Франкфуртския институт за мирни изследвания. Статията публикуваме с любезното съдействие на Института за стратегически оценки и анализи.
{backbutton}
