07
Съб, Дек
5 New Articles

Неминуемият разрив между САЩ и Европа

брой5 2010
Typography

От момента на създаването на НАТО, преди повече от шейсет години, европейците все повече икономисват от средствата си за отбрана. А тъй като континентът, който в момента, на практика, е във фалит, отчаяно продължава са орязва държавните разходи, можем да очакваме че инвестициите за военни нужди ще намалеят още повече. Междувременно, финансовото състояние на Вашингтон не е по-добро: САЩ също трябва да намалят средствата за военни нужди, особено тези, които касаят Европа.

Еволюцията на НАТО

Трансатлантическият алианс беше създаден през 1949, когато се влошиха отношенията със Съветския съюз. Тогава, мисълта за евентуален пробив на Червената армия през коридора в района на Фулда се беше превърнала в кошмар за Запада. Както е известно, през първите години от съществуването на НАТО неговите европейски членове, по напълно разбираеми причини, концентрираха усилията си за възстановяване на своите икономики. И тогава и по-късно, те предпочитаха да стоварят тежкото бреме на военните разходи върху раменете на САЩ. Вашингтон редовно призоваваше съюзниците си да увеличат военните разходи и те винаги обещаваха, че ще го направят. След това обаче, неизменно се отказваха от обещанията си, оправдавайки се с вътрешните нужди и политическите трудности. През 80-те години на миналия век европейците вече активно се обявяваха против инициативите на Вашингтон в Централна Америка и на други места. Въпреки това, САЩ продължаваха да защитават блудните си съюзници.

След това настъпи крахът на комунизма и мнозина започнаха да си задават въпроса, за какво ни е НАТО, която на практика, представляваше антисъветски военен съюз.

Днес Европа вече не трябва да се защитава от никого. Страшната Червена армия вече не съществува. Москва разполага само с ограничени неядрени сили и не се готви за марш-наскок към Варшава или Будапеща, да не говорим за Берлин и Париж. Европейският съюз, като цяло, има повече население и по-мощна икономика, отколкото Америка.

Първоначално, привържениците на НАТО лансираха предложения алиансът да се заеме с борбата срещу незаконния наркотрафик и опазване на околната среда. След това, ръководството на организацията започна да прокарва идеята за регионална интеграция, чрез разширяването и в Централна и Източна Европа. Макар че всички тези мисии нямаха особен смисъл. Защото ЕС винаги се е справял по-добре от НАТО със задачите, имащи невоенен характер.

След това НАТО излезе извън рамките на зоната на своята отговорност, осъществявайки агресия срещу Сърбия, която не заплашване нито една държава-членка на алианса. Целта беше разрешаването на етническия конфликт в Косово. Балканите обаче, бяха по-важни за Европа, отколкото за САЩ.

Сега пактът осъществява мисия в Афганистан. Уви, войната в тази страна си остава, предимно, американска война. Реална съюзническа помощ ни оказват само малка група държави, при това тя можеше да бъде организирана и на двустранна основа (Австралия например, прави това извън рамките на НАТО). Повечето европейски държави изпратиха в Афганистан само незначителни военни контингенти, ограничавайки участието им в бойните действия с налагането на редица условия и уговорки. Всички тези части са далеч от бойното поле и мислят само, как по-скоро да се махнат от страната.

Междувременно, разширяването на НАТО доведе до това, че Америка се оказа по-слабо защитена отпреди. Включването в алианса на балканските и прибалтийски посткомунистически държави му донесе маса нови задължения, без, на практика, да му осигури някакви нови възможности.

Евентуалното присъединяване към НАТО на Грузия и Украйна би влошило още повече ситуацията, защото в редовете на пакта могат да се появят огромни „черни дупки”, генериращи несигурност. Нито едната, нито другата държава имат каквото и да било отношение към сигурността на Америка. Членството на САЩ в НАТО би трябвало да гарантира именно тази сигурност, а не само сигурността на другите членки, за сметка на нарастващите рискове за самите американци.

Новите европейски амбиции

Междувременно, предоставяйки на Америка да се занимава с всички военни проблеми, водещите европейски държави започнаха да прокарват илюзорната идея за превръщането на ЕС във велика световна сила. Те широко рекламираха Договора от Лисабон, въвел постовете президент и външен министър на Съюза, и провъзгласиха необходимостта от „обща политика в сферата на сигурността и отбраната”. Истината обаче е, че този договор доведе само до по още по-голям бюрократичен хаос, вместо да вдъхне на континента по-голяма увереност в собствените сили. Сега в ЕС има трима различни ръководители (двама постоянни и един, сменящ се на ротационен принцип) които дискретно си съперничат, кой е по-главен. „Върховният представител” по външните работи например, прекарва повече време, преговаряйки с политиците от ЕС, отколкото с представителите на други държави.

По-важно обаче е нещо друго. Европейците, както и преди, отказват да развиват въоръжените си сили, гарантиращи реализацията на външната  и отбранителната политика на Европа. Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен признава, че тази система „ще си остане книжен тигър, ако липсват усилия там, където ни е необходим конкретен военен принос”.

Няма обаче никакви шансове, че подобен принос действително ще бъде направен. През последните двайсетина години, повечето европейски държави неотклонно съкращават военните си разходи. Само пет страни реално изпълняват изискването на НАТО да отделят 2% от националния си БВП за нуждите на отбраната. Някои държави отделят само 1%, а дори и по-малко. Като тези средства могат да намалеят още повече в бъдеще. Ето какво съобщава Wall Street Journal например: „Правителствата на Франция, Германия, Испания и Италия, които приеха сурови мерки за икономии, в отговор на европейската дългова криза, обещаха, че съкращенията няма да засегнат въоръжените им сили”. В същото време обаче, британският военен министър Брайан Фокс заяви, че ще осъществява подобни съкращения „безпощадно и без излишни емоции”.

В момента, в Афганистан се намират около 40 хиляди военни от различни европейски държави, като броят им в бъдеще ще намалява. Изпращането на войски в Афганистан никъде не се ползва с популярност. Сравнително наскоро например, тъкмо заради споровете, дали да се удължи срока на пребиваване на холандския контингент в Афганистан, правителството на Холандия падна от власт. Дори британските политици все по-открито говорят за необходимостта от връщане на военния контингент у дома.

Новите членове на НАТО, които би трябвало повече да се тревожат от близостта на все още достатъчно силната „руска мечка”, се държат по същия начин. В анализа си за Института за стратегически изследвания (SSI) полковник Джоел Хилисън отбелязва: „Ако, след 2001, военните разходи на Русия започнаха да нарастват, средното военно натоварване на новите страни-членки на алианса, продължи постепенно да намалява”. По този повод, някои американци си позволяват открито да изливат гнева си върху европейците, квалифицирайки ги като „парцали”, или още по-зле. Така, Робърт Каплан говори за европейската „упадъчност”, посочвайки че: „Тъй като европейският патриотизъм постепенно се изпари, правителствата на европейските държави вече не могат да искат жертви от народите си, когато се решават въпроси на войната и мира. Колкото и да е парадоксално, но побеждавайки в студената война, ние изгубихме Европа”. На свой ред, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс се опита да бъде по-дипломатичен, заявявайки, през февруари 2010, че „Демилитаризацията на Европа – в резултат на която значителна част от населението е предубедено против военната сила и свързаните с използването и рискове – се превърна от благото на ХХ век, в препятствие по пътя към гарантиране на реална сигурност и стабилен мир, през ХХІ век”.

Несъмнено, в нашия опасен свят, военната сила може да бъде от полза. Но отношението към войната, като към поредния вариант на външнополитически действия, може да се окаже още по-голямо „препятствие по пътя за гарантиране на реална сигурност и стабилен мир”. Дълги години правителството на САЩ водеше безразборни войни и отправяше заплахи наляво и надясно, оставяйки самата Америка все по-малко защитена. В тези случаи, европейските привърженици на мира се оказваха прави по-често, отколкото американците.

Може ли да бъде възроден трансатлантическия алианс

В същото време, мечтата за възраждането на евроатлантическия алианс продължава да е жива. Така наречената „група експерти”, начело с бившия държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, публикува, в средата на май 2010, доклада си „НАТО 2020: гарантирана сигурност и динамично взаимодействия”. В този документ се съдържа призив за формулиране на „нова стратегическа концепция”, която да включва: защитата на Европа, борбата с нетрадиционните заплахи, действията отвъд границите на алианса, постигането на победа в Афганистан, преодоляване на кризите, създаване на нови партньорства, „участие във всестранните подходи към решаването на сложните проблеми”, взаимодействието с Русия, включването в състава на НАТО на нови членове, укрепването на военния потенциал, съхраняване и поддържане на ядреното оръжие, създаване на система за противоракетна отбрана, отговор на кибератаките, превръщането на НАТО в „по-динамична организация” и, накрая (но не и по важност) – „анализ на историята на НАТО”.

Преди време, за Института на ЕС за изследване проблемите на сигурността (European Union Institute for Security Studies) бе подготвен по-обширен доклад, в който се призовава за изграждането на военен потенциал, съответстващ на числеността на „гражданското население” на страните-членки. Освен това, в него се препоръчва Европа „да започне да действа независимо от НАТО”, като за целта ще се наложи създаването на „пълномащабно европейско командване за планиране и провеждане на военни операции”.

Това са твърде амбициозни цели за държави, които, през 2020, могат да останат без армии, ако продължат да съкращават със същите темпове военните си разходи. Истината е, че не съществуват кой знае колко заплахи, за чието преодоляване европейците следва да се въоръжават. Русия може да „накаже” неразумната Грузия, но опитът да бъде погълната Украйна или Полша е нещо съвсем друго и просто не е по силите и. Днес, нашествието от Марс изглежда също толкова вероятно, колкото и руското настъпление на запад.

Разбира се, събитията в света оказват определено въздействие върху европейците. Но, тъй като няма заплахи, застрашаващи съществуването на държавите им, всички бъдещи войни ще бъдат по-скоро „войни по избор”, а не по необходимост. Освен това, всички печалби, трябва да бъдат сравнявани с необходимите разходи и жертви. Колко например, струва на европейците финансирането на клана на Карзаи, който управлява в Афганистан. Впрочем, когато говорим за тази страна, се налага усещането, че подобно нещо вече никога не бива да се случва. Наскоро военният министър на Германия предложи четири нови ограничителни критерия за осъществяването на военни мисии от пакта, първият от които е „наличието на сериозна и неизбежна заплаха за някоя страна-член на НАТО”. Афганистанската мисия вероятно би се провалила и по четирите критерия, още в момента на предлагането и, да не говорим за сегашната ситуация.

Основният проблем, твърди Ендрю Басевич от Бостънския университет, има културен характер – според него, европейците просто вече не са жадни за кръв. Затова, посочва той, усилията за превръщането на НАТО от „отбранителен съюз в инструмент за пректиране на мощ” са просто поредния, обречен на провал опит „ да се възроди европейския боен дух”. Което няма как да се случи.

Време е САЩ да се изтеглят от Европа

Вместо да хленчат по повод намаляващите военни разходи на Европа – особено след като положиха толкова усилия за да убият всяко желание на континента да действа самостоятелно – САЩ трябва да позволят на европейците сами да отговарят за последиците от собствените си действия. Това означава, че трябва да бъдат изтеглени американските войски и НАТО да бъде оставена на Европа. Континенталната отбрана трябва да се превърне в прерогатив на ЕС, а първите две букви от абревиатурата НАТО (North Atlantic, т.е. Северноатлантически) следва да бъдат премахнати (макар че това, зависи и от избора на Канада). Ако пък страните-членки предпочетат да запазят своя скъп и разоряващ ги модел на „държавата на всеобщото благоденствие”, нека бъде така.

Независимо от подобно развитие, САЩ и Европа ще продължат да бъдат заинтересовани от военното сътрудничество помежду си – по въпросите, представляващи взаимен интерес. Следва да сме наясно, че Вашингтон просто няма никакви интереси на Балканите. Там вече не съществуват и никакви заплахи за американската сигурност – няма войни, нито пък са дислоцирани американски войски. Повечето европейци смятат, че войната в Афганистан е американска война. Затова САЩ трябва да потърсят подкрепа за нея от онези държави, които смятат, че участието им там засяга глобалната сигурност, а не е само въпрос на солидарност вътре в НАТО.

Не по-малко важно е, че САЩ трябва да намалят военния си бюджет. В момента, общата сума на военните им инвестиции нахвърля 700 млрд. долара, което е почти половината от всички военни разходи в света. В същото време, Америка не е изправена пред някакви очевидни и сериозни заплахи – освен съвършено невероятното ядрено нападение от страна на Русия. САЩ нямат никакви основания да отделят от ограничените си средства за защитата на проспериращите и гъстонаселени свои съюзници – най-вече в Европа, но също и в Азия.

В ерата на студената война, американските лидери се опасяваха от последиците, които биха могли да възникнат за САЩ, заради безхаберието на собствените им съюзници. Сега обаче, от грешките си ще страдат самите съюзници, а не Америка.

Европа фалира и харчи все по-малко средства за отбраната си. Америка също е във фалит, но продължава да харчи огромни средства за военни нужди. Включително и за защитата на Европа. Ако решим да използваме езика на афоризмите, дошло е време за промени. И, ако администрацията не е склонна да осъществи тези промени, с това следва да се заеме Конгресът, използвайки за целта инструментариума на бюджетните инвестиции.

* Авторът е старши анализатор в Cato Institute, а в миналото е бил специален съветник на президента Рейгън. Автор на няколко книги, включително бестселъра „Външнополитическите авантюри: Новата глобална империя на Америка”.