×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

През последните години, югозападната част на Сърбия – областта Рашка, известна още и като Санджак (1), постепенно се превръща в огнище на пореден етно-религиозен конфликт.

Според преброяването от 2002, в Сърбия живеят над един милион души (14% от населението), принадлежащи към различни национални малцинства. Съгласно закона от съшата година, правата на въпросните малцинства се осъществяват посредством т.нар. „национални съвети”, формирани въз основа на избирателната система. Ситуацияте се промени през 2009, когато сръбското правителство превърна в основна своя задача присъединяването на страната към ЕС. С цел да се ускори евроинтеграцията на Сърбия и под натиска на Съюза на унгарците от Войводина, подкрепяни от Будапеща, беше приет нов закон за националните съвети.

Новият закон за националните съвети

Главното отличие на новия закон е, на първо място, възможността за пряк избор на членовете на Съветите на националните малцинства. Както е известно, избори по новия закон се проведоха на 6 юни 2010, във всички 167 сръбски общини. В избирателните списъци бяха включени 460 000 представители на 19 национални малцинства, 16 от които пряко избраха своите представители в националните съвети (хърватите, словенците и македонците избират своите национални съвети по друг начин – чрез изборни скупщини). Освен това, след изборите, към вече съществуващите 15 национални съвети бяха добавени още 4.

На второ място, много значително бе разширена сферата на компетентност на националните съвети и сега те разполагат с около 70 конкретни пълномощия при осъществяване правата на съответните национални малцинства. Съветите вече могат да създават образователни и културни институции, както и медии; могат да поискат въвеждането на съответния национален език и писменост като официален в отделните общини; да предлагат промени в имената на улици, площади и градски квартали; да утвърждават националните символи и празници; да участват в изработването на законите, касаещи националните малцинства; да сътрудничат с международните и регионални организации, с държавните органи, организации и учреждения в собствената си страна, както и с националните си организации в другите държави и т.н. Тоест, в момента пълномощията на националните съвети са толкова големи, че сръбският Парламент вече не може да приеме нито един закон, касаещ националните малцинства, без тяхното одобрение.

На трето място, законът позволява участието в изборите за съвети на политическите партии и организации на националните малцинства. В резултат от това, политическото значение на националните съвети рязко нарасна. При това, Съветите активно взаимодействат със „своите” политически партии, като това се отнася най-вече за унгарците и бошнаците, които най-активно прокарват идеите за децентрализация, регионализация и „регионално развитие”. В Санджак например, по време на изборите за национални съвети, се разгоря остър сблъсък между три основни политически фактори. Така, списъкът на „Бошнашкото възраждане” беше подкрепен от Санджакската демократична партия на Расим Ляич (в момента той е министър на труда в коалиционното сръбско правителство), а Бошнашкият списък за европейски Санджак – от Партията на демократичното действия на Санджак, начело със Сюлейман Углянин (сръбски министър без портфейл). Принципно нов момент се оказа фактът, че третият списък – този на Бошнашкото културно обединение, беше оглавен от религиозния водач на сръбските мюсюлмани – главния мюфтия Муамер Зукорлич.

На четвърто място, сферата на действие на националните съвети беше значително разширена от сръбското Министерство на човешките права и правата на малцинствата, което издаде за целта специална инструкция. Тя задължава общинските чиновници да включват в избирателните списъци за национални съвети всеки желаещ, дори и хора, за чието включване в списъците настояват други лица. В същото време обаче, се изключва каквато и да било проверка както на първите, така и на вторите, като в резултат от това в избирателните списъци на националните малцинства се оказаха значителен брой сръбски граждани, без те да знаят за това.

Така, Законът за националните съвети от 2009 формира нов модел на разширено самоуправление на националните малцинства в Сърбия. Рязко нарасна обществено-политическото значение на изборите за Съвети, което вече е съпоставимо с това на парламентарните и президентските избори. По думите на президента Борис Тадич, с новия закон, сръбските национални малцинства са получили права, с каквито не разполага никое малцинство в Европа (2).

Политическите промени в мюсюлманската общност на Санджак

Междувременно, през последните три години в мюсюлманската общност на Санджак настъпиха сериозни промени в политическата сфера. Като основни политически сили в региона се очертаха Листата за Санджак на Сюлейман Углянин, Санджакската демократична партия на Расим Ляич и партията „За Санджак” на Февзи Мурич. Формацията на Углянин иска пълна автономия за Санджак и обединяване на сръбската и черногорската части на областта, тази на Ляич се обявява за „интензифициране на децентрализацията на Сърбия”, а пък партията на Мурич иска разширена автономия и референдум за статута на Санджак. През последните няколко години обаче, тези три партии бяха заети най-вече с междуособици и взаимни обвинения.

Междувременно, на преден план в обществено-политическия живот на Санджак излезе сблъсъкът между две мюсюлмански фракции, оспорващи взаимно легитимността си – Ислямската общност на Сърбия, начело с Адем Зилкич, и Ислямската общност в Сърбия, начело с Муамер Зукорлич.

Предварително следва да отбележим, че в основата на спора между двете е някогашната организационна структура на ислямската общност в Югославия, която имаше единно ръководство, начело с главен мюфтия (раис ул улема), като основният и център беше в Сараево, а във всяка югорепублика имаше по-малки центрове. След разпадането на Югофедерацията и формирането на нови държави в постюгославското пространство, започнаха да възникват и самостоятелни мюсюлмански обединения. Тези промени бяха официално оформени с Устава на ислямската общност в бивша Югославия, приет през 1993 в Скопие. Въз основа на него бяха провъзгласени самостоятелните мюсюлмански общности на Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, докато тези на Хърватска, Словения и Сърбия останаха свързани с Риясета (т.е. върховното управление на мюсюлманите) в Сараево.

През февруари 2007 обаче, сръбската мюсюлманска общност обяви че вече няма да се подчинява на Сараево и създава собствен Риясет в Белград. В отговор, по инициатива на Мустафа Церич, лидер на мюсюлманската общност на Босна и Херцеговина, през юни 2007, в главния град на Санджак Нови пазар се проведе обединителен конгрес на онези сръбски мюсюлмански общности, които не подкрепиха духовната независимост от Сараево. Там за главен мюфтия на Сърбия беше избран Муамер Зукорлич, оглавил Ислямската общност в Сърбия (имаща силно изразен радикален характер) и обявил се за представител на цялото мюсюлманско население на Санджак. На този опозиционен конгрес бяха отправени резки нападки срещу изпълняващия длъжността раис ул улема на Сърбия Хамдия Юсуфспахич. В отговор, неговият помощник Абдулах Нуман подчерта, че „централното ръководство на сръбските мюсюлмани следва да се намира в страната, а не извън границите и” (3).

Сред противниците на движението на Зукорлич е умереното течение, признаващо организационните рамки на Сърбия. То се представлява от Ислямската общност на Сърбия, начело със сегашния сръбски реис ул улема Адем Зилкичи. Той и привържениците му твърдят, че бошнаците от Санджак са уморени от взаимните разпри, както и, че единственото, което застрашава правата на местните мюсюлмани, са собствените им междуособици.

Във вътрешен и международен план обаче, именно движението на Муамер Зукорлич демонстрира най-голяма активност. В идеологически план, дейността му се отличава с агресивна религиозно-националистическа реторика и яростна критика срещу сръбските държавни власти. В основите на неговата пропагандна кампания е тезата, че „през последните сто години сръбските власти са заплаха за бошнаците”, а „сръбските идеолози, от Илия Гарашанин до Добрица Чосич, създадоха една толкова страшна идеология, че тя спокойно би могла да се определи като геноцид”. Според Зукорлич, „повечето сръбски режими бяха повлияни от тази идеология, а сред последиците от реализацията и станаха геноцидът, убийствата, натискът и прогонването на бошнаците” (4). Логично продължение на тези твърдения е апелът на Зукорлич към Запада, по повод нарушаването на националните, религиозни и човешки права на мюсюлманите от Санджак. Стратегическата задача на ръководената от него организация е излизането и на общобалканско равнище и интернационализацията на  „бошнашките проблеми”. Негов основен съюзник в прокарването на претенции за територията, обитавана от бошнаци – т.е. за областта Рашка, е сараевският раис ул улема Мустафа Церич. Съюзът между Зукорлич и Церич, както и възприетата от двамата формула „бошнаците от двете страни на река Дрина са едно цяло, а Сараево е общия им духовен център” (5), са необходими именно за интернационализацията на „бошнашкия проблем”.

Според Зукорлич, основните тактически средства за постигането на тази цел са, на първо място, трансформацията на дейността на Националния съвет и отклоняването и от разрешените от закона сфери на образованието, езика и културата, към тази на „утвърждаването на националните права”. Това ще позволи да се институционализира системата, формираща националната идентичност на бошнаците, тъй като „бошнаците загубиха и последните капки доверие към сръбската система и виждат спасението си в създаване на собствена система”. Засега обаче, Националният съвет представлява само „ограничена оперативна ценност” (6) за Зукорлич. В същото време, той не оставя съвсем без внимание културната сфера, макар и да го прави по доста специфичен начин. В случая се прокарва тезата за „агресивната асимилация на бошнаците, които нямат образование на собствения си език” и се възлагат определени надежди на Босна и Херцеговина. При това Зукорлич не крие съжалението си, че Босна и Херцеговина не е национална държава и, следователно, не разполага с механизми за защита правата на бошнаците, живеещи в Сърбия (7).

На трето място, той иска промяна на статута на региона Санджак, включваща „културно-просветната му автономия” (8). За целта, през лятото на 2009, Зукорлич стартира събирането на подписи в подкрепа на т.нар. Декларация за нарушаване правата на бошнаците. Тя включваше седем точки, като в една от тях се призовава за създаването на единен регион Санджак, обединяващ всички общини с бошнашко мнозинство. Апелирайки към общоевропейския процес на регионализация, Зукорлич не спира да настоява за формиране на нова сръбска административна единица, която да включва общините Нови пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе. В тази връзка, привържениците на Зукорлич обявиха подкрепата си за усилията на сегашните управляващи в Белград за регионализация на страната.

Показателно е, че, в крайна сметка, в първоначалния вариант на Закона за регионалното развитие бяха направени редица промени. Сега, според новия закон, в Сърбия, вместо предвидените първоначално седем, се създават пет статистически региона. Сред тях са досегашните региони Войводина, Белград и Косово и Метохия. Източна и Южна Сърбия (от Смедерево до Кладово, в северната част на региона, до Прешево и Босилеград, на юг) са обединени в един регион, а пък Шумадия и Западна Сърбия – в друг. В последния е включено и пространството от Богатич до Тутин и от Деспотовец до Брус, като по този начин в един и същи регион се оказват Нови пазар, Сиеница, Тутин, Приеполе, Прибой и Нова Варош (макар че, според първоначалния вариант на закона, Нови Пазар и Тутин трябваше да влязат в Централния, а останалите четири общини – в Западния регион).

Двете водещи санджакски партии – Санджакската демократична партия на Расим Ляич и Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин, се дистанцираха от Декларацията от 2009, оценявайки я като „ненужна и пораждаща объркване и противоречия”.

Междувременно, през май 2009, се изостри ситуацията и започнаха сблъсъци между активистите на двете мюсюлмански общности в Сърбия, като те бяха провокирани от посещението на духовния водач на босненските мюсюлмани Мустафа Церич в Санджак. Показателно е, че то съвпадна с балканската визита на американския вицепрезидент Джо Байдън. По време на посещението си, Церич заяви: „Ако някой наистина може да се превърне във фактор за стабилността в региона, особено в Санджак, това е Сараево. Ние, бошнаците от Босна и Херцеговина искаме да кажем на бошнаците в Сърбия, че сме с тях. Те не са изоставени – ние сме един народ, който живее в две държави, ние в Босна, а те – в Сърбия”. Тоест, позицията на Церич си остава непроменена от времето на реорганизацията на мюсюлманската общност, след разпадането на Югославия, когато той твърдеше, че „бошнаците в Сърбия са интегрална част от Босна и Херцеговина, в смисъл на етническа, национална и религиозна идентичност” (10). Именно тази непримирима позиция доведе до религиозно-политическото разцепление в Санджак и стимулира споровете за необходимостта от намеса на сръбските власти в „малката война”, която водят помежду си през последните години бошнашките религиозни и политически водачи.

Новото разположение на силите

През лятото на 2010, силовият баланс в мюсюлманската общност на Санджак, където в продължение на двайсет години доминираха Сюлейман Углянин и Расим Ляич, се промени. След изборите за Национален съвет на бошнаците, на които формацията, подкрепяна от Муамер Зукорлич – Бошнашкото културно обединение – получи най-много места (17 от 35), се наложи линията на Зукорлич, превърнал се в третия ключов политически водач в Санджак, наред с Ляич и Углянин.

Във външнополитически план, както Муамер Зукорлич, така и духовният му наставник Мустафа Церич, съзнателно съдействат за утвърждаване позициите на Турция на Балканите, разчитайки, че в контактите между Анкара и Белград, Санджак ще играе специална роля (11). Показателно е, в тази връзка, че през 1990-1995 сегашният турски външен министър Ахмед Давутоглу преподаваше в Международния ислямски университет в Куала Лумпур (Малайзия), където сред студентите му беше и сегашният реис ул ислам на Босна и Херцеговина Мустафа Церич.

Тук е мястото да отбележа, че Турция, която упорито и последователно укрепва влиянието си на Балканите, опитва пряко да се меси във вътрешните работи на Сърбия, като за степента на тази намеса, говорят ултимативното искане за приемането на резолюция за трагедията в Сребреница; турското посредничество за разрешаване на конфликта между някои сръбски министри и водачите на мюсюлманите от Санджак Расим Ляич и Сюлейман Углянин; участието на Анкара в подписването от Сърбия на редица декларации (включително Истанбулската, в която Белград гарантира суверенитета и териториалната цялост на Босна и Херцеговина и подкрепя членството и в НАТО), както и редовните срещи между представители на Сърбия и Турция на държавно ниво.

В тази връзка, специално внимание заслужават посещението в Турция на сръбския министър на труда и социалната политика Расим Ляич, през януари 2010. Тогава той разговаря с турския външен министър Давутоглу за изграждането на две автомагистрали – от Нови пазар до Сиеница и до Тутин (85% от средствата ще отпусне турската „Ексим банк”), и за реставрацията и реконструкцията на Нови пазар и развитието на индустриалната зона в Тутин (със средства на турската Агенция за сътрудничество и развитие - TIKA). Пак с турски средства ще се строи и бъдещият Ислямски център в Белград, който ще се занимава „повече с културни, отколкото с религиозни въпроси”. Турция ще участва и в трансформирането на военното летище в Ладжевци в гражданско (стойността на проекта 13 млн. евро), като част от средствата ще дойдат от нейния (и от сръбския) държавен бюджет (12). Ето как, успоредно с нарастването на турската мощ на Балканите, компромисната политика на властите в Белград и активните действия на определени политически сили в Санджак водят до превръщането на този район в опорна база на Турция в Европа.

Така, председателят на Бошнашкото национално вече (което официален Белград смята за нелегитимно) Мевлюд Дудич се обърна към турския премиер Реджеп Ердоган, в навечерието на посещението му в Сърбия, през юли 2010, с отворено писмо, в което заявява, че за бошнаците на Балканите, и най-вече за тези от Санджак, присъствието на Турция в региона е изключително важно. Подчертавайки значението на „турската следа, оставена на Балканите”, Дудич твърди, че бошнаците вече са преживели 11 геноцида и са единствения народ на Балканите и в Европа, който няма своя национална държава. Според него, бошнаците се сблъскват „с грубо нарушаване на личните и колективните си права” и с „религиозна и национална дискриминация”. В тази връзка, той обвини сръбските власти, че осъществяват вътрешна политика, „реализираща геноцидни планове по отношение на бошнаците и мюсюлманите”, както и, че „белградският режим с всички сили се стреми да разори бошнаците и мюсюлманските институции”. Додич предупреждава, че това може да доведе до дестабилизиране на ситуацията в Санджак, което, според него, не оставя на бошнаците друг избор, освен създаването на паралелни национални институции, поемайки по пътя към пълната политическа и административна автономия и свобода. На Турция пък се предлага да се превърне в „ключов фактор за нормализацията на отношенията между Сърбия и мюсюлманския свят” (13).

При последното посещение на турския премиер Ердоган в Сърбия, през юли 2010, той присъства на откриването на мюсюлманския Културен център в Нови пазар и подписа няколко двустранни споразумения за съвместно строителство на различни обекти.

Впрочем, освен с турската, Зукорлич и Церич гледат да се съобразяват и с американската политика на Балканите. Между другото, именно по инициатива на САЩ Сърбия промени политиката си спрямо Турция, на която пък, в рамките на американската регионална стратегия, е възложена задачата да работи за подобряване на отношенията между Сърбия и Босна, както и да стане „гарант за стабилността в Санджак” (14). По инициатива на посолството на САЩ в Белград, както и с участието на някои западноевропейски посолства, беше формирана своеобразна лобистка група на „приятелите на Санджак”, начело с Муамер Зукорлич. Впрочем, външната намеса в работите на Санджак не би трябвало да предизвиква учудване, имайки предвид, че още в доклада си от 8 април 2005 Международната кризисна група посочва, че „санджакският проблем се нуждае от международно решение” (15).

Поредното изостряне на отношенията със Сърбия настъпи през юли 2010, като повод за това стана решението на Белград да въведе нов правилник за формиране на Националния съвет на бошнаците, според който за това е необходимо присъствието на 2/3 от членовете му (§ 3), а не обикновено мнозинство, както е в съветите на другите национални малцинства в Сърбия. В отговор, в сръбската Скупщина бе създаден Форум на бошнашките депутати, а след това и Бошнашки национален събор. С участието на практически всички бошнашки институции и организации, съборът прие (на 14 юли 2010) Декларация, в която,„в съответствие с принципите и стандартите на европейската регионализация в процеса на децентрализация и регионализация на Сърбия”, беше поискано да се признае, че бошнаците са „държавнообразуващ” народ в Сърбия и да започнат преговори с Белград за определяне конституционния статут на Санджак. С цел да бъде променен сегашният статут на областта, Съборът обяви, че създава Комитет за възстановяване на Народното вече на Санджак (съществувало през 1943-1945). Освен това, той призова всички бошнаци – в областта и от диаспората, да започнат да отделят по 1% от личните си доходи за финансирането на „проектите с национална значение” (16).

Всичко това постави сръбския президент Борис Тадич в сложна ситуация: от една страна, провежданата от него външна политика очевидно е насочена към сближаване с Турция (той открито декларира намерението „да освободи страната си от стогодишното клеймо на враг на исляма и мюсюлманите”). От друга обаче, налице е сериозна дестабилизация и радикализация на ситуацията в Санджак, включително и заради откритото обвързване на „бошнашкия въпрос” с Турция. Интересно е, че докато Тадич вижда в „секуларизма и демокрацията” единственото средства за защита от радикалния ислямски фундаментализъм, Зукорлич стартира „втория етап от борбата”, чиято цел е етническата консолидация на „бошнашката нация”, автономията на Санджак и гарантирането на специален статут за бошнашките национални малцинства в Сърбия.

Уахабитската заплаха

Не по-малко остър проблем за сръбските власти в Санджак представлява и заплахата от усилване терористичната активност на т.нар. „уахабити”. Всъщност, уахабитското движение на Балканите, функционира като едно цяло на територията на Босна и Херцеговина, Санджак, Македония и Косово (17). През пролетта на 2010, израелският външен министър Авигдор Либерман прогнозира, че Ал Кайда и други екстремистки ислямисти групировки ще опитат да създадат свои бази на Балканите. Последваха информации в редица австрийски медии за прехвърлянето на радикални ислямистки групи от Босна и Херцеговина в Санджак. В отговор, Адем Зилкич подчерта, че това е следствие както от разногласията в мюсюлманската общност, така и от дейността на редица неправителствени организации. Всъщност, става дума за „преселването” в Санджак на групи от уахабити, т.е. хора, признаващи единствено законите на шариата, а не тези на държавата, където живеят.

В тази връзка, депутатът от Бошнашката демократична партия на Санджак в сръбската Скупщина Есад Джуджевич посочва, че радикализацията на ситуацията в Санджак е свързана почти изключително с дейността на Муамер Зукорлич „в чието обкръжение напоследък гъмжи от брадясали ислямисти”. Според него, с отказа си да води какъвто и да било диалог с Белград, Зукорлич пречи на хармоничното развитие на Санджак, като манипулира чувствата на вярващите мюсюлмани и използва тежката икономическа ситуация, както и факта, че в някогашна Югославия Сараево беше традиционния център на мюсюлманската общност.

На свой ред, раис ул улема Адем Зилкич подчертава, че „законът за църквите и религиозните обединения ни гарантира пълна равнопоставеност с останалите религии. В рамките на мюсюлманската общност функционира Факултет за изучаване на исляма, три медресета и множество детски градини, като държавата финансира медресето в Нови пазар и това в Белград, плаща стипендиите на 20 студенти от споменатия факултет, както и заплатите на професорите в него, и подкрепя медиите на мюсюлманската общност”. Според него, в Санджак са възникнали благоприятни условия за активизиране на уахабитите заради неясната позиция на държавата по въпроса, кое от мюсюлманските обединения в областта следва да се смята за легитимно (18).

Водачите на уахабитското движение, което напоследък печели популярност на Балканите и, в частност, в Босна и Херцеговина, контролират оттам и дейността на привържениците си в германоезичното пространство (за негов център те са избрали Австрия). Така, Сараево се превърна в разпределителен „хъб” на финансовите потоци за уахабитите. Контактите между уахабитските лидери в Босна и Австрия са доста тесни, като и едните, и другите се ползват с финансовата подкрепа на Саудитска Арабия. Впрочем, Риад финансираше ислямистките формации в Босна и Херцеговина още по време на юговойните, през 1992-1995, като още тогава беше създаден и каналът за прехвърляне на финансови средства от Виена, чрез вече несъществуващата “Third World Relief Agency” (TWRA, т.е. Агенция за подпомагане на Третия свят). По онова време в Босна се сражаваха около 1000 „моджехидини” от арабския свят, като след войната повечето напуснаха страната, но част останаха и (след като създадоха семейства с местни мюсюлманки и получиха босненско гражданство) продължиха „мисионерската си дейност”, отново със саудитски пари. В резултат от това, през последните години, сред самите босненските мюсюлмани се очерта задълбочаващо се противопоставяне между привържениците на традиционния ислям и радикалните екстремистки групировки. То обаче не се разви в полза на последните и тъкмо това наложи прехвърлянето на центъра на активността им в Санджак (19).

Политиката на сегашното правителство в Белград, по отношение на случващото се в областта, поражда нарастващо недоволство сред сръбското население на Санджак, което е притеснено най-вече от това, че властта в органите на общинското и градско управление почти изцяло е преминала в ръцете на мюсюлманите-бошнаци. Сред резултатите от това е преименуването на населените места дори там, където живеят компактни маси сърби: така например, село Църквине, в община Тутин, което запазва името си дори по време на турското робство, наскоро беше прекръстено на Кадилък (20). Паралелно с това, местните мюсюлмани постепенно изкупуват (включително с арабски и турски пари) земите на местните сърби, наблюдават се случаи на нападения срещу тях, както и уволнения на сръбски кадри и замяната им с мюсюлмански. В отговор, сърбите от общините Прибой, Приеполе, и Нова Варош отказват да признават принадлежността на районите си към „региона Санджак”, заплашвайки с провеждането на референдум и блокиране на пътищата.

Ситуацията още повече се изостри през август 2010. Както вече споменах, в Декларацията на Бошнашкия събор, се предвиждаше възстановяване на Народното вече на Санджак. Програмата на вечето пък включва обединяването на сръбските и черногорски „общини на историческия регион Санджак” и провъзгласяването му за автономен. В тази връзка, председателят на комитета за обновяване на Народното вече на Санджак Джамал Сульевич лансира т.нар. „новопазарска инициатива” за „възстановяване на автономията на Санджак”, т.е. за връщане на т.нар. „партизанска автономия” предоставена на областта по време на Втората световна война, през 1943-1945 (21). „Щом сръбските власти не възнамеряват да поставят на дневен ред въпросите за статута на Санджак и на бошнашкия народ, ние трябва да вземем съдбата си в свои ръце – декларира Сульевич. Според него, „Санджак е едно цяло, в културен, географски, комуникационен, етнически, икономически и всякакъв друг аспект – това не е сръбска или черногорска колония, Санджак принадлежи на своите граждани” (22).

Специално внимание заслужава името на въпросното Вече, защото не става дума за организация на „бошнашкия народ”, а за Народно вече на Санджак, т.е. за орган, претендиращ, че изразява волята на всички граждани на областта. Така, Вечето се натоварва с функциите на общонародно представителство, т.е. с много сериозни и далеч отиващи задачи. Според Сульевич, в своите действия то ще се ръководи и ще съблюдава резултатите от референдума от 1991 (организиран навремето от Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин), на който над 90% от участниците се обявиха за „пълна автономия на Санджак”.

По пътя към „автономен Санджак”

Междувременно, претенциите за автономия на Санджак се съобразяват с европейските стандарти и реалности. Така, уж в името на ускоряването на евроинтеграцията, беше лансирана т.нар. „европейска формула за автономията на Санджак”, според която „в Обединена Европа, Санджак, който частично се намира в Сърбия, частично – в Черна гора, ще притежава статут, като този на Южен Тирол, разделен между Италия и Австрия” (23). Привържениците на Зукорлич възнамеряват да се обърнат към Европейския съд в Страсбург заради нарушаването на религиозните им права. За целта, според говорителя на Мюсюлманската общност в Сърбия Самир Тандир, вече са ангажирани влиятелни лобистки групи в САЩ и Европа.

Освен това, доста ясно се изразява и намерението за присъединяване на  „бившия Санджак” към Босна и Херцеговина, при определени условия”. В случая, под „определени условия” се има предвид евентуалното разпадане на Босна и Херцеговина, т.е. ако т.нар. Република Сръбска (която е част от босненската федерация) реши да обяви независимост. Цялата тази активност беше съпроводена със серия от инциденти в края на лятото на 2010, включително изгаряния на сръбското знаме.

Регионалният национално-политически конфликт в Санджак се задълбочава и заради безсилието на централната власт и нейното нежелание да се опита да реши въпроса. Така, през последните три години, раис ул улема Адем Зилкич постоянно призоваваше правителството в Белград да сложи край на „двувластието” в Санджак и да забрани нелегитимната Ислямска общност в Сърбия. „Вече години наред – посочва Зилкич – предупреждаваме сръбската общественост, че действията и агитацията на Зукорлич противоречат на вярата, религиозните норми и нормативните актове на мюсюлманската общност. Тази политика и съпровождащата я подстрекателска реторика ни връщат към 90-те години, когато горяха къщи и бяха избивани хора”. Според Зилкич, Муамер Зукорлич е „узурпирал правото да представлява половин милион сръбски граждани” (24). Претенциите за автономия противоречат на сръбската конституция, да не говорим, че, както подчертава шефът на Службата за сигурност на сръбската армия генерал Момир Стоянович, движението на Зукорлич се финансира от Саудитска Арабия, а той самият вече е създал собствена частна армия и служба за лична охрана, която е по-многобройна от тази на президента Тадич (15).
На свой ред, известният сръбски анализатор Джордже Вукадинович посочва, че властите в Белград са направили опасна грешка още през 2002, допускайки, „в разрез със съществуващите правила и процедури, Муамер Зукорлич да оглави местния ислямски университет, превръщайки го в огнище за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност, а пък самият Зукорлич да бъде легитимиран не само като водещ духовен, но и като светски и дори културен лидер на мюсюлманите в Санджак” (27).

Самият Зукорлич пък призова да не се опростява развитието на събитията в Санджак с твърдения от типа, че там „има един мюфтия и неколцина фундаменталисти, които трябва да бъдат притиснати, а иначе всичко е наред”. Според него, „официален Белград трябва да разбере, че Санджак е своеобразен „препъни камък” за Сърбия” (28).

Така, през втората половина на 2010, в Сърбия окончателно се оформи радикално религиозно-политическо движение, чиято цел е дезинтеграцията и, в крайна сметка, промяната на статуквото в областта Рашка (Санджак). В тази връзка си струва да си припомним и опита от етноконфесионалната война на територията на Босна и Херцеговина, през 90-те, по време на която именно „санджаклиите” се проявиха като най-непримирите екстремисти в редовете на мюсюлманската общност.

Мобилизацията на мюсюлманския фундаментализъм и радикализацията на исляма в Сърбия са изключително опасни явления не само за тази страна, но и за нейните съседи, а и за цяла Европа.

 

Бележки:

1. Санджак (Новопазарски санджак, област Рашка) е историческа област на границата между Сърбия и Черна гора. Тук,  в историческия регион Рашка, в средата на Х век, възниква първата сръбска държава, постигнала най-голямо териториално разширение на Балканите през ХІV век, при Стефан Неманя.По време на Османската империя, в чиито състав сръбската държава влиза през втората половина на ХV век, Новопазарският санджак е сред седемте и административни райони (на турски, санджаци). По решение на Берлинския конгрес от 1878, районът преминава под контрола на Австро-Унгария, а през 1908-1913 отново е в състава на Османската империя. След Балканските войни през 1912-1913, Новопазарският санджак е освободен от турска власт и поделен между Сърбия и Черна гора. Санджак включва 6 сръбски общини (Нови Пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе) и 6 черногорски (Плевля, Биело Поле, Беране, Андриевица, Плав и Рожайе). Бошнаците (т.е. мюсюлманите от Босна и Херцеговина, които по времето на Тито са обявени за отделна народност и впоследствие биват преименуване на «бошнаци») са мнозинство в трите източни общини на сръбски Санджак (Нови Пазар, Тутин и Сиеница) и двете източни общини на черногорски Санджак (Плав и Рожае). В днешните сръбски официални документи, Санджак се обозначава като Рашка област.

2. Ђорђевић М. Национални савети – проблем уместо решења // www.nspm.rs/politicki-zivot/nacionalni-saveti-problem-umesto-resenja.html 16. август 2010.

3. www.srpska.ru/article.php?nid=6346

43. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069

5. www.politika.rs/rubrike/Politika/Srbija-razgovara-Da-li-se-krshe-prava-muslimana.sr.html

6. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

7. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

8. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

9. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4099

10. www.politika.rs/rubrike/Drustvo/Ceric-ne-iskljuchuje-incidenate.sr.html

11. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069

12. www.nspm.rs/hronika/rasim-ljajic-turska-spremna-da-ulaze-u-srbiju.html

13. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4163

14. www.nspm.rs/hronika/blic-savet-bezbednosti-un-sledece-iskusenje-za-srbiju.html

15. Can Karpat Sandzak - Last Chance of the Serbian Statehood. 30.05.2006 //

www.axisglobe.com/article.asp?article=888

16. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4169

17. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html

18. Санджак е най-изостаналия икономически сръбски регион. Нови пазар пък е център на организираната престъпност и там има много висока безработица, особено сред младите хора.

19. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html

20. www.nspm.rs/hronika/becki-prese-vehabije-se-sele-u-sandzak.html

21. www.nspm.rs/komentar-dana/iseljavanje-srba-iz-raske-oblasti.html

22. По модел на т.нар. Атифашистко вече за народно освобождение на Санджак

23. www.nspm.rs/hronika/cilj-obnavljanja-narodnog-veca-sandzaka-je-proglasenje-autonomije.html

24. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

25. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

26. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html

27. www.nspm.rs/hronika/djordje-vukadinovic-muamer-zukorlic-je-strela-koja-je-odapeta.html

28. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html

* Център за анализ на кризите на Балканите

Особен поглед

Х. Генчев, Древна София. Име, прозвища и послание

България

М. Деведжиев, За законодателната регламентация на българската геополитика

М. Русев, Дифузна типология на европейските страни и културно-политически аспекти на континенталната и национална сигурност

Балканите

П. Искендеров, Балканите, като част от “глобалната дъга на нестабилност”

А. Филимонова, Битката за Санджак

П. Георгиев, Босна  - между евроинтеграцията и дезинтеграцията

Л. Александрова, Гръцкият шок

Гледна точка

У. Ръсел Мид, Вестфалският ядрен кошмар

Фокус: Китай

Дж. Молдин, Затворената велика държава: геополитиката на Китай

Р. Каплан, Географията на китайската мощ

Фокус: Иракската кампания на САЩ

Л. Дериглазова, Идеалният провал

Б. Соколов, Иракската кампания и геополитическите и последици

Д. Нечев, Ирак: американците се изтеглят, Ал Кайда остава

Геостратегия

В. Дергачов, Геополитическата трансформация на Индокитай

Геоикономика

Й. Начев, Енергийната политика – фактор на глобалната сигурност

Б. Димитров, Атомна енергетика и геополитика в Източна Европа

Ю. Стоянов, САЩ като енергийна суперсила

Приложна геополитика

Л. Дзамбернарди, Невъзможната трилема на антибунтовническата доктрина

Основи на геополитиката

Е. Казаков, Неизвестните Видал дьо ла Бланш, Ратцел и Макиндър, или за “агеополитичното” начало в класическата геополитика

Идеи

Б. Фин, Имперските митове на Америка

Книги

М. Стоянова, Китай и другите големи играчи в Източна Азия

Интервю

Професор Еманюел Тод за сближаването между Европа и Русия и позицията на САЩ

В края на първото десетилетие на ХХІ век, мнозина анализатори обръщат поглед към най-значимите събития, случили се през тези години. Сред тях, без съмнение, е и „войната срещу тероризма”, инициирана от САЩ през 2001. Част от тази глобална война станаха и американските военни операции в Афганистан и Ирак. Военната интервенция в Афганистан стартира през октомври 2001, а войната в Ирак – през март 2003. Почти шест години основното внимание и усилия на Вашингтон бяха насочени към Ирак и едва през 2009 Афганистан се превърна в основното бойно поле на американската война срещу „международния тероризъм”.

Победата на Барак Обама на президентските избори преди две години, обозначи новия курс на САЩ в Ирак – от стремежа за постигане на значими резултати към стратегия, базираща се на ясни срокове за изтегляне на американските войски от страната (1). В края на 2008 приключи мандатът на ООН за присъствието на многонационалните сили в Ирак и през юли 2009 САЩ останаха единствената държава, запазваща мащабно военно присъствие в страната (около 130 хиляди души). През февруари 2009, Обама утвърди промяната на стратегията в Ирак и всички последвали действия на Белия дом оттогава насам потвърждават намерението му да сложи край поне на една от войните, „наследени” от предишната администрация, както непрекъснато повтаря сегашният американски президент. През 2009, САЩ предадоха контрола върху военните операции на иракските сили за сигурност, в съответствие с двустранното споразумение, подписано през ноември 2008. След 1 септември 2010, в Ирак останаха не повече от 50 хиляди американски военни, които следва да напуснат страната през 2011 (2). Тази динамика ни позволява да анализираме иракската война вече от гледната точка на преследваните от нея цели и постигнатите резултати.

Целите и резултатите на войната

Иракската война се предшестваше от достатъчно продължителен период, през който САЩ се опитваха да получат одобрението на Съвета за сигурност на ООН за осъществяване на силова акция за разоръжаването на Ирак. Джордж Буш-младши и привържениците му искаха да убедят американското и световното обществено мнение, че режимът на Саддам Хюсеин притежава оръжия за масово унищожение, поддържа връзки с Ал Кайда и планира терористични атаки срещу САЩ. След като не можа да получи съответните санкции от ООН, Вашингтон започна да формира коалиция от държави, която да осъществи военната интервенция. Формално, целите на операцията бяха фиксирани в резолюцията от октомври 2002, приета от Конгреса на САЩ. Тя разрешаваше на администрацията на Буш-младши да използва американските въоръжени сили за „да защити американската национална сигурност от продължаващите заплахи от страна на Ирак и да гарантира изпълнението на всички съответни резолюции на Съвета за сигурност на ООН по отношение на Ирак” (3). В далеч по-неформалното изложение на президента Буш, като цели на войната се определяха „разоръжаването на Ирак и превръщането му в свободно и вдъхващо надежди общество”. За американските политици и общественото мнение, войната в Ирак дълго време изглеждаше справедлива и оправдана, което обяснява и стремежът им за постигането на осезаеми успехи в нея.

Необявена официално, но достатъчно очевидна цел на войната беше стремежът на САЩ да получат достъп до петролните находища на Ирак, които (по установени запаси) са на трето място в света. Друга важна задача на военната операция беше свалянето на режима на Саддам Хюсеин и поставянето на власт в Багдад на проамериканско правителство, което да гарантира реализацията на икономическите интереси на САЩ, да се превърне в тяхна опора в борбата им срещу Иран, както и да съдейства за ръста на американското влияние в Близкия и Средния Изток. За постигането на всички тези цели, още при подготовката на войната се планираше окупацията на Ирак и активната трансформация на иракското общество и неговите политически и икономически институции (4).

Оценявайки резултатите от войната от гледна точка на така поставените задачи, можем уверено да твърдим, че нито една от официално обявените, или пък необявени, цели не бе постигната: не бяха намерени оръжия за масово унищожаване, нито пък бяха потвърдени връзките между режима на Саддам и Ал Кайда – напротив, войната съдейства за проникването на последната в Ирак. Най-големи загуби от войната понесоха  иракчаните и най-вече гражданското население. По данни на неправителствената организация Casualties.org, в Ирак са загинали 4692 бойци на международната коалиция, като само убитите американци са 4371 (5). Загубите на иракските сили за сигурност пък достигнаха 9368 души, а сред гражданското население – 46931 души (6). Според електронното издание Washington ProFail пък, в Ирак са загинали 55 хиляди бунтовници и участници в различни терористични групи, сражаващи се със силите на коалицията (7).

В хода на войната бяха регистрирани многобройни нарушения на нормите на международното хуманитарно право от страна на американските военни (жестоко отношение към военнопленниците, убийства на мирни жители, изтезания), което породи изключително силен международен резонанс. Делата, водени в тази връзка от американските съдилища, са съпроводени от публични дискусии за обстоятелствата, при които са били извършени предполагаемите престъпления, като това силно вреди на международния имидж на САЩ. През май 2009, в Съединените щати се разгоря широка полемика във връзка с решението на Барак Обама да забрани публикуването на снимки, запечатали издевателствата над иракските военнопленници, фигуриращи като доказателства в процесите срещу американски военни. Мнозина анализатори и военни подкрепиха това решение, посочвайки, че публикуването на подобни снимки може „да струва живота на американски военни, служещи извън границите на САЩ” (8).

Друга тема, породила огромен обществен резонанс в Съединените щати и света през 2009, беше публикуването на инструкциите за използване на специални средства за разпит на задържани, заподозрени че са извършили терористични действия. Тези инструкции бяха приети при управлението на президента Буш-младши. Така, ходът на иракската война демонстрира нарушаването както на общоприетите принципи за започване на война, съобразно концепцията за „справедливата война” (just ad bellum), така и на правилата за воденето и – принципите за справедливо водене на войната (just in bello).

Декларираните цели на войната в Ирак бяха средство за постигане на стратегическата задача – защитата на САЩ и съюзниците им от терористичните заплахи. Действително, след терористичните нападения от 11 септември 2001, подобни атаки срещу територията на САЩ не се повториха и това обстоятелство е може би единствения сериозен аргумент на привържениците на войната. В същото време обаче, войната стимулира нарастване броя и увеличаване възможностите на терористичните групировки в други региони на света и осъществяването на мащабни терористични нападения срещу американски съюзници от т.нар. „коалиция на желаещите”. Глобалната война на САЩ срещу тероризма се превърна в глобално настъпление на терористичните групировки срещу Америка и съюзниците и. Сред най-мащабните терористични нападения бяха взривовете на крайградските влакове в Мадрид, през март 2004 и терористичните акции в Лондон, през юли 2005. По данни на неправителствената организация Nation Master, Ирак е на първо място в света по броя на жертвите на терористични нападения за периода 1968-2006, следван от САЩ, Индия, Пакистан, Израел, Колумбия, Русия, Ливан, Алжир и Афганистан (9). Известният експерт по проблемите на международния тероризъм Екатерина Степанова от Института за световна икономика и международни отношения на Руската академия смята, че вследствие на войната на САЩ срещу тероризма, нивото на терористичната активност в света рязко се е повишило, както и, че като цяло Америка е загубила тази война (10).

Редица анализатори обръщат специално внимание на т.нар. “spillover-ефект”, т.е. на „преливането” на иракската война в други държави от региона. Ендрю Търил например, посочва следните прояви на този ефект: проблемът с бежанците и преместените лица; трансграничният тероризъм; усилване активността на сепаратистките движения и религиозните групи; транснационалната престъпност. Тези проблеми не могат да бъдат решени бързо и решението им неизбежно зависи от „желанието и способността” на иракските власти да се ангажират с тях. Според Търил, много от проблемите са дългосрочни и появата им е пряко следствие от войната (12).

Може да се твърди, че необявените цели на войната, а именно – установяването на контрол над петролния сектор на иракската икономика, също не бяха осъществени. Ирак и досега не съумява да достигна равнището на предвоенния си петролен добив. Инвестициите за възстановяване на инфраструктурата в този сектор на икономиката от американския бюджет и от частни компании, много често се оказваха неефективни. Както е известно, обектите от петролно-добивния сектор за сред любимите мишени на бунтовниците. Освен това, значителна част от отделените средства потъваха в корумпираната система, създадена от частните подизпълнители и местните власти. Според международната статистика, Ирак е на едно от първите места в света по ниво на корупция.

Формално, в Ирак са налице всички институции на суверенната държавна власт, но мнозина наблюдатели посочват, че спецификата на страната не позволяват да се разчита, че в обозримо бъдеше тя ще се превърне в стабилна и демократична държава. Проточилите се военни действия и активността на терористичните групировки допълнително влошиха икономическата ситуация в страната и общото положение на иракското общество. За това свидетелстват както статистическите данни, така и проучванията на общественото мнение в страната. Според Световната банка: „Липсата на сигурност пречи на деловата активност, забавя процеса на възстановяване, ерозира управлението и затормозява търговията. Съдебната система работи бавно, а изпълнението на решенията и е непредсказуемо; корупцията процъфтява. В рейтинга за делова активност, Ирак е на 141 място (от всичко 178) и е на последно място по делова активност със съседните държави... Инфраструктурата му е слаба и затруднява деловата активност; повечето жп линии и шосета се нуждаят от ремонт и по-добра поддръжка. Броят на стационарните и мобилни телефони на глава от населението е нищожно малък, в сравнение с възприетите стандарти, достъпът до Интернет е на най-ниското ниво в света. През 2003, броят на децата, посещаващи средните училища, беше доста под средното регионално равнище, което се отнася и за жизненото равнище, като това се дължи най-вече на разрушаването на човешките ресурси и инфраструктурата след американската интервенция” (13).

„Индексът на икономическата свобода”, който ежегодно се определя от американската консервативна фондация Heritage и списанието Wall Street Journal, въобще не включва Ирак (14), макар че в коментарите по повод изданието на Индекса за 2009 се посочва ниското ниво на развитие на други държави от същия регион – Иран, Либия и Сирия (15). В „Глобалния индекс на мира”, чиито съставител е неправителствената организация Vision of Humanity, през 2007 и 2008, Ирак се намира на последно място в класацията, в която са включени 140 държави (16).

Основните проблеми, с които се сблъска иракското правителство, а наред с него и американската администрация и мисиите на различните международни организации, бяха породени от военните действия на коалицията, последвалата ги гражданска война и мощното присъствие на международни терористични групировки в Ирак. Част от тях бяха наследени от режима на Саддам Хюсеин.

За да бъде възстановен Ирак и се създаде „стабилно, мирна и вдъхващо надежди общество”, трябваше да се решат следните проблеми: да се гарантира сигурността в страната; да се възстанови инфраструктурата; да се интегрира иракското общество, като се намерят компромисни решения на въпросите за достъпа до властта и разпределяне на природните ресурси и на приходите от тях; да се разрешат конфликтите с държавите от региона (Сирия, Кувейт, Турция, Иран); да се реши проблемът с бежанците и преместените лица (17); да се повиши жизненото равнище и се подобри медицинското обслужване (18); да се изплати външния дълг (19).

Един от броевете на авторитетното германско издание Internationale Politik от 2008 се появи с водещо заглавие „Иракският ад” и редакционна статия, в която се посочва, че Ирак представлява „тотална и непрекъсната извънредна ситуация: измъчена и неуправляема страна, намираща се в състояние на непрекъсната гражданска война на всички срещу всички, като от окончателен разпад я предпазва само присъствието на американските войски” (20). Между другото, въпросният брой на немското списание се появи тъкмо по времето, когато американските военни и политически лидери тръбяха за успеха на операцията „The troop surge” в Ирак , в резултат от която в страната беше наложен относителен ред и бе фиксирано най-ниското ниво на жертвите сред военните и мирното население от началото на войната. Тъкмо този относителен успех послужи като основа за подписването на договора за прекратяване на американското военно присъствие в Ирак от ноември 2008.

В статията си „Америка: магията се разсейва” шефът на Института за стратегически изследвания в Лондон Кристофър Бертрам акцентира върху „безсилието на световната свръхдържава” и „краха на Америка в Ирак”, което според него е „ускорила загубата на водещите и позиции в света, както и на ключовата роля в новата, все още неокончателно формирала се, система на международните отношения”. Бертрам твърди, че „предвид обстоятелствата, свързани с тази война, и окупационните практики, бяха девалвирани такива важни ценности, като моралния авторитет, неотслабващата военна мощ, лидерската репутация на САЩ в различните съюзи с тяхно участие и компетентността им при урегулирането на кризи”. При това, според него, поражението на САЩ в Ирак е повлияло негативно върху цялата система на международните отношения, отслабвайки американските съюзници и укрепвайки влиянието на американските противници” (21).

Войната като грешка

Ситуацията, в която изпаднаха САЩ в Ирак, би могла да се оцени като патова. Както е известно, за мнозина европейски лидери (както, впрочем и за тези на ключови държави, като Русия и Китай) войната в Ирак още от самото начало беше погрешно решение. В тази връзка, ще цитирам едно любопитно свидетелство, което дава известният американски журналист Боб Удуърд в книгата си за иракската война „Планът за атаката”. В нея той споменава телефонния разговор между президента Буш-младши и руския му колега Путин, от 24 март 2003, в което последният е заявил, че „това ще се окаже изключително тежко изпитание за теб. Съчувствам ти и много съжалявам. Това решение ще доведе до огромни човешки страдания”. По-нататък Удуърд цитира самия Буш, който оценява този разговор като проява на приятелско съчувствие от страна на лидер, чиято страна също воюва с тероризма. Според Боб Удуърд, това е била и единствената демонстрация на съчувствие сред огромния брой разговори на американския президент с лидери на други държави по повод започналата война в Ирак (22).

Днес повечето американски анализатори оценяват иракската война като грешка и кампания, която не би трябвало да бъде стартирана. Както посочва носителят на наградата Пулицър за книгата си „Провалът: американската военна авантюра в Ирак” Томас Рикс: „решението за началото на войната през 2003 беше най-лошото външнополитическо решение за цялата история на САЩ” (23). Според него, в най-близко бъдеше Ирак няма да може да стане стабилна и демократична държава, нито пък надежден американски съюзник в региона (24). На свой ред, президентът на авторитетния Съвет по външна политика (и автор на книгата „Война по необходимост и война по избор”) Ричард Хаас, който участва в подготовката на двете иракски войни, смята, че първата (през 1991) е била необходима и нейната легитимност се доказва от широката международна и регионална подкрепа. Втората обаче, е била „война по избор”, но ходът и е доказал, че „това беше един лош избор, който, на всичкото отгоре, беше и лошо осъществен, което още повече задълбочи вредните последици от войната”. Според Хаас, „лошият избор се определя и от обстоятелството, че САЩ разполагаха с много други варианти за действие, които при това бяха за предпочитане и изискваха по-малко материални и човешки загуби и по-малко пропуснати възможности” (25). Интересно е, че в прословутата си реч, произнесена на 4 юни 2009 в Кайро, президентът Обама използва терминологията на Хаас и определи войната против тероризма в Афганистан, като „война по необходимост, а не по избор” (26). През миналата година, в списание Foreign Affairs бе публикувана рецензия за книгата на Хаас от Збигнев Бжежински, озаглавена „Приказка за двете войни”. Макар че като цяло оценява книгата положително, Бжежински с ирония отбелязва, че след като резултатите от една война са вече известни, е лесно тя да се определя като война по необходимост или по избор: „съжденията за историята ex post facto се основават на една проста матрица – нищо не е толкова погрешно като провала и нищо не е толкова успешно като успеха”. Според него обаче, е много по-сложно да направиш подобно предположение преди да са станали ясни резултатите от войната (27).

Анкетите сред американското обществено мнение сочат, че мнозинството американци оценяват решението на САЩ да изпратят войските си в Ирак като погрешно (58% срещу 39%, Gallup Poll. 19-23.07.2009) и смятат, че резултатите от войната не оправдават смъртта на толкова американски войници, както и военните разходи (67% срещу 24%, CBS News/New York Times Poll. 19-23.09.2009). През 2009, 50% от американците смятаха, че Ирак никога няма да стане демократично общество, а през 2008 – 61% (CBS News Poll. 9-12.07.2009). 74% от тях (срещу 21%) пък подкрепиха решението на Обама да сложи край на войната и да изтегли основната част от войските от Ирак до 31 август 2010 (AP-Gfk Poll, conducted by Gfk Roper Public Affairs & Media. 16-20.04.2009) (28).

Един от есенните броеве на водещото американско косервативно издание National Interest излезе с корица, на която бе публикувана снимка на мрачно гледащ американски войник и заглавието на водещата статия „Битката за Багдад” на директора на Центъра за близкоизточна политика към Института Брукингс Кенет Полак. Анализирайки ситуацията в сферите на политиката, икономиката и сигурността в Ирак, последният подчертава, че „Америка е единствената сила, която стои между стабилността и анархията в страната” и прогнозира катастрофални последици за Ирак, Близкия изток и дори за целия свят, ако САЩ преждевременно изтеглят войските си, следвайки установения за това график (29). Мнозина американски анализатори, включително толкова опитни и авторитетни политици от периода на Виетнамската война, като Хенри Кисинджър, Ричард Холбрук, Робърт Макнамара и Мелвин Леърд (30), предупреждаваха да се отчита опита от Виетнам, посочвайки, че преждевременното изтегляне от Ирак ще означава, че САЩ са претърпели поражение във войната. Въпреки това, беше трудно да се предположи, че администрацията на Обама ще отстъпи от вече взетото решение, по ред вътрешнополитически, икономически и международни причини. Така, войната в Ирак от „грешка” неминуемо се превръща в поражение на САЩ, което пък я прави идеална за използване в теорията за асиметричните конфликти.

Поражението на САЩ в Ирак през призмата за асиметричния конфликт

Според класическата дефиниция на Карл фон Клаузевиц, задача на всяка война е постигането на определени политически цели, а използването на сила е просто средство за това. Определяйки индикаторите за поражението в една война, той посочва, че това са: ”големите физически загуби на противника, моралните му загуби и откритото признание за това, изразяващо се в отказа на победения от предварително заявените си намерения”. При това, Клаузевиц подчертава, че „единственото истинско доказателство за победата” е „отказът от продължаване на сраженията”, тъй като данните за физическите загуби „съзнателно се изкривяват”, а за изчисляване на моралните липсва „достатъчно удовлетворителна мярка” (31). Следователно, поражението в една война може да се дефинира като неспособност да се постигнат поставените цели и едностранно прекратяване на военните действия. САЩ не претърпяха военно поражение в Ирак, но приключиха войната без да са постигнали нито една от предварително поставените цели и значително влошавайки ситуацията в региона и света, като цяло. Това позволява да определим изхода от войната като поражение на световната свръхсила в борбата срещу един несъизмерим по ресурсите и силовите си възможности противник. Обяснението на причините за това парадоксално фиаско можем да открием в рамките на теорията за асиметричния конфликт, която съответства и на логиката на Клаузевиц. Последният посочва, че победата във войната зависи от два „тясно преплитащи се фактора”: размерът на използваните средства и волята за победа.

Стратегията на борбата може да бъде насочена към постигането на позитивна (разгромът на противника) или негативна (изтощаването на противника и ерозия на волята му за продължаване на борбата) политическа цел (32). Стратегията, целяща изтощаване на противника, често се оказва доминираща в конфликтите между неравностойни по мощта си противници, когато слабият не разполага с материални възможности да нанесе военно поражение на силния, но запазва волята си да продължи борбата.

Според теорията за асиметричния конфликт, лансирана през 1975 за да бъдат обяснени неуспехите на САЩ във Виетнам, поражението на силната страна има по-скоро политически, отколкото военен характер, което е свързано със загубата на волята и за продължаване на войната (33). Моделът на асиметричния конфликт предлага матрица от фактори, водещи до ерозията на волята на силния противник и принуждаващи го да прекрати борбата, в разрез със собствените си интереси:

-          Липсата на осезаеми успехи във войната; изчерпване на силата и волята, нежелание да продължи изразходването на ресурси и даването на човешки жертви в името на предварително поставените цели;

-          Използване от слабия противник на асиметрични стратегии и тактики на борбата, целящи изтощаване на силите и волята на противника – партизанска война, терористични действия, продължителна война;

-          Отрицателно отношение на обществото към продължаването на войната;

-          Усилване на политическото противопоставяне на войната и изборно поражение на партиите, започнали войната.

-          Влияние върху хода на борбата на външни сили, оказващи военна, икономическа и т.н. подкрепа на слабата страна;

-          Отрицателно отношение на международната общност към войната и поведението на силната страна в нея, осъждане на целите и средствата за водене на войната (34).

Оценявайки причините за политическото поражение на САЩ в Ирак, следва да отбележим значението на военно-стратегическите, вътрешните и международните фактори. Към военно-стратегическите можем да причислим сложността на воденето на победоносна война с очевидно фалшиви цели; сложността на водене на военни действия против партизански сили в условията на окупация; лошото познаване на спецификата на региона и страната, което намира израз в недоброто предварително планиране; недооценка на съпротивителния потенциал на местните сили и надценяване на непопулярността на режима на Саддам Хюсеин. В основна форма на борба срещу окупационните войски в Ирак се превърнаха партизанските и терористични стратегии. Неслучайно, в лексикона на американските военни и анализатори, понятието „асиметрични военни действия” (asymmetric warware) се използва най-вече именно по отношение на иракската война.

Продължителната война без конкретни положителни резултати активира механизма на взаимен контрол (system of checks and balances), съществуващ в американската политическа система. Демократическата партия, която най-последователно се обявяваше против започването на войната, победи на изборите за Конгрес през 2006 и на президентските избори през 2008. Дебатите за невъзможността за изтегляне на американските войски приключиха и сроковете за това бяха очертани. Това означаваше, че дори ако САЩ не успеят да постигнат обявените цели за възстановяването на Ирак до момента на пълното изтегляне на техните части, това изтегляне ще се осъществи. След което, Вашингтон вече няма да разполага с други лостове за влияние върху Ирак, освен политическите и икономическите. Трудно може да се прогнозира, доколко САЩ ще съумеят да съхранят лоялността на иракските лидери към двустранното партньорство. В региона, както и в самия Ирак, антиамериканските настроения са доста силни, а правителството в Багдад нееднократно декларира желанието си да се избави от чуждестранното военно присъствие колкото се може по-скоро.

Войната в Ирак наложи изразходването на огромни средства от федералния бюджет, което доведе до най-високото в история на САЩ ниво на националния дълг – над един трилион долара, което почти се равнява на общия обем на средствата, прахосани за войната с тероризма. Икономическата криза принуждава Белия дом да отделя първостепенно внимание на състоянието на икономиката, която в не по-малка степен от военната мощ, определя степента на американското влияние в света. В условията на икономическа криза, администрацията на Обама съкращава разходите и щателно проверява как са се изразходвали парите на данъкоплатците, предназначени за воденето на войната и възстановяването на Ирак. По време на изслушванията в Комисията за въоръжените сили на Конгреса, провели се през март 2009, бяха огласени резултатите от одиторските проверки, направени от Офиса на специалния главен инспектор за възстановяването на Ирак. Според доклада на инспектор Стюарт Боуен, 15-20% от средствата на Фонда за възстановяване на Ирак „са били прахосани напразно”, като става дума за сума между 2,76 и 3,68 млрд. долара (от всичко 18,4 млрд) (35). В резултат от проверките бяха започнати десетки съдебни дела и вече се планира радикална промяна в принципите за контрол върху отпускането и изразходването на средства от федералния бюджет.

В същото време, изтеглянето на основната част от американския окупационен корпус не означава край на разходите, свързани с войната. Американското правителство е длъжно да осигури евакуацията на всички свои сили, както и на военната си техника от Ирак, както и да изпълни ангажиментите си към близо половин милион американски военни, сражавали се в тази страна. Освен това, за стабилизирането на положението в Ирак и региона, САЩ ще продължат да отпускат значителни средства. Както обяви президентът Обама, неговата администрация планира да удвои обема на отпусканите международни помощи.

Сред международните фактори, оказали влияние за политическото поражение на САЩ, си струва да отбележим нееднозначната оценка на международната общност за справедливостта на целите на иракската война. САЩ започнаха  тази война в името на идеалите на демокрацията и свободата, но самата война, напротив, само затвърди имиджа на Америка като империя, реализираща правото си едностранно да използва сила. Този образ е много далеч от демократичните идеали, които САЩ искаха да реализират в Ирак. „Коалицията на желаещите” постепенно се разпадна, като най-последователният американски партньор – Великобритания, изтегли войските си още през април 2009, т.е. месец преди предварително обявения срок. Въпреки твърдението на тогавашния премиер Гордън Браун, че иракската война е била успешна, малцина споделят мнението му. Консервативно-либералната опозиция, която днес управлява страната, нееднократно изтъкваше, че постигнатото в Ирак не може да оправдае понесените там загуби (36). В един репортаж на BBС за изтеглянето на британските части от Басра беше посочено, че „Войната не оправда обявените цели и не донесе на Великобритания повече уважение в света” (37).

 

Бележки:

[1] Виж «From Conditions-based Strategy to Time-based Approach for Drawing down U.S. Forces». — «Iraq. Key Issues for Congressional Oversight. March 2009». Washington (DC), 2009. P. 9.

[2] Виж «Agreement between the United States of America and the Republic of Iraq on the Withdrawal of United States Forces from Iraq and the Organization of Their Activities During Their Temporal Presence in Iraq. 17 November 2008». P. 19—20. — www.mnfiraq.com/images/CGs_Messages/security_agreement.pdf

[3] «Public Law 107—243. 107th Congress. H. J. Res 114. 11.10.2002»; «Joint Resolution to Authorize the Use of United States Armed Forces Against Iraq. 02.10.2002». The White House. — http://thomas.loc.gov/cgi-bin/bdquery/z?d107:HJ00114

[4] Виж «Chapter 1. Planning begins». — «Hard Lessons: The Iraq Reconstruction Experience. Special Inspector General for Iraq Reconstruction». Washington (D.C.), 2009. P. 3—17.

[5]Виж «Iraq Coalition Casualty Count». — http://icasualties.org/Iraq/index.aspx

[6] Виж «Iraqi Death». — http://ica-sualties.org/Iraq/IraqiDeaths.aspx

[7] Виж «Пет години война в Ирак. Колекция от факти». — «Washington ProFile». 13.03.2008. C. 2 (http://www.washprofile.org/?q=ru/node/7505).

[8] Виж «Obama Reverses Course on Alleged Prison Abuse Photos». — CNN. 13.05.2009 (http://edition.cnn.com/2009/POLITICS/05/12/prisoner.photos/index.html).

[9] Виж «Terrorism Statistics. Terrorists Acts, 1968—2006». Fatalities by Country. NationMaster.com. — http://www.nationmaster.com/graph/ter_ter_act_196_fat-terrorist-acts-1968—2006-fatalities

[10] Виж E. Stepanova. Terrorism in Asymmetrical Conflicts: Ideological and Structural Aspects. N. Y., 2008. P. 4.

[11] Spillover — термин, използван в теорията на интеграцията като описание на разрастването на феномена и прехода му от една сфера на взаимоотношения към друга. Така, анализът на европейската интеграция нерядко се разглежда като разширяване на сферата и от икономическата към политическата и социалната, както и като географско разширяване на интеграцията.

[12] Виж A. W. Terrill. Regional Spillover Effect of the Iraq War. — «Strategic Studies Institute». December 2008. P. 2 (http://www.strategicstudiesinstitute.army.mil/pubs/display.cfm?pubID=901).

[13] «Iraq: Trade Brief. World Trade Indicators 2008. The World Bank». — http://info.worldbank.org/etools/wti2008/docs/brief89.pdf

[14] Виж «The Heritage Foundation Index of Economic Freedom 2009». — http://www.herita ge.org/Index/excel/DownloadRaw-Data.xls

[15] Виж «Vast Oil Wealth doesn’t Translate into Economic Freedom ».

Index Finds. Washington, 13.01.2009. «Heritage Foundation». — http://www.heritage.org/press/newsreleases/Index09d.cfm

[16] Виж «Global Peace Index Rankings. 2008». http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2008/; «Global Peace Index Rankings 2007». — http://www.visionofhumanity.org/gpi/results/rankings/2007/

[17] На заседанието на Съвета за сигурност на ООН от 26.02.2009 се отбелязва, че през 2008 220 хиляди иракчани са се върнали в страната, а през 2009 се очаква завръщането на още 500 хилади, макар че извън страната продължават да се намират «милиони» иракчани. В самия Ирак пък има до 2,8 млн. преместени лица (виж 6087-то заседание на СС ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 9, 14. —http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf).

[18] По данни на ООН, 1 милион иракчани страдат от недостиг на храна, а 6 милиона се изхранват с осигурени им от държавата продоволствени дажби. През 2008, в Ирак бяха фиксирани немалко случаи на холера (виж 6087-то заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. С. 15. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf). По данни на ООН, в Ирак работят около 15,5 хиляди лекари, макар че при население от 27,5 млн. са необходими около 100 хиляди лекари (виж «UN Assistance Mission for Iraq: UNAMI Focus. Voice of the Mission». Dec. 2008. P. 5. — http://www.uniraq.org/FileLib/misc/Focus_December2008.pdf).

[19] По-подробно, виж 6087-мо заседание на СС на ООН. 26.02.2009. S/PV.6087. — http://daccessdds.un.org/doc/UNDOC/PRO/N09/249/93/PDF/N0924993.pdf; Measuring stability and security in Iraq. March 2009. Report to Congress in accordance with the Department of Defense supplemental appropriations act 2008». — www.defenselink.mil/pubs/pdfs/Measuring_Stability_and_Security_in_Iraq_March_2009.pdf; «Special Inspector General for Iraq Reconstruction. Quarterly Report and Semiannual Report to the U.S. Congress. 30 January 2009. Arlington (Virginia), 2009»; «Iraq Status Report. 8 April 2009. Bureau of Near Eastern Affairs. U.S. Department of State». — http://www.state.gov/documents/organization/121770.pdf

[20] «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 4.

[21] К. Бертрам. Америка: чары развеяны. — «Internationale Politik» (рус. изд.). 2008. № 1. С. 5, 6.

[22] Виж B. Woodward. Plan of Attack. N. Y., 2004. P. 404 — 405.

[23] виж Th. Ricks. Fiasco: The American Military Adventure in Iraq. N. Y., 2006.

[24] Виж «CNN. The Situation Room. 07.03.2009». Wolf Blitzer, Thomas

Ricks. — http://transcripts.cnn.com/TRANSCRIPTS/0903/07/sitroom.01.html

[25] Виж R. Haas. War of Necessity, War of Choice. N. Y., 2009.

[26] B. Obama. Remarks by the President on a New Beginning. Cairo University. Cairo, Egypt. June 4, 2009. The White House http://i2.cdn.turner.com/cnn/2009/images/06/04/obama.anewbeginning.pdf).

[27] Виж Z. Brzezinski. A Tale of Two Wars. — «Foreign Affairs». May/June 2009. Vol. 88. № 3.

[28] Виж «Iraq. PollingReport.com». — http://www.pollingreport.com/iraq.htm

[29] Виж K. M. Pollack. The Battle for Baghdad. — «National Interest». 2009. September/October. № 103. P. 8, 17.

[30] Виж Р. Макнамара. Вглядываясь в прошлое: Трагедия и уроки Вьетнама. М., 2004; M. Laird. Iraq: Learning the lessons of Vietnam. — «Foreign Affairs». Nov./Dec. 2005. Vol. 84, № 6.

[31] К. Клаузевиц. О войне. М., 2003. С. 39, 230—231.

[32] Ibid. С. 24, 46—49.

[33] Виж A. Mack. Why big nations lose small wars: the politics of asymmetric conflict. — «World Politics». 1975. Vol. 27. № 2. P. 175—200.

[34] Виж. Л. В. Дериглазова. Асимметричные конфликты: уравнение со многими неизвестными. Томск, 2009. С. 47—51.

[35] По-подробно, виж: Statement of Stuart W. Bowen, Jr. Inspector General. Office of the special inspector general for Iraq reconstruction at a hearing on «Effective counterinsurgency: How the Use and Misuse of Reconstruction Funding Affects the War Effort in Iraq and Afghanistan» before the Committee on Armed Services. United States House of Representatives, 25.03.2009. SIGIR 09-002T.

[36] Виж «UK combat operations end in Iraq. BBC news. 30.04.2009». http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8026136.stm

[37] H. Gavin. Uncertainty over UK Iraq Legacy. BBC. 29.04.2009. http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/-/2/hi/uk_news/8023876.stm

 

* Преподавател в Томския държавен университет, Русия

Докато в България продължават споровете за необходимостта от изграждането на втора атомна електроцентрала в Белене (съобщенията за появата на стратегически германски инвеститор дават известна надежда, че то все пак ще стартира), пет източноевропейски държави ясно обявиха намерението си да строят нови АЕЦ. Това са Русия, Беларус, Литва, Полша и Украйна. От всички тях, само Русия има възможност да изгражда подобни обекти с изцяло собствени сили и средства. Затова не е случайно, че тъкмо руснаците първи ще построят т.нар. Балтийска АЕЦ (официално обявеният срок за завършването и е 2016), в Неманския район на Калининградска област (бившата Източна Прусия). Мястото, разбира се, не е избрано случайно, защото така се решава проблемът с транзита на енергоносители през територията на посткомунистическа „Нова Европа” и се дава възможност на руския ексклав да се появи на пазара на ЕС, като износител на електроенергия. Тоест, стратегическата концепция за Русия, като „енергийна свръхдържава”, се усъвършенства, като вече не се ограничава само с новите газо- и петролопроводи.

Атомни електроцентрали в Европа

Не е тайна, че всички останали страни, декларирали намерение да изграждат нови АЕЦ, разчитат най-вече на износа на електроенергията, произведена от тях, на пазара на ЕС. Формално обаче, правителствата на постсоциалистическите държави от региона продължават да следват дискурса от края на миналия век, извеждайки на първо място, необходимостта да се гарантира енергийната сигурност, в контекста на нуждата на националните им икономики от енергоресурси. При това, въпросите за диверсификацията на доставките на вносни енергоносители съвсем тясно се обвързват с гарантирането на националната сигурност, като цяло, укрепването на държавния суверенитет и т.н. Въпреки това, не е нужно човек да е кой знае какъв експерт по геоикономика за да стигне до един очевиден извод, въз основа на характеристиките на бъдещите атомни централи, разположението им на картата и изявленията на местните правителствени чиновници, отговарящи за изграждането им.

Ситуацията е пределно ясна: онзи, който първи изгради атомната си електроцентрала и първи се появи на пазара на ЕС със съответното предложение, има всички шансове да си гарантира джакпота в негласната „атомна надпревара”. Става дума за милиарди евро, в средносрочна перспектива, т.е. сума достатъчна за бързото изплащане на големите инвестиции за строежа на една АЕЦ. Паралелно с това се решават и цели комплекси от проблеми – от социални (нови работни места и т.н.) до екологични (например, закриването на замърсяващите въздуха ТЕЦ-ове) и външнополитически. Играчите, които се появят по-късно на европейския енергиен пазар пък ще бъдат принудени да залагат на по-ниските цени, в резултат от което основното бреме по възстановяване на инвестициите ще се прехвърли към вътрешните потребители.

Сега, нека видим, как се развиват проектите за нови АЕЦ в някои от споменатите по-горе източноевропейски държави и шансовете им сравнително скоро те да започнат да изнасят електроенергия за ЕС.

Беларуската АЕЦ , или как политиката може да пречи на икономиката

Както е известно, Беларус не разполага нито с необходимите технологии, нито с индустриални мощности за производството на енергоблокове, да не говорим за липсата на кадри и финансови ресурси за самостоятелното изграждане на собствена АЕЦ. В това отношение, тя е в много по-сложна ситуация, отколкото съседните Литва или Украйна например, които имат опит в експлоатацията на АЕЦ, квалифициран персонал, външна финансова подкрепа и т.н. На практика, става дума за изграждането на атомна електроцентрала, с мощност 2,4 хил. МВт, на „празно място и без никакъв опит” (първата беларуска АЕЦ ще се строи край градчето Островец, в Гродненска област, близо до литовската граница). Споровете за местоположението на бъдещата централа не спират, като мнозина специалисти изтъкват, че районът, където тя ще се изгражда, е с повишена сеизмична активност. В тези спорове се включиха и властите в съседна Литва, чиято официална позиция към изграждането на АЕЦ на 50 км от литовската столица Вилнюс, продължава да е отрицателна (така, на 21 октомври 2010, литовският президент Даля Грибаускайте отхвърли предложението на беларуския си колега Лукашенко за строежа на обща АЕЦ).

Междувременно, както можеше да се очаква, търгът за изграждането на първата беларуска АЕЦ беше спечелен от руската компания „Атомстройекспорт”, което даде основание на редица западни наблюдатели да прогнозират, че централата ще бъде изградена по-бързо, отколкото тези в другите източноевропейски страни. Този оптимистичен сценарий обаче не можа да се реализира, най-вече заради политическия конфликт между Минск и Москва, който се задълбочи в навечерието на президентските избори в Беларус, насрочени за 19 декември. Информационна-психологическата война между двете страни (която, на свой ред, се предшестваше от няколко малки „търговски войни”) сложи кръст не само на сроковете за реализацията на проекта, но се отрази негативно и на двустранното сътрудничество, като цяло.

В частност, под много сериозен въпрос е финансирането на изграждането на беларуската АЕЦ. Още преди търга за избор на изпълнител беше ясно, че победителят ще обвърже доставката на оборудването с изграждането на централата, както и с доставката на ядреното гориво. Последното не е никак без значение, защото другите участници в търга предлагаха по-ниски цени за оборудването, но пък настояваха именно те да доставят ядреното гориво (при това на доста по-високи цени от онези, които предлагаха руснаците) и не бяха склонни да се занимават с ядрените отпадъци (пак за разлика от „Атомстройекспорт”).

Освен това, само руснаците се съгласиха да разгледат въпроса за откриване на кредитна линия в размерите, за които настояваше Беларус (9,3 млрд. долара). Минск искаше руската страна да поеме и цялостния монтаж на оборудването, обучението на персонала и решаването на редица други по-маловажни въпроси. И, ако политическият конфликт между двете съседни държави не се бе изострил, руснаците вероятно биха се съгласили. След като той стана факт обаче, Русия обяви, че не възнамерява да финансира инфраструктурата на новата АЕЦ (включително жилищните блокове и другите обекти в бъдещото „атомно градче”). Освен това, руските експерти изразиха съмнение, дали искания от беларуското правителство многомилиарден заем ще бъде изразходван именно за нуждите на новата АЕЦ (а не за други, включително политически, цели), посочвайки че строежът на идентичната Балтийска АЕЦ в Калининградска област ще струва на Русия само 5 млрд. долара (срещу 9,3 млрд. за беларуската АЕЦ).

Въпреки това, правителството в Минск обяви, че възнамерява да завърши двата блока на новата АЕЦ до 2020, като, според публикуваната наскоро Стратегия за развитие на енергийния потенциал на страната, за целта се планира, през 2011-2015, да се изразходват 3 млрд. долара, като първият енергоблок бъде въведен в експлоатация през 2016, а през 2016-2020 ще бъдат усвоени още 6,33 млрд. долара и ще бъде завършен и вторият блок. Между другото, според държавната информационна агенция БелТА общият обем на инвестициите в енергийния сектор на Беларус, през 2011-2020, трябва да достигне 45,9 млрд. долара.

Повечето европейски енергийни експерти се затрудняват в прогнозите си за реализацията на беларуския атомен проект. При това нещата не опират само до това, че Беларус не разполага с необходимите за това финансови ресурси, нито пък може да си осигури достатъчно големи заеми от международните финансови институции или от беларуските банки. Поевтиняването на проекта чрез привличането на беларуски компании и китайски подизпълнители също изглежда съмнително. Както е известно, изграждането на китайската АЕЦ „Санмин”, снабдена с два американски енергоблока АР-1000, ще струва не по-малко от 6 млрд. долара и то само благодарение оптимизацията на работата на китайските подизпълнители, използването на местни материали и на изключително евтина работна ръка. Докато в Армения и Украйна, където има поне няколко десетки проектантски и научни организации, притежаващи необходимия опит за да се включат в подобни атомни проекти, в Беларус ситуацията е съвършено различна.

Очевидно е, че моментът за започване на информационно-психологическата „война” с Русия беше подбран много зле от Минск. Така, стартът на реализацията на проекта за първата беларуска АЕЦ съвпадна не само с глобалната финансово-икономическа криза, но и с безсмисленото изостряне на беларуско-руските отношения. На фона на случващото се напоследък между Москва и Минск, няма никакви основания да смятаме, че Русия ще склони да се върне към практиката на кредитиране на беларуската икономика от „добрите стари времена”, дори ако Лукашенко изгуби властта на предстоящите избори (което едва ли ще се случи). Истината е, че през последните няколко години руската стратегия радикално се промени и в нея вече не се предвижда отпускането на субсидии или заеми само срещу голи декларации за „братски чувства” към Москва.

В момента, Русия се стреми да извлече максимална полза от статута си на един от малцината играчи на глобалния „ядрен пазар” и гради сътрудничеството си там само на взаимноизгодна основа, пренебрегвайки словесните изяви дори на политиците от приятелски настроените към нея държави и настоявайки за реални гаранции за печалбите от съвместните проекти и създаване на ефективни механизми за контрол на реализацията им. Така, през 2010, Москва предложи на Минск създаването на съвместна компания за продажба на електроенергията, произвеждана от бъдещата беларуска АЕЦ, която, както вече споменах, ще се строи от руска компания и с руски пари. Създаването на въпросната компания беше обвързано с решаването на проблема за откриване на кредитна линия, гарантирана от руското правителство. Беларуската страна обаче, отхвърли това предложение и дори се опита да шантажира „Атомстройекспорт”, като в местните казионни медии се появиха съобщения, че правителството разглежда варианти за привличане към реализацията на своя атомен проект на американски и китайски компании, както и на френско-германската “Areva”. Както можеше да се очаква, тези твърдения предизвикаха само усмивки в Москва.

Както изглежда, далеч не всички в Минск са наясно, че руската позиция по въпроса за изграждането на първата беларуска АЕЦ не се диктува толкова от конюнктурното състояние на двустранните отношения, колкото от принципно различната геостратегия, възприета напоследък от Кремъл. Сегашните управляващи в Москва са убедени, че сътрудничеството следва да се гради на взаимноизгодна и нелишена от известен „здрав” меркантилизъм, основа. Затова онези, които са склонни да паразитират върху прословутия „руски имперски синдром”, рискуват да останат излъгани.

„Атомният реализъм” на Армения и Украйна

През 2012 трябва да стартира изграждането на нов енергоблок на Арменската АЕЦ (разположена край град Мецамор) с мощност хиляда МВт. Всъщност, става дума за изграждането на нова атомна електроцентрала в Армавирска област, недалеч от вече съществуващата АЕЦ. Междувременно, арменското правителство подписа Плана за действие, в рамките на програмата на ЕС „Ново европейско съседство”, като се задължи да закрие „остарялата” си АЕЦ, през 2016.

През 2009, управляващите в Ереван обявиха търг за изграждането на новата АЕЦ, който беше спечелен от австралийския консорциум „Worley Parsons”. Само година по-късно обаче, стана ясно, че плановете за модернизация на арменската атомна енергетика няма как да минат без руско участие. Очевидно, „диверсификацията” на този отрасъл съвсем не се оказва толкова просто нещо, както си го представяха навремето консултантите на българското правителство по проекта за АЕЦ „Белене” например, или пък някои други страни, решили да разчитат само на „западните технологии и специалисти”. Тоест, става ясно, че намесата на конюнктурни политически съображения може да се отрази пагубно върху реализацията на икономическите интереси на конкретната държава.

Поучителен в това отношение е и опитът на Украйна в проточилата се епопея с изграждането на двата нови енергоблока на Хмелницката АЕЦ. В него особено ясно може да се последи негативното влияние на идеологемите върху развитието на националната икономика. Както е известно, Украйна възнамеряваше да се появи на регионалния енергиен пазар с електроенергия, произвеждана от разширената Хмелницка АЕЦ, много преди руснаците да стартират изграждането на Балтийската АЕЦ в Калининградския ексклав. Което обаче не се случи. В тази връзка е показателно, че дискутирайки реализацията на атомните проекти в източноевропейския регион, повечето енергийни експерти предпочитат да обсъждат проблемите по реализацията на централите в Калининградска област или Литва, оценявайки доста скептично шансовете на тези в Беларус и Полша. В същото време, новите украински власти не губят надежда, че ще могат да довършат обекта и така да увеличат печалбите си от износа на електроенергия. Според Енергийната стратегия на Украйна, до 2030 мощността на атомната и енергетика трябва да достигне 16 ГВт. Днес обаче, киевските експерти (отчитайки  последиците от продължителната деиндустриализация на страната и перспективите за ръста на националната икономика) са по-склонни да посочат цифрата 5-6 ГВт. Макар че и това е напълно достатъчно за анализа на тенденциите в развитието на енергийните доставки, отчитайки ръста на доставките на украинска електроенергия.

Сред проблемите, свързани с реализацията на проекта за довършването на трети и четвърти енергоблокове на Хмелницката АЕЦ, има поне три, които са особено важни. Първият касае целесъобразността от довършването на започнатите през 1985-1986 и консервирани след аварията в Чернобилската АЕЦ, площадки за стария модел реактори BBР-100/В-320. Вторият е свързан с обосноваността на решението на правителството за избора на новите руски реактори BBЭР-1000/В-329Б, а третият – с проектно-сметната документация на целия проект.

Както е известно, преди време украинското енергийно министерство и националната енергийна компания „Енергоатом”, в изпълнение на разпореждането на правителството „за подготвителните действия по доизграждането на енергоблоковете на Хмелницката АЕЦ”, от юни 2005, и въз основа на експертните заключения на водещи украински и руски фирми от енергийния сектор, дадоха положителен отговор и на трите, поставени по-горе въпроса. В резултат, правителството взе решение за доизграждане на атомната електроцентрала, като за целта се използват най-новите руски реактори.

През есента на 2008 се проведе търг за доставчик на реактори за Хмелницката АЕЦ, като сред потенциалните участници в него се споменаваха френско-германската компания  “Areva”, американската “Westinghouse”, чешката  “Skoda JS”, южнокорейската  KEPKO и руската „Атомстройекспорт”. На практика обаче, се включиха само последните две, като руснаците отново се оказаха победители.

Скоро след това, Държавният комитет за ядрено регулиране на Украйна и някои екологични организации изразиха съмнения за готовността на старите площадки да приемат новите руски реактори, както и за целесъобразността от използването им в Хмелницката АЕЦ. Повечето експерти обаче, още тогава посочиха, че критиката им не се основава на сериозни аргументи и очевидно има поръчков характер.

Стойността на изграждането на двата енергоблока се оценява на 4-6 млрд. долара, като срокът за реализация на проекта е пет години. При това, руската страна пое 85% от финансирането, а украинската – останалите 15%. Темповете на изграждане на Хмелницката АЕЦ, което се извършва с руски заем (договорен с междуправителствено споразумение), засега се оценяват като „доста добри”.

Заключение

С оглед на всичко казано дотук, става ясно, че в регионалната ядрена надпревара, в която, както споменах в началото, участват пет източноевропейски държави, с очевидно предимство се ползва руско-украинският „дуумвират”. Планираното пускане в експлоатация на новата литовска АЕЦ във Висагинас (с обща мощност 3,2-3,4 хиляди МВт) през 2018 се оказва твърде съмнително, тъй като върху спазването на този срок могат да окажат съществено негативно влияние редица фактори. В същото време, реализацията на проекта за Беларуската АЕЦ си остава под въпрос, което в още по-голяма степен се отнася и за изграждането на първата атомна електроцентрала в Полша.

Тоест, очевидно е, че първа ще бъде изградена и ще започне да изнася електроенергия на енергийния пазар на ЕС руската Балтийска АЕЦ в Калининград. Което потвърждава констатацията на мнозина западноевропейски анализатори, че в сложната „атомна” шахматна игра в региона „руснаците имат първия ход, а оттам и всички шансове да спечелят играта”. Дано това накара и управляващите у нас да се замислят за важността на първия ход в регионалната атомна надпревара, която е не по-малко напрегната и тук, в Югоизточна Европа, при това отново е с доминиращо руско участие.

* Българско геополитическо дружество

Мнозина в Европа смятат Индокитай за екзотичен регион, разположен в „глобалната периферия”. В същото време обаче, осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия отново извеждат този район, наред с Китай и Индия, в центъра на световната историческа сцена.

Азиатският Дракон срещу американската Анаконда

В Индокитай, както и в Югоизточна Азия, като цяло, през последният половин век се водеше ожесточена борба за влияние между САЩ, СССР и Китай. Както е известно, американските геополитически технологии на „демократичната примка на Анакондата” се прилагаха по отношение на Евразия от средата на миналия век насам. За първи път те претърпяха поражение именно в Индокитай. Американската геополитическа доктрина на „доминото” предполагаше, че ако Южен Виетнам стане комунистически, под контрола на комунистите ще попаднат и всички съседни държави от Югоизточна Азия.

Виетнамската война (1963-1973) бе първото поражение на Съединените щати в схватката за геополитическа доминация в Югоизточна Азия. След изтеглянето на американските войски от Виетнам, бе силно ерозиран имиджът на Организацията на Договора за Югоизточна Азия (СЕАТО) и през 1977 този военен блок беше разпуснат. Гражданската война в Камбоджа (Кампучия) в началото на 70-те години се превърна в поредния полигон на геополитическото противопоставяне в региона. В този трагичен по мащабите си конфликт активно се намесиха Северен и Южен Виетнам, Китай и САЩ. През 1975 победа удържаха т.нар. „червени кхмери”, начело с Пол Пот. Маоисткият режим, вдъхновен от „великата пролетарска културна революция” в Китай, подложи на изключително жестоки репресии именно интелектуалния елит, чиито представители или бяха ликвидирани, или изпратени в лагери за „превъзпитание”. По различни оценки, в страната са загинали между един и три милиона души, а Кампучия се превърна в основния плацдарм на Китай в Индокитай. След края на Виетнамската война, Пекин, опасявайки се от прекаленото усилване на Ханой, започна да въоръжава режима на Пол Пот, който пък редовно провокираше сблъсъци по границата с Виетнам..

През 1978 тези провокации доведоха до окупацията на Камбоджа от виетнамската армия и свалянето на режима на „червените кхмери”. Това предизвика голямо недоволство в Пекин, в резултат от което, през пролетта на 1979, избухна Китайско-виетнамската война. В нея виетнамската армия съумя да спре китайското настъпление, нанасяйки големи загуби на противника. Китай обаче успя да откъсне от Виетнам спорните Параселски острови, намиращи се югоизточно от остров Хайнан, както и част от островите Спратли. Китайско-виетнамският договор от 2005 официално призна правото на Пекин върху тези територии. Въпреки това, опасенията на Виетнам от набиращия сили Китай се запазват. Затова САЩ разглеждат Ханой като потенциален съюзник в региона.

След края на войната, през 1979, беше подписано виетнамско-съветско споразумение за използване на пристанището Камран като база за материално-техническо осигуряване на съветския Тихоокеански флот, за срок от 25 години. Местният залив се смята за едно от най-дълбоководните пристанища в света. Тук беше изградена най-голямата съветска военноморска база, извън територията на СССР, която беше затворена през 2001 от руските власти.

След геополитическото самоубийство на Съветския съюз,  в битката за Евразия се сблъскаха американската „Анаконда” и китайският „Дракон”. В Югоизточна Азия, китайците използват не само икономическата си мощ, но и демографският фактор. С китайски етнически произход са 77% от жителите на Сингапур, 29% от тези на Малайзия, 10% от тайландските и 4% от жителите на Филипините. При това, етническите китайци контролират 45% от едрия бизнес на Филипините, 18 от 20-те най-големи корпорации в Индонезия, 9 от 10-те в Тайланд и 24 от 60-те в Малайзия. Тяхна собственост са и над 60% от акциите, регистрирани на фондовите пазари в Югоизточна Азия. До голяма степен, именно благодарение на „външните китайци” (т.нар. „хуацяо”), през последните десетилетия, към „източноазиатските дракони” (Хонконг, Сингапур, Тайван и Южна Корея) се присъединиха нови „малки дракони”, в лицето на Индонезия, Филипините, Тайланд и Малайзия.

Междувременно, Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) се споразумя с Пекин за създаването на най-голямата в света зона за свободна търговия АСЕАН-Китай, като резултатът от това не закъсня. Китай се превърна в основния външнотърговски партньор на повечето държави от Индокитай (Виетнам, Мянма, Сингапур и Тайланд). Следва го Япония, докато САЩ значително им отстъпват. Що се отнася до ЕС, той продължава да е аутсайдер сред основните външнотърговски партньори на държавите от региона. Във външната търговия на икономически слабите страни от Индокитай (като изключим Камбоджа) пък доминират източноазиатските дракони. Така, в Азиатско-Тихоокеанския регион се формира самодостатъчен регионален пазар.

Разривът между БВП на страните от Индокитай и Източна Европа намаля от 3,6 пъти, през 1990, до 2 пъти, през 2009. Нарасна демографската мощ на региона, особено на фона на процесите на депопулация в Източна Европа. Така, ако през 1975 числеността на населението на бившите съветски републики (а днес отделни държави) Русия, Украйна и Беларус, беше 1,9 пъти по-голяма от тази във водещите държави от Индокитай (Тайланд, Виетнам, Малайзия и Сингапур), днес те вече са надминали Източна Европа по демографската си мощ. Известна е ролята на конфуцианството за модернизацията на Азиатско-Тихоокеанския регион, но истината е, че будизмът също съдейства за този процес. Всеки будист помни сентенцията на Буда, че „чувството за собственост не се измерва с вещите, а с мислите. Можеш да имаш много вещи и да не си собственик”.

Укрепването на икономическата мощ на съвременен Китай и зависимостта му от вноса на енергоносители постави пред Пекин стратегическата задача да гарантира сигурността на търговския (танкерния) флот по морските комуникации в Южните морета. Тук, като най-уязвимо място се очертава сравнително тесният (до 2-3 км) Малакски пролив. Затова САЩ придават изключително значение на контрола над тази комуникация и възможното блокиране на пролива. Както е известно, американският военноморски флот многократно превъзхожда морските сили на Китай. Освен това, двустранните военни алианси с Япония, Южна Корея, Австралия, Филипините и Тайланд позволяваха на САЩ да осъществяват ефективен контрол върху морските маршрути към Китай, но времената се променят.

Пекин разположи военни бази и средства за електронно разузнаване в някои приятелски държави от Югоизточна Азия (Мянма, Камбоджа). Китай гарантира политическия суверенитет на Мянма, която (според повечето прогнози) разполага с мащабни запаси от енергоносители. През есента на 2009 стартира изграждането на тръбопровод, с дължина 1100 км, между китайската провинция Юнан и морското крайбрежие на Мянма, което ще позволи на Китай, през 2012, да намали транспортните рискове, свързани с преминаването през Малакския пролив.

В битката си с набиращия все по-голяма геополитическа мощ Китай, американците, както впрочем и европейците в миналото, стимулират производството на опиум, особено в т.нар. „Златен триъгълник”, разположен в район, където се събират границите на Тайланд, Мянма и Лаос.

Опиумът и „управляваните кризи” като геополитически инструмент

Както е известно, след победата на комунистите в Китай, една от дивизиите на Гоминдана се укрива в планинските джунгли в зоната на Златния триъгълник и започва да използва в борбата си с комунистическия режим в Пекин опиума, като със средствата от продажбата му, закупува оръжие. Тези усилия се подкрепят от САЩ, които създават в района няколко бази за тибетските сепаратисти. По време на Виетнамската война, американците стимулират опиумния трафик към Китай, страничен ефект от което обаче се оказва пристрастяването на собствените им военни, действащи в Индокитай, към хероина.

Междувременно, през 70-ге години на миналия век, въоръжените отряди на местното племе шан, обитаващо граничните планински територии на Мянма и Тайланд разгромяват остатъците от дивизията на Гоминдана и започват да използват опиума за да финансират собствената си „национално-освободителна” борба. В резултат от това, Манма се превърна във втория производител на нелегален опиум в света, след Афганистан. Между другото, правителството на самопровъзгласилата се държава Шан (в североизточната част на Мянма, с население от 5 млн. души) твърди, че е готово да прекрати добива на опиум, ако бъде признато от международната общност.

След разпускането, в края на 80-те години на миналия век, на Комунистическата партия на Бирма (Мянма), териториите, контролирани дотогава от нейните партизански отряди, преминаха под контрола на Обединената армия на друга непризната държава – Уа (едноименното племе обитава граничната зона между Китай и Мянма). Освен това, в Мянма действат няколко мюсюлмански групировки и дори крайнодясната християнската бунтовническа организация „Армията на Бога”, осъществила няколко терористични акции в края на 90-те. Повечето от всички тези групировки  се финансират от търговията с опиум и имат неофициалната подкрепа на съперничещите си за влияние в региона велики държави. През последните години, комунистически Китай, който гарантира политическия суверенитет на Мянма и нейния военен режим, съумя да успокои донякъде ситуацията в региона, благодарение реализацията на редица мащабни икономически проекти.

Както е известно, почти всички политически движения в Азия, борещи се за „повече демокрация” в своите страни, традиционно се ползват с подкрепата на САЩ. Тази подкрепа е още по-наложителна, тъй като напоследък Америка очевидно губи битката с Китай за контрола над Евразия. Повечето държави от Югоизточна Азия се обявяват против създаването на американски бази на своя територия, помнейки, че по време на Виетнамската война, САЩ използваха именно територията на Тайланд (където имаше 20 американски бази, ликвидирани след края на войната) за нанасянето на удари по Северен Виетнам.

След като претърпяха поражение във Виетнамската война, САЩ безуспешно се опитаха да използват в Индокитай геополитическите технологии на т.нар. „управлявани кризи”. Такава беше и азиатската финансова криза, разразила се през юни 1997 в държавите от Югоизточна Азия. Тайландската национална валута (бат) бе подложена на масирани атаки от западни финансови спекуланти, като в резултат от девалвацията и рухна фондовият пазар в страната. После кризата се прехвърли в икономиките на Малайзия, Индонезия и Южна Корея. Политическото и икономическо преструктуриране на съответните национални икономики позволи пълното преодоляване на последиците от кризата едва през 2001. Впрочем, според привържениците на т.нар. „конспиративни теории”, част от тези технологии е била и епидемията от атипична пневмония, прехвърлила се от Югоизточна Азия в Китай.

На свой ред, набиращия все по-голяма мощ комунистически Китай се опитва да създаде около границите си геополитически пояс от приятелски настроени държави (Непал, Бутан, Мянма, Лаос, Виетнам, Камбоджа). В този „пояс” обаче много остро се усеща отсъствието на Тайланд.

Тлеещата „цветна революция”

През последно време, в ключовата държава от региона – Тайланд – периодично избухват масови обществени вълнения, силно напомнящи т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които пък се смятат за част от модерните геополитически технологии на САЩ, залагащи на етнонационализма.

През последните двайсетина години тайландската икономика се развиваше с високи темпове и страната се превърна в един от новите азиатски дракони. През 2009, Тайланд пусна в орбита първия си изкуствен спътник. Тайландската медицина пък си извоюва имиджа на една от най-добрите в света.

Населението на конституционната монархия Тайланд включва предимно тайски народности (80%),  а също лаосци и китайци, както и малки малайски, виетнамски, кхмерски и други етнически групи. 95% от жителите на страната изповядват будизма,  а 4,6% исляма (предимно в южните райони). В северните провинции на Тайланд традиционно се запазва китайското влияние, докато в южните провинции доминират мюсюлманите.

Жителите на страната се гордеят с факта, че тя никога не е била колонния. Своеобразен символ на геополитическа мощ в Индокитай е притежаваната от Тайланд статуя на Изумрудения Буда, която се пази в будисткия манастир в Банкок и е смятана за една от националните реликви на тази държава. В миналото (т.е. през Средните векове), могъщата и най-голяма в Индокитай тайска държава Сиам е включвала и редица васални територии (Камбоджа, Лаос и част от Малайзия). По-късно Западът използва Тайланд като „буфер” между азиатските колонии на Великобритания и Франция.

Военният преврат от 2006 и последвалите го събития свидетелстват за усилване на противопоставянето между САЩ и Китай в тази „централна” държава на Индокитай. Впрочем, за нестабилността способства и възрастта и лошото здравословно състояние на престарелия крал на Тайланд, от което искат да се възползват привържениците на ликвидирането на монархията. Това не може да не поражда нарастваща тревога в тайското общество за бъдещето на страната, след над шейсетгодишното управление на крал Рама ІХ. В същото време, Тайланд, който в миналото съумя да избегне превръщането си в западна колония, се стреми да запази неутралитет в задълбочаващото се регионално съперничество между великите държави (и, най-вече, между САЩ и Китай).

Организаторите на военния преврат (известен още като „революцията на жълтите превръзки”), водени от генерал, изповядващ исляма, се обявиха за запазване целостта на страната и бяха подкрепени от краля. Тогава много жители на страната си сложиха жълти превръзки, символизиращи лоялността им към монарха. Сред основните причини за политическата дестабилизация бе конфликтът между будистите и мюсюлманите от Юга, предшестващ преврата. Той провокира ескалация на насилието, като в сблъсъците загинаха 1500 души. Държавният преврат напомни на света за съществуването на т.нар. „Палестина в Югоизточна Азия” (става дума за Паттани – една от южните тайландски провинции – б.р.). Макар че тайландските мюсюлмани са малцинство, в миналото те са разполагали с автономия, загубена в началото на ХХ век. „Обединената организация за освобождение на Паттани” се обявява за възстановяването и, както и за присъединяване на провинциите, населени предимно с мюсюлмани, към Малайзия. Затова, след събитията от 2006, новите управляващи в Тайланд започнаха диалог с ислямските бунтовници, което съдейства за стабилизиране на ситуацията в южната част на страната.

През ноември 2006 обаче, опозицията окупира двете най-големи летища на Банкок (Суварнабхуми и Дон Муанг). Над 350 000 чуждестранни туристи бяха блокирани там и по-късно успяха с много трудности да напуснат страната през базата на местните военновъздушни сили. Следващата вълна на недоволство заля Тайланд през пролетта на 2009. През януари 2010 пък, в Банкок започнаха вълнения, провокирани от появата на танкове по улиците на столицата (както се оказа по-късно, те са били изпратени там за ремонт). През февруари бяха осъществени масови антиправителствени акции, организирани от Обединения фронт за демокрация и против диктатурата. Това „движение на червените ризи” се ръководи от сваления през 2006 тайландски премиер Таксин Шинаватра, който в момента живее в Камбоджа. Той продължава да се ползва с голяма популярност сред най-бедните слоеве на населението, заради осъществените по време на управлението му социални програми. В резултат от протестните действия временно прекрати работата си „Банката на Банкок”, чието ръководство бе обвинено от демонстрантите, че работи против демокрацията и е свързано с Тайния кралски съвет, играещ ключова роля в политическия живот на Тайланд. Съветът се ръководи от генерал Тунсуланонд, който е единственият премиер, управлявал два последователни мандата (1980-1988), през които правителството успя по мирен начин да прекрати дейността на комунистическите бунтовници.

Бягството на бившия тайландски премиер в Камбоджа изостри и без това сложните отношения между Банкок и Пномпен, оспорващи си собствеността на откритите сериозни запаси от петрол в Сиамския залив. Освен това, силен интерес към тези ресурси демонстрира и Китай.

Новите дракони

През последните десетилетия, в Индокитай набира икономическа мощ Виетнам, който макар и да се води „социалистическа република”, след 1986 се ориентира към капиталистически модел на развитие. По демографския си потенциал, това е най-голямата държава в региона. През периода 1975-2008, населението на Виетнам нарасна от 48 до 87 млн. души (13-то място в света). В резултат от „политиката на обновяване”, от края на 80-те години, в страната беше отслабен контролът на Комунистическата партия върху обществения живот, осъществи се частична либерализация на икономиката и бяха разширени външноикономическите връзки. Виетнам стана член на СТО и АСЕАН и нормализира отношенията си със САЩ. През 2000-2007, БВП на страната нарастваше средно със 7,5%. Така, Виетнам се превърна в първия „комунистически дракон” в Индокитай и икономически „локомотив” за съседните му Лаос и Камбоджа. В същото време, виетнамската армия е най-силната в Индокитай, една от най-добрите в Азия и е единствената в света, удържала, след Втората световна война, военни победи над Франция, САЩ и Китай.

Малайзия, която получи независимост от Великобритания през 1957, е единствената на планетата изборна конституционна монархия. В тази предимно мюсюлманска държава, будистите-китайци доминират в местния бизнес. През 1969 там имаше мащабни етнически сблъсъци между малайци и китайци, в резултат от които загинаха много хора. Това доведе до промени в националната политика на държавата и гарантиране свободата на вероизповеданията. Малайзия стана един от новите азиатски дракони. В основата на икономиката и е индустриалният сектор (осигуряващ 46% от БВП) и най-вече електротехническата промишленост и електрониката. Най-мащабният инвестиционен проект, на стойност 100 млрд. долара, който ще осигури 800 хиляди работни места, се реализира в момента в южния щат Джохор, където ще бъде създаден икономически клъстер с морско пристанище и летища, който би могъл да се превърне в конкурент на Сингапур.

Часът на Южните морета

Един от определящите фактори, осигуряващи икономическия ръст в Индокитай, бе геополитическата трансформация в Евразия. Както изглежда, отново идва часът на Южните морета, а както показва историята, това означава, че мечтите за възраждането на т.нар. Път на коприната, на което разчитат държавите от Централна Азия и Русия, вероятно няма да се реализират. Според теорията за Големите многомерни пространства, наред с циклите на световната хегемония (моделът на Кондратиев-Уолърстийн), съществуват и 500-годишни геополитически цикли, които водят до радикална промяна на глобалната геополитическа архитектура и световните (трансконтиненталните) комуникации. В момента, геополитическата трансформация в Евразия се съпровожда от началото на нов такъв цикъл, което нагледно се илюстрира и от неуспешните опити за възраждането на Великия Път на коприната.

През ХV век, Китай, който по онова време разполага с могъщ морски флот, се превръща в световна държава, а бързият ръст на икономиката и търговията в Индия и зоната на Персийския залив (Арабско море) води до доминацията на Великия морски път между Близкия изток, Индия, Югоизточна Азия и Китай. Въпреки пиратството, морският маршрут се оказва по-безопасен от пътищата на керваните. Морският път от Персийския залив до Китай отнема два пъти по-малко време, отколкото сухопътния (150 дни). При това, един кораб може да превозва толкова товари, колкото керван от хиляда камили. Така започва продължилият дълги векове залез на Великия път на коприната.

Днес, Евразия навлиза в нов геополитически (комуникационен) цикъл, в чиито рамки Южните морета получават приоритет пред трансконтиненталните сухопътни маршрути между Запада и Изтока на Евразия. Така, Индийският океан се превръща в най-важния геостратегически регион за САЩ, Китай и Индия. За трети път в евразийската история, с интервал от пет века, настъпва Големият час на Южните морета. Във връзка с тази геополитическа трансформация, в Югоизточна Азия приключва епохата на западната експанзия в региона. Така, изпод развалините на окончателно разрушения геополитически слой, след края на колониалната ера и загубата на контрола над региона от страна на Запада и СССР, се очертават историческите „слоеве”, включително споменатата по-горе „Палестина на Югоизточна Азия”. Всеки 500-годишен геикономически цикъл се символизира от съответните търговски комуникационни полюси: Кедах, Шривиджая (ІХ век), Малака (ХV век), Сингапур (ХХ век). През последното хилядолетие, борба за лидерство в Южните морета водят средновековните държави Шривиджая и Маджапахит, Китайската империя, мюсюлманските султанати Малака и Джохор, Португалия, Холандия, Франция, Британската и Японската империи, САЩ и Сингапур, Бирманската, Кампучийската и Сиамската империи, които, в различни периоди, доминират в Индокитай.

Символ на мощта на Кампучийската империя става гигантският храмов комплекс Ангкор-Ват, който в момента е най-голямото култово съоръжения на планетата. Втората половина на ХІV-ХV век е период на небивал разцвет на Югоизточна Азия. Тогава постигат най-голямата си мощ Сиам и Маджапахит, а също Виетнам и Малака. Както е известно, Средновековна Индия не е велика морска държава. Тъй като е икономически самодостатъчна, тя не се нуждае от колонизация и експанзия. Основният експортен товар на тогавашна Индия е религията. Тоест, новите земи биват завоювани не от индийските „конкистадори”, действащи с огън и меч, а от свещениците, които с помощта на съпровождащите ги художници и архитекти изграждат величествените храмове на Ангкор, в Камбоджа и Борободур, на остров Ява.

Не по-малко успешна битка за душите на местното население впрочем, води и ислямът. Будизмът, който в съчетание с индуизма, има своята хилядолетна история в Малая, постепенно бива изтласкан от исляма. Историците обясняват тази невероятна трансформация с няколко основни причини. Според тях, ислямът, който повишава значително статута на търговията и търговците, намира благодатна почва в търговската държава Малака, да не говорим, че се превръща в политическо знаме на Малая в борбата и с будисткия Сиам.

Голяма роля в Южните морета играят холандската и британската Остиндийски търговски компании. Именно холандците са  авторите на „гениалната” идея да търгуват с опиум срещу подправки (пипер и карамфил). Като опиумът изпълнява и ролята на мощно психологическо оръжие, ерозирайки духа на местните народности. В същото време, печалбите на холандската компания от продажбата на подправките в Европа достигат 2500%.

Британската Остиндийска компания пък купува в Кантон (Китай) чай, плащайки за него първо със сребро, а след това с опиум, отглеждан в плантациите и в Индия. Вносът на опиум достига такива размери, че китайското правителство въвежда смъртно наказание за контрабандата му, което води до т.нар. Опиумна война (1839-1842). Тя приключва с победата на Великобритания, на която е предаден остров Хонконг, и отварянето на китайските пристанища за търговия с чужбина, включително с опиум. Така Великобритания успешно се справя с дефицита в търговския си баланс с Китай, наркотизирайки населението на тази страна, в резултат от което само за четири десетилетия след края на Опиумната война, то намалява от 416 до 369 милиона души, 120 милиона от които са наркомани.

По-късно, Южните морета и Индийският океан се превръщат в арена на схватки с участието не само на европейските държави, а и на САЩ и Япония. Така, по време на Втората световна война, Японската империя окупира повечето държави от региона, включвайки ги в т.нар. Велика източноазиатска сфера на съвместен просперитет, под егидата на Токио.

„Европа на екватора”

Сред символите на новия 500-годишен геополитически цикъл е възходът на града-държава Сингапур. Неговото гранично (в геополитически и геоикономически смисъл), положение се превърна в стратегически ресурс за развитието му, като за първи път в съвременния свят успешно беше създаден уникален модел на държавно устройство, обединил постиженията на Запада и тези на Китай. След Втората световна война и оттеглянето на британците, Малайзия се отказа от правата си върху бедния остров и, през 1965, Сингапур стана независима държава. В нея, благодарение на демографския „котел за претопяване” на мигрантите от Китай, Британска Индия и Холандска Ост-Индия, бе създадена нацията на т.нар. „нови азиатци” – високообразовано и дисциплинирано население с (предимно) високо жизнено равнище. В населението на Сингапур (4,9 млн. души) доминират етническите китайци (77%). Национален език обаче е малайският, а за официални езици се смятат английският, мандарин (т.е. официалният китайски диалект), малайският и тамилският. В деловото общуване пък доминират английският и китайският.

Сингапур е държава, която на пръв поглед съществува напук на всичко, и е своеобразен антипод на гигантските страни от типа на Русия. Тя е сред най-малките по площ държави на планетата, която обаче продължава да се разширява. За целта Сингапур „внася” земя от Индонезия – например купува необитаем остров, който не позволява развитието на стопанска дейност и изнася почвата. В Сингапур няма полезни изкопаеми, затова му се налага да внася не само енергоносители, но и прясна вода. Икономиката зависи от доставките на вода от Малайзия и вноса на енергоносители и храни.

Въпреки това, Сингапур демонстрира най-високите и устойчиви темпове на икономически растеж в Югоизточна Азия (14%, в края на 90-те). По паритет на покупателната способност, БВП на страната (51 649 долара на глава от населението) е сред най-високите в света. Сингапур е сред водещите държави на планетата в сферата на наукоемките високи технологии, компютъризацията и роботизацията. Той се превърна в първото в света киберпристанище, където действат електронни правителства.

Бащата на това икономическо чудо и първи премиер на Република Сингапур е етническият китаец Ли Куан Ю (1923), който завършва Университета в Кембридж и оглавява правителството на страната цели осем пъти (1959-1990). В мемоарите си той пише следното: „Използвахме онези предимства, които Великобритания ни остави: английският език, правната система и администрацията, свободна от партийни пристрастия. Старателно избягвахме да прилагаме методите, характерни за социалната държава, защото видяхме, как, в резултат от „социалистическата” уравниловка на лейбъристите, великият „британски” народ се превърна в посредствен”. Ли Куан Ю беше наследен от Го Чок Тонг (получил качествено образование на Запад), а след 2004 премиер на Сингапур стана синът му Ли Сян Лун, който също е завършил в Кембридж.

Сред основните стълбове на „сингапурското чудо” е качественото професионално образование на принадлежащите към политическия елит и висшите държавни чиновници. В Сингапур не съществува такъв вид корупция, като разпространената в Източна Европа практика да се купуват университетски дипломи и научни степени. Впрочем, „сингапурското чудо” има и друга страна, отчитаща специфичната човешка природа – там се практикува смъртното наказание, включително за извършване на жестоки убийства, наркотрафик и корупция. През последните двайсетина години, са изпълнени 450 смъртни присъди, което е сред най-високите показатели в света. В резултат от тази политика, нивото на престъпността и корупцията в страната е сред най-ниските на планетата.

С няколко думи „сингапурското чудо” може да бъде описано като „диктатура на интелектуалния Дракон”, стъпила върху фундамента на конфуцианството, икономиката на знанието и суровите мерки против престъпността и корупцията. Всичко това позволи на Сингапур да си извоюва лидерски позиции в Югоизточна Азия в настъпващата нова „епоха на Южните морета”.

Наред с възраждането на морските комуникации, Индокитай демонстрира успехи и във въздушните, претендирайки за ролята на „небесен Дракон”. Така, международното летище Суварнабхуми в Банкок е най-голямото в Югоизточна Азия. Тази главна „въздушна врата” на Индокитай е на четвърто място в Азия, по броя на превозените пътници, след Токио, Пекин и Хонконг, и на 18-то в света (38,6 млн. пътници, при капацитет от 45 млн., през 2008). Авиокомпанията Singapore Airlines нееднократно заема първо място в международната класация за „най-добра авиокомпания в света”. През 2009, за най-добра нискобюджетна авикомпания пък бе обявена малайзийската Air Asia Line.

Заключение

Осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия отново извеждат Индокитай (наред с Индия и Китай) в центъра на световната сцена. Съществен принос за това има духовният потенциал на региона, в основата на който са конфуцианството, будизмът, индуизмът и традиционно силната роля на държавата. След 500-годишно прекъсване, Китай отново се превърна в световна търговска държава. В резултат от геополитическата трансформация, в Евразия се заражда нов 500-годишен геополитически цикъл – отново удря часът на Южните морета, чиито предвестник са източноазиатските Дракони. Тъкмо това определя и геополитическия код на Индокитай. Не само в морските простори, но и в небесното пространство и дори в киберпространството, Китай и азиатските Дракони отправят сериозно предизвикателство към Запада.

В същото време, САЩ, както изглежда, са изчерпали възможностите си да използват и дори да налагат със сила „демократичните ценности” (в собствената си интерпретация) в Евразия. Те загубиха битката за Индокитай. Геополитическото противопоставяне между великите държави в този регион струва живота на 5 млн. местни жители, имайки предвид Виетнамската война и геноцида в Камбоджа. САЩ не успяха да превърнат Индокитай и, на първо място, Тайланд в плацдарм за дестабилизирането на Китай. Мнозина анализатори споделят тезата, че от съвременните процеси на глобализация печелят най-вече Съединените щати. От друга страна обаче, тъкмо благодарение на глобализацията евразийските държави, включително и тези от Индокитай, се сдобиха с нови и достатъчно мощни инструменти за да се противопоставят на американските планове за хегемония.

Какви са евентуалните сценарии преди неизбежния мат на Америка на Голямата евразийска шахматна дъска? Пред САЩ има няколко възможности да осъществят отстъплението си от евразийското пространство:

- мирно изтегляне в Новия свят, където да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми, като създадат в района на Карибите (Хаити) достатъчно мощен военен щит против „олевяващата” Латинска Америка;

- имайки предвид огромната военна мощ на САЩ, те могат да се изкушат да продължат силовата си намеса по маршрута Виетнам – Балканите – Ирак – Афганистан – военна атака срещу Иран, в резултат от което обаче рискуват завинаги да бъдат прогонени от Евразия;

- да създадат в Черноморския регион последния американски преден пост в Евразия, позволяващ им да не допуснат прекаленото усилване на (все още) втората световна ядрена сила (Русия) и да превърнат региона в „зона на управляваните кризи” с цел дестабилизирането, при нужда, на ситуацията в Европа, Крим, Кавказ и т.н.

Предвид хода на събитията в Евразия, включително и в Индокитай, и настъпването на часа на Южните морета надеждите на онези, които разчитат на възраждането на Великия път на коприната, най-вероятно няма да се сбъднат. Най-вече защото скъпоценното време за това възраждане беше изгубено в безкрайните имитации на постъпателно икономическо развитие. След разпадането на Съветската империя и на световната социалистическа система, както и след ликвидирането на стратегическата си военна база в Камран, Русия за дълго време (ако не и завинаги) загуби геополитическото си влияние в Индокитай и не съумя да го конвертира в мащабно икономическо присъствие в региона.

* Авторът е президент на Института за геополитика в Одеса, Украйна

След фундаменталната политическа промяна в управлението на България през 1990, възникнаха предпоставки за провеждане на резултатна геополитика, базираща се на оптималното използване на уникалните геостратегически шансове, с които страната ни разполага. Между другото, тази възможност беше отразени и в правителствените програми и редица официални документи, както и в медийните публикации от първите години на „прехода”.

Постепенно обаче, терминът „геополитика” започна все по-рядко да се споменава на висше държавно равнище. И, макар че междувременно геополитиката влезе като научен предмет в програмите на висшите ни учебни заведения, тя почти престана да се споменава в правителствените програми и официалните документи.

В същото време, през последните двайсетина години не бе направен сериозен опит за преодоляване на негативното отношение към геополитическата наука, наложило се по време на т.нар. „социалистически период”. Както е известно, по онова време тя се определяше като:

- „Буржоазна политическа доктрина, която чрез извратено тълкуване на данните на икономическата, политическата и физическата география се стреми да обоснове външната политика на империалистическите държави и техните претенции за световно господство и експанзия” (Речник на чуждите думи в българския език, С. 1978, с. 164);

- „Икономическа политика на дадена силно развита капиталистическа държава за установяване на световно господство. В геополитика прераства автархичната политика на нацистка Германия преди и по време на Втората световна война. Такава политика провеждат САЩ след Втората световна война” (Икономическа енциклопедия, т. І, С. 1971, с. 207);

- „Реакционна буржоазна теория, възникнала в края на ХІХ век, опитваща се да обясни и оправдае агресивната империалистическа политика с географски причини, с несъответствието между държавните граници и жизненото пространство на нацията. В аргументите си, геополитиците използват и органичната теория за обществото. Като официална, геополитиката се проявава ярко в нацистки Германия, а сега е елемент в идеологията на американския империализъм и западногерманския реваншизъм” (Кратка българска енциклопедия на БАН, т. І, С. 1963, с. 626).

В съвременната електронна версия на Българския тълковен речник, геополитиката се дефинира доста общо като „наука за взаимодействието на географски и политически фактори”, а в българската версия на популярната в интернет-мрежата „Уикипедия” се използва дефиницията от един действащ учебник по геополитика, според която тя е „наука за закономерностите на развитието на водещите велики сили в пространството, обясняваща глобалните процеси, опирайки се на комплекс от хуманитарни, военни и политически фактори”. Подобна дефиница, освен че не дава представа за това, как дадена страна практически може да използва геополитическите си предимства и шансове, доста напомня цитираните по-горе определения.

Тоест, в съществуващите у нас справочници липсва конкретна и положителна дефиниция за геополитиката. Което пък поражда въпроса, след като вече двайсет години страната ни се управлява от демократични правителства (които, по презумпция, би следвало да реализират определена геополитическа стратегия), на каква точно дефиниция се основава провежданата от тях геополитика? Налага се един тъжен факт: в България няма официално приета дефиниция за геополитиката.

Защо е необходимо законодателно формулиране на същността на българската геополитика?

Макар че е естествено подобна дефиниция да бъде включена в нормативно-устройствените документи, истината е, че в публикуваните след 1990 такива документи, тя не се споменава. Но, при липсата на официално приета дефиниция, не може да има и ясна ориентация, относно това, каква държавна геополитика следва да провеждат българските правителства.

В същото време е очевидно, че за да се осъществи на практика една национална геополитика, същността и би следвало да е оформена законодателно, така че да се гарантира необходимата обезпеченост на реализацията и. Както се вижда от цитираните по-горе текстове обаче, тези предпоставки не само не са налице, а и тъкмо обратното – отрича се самата необходимост от провеждането на национална геополитика.

Какво ни донесе подобно отричане през т.нар. „социалистически период”, когато всички усилия бяха съсредоточени върху доказване предимствата на „социалистическия строй”, показва примерът с Металургичния комбинат „Кремиковци” – проект, стартиран още през 50-те години на миналия век. Както е известно, създаването му беше оспорено от редица видни наши геолози (включително академици), посочващи бедното съдържание на рудата, но възраженията им бяха пренебрегнати, а самите те – преследвани и санкционирани от комунистическата власт.

Сред косвените последици от създаването на „Кремиковци” беше рязкото увеличаване населението на разрушената от американските бомбардировки столица София. Броят на преселилите се в София провинциални кадри на комбината в Кремиковци се равняваше на цялото население на градове като Русе и Бургас. Междувременно, рудата за него, която първоначално трябваще да се добива на място, започна да се доставя от къде ли не – включително от Алжир и Колския полуостров в тогавашния СССР, като за да стигне до България тя се превозваше с кораби покрай европейското атлантическо крайбрежие, през Средиземно море и Босфора.

Впрочем, същата демонстрация на „предимствата на социализма” представляваше и преработката на превозваната на 100 км (до Пловдивското поле, където край Куклен беше изграден Комбинат за цветни метали) родопска руда.

Днес и двата гигантски комбината вече не съществуват. Имайки предвид, че тогава (както, за съжаление, и днес) геополитическата обосновка при териториалното разполагане на подобни обекти съзнателно се пренебрегваше, а и необходимите геополитически познания липсваха, подобна участ бе съвсем естествена.

Днес вече би трябвало да ни е ясно, че без геополитическото познание за националната територия и превръщането му в основа за целенасочени практически действия няма как да се осигури ефективна национална перспектива. Тази необходимост особено изпъква при определяне трасетата на основните транспортни магистрали през територията на страната ни. Обикновено, при това определяне се залага на вече съществуващите трасета, но подобен подход често се оказва пречка за перспективното развитие на въпросните магистрали, в качеството им на геополитически обекти.

Трасетата на основните транспортни коридори

Типичен пример в това отношение е трасето на Паневропейски транспортен коридор № 8. В продължение на 15 години се предвиждаше то да включва съществуващата Подбалканска железопътна линия, през София, до граничната с Македония гара Гюешево. Но, още при първия проект за западния участък на трасето Гюешево – Радомир става ясно, че той не позволява спазването на основните параметри на европейските коридори – геометричната права, радиус на завоите над 750 м и допустими наклони до 15 на хиляда.

Както споменах, изминаха над 15 години, откакто Паневропейската конференция на остров Крит  утвърди Паневропейския транспортен коридор от Адриатическо до Черно море (№8), но трасето му на наша територия все още не е напълно изяснено. Първоначалният проект да се модернизира началната отсечка от Гюшево до Радомир показа, че споменатият участък не е подходящ за новото съвременно трасе.

Междудържавната интеграция, териториално-устройственото, селищното и урбанизационно състояние на България правят това изключване от геометрично правото трасе погрешно. Без да се оценяват настъпилите междувременно промени, в национален и глобален план, Коридор №8 се модернизира по съществуващото трасе, с европейски проект за „техническа помощ” (вж. сп. „Железопътен транспорт”, бр.6/2010). Той е възложен от Транспортното министерство на консорциума „Мотт Вектор Гама”. Според този проект, през 2030, по това трасе ще минават по 56 влакови композиции на денонощие. За реализацията му се предвижда да се изразходват 650 млн. лв, по Оперативна програма „Транспорт” на ЕС. Очаква се, работата по този железопътен участък да приключи до 2016.

В четирите варианта на проекта се предвижда увеличаване скоростта на влаковете до 60-70-100 км/ч. Около км 23+550, трасето навлиза в базов тунел с дължина 15 км. Общо, в рамките на проекта, са предвидени 15 тунела, със съвкупна дължина над 25 км.

Участъкът Радомир – Перник – Горна Баня – кв. Захарна фабрика – София е продължение на проектирания Радомир – Гюешево. По него ще се осъществяват и превозите от Кулата, по трасето на Коридор № 4. Така, през Радомир ще минават още повече влакове. В същото време, по трасето до София наклонът е над 15 на хиляда (в участъка Горна Баня – кв. Захарна фабрика), а за нови коловози на софийската Централна гара няма място.

Тоест, налице са сериозни диспропорции в националната териториално-устройствена схема, като те могат да бъдат преодолени само чрез „разтоварването” на столицата от подобни нови обекти. Освен това, както вече споменах, предвидено е продължението на трасето на Коридор №8, от София на изток, да се осъществи по Подбалканската линия. По нея (според посочения проект) за Радомир – Гюешево денонощно ще се движат над 56 влака. Там обаче има два дълги жп тунела – Гълъбец и Козница (5,8 км), които не осигуряват второ, успоредно жп трасе.

Преодоляването на всички тези препятствия по съществуващото трасе на Коридор №8 е възможно само с въвеждане на участъка Кюстендил – Костенец, минаващ по сравнително равнинен терен. Като геометричен пункт, свързващ жп линията от Кюстендил, се очертава гара Немирово, на западния склон на Ихтиманска Средна гора. В този район, трасето на Коридор №8 се слива с това на Коридор №10. Отдавна се дискутира възможността за изместване на трасето при Костенец по средногорския склон, за да се преодолее наклона при преминаването през Момин проход (виж. фиг 1).

Както е посочено на фигурата, строежът на нов участък на Коридор №8, от Кюстендил, на изток, към Костенец, позволява избягването на изброените по-горе проблеми. Не се налага изграждането на споменатите в проекта тунели, нито пък извършването на по-голям обем строителни дейности. Косвено се „разтоварва” столицата, а и се „оживяват” значителни национални пространства. Поради по-благоприятния терен (без прокопаване на тунели) можем да очакваме, че определената предварителна инвестиция от 650 млн. лв ще се окаже достатъчна.

Правото трасе на жп съединението Кюстендил – Костенец е очевиден геополитически шанс за страната ни. Използването му коренно ще подобри не само териториалната структура на железопътната мрежа и териториалното устройство на България, но и това на целия Балкански полуостров, по паралела, от море до море. Предвид тези перспективни възможности, трасето на първия западен участък на Паневропейския транспортен коридор №8 следва да бъде утвърдено по южния маршрут – от Кюстендил до Костенец. Което налага изработването на съответния проект, като заданието за него се даде след задълбочени предварителни проучвания.

 

София, 07.09.2010

 

* Председател на Българското геополитическо дружество

 

Резултатите от провелите се на 3 октомври 2010 избори в Босна и Херцеговина се оказаха, едновременно, и очаквани и изненадващи. Както е известно, на тях се гласуваше за висшия законодателен орган на страната – Парламентарната асамблея, за парламент и президент на Република Сръбска, за законодателните събрания на десетте кантона на мюсюлманско-хърватската федерация, както и за членове на Президиума на Босна и Херцеговина, представляващи трите „държавнообразуващи” народи в нея – бошнаците (т.е. мюсюлманите), сърбите и хърватите. Тук е мястото да напомня, че съгласно Дейтънското и Парижкото споразумения от 1995 (сложили край на босненската война от 1992-1995, последвала разпадането на Югославия), Босна и Херцеговина се състои от две държавни образувания – мюсюлманско-хърватската федерация и Република Сръбска. Всяко от тях има собствен парламент, президент и правителство. На федерално равнище, органите на властта включват Президиум, Парламентарна асамблея и Министерски съвет. Освен това, мюсюлманско хърватската федерация се дели на 10 кантона, всеки от които има собствени органи на управление. Гласуването за Парламентарна асамблея става на етнически принцип, а цялата тази сложна система функционира под контрола на Върховния представител на ООН, разполагащ с изключителни пълномощия.

Новата политическа ситуация

Така, точно както сочеха предварителните прогнози, в Република Сръбска съкрушителна победа удържа Съюзът на независимите социалдемократи и неговия лидер Милорад Додик. Съюзът получи 2/3 от гласовете на сръбските избиратели и за Парламентарната асамблея на Босна и Херцеговина, и за Скупщината на Република Сръбска. Самият Додик беше избран за президент на Република Сръбска, а за сръбски представител в колективния Президиум – друг кандидат на СНСД – Небойша Радманович, към когото в ЕС се отнасят доста резервирано.

Случи се обаче и нещо доста изненадващо. В Президиума, за представител на бошнаците, беше избран лидерът на Партията на демократичното действие Бакир Изетбегович, синът на покойния „основател” на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович. Досега мястото се заемаше от водача на партията „За Босна и Херцеговина” Харис Силайджич, известен с твърдата си антисръбска позиция. Той не криеше, че се стреми към ликвидирането на Република Сръбска, квалифицирайки я като „резултат от политиката на етническо прочистване”, но бе принуден от избирателите да се оттегли, което пък дава известен шанс на диалога между сърби и бошнаци. Още в първото си официално изявление, след победата на изборите, Бакир Изетбегович обеща, че ще провежда „реална политика” и ще сътрудничи със сърбите.

Що се отнася до хърватската общност, тя не оказва сериозно влияние върху политическия процес в страната заради неголямата численост и силната си раздробеност. Както прогнозираха повечето анализатори, хърватите отново ще бъдат представлявани в Президиума от Желко Комшич, като (също както и предния път) победата му се дължи най-вече на гласовете на бошнаците.

Последните (шести поред) избори в Босна се проведоха в условията на сериозна криза. По всеобщо мнение, за петнайсетгодишната си история, постюгославската република така и не успя да се превърне в ефективно функционираща държава. И трите, населяващи Босна народи продължават да преследват целите, които следваха и по време на юговойните, затова вместо да се сближават, продължават да се дистанцират един от друг. През всичките тези години, централните власти в Сараево, ползващи се с подкрепата на ЕС и особено на САЩ, се стремяха максимално да ограничат правата на Република Сръбска, за сметка на собствените си пълномощия. На свой ред Република Сръбска се съпротивляваше с всички сили на това, опирайки се на решенията от Дейтън. Хърватите пък, тихомълком работеха за създаването на трето държавно образувания в рамките на Босна и Херцеговина – хърватско.

Неслучайно, в навечерието на изборите, „Евронюз” констатира, че политическите партии в Босна, представляващи трите главни народи, се явяват на тях с откровено националистически лозунги. При това обаче се посочваше, че след като са създали обща армия, значи и надеждата за създаването на „единна демократична Босна” още не е изчезнала напълно. Възможно е това наистина да е така, но да не забравяме, че създаването на общата армия стана възможно само в резултат на изключително силния натиск от страна на ЕС и САЩ върху лидерите на босненските сърби. Да не говорим, че не е никак ясно, как би се държала тази армия в ситуация на реален военен конфликт.

Между другото, белградските политици (Сърбия е сред гарантите на Дейтънското споразумение) открито квалифицират Босна като „протекторат на ООН” и „виртуална държава”, чието съществуване се крепи само на изключителните усилия – политически и фанансови – на международната общност. На свой ред, преизбраният за президент на Република Сръбска Милорад Додик неведнъж откровено е споделял, че „ние уважаваме Дейтънските споразумения и ги спазваме, защото сме поели това задължение, но не сме длъжни да обичаме Босна и да я смятаме за своя държава”. Нещо повече, според него, Република Сръбска ще се раздели с Босна, щом съзреят външните и вътрешни условия за това, като, рано или късно, ще стане факт. Пускайки бюлетината си в изборната урна, на 3 октомври, Додик повтори, че „Босна е невъзможна държава и най-добрият изход за всички, населяващи я народи, би бил мирния развод”.

Проблемите на Босна

Днешна Босна и Херцеговина продължава да се измъчва от многобройни противоречия. Достатъчно е да споменем например, че въпреки твърдата си прозападна ориентация, Сараево все още не е признало независимо Косово. Причината е проста, за това не е съгласна (и едва ли някога ще се съгласи) Република Сръбска. Мащабната финансова помощ също не се оползотворява ефективно – както посочват експертите, 2/3 от нея отиват за издръжка на многобройната босненска администрация (броят на държавните служители отдавна е надхвърлил 100 000 души) и различни социални програми, така че за инвестиции и икономическо развитие не остава почти нищо. Според последните социологически проучвания, основните проблеми, които вълнуват днес босненските избиратели, са бедността, безработицата и корупцията. Средната месечна заплата в страната е около 400 евро, а пенсията – 150 евро (т.е. те са по-високи от тези в България, която вече е член на ЕС).

Все по-често се чуват предложения за намаляване броя на кантоните в мюсюлманско-хърватската федерация – от 10 до 3-4, с цел да се икономисат средства. Едва ли обаче, управляващите в Сараево ще го направят, най-вече защото съкратените от кантоналните администрации бошнаци ще се влеят в редовете на безработните, тъй като държавата няма нито сили, нито средства за преквалификацията им. Освен това, подобна стъпка би провокирала остро недоволство сред избирателите и, на първо място, в кантоните, населени с мюсюлмани. Накрая, при евентуално прекрояване на кантоните, е много вероятно да се появи изцяло хърватски кантон, което пък ще означава окончателно разделение на страната по етнически принцип. Повечето анализатори обаче смятат, че разделението и без това отдавна е факт.

Друг характерен пример за съществуващите вътрешнополитически противоречия е свързан с необходимостта Босна да извърши преброяване на населението си, ако иска да получи нови помощи от ЕС, както и заеми от международните финансови институции. В момента липсват достоверни данни за актуалния брой на жителите на Босна и Херцеговина, нейния етнически състав, делът на хората в трудоспособна възраст и т.н. Сараево обаче не бърза да изпълни това условие, опасявайки се, че преброяването ще разкрие неприятна за мюсюлманите етническа картина. Неслучайно, законът за преброяването затъна в парламентарни дискусии, като депутатите-бошнаци се обявиха против включването в анкетите на въпроси за националната и религиозна принадлежност, както и за майчиния език. В крайна сметка, законопроектът се оказа в Конституционния съд, където продължава да стои и днес. Междувременно, Република Сръбска обяви, че през 2011 (без значение какво мислят по въпроса в Сараево) ще осъществи преброяване на собствената си територия, тъй като не възнамерява да се отказва от външните заеми, т.е. от шансовете си за икономическо развитие.

През последните години, твърдото и решително поведение на Милорад Додик, отстояващ интересите на сръбската общност, се превърна в много сериозен дразнител както за властите в Сараево, така и за върховния представител на ООН в босненската столица. В Баня Лука обаче смятат, че действията на последния, както и идеята за „модернизация” на босненската конституция, целят именно ликвидирането на Република Сръбска и не дават съгласието си за подобни промени. Според самия Додик, действията и инициативите на сегашния върховен представител – австрийският дипломат Валентин Инцко, до такава степен влизат в разрез с интересите на босненските сърби и толкова явно противоречат на Дейтънските споразумения, че в един момент правителството в Баня Лука дори се готвеше да проведе референдум, дали гражданите на Република Сръбска потвърждават подкрепата си за решенията от Дейтън и, как оценяват дейността на Инцко.

Факт е, че отношенията между Додик и австрийския дипломат отдавна са изключително напрегнати. Сръбският лидер неведнъж е декларирал, че както Инцко, така и самата институция на Върховния представител на ООН, са основната пречка пред постигането на съгласие в Босна. Така, в навечерието на последните избори, Инцко се опита да „агитира” гражданите на страната, обещавайки им, че тя може да влезе в ЕС още през следващите 3-4 години, ако гласуват за промените, „които ще я доближат до Европа”. В противен случай, според него, единствената алтернатива за нея ще се окаже изолацията. Беше очевидно, че този призив беше адресиран, най-вече, към босненските сърби.

Днес мнозина си задават въпросите, дали ще може да бъде предотвратено евентуалното разпадане на Босна, както и, дали тя още дълго ще продължи да бъде „фактически протекторат” на САЩ и ЕС? Онези които отговарят положително на първия въпрос, посочват, че под натиска на ЕС водачите на босненските хървати (както впрочем и правителството в Загреб) постепенно са започнали да се отказват от националните си претенции и вече са склонни да приемат по-голямата централизация на властта в Босна. А също, че напоследък Белград вече не си позволява да подкрепя толкова безусловно властите в Република Сръбска. Всичко това, поне на пръв поглед, свидетелства, че докато ЕС и САЩ продължат да следват досегашната си политика, разпадането на Босна и Херцеговина, на практика, няма как да се случи. Най-вече, защото Брюксел поставя като най-важно предварително условие за евентуалното присъединяване на страната към ЕС, превръщането и в много по-централизирана държава, което пък автоматично означава, че местните сърби и хървати ще трябва да се откажат от мечтите за „връщане в лоното на държавата-майка”.

Изборите в началото на октомви обаче, поставят под въпрос тези твърдения. Сърбите очевидно не се вслушаха в призивите на Върховния представител Инцко. Апелът му бе чут само от онези мюсюлмански избиратели, които отново решиха да подкрепят хърватския кандидат за колективния Президиум Желко Комшич (между другото тази подкрепа отново даде основание на мнозина босненски хървати да го обявят за „предател”).Вече след изборите, Милорад Додик обяви, че смята за основна своя задача, през следващите години, „борбата за достойнството на босненските сърби”. Което пък означава, че Баня Лука възнамерява да делегира на Сараево само онези пълномощия, които е задължена да му предостави съгласно Дейтънските споразумения. Според Додик, през изминалите 15 години Република Сръбска е била лишена от около 3% от територията и, очертана в Дейтън – най-вече заради „експанзията на бошнаците и незаконното строителство в Източно Сараево, което традиционно се доминира от сърбите, както и в резултат от предаването на окръг Бръчко на мюсюлманско-хърватската федерация”.

Феноменът Изетбегович-младши

Както вече посочих в началото, наред с много очаквани неща, изборите в Босна и Херцеговина от началото на октомври родиха и една изненада – победата на сина на покойния бошнашки военен лидер Алия Изетбегович – Бакир, който вече ще представлява своя етнос в Президиума на страната. Впрочем, поражението на изборите за Президиум на дългогодишния водач на босненските мюсюлмани Харис Силайджич едва ли може да се смята за случайно. Още повече, че той отстъпи не само на победителя Изетбегович-младши, но и на местния медиен магнат Фахрудин Радончич, провел една доста абстрактна кампания, при това платена изцяло от собствения му джоб.

Първите изявления на Бакир Изетбегович, след победата му, вдъхват известен оптимизъм. Той твърди, че е готов да търси компромиси с босненските сърби и лично с Милорад Додик за да „оставим завинаги в миналото старите конфликти”. Освен това, Изетбегович-младши обеща да провежда „реална политика” и „политика на протегнатата ръка и сътрудничеството”.

В същото време обаче, остава под голям въпрос, дали на новия лидер на босненските мюсюлмани ще бъде позволено да осъществи своите добре звучащи и определено позитивни планове? Както е известно, Върховният представител на ООН в Сараево Валентин Инцко вече очерта перспективите пред Босна и Херцеговина, както ги виждат стратезите на САЩ и ЕС: „през следващите четири години ще се реши съдбата на Босна – дали тя ще се присъедини първо към НАТО, или това ще стане едновременно с присъединяването и към ЕС”. В случая е интересен времевият интервал, посочен от Върховния представител в неговата прогноза, която впрочем може да се приеме и като своеобразен ултиматум. Защото, в навечерието на изборите, Милорад Додик също акцентира върху „следващите четири години”, само че по отношение на срока за вероятното самоопределение на босненските сърби. Така или иначе, но следващият четиригодишен мандат наистина може да се окаже решаващ за всички участници в босненския геополитически пасианс.

При това, не бива да забравяме, че в лагера на босненските мюсюлмани все още има достатъчно влиятелни фигури, които пригласят на загубилия изборите Силайджич, че самата Република Сръбска е „продукт на антимюсюлманските етнически прочиствания” и затова следва да бъде ликвидирана. С огромен авторитет сред мюсюлманската общност продължава да се ползва главният мюфтия на Босна и Херцеговина Мустафа Церич. Както нееднократно подчертава Милорад Додик, „влиянието на Церич е толкова голяма, че той може да накара мюсюлманите да приемат всяко негово решение. Ако утре им каже да си изберат за президент Радован Караджич например, всички като един ще гласуват за него”. Между другото, преди година, Церич призова „в босненската конституция да бъдат включени нормите на шариата”, тъй като, според него, Босна и Херцеговина е „мюсюлманско отечество”. Пак по същото време, при посещението си в историческата сръбска област Санджак, разположена на границата с Босна и Черна гора (вж. статията на Ана Филимонова за ситуацията в областта, на стр. – б.р. ), той заяви пред местната мюсюлманска общност, че „никаква сила не може да попречи на обединението ви с босненските мюсюлмани”. Много широк резонанс предизвика и призивът му към Турция, която, според Церич, „винаги в миналото е била наша майка и ще продължи да бъде такава в бъдеще”. На фона на подобни откровения на мюсюлманските духовни и политически водачи, едва ли е чудно, че босненските сърби отказват да живеят с тях в една унитарна държава, която при това ще се управлява от законите на шариата.

Перспективите пред Босна и Херцеговина

Какво може да се случи в Босна през следващите няколко години? Без съмнение това ще бъде доста труден период, през който, в една или друга степен, ще стане ясна съдбата на тази държава.

Очевидно е, че икономически пробив няма да се получи. Много е вероятно дори, гражданите на страната още повече да затегнат коланите, тъй като, според местните експерти, средствата за икономическо развитие намалеят. Всичко, което можеше да бъде приватизирано, вече е в частни ръце, а други големи източници на приходи в държавния бюджет не се очертават.

Освен това, според повечето прогнози, ЕС и САЩ няма да отслабят натиска върху Република Сръбска да внесе необходимите поправки в конституцията си и така да помогне за превръщането на Босна и Херцеговина в „ефективно функционираща (т.е. в унитарна – б.а.) държава”. На свой ред, Република Сръбска ще продължи да отстоява политическите и икономическите си интереси. Що се отнася до обещаната от новия представител на бошнаците в Президиума на Босна и Херцеговина Бакир Изетбегович „реална политика”, осъществяването и няма да бъде никак лесно. Макар че партията му декларира готовност да следва стратегия на „малките стъпки” в сближаването със сърбите и е готова да се примири със съществуването на Република Сръбска, целта на всички бошнашки политически сили си остава непроменена – създаване на унитарна Босна, разделена на 6-7 икономически района.

Впрочем, както посочват мнозина белградски анализатори, през последните години някои неща в Босна все пак са се променили. Според тях, Република Сръбска например, се е сдобила с нов покровител в лицето на укрепващата Русия, която в момента е също толкова сериозна опора за Баня Лука, каквато е Турция за бошнаците. Не е тайна, че Милорад Додик отдавна прави всичко възможно за привличане на руските капитали в сръбската част на Босна и Херцеговина. В тази връзка, някои дори смятат, че очерталото се напоследък турско-руско сближаване, може да се окаже решаващия фактор за постигане на стабилност в Босна.

Очевидно е, във всеки случай, че политиката, която доскоро провеждаха по отношение на Босна и Херцеговина САЩ, а донякъде и ЕС, и която разчиташе на силния натиск и налагането на собствените решения – не доведе до кой знае какви положителни резултати, а по-скоро съдейства за радикализирането на ситуацията, доказателство за което е и убедителната победа на Милорад Додик и партията му на последните избори. На този фон, повечето международни наблюдатели смятат, че босненската държава има шанс да просъществува и в бъдеще (и дори да стане член на ЕС), само ако трите „държавнообразуващи” народи и политическите им представители получат възможност сами да градят конструктивни отношения помежду си, а не възлагат това на едни или други външни сили.

 

* Българско геополитическо дружество

Още статии ...