Потребителски рейтинг: 5 / 5

Днешните български земи са заселени от дълбока древност. Човекът се появява в нашите земи през новокаменната епоха, чието начало се отнася към края на шестото хилядолетие преди Христа. През този период са заселени най-удобните за живот и най-плодородните части. През последвалите няколко хиляди години на тези земи се сменят различни народи, култури, езици, религии, държави. Това развитие се отличава както с черти, присъщи на човешката цивилизация, като цяло, така и с определена специфика.

През втората половина на VІІ век се създава българска държава на Балканския полуостров. Развитието на Европейския Югоизток неизменно е свързано с нея, независимо от историческите превратности.

Развитието на населението в съвременните граници на България, а и в тези от съответната епоха, също следва историческите превратности. Първоначално, броят на населението нараства бавно, като през последните векове преди Христа растежът се ускорява. Същевременно, през първите векове след Христа населението на тези територии намалява 2-3 пъти, както и в повечето антични държави през това време.

През първите векове след създаването си, българската държава е във възход. Това е държава на предимно свободни хора, държащи на своята собственост и семейства. Броят на населението също расте. Последното осигурява многобройност на българската войска и, наред с други фактори, способства за нейните победи.

След падането на българската държава под властта на Византия, през ХІ век, и нашествията на норманите, кръстоносните походи и т.н. условията за растеж на населението не са благоприятни. Броят му вероятно е намалявал и абсолютно.

След възстановяването на българската държава през 1185 има както относително благоприятни периоди за растеж на населението, така и неблагоприятни.

Върху растежа на населението и състава му особено тежко се отразява османското нашествие на Балканския полуостров през ХІV век. Българските земи са на кръстопътя на завоевателните походи. Обширни гъсто заселени преди това области, като Тракийската низина например, запустяват. Подобно е положението в Дунавската равнина и други области. Част от населението е отвлечено в робство, като военна плячка, други са избити, а трети напускат тези земи, вливайки се през следващите векове в състава на други народи. Оцелялото население се оттегля предимно в полупланинските и планинските райони. Османското завоюване на българските земи не трябва да се разглежда като еднократен акт, продължил няколко месеци и дори няколко години. То продължава десетилетия, защото османската държава не е имала необходимия човешки ресурс, за да го направи за кратък интервал от време. Намаляването на населението вероятно е продължило до средата на ХV век, или поне така е било в отделни области. В резултат на всички тези процеси, броят на българското население намалява повече от два пъти, което без съмнение е голяма загуба за неговия потенциал.

През следващите четири-пет века българската народност възстановява своя предишен брой и го надминава, като се превръща в най-многобройния етнос на Балканския полуостров. Увеличението на този брой щеше да бъде много по-голямо, ако против това не действаха някои процеси. По-важните от тях са:

-           продължаващо изселване на българи към Влашко и Молдова, а по-късно и към Русия (Бесарабия), Сърбия и др.;

-           единични и масови помюсюлманчвания, завършващи в повечето случаи с вливане във формиращата се народност на османските турци;

-           отнемане на деца чрез т.нар. “кръвен данък”;

-           преселване на цели села в Мала Азия и др.

Чрез първия процес, прякото намаление е с около 0,8-1 млн. лица (1). За втория процес може да се съди от факта, че в началото на ХVІ век (1520-1535) относителният дял на мюсюлманските домакинства върху сегашната (приблизително) територия на България е около 20%, а мюсюлманите, към 1875, са 39% от населението.(2,3). Това прави около 0,5-1 млн. лица, независимо че има известен брой преселници-мюсюлмани през ХІХ век от Русия (главно черкези и татари). Предполага се, че отнетите деца чрез кръвен данък са 0,5 млн., от които поне половината са от днешните български земи. Поне няколко десетки хиляди души са преселени в Мала Азия. Общо, посочените загуби за българския народ са приблизително 1,6-2,3млн. души. Тук не се включва евентуалният прираст от изселилите се в други страни през обсъждания период. Въпреки тези неблагоприятни условия, броят на българското население расте.

Демографските процеси в Третото Българско Царство

Руско-турската война от 1877-1878 променя статуквото на Балканския полуостров в много отношения, включително и в демографско. След почти пет века отново се възражда българската държава. Сан-Стефанска България обхваща около 80% от българските земи и около 83% от броя на етническите българи, на юг от Дунав. За съжаление, договорът от Сан-Стефано не е приложен, което поражда през следващите десетилетия много конфликти между балканските държави, чиито последици продължават, в различна степен, да изострят понякога отношенията между тях.

Освободителната война предизвиква значителни миграции на населението – на мюсюлмани (предимно турци и черкези) към останалите части на Османската империя и на християни (предимно българи, но също гърци, арменци и др.) към новоосвободените български земи (4). Този процес продължава с различна интензивност и през следващите десетилетия и не е затихнал изцяло и до днес.

След Съединението на двете български държави през 1885, постепенно започва възходящо икономическо и социално развитие на българския народ. То се отразява и на демографските процеси. Това възходящо развитие е прекъснато от водените през периода 1912-1919 войни за национално обединение. Преките загуби от тях са над 150 хил. убити. Същевременно, косвените загуби, само от намаляване броя на живородените, са много по-големи. През този период той е с 80-90 хил. по-малък от предвоенните и следвоенните години (5).Това прави загуби от 400-450 хил. Общо, с преките загуби, броят достига 600 хил. Така, демографският потенциал на българското население не може да се осъществи изцяло. Последното се отразява много отрицателно върху растежа на населението.

Настъпват и някои качествени промени. В резултат на войните, България губи български територии, като Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия, а получава територии с предимно мюсюлманско население (по-голяма част от които са етнически турци). От всички територии, останали в съседните държави, към България се устремяват бежанци, които са почти изцяло етнически българи. Такива идват и от Съветска Русия след Гражданската война там (предимно руснаци, украинци и представители на северокавказките народи). Същевременно, продължава процесът на изселване на мюсюлмани към новосъздадената Република Турция (при първото преброяване на населението, през 1927, 628 хил. лица посочват, че са родени в България). В количествено отношение двата потока почти се компенсират взаимно и в такъв смисъл не се отразяват пряко върху растежа на населението. По-важното е, че се създава психологическа нагласа страната да не бъде напускана, независимо от настъпилата в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век световна икономическа криза. Българското общество е отчаяно, че националният идеал не може да бъде постигнат. Настъпва постепенен спад в естествения прираст на населението и забавяне на неговия растеж.

Нова надежда се поражда в началото на 40-те години на ХХ век. На България е върната по мирен път Южна Добруджа (1940). След влизането на страната в Тристранния пакт, през 1941, тя получава администрирането на по-голямата част от териториите, населени с етнически българи. Територията и нараства до 153 хил. км2, а населението до 8,9 млн.

Демографският модел на “социалистическа” България

Тази благоприятна ситуация е прекъсната през 1944. Постепенно, страната попада напълно в съветската зона на влияние. Възприема се изцяло моделът на социално-икономическо развитие, характерен за Съветския съюз, който тогава е доста по-назад от България в това отношение. Това не подминава и развитието на населението. По-неприятното е, че съветският демографски модел вече е доказал своята несъстоятелност.

Започва ускорена индустриализация и в повечето случаи насилствена колективизация на селското стопанство, репресии срещу политическите противници. Предизвиква се огромна по размер за България вътрешна миграция на населението, първоначално от селата в по-малките градове, а по-късно и към по-големите градове. За по-малко от 20 години, над 3,2 млн. лица сменят местожителството си. Градовете не са подготвени за тази вълна, по отношение на жилища, детски градини и ясли, училища и други обекти. Не е добре развита и пътната мрежа. Разкъсват се традиционните семейни и други връзки. Налага се моделът на “всеобщата трудова заетост”, който засяга най-силно жените. В някои райони се създава диспропорция на половете сред лицата в младите възрасти. Още тогава се залагат подводните камъни за бъдещата демографска криза на България.

През 1966, раждаемостта достига най-ниското си равнище, в сравнение с предходните периоди .- 14,9‰. Правителството прави опит да оптимизира този процес (6). За съжаление, ефектът е краткотраен и се дължи предимно на общата забрана на абортите. Той има и отрицателни последици. Няколкото десетки хиляди допълнителни живородени деца изискват и допълнителни детски градини и ясли, училища, допълнителни работни места за тези обекти, жилищни нужди и др., които след няколко години ще бъдат ненужни. Само на няколко пъти има значителна по размер външна миграция, която е почти едностранна – само изселвания от страната. По-голямата част от изселниците са към Република Турция.

Всичко това забавя растежа на населението, като цяло. Все пак, макар и със забавени темпове, този растеж продължава до началото на 90-те години на ХХ век.

Демографската криза на прехода

С промените в социално-икономическата ориентация на страната, в началото на 90-те години на ХХ век, настъпват и драстични промени във възпроизводството на населението. Раждаемостта спада до неподозирани дотогава равнища, а смъртността започва да се повишава, ставайки по-висока от раждаемостта. В резултат започва намаляване на абсолютния брой на населението. Наред с естественото движение, определена роля тук играят и миграционните процеси – изселване от страната предимно на лица от по-млади възрастови групи, чийто бъдещи деца също остават извън България (7). Извършва се концентрация на населението в големите градове на страната: София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора и други. Неблагоприятното е, че това става предимно за сметка на населението от селата и по-малките градове. По такъв начин редица райони (особено гранични) остават с много малка гъстота на населението и те постепенно опустяват. Последното е от значение и за националната сигурност на страната.

Неблагоприятни последици от това положение са влошената възрастова структура, нарастването на лицата в пенсионна възраст, натовареността на заетите лица и др., което неминуемо ще се отрази върху бъдещото цялостно развитие на България. За изменение на положението е приета и национална стратегия (8).

Абсолютното и относително изменение на населението върху съвременната територия на България може да се проследи в таблица 1. Визуално, тези промените са представени на фигура 1.

Това, което вълнува в настоящия момент българското общество, е бъдещото състояние на населението. Подробна прогноза за броя на населението и неговия състав по пол, възраст и териториално разпространение, до 2060, е разработена от Националния статистически институт (НСИ). Тя е разработена в три варианта: I вариант – целеви; II вариант - относително ускоряване на растежа на населението; III вариант - относително забавяне на растежа. Изменението на общия брой на населението по трите варианта може да се проследи в Таблица 1.

Бъдещето на българския етнос

Друга тема, която задържа общественото внимание, е дали в бъдеще етническите съотношения няма да се изменят драстично и българският етнос да се окаже не най-многобройния в страната.

През 90-те години на ХХ век е най-голямото намаление на растежа на населението. Ако се направи прогноза чрез екстраполиране на средногодишния темп на прираст (намаление) между 1992 и 2001, се получават следните резултати. Общо за страната има средногодишно намаление с 0,82 %, за българския етнос – с 1,07 %, за турския етнос – с 0,83 %, а за ромския (циганския) етнос има средногодишно увеличение с 2,06 %. През 2001, по Закона за преброяването може да има ”несамоопределили се”. По своите характеристики те са много близки до българския етнос. Тогава при българския етнос, плюс “несамоопределили се” и “неотговорили”, намалението е с 0,93 %.

При това положение, се получава ,че общият брой на населението към 2050 ще бъде 5 295 487 души, а към 2060 – 4 873 406 души. Той е доста по-малък от прогнозата на НСИ, разработена с по-прецизни демографски методи, дори по ІІІ (песимистичен) вариант – съответно 5 654 901 и 5 166 268. Това се дължи на факта, че средногодишното намаление за периода 2001-2009 е много по-малко.При българския етнос се получават следните числа: за 2050 – 3 933 970, или 74,3% от общото население, и за 2060 – съответно 3 533 727, или 72,5%. За турския етнос съответните величини са: 2050 – 495 533, или 9,3 %; 2060 – 455 648, или 9,4 %. При ромския (цигански) етнос резултатът е: 2050 – 1 008 946, или 19,1%, и 2060 г. – 1 237 459, или 25,4 %.

При българския етнос, плюс “несамоопределили се” и “неотговорили”, резултатът е: 2050 – 4 274 920, или 80,8 %, 2060 – 3 895 351, или 79,9 %.

Дори при тези груби оценки, се очаква българският етнос все пак да бъде преобладаващ в страната. Общият сбор от броя и от относителните дялове не дават, съответно, общия брой на населението и 100%, защото не са отчетени редица фактори, като възрастовия състав, намалението на раждаемостта, средната продължителност на предстоящия живот и много други, които се различават при отделните етноси (9).

Разбира се, всичко това не означава, че не трябва да се вземат мерки за ограничаване намаляването на абсолютния брой на лицата, принадлежащи към българския етнос и да не се спрат, или поне ограничат, негативните процеси от различен вид в това отношение.

Подобни прогнози обикновено служат като основа за провежданата политика в определената област, а не като напълно очаквана реализация, защото условията, при които са разработени, могат бързо да се променят. Установено е, че прогнози за интервал по-дълъг от 5 години, почти не се осъществяват.

Необходимата държавна политика

В светлината на казаното дотук, кои биха могли да бъдат главните направления на държавната политика за промяна на неблагоприятното положение. Някои от тях са:

Имиграционна политика: привличане на лица от български етнос от съседни или по-далечни страни, особено където са по-малобройни и заплашени от асимилация (напр. Таджикистан, Туркменистан и др.); създаване на условия за връщане на лица от български произход, емигрирали в други страни и техни потомци; при изчерпване на посочения ресурс да се привличат от други страни лица, близки по език и култура до българите; в краен случай да се привличат и приемат лица, изповядващи основната (християнска) религия. За целта е необходимо да се създадат благоприятни условия за привличане и пребиваване – жилища, работа, продължаване на образованието, олекотена процедура за получаване на българско гражданство и др. Биха могли да се използват парични фондове от Европейския съюз и (или) да се създаде специален фонд от вътрешни ресурси.

Политика за снижаване на смъртността: свеждане до възможно най-ниския предел на смъртните случаи от външни причини – пътно-транспортни произшествия, трудови злополуки, убийства и т.н.; ограничаване употребата на наркотици и нейните последици, тютюнопушенето, прекомерната употреба на алкохол; профилактика за ранно откриване на различни заболявания, довеждащи до преждевременна смърт и др. Непременно трябва да се отбележи, че в снижаването на смъртността съществува голям резерв. Същевременно, това снижаване може в някои от посочените случаи да се постигне и принудително. За целта, съществуващата нормативна база от закони, правилници и наредби трябва да се прилага с пълната строгост. Освен опитите да се прекъснат каналите за внасяне, производство и разпространение на наркотици, държавата следва по-активно да се намесва в своевременното лекуване на последиците чрез създаване и поддържане на подходящи лечебни заведения.

Политика на поощряване на раждаемостта: създаване на всички условия за нормално отглеждане на децата преди всичко в семейна среда; предотвратяване на ражданията в прекалено млада възраст; криминилизиране изоставянето на деца от техните майки; профилактика и лекуване на безплодието и много други. Трябва да се отбележи, че за действия в част от тези направления вече съществува нормативна база, но тя трябва да се прилага по-настоятелно. Същевременно, при поощряването на раждаемостта е по-трудно да се постигнат резултати, тъй като някои мероприятия се основават само на доброволни действия на лицата, към които са насочени.

Други политики в социалната област. Тук има още много да се желае и да се направи. Би могло да се помисли в някои направления като: разработване и приемане на закон за скитничеството; изтърпяване на някои наказания чрез общественополезен труд; прекратяване на политиката да се дават социални помощи и да се разработват и финансират проекти, насочени към определени общности, като цяло - например към ромската (циганската). Този подход е в противоречие с вижданията в самия ЕС, но се поддържа неизвестно защо именно от неговите институции. Тук, подходът трябва да е строго индивидуален. Необходимо е да се дава шанс само на тези, които искрено желаят и се стараят да променят поведението си към по-добро. В противен случай ще се постигне точно обратният резултат, като ще се пропилее (и ще продължи да се пропилява) огромен финансов ресурс без никаква реална полза. Трябва да се отбележи, че правителството на България вече работи по някои от тези направления, което вдъхва известна надежда за бъдещето на нацията ни.

Бележки:

1. Трайков, В., Н. Жечев (1986) Българската емиграция в Румъния ХІV век – 1878 година и участието й в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския народ. С., Наука и изкуство, с. 151-155.

2. Тодоров, Н. (1972) Балканският град – ХV-ХІХ век. С., Наука и изкуство, с. 50.

3. Тотев, Ан. (1982) Ценен документ за историческата етническа демография на Балканския полуостров. - Исторически преглед, кн.5, с. 105-113.

4. Никитин, С. А. (1966) Данные русской переписи 1879 г. о численности и наицональном составе населения болгарского города.- Славянское возрождение: сборник статей и материалов. Москва, Наука, с.83-103.

5. Статистически годишник на Българското царство: 1923-1924 (1925) С., Главна дирекция на статистиката, табл.1, с.А113.

6. Указ за насърчаване на раждаемостта (1968) Държавен вестник, бр. 2.

7. Вътрешна и външна миграция на населението в България. www.nsi.bg/Census/Vivmigr.htm.

8. Национална стратегия за демографско развитие на Република България 2006-2020 (2007) М-во на труда и социалната политика, UNFPA (Фонд на ООН за население), Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към МС, БАН, НСИ. София.

9. Аркадиев, Д. (2008) Демографска политика и възпроизводство на основните етноси в България.- Сб. България в ЕС: първи резултати. С., Горекс Прес, с. 149-157.

* Преподовател по статистика и демография във  ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”- Велико Търново, статията му се базира на доклада, изнесен на семинара “Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни 2010 и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация “Българско общество”, Русенски университет “А. Кънчев” и др.

В средата на юни 2010, говорителят на германското Външно министерство обяви, че министър Гидо Вестервеле ще информира французите и поляците за съвместното предложение относно „руско-европейското сътрудничество в сферата на сигурността”. Както е известно, това предложение дойде в резултат от преговорите между канцлера на Германия Ангела Меркел и руския президент Дмитрий Медведев, провели се през юни, и се базира на проекта, подготвен от Русия през 2008. Ето какво заяви, в тази връзка, говорителят на германското Външно министерство Андреас Пешке: „Искаме подробно да разгледаме и обсъдим въпроса в рамките на Ваймарскияа триъгълник (Франция – Германия – Полша) и в присъствието на руския външен министър”.

На пръв поглед, формулираното от Меркел и Медведев предложение изглежда най-вече структурно. В него се говори за дискусиите по въпросите на сигурността, засягащи конкретни проблемни точки, на ниво министри, а не посланици. Освен това се повдига въпросът за създаването на комисия, включваща външния министър на ЕС Катрин Аштън и руския външен министър Сергей Лавров.

Всичко това изглежда съвсем нормално, ако не се замислим за три важни неща. На първо място, предложенията за задълбочаване на отношенията между Русия и ЕС са поставени на масата от няколко години, но досега нямаше кой знае какъв прогрес по този въпрос. На второ място, германците се ангажираха с тази инициатива в момент, когато външната политика на Германия преживява сериозни промени. И, на трето място, решението да бъде обсъден този въпрос с Франция и Полша говори, че германците се отнасят крайно внимателно към разглежданите геополитически проблеми, които са изключително важни и сложни.

Преразглеждането на основната стратегия

Икономическата криза в Европа принуди германците, както впрочем и останалите европейци, да преразгледат основите на досегашната си стратегия. От края на Втората световна война насам, Германия винаги е преследвала две основни общонационални цели. Първата е поддържането на тесни взаимоотношения с французите, както и с останалата Европа, за да бъде отстранена заплахата от нова война. След 1870, Германия на три пъти воюва с Франция и в нейна основна цел се превърна недопускането на още една война. Втората цел е икономическият просперитет. Германия не е забравила периода на Голямата депресия и се стреми да не допусне възраждането на милитаризма (както в онзи период, в началото на 30-те години), като в тази връзка натрапчиво преследва идеята за икономическо развитие и създаване на проспериращо общество. Германците стигнаха до извода, че създаването на интегрирана икономическа структура в Европа ще помогне за постигането и на двете цели, тъй като подобен алианс ще съдейства за тясното сближаване между Германия и Франция и, в същото време, ще доведе до формирането на търговски блок, гарантиращ просперитета и икономическия растеж.

Но, събитията, случили се след финансовата криза от 2008, разколебаха доверието на Германия към Европейския съюз, като инструмент за просперитет. До 2008, Европа действително преживяваше период на невиждано благоденствие, в рамките на който Западна Германия успя и да се обедини с Източна, и да гарантира дълговременното си развитие. ЕС започна да изглежда като магическа машина, автоматично произвеждаща просперитет и политическа стабилност.

След 2008, тази представа доста се промени, а чувството за уязвимост и незащитеност нарасна с началото на кризата в Гърция и средиземноморските държави-членки на ЕС. Германците бяха неприятно изненадани от факта, че за да бъде спасено еврото и европейската икономика, ще им се наложи да преглътнат гръцката разточителност и прахосничество и да поемат разходите по покриването им. Това не само породи силна съпротива сред германското общество, но и провокира доста въпроси към правителството на страната. Целта на ЕС (поне както я разбираха в Берлин) беше да гарантира германския просперитет. Но, ако бъдещето на Европа е в това, тя да бъде финансирана и спасявана от Германия – с други думи, ако богатствата и материалните блага ще потекат от Германия към Европа – аргументите в полза на европейската интеграция няма как да не отслабнат.

Разбира се, германците не са готови да се откажат от европейската интеграция, осигурила на страната им 65 мирни години. В същото време обаче, те са склонни да помислят за евентуални корекции на системата, в която действа и живее Европа, особено в икономически план. Европа, в която германското благополучие може да бъде поставено под въпрос заради лошата бюджетна практика на Гърция, несъмнено се нуждае от промяна.

Руското притегляне

Базирайки се на реалните си икономически интереси, германците неизбежно си припомнят своите взаимоотношения с Русия. В момента тази страна осигурява доставката в Германия на почти 40% от необходимия и природен газ. Без руските енергоносители, германската икономика би се оказала в много трудно положение. В същото време, Русия се нуждае от технологии и специални знания за развитието на собствената си икономика и преодоляване на примитивния статут на суровинен износител. Освен това, населението на Германия намалява и може да достигне равнище, когато вече няма да гарантира нормалното функциониране на националната икономика. В същото време, Берлин не иска да увеличава броя на имигрантите, опасявайки се от ръст на социалната нестабилност. В Русия населението също намалява, но все пак там е налице излишък на работна ръка, предвид икономическите потребности на страната, и тази ситуация ще се запази още доста дълго. Немските инвестиции в Русия позволяват на Германия да си осигури необходимата работна сила, без да прибягва до имиграция, а просто прехвърляйки част от производството на изток.

Германците развиваха икономическите си отношения с Москва още преди разпадането на Съветския съюз, но кризата в Гърция ги принуди да преразгледат отношенията си с Русия. Ако ЕС продължи все повече да се превръща в капан, попадайки в който Германия ще трябва постоянно да субсидира останалата част на Европа и, при положение, че самодостатъчната и автономна германска икономика не е възможна, очевидно страната се нуждае от друга стратегия. Която следва да включва два основни елемента. Първият е да се опита да постигне преструктурирането на ЕС, така че Германия да бъде защитена от погрешната вътрешна политика на другите страни-членки. Вторият е свързан с това, че ако ЕС наистина върви към продължителен период на застой, Германия, която много силно зависи от износа и се нуждае от работна ръка, трябва да си намери допълнителен партньор, а може би и съвсем нов съюзник.

В същото време, германско-руското сближаване няма само икономически измерения, а и такива, свързани със сигурността. Между 1871 и 1941 на европейския континент се води игра с участието на трима основни играчи – Франция, Германия и Русия. Те влизат в съюзи помежду си, или пък променят партньорите си, като всяка подобна промяна увеличава шансовете за избухването на война. През 1871 Прусия е в съюз с Русия, когато напада Франция. През 1914, французите и руснаците се обединяват срещу Германия, а през 1940 Германия отново се намира в съюз с Русия, атакувайки Франция. Тази игра между трите страни се развива в различни варианти, но с един и същ резултат: война.

Берлин в никакъв случай не би искал връщане към тази игра. Вместо това, той възлага надежди на интеграцията на Русия в европейската система за сигурност или, поне, тя да получи достатъчно добро място в икономическата система на Европа, за да не се изкушава да постави под съмнение тази европейска система за сигурност и не и отправя открити предизвикателства. Което моментално би повлияло и на отношенията между Франция и Русия.

Партньорството с Германия е от фундаментално значение за френската политика в сферата на сигурността и икономиката. Ако Германия установи по-тесни връзки и отношения в сферата на сигурността с Русия, Франция ще трябва да прецени, как би и се отразило това.

Тристранният алианс между Франция, Германия и Русия никога не е бил успешен, защото в него на Париж винаги е била отредена ролята на младши партньор. Следователно, за германците е изключително важно да поставят инициативата си не в рамките на тристранните отношения , а като интегриране на Русия в Европа,  концентрирайки се при това не върху икономическите въпроси, а на мерките за сигурност. Въпреки това, германците следва да са крайно предпазливи и внимателни в отношенията си с Франция.

Още по-деликатен е проблемът с Полша. Тази страна е притисната между Русия и Германия. Историята на Полша е история на подялбата и от тези две държави, или завладяването и от някоя от тях. За полската психология това е много болезнен въпрос. Сближаването между Германия и Русия неизбежно ще провокира в Полша първобитния страх от нова национална катастрофа.

Затова и бъдещите срещи в рамките на т.нар. Ваймарски триъгълник са толкова важни. Французите и поляците трябва да са наясно, какво се случва между Германия и Русия. Въпросът отчасти е в това,  доколко то ще повлияе върху германските задължения към ЕС. От друга страна (което е изключително важно за Полша), той опира до това, доколко ще се променят задълженията на Германия в рамките на НАТО.

Ситуацията в НАТО

Следва да отбележим, че според руснаците случващото се не представлява никаква заплаха за НАТО. Русия се старае да успокои не само Полша, но и САЩ. Проблемът обаче е в следното: ако между Германия и Европа съществуват такива взаимоотношения в сферата на сигурността, които изискват предварителни консултации и взаимодействие, Русия очевидно оказва въздействия върху НАТО. Ако руснаците се обявят против едно или друго действие на пакта, Германия и другите европейски държави ще се изправят пред необходимостта да избират между Русия и Северноатлантическия алианс.

Казано с други думи: ако Германия се споразумее с Русия за сътрудничество по въпросите на сигурността (забравяйки за момент за останалата Европа), как тя ще гради отношенията си със САЩ, имайки предвид, че руснаците и американците открито се конфронтират заради такива държави, като Грузия например? И германците, и руснаците смятат, че американците постоянно и неуместно ги принуждават да рискуват по въпроси, където Германия и Русия нямат никакви интереси. НАТО наистина може и да не е кой знае колко функционална организация, но американският натиск присъства постоянно в нея. Заедно, руснаците и германците ще могат по-добре да се противопоставят на този натиск, отколкото поотделно.

Твърде интересен, в рамките на германско-руските преговори, е следният момент: на тези преговори се разглежда един съвсем конкретен проблем в сферата на сигурността – този за Молдова и Приднестровието. Както е известно, Молдова се намира между Румъния и Украйна (която пък граничи с Русия и напоследък отново е в руската сфера на влияние). През различни периоди, тя е била част ту на Румъния, ту на Русия (СССР). След краха на комунизма, Молдова стана независима държава, но източната и част – т.нар. Приднестровие (населено предимно с етнически руснаци), на практика, излезе от състава и. След смяната на властта през 2009, Молдова все повече се ориентира към Запада, докато Приднестровието е проруски настроено. Руснаците подкрепят статута на самопровъзгласилата се Приднестровска република и поддържат там свои омиротворителни части, докато Молдова настоява за връщането и под контрола на Кишинеу.

В меморандума на Меркел и Медведев, по-конкретно, се отбелязва въздействието, което взаимоотношенията в сферата на сигурността могат да окажат върху този нерешен спор. Не е ясно, какво точно решение ще бъде взето, но ако бъде регистриран напредък, резултатът от разрешаването му ще се окаже първия знак за това, какви ще бъдат германско-руските отношения в сферата на сигурността. От това са особено силно заинтересовани поляците, защото всяко действие в Молдова автоматично ще окаже влияние върху Румъния и Украйна – двете държави, играещи ключова роля за определяне мащабите на руската мощ и влияние в региона. Тоест, от това в полза на коя от страните ще се реши този проблем, ще зависи и силовият баланс между трите държави. Следва да помним, че германците предлагат изграждането на партньорство в сферата на сигурността между Русия и Европа, а не само между Москва и Берлин. В същото време, не бива да забравяме и, че тъкмо германците поеха инициативата за началото на преговорите и именно те, едностранно, преговарят с руснаците, информирайки за постигнатите споразумения останалите европейски държави. Важно е да отбележим също, че те искат първоначално да обсъдят този въпрос с Франция и Полша, а не с всички държави от Европа, както и, че френският президент Никола Саркози одобри тази германска инициатива на 19 юни 2010. Не по-малко важно е, че германците не сметнаха за нужно да уведомят официално САЩ за случващото се. В същото време, не е съвсем ясно, какво ще прави Германия, ако французите и поляците отхвърлят подобна схема на взаимоотношения, което не бива да се изключва.

Германците не искат да се откажат от европейската концепция. В същото време, те се опитват да я предефинират съобразно собствените си интереси. От гледната точка на Германия, ангажирането на Русия в тези взаимоотношения ще помогне за постигането на целта. На Берлин обаче ще се наложи все пак да обясни, какви ще бъдат отношенията му с останалата част на Европа, особено тези, касаещи финансовите ангажименти към поразените от кризата части на еврозоната. Освен това, германците ще трябва ясно да дефинират характера на взаимоотношенията си с НАТО и (което е още по-важно) със САЩ.

Като всяка друга държава, Германия може да иска много неща, но няма как да получи всичко. Звучи наивно, че тя ще съумее да обедини ЕС, НАТО и Русия в единна система на взаимоотношения без да си навлече неприязънта на поне част от партньорите си. Германците обаче не са наивни. Те са наясно, че поляците ще изпаднат в ужас, а французите ще изпитат известна тревога. Както и, че ако Германия концентрира цялото си внимание в Северна Европа, южните европейци ще се почувстват изоставени. А също и, че наблюдавайки сближаването между Германия и Русия, САЩ ще стигнат до извода, че се очертава формирането на изключително мощен алианс, способен да застраши глобалните им интереси.

Затова, с предложението си, германците искат сериозно да променят хода на играта. Те действат бавно и предпазливо, оставяйки си достатъчен оперативен простор за евентуално отстъпление, но неотклонно вървят напред. Ще бъде интересно да видим, как ще действат поляците и французите. Евентуалната им публична подкрепа не бива да се оценява просто като нежелание да дразнят германците и руснаците, докато не съгласуват поведението си с американците. Освен това, предстои да видим и реакцията на администрацията на Обама на очертаващата се германско-руска ос и възможното присъединяване към нея на Париж, а може би дори и на Варшава.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

Не са много държавите по света, играещи толкова важна роля в международната политика, като Израел. При това, тази роля не е свързана с реалната му тежест в региона и света, като цяло, нито с близкоизточното урегулиране, или с палестинско-израелското противопоставяне, а по-скоро с превръщането на Израел в своеобразен международен символ. Борбата за доминация в глобалната система, противопоставянето между либералния и консервативния модел за устройство на света, претенциите на „Третия свят” към т.нар. „златен милиард”, развитието на революционната ситуация в мюсюлманския свят, конфликтът между Севера и Юга, борбата на „световното село” срещу „световния град” се концентрират около Израел, макар че в повечето случаи, той няма никакво отношение към тези процеси.

Крайнодесните и неонацистите, антиглобалистите и всевъзможните левичари, теоретиците и практиците на борбата с всеки и всичко по целия свят, политиците-популисти, радикалните ислямисти и държавните лидери на редица страни от мюсюлманския свят използват Израел за да обосноват легитимността на собствените си действия, да си осигурят финансиране, да привлекат повече привърженици или пък да си гарантират достъп до медиите. При това, целите им могат да бъдат диаметрално противоположни – Израел привлича политическите мълнии със самия факт, че съществува. Защо това се случва вече 60 години с еврейската държава, а преди това – в продължение на няколко хилядолетия – с еврейския народ, е тема, изискваща специално внимание. Затова само ще я маркирам, като факт, след което ще се опитам да анализирам случващото се в отношенията на Израел с външния свят и перспективите на тези отношения.

Израел и ислямският свят

Противопоставянето и осъждането на Израел, както и предявяването на всевъзможни претенции към него, се е превърнало в своеобразна ос на политическата интеграция на ислямския свят, просто защото е единствената тема, която не поражда противоречия сред държавите, принадлежащи към него. Антиизраелската активност на Арабската лига и Организацията Ислямска конференция (ОИК) усложнява връзките на Израел с мюсюлманските страни, като цяло, без оглед на това, дали те поддържат дипломатически отношения с него (като постсъветските централноазиатски републики и Азербайджан) или не, и независимо от проблематиката на отношенията между Израел и съседите му. Последното се отнася не само за Магреб, африканския Сахел, Далечния Изток, Южна Азия и Балканите, но и за Турция, която сравнително доскоро се смяташе за израелски съюзник. Антиизраелската активност е най-лесния начин да се спечели популярност в мюсюлманския свят, особено на „улично” ниво. Напоследък, особено активни в това отношения са Турция и Иран, които все повече съгласуват действията си, ползващи се с подкрепата на Сирия и такива ирански сателити като Хамас и „Хизбула”. Не е изключено, в основата на този алианс стои някакво тайно споразумение между Анкара и Техеран за разпределяне на зоните на влияние в Ирак, след изтеглянето на американските войски оттам. На този фон, лидерските позиции в ислямския свят на Египет и Саудитска Арабия, с техните престарели лидери, очевидно продължават да отслабват.

Редица арабски държави, особено монархиите от Персийския залив, които изпитват сериозни опасения от усилването на Иран, продължават да поддържат тайни контакти с Израел, включително обменяйки си с него разузнавателни данни, и са готови, ако в Тел Авив бъде взето съответното решение, да осигурят на израелските военновъздушни сили коридор за атака срещу иранските ядрени обекти. Според някои източници, сред тях са Бахрейн и ОАЕ. Други пък поддържат неформални отношения с Израел, балансирайки между Иран и Запада, както го правят Оман, Катар и Кувейт, а в Африка – Еритрея и Судан. Тунис и Мароко са потенциални партньори на Израел в Магреб, още повече, че „отнемайки” Мавритания от Израел, Иран провокира прекъсването на дипломатическите си отношения с Мароко. На свой ред, Либия, Алжир и Йемен са склонни да поддържат нормални отношения с Иран, докато Египет открито се противопоставя на иранската експанзия и, също както и Йордания, си сътрудничи с Израел в сферата на сигурността, въпреки отрицателното отношение към това сътрудничество на част от местните интелектуални елити и „улицата”.

Ситуацията обаче може рязко да се промени, ако на власт в Египет дойдат ислямистите или ако в Йордания (където позициите на управляващите в момента са отслабени поради големия приток на иракски бежанци) укрепнат позициите на палестинците. Антиизраелската реторика на Сирия, стимулирана от подкрепата от страна на Иран и Турция, бива ограничена от нежеланието на Дамаск да провокира пряк военен сблъсък с Израел. Както изглежда, по „внушение” на Техеран, военните действия срещу еврейската държава в близко бъдеще ще продължат да се осъществяват само от „Хизбула” и Хамас, които укрепиха позициите си и модернизираха военната си мощ по време на Втората ливанска война и израелската операция „Лято олово”. Що се отнася до Южен Ливан и Газа, те са се превърнали в своеобразни плацдарми на Иран, даващи възможност за обстрел на цялата израелска територия и атакуването и едновременно от север и от юг. Затова предварителната им „неутрализация” се смята за задължително условие за евентуалното осъществяване на израелско нападение срещу иранските ядрени обекти. При това, от гледна точка на стратегическата сигурност, военното присъствие на Израел в Газа следва да бъде възобновено, тъй като „миротворческият” контингент в Ливан демонстрира неефективността си, а Палестинската национална администрация (ПНА) очевидно не е в състояние да управлява Газа от Рамала. Съперничейки си за влияние в Ливан, ЕС, Саудитска Арабия и Иран установиха там своеобразно статукво: нито един от тримата играчи не може да постигне едностранна доминация. В същото време не бяха отслабени позициите на „Хизбула”, макар че в момента самата организация е заинтересована конфликтът и с Израел да не премине в открит военен сблъсък.

Ръководството на ПНА няма да може да съхрани контрола си над Западния бряг, ако му се наложи да влезе в пряк сблъсък с Хамас и изцяло зависи по този въпрос от подкрепата на Израел и Запада. То обаче не може да сключи с Израел окончателен договор за урегулиране на противоречията при единствено възможните за еврейската държава условия, докато продължава да издига неприемливи за нея претенции и последователно ерозира всички форми на независещите от него контакти между палестинското население и израелците. Превръщайки се в заложник на войнствената реторика от времето на Арафат, сегашните лидери на ПНА не могат да се откажат от антиизраелската пропаганда, включително и в образователната система, опасявайки се, че ще бъдат изместени от по-радикалните си конкуренти. Рамала нито може да признае несъстоятелността на самата идея за независима от Израел палестинска държава, нито може да я изгради в реалните и (предвид ситуацията) граници, нито пък е в състояние да поддържа партньорски отношения с Израел. Затова ПНА продължава да паразитира върху чуждестранната помощ, превръщайки се в своеобразен „глобален Харлем” и лавирайки между Запада, арабския свят и Израел. Самата идея за създаването на палестинска държава, като начин да се реши проблемът с бежанците, значително девалвира през последните десетина години, с ескалирането на конфликтите в арабския свят и Близкия изток, като цяло, довели до появата на милиони нови преместени лица и бежанци, нямащи нищо общо с палестинско-израелския конфликт. В момента, преговорите между Израел и ПНА вървят по инерция и, на практика, напълно са се изчерпали. Въпросите за границите, за Йерусалим и за бежанците не могат да бъдат решени по начин, който да удовлетвори и двете страни. При това, Израел не може да принуди ПНА да приеме условията му, заради натиска на международната общност, а пък условията, поставяни от ПНА, не целят постигането на споразумение, а по-скоро провала му, с цел да бъде продължено неопределеното положение, позволяващо на палестинските власти да ползват предоставяните им помощи, без срещу това да са отговорни за постигането на някакъв положителен резултат.

Неизбежен ли и израелско-иранският сблъсък?

Сблъсъкът между Иран и Израел, който ми изглежда неизбежен, е особено опасен от военна гледна точка, още повече че Техерен съумя да вземе в свои ръце не само стратегическата, а и дипломатическата инициатива. Иранската ядрена програма продължава да се развива, като натискът на световната общност почти не и влияе, опасността от американски удар срещу Иран е минимална,  а съседните държави са неутрализирани или по собствени съображения поддържат нормални отношения с Техеран (като например Пакистан и Турция). Иран разширява сферата си на влияние не само в мюсюлманския свят, но и в Латинска Америка, Африка и Азия, още повече, че макар ерозията на режима на ядреното неразпространение да е опасно за принадлежащите към т.нар. „ядрен клуб”, тя се подкрепя от държавите от Третия свят, стоящи на прага му. Всъщност, Иран зае нишата, опразнена от някогашния СССР, обединявайки „потиснатите” от целия свят, срещу несправедливия световен ред, на основата на антиамериканизма и борбата срещу Израел. Както изглежда, САЩ и по-голямата част от арабския свят са склонни да сблъскат Израел и Иран, разчитайки че това ще отслаби и двете държави. В същото време, постигането на споразумение за ненападение между тях не е особено вероятно: то е идеологически неприемливо за Иран. В крайна сметка, прекият сблъсък вероятно ще преустанови реализацията на иранската ядрена програма за 5-8 години, но само ще укрепи позициите на управляващия в Техеран режим, който може да стане още по-агресивен, консолидирайки около себе си населението и окончателно смазвайки опозицията. Тоест, възможно е по чисто вътрешнополитически съображения, този режим да се стреми към война с Израел. Опитите за налагане на по-сурови санкции срещу Иран само демонстрират несъстоятелността на световната общност. Засега, Израел може да нанесе сериозен удар по Иран, но не бива да изключваме, че „съюзниците”, които го тласкат към това, ще се обърнат срещу него, веднага след като постигнат целите си с негова помощ. Денуклеаризацията на Израел, поставяща го в пълна зависимост от САЩ, се очертава като най-вероятната последица от подобно развитие. Междувременно, турската подкрепа за Иран отслаби израелските позиции в същата степен, в която го направи и идването на власт в САЩ на Барак Обама. В същото време, един ядрен Иран, неуязвим за конвенционални атаки, ще запази възможностите, които му предоставя и днес наличието на „Хизбула” и Хамас на израелските граници. Разрешаването на израелско-иранските противоречия е възможно само след като приключи вътрешната еволюция на иранския режим, която да доведе до отказа му от износ на ислямската революция и осъществяване на външнополитическа агресия, като това вероятно ще се проточи не едно десетилетие.

Що се отнася до евентуалния въоръжен сблъсък между Израел и Турция, той не изглежда особено вероятен, но не бива да се изключва, ако премиерът Ердоган провокира ескалирането на конфликта между тях. Инцидентът с т.нар. „Флотилия на свободата” показа, че антиизраелският курс е сред постулатите на външнополитическата концепция на „неоосманците”, целяща възраждане на турското влияние на цялата територия на някогашната империя, опора на исляма, отказ от кемализма и минимизиране ролята на военния елит. Възможното скъсване на дипломатическите отношения с Израел би поставило Турция в ситуацията, в която се оказа СССР, след 1967. При подобно развитие, възстановяването на турско-израелските отношения вероятно би отнело не по-малко от четвърт век.

Антиизраелският фронт в Европа, Америка  и Третия свят

Напоследък, в европейския и (като цяло) западния антиизраелски „Интернационал”, където в продължение на десетилетия доминираха представители на крайната десница и откровени неонацисти, все по-голяма роля започва да играе алиансът между сунитските радикали, различни лявоориентирани политически движения и т.нар. „антиглобалисти”. Интересно е, че определена роля в последните две групи играят някои евреи, включително израелци, представляващи все по-малко популярните в самия Израел леви партии. Влиянието им е особено значимо в постепенно ислямизиращата се Западна Европа, където балансирана позиция спрямо Израел заема Германия, а за политически съюзник на еврейската държава може да се смята само Италия. Конфликтът между имигрантите от Близкия и Среден изток и коренното население на Европа укрепва позициите на  консервативните сили, виждащи съюзник в Израел, но този процес ще бъде доста продължителен, а в момента Израел се е превърнал в „легитимен обект за натиск от страна на ЕС”. Източна Европа и постсъветското пространство се придържат към значително по-балансирани позиции спрямо еврейската държава, вариращи от пряка подкрепа (Чехия) до позитивен неутралитет (Украйна). Що се отнася до руската позиция, тя се определя от балансирането между икономическите интереси на Москва в ЕС и Турция; традиционната политическа конкуренция със САЩ; необходимостта от модернизация на икономиката, борбата с радикалния ислямизъм и стабилните контакти с Израел; лобизма на руското външно и военно министерства за укрепване на връзките с ислямския свят, рецидивите на съветската политика в ядрената сфера и стремежът да не се влиза в конфронтация с Иран.

Латинска Америка се отдалечава от Израел, паралелно с развитието на връзките си с арабския свят, Иран и Турция, което се демонстрира не само от режимите във Венецуела и Никарагуа, но и от Бразилия. В Африка, Израел, прикрито се конкурира с близкоизточните си противници. На свой ред, Китай и Индия, борещи се с радикалния ислям на собствената си територия, са заинтересовани както от доставките на суровини от мюсюлманските държави, така и от участието на Израел в модернизацията на въоръжените им сили (в индийския случай то тихомълком се подкрепя от САЩ, докато в случая с Китай Вашингтон е категорично против). Накрая, Съединените щати, които при управлението на Барак Обама демонстрират стремеж към „европеизация” и провеждат значително по-лява политика в икономиката и международните отношения, изглеждат обременени от съюза с Израел, примирили са се с иранската ядрена бомба, отстъпват позициите си в Близкия и Средния изток и дори за склонни да изоставят еврейската държава в конфронтацията и с мюсюлманския свят, опитвайки да реализират теориите на левите съветници на президента. Тъкмо промените в американската политика (която далеч невинаги беше толкова произраелска, както изглеждаше в очите на останалия свят, но в годините на студената война това не се демонстрираше така открито, като днес) се превърнаха в основния стимул за противниците на Израел. Ясен пример за това са действията им в ООН и другите международни организации, където делегитимирането на Израел по всеки въпрос вече е придобило постоянен характер.  Наистина, САЩ едва ли ще стоят настрана, ако Израел се окаже на ръба на унищожаването, но е факт, че личното отношение на американския президент към сега управляващата там коалиция е силно отрицателно. Продължават и опитите на такива „политически технолози” на Обама, като Дейвид Акселрод и Рам Еманюел, да внесат разцепление в редовете на израелския политически елит и постигнат смяна на властта в страната. Натискът върху Израел се осъществява по всички посоки, макар че засега е налице частичен успех само по въпроса за замразяване строителството на нови селища, който на практика, не е сериозен проблем в отношенията между евреи и палестинци, а част от решението му е намирането на действен и ефективен механизъм за реалната им интеграция.

Перспективите пред Израел

Колкото и да е сложно положението на Израел, в резултат най-вече на експериментите във външната политика и отбраната на израелската левица, не може да не отбележим, че икономическото положение на страната е достатъчно стабилно. Външният натиск и опасността от нова война консолидират населението, като не дават шанс на левия лагер да монополизира властта и значително отслабват позициите му, като цяло. Липсата на каквато и да било цялостна и последователно концепция за развитието на Израел, волунтаризмът на местните политически лидери, активната подривна дейност на левите партии и израелските араби, безспорно отслабват еврейската държава. Очевидният провал на „процеса от Осло”, „пътната карта”, „арабската мирна инициатива” и другите подобни планове, неспособността на „спонсорите на мирния процес” да изпълнят поетите от тях функции, ангажираността на международната общност, начело с ООН, на антиизраелска основа и провалът на НАТО, като военна сила, в Близкия и Среден изток, означават, че в крайна сметка Израел ще трябва да поеме сам отговорността за палестинските територии, тяхното развитие и интеграцията на палестинското население и израелците в обща икономика. Като това ще се случи толкова по-бързо, колкото по-малко външният свят се бърка в палестинско-израелското противопоставяне.

Следва да се отбележи, че от чисто военна гледна точка Израел не е станал по-уязвим в резултат на опитите на левия лагер да реализира т.нар. „постционистка концепция за развитие”, но в политически план безспорно се оказва в много по-лошо положение, отколкото в края на 80-те години например. Опитите да бъдат изоставени контролираните от Израел арабски територии (в рамките на споразумението с ООП или пък едностранно) се провалиха. Южен Ливан и Газа се оказаха под властта на ислямските радикали, контролирани от Иран. Управляващата на Западния бряг ПНА е слаба и враждебно настроена към Израел. Отговорността за всичко това носят сегашните израелски политически лидери, включително президента Шимон Перес, военния министър Ехуд Барак и опозиционния водач Ципи Ливни, но докато поколението им не слезе от политическата сцена, анализът на грешките, допуснати от Израел в политически план през последните 20 години, няма да бъде реален, независимо колко е обективен. В крайна сметка, Израел няма да изчезне от географската карта на Близкия изток и ще реши проблемите си със съседите, но истината е, че най-големите му проблеми продължават да са най-вече вътрешни, като основните измежду тях са непримиримостта към съперниците и провинциалната самоувереност на израелския политически елит, както впрочем е било през цялата история на страната.

* Авторът е президент на Института за Близкия изток в Москва

През последните години, в научните изследвания се наблюдава повишен интерес към географските стереотипи, битуващи в общественото съзнание от миналото или настоящето. В регионалните анализи се утвърждава семиотична трактовка на туристическото пространство, отъждествявана с неговото образно възприемане. Спецификата на тези стереотипи се изразява не само в степента на атрактивност на туристическите ресурси. Тя се влияе и от различни странични въздействия, като формира наситени образни представи за страните и районите. По този начин оказва решаващо влияние върху тяхната туристическата привлекателност и посещаемост.

В структурно-йерархичен план, туристическият образ се приема за частно проявление (или подтип) на географския образ – по-широко понятие, което, на базата на ярките и характерни представи, създава „компактен модел” на определено географско пространство (Замятин, 2004). При формирането на географски образи, въздействие оказва не само реално съществуващата действителност, но и проявлението на редица субективни фактори с променлива величина. Сред тях могат да се посочат дълбочината в различията на средата при формирането му, идеологическите и психологически нагласи, възприетите социални модели и др. Това обуславя наличието на различни възприятия и смислови съдържания, характерни за определени страни, народи или научни школи на конкретен исторически етап. Туристическите образи не са статични величини, а се отличават със значителна динамика и податливост на промени. В процеса на създаване на туристически образи, по традиция, преобладават онези представи (знакови за мястото на посещение), които придават емблематична символика (уникалност) на пространствената привлекателност и се отличават с относителна устойчивост във времето.

Туристическият образ винаги е подвластен на определена топонимика, която определя „достойнството” на мястото, давайки му географско име и регионална идентичност (Bagnoli, 2006). Но, под въздействието на определени процеси, тази топонимика може да мутира в позитивен или негативен план, рефлектирайки върху степента на неговата туристическа привлекателност. Трябва да се има предвид, че туристическото пространство е поле на рефлексия и на странични фактори, с позитивна или негативна окраска, които допълнително насищат неговите представи. Определящо влияние в подобна насока оказват рекламните кампании, които в значителна степен филтрират географската реалност, представяйки туристическото пространство не само реално и обективно, но и пресъздадено (Dewailly, Flament, 1996). Широко въздействие върху туристическия образ на местата оказват и мас-медиите (телевизия, интернет, илюстрирани списания), чиято виртуална информация съдейства за разпространението на т. нар. масова култура, превръщаща географското пространство в смислово ориентирано и лесно разпознаваемо. Част от тези представи са резултат от проявата на геополитически фактори, които придават допълнителна емоционално-психологическа тежест на местата за посещение. Тяхната специфика на въздействие натоварва по различен начин туристическите системи, правейки ги крехки и уязвими за пълноценно развитие. Това налага отделянето на повишено внимание и системен мониторинг върху осигуряването на подобаващ рекреационен комфорт.

Как геополитиката влияе на туризма

Влиянието на геополитиката върху туризма има много измерения, повечето от които носят комплексен характер, свързан с образно-географския модел на геополитическата ситуация. В географските анализи, засягащи, в една или друга степен, регионалното развитие на туризма, значението на геополитическите фактори за цялостната привлекателност често е недооценявано или подценявано. За това свидетелстват както множеството монографични издания, така и конкретни туристически програми с маркетингов акцент. В част от тях подобна проблематика почти отсъства или се засяга съвсем бегло, най-вече от гледна точка на безопасността на туристическия обект. В рамките на настоящото изследване е направен опит за открояване въздействието на основните геополитически фактори, имащи съвкупен ефект върху цялостната туристическа привлекателност на България: геополитическото положение, транспортната обезпеченост, геополитическите контрасти, социално-икономическият стандарт, политическата стабилност (рискът от социално напрежение, военни конфликти, терористични атаки). В съвременния етап на динамични промени при организацията на туризма, изпитващ въздействието на глобалните процеси и на повишените изисквания на туристите при избор на дестинация, геополитическият фактор се изразява още в изострената конкуренция между самите туристически субекти в борбата им за привличане на туристическите потоци.

За периода от туристическия бум през 70-те години на ХХ век до днес туристическия образ на България е под прякото въздействие както на компоненти от природногеографско и културно-историческо естество, така и на явления от геоикономически и геополитически характер. И ако първите, посредством своята емблематична символика, директно участва във формирането на туристическия образ на страната – подходящи рекреационно-климатични условия, широки плажни ивици, високи планини, богато природно и културно-историческо наследство (40 хиляди исторически паметника, 36 културни резервата, 330 музея), вторите имат пряко значение за конкретизацията на идеализираното място за почивка.

Приоритетно развиваният, до разпадането на социалистическата система, туристически отрасъл в България дава бързи плодове, благодарение ефективното използване на благоприятните рекреационно-климатични ресурси. В тази насока допринасят също широкият излаз на Черно море и, не на последно място, специфичното южногеографско положение, в рамките на Източния блок, и статута на най-близък в политическо отношение сателит на Съветския съюз. В рамките на социалистическия лагер, България продължително време остава в положението на привилегирована, по отношение на международния туризъм, страна (основно морска рекреация). Благодарение на ограничената конкуренция (най-вече Крим и Сочинското крайбрежие) страната се утвърждава като общопритегателен център за лятна почивка за милиони източноевропейски и съветски граждани. Дистанцирайки се от идеологическите и икономическите бариери в тогавашното развитие, цялостната геополитическа обстановка в онзи период работи в полза на България, от което и тя самата успява да се възползва, придобивайки в Източна Европа утвърден туристически образ на „социалистическа Ривиера”.

Отчитайки комплексното проявление на геополитическите фактори, в периода на постсоциалистическа адаптация, туристическия образ на България търпи съществени трансформации. Те са обусловени от разпадането на социалистическата система и настъпилите впоследствие кардинални социално-политически промени, налагащи нови потребителски стандарти и отчитащи в много по-висока степен регионалната и глобалната конкуренция на туристическия пазар. Наблюдава се масирано западно геополитическо влияние, което, на практика, измества съветското, както и прозападна ориентация във външната политика на страната. Прибавяйки към тези фактори и проточилата се твърде дълго нестабилна политическа ситуация в Западните Балкани (бивша Югославия), можем да си обясним, защо утвърдените туристически представи за България са подложени на допълнителна ерозия. Промените в туристическия образ са, на практика, предопределени, на първо място, от отварянето на източноевропейския пазар и отпадането на редица ограничения при пътуване. Както точно отбелязва Дмитрий Николаенко (2001) „ако преди никой не можеше и да помисли за свободно пътуване до евтин курорт в Турция или Гърция, днес в ОНД това е съвсем нормално”. Тоест, новите геополитически условия придобиват повседневна реалност при туристическата мотивация и избор, поставяйки България в положение на пряка конкуренция с редица европейски (Гърция, Турция, Хърватия, Италия, Испания, Австрия и др.), а впоследствие и южносредиземноморски държави (Египет, Тунис, Кипър, Израел), развиващи активен международен туризъм, както и в положение на трудна адаптация към новите туристически стандарти. Своят отпечатък върху туризма оставят и новите, бурно развиващи се двустранни политико-икономически отношения със страните, генериращи най-значими туристически потоци към България. Геополитическите промени оказват мащабно въздействие върху туристическия образ на страната ни, променяйки визията в неговата географска символика, рекреационна обезпеченост и комфорт.

Геополитическото положение

В геополитическо отношение, имиджът на Балканския субрегион по традиция не е лишен от негативна окраска, свързана с пословично известната регионална нестабилност. И макар страната ни да се установи като зона на социално-политическа устойчивост, след разпадането на Източния блок, близостта до конфликтните райони на бивша Югославия привнася своя мултипликационен ефект върху нейния туристическия образ. Доказателство е значителното намаляване обема на чуждестранните посещения, заради психологическото усещане за несигурност, особено на онези от тях, които преминават през западната граница на страната. Такава е например ситуацията в периода 1998-1999, когато напрежението в Косово (отстоящо от западните граници на България на по-малко от 100 км) достига пределната си точка с военната интервенция на САЩ. Тогава чуждестранните посещения (вкл. транзитните) в България намаляват с повече от 20%, спрямо 1997 (от 7,5 млн. на 5,2 млн.). Тези данни, макар и по косвен начин повлияни от разразилия се Косовски конфликт, показват нагледно мултипликационния ефект, който притежава политическата нестабилност на Балканите върху българския туризъм. Следователно представите, с които България се възприема като туристическа дестинация, акумулират, в значителна степен, и негативите на т. нар. балканизация.

Съществено значение за развитието на международния туризъм оказва и характерът на държавните граници. Ролята им има множество проявления върху туристическия образ на мястото, но с определяща важност се ползва тяхното функционално предназначение (контактност, интеграционност, бариерност), влияещо върху пропускателната способност и интензитета на туристическите потоци. В България, допреди 20 години, две от държавните граници – с Гърция и Турция, изпълняваха ясно изразени бариерни функции, чиито негативни последствия все още не са напълно преодолени. Въпреки постоянно нарастващия двустранен посетителски обмен, който за 2009 надхвърля 2,3 млн. пътувания с Гърция и 1,5 млн. с Турция, държавните граници с тези страни остават с ниска степен на контактност и интеграционност, най-вече поради незадоволителната средна гъстота на ГКПП. Ако вземем за базово сравнение установилата се в някои части на Западна Европа оптимална гранична пропускливост, където на всеки 50 км държавни граници има поне един ГККП, то по българо-турската граница това разстояние е 1,7 пъти повече (86 км), а по българо-гръцката е три пъти повече (164 км). За цялата дължина на държавните граници на България (2245 км), средното разстояние между два ГКПП надхвърля 100 км. Тези констатации онагледяват затруднените контактни функции на държавните граници на страната, което създава психологически дискомфорт у туристите, особено в пиковите периоди на туристическия сезон, когато туристическите потоци са най-интензивни.

Транспортната осигуреност

Средищното положение на България спрямо водещите балкански страни, широкият излаз на Черно море и на река Дунав са фактори, осигуряващи естествена достъпност, които обаче тя не използва пълноценно за транспортното си обезпечаване. По отношение на основните пътно-комуникационни системи, България остава встрани от главните меридионални транспортни артерии, свързващи Полуострова с Централна Европа – Коридор № 10 (Суботица–Белград–Ниш с разклонения за Скопие–Солун–Атина и София–Пловдив–Истанбул) и Коридор № 5 (Плоче–Сараево–Осиек–Будапеща). В източно-западно направление, Румъния, от север, и Гърция, от юг, вече разполагат с модернизирани пътни магистрали, дублиращи, съответно, дунавския воден път и разклонението на Транспортен коридор № 8 (София–Пловдив–Бургас–Варна) и валоризиращи придвижването до Истанбул през Северна Гърция. Тази, на пръв поглед, пътно-транспортна „блокада” на България от съседните страни се отразява и на нейната международна туристическа достъпност. Транспортният фактор във вътрешно-комуникационен план също не работи в полза на нейния туристически образ. Показателна в тази връзка е ниската реализация на пътни инфраструктурни проекти за целия преходен период на развитие. България изостава значително спрямо съседните страни по дължина на пътищата от висок категориен клас. За сравнение, дължината на магистралните пътища понастоящем се редуцира едва на 500 км, докато в два пъти по-малката по територия Хърватия например, към 2008, те са 1043 км. (Statsitički ljetopis, 2009). Железопътната инфраструктура е силно остаряла, а средната скорост на придвижване на влаковете от 60 км/ч ги прави неконкурентоспособни за туристически пътувания. Транспортната достъпност във вътрешността е силно затруднена, за което говори и ниският дял на екскурзионния туризъм сред чуждестранните туристи (според проучвания на ДАТ едва 6%, за 2008). Въздушната инфраструктура е представена от три международни летища: София, Варна и Бургас, които, имайки предвид сезонното направление на туристическите потоци (Бургас и Варна), са малки и неудобни, отдавна нуждаещи се от допълнителни разширения и модернизация. По време на активния туристически сезон през лятото това е един от големите проблеми на България.

Транспортногеографското положение на страната е с нереализирани възможности, а регионалната политика на съседните държави е насочена към модернизиране и изграждане на обиколни спрямо България маршрути, което обезценява нейното централно положение на Балканския полуостров, правейки я труднодостъпна за туристическия поток както отвън, така и отвътре (Кръстев, 2009).

Геополитическите контрасти

Геополитическото положение на България в буферната зона между Изтока и Запада, където примесът и конкуренцията на геополитическо влияние от страна на външни сили са достатъчно силно изразени и днес, рефлектира и върху туристическите представи за нея. Специфично влияние върху туристическия образ на България оказва психологическата граница Изток-Запад, която на Балканите от векове притежава конфликтогенен характер. Полуостровът се намира на границата на три големи цивилизационни пространства (славяно-православно, западно и ислямско), които обуславят сложните взаимодействия и традиционно силното външно геополитическо въздействие от страна на утвърдени геополитически сили. Попадаща в т. нар. Източен санитарен кордон, България е страна с отявлени буферни функции спрямо Запада и Русия, което намира косвена рефлексия и върху интензитета на международния туристопоток. Конюнктурно важната днес западна част на Европа оказва мощно въздействие върху туристическия образ на страната ни. Той е тясно свързан с евроатлантическото пространство, което се потвърждава и от преобладаването на туристи от ЕС. За значителна част от потенциалните западноевропейски туристи обаче, независимо от членството на България в ЕС и НАТО, нейният туристически образ продължава да носи негативния оттенък на социалистическото минало. Той се асоциира с незадоволително разнообразие в предлагането и ниско качество на услугите, съответстващо на съвременните международни изисквания (Dewailly, Flament, 1996). В геополитически аспект, за страните и народите от западната част от континента България продължава да се възприема и като исторически комплиментарна на Русия, а с оглед на предстоящото й участие в руските енергийни проекти е определяна дори за неин „троянски кон” в Европа. Това показва, че върху туристическия образ на България продължава да се наслояват символите на източноевропейския свят. Тези широко разпространени на Запад представи, които, до голяма степен, са резултат от историческите обстоятелства, привнасят резервирано отношение към потенциален избор на България като туристическа дестинация. В повечето случаи, подобни представи са сред най-ярките в изграждането на българския туристически образ, които съзнателно притъпяват обективно съществуващите предпоставки за пълноценното развитие на туризма, като туристическите ресурси, рекреационния капацитет, стабилния социално-политическия климат и др. Според италианския географ Лоренцо Баньоли геополитическият фактор, в този му вид, „оказва влияние върху туристическите потоци още в зародиш” (Bagnoli, 2006)

От друга страна, за страните от бившия СССР именно историческата геополитическа принадлежност на България към Изтока е факторът за нейното възприемане като близка и дружествена, традиционна в миналото туристическа дестинация. Допълнителен положителен импулс към тези, наложили се от близкото минало, представи придава и геокултурният фактор (славянския произход и сходствата в езика), който има съществено въздействие върху цялостната туристическа привлекателност на страната. Участието й в западни геополитически структури съвсем не омаловажава нейната принадлежност към славяно-православното цивилизационно пространство, което, по традиция, предопределя и традиционно силните връзки с Русия. Културната близост има подчертано позитивен оттенък върху туристически образ на България от страна на руските туристи, чийто избор в нейна полза и днес е в немалка степен културно обусловен.

Членство в регионални структури

Чрез членството си в ЕС и НАТО, България е част от атлантисткото геополитическо пространство. Като цяло, това повишава нейната международна известност и регионален авторитет. Участието й в „клуба на богатите” разкрива големи възможности пред страната да валоризира туристическия си потенциал, налагайки се с образ на утвърден туристически субект. Нарастващият обем на туристопотока от ЕС, който има и определяща тежест в регионалното разпределение на чуждестранните посещения, е обнадеждаващ индикатор в тази насока (фиг. 1.). От геополитическа гледна точка, членството на България в НАТО се възприема от болшинството западни туристи като гаранция за вътрешно-политическата стабилност и безопасност, снижавайки риска от евентуално напрежение и конфликти.

Фиг. 1. Регионално разпределение на чуждестранните туристически посещения на България за 2009

Съставено по данни на: Държавна агенция по туризъм на Р. България – www.tourism.government.bg

С оглед на подновения интензитет в междудържавния диалог, членството на България в Северноатлантическия алианс не предизвиква крайни негативни реакции от страна на Русия. Въпреки това, след приемането на България в пакта, през 2004, се забелязва минимален спад на руски туристи, спрямо 2003 (съответно 154 и 152 хил.). Много по-изразено отрицателно отношение в руското общество предизвиква съгласието на България за приемане на американски бази на нейна територия. Това е причина някои съвременни руски геополитически анализатори, като Владимир Дергачов и Леонид Вардомский (2009), да опровергават историческото място на България, като най-близка на Русия страна на Балканите, в полза на Сърбия. Подобни геополитически възгледи навеждат на мисълта, че традиционните представи за България (дружествена и братска на Русия страна) са подложени на силна мутация в руското общество. Можем да предположим, че макар и косвено, те рефлектират върху цялостната привлекателност и психологическата мотивация при туристическия избор. Определящо въздействие в ущърб на тези трансформирани представи за България в руското общество оказва цялостната геополитическа ориентация на страната ни. В случая, познавайки ситуацията на Балканите, трябва да отбележим, че близостта на Белград и Москва, както в миналото така и днес, се изразява предимно на висше политическо равнище. В тази връзка Валентин Михайлов (2009) пояснява, че сред обществените маси историческата привързаност на сърбите и сръбската интелигенция към Русия, към руския език и култура е била винаги сравнително слаба и повърхностна, а действителните пламенните русофили – твърде малко.

Политическа стабилност и международни отношения

В периода на постсоциалистическа трансформация България се открои с определена вътрешнополитическа стабилност, което не позволи блокиране на туристическата и посещаемост, както това се случи с държавите от Западните Балкани например. В регионален геополитически план, тя се установи като безопасна зона на Балканите, опазвайки се от етнически и военни конфликти. Въпреки това, в преходния период страната преживя и моменти на вътрешна социално-икономическа неустойчивост, отразили се на международната и привлекателност. Продължителната икономическа криза през 90-те години на ХХ век, и най-вече хиперинфлацията от 1997, както и радикалните макроикономически реформи, през 1999-2000, привнасят негативен отпечатък върху туристическия образ на страната, съдейки по динамиката на общата туристическа посещаемост.

Влиянието на геополитиката върху туризма се изразява и в отношението между държавните субекти, рефлектиращи върху направлението на рекреационните потоци (Николаенко, 2001). Двустранните политически отношения на България със страните, генериращи най-голям брой туристи: Румъния, Гърция, Германия, Великобритания и Русия, като цяло, се развиват динамично и позитивно. Това намира отражение както върху известността на страната, така и върху разнообразието на туристическата и специализация.

Като най-неефективни за периода на преход обаче, могат да се определят двустранните отношения с Русия. Преминавайки през катаклизмите на постсоциалистическия преход, те намират съществено изражение и в динамиката на туристическите посещения (фиг. 2). През първата половина на 90-те години (1990-1995) латентният характер на все още силните двустранни политико-икономически връзки се отразява и на значителния обем на туристопотока от бившия СССР към България, който е средно 832 хил. посещения на година. Впоследствие, през втората половина на 90-те години, като резултат от русофобското управление на десните сили в страната и осъществените дълбоки икономически реформи, се наблюдават темпове на спад и диверсификация на руския туристическия поток, като в отделни години украинските туристи преобладават над руските. През този период се отчита и най-ниска посещаемост от руски туристи – от 548 хил., през 1997, до 212 хил., през 1998, и едва 102 хил., през 1999 (Статистически…, 1997, 2000). При управлението на центристките (2001-2005) и ляво-центристките сили (2005-2009) се забелязва регенерация в интензитета на политическия диалог. Честите двустранни визити, подновяването на културното взаимодействие и лоялността на България към руските геоенергийни проекти имат определено позитивно влияние върху туристическия образ на страната, което личи и от мащабите на туристопотока. От 2001 насам е на налице бавен процес на повишаване на туристическите посещения, с известен спад през 2002 (130 хил.), заради влезлия в сила визов режим. Въвеждането на визови ограничения за граждани на страните от ОНД, под натиска на ЕС, има съществен негативен отпечатък върху туристическия образ на страната, създавайки психологически бариери у потенциалните туристи. Това е геополитически фактор, който трансформира не само туристическата достъпност на България, но и въздейства върху качеството на традиционно силното културно сътрудничество с Русия. Визовите ограничения се отразяват съществено на обема от руски, украински и белоруски туристи, чийто съвкупен брой спада от 290 хил., през 2001, на 200 хил. посещения, през 2002 (Държавна агенция по туризъм…). Последвалото намаление на туристопотока от ОНД се определи дори като „катастрофално” от българското Министерството на икономиката (в-к Капитал, 2002). С откриването на две нови дипломатически мисии на България (в Екатеринбург и Новосибирск) последствията се смекчават, но на практика това не е в състояние да тушира наложените политически ограничения. Пикът на туристическата посещаемост от руски туристи, след 2000, е през 2008, когато страната е посетена от 291 хил. туристи (5-о място в структурата на чуждестранния туристопоток).

Динамика на туристическите посещения от Русия към България за периода 1997-2009

Съставено по данни на: Статистически годишник на Р. България за 1997, 2000, 2001 г.; Държавна агенция по туризъм на Р. България – www.tourism.government.bg

Социално-икономически условия

Геоикономическото положение традиционно поставя България в периферията, спрямо ядрото на ЕС и основните туристопотоци на континента, като предизвиква негативни асоциации, свързани със забавено икономическо развитие. И макар днес някои източноевропейски страни, като Чехия, Унгария и Полша, да се радват на висок туристически интерес от страна на западни туристи, положението на България в югоизточния край на континента, характеризиращ се с по-нисък социално-икономически стандарт и затруднена транспортна достъпност, омаловажава нейната рекреационна притегателност. С оглед на туристическия интерес предимно от страна на социално слаби слоеве от населението на западноевропейски страни (повече от 2/3 от общия дял, според повечето социологически проучвания на Държавната агенция по туризъм), следва да приемем, че нейният туристически образ е все още недостатъчно атрактивен. Даже напротив, съобразно ограничената платежоспособност и ниския социален статус на болшинството западни туристи, посещаващи България, тя придобива незавидния образ на „евтина дестинация”. Доказателство за това са доходите от един турист, които за 2008 съставляват едва 655 щ.д. (Туризъм НСИ, 2009). Докато в Чехия те са 1200, в Италия 1070, в Гърция 1062, в Полша 908, като дори в традиционно предпочитаната от милиони туристи заради ниските си цени Турция те са по-високи – 880 щ.д. Ниското социално-икономическо равнище намира отражение и върху цялостната неефективна организация на туристическата дейност. Емблематично потвърждение за последната констатация е пределно ниската средногодишна заетост на хотелската база в страната – под 30% (Държавна агенция по туризъм…), макар че тя вече надхвърля 1 млн. легла – с колкото приблизително разполага и днешна Турция, но с тази разлика, че приема 4 пъти повече чуждестранни туристи от България.

През последните години, наред с ниската туристическа ефективност, в западните медии се разпространява и информация за несъответствие на ценовия стандарт и качеството на предлаганите туристически услуги. В тази връзка Австрийската търговска камара (цитирана от „Дойче веле”), отбелязва, през март 2010, че „туристическите услуги в България са станали неоправдано скъпи, без да са достигнали стандартите на качество, необходими за успех срещу конкуренцията на Турция и Гърция” (dw-world.de…). На западните туристически представители не са убегнали и големите регионални диспропорции между туристическите зони и вътрешността на страната, образуващи контрастиращ центро-перифериен модел (Bulgaria: grandi aspettative…). Масовото разпространение на подобна информация има отрицателен ефект върху нагласите и мотивацията на състоятелните западни туристи, който впоследствие се наслоява и върху цялостния туристическия образ на България. И макар ситуацията да не е апокалиптична, съществени социално-икономически диспропорции в териториален план на практика съществуват. Целенасочената политика по тяхното преодоляване ще се превърне в залог страната ни да бъде преоткрита като туристическа дестинация от голяма част от западните туристи.

Динамиката на геополитическите процеси от икономически характер през последните години, и особено в сегашния период на икономическа криза, има и положителен ефект върху туристическия образ на България. Така например, заради ниските цени и образа на „евтина дестинация”, чувствително се повишава интензитета на ежеседмичните пътувания на чужденци от съседни страни (най-вече от Гърция и Румъния) с цел шопинг-туризъм. Тази отскорошна тенденция намира отражение в повишаване туристическата примамливост на България за гърци и румънци, потвърждение за което е генерирането и на значителни туристопотоци в масовия (морски и планински) туризъм на страната.

Регионалната конкуренция

Трябва да признаем, че по обективни причини, обусловени от характера на географското положение, разнообразието на природната среда (особено в екзотиката при средиземноморските ландшафти) и историческото развитие, България отстъпва на Гърция, Турция и Хърватия – преките и регионални конкуренти, по отношение туристическата атрактивност на рекреационно-климатичния потенциал и мащаба на културните си ресурси. Вследствие на това, страната ни закономерно се ползва с по-скромни измерения на туристическия си образ, което намира пряко потвърждение в международната туристическа посещаемост. Въпреки тези географски детерминирани обстоятелства, трябва да се признае също, че България силно изостава по отношение на туристическата конкуренция в региона. Това се дължи на комплекс от причини, сред които и споменатите по-горе, но най-вече на недалновидната външна политика на страната (особено по отношение на източноевропейския пазар), ниската реализация на инфраструктурни проекти и лошото планиране на туризма. Пряко значение в незадоволителната популярност на туристическия образ на България има и слабата валоризация на туристическия и потенциал. Сред типичните примери за това са маркетинговите програми, отличаващи се с ниска ефективност по отношение на страните, генериращ най-голям брой туристи към Балканите (Русия, Германия, Великобритания, Украйна). На фона на отделящите значително повече средства в тази насока Турция, Гърция и Хърватия, България остава в сянката на най-силните си регионални конкуренти. Лидер в маркетинговата политика за региона е Турция, чиято мащабна рекламна кампания обхваща дори българския пазар. Чрез своето постоянство и прагматични решения Турция се превърна в пример за страна, съумяла да се утвърди като топ-дестинация на руския туристически пазар, успявайки да наложи един образ, отдавна превъзмогнал идеологическите предразсъдъци от геополитическото противостоене.

Някои изводи

В рамките на изложените обстоятелства можем да направим заключението, че геополитическите фактори имат съществено, а в определени аспекти, дори и определящо значение за възприемането на България като атрактивна туристическа дестинация. Увеличаването на тяхното положително или отрицателно въздействие зависи както от спецификата на регионалните геополитически процеси, така и от наложените конюнктурно-политически обстоятелства (като визовият проблем със страните от ОНД например), и от националната политика на страната по отношение на туризма. Проблемите от геополитически характер поставят сериозен акцент върху подобряването на граничното благоустройство, транспорта, международните отношения и регионалното планиране.

Връщайки се към базовото понятие географски образ, споменато в началото на изследването, което се обвързва с индивидуалните и уникални черти на пространството, то всъщност се състои от няколко основни образни подтипа – геокултурен, геополитически, геоикономически и геосоциален, които по специфичен начин се наслагват и върху туристическия образ. Според руския географ Дмитрий Замятин (2004), внесъл забележителен теоретичен принос в тази проблематика, геокултурният подтип се определя като най-силно проявяващ се, понеже е най-слабо променлив във времето. Ако изходим от подобна позиция, един от ключовите аспекти, имащи пряко отношение за повишаване на позитивните елементи в туристическия образ на България и, същевременно, смекчаващ негативите от геополитическите последици, е използването на културното наследство. Лансирането на културния компонент в предлагането би имал и забележителен ефект върху разнообразието на българската туристическа марка, понеже страната ни все още е прекалено непозната за чуждестранните туристи, извън големите курортни комплекси. България, в качеството си на наследник на няколко културно-исторически епохи (тракийска, елинска, римска, българо-славянска, османска), с хиляди съхранени от тях материални обекти, може да бъде показана в много по-примамливи за западния пазар туристически представи. Почти същото, само че в по-конкретна насока, важи и за страните от източната част на континента, и най-вече за Русия. В целенасоченото използване на културните сходства и близките отношения със страните от ОНД, определящ елемент е използването на културно-историческата иконография. Тя включва стотиците паметници на Руско-турската Освободителна война, както и тези, посветени на българо-руската и българо-съветската дружба. Използването на иконографията обвързва българското културно наследство с геополитическата история на тези страни, образно онагледявайки съществуващите родствени връзки. Това, от една страна, ще реанимира позитивните черти на туристическия образ на България, а от друга – ще стимулира развитието на културно-познавателния, и особено на сантименталния и мартирологичния туризъм.

Литература:

Дергачëв В.А., Вардомский Л.Б. Регионоведение. 2-е изд., прераб. и доп. – М., ЮНИТИ-ДАНА, 2010. – 519 с.

Държавна агенция по туризъм на Р. България (статистически данни) – http://www.tourism.government.bg/bg/stat.php?menuid=3&id=3

Замятин Д.Н. Власть пространство и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. – М., Росспэн, 2004. – 352 с.

Капитал – ежедневник, 12 април, 2002.

Кръстев В. Съвременното геополитическо положение на България // Регионални геополитически изследвания. Варна, Стено, 2009. – С. 247-261.

Михайлов В. Цивилизационните и геополитическите кръстопътища на славянския свят // Регионални геополитически изследвания. Варна, Стено, 2009. – С. 35-56.

Николаенко Д.В. Рекреационная география. Учебник для вузов. – М., Владос, 2001. – 288 с.

Статистически годишник на Р. България, 1997, 2000, 2001.

Туризъм 2008. Статистически справочник. – София, НСИ, 2009.

Bagnoli L. Manuale di Geografia del turismo. Dal Gran Tour ai sistemi turistici. Torino, UTET, 2006. – 163 p.

Bulgaria: grandi aspettative per il turismo http://www.balcanicaucaso.org/ita/aree/Bulgaria/Bulgaria-grandi-aspettative-per-il-turismo/(language)/ita-IT

Dewailly J.-M., Flament E. Geografia del turismo e delle attività ricreative. Bologna, CLUEB, 1996. – 335 p.

DW-WORLD.DE: България – ниско качество, надути цени - http://www.dw-world.de/dw/article/0,,5374136,00.html

Statsitički ljetopis 2009/ Državni zavod za statistiku, Zagreb, 2009.

* Преподавател в Икономическия университет - Варна

Полша изпъква сред новите членки на Европейския съюз (ЕС) като успешен пример за икономическа и политическа стабилност и добре осъществен преходен процес. Макар че често се сочи като страна, попаднала в капана и парализирана между своето минало и настояще, между комплексите си за непълноценност и (донякъде оправданите в исторически план) страхове за националната си сигурност, поемането на властта (в края на 2007) от Доналд Туск, като премиер на Полша, даде нов тласък на процеса на реформи и постепенно нормализира отношенията на Варшава с Брюксел. Освен това, напоследък международният имидж и доверието към страната значително се подобриха с назначаването на неколцина, ползващи се с международен престиж, полски експерти на важни политически и икономически постове (така например Марек Белка, който в миналото заемаше ключови длъжности в ООН и МВФ, беше избран за управител на Полската национална банка, а пък бившият премиер Йежи Бузек стана председател на Европейския парламент). За разлика от Полша, други много по-малки централноевропейски държави, като Чехия, Словакия и Унгария, в които по време на прехода имаше значителни по обем чуждестранни инвестиции, довели до бърз икономически ръст, днес са поразени от политическа фрагментация (тройната коалиция, управляваща в Прага и четворната – в Братислава) или от неспособност да се управлява ефективно (в Унгария, управляващата партия Фидес разполага със значително парламентарно мнозинство, но се оказва неспособна да прокара редица важни закони). Финансовата криза засегна сериозно тези държави. След дълги години на устойчив растеж, спад на безработицата и повишаване на жизнения стандарт в целия регион на Централно-Източна Европа, през последната година икономиката демонстрира спад от 4,9% средно. Липсата на свежи финансови средства в глобален мащаб и драстичният спад на търсенето в ЕС, който си остава основното направление за износа на централно и източноевропейските държави, вкараха икономиките им в рецесия (през последната четвърт на 2008 обемът на износа намаля от 5% до 15%, а през първата четвърт на 2009 този спад достигна 25%). В зависимост от нивото на вътрешнополитическата стабилност, макроикономическата ситуация и, особено, от степента на външната икономическа зависимост, кризата имаше различен ефект в отделните страни от Централна и Източна Европа. Така, балтийските държави и Унгария пострадаха най-много, докато Полша се оказа най-устойчива към кризата.

В полския случай, редица фактори помогнаха за избягването на най-лошите икономически сценарии: солидното вътрешно потребление (данъчните реформи, осъществени през 2009, увеличиха покупателната способност на полските потребители и доведоха до ръст на вътрешното търсене), наред с факта, че Полша е най-големия пазар в Централно-Източна Европа; гъвкавият обменен курс, позволил обезценяването на националната валута с 41%, спрямо еврото, в периода август 2008 – февруари 2009, което повлия положително върху износа; сравнително неголямата зависимост на икономиката от износа; добре капитализираната и печеливша банкова система; навременната и ефективна антикризисна политика, както и наличието на солидно парламентарно мнозинство, подкрепящо мерките на правителството. Европейските фондове също помогнаха за икономическия ръст, демонстриран от Полша през 2009 (1). Очаква се и, че Европейското първенство по футбол през 2012, чиито домакини са Полша и Украйна, ще даде допълнителен тласък на националната икономика (особено на строителния сектор). Ръстът в икономиката ще бъде ускорен, с подобряване на ситуацията в глобален план, като вътрешното търсене ще продължи да нараства,  банките ще възобновят кредитирането и ще нарасне усвояването на средства от еврофондовете (2).

Но, въпреки окуражаващия начин, по който полската икономика реагира на кризата, налице са и някои негативни тенденции. Бюджетният дефицит ще остане висок поне до края на 2010 и ще продължи да влияе негативно на националния дълг, който вече надхвърля 50% от БВП. Правителството на Туск намери частично решение на проблема, осигурявайки рекордни за последното десетилетие суми от приватизация. Друг проблем пред Полша е високата безрабоотица (12,5%). Според „Евробарометър”, мнозинството поляци (77%) не виждат никаква възможност за сериозно подобряване на ситуацията на трудовия пазар, докато само 17% са оптимисти в това отношение. 45% пък смятат, че децата им ще имат по-добро бъдеще, ако напуснат страната (3). Данните за безработицата и настроенията сред поляците обясняват решението на мнозина да емигрират за да си намерят по-добра работа.

Признаци за подобрение след последните президентски избори

Резултатите от президентската надпревара от 4 юли породиха известна надежда за нова фаза в политическата визия за бъдещето на страната и провеждането на реформите. Кандидатът на либералната „Гражданска платформа” (РО), която доминира в управляващата коалиция, Бронислав Коморовски спечели на втория тур с 53% от гласовете, срещу 47% за съперника му Ярослав Качински – кандидат на партията „Право и справедливост” (PiS) и брат-близнак на предишния президент Лех Качински, загинал на 10 април, заедно със съпругата си и 94-ма представители на полското държавно и военно ръководство, в самолетната катастрофа край руския град Смоленск (4). Трагичният инцидент доведе до предсрочни президентски избори, които вместо в спор с предизвестен край (предварителните прогнози сочеха, че Лех Качински, готвещ се отново да издигне кандидатурата си, ще загуби) се превърнаха в битка с непредсказуем резултат, след като в последния момент бившият премиер (2005-2007) Ярослав Качински също реши да се кандидатира. Въпреки че полският президент не разполага с голяма власт (освен че може да налага вето на законите), предизборната кампания се оказа изключително напрегната. Кандидатите представиха собствени политически програми, сякаш се готвеха да оглавят правителството.

Не само чисто човешката симпатия и солидарността към Ярослав Качински, заради гибелта на брат му, дадоха силен тласък на неговата кампания (макар че тази обществена солидарност с личната трагедия на Качински ограничи полето за изборни маньоври на политическите му опоненти). Тук се намесиха и два други фактора. От една страна, големите наводнения в страната, причинили смъртта на 20 души, провокираха остри дебати за ефективността на правителствените мерки за подпомагане на пострадалите. От друга страна, вниманието се насочи към външнополитическите проблеми и, по-специално, към отношенията с Русия. Неочаквано за повечето поляци, както и за експертите, кандидатът на PiS смекчи антигерманската и антируската си реторика, която винаги е била характерна за него. Както е известно, когато близнаците Качински управляваха страната (Ярослав като премиер, а Лех – като президент), в полската политическа практика се наложи тенденцията да се използва миналото и да се търсят врагове навсякъде: от комунистите до руснаците, германците, евреите и хомосексуалистите. Характерен пример в това отношение беше приемането, през 2007, на лустрационния закон, задължаващ хиляди поляци да декларират писмено, дали навремето са сътрудничели с бившия комунистически режим. Сега обаче, Ярослав се отказа от агресивния тон, заменяйки го с по-умерен и толерантен и посочвайки, че „Икономическият успех на Полша е тясно свързан с този на Германия и страната ни следва да поддържа добри отношения с източния си съсед Русия. На 10 април Полша преживя национална трагедия и поляците високо оценяват симпатията и солидарността, демонстрирани от руснаците” (5). Наистина, мнозина анализатори изразиха съмнение в искреността му, а други бяха убедени, че Качински няма да промени радикално визията си за Русия. Според тях, ставаше дума за добре премерена реакция на поведението на руското правителство след самолетната катастрофа (обявяването на еднодневен траур, както и тясното сътрудничество с полската страна при разследването). Всъщност, тонът на Качински бе просто естествена положителна реакция на руската политика. На практика, останалата част от предизборната му програма потвърди неговата привързаност към най-традиционалистките и консервативни ценности в Полша (като например евроскептицизма, проамериканските позиции, или тезата, че присъединяването към еврозоната е възможно, само ако ще е от полза за националната икономика), което бе и причината той да бъде подкрепен от Католическата църква.  Независимо от това, промяната на тона, даде пореден тласък на укрепването на отношенията с Москва (виж по-долу).

От своя страна, Коморовски наблегна на това, че ще бъде либерален президент, готов да модернизира страната, да укрепи отношенията и постигне помирение с Русия и Германия и да интегрира страната си в ЕС, да изтегли при първа възможност полските войници от Афганистан, да съкрати бюджетния дефицит до 3% (при 7%, през 2009) от БВП, до 2012, така че Полша да може да влезе в еврозоната (по този въпрос възгледите му напълно съвпадат с тези на премиера Туск), да продължи процеса на приватизация и да наложи на практика равенството между половете. До известна степен, победата му можеше да се очаква, ако анализираме посткомунистическата еволюция на полската външна политика. Антикомунистическите настроения доминираха в нея до средата 2000-те, когато страната успя да стане член на НАТО и ЕС и да реализира серия реформи, решително дистанциращи полската политика от онази в ерата на студената война. След това обаче, страната изпадна в своеобразен вакуум във външнополитическата сфера, към което се добавиха продължаващите вътрешнополитически разногласия и опитите да се търсят исторически врагове на нацията, което доведе до период на застой. В този смисъл, победата на умерените либерални политически сили, способни да изведат Полша от стагнацията, беше предсказуема. Смекченият тон на Качински към Русия, който също съдейства за формирането на национален консенсус по този доскоро разделящ нацията въпрос, само потвърди правилността на програмата, лансирана от Коморовски.

Голямата изненада на президентските избори беше добрият резултат на първия тур (провел се на 20 юни) на младия кандидат на Левия демократичен съюз (SLD) Гжегож Напералски, който остана трети, с 13,7%, след Коморовски (41,2%) и Качински (36,7%). Кандидатурата на Напералски беше издигната след смъртта на предишния кандидат на SLD и бивш военен министър Йежи Шмайджински, в катастрофата край Смоленск. Този резултат на SLD, постигнат благодарение гласовете на младите хора, привлечени от идеите на либералния социализъм и антиклерикализма (6), може да се приеме за постижение с положителен знак за целия полски политически пейзаж. От гледна точка на вътрешнополитическата диалектика, от жизнено значение е наличието на опозиция – при това ре-легитимирана след скандалите, разтърсили партията през последните години, и водена от ново поколение политици, нямащи почти нищо общо с комунистическото минало. На втория тур, Напералски, който можеше да се възползва от постигнатия резултат за да установи по-доверителни отношения с управляващата РО (разчитайки на евентуални съвместни действия по време и след парламентарните избори през 2011), вместо това предпочете да не подкрепи нито един от двамата кандидати (7), отказвайки се от съмнителните машинации.

Географското разпределение на предпочитанията на живеещите в чужбина поляци по време на президентската кампания, потвърди наличието на ясно изразено разделение както на идеологическа, така и на поколенческа основа – факт, потвърден и от новия президент, който акцентира върху необходимостта да се работи усилено за преодоляването му и изграждането на стабилно и единно общество. Така, полските граждани, живеещи в САЩ, повечето от които са емигрирали там по време на студената война, подкрепиха консервативния традиционалист Качински, докато младите посткомунистически емигранти, работещи и живеещи в Европа (особено тези във Великобритания) избраха проевропейския либерал Коморовски. Впрочем, това разделение бе достатъчно видимо и в самата Полша. Така, Коморовски спечели в западните и северни провинции, включително във Варшава, докато Качински триумфира в южните и източните части на Полша – сравнително бедни региони, където селското стопанство продължава да е доминиращо, урбанизацията е слаба, а близостта до Русия се възприема като най-голяма заплаха от местното население.

В очакване на парламентарните избори през 2011

Благодарение на успеха си (макар и доста умерен) на президентските избори, сега РО вече има възможност да назначи „лоялни” политици на ключовите държави постове (пример за това е назначаването на Белка за управител на Централната банка) и така да осъществи необходимите политически промени. Краят на нерядко драматичното, противоречиво и поляризирано съвместно съществуване между Качински и Туск, бе заменено от далеч по-хармоничния тандем Коморовски-Туск, което може да доведе до нов период на реформи в Полша. От такива реформи, в частност, спешно се нуждае фискалното законодателство, с цел да се ограничат ненужните разходи, а също образователният и здравният сектори (включително частична приватизация на последния), както и пенсионната система, нуждаеща се от основен ремонт, който да гарантира нейната жизненост в дългосрочен план (това, вероятно, ще изисква повишаване възрастта за пенсиониране и въвеждане на специални схеми за различните категории труд) (8).

Налице са обаче редица фактори, поставящи реформите под въпрос. Предвид провеждането на парламентарни избори през октомври 2011, които съвпадат с полското председателство на ЕС (юли-декември 2011), правителството едва ли ще е склонно да осъществява непопулярни реформи, които биха се отразили негативно върху настроенията на избирателите. Някои дори смятат, че парламентарните избори могат да бъдат изтеглени през пролетта на 2011, именно за да не съвпаднат с полското председателство в ЕС. Междувременно, възможно е младшият партньор в управляващата коалация – Полската селска партия (PSL) да опита да си извоюва по-важни властови постове за да балансира позицията си в коалицията и подобри имиджа си сред своите избиратели. В този смисъл, наличието, като „твърд електорат” на управляващите, на фермерите от PSL, които са сред най-облагодетелстваните от сегашната пенсионна система, може да направи невъзможно за РО провеждането на реална пенсионна реформа, която да съхрани техните привилегии, като това също може да разубеди премиера Туск да стартира промените. Ето защо изглежда, че реформите ще бъдат отложени за периода след парламентарните избори. Нещо повече, малката разлика в гласовете, подадени за Коморовски и Качински (последният вече обяви, че следващата цел на партията му е постигането на съкрушителна победа на парламентарните избори през 2011), също е сред факторите против незабавното стартиране на радикални трансформации, които могат да имат негативен ефект сред най-уязвимите социални слоеве – привържениците на Качински. Затова можем да предположим, че повратната точка за Полша ще настъпи едва след изборите през 2011 и най-вече, ако РО спечели с голяма разлика пред PiS и SLD. Междувременно, правителството ще продължи да работи за преодоляване на посткризисните ефекти и възстановяване на икономическия растеж. Председателството на ЕС пък ще се окаже предизвикателство за зрелостта на политическата култура и възможностите на полската дипломация.

Новите отношения с Русия

В историята на полско-руските отношения преобладават сериозните проблеми, като започнем с множеството войни и окупации (т.е. историческата памет) и свършим с регионалното съперничество, които често имат и вътрешни социални измерения. Двустранните отношения бяха особено напрегнати при управлението на близнаците Качински, които използваха историческите събития за постигането на национален консенсус и за да оправдаят политическите решения на правителството, вдъхновени от консервативната визия. Тази стратегия обаче се оказа рискована и дори контрапродуктивна, затова следващото правителство на Доналд Туск предпочете да се ориентира към по-неутрално поведение и пое курс към помирение с Москва, както ще видим по-долу. Споменатите изявления на Качински, по време на кандидатпрезидентската кампания, също се оказаха от полза в усилията за преодоляване на историческите вражди.

Основните проблеми, свързани с историческата памет, касаят т.нар. „травма от териториалната подялба на Полша”, наложена от сключения през 1939 пакт Молотов-Рибентроп. Всички руски стъпки в регионалната и международната политика се интерпретираха от Варшава през призмата на това историческо събитие. Тоест, всяка такава стъпка се смяташе за заплаха за полските национални интереси. Другият болезнен момент бе клането в Катин. Съветските власти дълги години криеха фактите около него, както от собствените си граждани, така и от чужденците, прехвърляйки отговорността на нацистите, докато накрая Горбачов не разкри истината, през 1989. Благодарение на курса към двустранно помирение, възприет от премиера Туск, това препятствие постепенно започна да се преодолява. Както е известно, Туск и руският му колега Путин се споразумяха да организират съвместна мемориална церемония по повод 70-годишнината от катинското клане. И тъй като президентът Качински не бе поканен на тази церемония, на ниво премиери, бе организирана втора – специално за него, като на път за нея самолетът му катастрофира край Смоленск. Тази трагедия допълнително сближи двете нации. Нещо повече, руският президент Медведев нареди публикуването (в края на април) на редица документи, потвърждаващи отговорността на Съветите за екзекуцията на полските офицери, в собствения му сайт на интернет-страницата на Руските федерални архиви (9).

Наред с историческите вражди, в двустранните отношения са налице и определени геополитически детерминанти, касаещи полските регионални стратегии в периода след края на студената война: Варшава се стреми да поддържа добри отношения с източните си съседи Беларус и Украйна, подкрепяйки тяхната независимост и улеснявайки процеса на интеграцията им в евроатлантическите структури (10). В полския политически елит е широко разпространено схващането, че ролята и влиянието на страната в ЕС силно зависят от отношенията и взаимодействието на Полша с източните и съседи. Поляците развиха тази идея по време на процеса на присъединяването си към ЕС и започнаха активно да използват т.нар. „източно измерение” след 1998. Първоначално, идеята се концентрираше върху изравняването на политическите, икономическите и правните стандарти в Украйна, Беларус и Молдова с тези в ЕС. Трите държави обаче, са членки на доминираната от Русия Общност на независиминте държави (ОНД) и Москва не изглежда склонна да се откаже от регионалната си сфера на влияние. От полска гледна точка , ЕС следва да предостави на Варшава водещата роля в реализацията на Източната политика на Съюза в буферната зона между него и Русия. Тази „мостова” позиция на Полша винаги е акцентирала върху напрегнатите отношения с Русия и желанието на поляците да формират източната европейска политика и да разговарят с Москва, като представител на целия ЕС. Не е случайно, че тъкмо Полша, заедно с Швеция, лансираха през май 2008 т.нар. инициатива „Източно партньорство” на ЕС, включваща шест държави от източната периферия на Съюза: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Тя обаче не включваше Русия, дори обратното, мнозина смятат, че основната и цел (освен, че е свързана с Европейската политика на съседство) е да отговори на нарастващата руска активност в постсъветското пространство. Полша се опита, макар и неуспешно, да извоюва за въпросните шест страни статут на „европейски държави”, което би им дало перспектива за евентуално присъединяване към ЕС в бъдеще. В частност, основните компоненти на инициативата „Източно партньорство” бяха сключването на споразумения за партньорство и сътрудничество, създаване на свободни търговски зони и либерализация на визовия режим, в перспектива,  чрез успешното възприемане и прилагане на европейските политически, икономически, правни и социални стандарти и ценности. Подобен механизъм на интеграция в ЕС би извадил тези държави от руската сфера на влияние и би ерозирал интеграционните проекти на Москва в постсъветското пространство. Въпреки слабия  (да не кажем никакъв) прогрес в реализацията на тази политика досега, тя потвърждава аспирациите на Полша да контролира „източното направление” в политиката на ЕС и така да балансира привилегированите отношения на някои страни от т.нар. „Стара Европа” (Германия, Франция и Италия) с Русия. От своя страна, Москва не спира да изтъква вътрешните противоречия на този проект в постсъветското пространство. Положителен знак е, че най-новата версия на „Източното партньорство” предвижда възможността, в определени случаи, за тристранно сътрудничество (между ЕС, държавите-членки и Русия) по реализацията на проекти, касаещи демокрацията, доброто управление, икономическата интеграция, енергийната сигурност или контактите между гражданите на отделните държави. В тези рамки, интеграцията на Русия в региона може да стане (доколкото е възможно) въпрос на преговори. Поредната полска инициатива в тази посока бе поканата на полския външен министър Сикорски (по време на неформалната среща на външните министри на страните-членки на „Източно партньорство”, провела се на 10 май 2010, във Варшава) към Русия да се включи в „Групата на приятелите на инициативата”. Тоест, макар че не изглежда вероятно Полша да промени радикално визията си за инициативата „Източно партньорство” и особено за собствената и роля в нея, напоследък се очертава уникален шанс за Варшава и Москва да се ориентират към нов тип отношения, основаващи се на диалога и освободени от досегашната реторика. Това със сигурност би укрепило и полския имидж в ЕС.

На последно място (но не и по значение), налице са и известни подобрения в сферата на енергийната сигурност (11). Продължаващите проблеми, свързани с доизграждането и функционирането на газопровода „Ямал-Европа” (съвместно полско-руско предприятие за транспортиране на руски газ, през Беларус и Полша, за Германия), принудиха Русия да изгради нови енергийни и транспортни връзки, които да заобикалят съседите и от Източна и Централна Европа и така да ограничат възможностите им да пречат на руските планове, както и икономическите им печалби. Проектът „Северен поток” следва именно тази логика, затова бързо се превърна в нов източник на геополитическо напрежение в региона. Някои полски политици дори обявиха „Северен поток” за „руско-германска конспирация”. Тъй като е „трудно да се каже, къде свършва „Газпром” и къде започна руската държава”, редица полски анализатори стигнаха до извода, че западноевропейските държави, като Германия, „ще се свържат директно с руските доставчици, докато други ще бъдат оставени да разчитат на милостта на руснаците” (12). Други пък анализират връзката между „Северен поток” и полската роля в т.нар. „оранжева революция” в Украйна, посочвайки, че „истинската” причина за изграждането на газопровода е желанието на Москва да „накаже” Полша. Официалната реакция на полския политически елит на проекта, касае най-вече териториалните му аспекти, като се посочва, че изборът за маршрут по дъното на Балтийско море има скрити геополитически цели – а именно да увеличи руския политически контрол над ЕС, а не се ръководи толкова от икономическите интереси на компаниите, стоящи зад него. В добавка към този политически аргумент често се използва и екологичен, акцентиращ върху потенциално опасните екологични последици от изграждането на тръбопровода. Яростното политическо противопоставяне на „Северен поток” постепенно стана елемент на полската външна политика. На практика, това доведе до забраната на Москва да се внася полско месо, в отговор на което Варшава наложи вето на възобновяването на Споразумението за партньорство между Русия и ЕС. Последвалите опити на Полша да реактивира плановете за изграждане на атомна електроцентрала, да обърне посоката на петролния транзит по петролопровода Одеса-Броди, или да изгради редица нови (предимно газови) тръбопроводи за да диверсифицира енергийните си доставки, могат да се разглеждат като целенасочени усилия (макар и безуспешни) за намаляване на регионалната и национална зависимост от вноса на руски енергоносители. Частично решение на споменатите по-горе противоречия беше намерено през януари 2010, когато руският „Газпром” и полската компания PGNiG подписаха взаимноизгодно споразумение за дългосрочно сътрудничество в газовата сфера. Документът призовава за удължаване на договора за газовите доставки от Русия за Полша до 2037 и за увеличаване обема на тези доставки след 2010. Освен това, то удължава срока на договора за доставките на газ по тръбопровода „Ямал-Европа”, през полска територия, за Западна Европа до 2045.

Полската външна политика

Въпреки подобряването на руско-полските отношения, проамериканският вектор на полската външна политика запазва значението си и тясната си обвързаност с визията за националната сигурност на страната. Не е случайно, че в самото начало на последната президентска кампания, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън се появи в Краков (в рамките на серията от посещения в Източна Европа и Южен Кавказ) за да участва в конференцията „Десетата годишнина на Общността на демокрациите” (13), организирана от полския външен министър Радослав Сикорски. По време на посещението и, Клинтън и Сикорски подписаха Протокол за поправка в споразумението от 2008 за разполагането на наземно базирани прехващачи на балистични ракети на територията на Полша. По-късно, Клинтън потвърди, че двете страни остават близки съюзници и, че Вашингтон ще продължи да гарантира сигурността на Полша. На практика, през пролетта на 2010, започна да функционира временната американска военна база край северния полски град Мораг, на 80 километра от руската граница. Полският министър на отбраната Богдан Клих подкрепи разполагането на американските ракетни комплекси Patriot на полска земя, определяйки го като важна стъпка към укрепване сигурността на страната му и „стратегическия характер на отношенията между САЩ и Полша”. Американските части, разположени в базата, ще подготвят там полски войници до 2012, след което се очаква тя да стане постоянна. Създаването и вероятно е компенсация за Полша от страна на Вашингтон, заради неосъществения антиракетен щит, обещан и от бившия американски президент Джордж Буш, или пък е просто жест на признание за полското участие в Ирак и Афганистан. Тази стъпка провокира крайно негативната реакция на Москва, която е особено недоволна от факта, че базата е в непосредствена близост до руския анклав Калининград. Русия твърди, че разполагането на комплексите Patriot в Полша не обслужва нито двустранната сигурност, нито съдейства за укрепването на доверието между двете държави. Нещо повече, разполагането на подобни бази в Централна и Източна Европа, което представлява сериозен проблем за руската сигурност, не се ограничава по никакъв начин от подписаното наскоро руско-американско споразумение СНВ-2. В този случай, единствената гаранция за Русия е възможността и да денонсира въпросното споразумение. Това означава, че проблемите в сферата на сигурността си остават основна пречка за развитието на руско-полско-американските отношения.

Полската активност във външнополитическата сфера е осезателна както в рамките на ЕС, така и в съживяването на някои неиституционализирани форми на сътрудничество, като Ваймарския триъгълник или Вишеградската група. Така, по инициатива на Сикорски, в срещите на страните от Ваймарския триъгълник (Полша, Франция и Германия), създаден за да съдейства за помиряването и сближаването на трите държави след десетилетията на яростен антагонизъм, вече участва и Русия. Много показателно е, че на срещите се обсъждат такива въпроси като бъдещето на НАТО, създаването на Комитет за външна политика и сигурност ЕС-Русия на министерско равнище (лансирано от германския канцлер Меркел и руския президент Медведев през юни) (14), проектът на Медведев за паневропейски пакт за сигурност и възможната отмяна на визите за транзитните пътувания между Калининград и прилежащите райони. Освен това, Полша се опитва да съживи духа на солидарност на Вишеградската група (обединяваща Полша, Чехия, Словакия и Унгария) за да формира централноевропейско лоби, което да може да балансира най-влиятелните страни-членки на ЕС и, по-специално, да гарантира географски балансирано представителство на членките на Съюза в бъдещите общи дипломатически институции на ЕС. Нещо повече, Полша помогна за създаването на фонд за подкрепа на Гърция, демонстрирайки, че е важна и активна страна-членка.

Заключение

Резултатите от последните президентски избори в Полша демонстрираха предпочитанието на сега управляващите във Варшава към прагматичната, прогресивна, проевропейска и ориентирана към помирение и съгласие политика. Страната се ориентира към два основни модела: във вътрешнополитически план, поляците предпочетоха сътрудничеството между президент и парламент, вместо противопоставянето помежду им, докато във външнополитическата сфера предпочетоха курса към задълбочаване на европейската интеграция вместо залагането само на тесните отношения със САЩ. Стартира нов етап от диалога и намаляването на антагонизма с Русия, което не само може да укрепи силовия баланс вътре в ЕС, но и да накара някои антируски настроени членки на Съюза, като балтийските държави, да смекчат позицията си спрямо Москва. Тези тенденции могат да повлияят положително за реализацията на целта на президента Коморовски за национално единство и стабилност. В този смисъл, днес Полша, както изглежда, най-сетне е постигнала необходимата политическа зрялост и способност да „нормализира” външнополитическите си отношения с основните играчи на международната сцена, във взаимен интерес. Ако това наистина е така, през следващите две години ще видим една нова Полша, която вече е съумяла да преодолее посткомунистическото минало, страховете и предразсъдъците си.

Бележки:

1. Poland’s 1,7% GDP tops European Union in 2009, EUbusiness, January 28, 2010, www.eubusiness.com/news-eu/poland-economy.2g9.

2. Виж International Monetary Fund Country Report on Poland, No.10/207, June 22, 2010

3. Country Report Poland, Eurobarometer 72, autumn 2009, www.ec.europa.eu/public_opinion/archives/eb/eb72/eb72_pl_en_ecec.pdf.

4. Лех пътуваше за Катин, където искаше да отбележи 70-годишнината от разстрела на 22 хиляди полски военни и интелектуалци, осъществен от НКВД по заповед на Сталин.

5. Election presidentielle en Pologne, le point a une semaine de scrutin, Fondation Robert Schuman, June 2010, p.2.

6. Напералски е привърженик на прогресивното данъчно облагане, изтеглsнето на полските части от Афганистан, либерализацията на абортите, узаконяване на хомосексуалните бракове (въпреки че е против правото на подобни двойки да осиновяват деца), за пълно отделяне на Църквата от държавата, като критикува привилегированото положение на Католическата църква в Полша и полското общество.

7. Според някои данни, на втория тур, 76% от гласоподавателите на левицата са подкрепили Коморовски, а 24% - Качински.

8. Poland politics: Platform to govern, unfettered, The Economist Intelligence Unit, July 5, 2010.

9. Виж www.rusarchives.ru/publication/katyn/spisok.shtml.

10. Полша е сред членките на ЕС, активно подкрепящи Екшън плана за украинското членство в НАТО, който окончателно бе отхвърлен на срещата на пакта в Букурещ, през август 2008.

11. Полша (заедно с Украйна и Беларус) притежава стратегическа позиция по отношение транзита на руския природен газ за Европа. Нещо повече, Русия покрива 70% от нуждите от природен газ и 90% от тези от петрол на полските потребители. Тъкмо заради това, диверсификацията на енергийните доставки е ключов приоритет за полските правителства.

12. V. Socor, Baltic Seabed Gas Pipeline Project: Far from a Done Deal, Eurasia Daily Monitor, Volume: 4, Issue: 100, May 22, 2007.

13. Неправителствена организация, създадена през 2000, целяща утвърждаването на демократичните институции в света.

14. Руско-германският меморандум от пет точки предвижда създаването на нова институция, която да включва външния министър на ЕС Катрин Аштън и руския и колега Сергей Лавров, и където да се „обменят мнения по текущите проблеми на международната политика и сигурността”. Освен това, комитетът “ще очертава рамките на съвместните граждански или военни операции” и „ще прави препоръки за разрешаването на различни конфликти и кризисни ситуации”. Специално внимание се отделя на замразения конфликт в Приднестровието (Молдова), като се предвиждат „съвместни действия на Русия и ЕС за гарантиране на безпроблемен преход от сегашната ситуация към окончателното решаване на въпроса”.

* Анализатор в Института за изследване на международната политика в Милано, Италия, асистент в Католическия университет в Милано, член на Българското геополитическо дружество

За мнозина вероятно е изненадващо, че постоянният представител на Русия в НАТО и бившият военен министър на Германия използват едни и същи аргументи, когато става дума за назрелите въпроси на сигурността в съвременния свят. Истината е, че и двамата стигнахме до извода, че в настоящия момент световната история дава на Русия, Европа и Америка реална възможност да изградят обща система за сигурност.

В онези региони, които са жизненоважни за всички, ние имаме общи интереси, тъй като се сблъскваме с едни и същи проблеми: тероризмът, нарастващата заплаха от използването на ракети с ядрени бойни глави, продължаващото разпространение на оръжията за масово унищожаване, нестабилността в Близкия изток. Затова сближаването е повеля на времето. Русия и Германия могат да се превърнат в движещата сила на този процес, още повече че споделяме общи ценности и сме задължени да гарантираме свободния и сигурен живот на хората в нашия общ европейски дом. Именно поради това смятаме, че е дошло време за началото на процеса за създаване на условия за пълноправното членство на Русия в НАТО, с всички произтичащи от това права и задължения.

Нещо подобно вече беше обсъждано в началото на 90-те години на миналия век, непосредствено преди разпадането на Съветския съюз. Тогава обаче не беше дошло подходящото време за това. Днес времената са други – разбира се, Русия все още не е убедена, че действително се нуждае от подобно членство, нито пък е наясно, какви предимства би и осигурило то, в крайна сметка. Затова първата стъпка по пътя към изграждането на такова партньорство изисква укрепване на отношенията между НАТО и Русия.

Проучванията на общественото мнение показват, че руското общества не изпитва страх от НАТО; в същото време обаче, руснаците не питаят и особена симпатия към тази организация. Фактът, че НАТО доближи своята инфраструктура до руските граници, не поражда положителни емоции сред тях. Както за руския елит, така и за цялата руска нация, суверенитетът и независимостта на страната са фундаментални ценности. Затова всяка демонстрация на мускули в близост до руските граници провокира лоши исторически спомени и пробужда инстинкта за съпротива и самосъхранение.

Компонентите на кризите и конфликтите

В Централна Азия се съдържат всички основни кризисни и конфликтни компоненти: почти неограничени енергийни ресурси, голям потенциал от етнически и религиозни противоречия, ислямски фундаментализъм, както и разминаващи се интереси на ангажираните в региона външни играчи. В този смисъл, който и да се докосне до това „буре с барут” рискува предварително да бъде обречен да загуби. Това между другото се отнася с пълна сила и за възможността Грузия да бъде приета в НАТО. В самия алианс откровено признават, че той няма жизненоважни интереси в региона, които да защитава с военни средства. Що се отнася до Украйна, Европа все повече се ориентира към укрепване на връзките между тази страна и ЕС. С други думи, НАТО отваря вратите си за държави, които все още не са узрели за членство в пакта и не са в състояние да допринесат за гарантиране на общата сигурност и регионалната стабилност, като вместо това ще се превърнат в бреме за всички страни-членки.

Дали обаче руското членство в НАТО би могло да се приеме за правилна стъпка, при положение, че самият алианс се намира на кръстопът, а някои негови членове постоянно демонстрират опасенията си от „руската мечка”? За начало, НАТО трябва да постигне нов политическо-стратегически консенсус. В противен случай, никога няма да сме на едно мнение по въпроса за това, как следва съвместно да реагираме на такива предизвикателства като например иранския ядрен проблем, или пък как трябва да се осъществи практическата интеграция на Русия в пакта. В момента, Европа е разделена по този въпрос. Някои източноевропейски държави дефинират сигурността си, най-вече, като гарантиране на защита срещу Русия. Подобна позиция не отговаря на интересите на Германия, която предпочита да поддържа стратегическо партньорство с Москва, а не да и се противопоставя.

Сравнително мащабното разширяване на НАТО, необходимостта да се реагира на такива качествено нови предизвикателства, като глобалния тероризъм или войната в Афганистан, провокираха остри дебати в рамките на пакта: каква, например, следва да е реакцията на новите заплахи, възникващи далеч от територията на страните-членки, и как да се избегне появата на поредния Афганистан? Друг важен въпрос е, дали Русия е в състояние да действа като партньор или дори съюзник на Запада при отразяването на тези заплахи, ако самата тя се възприема като заплаха за НАТО? Новият и конструктивен отговор на двете страни на този въпрос е от фундаментално значение.

НАТО се нуждае от Русия

НАТО не може да се справи с нито една от бъдещите си задачи без Русия, още повече пък, обявявайки се против нея. Русия се стреми да модернизира потенциала си, да усвои икономическата и политическа практика на Европа и критично да я приложи, запазвайки при това своята идентичност и независимост. През ХХ век двете части на Европа бяха изкуствено откъснати една от друга, а сега трябва да решават едни и същи проблеми на сигурността.

Общите заплахи изискват общ отговор. И тъкмо това е и причината, поради която се налага изместването на гравитационния център на партньорството, като цяло, както и изграждането на отношенията НАТО-Русия, в частност. Този център следва да се прехвърли от Международния секретариат на НАТО към Съвета НАТО-Русия.

Необходимо е, съблюдавайки всички правила, Москва да бъде поканена да заеме мястото си на общата маса, като това не трябва да стане повод двете страни постоянно да изтъкват грешките си, а да помогне да се постави началото на постоянен и открит диалог и вземане на общи решения. При това диалогът трябва да доведе до съвместни проекти – например до създаването на съвместна противоракетна отбрана или подготовката на съвместни инициативи в сферата на контрола над въоръженията. В крайна сметка, взаимните гаранции в областта на сигурността, доверието и ежедневното практическо сътрудничество ще помогнат за отстраняване на хроничните разногласия между Москва и Запада, които само отслабват двете страни.

Преди 65 години приключи най-кръвопролитната война в историята на Европа. И онези въпроси, които са особено важни за държавите от евроатлантическото пространство, не могат да бъдат решени, ако се правят опити това отново да стане с помощта на сплашването или отстраняването на една или друга държава от участие в този процес. По-дълготрайният и – да се надяваме – вечният мир в Европа е възможен само на основата на общата и неделима сигурност, а това, от друга страна, е предпоставка за модернизацията на Русия и просперитета на Европа.

* Постоянен представител на Русия в Централата на НАТО

** Бивш министър на отбраната на Германия и председател на комисията по външна политика на Бундестага