22
Пон, Юли
22 New Articles

Геополитическата концепция за „Междинния регион”

брой5 2012
Typography

Авторът на концепцията за „Междинния регион” Димитрис Кицикис е роден през 1935 в Атина. Завършва висшето си образование във Франция, където участва в студентските бунтове през 1968. По-късно заминава за Канада и става професор в Университета на Отава. От 1999 Кицикис е редовен член на Канадската академия на науките, в Гърция е изследовател в Националния център за социални изследвания, а в Турция- преподавател в университетите Богазичи (Истанбул) и Билкент (Анкара). Бил съветник на турския президент Тургут Йозал и близък сътрудник на покойния гръцки политик Константинос Караманлис по времена на емиграцията му в Париж през 60-те години. Гражданин на три различни държави - Гърция, Франция и Канада, Кицикис е привърженик на теорията за панелинизма, т.е. на световното превъзходство на елинските и православните идеи. Споделя също идеята за „елино-тюркизма”, според която е необходимо (в резултат от историческите закономерности) създаването на гръцко-турска конфедерация с цел да се постигне обединение на двата бряга на Егейско море. В тази връзка, през 60-те години на миналия век лансира идеята си за т.нар. Междинен регион- т.е. географското и културно пространство на Евразия, заемащо териториите на Източна Европа, Северна Африка и Близкия Изток и различно както от Запада, така от Изтока.

Концепцията за „Междинния регион”

Анализирайки картите на Евразия, Кицикис отбелязва, че отделните автори често прокарват различни граници между Изтока и Запада. В резултат от това, тази граница бива помествана в едно достатъчно широко пространство - между Адриатика и река Инд. С други думи, всички автори смятат, че Италия принадлежи към Запада, а Индия – към Изтока, но се разминават относно принадлежността на зоните, разположени между едната и другата (например на България, Гърция или Турция). Освен това, народите, обитаващи тази територия (между Адриатика и Инд) обикновено характеризират културата си като „свързващо звено” между Запада и Изтока и вярват, че именно те конституират тази връзка.

Резултат от редица исторически събития, покриващи период от стотици години, е фактът, че, според повечето учени, евразийският континент включва три цивилизационни области. Според самия Кицикис, става дума за следните три зони: Западът, включващ Западна Европа и простиращ се от Атлантика до Адриатика (част от него е и Америка); Изтокът, който включва Китай и Индия и се простира от Тихия океан до река Инд (част от него са и Япония и Индонезия) и т.нар. Междинен регион – огромен и самостоятелен цивилизационен регион, разположен между първите два и простиращ се от Гърция до Пакистан и от Сибир до Северна Африка.

От цивилизационна гледна точка, значението на Междинния регион е в това, че не съществуват такива понятия като „единна” Европа или Азия. С термините „Европа” и „Азия” се обозначават географски региони, а не цивилизации. На свой ред, Междинният регион не е просто преход между Изтока и Запада. Всъщност, както твърди Кицикис, западната цивилизация окончателно се отделя от Междинния регион някъде в началото на Италианския Ренесанс и, на практика, представлява своеобразно разклонение на гръцката цивилизация.

Според него, в центъра на Междинния регион винаги е имало някаква единна политическа единица – Империя, принудена постоянно да се защитава от нахлуващите от периферията и варвари. Тази империя се самоопределя като Вселенска, а основната формула за запазването на нейното съществуване е постигането на равновесие между центробежните и интегриращи сили. В хода на историята, това е една и съща империя, чиито променящи се лидери се стремят да обединят населяващите въпросната територия народи. Зародила се като Персийската империя на Дарий, през ІV в. пр.н.е. тя попада в ръцете на Александър Велики, след това в тези на елинизираните римляни, а накрая – на членовете на бекташитския орден от Османската династия (до 1923-1924). Тази Вселенска империя последователно бива наричана Персийска, Гръко-Македонска (на Александър Велики), Елинистична, Римска езическа, Римска християнска (Византия) и Римска Отоманска – чак до 1923.

Във фокуса на вниманието на Кицикис е именно историята на Османската империя. Във книгата си „Османската империя” (на български език тя бе издадена през 2000 от ИК Кама), той я разглежда, в разрез с доминиращата гледна точка, като пълноправен наследник на Византийската империя. Според него, тази цивилизация е не само транснационална, но и трансрелигиозна. Кицикис твърди, че Османската империя е представлявала система на баланс и синтез на своите християнска и мюсюлманска части и изначално има космополитен характер, скрепявайки съюза между християнските Балкани и мюсюлманския сунитски Анадол. В тази връзка той посочва, че създателите на империята – Османската династия, се появяват през 1280 не някъде по периферията, а в самия център на Междинния регион, само на няколко десетки километра от Константинопол. Кицикис отбелязва, че тюрките вече обитават Междинния регион, когато в недрата му възниква тази местна управляваща династия, на която е съдено да поеме политическото и териториално наследство на Византия. Следователно, опитва се да ни убеди гръцкият професор, не би било коректно османците да се възприемат като чужденци, след като династията им се заражда в близост до имперската столица и те също са имали своите основания да претендират (наред с мнозина други) за правото да наследят Византия.

Геополитиката на Междинния регион

И така, според Кицикис, в центъра на Междинния регион винаги е имало една Вселенска империя, спрямо която е ориентирана политиката на другите империи, разположени по нейната периферия. Такива империи са Арабският халифат, Ислямската империя, Персийската империя и Руската империя.

Динамиката на отношенията между централната империя и периферните империи води до постоянен конфликт вътре в Междинния регион. Всеки един от големите народи в този регион се стреми да овладее неговия център на влияние, в лицето на Византия -Константинопол - Истанбул. Арабите, през VІІІ век, и руснаците, през ХХ век, почти успяват да го направят, но не съумяват да удържат контрола над вселенската империя. Геополитиката на този регион се характеризира със стремежа на континенталната държава да се сдобие с широк излаз на морското крайбрежие, а като начин да бъде спряна нейната експанзия се очертава формирането на империя, обединяваща бреговете на Егейско море.

На регионалната геополитика е присъща постоянната динамика, в рамките на която една или друга велика континентална държава (Персия или Русия) се стреми да достигне морското крайбрежие. Резултат от това е постоянният конфликт между таласокрацията (морската сила), контролираща Егейско море, и въпросната континентална държава. За единствен начин да се спре настъплението на континенталната държава традиционно се смята обединяването на двата бряга на Егейско море в една империя, т.е. Империя на Междинния регион, или нейната бъдеща реконструкция под формата на гръцко-турска конфедерация.

Тоест, вътрешният конфликт в суперрегиона се определя от борбата между различните народи за господство в Константинопол с цел запазване на региона в рамките на единната Вселенска империя. На свой ред, външният фактор, в лицето на Запада, се стреми да превърне Междинния регион в колония, ерозирайки неговото единство и налагайки му да приеме западните ценности.

Кицикис посочва две основни геополитически концепции, създадени според него от Запада, с цел да гарантира глобалната си доминация. Началото на реализацията на първата е поставено през втората половина на ХVІІІ век. Тя става известна като «Източният въпрос». За да си осигури пряк (а не само обиколен) път към своите източни колонии Западът трябва да разрушили застаналата на пътя му Османска империя, контролираща «ядрото» на Междинния регион. За да постигне дезинтеграцията и, Западът стимулира сред населяващите я народи идеите на национализма, като започва с Гърция, която, след като формално става независима в началото на ХІХ век, на практика се превръща в британски протекторат. Тоест, Кицикис смята Източния въпрос, за привнесен отвън проблем.

Според него, втората геополитическа концепция, използвана от Запада за имперската му експанзия в региона, е теорията за «Хартленда» лансирана от британския геополитик Хилфорд Макиндер в началото на ХХ век. В съответствие с основните постановки на тази теория, морските държави, стремейки се да обкръжат Русия и Германия и да спрат експанзията им към южните морета, запазват остатъците от Османската империя, значителна част от които попадат под изключителния англосаксонски контрол.

Според Кицикис, основната цел на американските военни усилия е установяването на тотален и изключителен контрол над Междинния регион – не само с цел да се гарантират монополни позиции по отношение на огромните запаси от енергоносители и питейна вода в него, но и за да не допуснат противниците им да укрепят позициите се в някоя част от въпросния регион – например да се предотврати китайската експанзия на Запад, руската експанзия на Юг, експанзията на ЕС на Изток (чрез интеграцията на Турция в Съюза) и арабската експанзия на Север. За да го постигнат, САЩ започват да реализират в свой интерес теорията за възраждането на империята на Александър Велики, която да се разпростре от Адриатическото море до река Инд, превръщайки се в гигантска преграда срещу експанзията на Русия в южна посока.

За да се възстанови империята на Александър от Адриатика до Инд обаче, е необходимо преди това да се формират две конфедерация: Гръцко-Турска (Западна) конфедерация, чието ядро следва да включва Гърция, без Западна Тракия, и Турция, без Кюрдистан и Източна Тракия, както и гръцко-турска конфедерация в Кипър. Периферните държави, ползващи се с известна автономия от централното твърдо «ядро» трябва да включват: тракийска държава, обединяваща Източна и Западна Тракия, плюс част от България, където има компактно турско население. Македонска държава със столица Солун, включваща Егейска, Пиринска и Вардарска Македония (но без западната и част, населена предимно с албанци). Велика Албания, включваща Албания, Косово и западната част от днешната БЮРМ. Кюрдска държава, включваща населените с кюрди части на Турци, Ирак, Сирия и Иран и накрая федерация между Израел и Палестина. Гръцкият професор подчертава, че ако тези конфедерации се реализират, те ще представляват заплаха за Русия и ще стимулират старото противоборство между континенталните и морските държави. От друга страна, населението на регионите, включени в тези конфедерации, може да реши (или да му бъде внушено), че те отговарят на собствените му интереси. В тази връзка, Кицикис напомня, че след гръцката революция от 1821 и чак до Кримската война (1856), всички гърци, на практика са били проруски настроени, но през втората половина на ХІХ век те са притеснени от ръста на панславизма и разширяващото се руско влияние.

Според Кицикис, Русия би могла да провали тези американски планове за Междинния регион, само ако съумее да спечели доверието на гърците и турците, признавайки за целта, че Русия е «най-голямата и най-любима дъщеря на гръцката цивилизация и гръцкото Православие, чиито основи поставят именно гръцките църковни отци». На второ място, именно гръцкият, а не руският език трябва бъде приет за основен «цивилизационен» език, доколкото е признат от целия свят, а не само от Междинния регион. И, накрая, Москва трябва да помогне за формирането на гръцко-турска конфедерация, със столица Истанбул, по модела на бившия Съветски съюз, в която специална роля се отрежда на алевизма, като синтез между православието и исляма. Тоест, според Кицикис, Междинният регион е, преди всичко, православно-ислямско цивилизационно цяло, в чиито рамки гръцката цивилизация заема централно място още от времето на Александър Велики и би могла да играе циментираща роля, обединявайки, гърци, турци и руснаци.

Заключение

И така, според Димитрис Кицикис, на територията на Еврозия има три цивилизационни блока: Запад, Изток и т.нар. Междинен регион, в чиито център през целия ход на историята до края на Първата световна война съществува (под различно име) една Вселенска империя. Той смята западната цивилизаци за «отломка» от гръцката, като отделянето и от нея става в периода на Възраждането. Тоест, спокойно можем да определим концепцията му като «гръкоцентрична».

Отношенията между централната империя и периферията се характеризират с постоянен конфликт, чиито израз е стремежът за поставяне под контрол на Константинопол, като основен център на влияние в региона. В качеството си на основен външен фактор, Западът се стреми да превърне Междинния регион в колония, разрушавайки единството му. За целта се използват две концепции. Първата е т.нар. «Източен въпрос», в рамките на който Западът «заразява» смъртоносно Османската империя с вируса на национализма и така разрушава центъра на Междинния регион. Втората пък е теорията за «Хартленда», според която морските държави, стремейки се да обкръжат континенталните сили, запазват контрола над Османската империя.

Кицикис изрежда редица условия, които, според него, Русия следва да изпълни, ако иска да се противорпостави на американските планове за контрол над Междинния регион. За целта, освен всичко друго, тя трябва да помогне за създаването на гръцко-турска конфедерация със столица Истанбул, по модела на рухналия Съветски съюз, в която гръцката цивилизация ще играе основна «циментираща» роля.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017