22
Пон, Юли
22 New Articles

ПРО като причина за нова студена война между САЩ и Русия

брой5 2012
Typography

Бомбардировки на Източна Европа? Не става дума за Иран, нито пък за някой роман на Том Кланси. Става дума за, макар и чисто хипотетична, възможност, огласена преди време от тогавашния руски президент Дмитрий Медведев и началника на Генералния щаб Николай Макаров, която може да се превърне в кошмарна реалност, ако НАТО все пак реализира прословутия си военен проект за т.нар. европейска (всъщност американско-европейска) система за противоракетна отбрана (ПРО).

Проектът European Phased Adaptive Approach (ЕPAA) беше лансиран от Обама през 2009. Целта му е защитата на Стария свят от Иран и неговите балистични ракети Shahab-3, способни да достигнат някои части на Южна Европа. Москва обаче се опасява, че противоракетният щит цели да неутрализира руските междуконтинентални ракети. Нещата все повече наподобяват своеобразно повторение на студената война, което рискува да замрази отношенията между САЩ и Русия. В същото време, в новия „ракетен чадър” се очертават няколко „дупки”, както технически, така и политически, които го превръщат в разменна монета на международния политически пазар, при условие, разбира се, че трябва да почакаме поне до ноември 2012, когато ще стане ясно, кой ще бъде следващия стопанин на Белия дом.

Еволюцията на идеята за ракетния щит

Идеята за изграждането на щит, защитаващ Европа от евентуални ядрени ракетни атаки, не е нова. Тя беше любима тема още на предишния президент Буш-младши: след излизането на САЩ от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана и създаването (през 2002-2004) на базата за противоракетна отбрана в Аляска, през 2007 той декларира намерението си да разположи мощен радар и прехващащи ракети с наземно базиране на територията на Чехия и Полша. Това лиши руснаците от сън, те бяха силно притеснени от възможността разположените в близост до границата им двайсеттонни ракети да се използват не само за защита, но и за атака срещу Москва и прилежащите територии.

След като влезе в Белия дом, Обама прати в архива плановете на Буш, смятайки ги за прекалено деструктивни от дипломатическа гледна точка, и обяви началото на собствения си проект за ЕРАА. Идеята на презизидента, лансирана през 2009, предвиждаше създаването на система за ПРО, която да е оперативна още през 2011 (а не през 2018), да е подвижна и модулна, тъй като ракетните установки ще бъдат разположени на кораби в Средиземно море. Според него, този вариант би навредил по-малко на отношенията с Русия.

Според проекта на Обама, изграждането на европейския противоракетен щит следва да се реализира в рамките на четири фази. Както беше обявено на срещата на НАТО в Чикаго, през май 2012, първата фаза ще приключи до края на настоящата година с разполагането на 29 кораба, оборудвани с радари Аеgis, 113 ракетни системи SM-3 Block IA и 16 системи SM-3 Block IB, както и на вече действащия радар в Турция (Кюреджик). Втората следва да приключи през 2015, когато в Румъния ще влезе в действие първият наземен радар Aegis Spy-1, снабден с 24 ракети SM-3. Дотогава броят на корабите в Средиземно море ще нарасне до 32, броят на ракетите SM-3 Block IA – до 139, а този на SM-3 Block IB – до 100. Третата фаза пък трябва да приключи през 2018 с инсталирането на втори радар Aegis Spy-1 в Полша. Дотогава ще се появят и новите ракети SM-3 Block IIA, предназначени за прехващане на балистични ракети със среден радиус, тъй като са по-мощни и бързи. През тази фаза следва да бъдат въведени в действие сензори за откриване на изстреляни бойни глави. Последната фаза все още не е детайлизирана: тя следва да приключи през 2020 и предполага разполагането на прехващащи ракети SM-3 Block IIB, способни да поразяват междуконтинентални балистични ракети.

Именно тази последна фаза тревожи руснаците. Сегашните ракети SM-3 не застрашават стратегическия арсенал на Кремъл: скоростта им (3 км/сек) и тяхната мощност не са достатъчни за прехващането, на европейска територия, на междуконтинентални балистични ракети, насочени срещу САЩ, чиято траектория минава над Арктика. За разлика от тях обаче, ракетите SM-3 Block IIB ще развиват скорост 5-5,5 км/сек и са в състояние да неутрализират руските бойни глави.

Досега американците нямаха проблеми, тъй като новите ракети не са в противоречие с Договора за съкращаване на ядрените арсенали (START III), подписан от САЩ и Русия през 2010. Неговите чл.2, 3 и 4 обаче ясно забраняват „разполагането от САЩ, друга държава или група от държави на система за противоракетна отбрана, която може значително да понижи ефективността на стратегическото ядрено оръжие на Руската Федерация”. В този случай, Москва може да денонсира договора, като по този начин сложи кръст на единствения успех на администрацията на Обама в сферата на съкращаването на въоръженията.

Проблемите пред системата за ПРО

В същото време, новата система за ПРО не е застрахована от провал. Налице са три основни технически проблема. На първо място, не е сигурно, че ракетите SM-3 Block II ще се окажат ефективни срещу междуконтиненталните балистични ракети. Тези ракети са проектирани така, че да поразяват целта в атмосферата, по време на полета, след изстрелването на бойната глава. Прехващането на ракетата в началната фаза след изстрелването и, когато тя все още е едно цяло, „в момента е невъзможно”, както се посочва в анализа на научния отдел на Пентагона (Defense Science Board). Причината е, че времевият интервал между изстрелването на ракетата и запуска на бойната глава е твърде малък (около 100 секунди). Това дава възможност на противника да използва различни „примамки”, посочва в доклада си Федерацията на американските учени. Тоест, запускът на бойната глава може да се съпровожда с изстрелването на всевъзможни други устройства-примамки, летящи със същата скорост като бойната глава и насочващи към себе си прехващащите ракети. Освен това, евентуалните емисии на инфрачервени лъчи и отразените радиовълни могат да попречат на работата на радара. Това означава, че достатъчно опитен противник, притежаващ сериозна технологична подготовка и възможности, може да заблуди системата за ПРО.

Вторият факт, внушаващ несигурност, е достоверността на резултатите от изпитанията на ракетите SM-3. В една статия от 2010, експертите от Масачузетския технологичен институт Тед Постъл и Джордж Луис твърдят, че американската Агенция за противоракетна отбрана е обявила за успешни девет изпитания, осъществени между 2002 и 2009, които в действителност са се провалили. В тези случаи ракетите са поразили целта, но само косвено, а както е известно прякото попадение е задължително условие за пълното разрушаване на целта, т.е. да не останат никакви съмнения, че противникът все пак може да осъществи запуск на бойна глава.

Когато редакцията на „Лимес” отправи официално запитване по този въпрос до Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ, отговорът и беше, че всъщност всички цели са били поразени. Според нея, в случаите за които говорят Постъл и Луис, целите са представлявали ракети, непозволяващи отделянето на бойните глави. Агенцията твърди, че между 2002 и 2010 са били изпробвани 19 прехващащи ракети, в общо 16 различни изпитания, като всичките 16 цели са били прихванати. В същото време, тя отказва да публикува снимките, доказващи твърденията и, под предлог, че така би предоставила на противника информация за SM-3.

Третият проблем свързан с проекта ЕРАА, е от финансов характер. Кой ще финансира проекта? Дали САЩ ще поемат цялото бреме, или ще настояват европейците да се включат в него, след като той касае на първо място именно тях? В последния случай, финансирането ще се осъществи на принципа „от всекиго според възможностите”, или пък значителна част от него ще се поеме от държавите, където ще бъдат разположени структурите на EPAA (Турция, Румъния и Полша).

Поне за момента, отговорите на тези въпроси са неясни. Противоракетният щит не е никак евтин. По някои оценки, стойността му е около милиард евро (800 млн. от тях са необходими за адаптирането на вече съществуващите структури на противовъздушната отбрана на НАТО). Всъщност, финансовото бреме е още по-тежко. Така, Пентагонът поиска през 2013 да му бъдат отпуснати за „нуждите на противоракетната отбрана” 9,7 млрд. долара, а според повечето прогнози, до 2017 за удовлетворяване на въпросните нужди ще са необходими 47,4 млрд. долара. Статистиката сочи, че от 1962 насам, САЩ за изразходвали 247 млрд. долара за подобни програми. Между другото, производството на една ракетна установка SM-3 Block IA струва 9-10 млн. долара, а на SM-3 Block IB – 12-16 млн. Логично е да очакваме, че стойността на установките Block IIA и Block IIB ще бъде още по-голяма.

Реалните проблеми пред проекта ЕРАА не са свързани обаче с цената, резултатите от изпитанията или ефективността на SM-3. Основният проблем на ракетния щит са политическите измерения на тази инициатива в момента. Както е известно, на срещата на НАТО в Лисабон, в края на 2010, пактът предложи на Москва да се включи в противоракетната отбрана на Стария континент. Само няколко месеца по-късно обаче, НАТО даде заден ход. „Пактът не може да приема в системата си за колективна отбрана външни играчи, като това правило важи и за противоракетната отбрана. Предполагам, че и Русия няма да е склонна да отстъпи част от суверенитета си” – това заяви генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, неочаквано изявил се в ролята на говорител на Кремъл.

Това „затваряне” на алианса задълбочи разногласията му с Москва, която предлага създаването на общ щит, докато Брюксел е готов най-многото да приеме създаването на две отделни системи за ПРО. Последната глава в тази абсурдна история е почти в стила на Самюел Бекет – така, Русия поиска правни гаранции, че EPAA няма да се използва против руския арсенал. Подобен договор обаче е съвършено неприемлив за САЩ и Путин го знае.

Как би могло да се излезе от тази задънена улица? На теория, достатъчно е Обама да обяви ограничаване производството на прехващащи ракети с голям радиус под „опасния” праг за руското оръжие. Действително, наличието на само една установка SM-3 Block IIB няма да е достатъчно за неутрализацията на междуконтиненталните балистични ракети на Кремъл. Подобна стъпка обаче, няма как да бъде предложена в сегашната ситуация, защото значителното републиканско мнозинство в Сената би провалило ратификацията на съответния договор. В тази връзка, експертите от Института Брукингс във Вашингтон (един от най-авторитетните американски „мозъчни центрове”) предлагат евентуалният договор да включва следните пет точки:

- САЩ и НАТО да поемат официално политически ангажимент, че няма да използват EPAA срещу руските бойни глави;

- възприемане на политика на откритост, включваща съвместни учения с руснаците, създаване на център за планиране и реализация на операциите, обсъждане на възможните сценарии за атаки срещу европейски и руски военни обекти;

- научна обосновка на невъзможността SM-3 да застрашат арсенала на Москва;

- съвместно, макар и временно, управление на противоракетния щит;

- ако EPAA наистина е насочена срещу Иран, следва изрично да се уточни, че производството на SM-3 Block II В ще бъде обвързано с евентуално създаване на междуконтинентално оръжие от Техеран.

Кое пречи на постигането на компромис относно ПРО?

Налице са най-малкото четири фактора, които ограничават шансовете това предложение да бъде прието.

На първо място, изборите през ноември няма да позволят на Обама да предприеме каквито и да било «политически опасни» инициативи. Той самият го призна на една конференция, когато прошепна в ухото на Медведев, че след изборите ще разполага с повече възможности. Както посочват мнозина анализатори, американската полемика по въпросите за ядреното оръжие е заложник на неоконсерваторите още от ерата на студената война. А те не са склонни да водят преговори за противоракетната отбрана. Обзети от натрапчивата идея за осигуряване тотална защита на територията на САЩ от атомната заплаха, тези политически кръгове остро критикуват всяка инициатива на Обама, обвинявайки го, че е готов да отстъпи пред потенциалните противници на Америка и най-вече пред Русия.

На второ място, рамките на сътрудничеството между двете държави се стесниха. Презареждането на отношенията с Москва, предложена от Обама през 2009, вече е само далечен спомен. Отношения между Русия и САЩ се изострят. Така, по време на предизборната си кампания, Путин обвини американския посланик Макфол, че подпомага организаторите на протестите по площадите на големите руски градове. След това пък се задълбочиха разногласията по сирийския въпрос: САЩ настояват Кремъл да прекрати доставките на оръжие за режима на Асад и да му предложи да се оттегли от властта (в същото време нарастват доставките на все по-високотехнологични оръжия за сирийската въоръжена опозиция). Последното действие в тази мелодрама бе приемането от Конгреса на т.нар. закон «Магнитски», въвеждащ различни санкции срещу руските чиновници, смятани от САЩ за виновни за смъртта на юриста Сергей Магнитски. На свой ред, Путин не изпитва особено доверие към американците. Според известния руски експерт Фьодор Лукиянов, сегашният президент на Русия е започнал да изпитва недоверие към САЩ след като, през 2002, Буш-младши едностранно излезе от Договора за ограничаване на системите за ПРО, подписан през 1972, и създаде база на ПРО в Аляска.Тоест, в отношенията между двете страни, все по-отчетливо се усеща полъхът на студената война. И да очакваме, че тази ситуация ще се промени преди 2013 не е реалистично. Путин също изчаква резултатите от президентските избори в САЩ за да продължи преговорите. Безполезно е да се очаква, че САЩ ще вземат някакво решение за противоракетния щит, при положение, че след няколко месеца новият им президент може да отмени всичко, постигнато до момента.

На трето място, възможно е САЩ и Русия да си «правят сметката без кръчмаря», т.е. без да отчитат позицията на европейските държави. Истината е, че американското предложение за изграждането на противоракетен щит провокира нови политически пукнатини между европейските членове на НАТО. Някои бивши съветски сателити, като например Полша и Румъния, ентусиазирано подкрепят това предложение за да се измъкнат от сянката на Кремъл. Освен това Варшава се опитва да трупа политически дивиденти, предлагайки услугите си на ЕС като посредник в отношенията му с Москва.

Други европейски правителства обаче, действат много по-предпазливо. От една страна, някои от тях искат да са под защитата на системата за ПРО, но не и да плащат за това. Да не говорим, че населението им не е особено склонно да приеме разполагането на американски военни структури на своя територия. От друга страна, някои силно амбициозни, макар и средноголеми държави, много държат да прокарват независими инициативи: Франция например разгръща собствена система за ПРО.

На четвърто място, европейската сцена рискува скоро да загуби стратегическият си характер за Русия и САЩ, защото най-важната геополитическа шахматна партия през първите десетилетия на ХХІ век се разиграва не в Европа, а в Азия. Освен Иран, основен приоритет на американската национална сигурност е сдържането на Китай, ето защо именно в Тихия океан САЩ се опитват да градят собствена «перлена огърлица», противопоставяйки я на китайската. В рамките на този сценарий, не бива да забравяме и за Централна Азия. Наскоро Пентагонът се споразумя с някои бивши съветски републики от региона за транзитното преминаване на войските си, напускащи Афганистан, както и на оръжието, техниката и военните технологии, използвани днес от НАТО в Хиндукуш. Тези споразумения засега не противоречат на устава на Организацията на Договора за колективна сигурност, която обединява въпросните държави и Русия, но да не забравяме, че той забранява разполагането на чужди военни бази на територията на страните-членки, без съгласието на останалите. В същото време, САЩ разчитат, че сключените споразумения могат да се превърнат в предпоставка за по-мащабното ангажиране на централноазиатските държави в архитектурата на сдържането, включително и ракетното.

Следователно, не бива да се изключва, че целият европейски щит може, в крайна сметка, да се превърне в разменна монета на далеч по-важния азиатски пазар. Възможно е след 2013, когато Обама или някой друг в Белия дом ще разполага с далеч по-широко поле за маневри, САЩ да решат да се възползват от това за да разположат свой флот, оборудван с противоракетни установки, не само в Средиземно море, или пък да направят жест към Москва, отстъпвайки по въпроса за междуконтиненталните прехващачи, или по този за съвместното обслужване на противоракетния щит. Древните са казвали, че името обикновено отразява същността, а да не забравяме, че EPAA включва думата adaptive, т.е. „приспособяващ се”.

 

* Анализатор на италианското геополитическо списание „Лимес”


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017