От доста години насам години американските военни дискутират целесъобразността на антибунтовническите операции. Базирайки се на мнението, оформило се по време на Виетнамската война, мнозина в армията отдавна се съпротивляват на идеята за важността на този тип военни действия. Други обаче разглеждат въпросния тип операции като неизбежен елемент на бъдещите войни на Америка. Дебатите се водят между тези, които вярват, че целта на конвенционалните въоръжени сили е да победят конвенционалните армии на противника, и онези, които смятат, че традиционните военни конфликти все повече ще отстъпват място на конфликти от типа на антибунтовническите операции. В рамките на последните, целта на операцията е трансформацията на окупираната общност така, че да бъдат ерозирани позициите на бунтовниците.
Същността на на дебата
За да разберем същността на тези дебати, трябва да сме наясно, че антибунтовническите действия не са вид война – всъщност става дума за стратегия, използвана от непропорционално мощна конвенционална военна сила за воденето на асиметрична война. Както се разбира от названието им, този тип операции представляват отговор на бунтовническата действия – разновидност на асиметричния конфликт, в който неголеми групи, свързани с окупираната общност, се сражават с цел да победят превъзхождащите ги многократно по своята мощ конвенционални въоръжени сили на „окупатора”.
По правило, бунтовниците са изключително целеустремени (иначе са обречени на бързо поражение) и нерядко разузнаването им работи по-добре от това на чуждестранните окупатори. Неголеми бунтовнически групи, разполагащи с качествено разузнаване, могат да избягват стълкновенията с преследващите ги по-мощни конвенционални въоръжени сили на противника и да им нанасят удари, когато и където те решат. Бунтовниците рядко питаят надежди, че ще успеят да победят окупационните сили в пряк военен сблъсък с тях. Всъщност, основната им предпоставка е, че окупаторите не са заинтересовани от проточването на военните действия, затова с течение на времето неспособността им да победят бунтовниците ще ги накара да се оттеглят.
Според теоретиците на антибунтовническите действия, силата на бунтовническите движения е в тесните връзки между бунтовниците и останалото население. Тези връзки формират основата за тяхната логистика и разузнавателната им мрежа. Освен това, те им осигуряват убежище, което позволява на бунтовниците да се сливат с местното население и да „изчезват”, когато натискът от страна на окупационните сили стане прекалено силен. Затова антибунтовническата стратегия акцентира върху разрушаването на тези връзки, което се смята за задължително условие. За целта е необходимо на местното население да се предложат достатъчно сериозни икономически стимули, т.е. да се постигне сделка с неговите лидери, като в същото време се гарантира необходимата защита на населението от бунтовниците, които могат да предприемат наказателни операции в отговор на сътрудничеството му с окупационните части.
Слабостта на антибунтовническата стратегия (и теория) е в предпоставката, че населението ще се отдръпне от бунтовниците, водено от икономически мотиви, или пък, че силите, осъществяващи антибунтовническите операции, ще могат да защитят местните хора от отмъщението на бунтовниците. Някои ценности, като например религията или национализма, са изключително важни за определени общества, а способността на окупационната сила да ги промени е минимална. В случая няма значение, колко полезна, искрена и приятелски настроена може да бъде тя.
Нещо повече, защитата на населението от бунтовниците е изключително тежка задача. Защото бунтовниците обикновено са мъже, братя или деца на мирните граждани. Местното население може да се стреми да получи икономическите стимули, предлагани му от окупаторите, но това не означава, че гражданите ще предадат или съзнателно ще изложат на опасност своите приятели и роднини. В края на краищата, предположението, че тълпа чужденци (пък макар и въоръжени) могат да направят нещо повече от това да сплашат местното население е илюзорна, а и степента на самото сплашване е съмнителна.
Има ли алтернатива на антибунтовническите операции?
Разбира се, съществува и друго измерение на асиметричната война, включващо партизанската война и специалните операции. В рамките на този тип война, добре подготвени сили от лека пехота се стоварват с конкретна мисия и не зависят от местното население. Точно обратното, те избягват тези контакти, разчитайки на собствените си запаси, или на такива, получени при минимални контакти с местното население. Показателно е, че всяка от страните може да използва подобна тактика. А най-важното при оценката на партизанската война, от гледната точка на антибунтовническата стратегия, е, че тази тактика не е подходяща само за бунтовниците. Тя може да се окаже потенциална алтернатива и за силите, осъществяващи антибунтовническите операции.
Виетнам, Ирак и Афганистан демонстрираха, че американските военни не са особено добри в осъществяването на антибунтовнически операции. Тоест, САЩ очевидно следва да подобрят качеството на този тип военни действия, макар да са налице твърде малко предпоставки това да се случи. В същото време обаче, съществува и друг вариант за водене на войната с помощта на сухопътни отряди и тъкмо в този вид операции американската армия е достатъчно силна. Този алтернативен вариант не акцентира върху привличането на местното население на своя страна, той предполага постигането на съвсем конкретни военни цели: от разрушаването на определени обекти, до сплашване, въвличане във военни действия и евентуално унищожаване на противниковите сили, включително бунтовниците.
Специалните части са изключително полезни за постигането на подобни цели, но следва да разчитаме и на други. Например, на Корпуса на морската пехота на САЩ. Вместо да окупират дадена територия и със сигурност вместо да се опитват да променят общественото мнение там, специалните части реализират обичайните за тях мисии, разделени на относително малки групи. Целта им е използването на военна сила в рамките на съвсем конкретна задача, избягвайки контакта с местното население и нанасяйки удар по силите и обектите на противника. Отличен пример за това са антитерористичните операции или щурмуването на конкретни обекти.
Подобни операции са икономически изгодни и не налагат окупацията на някаква територия. И, което е по-важното, те се разработват така, че да не доведат до сериозни политически последици – това своеобразно проклятие на продължителните антибунтовнически операции. Тоест, алтернативата на антибунтовническите действия е да се избягва окупацията и да се залага на щателно подготвени ограничени мисии.
За да илюстрираме, какво точно представляват този тип операции, ще използваме за пример това, което смятаме за една от най-сериозните очертаващи се заплахи: възможността недържавни играчи да се сдобият със системи от противокорабни ракети с наземно базиране. Глобализацията води до непрекъснато разрастване на морската търговия. Вече станахме свидетели на масовото разпространение на различни видове оръжие сред недържавните играчи. Затова лесно можем да си представим, че следващите такива оръжия ще станат подвижните противокорабни ракетни установки с наземно базиране. Една партизанска или бунтовническа групировка, въоръжена с подобни системи, може лесно да се придвижва в крайбрежните джунгли и да нанесе в подходящ момент удар по разположени в близост военни кораби. На практика, вече станахме свидетели на няколко подобни инциденти, при които различни групи използваха сходна тактика. „Хизбула” например, действаше именно по този начин по време на сблъсъка си с Израел, през 2006. Пиратите край бреговете на Африка представляват сериозна недържавна заплаха за морските товарни превози, макар че все още не са използвали това оръжие. Подобна възможност съществува и, ако бъдат използвани моторници с терористи-самоубийци, отплували от бреговете на Йемен например.
В света е пълно с тесни морски проливи – в подобно „гърло на бутилка” движението на корабите е ограничено и те се намират в обсега на противокорабните системи, разположени на брега. Някои проливи, например Ормузкият, Малакският и Гибралтарският, са природни образувания, докато Суецкият и Панамският канали са човешко дело и са изключително уязвими, дори ако се използват по-малко сложни видове въоръжения, отколкото противокорабните ракети. Тези морски проливи, както и други важни брегови зони, демонстрират уязвимостта на цялата световна икономика от държавните и недържавни играчи в международните отношения. Евентуалното им овладяване би станало логичен преход към следващото (след пиратството) ниво в ескалацията на тероризма.
Този проблем не може да се реши само с предоставянето на военноморска охрана за защита на търговските кораби. Защото въпросната охрана вероятно няма дори да е в състояние да атакува намиращите се на сушата агресори, чието точно местонахождения няма да е ясно. Нанасянето на въздушни удари е възможно, но (ако си припомним например опита от Косово) вече сме наясно, че маскировката често се оказва достатъчно ефективно средство за борба с въздушните атаки, независимо от всичките и недостатъци.
В тези условия ще са необходими различни по размер самостоятелни отряди. Американските морски пехотинци, разполагащи с достъчно сили за да се противопоставят на противниците си на сравнително голяма територия, са изключително подходящи за този тип операции.Групите със специално предназначение могат да бъдат използвани за унищожаването на обозначени неподвижни физически обекти, в същото време осъществяването на морски десанти на различни по размери отряди може да гарантира откриването и ликвидирането на бунтовниците и терористите, намиращи се в постоянно движение и прегрупиращи се непрекъснато. И тъй като това ще бъдат както наземни, така и морски операции, изключително важно е координирането на усилията на военноморските и сухопътните сили. Този тип мисии очевидно са по силите на морските пехотинци, при това е доста вероятно те да започнат да се реализират съвсем скоро.
Цитираният по-горе пример с ракетите е само една от множеството възможни мисии против недържавните играчи, които могат да бъдат възложени на малки отряди, при реализация на сценария за „смесените” военни действия. Този тип мисии ще помогнат да се избегнат грешките на досегашните антибунтовнически операции. Нещо повече, това ще даде възможност на силите, действащи на място, да различават целите, маскировката и невинните жертви, без да се налага отказ от използването на безпилотни самолети и други подобни средства.
Въпросът не е в избора между „равноправния” военен конфликт и антибунтовническите действия. Макар и да стават все по-редки, традиционните военни конфликти продължават да бъдат заплаха за съществуването на всяка една държава. Истинската задача е да се обезпечи военната мисия със съразмерни ресурси, без при това да се налага окупацията на страната или, което е още по-лошо, нейната трансформация.
Мащабите и мисията
Истината е, че въпросът за това, какво точно правителство управлява (или ще управлява) Афганистан, не влияе върху националните интереси на САЩ. Тези интереси изискват в Афганистан да не се планират, организират или осъществяват терористични действия. А за да се постигне това, не е необходима окупацията на страната или трансформацията на социалната и структура. Необходимите действия ще варират според случая, но основното е ограничаване нивото на ангажираност на САЩ във всеки отделен конфликт до минималното възможно. В полза на това ще изтъкна три основни причини. На първо място, подобна стратегия за сдържане съдейства за определяне на такава цел на мисията, която да е реално постижима. Това предполага трезво отношение към задачата. Нещо повече, при минимизацията на нивото на ангажираност може да се избегне сценарият, при който целесъобразното изтегляне на войските се смята за политически невъзможно. И последното: това ще позволи да се избегнат кошмарните последици от обречените опити да се промени цялата страна, т.е. от глупавото „държавно строителство”.
В бъдеще, традиционната военна интервенция трябва да се превърне в изключително рядко събитие и когато все пак се случи, тя следва да е съразмерна с поставената цел. В споменатия по-горе сценарий с морските проливи, целта не е да бъдат победени бунтовниците, защото бунтовническото движение не може да бъде ликвидирано без окупация и без последваща трансформация на окупираното общество. Целта в случая е да се предотврати използването на ракетни установки с наземно базиране против минаващите през въпросните проливи кораби. Мисията за унищожаването на тези установки лесно може да бъде оправдана от военна гледна точка, тъй като с нейна помощ може да се избегне окупационната война. Съшествуват достатъчно ефективни средства за противодействие на бунтовниците без да се налага провеждането на антибунтовнически операции.
Въпросните операции предполагат използването на малки отряди, които могат с различни средства да бъдат прехвърлени в съответната зона. Те трябва да са в състояние да използват различна степен на сила, според конкретната необходимост. Изпратените на подобна мисия сили следва да имат възможност да се оттеглят, без при това да напускат зоната на бойните действия. В този случай, няма да им се налага да се разполагат без необходимост в непосредствената зона на конфликта, да търпят загуби в сражения или да се сражават за постигането на второстепенни цели и (което в този случай е неизбежно) против мирното население. С други думи, мисията не трябва да води до политически последици, които биха могли да се избегнат.
Главното е да признаем провала на антибунтовническите действия, да осъзнаем, че войната се води на различни равнища и, че всяка отделна военна група трябва да може да се адаптира към мисията, като в идеалния случай тя действа без наличието на големи наземни обекти и без да се налага да поема окупационни функции.
Сегашните дебати за антибунтовническата стратегия и действия са повод много сериозно да се замислим не само за „мащабите” на използваните военни сили, но и за това, че мисията следва да включва окупацията на една или друга територия само в най-краен случай. Окупацията винаги поражда съпротива, а съпротивата – ответни атаки, които пък, на свой ред, водят до осъществяването на антибунтовнически операции. За разлика от нея, бързите десантни операции (обикновено откъм морето) могат да улеснят рационалното стратегическо и оперативно планиране, както и стратегиите за прекратяване на войната. Защото една война може много по-лесно да приключи, ако за това е необходимо просто военните кораби да напуснат бреговете на съответната държава.
Разбира се, не всички войни могат да се водят по този начин. Но в случаите, когато използването на подобна стратегия изглежда неподходящо, ситуацията следва да бъде анализирана много внимателно. Защото, както показва собственият ни опит, историята на американските антибунтовнически войни не внушава особен оптимизъм.
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
{backbutton}
