Кирил Шопов „Бразилия от Кастело Бранко до Дилма Русев.
Външна политика и вътрешен напредък”, 237 стр. , Издателство „Рива”, С.р 2011.
Безспорно, научният труд „Бразилия от Кастело Бранко до Дилма Русев. Външна политика и вътрешен напредък” представлява своеобразна кулминация в научноизследователската кариера на професор Кирил Шопов. Особено ценна в нея е изключително обилната емпирична информация, реализирана вследствие на дългогодишна изследователска дейност. Детайлите от бразилския вътрешнополитически живот, поставени като част от аргументационните блокове на отделните хипотези, доказват задълбоченото вникване в обекта на изследването. Използването на повече от 110 източника на португалски език придава невероятна изследователска „легитимност” и достоверно звучене на изводите и прогнозите на автора. Това качество на информацията се подсилва и с няколкомесечната специализация на проф. Шопов в самата Бразилия, където той осъществява професионални контакти със статута на теренни изследвания.
Втори много ценен аспект в творбата на автора е скрупольозният подбор на методологическия подход. Шопов е отдал предпочитание на контент-анализа с всички позитиви и негативи, произтичащи от това. Доминиращите критерии в неговия поглед са идеологическата обвързаност и произтичащата от нея специфика на прилаганата икономическа доктрина. Всъщност, именно този акт отличава дългогодишния преподавател и изследовател от дипломата-емпирик. Със сигурност, ако външната политика на Бразилия беше анализирана от външнополитически работник, крайният резултат щеше да изглежда по различен начин. Фактът, че Кирил Шопов има базово философско образование и важен натрупан опит в преподаването на теоретични политологични предмети, придава на изследванията му теоретични, фундаментални измерения. Особено силно е влиянието на познанията на проф. Шопов в областта на историята на политическите идеи, както и няколкогодишното преподаване на предметите „Сравнителен анализ на теориите за външна политика” и „Теория на международните отношения”. На практика, монографията е интересен продукт на системния подход на науката за международните отношения и хибрид между методиките на няколко дисциплини в рамките на научното направление „политически науки” – теория на външната политика, теория на международните отношения, история на международните отношения, история на политическите идеи и други.
Евристичният дух на изследователя Кирил Шопов е причина за изработването на интересна структура на монографията. Тя е съставена от четири основни части. Първата е наречена „Вместо увод”, а другите три хронологически анализират зигзагообразната еволюционна метаморфоза на Бразилия от страна от третия свят до регионална и световна сила. Достойнството на анализа е в извеждането на преден план на главната причина за невероятния възход на тази латиноамериканска държава – промяната на националната доктрина по време на управлението на Фернандо Енрике Кардозо. Проф. Шопов акцентира върху създаването на „теорията на зависимостта” от група високообразовани бразилски интелектуалци, един от който е самият Кордозо. Този идеен продукт представлява своеобразен бунт и достоверна за бразилското обществено съзнание алтернатива срещу класическите икономически теории, обясняващи субординацията между промишлените държави и държавите –доставчици на суровини и евтина работна ръка. Практически, авторът излага предимствата на критичния икономически подход към неолиберализма. Той отстоява мнението, че споменатата стопанска доктрина създава и постоянно захранва т.нар. „пазарен фундаментализъм”, който носи отговорността за съществуването на несправедливи социалноикономически диспропорции, както на национално, така и на международно равнище.
Прилагайки стриктно идейния методологически критерий, Шопов подробно проследява разместванията в пластовете сред левите интелектуални кръгове – привържениците на икономическия либерализъм и традиционната демокрация, от една страна, и догматичните марксисти, от друга. Важен извод за обществената легитимация на просперитета на нова Бразилия е, че лявата идеология, в целия й вътрешнополитически спектър, се явява катализатор на националното развитие и просперитет. В същото време, класическите десни идеологии в Бразилия се отъждествяват със зависимост от северноамериканските транснационални компании, експлоатацията на националните богатства, отминалата мизерия и ниския жизнен стандарт на мнозинството жители на страната.
Проф. Шопов прави и много интересен анализ на външнополитическата парадигма на правителството на Кардозо. Добре очертаните регионални и световни приоритети се посочват като една от важните предпоставки за израстването на Бразилия до статута на регионална, а впоследствие и до световна сила. Без да се маргинализират контактите с традиционния център в региона – САЩ, Кардозо стартира интензивни връзки със съседите Аржентина, Венецуела и другите държави от МЕРКОСУР, с Европейския съюз, със страните от Тихоокеанския регион (Япония, Корея, Тайланд, Сингапур и други) и със страните от четириъгълника Русия – Китай – Южна Африка – Индия. По този начин управляващите в Бразилия постигат националната формула на гъвкавата (но не безпринципна) външна политика, която в най-голяма степен постига удовлетворяването на националните интереси. Оригиналният изследовател внушава, че многостранната диференциация е печелившо средство в националния външнополитически процес. Примерът и опитът на Бразилия би могъл да се използва в много голяма степен и от родната дипломация.
Изключително приносен е анализът на проф. Кирил Шопов за епохата на управлението на Луис Игнасио Лула да Силва. Авторътразкрива формулата на поддържания статут на стожер на относително постоянна демократичност и, едновременно с това, на регионална стабилност в Южна Америка. Той поставя акцент върху МЕРКОСУР, впоследствие върху УНАСУЛ и най-вече върху интеграционния потенциал на двете организации. Авторът много добре долавя, че за разлика от всички предходни регионални организации „проектът МЕРКОСУР е успешен, тъй като издига икономическото развитие на Южния конус на качествено ново равнище”. Основната причина за това са големите геополитически амбиции на Бразилия за разпростирането на въпросния тип интеграция върху по-широки територии.
Паралелно с това обаче, проф. Шопов правилно акцентира и върху една от генетичните релации в политиката, а именно вътрешна – външна политика. Той много ясно фокусира вниманието си в теоретичната формула и, респективно, дава емпиричния пример с управлението на Лула да Силва. Изработената външнополитическа парадигма, основаваща се върху зачитането на многополюсния свят, равнопоставеността между всички държави и ненамесата на по-големите във вътрешните работи на по-малките страни прераства в поредното поетапно прагматизиране и откровеното икономизиране на външната политика на Бразилия. Това, от своя страна, допринася до ускоряването на икономическото развитие и логично до повишаването на жизнения стандарт в страната. По този начин съвременна Бразилия достига до статута на партньор и контрагент на САЩ и ЕС в такива външнополитически и външноикономически теми и контакти като тези с Ислямска република Иран по отношение на нейната ядрена програма, биогоривата, парниковите газове, нефтодобива, корабостроенето, военнопромишления комплекс, организирането на световни инициативи и други.
В духа на всяко изследване в областта на политическите науки, проф. Шопов дава своята прогноза за бъдещето. Той много точно обобщава, че Бразилия вече си е извоювала място на световен играч, преодолявайки регионалната конкуренция в лицето на Аржентина. Статутът на „заден двор” на САЩ отдавна е загърбен и процесите са необратими. Независимо от критиките на някои опозиционни фигури, например на бившия външен министър Селсо Лафер, отхвърлящ т.нар. „дипломация на престижа” на Лула и намиращ своето продължение през епохата на Дилма Русев, проф. Шопов е оптимист за възходящата линия на развитие на тази най-голяма латиноамериканска държава. В духа на коректната прогностика в международните отношения авторът очертава и потенциалните негативни сценарии за Бразилия. Все пак, със самочувствието на добър познавач на Латинска Америка, той обобщава, че колкото и да е емоционален манталитетът на хората от този континент, те отдавна са преминали „детската фаза” в развитието си и едва ли някога ще се върнат да търсят своя „настойник”.
С нетърпение очаквам следващите книги на проф. Шопов, вече в качеството му на утвърден латиноамериканист и тънък познавач на най-голямата държава в Латинска Америка - Бразилия. От подобен род изследвания имат нужда не само българската наука и широката експертна и студентска аудитория, но най-вече българската външнополитическа практика. Те играят ролята на мост, свързващ нашата страна с държавите, съумели да постигнат положителни политически, икономически и социални практики.
*Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”
{backbutton}
