22
Пон, Юли
22 New Articles

Иберийските измерения на глобалната криза

брой5 2012
Typography

Преди няколко години, когато започна сегашната глобална финансово икономическа криза, Испания и Португалия все още запазваха (на практика без съществени корекции) модела на икономическо и социално развитие, формирал се в тези страни в края на миналия век, особено след присъединяването им към ЕС (на 1 януари 1986) и влизането в еврозоната (1999). Този модел, който навремето осигури на Мадрид и Лисабон сравнително динамично постъпателно развитие и модернизация на част от изостаналите производствени структури, с течение на времето започна да демонстрира все повече слабости и проблеми, които, до голяма степен, са присъщи и на двете страни. С настъпването на кризата, латентните негативни явления и тенденции в социално-икономическото им развитие се проявиха съвсем ясно, очертавайки един доста тревожен сценарий за бъдещето на иберийските държави.

Основните параметри на иберийския модел


Нека се опитаме да анализираме основните характеристики на модела за икономическо и социално политическо развитие, наложил се в Испания и Португалия в предкризисния период. Характерно за двете иберийски икономики е:

  • Съхраняването на важната роля в структурата на националното производство на цял ред традиционни, нискотехнологични и трудоемки отрасли: текстилен, обувен, кожарски, хранителин, металургичин, кораборемонтин и т.н. Именно тяхната динамика, до голяма степен, определяше прооизводствения профил на Испания и Португалия, структурата на износа им и тяхната роля в глобалното разделение на труда;
  • Сравнително ниският дял на иновационните предприятия и недостатъчните инвестиции в сферата на научно-изследователските и опитно-конструкторски работи. Така, ако през 2000-2007 разходите в последната сфера, средно за 27-те членки на ЕС, са били около 1,9% от БВП (достигайки във Финландия и Швеция до 3,4-3,8%) в иберийските държави този показател варираше в границите между 0,8% и 1,2% от БВП (1).
  • Забележимото изоставане от най-развитите икономически европейски държави по производителност на труда. Въпреки всички усилия, чак до края на 2000-те, в Испания и Португалия, този показател се равняваше на 75-80% от средното ниво в ЕС (2);
  • Пълзящият процес на „деиндустриализация” (сериозен спад на дела на обработващата индустрия в БВП). В Испания този дял е 16%, а в Португалия – 13%, докато в Германия например, той надхвърля 24% (3).
  • Сериозното място, което заема в икономиката на двете страни туристическият сектор, който е важен източник на финансови постъпления и голям работодател. Така, през 2007, броят на чуждестранните туристи в Испания достигна 59,2 млн. души, което я постави на второ място в света, след Франция. По най-скромни оценки, преките постъпления от туризма надхвърлят 50 млрд. долара годишно, а съвкупният принос на сектора в БВП е 11% (4). Не по-малко важно е мястото на туризма и за португалската икономика;
  • Хипертрофираната роля на строителния отрасъл, играещ (особено в Испания) ролята на своеобразен локомотив на икономическия растеж. Въздействието на строителството върху целия процес на възпроизводство трудно може да се подцени. В Испания, то доскоро осигуряваше 15-17% от БВП, т.е. 3-4 пъти повече, отколкото в повечето развити държави. През 2006, в Испания бяха завършени над 800 хиляди жилища (апартаменти и еднофамилни къщи), т.е. повече, отколкото във Великобритания, Германия и Франция, взети заедно (5);
  • Сравнително ниският дял на износа на стоки в БВП (в рамките на 20-25%) и трайно отрицателният баланс на външнотърговския оборот. Данните в това отношение са показателни: през 2001-2010 съвкупното отрицателно салдо във външната търговия на иберийските държави надхвърли астрономическата сума 842 млн. евро (6);
  • Голямата зависимост от вноса на енергоносители (петрол и природен газ). Негативните последици от това се проявиха в средата на 2000-те, във връзка с рязкото нарастване на световните цени на енергоносителите. Това драматично повиши разходите на иберийските държави за вноса им и сложи кръст на всички опити на Мадрид и Лисабон да ограничат размерите на външнотърговските си дефицити;
  • Силната обвързаност на иберийските икономики с външни източници на финансиране: чуждестранни инвестиции, трансфери от ЕС, пазара на дългови книжа и кредити от международните банки. Така например, средствата, които Португалия е получила от ЕС през 1987-2007 се оценяват (по днешни цени) на 55 млрд. евро – твърде солидна финансова инжекция за страна с население от само 10 млн. души (7). Що се отнася до преките чуждестранни инвестиции, през 2007 обемът им в португалската икономика достигна 78,3 млрд. евро, а в испанската – 400 млрд. (8).

Характерно за социалната сфера на двете държави пък е, че:

  • В Испания и Портегалия се формира т.нар. „иберийски модел на социалната държава” (разновидност на европейския социален модел), което позволи изграждането на истинско съвременно общество с действащи демократични и граждански институции и даде възможност на Мадрид и Лисабон да участват във формирането на единното социално пространство на ЕС (9). В същото време, сред характерните черти на този модел бе разривът между провежданата социална политика и собствените финансови възможности, като се разчиташе най-вече на външни ресурси;
  • В рамките на „иберийския” модел се осъществи радикално преразпределяне в структурата на държавните разходи в полза на социалната сфера. Така например, ако през 1972, за образование, здравеопазване и социално осигуряване са се отделяли 2% от БВП на Португалия, през 2008 този показател надхвърли 16%. При това, съществена намаля делът на разходите за отбрана и сигурност – от 6,1% до 2,5% (10). Сред най-важните социални завоевания беше сериозното подобряване на системата на достъпното за населението медицинско обслужване. Това намери израз в постоянното нарастване на разходите за здравеопазване и значителното увеличение на дипломирания медицински персонал. Резултат от общото подобряване на социалните условия стана високата очаквана продължителност на живота на испанците и португалците, която през 2010 достигна, съответно, 81 и 78 години;
  • Централно място в социалната структура на иберийските общества зае многобройната „средна класа”, към която, през 2000-те, спадаха не по-малко от 2/3 от населението. Този процес се развиваше на фона на много сериозни трансформации на трудовия пазар. На първо място, нараства делът на работещите по граждански договор. На второ, формира се нова структура на заетостта, при която доминиращо място имат заетите в сферата на услугите. На трето място, нарасна заетостта на жените практически във всички отрасли на икономиката. На четвърто място, укрепиха позициите си работническите синдикати (специфична особеност на иберийските държави). И, на пето място, забележимо нарасна реалното заплащане на труда, включително средната работна заплата;
  • Голямо постижение на иберийската версия на държавата на всеобщото благоденствие станаха „универсалният характер на социалните гаранции” и сравнително високата социална защитеност на основната част от населението. Пример за това е пенсионната система, обхванала практически всички граждани в периода преди началото на кризата. Това е особено характерно за Испания, където през 2008 средният размер на трудовите пенсии достигна 814 евро на месец (11);
  • Мощният приток на имигранти радикално промени миграционната и демографската ситуация (това особено се отнася за Испания). През последните двайсетина години иберийските страни се превърнаха от държави-донори в държави-реципиенти на миграционните потоци, благодарение на което, до голяма степен, се покриваха нуждите от работна сила в редица отрасли и нарасна търсенето на жилища (12).

Като цяло, характерно за вътрешната политика на иберийските държави е:

  • Доминирането, през демократичния период, на две партии в националното политическо пространство. В Испания това са Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) и Народната партия (НП), а в Португалия – Социалистическата партия (СП) и Социалдемократическата партия (СДП). И в двата случая, идейният водораздел минава между лявоцентристките сили (испанските и португалски социалисти) и дясноцентристките им опоненти („народняците” и социалдемократите);
  • В периода преди началото на кризата, партийните системи в Испания и Португалия започнаха да губят авторитет, а в документите и дискурса на основните партии започна все по-отчетливо да се усеща наличието на „идеологически вакуум”, липса на нови мащабни идеи, съобразени с дълбоките и стремителни промени, случващи се в света, Европа, както и в самите иберийски държави. Партиите все по-рядко се ангажираха с разработването на програмни документи, определящи стратегическите цели на националното развитие и посочващи начините за постигането им. Кръгът на партийната активност ставаше все по-ограничен, свеждайки се най-вече до набирането на нови членове и формирането на управленския елит. Това се оценяваше негативно от обществото и, в крайна сметка, ерозира ролята на партиите в политическия живот на Испания и Португалия;
  • Съвременните иберийски общества, формирали се в началото на ХХІ век, са много по-диверсифицирани, отколкото съществуващия партиен спектър, което затруднява избора от страна на гражданите на партия, ангажирана с насъщните им проблеми. Освен това, налице е „размиване на социалната база на партиите”, нарастване на мобилността и независимостта на избирателите, както и на възможността за преориентирането им от една към друга партия на различните избори. За партиите пък ставаше все по-трудно да разширят електоралната си база и да „обвържат” към себе си избирателите. Затова, през 2000-те години, партийните система на иберийските държави започнаха да се трансформират, като в традицонните организации се усилиха процесите на фрагментация, появиха се нови структури, които започнаха да печелят гласове на различните изборни нива;
  • Паралелно с това се очерта отслабване влиянието на партиите като основни (ако не и единствени) носители на политическата култура. Все повече испанци и португалци демонстрират стремеж да открият алтернатива на формиралата се сфера на взаимодействие между властта и населението. Оттук и тенденцията за поява на обществени инициативи, чиито участници са свързани помежду си не формално, а споделят общи идейни (доста често протестни) позиции.

Характерно за сферата на международните отношения е:

  • В периода преди началото на кризата Испания и Португалия окончателно излязоха от „дипломатическата сянка”, в която бяха попаднали по времето на авторитарното управление на Франсиско Франко и Антонио Салазар. В началото на ХХІ век Мадрид и Лисабон забележимо повишиха активността си на международна сцена, извоювайки си собствена ниша в системата на глобалните връзки. Този процес спокойно би могъл да се характеризира като адаптация на иберийските държави към новите континентални и световни реалности, стремеж на испанските и португалски управляващи елити и бизнес общности да укрепят съществуващите и формират нови двустранни и многостранни инструменти за международно икономическо и политическо сътрудничество;
  • Влизайки в ЕИО, Испания и Португалия потвърдиха, че европейският вектор е основен и безалтернативен в тяхната външнополитическа и външноикономическа активност. В същото време, паралелно с укрепването на икономическия си потенциал, иберийските държави значително разшириха хоризонтите на международните си връзки и станаха инициатори за формирането на транснационални политически и икономически пространства, обединяващи близките в културно-икономически аспект държави. Става дума за Ибероамериканската общност на нациите и Общността на португалоезичните държави. Първата беше създадена през 1991 и обединява Испания, Португалия и 19 латиноамерикански държави, а второто възникна през 1996, като в него, наред с Португалия, влизат седем нейни бивши колонии от Латинска Америка, Африка и Азия;
  • Испания и Португалия се проявиха като„пресметливи международни играчи”, утвърдили мястото си в редиците на западните държави (и, в частност, на НАТО) и, едновременно с това, стремящи се с всички политически и икономически средства да усилят позициите си на три различни континента: в Европа, Латинска Америка и Африка. По всички тези направления, Мадрид и Лисабон съумяха да постигнат определени резултати, макар че стремително променящата се ситуация в света постави пред испанската и португалска икономиката нови сложни задачи.

Испания и Португалия след началото на кризата

В иберийските държави световната криза съвпадна по време с апогея на постепенно натрупалите се вътрешни икономически противоречия, които, под влиянието на външните фактори, достигнаха критичната си маса (13). Оказвайки се в зоната на глобална турбулентност, тези две спокойни и сравнително благополучни държави от европейската периферия, практически синхронно, започнаха да се свличат по наклонената плоскост, превръщайщи се буквално пред очите ни в „бедните роднини”, и „болните хора” на ЕС. В тази връзка, най-актуални за иберийците станаха такива характерни за този тип ситуации въпроси, като „кой е виновен?” и „какво да се прави?”.

Истината е, че в периода преди началото на кризата, управляващите елити и деловите среди в Испания и Португалия допуснаха мащабна макроикономическа грешка. След присъединяването си към ЕИО и въвеждането на еврото, те не положиха сериозни грижи за увеличаване производителността на труда, не осъществиха решаващ завой към приоритетното развитие на високотехнологичните сектори, осигуряващи по-висока добавена стойност. Структурата на производството им не придоби ясно изразен експортен характер. Нещо повече, в износа им продължиха да доминират сравнително евтините стоки на традиционните отрасли (изключение бе конкурентоспособната продукция на испанското автомобилостроене), което стана една от основните причини за задълбочаването на финансово-икономическите проблеми. Испанските и португалски елити не съумяха да забележат навреме очертаващите се промени в глобалното икономическо и технологично развитие, те сякаш бяха хипнотизирани от сравнително динамичния растеж, затова и не осъществиха необходимите реформи, отлагайки ги за периода „след следващите избори”.

В резултат от това, под натиска на глобалната финансова криза, иберийските държави поеха по качествено по-ниска траектория на икономически растеж, което се прояви в много по-съществения (в сравнение с еврозоната, като цяло) спад на БВП през 2010 и 2011 (виж таблица 1), (14).

Таблица 1. Динамика на БВП в%

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

3,0

0,4

-4,3

1,9

1,5

Испания

3,5

0,9

-3,7

-0,1

0,7

Португалия

2,4

0,0

-2,9

1,4

-1,9

Източник: INE. Boletin Mensual de Estadistica. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatistico, 5/2012.

 

През 2010-2011, когато много държави от ЕС започнаха да излизат от рецесията, финансово икономическото положение на иберийските държави продължи да си остава сложно. Дори най-конкурентоспособните им индустриални отрасли, изпъкващи на общия фон с високата си ефективност, не можаха да преодолеят кризата. Агонията на потребителското и инвестиционно търсене доведе до критично свиване на пазарите на автомобили и други стоки за дълготрайна употреба, на металите и на химическата продукция, обувките, текстила и т.н. Така например, през 2011 Испания беше на първо място в Европа по спада на автомобилния си пазар. Ако на континента, като цяло, продажбите на автомобили паднаха с 1,7% (до 13,1 млн. броя), испанският пазар се сви с цели 17,7% (до 808 хил. броя), което бе най-ниския показател за продажбите от 1994 насам (15). Следствие от кризата стана нарушаването на финансовата стабилност и големият бюджетен дефицит, който, през 2009, надхвърли 2,4 пъти нивото от 2007, а в Испания – цели 18,5 пъти (виж таблица 2).

Таблица 2. Бюджетен дефицит в % от БВП

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

0,7

2,1

6,4

6,2

-

Испания

0,6

4,2

11,1

9,2

8,9

Португалия

4,3

3,5

10,1

9,1

4,5

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

 

На свой ред, недостигът на бюджетни средства доведе до значителния ръст на всички видове задължения, включително на държавния дълг, чиито обем в Испания нарасна от 40,1% от БВП, през 2008, до 68,5% от БВП, в края на 2011, а в Португалия – от 71,6 до 107,8% (виж таблица 3).

Таблица 3. Динамика на държавния дълг в % от БВП

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

66,3

70,1

79,8

85,3

87,4

Испания

36,2

40,1

53,8

61,0

68,5

Португалия

68,3

71,6

83,0

93,3

107,8

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

 

Обслужването на постоянно нарастващия държавен дълг (своевременното изплащане на лихвите и пласирането на финансовите пазари на нови дългови задължения) се превърна в една от основните грижи на иберийските правителства.

Кризата, която се стовари връху Испания и Португалия, засегна (макар и в различна степен) всички основни икономически сектори (т.е. придоби системен характер). При положение, че много от партньорите им от ЕС, също преживяваха дълбока рецесия, Испания и Португалия все по-често започнаха да се причисляват от анализаторите към т.нар. «проблемни държави» (т.нар. PIІGS – Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). За иберийските нации настъпи времето на трудните и болезнени решения: т.е. възникна ситуация, изискваща промяна на съществуващите парадигми на развитие и формиране на нови, устойчиви на кризата, модели на икономически растеж.

Всичко това доведе до тежки социални последици, най-вече под формата на експоненциален ръст на безработицата (виж таблица 4). Кризата демонстрира, че икономическата ефективност на иберийския модел се оказа ограничена, а социалната и цена – твърде висока.

Таблица 4. Безработица, в % от икономически активното население

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

7,6

7,6

9,6

10,1

10,1

Испания

8,3

11,3

18,0

20,1

22,8

Португалия

8,9

8,5

10,6

12,0

12,7

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

 

Финансово-икономическата и социална криза имаше сериозни политически последици. През този период на сурови изпитания, основните политически партии (както отляво, така и отдясно) загубиха някои присъщи им дотогава характеристики и се ориентираха към нетипични за тях лозунги и постановки. Подобна метаморфоза преживяха и ИСРП, и НП, на, които в определен момент се наложи да сменят политическите си роли (16). Освен това, постепенно започна да се формира антисистемен политически лагер, обединяващ доста разнородни обществени сили. Пример за това е т.нар. „движение на възмутените” (Los Indignados, известно и като М-15), превърнало се във важен фактор за оказване на натиск върху управляващите. То възникна в Испания, но светкавично се разпространи в десетки други държави. Като цяло, нивото на политическа динамика рязко се повиши. Отново са налице позабравените от времето на Франко и Салазар и последвалия преход масови протестни действия. Очевидно е, че в условията на кризата се променя и моделът на обществено поведение и се формира нова координатна система. Въпросът е, дали протестните движения ще могат да конвертират неприемането на сегашния ред в конкретен политически капитал. Кризата сложи началото на нов политически период. Много от това, което довчера изглеждаше нормално и непоколебимо, се оказва нетрайно. През 2011, социалистическите правителства в Испания и Португалия изгубиха изборите, отстъпвайки властта на дясноцентристките сили: испанската Народна партия и португалската Социалдемократическа партия. Лидерите им – Мариано Рахой и Педро Пасош Коельо, оглавиха правителствата , на които се падна мисията да изведат иберийските страни от кризата.

Иберийската дилема: сурови икономии или икономически растеж

В общи линии, на експертно и политическо равнище, в Испания и Португалия се формира консенсус относно начините за изваждане на икономиките им от рецесията, императивната необходимост от провеждането на структурни реформи, промяната на модела на растеж и преминаване към иновационен път на развитие. На дневен ред е формулирането на дългосрочна стратегия за фундаментални преобразувания, но остротата на финансовите проблеми (и, в частност, дълговата криза) принуди Мадрид и Лисабон да акцентират върху решаването на текущата задача – постигането на балансиран бюджет. В резултат от това, в централен елемент на антикризисната политика в иберийските държави се превърнаха суровите икономии по отношение на държавните разходи. Идеята, че «икономиката трябва да стане по-икономична», завладя умовете на испанските и португалски политически лидери и определи основните направления на формулираната от тях макроикономическа стратегия за излизане от кризата.

Правителството на Пасош Коельо, което пое властта в Португалия през юни 2011, още през първите си сто дни взе редица решения за установяване режим на сурови икономии и стабилизация на финансовата ситуация в страната. При това Лисабон се опира на подкрепата на т.нар. «тройка», в лицето на Европейската комисия, МВФ и Европейската централна банка. Според условията на постигнатото с тях споразумение, през 2011-2014, Португалия трябва да получи общо 78 млрд. евро, включително 52 млрд. от финансовите структури на ЕС (26 млрд. от Европейския механизъм за финансова стабилност и още толкова от Европейския фонд за финансова стабилност) и 26 млрд. от МВФ. Условия за предоставянето им е осъществяването на антикризисни мерки и най-вече – съкращаване на държавния дълг в проценти от БВП и гарантиране на реална бюджетна консолидация: повишаване на приходите, ограничаване на разходите и намаляване на бюджетния дефицит (до 5,9%, през 2011, 4,5%, през 2012 и под 3%, през 2013) (17). Впрочем, португалските власти успяха да «преизпълнят» този план, намалявайки дефицита до 4,5% още през 2011.

Друг ключов компонент на съгласуваната с ЕС и МВФ португалска антикризисна програма стана приватизацията на редица държавни банки и предприятия, като Banco Portoguese de Negosios, телекомуникационната корпорация Portugal Telecom, петролногазовата Galp Energia, енергийните EDP (Energias dePortugal) и REN (Redes Energeticas Nacionales), водещия национален авиопревозвач ТАР, летища, предприятия от жп сектора, пощите, застрахователния сектор, водоснабдяването и държавните телевизионни канали. Ще напомня само, че Galp и EDP са сред 200-те най-големи компании в Европа. Тоест, правителството на Педро Пасош Коельо подготви за приватизация впечатляващ пакет от активи, чието преминаване в частни ръце радикално ще промени структурата на собствеността в португалската икономика.

Безпрецедентен опит за затягане на коланите предприе и кабинетът на Мариано Рахой. В началото на април 2012, беше одобрен държавният бюджет на Испания за текущата година (18). Основната му задача е да се намали бюджетния дефицит от 8,5% до 5,3% от БВП, т.е. с 3,2% (над 32 млрд. евро) (19). За целта, правителството заложи в бюджета съкращаване на държавните разходи и стартира данъчни промени, предвиждащи повишаване на отделни такси и отмяната на редица субсидии и данъчни облекчения. Резултат от тези усилия трябва да стане намаляване разходите на централните органи на управлението с над 17,8 млрд. евро и ръст на постъпленията в хазната с 12,3 млрд. евро. Драматично бяха съкратени бюджетите на всички централни министерства. Така например, този на Министерството на икономиката беше съкратен с 19%, на образованието – с 21,2%, на финансите – с 22,9%, на развитието – на 34,6%, на външните работи – с 54,4%. Общото намаление е с 16,9% (т.е. от 79,2 до 65,8 млрд. евро).

Оценката за тази политика на сурови финансови икономии и съкращаване на държавните разходи съвсем не е еднозначна. Редица експерти и политици смятат, че подобен курс неизбежно ще доведе до по-нататъшен спад на предприемаческата активност в иберийските държави и така ще забави излизането им от кризата. Тази позиция се споделя в частност от носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругман. На свой ред, известният испански политик и дипломат Хавиер Солана отбелязва, че „икономиите на всяка цена са погрешна стратегия”, тъй като ограничават стимулите за растежа (20). Още по-остро се изказа бившият испански премиер Фелипе Гонсалес, според който „когато си готов да се бориш до смърт за сурови икономии, рискуваш накрая наистина да умреш” (21).

На практика, ситуацията е следната: тъй като в стремежа си да намали бюджетния дефицит държавата ограничава инвестиционните си програми, това провокира нова вълна на рецесия. Това състояние на депресия може да продължи неопределено дълго време, докато икономиките на иберийските държави не преминат най-сетне към нови технологични траектории на развитие и не разширят производството на иновационни стоки и услуги, търсени от локалните и световни пазари.

През май 2012, в Порто, се проведе ХХV испанско-португалска среща на върха, в която, наред с премиерите Мариано Рахой и Педро Пасош Коельо, участваха по осем техни министри. Паралелно се проведе среща на бизнесмени от двете страни, което придаде на мероприятието допълнителен практически смисъл. В резултат от преговорите бяха подписани 15 двустранни споразумения в такива сфери като трудовите отношения, образованието, риболова, спорта и т.н. (22). Това стана на фона на победата, на президентските избори във Франция, на кандидата на социалистите Франсоа Оланд, което промени силовия баланс в ЕС, отслабвайки позициите на привържениците на курса към сурови икономии, чиито основен изразител беше тандемът Меркел-Саркози.

Позицията на новия френски държавен глава по ключовите въпроси на европейското развитие, обещанието му за мащабни социални реформи и критиката срещу политиката на „затягане на коланите”, не можеше да не породи тревога у консервативно настроените лидери в Испания и Португалия. В същото време победата на френските социалисти се оказа „глътка въздух” за многобройните противници на курса към непрекъснато ограничаване на държавните разходи в двете страни. Очевидно, на Рахой и Пасош Коельо ще се наложи да градят конструктивни работни отношения с Оланд, на фона на очевидните и съществени различия по отношение на антикризисната политика, които съществуват между тях.

Очевидно обаче е и друго. Уклонът към политика на сурови икономии за сметка на икономическото развитие, пораждащ вълна от критики и растящи протести, следва да бъде коригиран и заменен от курс към стимулиране на стопанския растеж, поощряване на предприемаческата активност и увеличаване на инвестициите в реалния сектор на икономиката. Този императив несъмнено ще принуди Мадрид и Лисабон да внесат съществени корекции в политиката си за борба с кризата. Така или иначе, но магистралният път на Испания и Португалия е в руслото на общите усилия с партньорите им от ЕС за преодоляване на дълговата криза, създаване на нови механизми за финансово-икономическо сътрудничество и нормализация на ситуацията в еврозоната. В същото време, отслабването на позициите на ЕС и възходът на други международни играчи поставят нови предизвикателства пред иберийските държави, стимулирайки ги да интензифицират обмена извън пределите на Евросъюза.

Заключение

Анализът на икономиката и политиката на иберийските държави в глобалния контекст, позволява да направим следните изводи.

В годините, предшестващи кризата, Испания и Португалия не съумяха в пълна степен да капитализират резултатите от историческия си подем и в хода на последвалата рецесия понесоха тежки финансово-икономически и социални загуби. При това, иберийските държави навлязоха в своеобразен период на «бързо развиваща се политика», в който разнообразните инициативи и промени се сипят сякаш от рога на изобилието, променяйки живота на обществото буквално пред очите ни. В резултат от това, съвременното състояние на иберийските общества и структурите на властта се характеризира с редица черти, типични за системната криза. В обществото това намира израз в нарастващата умора и неприемане на мнозинството политически лидери, както и в появата на широки социални групи, склонни към протестни действия, които придобиват масов и антисистемен характер. За сегашните управляващи, кризата се материализира в отслабване на доверието от страна на населението, както и в загуба на ефективен политически контрол над ситуацията.

Разбира се, Испания и Португалия съвсем не са единствените страни, изправени пред задачата да изберат по-нататъшния път на социално-икономическото си развитие и оптималния профил (структура) на своето производство и износ. Именно в иберийските държави обаче, по време на кризата този проблем придоби особена острота. Днес е време ясно да бъде формулирана и реализирана на практика адекватна антикризисна политика, което няма да е никак лесно.

В стратегически план се налага да се осъществи фундаментална трансформация на иберийските икономики, да се препрофилира икономическата структура в полза на иновационно наситените отрасли. В същото време обаче, управляващите елити в Испания и Португалия са принудени да решават «на пожар» важни текущи задачи, както и да осъществяват курс на сурови икономии,, което отлага решаването на стратегическите задачи, затруднява модернизацията и не внушава особен оптимизъм.

Всичко това не означава, че курсът към иновационно развитие не стои на дневен ред, но истината е ,че преходът към него, на практика, се затормозява и може да се проточи неопределено дълго време. И тъкмо това е основното предизвикателство пред политическия, интелектуалния и икономически елит на иберийските държави. Другите предизвикателства са свързани с промените в международното положение на Испания и Португалия. За да могат успешно да излязат от кризата, иберийските държави се нуждаят от външни опорни точки. В същото време, в условията на сурови икономии на средства, основните външнополитически ресурси на Мадрид и Лисабон следва да се използват по-рационално и да се концентрират по основните направления на глобалните икономически връзки.

 

Бележки:

1. Europe in figures. Eurostat yearbook 2011, p. 578.
2. Banco de Portugal. Relatorio у contas 2010, p. 228.
3. Instituto Nacional de Estad?stica – www.ine.es
4. El Pa?s. Madrid, 22.01.2008.
5. По-подробно, виж: Яковлев П.П., Испания: период экономического кризиса и политических испытаний. - М., 2009.
6. Peninsula Ib?rica en cifras, 2011. Madrid, INE, 2011, p. 27.
7. Banco de Portugal. – http://www.bportugal.pt
8. Banco de Portugal. Boletim Estatistico, 5/2012, p. 178; Banco de Espana. Indicadores Economicos. – www.bde.es/
9. По-подробно, виж: Социальная Европа в XX веке, Под редакцията на М.В.Каргалова, М., 2011. Гл. 3.
10. По-подробно, виж: Яковлева Н.М., Яковлев П.П., Португалия: кризис на европейской периферии. - М., 2011.
11. Instituto Nacional de Estadistica – www.ine.es
12. По различни оценки, през 2000-те, имигрантите са осигурявали до 50%  от испанския икономически растеж.
13. По-подробно, виж: Испания на фоне мирового кризиса / Отг. ред. П.П.Яковлев, М.: ИЛА РАН, 2011.
14. Характерен момент е, че според прогнозите, през 2013 от всички членки на ЕС, само Испания и Португалия (наред с Гърция) няма да излязат от рецесията.
15. Cinco Dias, 1.06.2012.
16. Виж: Яковлев П.П., Испания: образ кризиса и кризис образа //Латинская Америка, 2010, № 9,10.
17. Programme for Portugal – http://ec.europa.eu/economy_finance/eu_borrower/portugal/index_en.htm
18. Gobierno de Espana. Presupuestos Generales del Estado 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/
19. Впоследствиe се изясни, че през 2011 дефицитът е достигнал не 8,5%, а 8,9%, т.е. съкращаването на държавните разходи трябва да бъде още по-мащабно.
20. Javier Solana. Austeridad contra Europa // El Pai, 1.02.2012.
21.Felipe Gonz?lez: “La austeridad hasta la muerte conduce a la muerte” // El Pais, 4.05.2012.
22.ХХV Cumbre Luso-Espanola. 9 de mayo de 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/
23. http://www.vtb.ru/we/press-center/
24. http://news.kremlin.ru/ref_notes/973/print
25. Repsol compra la firma rusa Eurotek por 178 millones // Cinco D?as, 30.12.2011.
26. http://www.spain.mid.ru/sip ru/sip 218.html

* Авторът е ръководител на Центъра за иберийски изследвания към Института за Латинска Америка в Москва


{backbutton}

Преди няколко години, когато започна сегашната глобална финансово икономическа криза, Испания и Португалия все още запазваха (на практика без съществени корекции) модела на икономическо и социално развитие, формирал се в тези страни в края на миналия век, особено след присъединяването им към ЕС (на 1 януари 1986) и влизането в еврозоната (1999). Този модел, който навремето осигури на Мадрид и Лисабон сравнително динамично постъпателно развитие и модернизация на част от изостаналите производствени структури, с течение на времето започна да демонстрира все повече слабости и проблеми, които, до голяма степен, са присъщи и на двете страни. С настъпването на кризата, латентните негативни явления и тенденции в социално-икономическото им развитие се проявиха съвсем ясно, очертавайки един доста тревожен сценарий за бъдещето на иберийските държави.

Основните параметри на иберийския модел

Нека се опитаме да анализираме основните характеристики на модела за икономическо и социално политическо развитие, наложил се в Испания и Португалия в предкризисния период. Характерно за двете иберийски икономики е:

- Съхраняването на важната роля в структурата на националното производство на цял ред традиционни, нискотехнологични и трудоемки отрасли: текстилен, обувен, кожарски, хранителин, металургичин, кораборемонтин и т.н. Именно тяхната динамика, до голяма степен, определяше прооизводствения профил на Испания и Португалия, структурата на износа им и тяхната роля в глобалното разделение на труда;

- Сравнително ниският дял на иновационните предприятия и недостатъчните инвестиции в сферата на научно-изследователските и опитно-конструкторски работи. Така, ако през 2000-2007 разходите в последната сфера, средно за 27-те членки на ЕС, са били около 1,9% от БВП (достигайки във Финландия и Швеция до 3,4-3,8%) в иберийските държави този показател варираше в границите между 0,8% и 1,2% от БВП (1).

- Забележимото изоставане от най-развитите икономически европейски държави по производителност на труда. Въпреки всички усилия, чак до края на 2000-те, в Испания и Португалия, този показател се равняваше на 75-80% от средното ниво в ЕС (2);

- Пълзящият процес на „деиндустриализация” (сериозен спад на дела на обработващата индустрия в БВП). В Испания този дял е 16%, а в Португалия – 13%, докато в Германия например, той надхвърля 24% (3).

- Сериозното място, което заема в икономиката на двете страни туристическият сектор, който е важен източник на финансови постъпления и голям работодател. Така, през 2007, броят на чуждестранните туристи в Испания достигна 59,2 млн. души, което я постави на второ място в света, след Франция. По най-скромни оценки, преките постъпления от туризма надхвърлят 50 млрд. долара годишно, а съвкупният принос на сектора в БВП е 11% (4). Не по-малко важно е мястото на туризма и за португалската икономика;

- Хипертрофираната роля на строителния отрасъл, играещ (особено в Испания) ролята на своеобразен локомотив на икономическия растеж. Въздействието на строителството върху целия процес на възпроизводство трудно може да се подцени. В Испания, то доскоро осигуряваше 15-17% от БВП, т.е. 3-4 пъти повече, отколкото в повечето развити държави. През 2006, в Испания бяха завършени над 800 хиляди жилища (апартаменти и еднофамилни къщи), т.е. повече, отколкото във Великобритания, Германия и Франция, взети заедно (5);

- Сравнително ниският дял на износа на стоки в БВП (в рамките на 20-25%) и трайно отрицателният баланс на външнотърговския оборот. Данните в това отношение са показателни: през 2001-2010 съвкупното отрицателно салдо във външната търговия на иберийските държави надхвърли астрономическата сума 842 млн. евро (6);

- Голямата зависимост от вноса на енергоносители (петрол и природен газ). Негативните последици от това се проявиха в средата на 2000-те, във връзка с рязкото нарастване на световните цени на енергоносителите. Това драматично повиши разходите на иберийските държави за вноса им и сложи кръст на всички опити на Мадрид и Лисабон да ограничат размерите на външнотърговските си дефицити;

- Силната обвързаност на иберийските икономики с външни източници на финансиране: чуждестранни инвестиции, трансфери от ЕС, пазара на дългови книжа и кредити от международните банки. Така например, средствата, които Португалия е получила от ЕС през 1987-2007 се оценяват (по днешни цени) на 55 млрд. евро – твърде солидна финансова инжекция за страна с население от само 10 млн. души (7). Що се отнася до преките чуждестранни инвестиции, през 2007 обемът им в португалската икономика достигна 78,3 млрд. евро, а в испанската – 400 млрд. (8).

Характерно за социалната сфера на двете държави пък е, че:

- В Испания и Портегалия се формира т.нар. „иберийски модел на социалната държава” (разновидност на европейския социален модел), което позволи изграждането на истинско съвременно общество с действащи демократични и граждански институции и даде възможност на Мадрид и Лисабон да участват във формирането на единното социално пространство на ЕС (9). В същото време, сред характерните черти на този модел бе разривът между провежданата социална политика и собствените финансови възможности, като се разчиташе най-вече на външни ресурси;

- В рамките на „иберийския” модел се осъществи радикално преразпределяне в структурата на държавните разходи в полза на социалната сфера. Така например, ако през 1972, за образование, здравеопазване и социално осигуряване са се отделяли 2% от БВП на Португалия, през 2008 този показател надхвърли 16%. При това, съществена намаля делът на разходите за отбрана и сигурност – от 6,1% до 2,5% (10). Сред най-важните социални завоевания беше сериозното подобряване на системата на достъпното за населението медицинско обслужване. Това намери израз в постоянното нарастване на разходите за здравеопазване и значителното увеличение на дипломирания медицински персонал. Резултат от общото подобряване на социалните условия стана високата очаквана продължителност на живота на испанците и португалците, която през 2010 достигна, съответно, 81 и 78 години;

- Централно място в социалната структура на иберийските общества зае многобройната „средна класа”, към която, през 2000-те, спадаха не по-малко от 2/3 от населението. Този процес се развиваше на фона на много сериозни трансформации на трудовия пазар. На първо място, нараства делът на работещите по граждански договор. На второ, формира се нова структура на заетостта, при която доминиращо място имат заетите в сферата на услугите. На трето място, нарасна заетостта на жените практически във всички отрасли на икономиката. На четвърто място, укрепиха позициите си работническите синдикати (специфична особеност на иберийските държави). И, на пето място, забележимо нарасна реалното заплащане на труда, включително средната работна заплата;

- Голямо постижение на иберийската версия на държавата на всеобщото благоденствие станаха „универсалният характер на социалните гаранции” и сравнително високата социална защитеност на основната част от населението. Пример за това е пенсионната система, обхванала практически всички граждани в периода преди началото на кризата. Това е особено характерно за Испания, където през 2008 средният размер на трудовите пенсии достигна 814 евро на месец (11);

- Мощният приток на имигранти радикално промени миграционната и демографската ситуация (това особено се отнася за Испания). През последните двайсетина години иберийските страни се превърнаха от държави-донори в държави-реципиенти на миграционните потоци, благодарение на което, до голяма степен, се покриваха нуждите от работна сила в редица отрасли и нарасна търсенето на жилища (12).

Като цяло, характерно за вътрешната политика на иберийските държави е:

- Доминирането, през демократичния период, на две партии в националното политическо пространство. В Испания това са Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) и Народната партия (НП), а в Португалия – Социалистическата партия (СП) и Социалдемократическата партия (СДП). И в двата случая, идейният водораздел минава между лявоцентристките сили (испанските и португалски социалисти) и дясноцентристките им опоненти („народняците” и социалдемократите);

- В периода преди началото на кризата, партийните системи в Испания и Португалия започнаха да губят авторитет, а в документите и дискурса на основните партии започна все по-отчетливо да се усеща наличието на „идеологически вакуум”, липса на нови мащабни идеи, съобразени с дълбоките и стремителни промени, случващи се в света, Европа, както и в самите иберийски държави. Партиите все по-рядко се ангажираха с разработването на програмни документи, определящи стратегическите цели на националното развитие и посочващи начините за постигането им. Кръгът на партийната активност ставаше все по-ограничен, свеждайки се най-вече до набирането на нови членове и формирането на управленския елит. Това се оценяваше негативно от обществото и, в крайна сметка, ерозира ролята на партиите в политическия живот на Испания и Португалия;

- Съвременните иберийски общества, формирали се в началото на ХХІ век, са много по-диверсифицирани, отколкото съществуващия партиен спектър, което затруднява избора от страна на гражданите на партия, ангажирана с насъщните им проблеми. Освен това, налице е „размиване на социалната база на партиите”, нарастване на мобилността и независимостта на избирателите, както и на възможността за преориентирането им от една към друга партия на различните избори. За партиите пък ставаше все по-трудно да разширят електоралната си база и да „обвържат” към себе си избирателите. Затова, през 2000-те години, партийните система на иберийските държави започнаха да се трансформират, като в традицонните организации се усилиха процесите на фрагментация, появиха се нови структури, които започнаха да печелят гласове на различните изборни нива;

- Паралелно с това се очерта отслабване влиянието на партиите като основни (ако не и единствени) носители на политическата култура. Все повече испанци и португалци демонстрират стремеж да открият алтернатива на формиралата се сфера на взаимодействие между властта и населението. Оттук и тенденцията за поява на обществени инициативи, чиито участници са свързани помежду си не формално, а споделят общи идейни (доста често протестни) позиции.

Характерно за сферата на международните отношения е:

- В периода преди началото на кризата Испания и Португалия окончателно излязоха от „дипломатическата сянка”, в която бяха попаднали по времето на авторитарното управление на Франсиско Франко и Антонио Салазар. В началото на ХХІ век Мадрид и Лисабон забележимо повишиха активността си на международна сцена, извоювайки си собствена ниша в системата на глобалните връзки. Този процес спокойно би могъл да се характеризира като адаптация на иберийските държави към новите континентални и световни реалности, стремеж на испанските и португалски управляващи елити и бизнес общности да укрепят съществуващите и формират нови двустранни и многостранни инструменти за международно икономическо и политическо сътрудничество;

- Влизайки в ЕИО, Испания и Португалия потвърдиха, че европейският вектор е основен и безалтернативен в тяхната външнополитическа и външноикономическа активност. В същото време, паралелно с укрепването на икономическия си потенциал, иберийските държави значително разшириха хоризонтите на международните си връзки и станаха инициатори за формирането на транснационални политически и икономически пространства, обединяващи близките в културно-икономически аспект държави. Става дума за Ибероамериканската общност на нациите и Общността на португалоезичните държави. Първата беше създадена през 1991 и обединява Испания, Португалия и 19 латиноамерикански държави, а второто възникна през 1996, като в него, наред с Португалия, влизат седем нейни бивши колонии от Латинска Америка, Африка и Азия;

- Испания и Португалия се проявиха като„пресметливи международни играчи”, утвърдили мястото си в редиците на западните държави (и, в частност, на НАТО) и, едновременно с това, стремящи се с всички политически и икономически средства да усилят позициите си на три различни континента: в Европа, Латинска Америка и Африка. По всички тези направления, Мадрид и Лисабон съумяха да постигнат определени резултати, макар че стремително променящата се ситуация в света постави пред испанската и португалска икономиката нови сложни задачи.

Испания и Португалия след началото на кризата

В иберийските държави световната криза съвпадна по време с апогея на постепенно натрупалите се вътрешни икономически противоречия, които, под влиянието на външните фактори, достигнаха критичната си маса (13). Оказвайки се в зоната на глобална турбулентност, тези две спокойни и сравнително благополучни държави от европейската периферия, практически синхронно, започнаха да се свличат по наклонената плоскост, превръщайщи се буквално пред очите ни в „бедните роднини”, и „болните хора” на ЕС. В тази връзка, най-актуални за иберийците станаха такива характерни за този тип ситуации въпроси, като „кой е виновен?” и „какво да се прави?”.

Истината е, че в периода преди началото на кризата, управляващите елити и деловите среди в Испания и Португалия допуснаха мащабна макроикономическа грешка. След присъединяването си към ЕИО и въвеждането на еврото, те не положиха сериозни грижи за увеличаване производителността на труда, не осъществиха решаващ завой към приоритетното развитие на високотехнологичните сектори, осигуряващи по-висока добавена стойност. Структурата на производството им не придоби ясно изразен експортен характер. Нещо повече, в износа им продължиха да доминират сравнително евтините стоки на традиционните отрасли (изключение бе конкурентоспособната продукция на испанското автомобилостроене), което стана една от основните причини за задълбочаването на финансово-икономическите проблеми. Испанските и португалски елити не съумяха да забележат навреме очертаващите се промени в глобалното икономическо и технологично развитие, те сякаш бяха хипнотизирани от сравнително динамичния растеж, затова и не осъществиха необходимите реформи, отлагайки ги за периода „след следващите избори”.

В резултат от това, под натиска на глобалната финансова криза, иберийските държави поеха по качествено по-ниска траектория на икономически растеж, което се прояви в много по-съществения (в сравнение с еврозоната, като цяло) спад на БВП през 2010 и 2011 (виж таблица 1), (14).

Таблица 1. Динамика на БВП в%

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

3,0

0,4

-4,3

1,9

1,5

Испания

3,5

0,9

-3,7

-0,1

0,7

Португалия

2,4

0,0

-2,9

1,4

-1,9

Източник: INE. Boletin Mensual de Estadistica. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatistico, 5/2012.

През 2010-2011, когато много държави от ЕС започнаха да излизат от рецесията, финансово икономическото положение на иберийските държави продължи да си остава сложно. Дори най-конкурентоспособните им индустриални отрасли, изпъкващи на общия фон с високата си ефективност, не можаха да преодолеят кризата. Агонията на потребителското и инвестиционно търсене доведе до критично свиване на пазарите на автомобили и други стоки за дълготрайна употреба, на металите и на химическата продукция, обувките, текстила и т.н. Така например, през 2011 Испания беше на първо място в Европа по спада на автомобилния си пазар. Ако на континента, като цяло, продажбите на автомобили паднаха с 1,7% (до 13,1 млн. броя), испанският пазар се сви с цели 17,7% (до 808 хил. броя), което бе най-ниския показател за продажбите от 1994 насам (15). Следствие от кризата стана нарушаването на финансовата стабилност и големият бюджетен дефицит, който, през 2009, надхвърли 2,4 пъти нивото от 2007, а в Испания – цели 18,5 пъти (виж таблица 2).

Таблица 2. Бюджетен дефицит в % от БВП

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

0,7

2,1

6,4

6,2

-

Испания

0,6

4,2

11,1

9,2

8,9

Португалия

4,3

3,5

10,1

9,1

4,5

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

На свой ред, недостигът на бюджетни средства доведе до значителния ръст на всички видове задължения, включително на държавния дълг, чиито обем в Испания нарасна от 40,1% от БВП, през 2008, до 68,5% от БВП, в края на 2011, а в Португалия – от 71,6 до 107,8% (виж таблица 3).

Таблица 3. Динамика на държавния дълг в % от БВП

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

66,3

70,1

79,8

85,3

87,4

Испания

36,2

40,1

53,8

61,0

68,5

Португалия

68,3

71,6

83,0

93,3

107,8

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

Обслужването на постоянно нарастващия държавен дълг (своевременното изплащане на лихвите и пласирането на финансовите пазари на нови дългови задължения) се превърна в една от основните грижи на иберийските правителства.

Кризата, която се стовари връху Испания и Португалия, засегна (макар и в различна степен) всички основни икономически сектори (т.е. придоби системен характер). При положение, че много от партньорите им от ЕС, също преживяваха дълбока рецесия, Испания и Португалия все по-често започнаха да се причисляват от анализаторите към т.нар. «проблемни държави» (т.нар. PIІGS – Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания). За иберийските нации настъпи времето на трудните и болезнени решения: т.е. възникна ситуация, изискваща промяна на съществуващите парадигми на развитие и формиране на нови, устойчиви на кризата, модели на икономически растеж.

Всичко това доведе до тежки социални последици, най-вече под формата на експоненциален ръст на безработицата (виж таблица 4). Кризата демонстрира, че икономическата ефективност на иберийския модел се оказа ограничена, а социалната и цена – твърде висока.

Таблица 4. Безработица, в % от икономически активното население

Регион

2007

2008

2009

2010

2011

Еврозона

7,6

7,6

9,6

10,1

10,1

Испания

8,3

11,3

18,0

20,1

22,8

Португалия

8,9

8,5

10,6

12,0

12,7

Източник: INE. Boletín Mensual de Estadística. Mayo de 2012; Banco de Portugal. Boletim Estatístico, 5/2012.

Финансово-икономическата и социална криза имаше сериозни политически последици. През този период на сурови изпитания, основните политически партии (както отляво, така и отдясно) загубиха някои присъщи им дотогава характеристики и се ориентираха към нетипични за тях лозунги и постановки. Подобна метаморфоза преживяха и ИСРП, и НП, на, които в определен момент се наложи да сменят политическите си роли (16). Освен това, постепенно започна да се формира антисистемен политически лагер, обединяващ доста разнородни обществени сили. Пример за това е т.нар. „движение на възмутените” (Los Indignados, известно и като М-15), превърнало се във важен фактор за оказване на натиск върху управляващите. То възникна в Испания, но светкавично се разпространи в десетки други държави. Като цяло, нивото на политическа динамика рязко се повиши. Отново са налице позабравените от времето на Франко и Салазар и последвалия преход масови протестни действия. Очевидно е, че в условията на кризата се променя и моделът на обществено поведение и се формира нова координатна система. Въпросът е, дали протестните движения ще могат да конвертират неприемането на сегашния ред в конкретен политически капитал. Кризата сложи началото на нов политически период. Много от това, което довчера изглеждаше нормално и непоколебимо, се оказва нетрайно. През 2011, социалистическите правителства в Испания и Португалия изгубиха изборите, отстъпвайки властта на дясноцентристките сили: испанската Народна партия и португалската Социалдемократическа партия. Лидерите им – Мариано Рахой и Педро Пасош Коельо, оглавиха правителствата , на които се падна мисията да изведат иберийските страни от кризата.

Иберийската дилема: сурови икономии или икономически растеж

В общи линии, на експертно и политическо равнище, в Испания и Португалия се формира консенсус относно начините за изваждане на икономиките им от рецесията, императивната необходимост от провеждането на структурни реформи, промяната на модела на растеж и преминаване към иновационен път на развитие. На дневен ред е формулирането на дългосрочна стратегия за фундаментални преобразувания, но остротата на финансовите проблеми (и, в частност, дълговата криза) принуди Мадрид и Лисабон да акцентират върху решаването на текущата задача – постигането на балансиран бюджет. В резултат от това, в централен елемент на антикризисната политика в иберийските държави се превърнаха суровите икономии по отношение на държавните разходи. Идеята, че «икономиката трябва да стане по-икономична», завладя умовете на испанските и португалски политически лидери и определи основните направления на формулираната от тях макроикономическа стратегия за излизане от кризата.

Правителството на Пасош Коельо, което пое властта в Португалия през юни 2011, още през първите си сто дни взе редица решения за установяване режим на сурови икономии и стабилизация на финансовата ситуация в страната. При това Лисабон се опира на подкрепата на т.нар. «тройка», в лицето на Европейската комисия, МВФ и Европейската централна банка. Според условията на постигнатото с тях споразумение, през 2011-2014, Португалия трябва да получи общо 78 млрд. евро, включително 52 млрд. от финансовите структури на ЕС (26 млрд. от Европейския механизъм за финансова стабилност и още толкова от Европейския фонд за финансова стабилност) и 26 млрд. от МВФ. Условия за предоставянето им е осъществяването на антикризисни мерки и най-вече – съкращаване на държавния дълг в проценти от БВП и гарантиране на реална бюджетна консолидация: повишаване на приходите, ограничаване на разходите и намаляване на бюджетния дефицит (до 5,9%, през 2011, 4,5%, през 2012 и под 3%, през 2013) (17). Впрочем, португалските власти успяха да «преизпълнят» този план, намалявайки дефицита до 4,5% още през 2011.

Друг ключов компонент на съгласуваната с ЕС и МВФ португалска антикризисна програма стана приватизацията на редица държавни банки и предприятия, като Banco Portoguese de Negosios, телекомуникационната корпорация Portugal Telecom, петролногазовата Galp Energia, енергийните EDP (Energias dePortugal) и REN (Redes Energeticas Nacionales), водещия национален авиопревозвач ТАР, летища, предприятия от жп сектора, пощите, застрахователния сектор, водоснабдяването и държавните телевизионни канали. Ще напомня само, че Galp и EDP са сред 200-те най-големи компании в Европа. Тоест, правителството на Педро Пасош Коельо подготви за приватизация впечатляващ пакет от активи, чието преминаване в частни ръце радикално ще промени структурата на собствеността в португалската икономика.

Безпрецедентен опит за затягане на коланите предприе и кабинетът на Мариано Рахой. В началото на април 2012, беше одобрен държавният бюджет на Испания за текущата година (18). Основната му задача е да се намали бюджетния дефицит от 8,5% до 5,3% от БВП, т.е. с 3,2% (над 32 млрд. евро) (19). За целта, правителството заложи в бюджета съкращаване на държавните разходи и стартира данъчни промени, предвиждащи повишаване на отделни такси и отмяната на редица субсидии и данъчни облекчения. Резултат от тези усилия трябва да стане намаляване разходите на централните органи на управлението с над 17,8 млрд. евро и ръст на постъпленията в хазната с 12,3 млрд. евро. Драматично бяха съкратени бюджетите на всички централни министерства. Така например, този на Министерството на икономиката беше съкратен с 19%, на образованието – с 21,2%, на финансите – с 22,9%, на развитието – на 34,6%, на външните работи – с 54,4%. Общото намаление е с 16,9% (т.е. от 79,2 до 65,8 млрд. евро).

Оценката за тази политика на сурови финансови икономии и съкращаване на държавните разходи съвсем не е еднозначна. Редица експерти и политици смятат, че подобен курс неизбежно ще доведе до по-нататъшен спад на предприемаческата активност в иберийските държави и така ще забави излизането им от кризата. Тази позиция се споделя в частност от носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругман. На свой ред, известният испански политик и дипломат Хавиер Солана отбелязва, че „икономиите на всяка цена са погрешна стратегия”, тъй като ограничават стимулите за растежа (20). Още по-остро се изказа бившият испански премиер Фелипе Гонсалес, според който „когато си готов да се бориш до смърт за сурови икономии, рискуваш накрая наистина да умреш” (21).

На практика, ситуацията е следната: тъй като в стремежа си да намали бюджетния дефицит държавата ограничава инвестиционните си програми, това провокира нова вълна на рецесия. Това състояние на депресия може да продължи неопределено дълго време, докато икономиките на иберийските държави не преминат най-сетне към нови технологични траектории на развитие и не разширят производството на иновационни стоки и услуги, търсени от локалните и световни пазари.

През май 2012, в Порто, се проведе ХХV испанско-португалска среща на върха, в която, наред с премиерите Мариано Рахой и Педро Пасош Коельо, участваха по осем техни министри. Паралелно се проведе среща на бизнесмени от двете страни, което придаде на мероприятието допълнителен практически смисъл. В резултат от преговорите бяха подписани 15 двустранни споразумения в такива сфери като трудовите отношения, образованието, риболова, спорта и т.н. (22). Това стана на фона на победата, на президентските избори във Франция, на кандидата на социалистите Франсоа Оланд, което промени силовия баланс в ЕС, отслабвайки позициите на привържениците на курса към сурови икономии, чиито основен изразител беше тандемът Меркел-Саркози.

Позицията на новия френски държавен глава по ключовите въпроси на европейското развитие, обещанието му за мащабни социални реформи и критиката срещу политиката на „затягане на коланите”, не можеше да не породи тревога у консервативно настроените лидери в Испания и Португалия. В същото време победата на френските социалисти се оказа „глътка въздух” за многобройните противници на курса към непрекъснато ограничаване на държавните разходи в двете страни. Очевидно, на Рахой и Пасош Коельо ще се наложи да градят конструктивни работни отношения с Оланд, на фона на очевидните и съществени различия по отношение на антикризисната политика, които съществуват между тях.

Очевидно обаче е и друго. Уклонът към политика на сурови икономии за сметка на икономическото развитие, пораждащ вълна от критики и растящи протести, следва да бъде коригиран и заменен от курс към стимулиране на стопанския растеж, поощряване на предприемаческата активност и увеличаване на инвестициите в реалния сектор на икономиката. Този императив несъмнено ще принуди Мадрид и Лисабон да внесат съществени корекции в политиката си за борба с кризата. Така или иначе, но магистралният път на Испания и Португалия е в руслото на общите усилия с партньорите им от ЕС за преодоляване на дълговата криза, създаване на нови механизми за финансово-икономическо сътрудничество и нормализация на ситуацията в еврозоната. В същото време, отслабването на позициите на ЕС и възходът на други международни играчи поставят нови предизвикателства пред иберийските държави, стимулирайки ги да интензифицират обмена извън пределите на Евросъюза.

Заключение

Анализът на икономиката и политиката на иберийските държави в глобалния контекст, позволява да направим следните изводи.

В годините, предшестващи кризата, Испания и Португалия не съумяха в пълна степен да капитализират резултатите от историческия си подем и в хода на последвалата рецесия понесоха тежки финансово-икономически и социални загуби. При това, иберийските държави навлязоха в своеобразен период на «бързо развиваща се политика», в който разнообразните инициативи и промени се сипят сякаш от рога на изобилието, променяйки живота на обществото буквално пред очите ни. В резултат от това, съвременното състояние на иберийските общества и структурите на властта се характеризира с редица черти, типични за системната криза. В обществото това намира израз в нарастващата умора и неприемане на мнозинството политически лидери, както и в появата на широки социални групи, склонни към протестни действия, които придобиват масов и антисистемен характер. За сегашните управляващи, кризата се материализира в отслабване на доверието от страна на населението, както и в загуба на ефективен политически контрол над ситуацията.

Разбира се, Испания и Португалия съвсем не са единствените страни, изправени пред задачата да изберат по-нататъшния път на социално-икономическото си развитие и оптималния профил (структура) на своето производство и износ. Именно в иберийските държави обаче, по време на кризата този проблем придоби особена острота. Днес е време ясно да бъде формулирана и реализирана на практика адекватна антикризисна политика, което няма да е никак лесно.

В стратегически план се налага да се осъществи фундаментална трансформация на иберийските икономики, да се препрофилира икономическата структура в полза на иновационно наситените отрасли. В същото време обаче, управляващите елити в Испания и Португалия са принудени да решават «на пожар» важни текущи задачи, както и да осъществяват курс на сурови икономии,, което отлага решаването на стратегическите задачи, затруднява модернизацията и не внушава особен оптимизъм.

Всичко това не означава, че курсът към иновационно развитие не стои на дневен ред, но истината е ,че преходът към него, на практика, се затормозява и може да се проточи неопределено дълго време. И тъкмо това е основното предизвикателство пред политическия, интелектуалния и икономически елит на иберийските държави. Другите предизвикателства са свързани с промените в международното положение на Испания и Португалия. За да могат успешно да излязат от кризата, иберийските държави се нуждаят от външни опорни точки. В същото време, в условията на сурови икономии на средства, основните външнополитически ресурси на Мадрид и Лисабон следва да се използват по-рационално и да се концентрират по основните направления на глобалните икономически връзки.

Бележки:

1. Europe in figures. Eurostat yearbook 2011, p. 578.

2. Banco de Portugal. Relatorio у contas 2010, p. 228.

3. Instituto Nacional de Estad?stica – www.ine.es

4. El Pa?s. Madrid, 22.01.2008.

5. По-подробно, виж: Яковлев П.П., Испания: период экономического кризиса и политических испытаний. - М., 2009.

6. Peninsula Ib?rica en cifras, 2011. Madrid, INE, 2011, p. 27.

7. Banco de Portugal. – http://www.bportugal.pt

8. Banco de Portugal. Boletim Estatistico, 5/2012, p. 178; Banco de Espana. Indicadores Economicos. – www.bde.es/

9. По-подробно, виж: Социальная Европа в XX веке, Под редакцията на М.В.Каргалова, М., 2011. Гл. 3.

10. По-подробно, виж: Яковлева Н.М., Яковлев П.П., Португалия: кризис на европейской периферии. - М., 2011.

11. Instituto Nacional de Estadistica – www.ine.es

12. По различни оценки, през 2000-те, имигрантите са осигурявали до 50% от испанския икономически растеж.

13. По-подробно, виж: Испания на фоне мирового кризиса / Отг. ред. П.П.Яковлев, М.: ИЛА РАН, 2011.

14. Характерен момент е, че според прогнозите, през 2013 от всички членки на ЕС, само Испания и Португалия (наред с Гърция) няма да излязат от рецесията.

15. Cinco Dias, 1.06.2012.

16. Виж: Яковлев П.П., Испания: образ кризиса и кризис образа //Латинская Америка, 2010, № 9,10.

17. Programme for Portugal – http://ec.europa.eu/economy_finance/eu_borrower/portugal/index_en.htm

18. Gobierno de Espana. Presupuestos Generales del Estado 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/

19. Впоследствиe се изясни, че през 2011 дефицитът е достигнал не 8,5%, а 8,9%, т.е. съкращаването на държавните разходи трябва да бъде още по-мащабно.

20. Javier Solana. Austeridad contra Europa // El Pai, 1.02.2012.

21.Felipe Gonz?lez: “La austeridad hasta la muerte conduce a la muerte” // El Pais, 4.05.2012.

22.ХХV Cumbre Luso-Espanola. 9 de mayo de 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/

23. http://www.vtb.ru/we/press-center/

24. http://news.kremlin.ru/ref_notes/973/print

25. Repsol compra la firma rusa Eurotek por 178 millones // Cinco D?as, 30.12.2011.

26. http://www.spain.mid.ru/sip ru/sip 218.html

* Авторът е ръководител на Центъра за иберийски изследвания към Института за Латинска Америка в Москва

Поръчай онлайн бр.4/2017