Сред ключовите въпроси в съвременната световна политика е този за отношенията между страните от Глобалния Юг и Запада, включително САЩ и ЕС. Прокарването на независим дневен ред и защитата на собствените национални интереси неизбежно повдига пред тези страни въпроса за конфликта им със Запада.
Ключът към него са границите и ограниченията, които всяка незападна държава си поставя в отношенията с т.нар. „колективен Запад”. А степента, до която тя е готова да стигне в този сблъсък, до голяма степен определя цялата ѝ международна стратегия - както политическа, така и икономическа.
В момента е налице сравнително ясно разделение между страните от Глобалния Юг по този въпрос. Някои държави са в открит конфликт със Запада, при това от доста време (от десетилетия) насам, като Северна Корея и Иран например. Други поеха по този път по-скоро, през последните години, в резултат от смяната на политическия им режим – предимно редица страни в региона Сахел в Африка. По-голямата част от държавите от Глобалния Юг обаче не смятат за здравословно да ескалират различията си със Запада до нивото на открит конфликт. И е малко вероятно тази ситуация да се промени скоро.
Сред причините за това са например икономическата и технологичната взаимосвързаност (по-подходящят термин е „зависимост“). Нежеланието да се прекъснат тези сложни връзки, които по един или друг начин спомагат за развитието на всяка отделна страна от Глобалния Юг, се дължи както на добре осъзнат прагматизъм, така и на стремежа им да избегнат евентуални западни санкции.
Натискът, който Доналд Тръмп започна да оказва върху повечето страни от Глобалния Юг по време на втория си мандат, се превърна в своеобразен тест за това, колко подготвени са държавите от Юга да влязат в открит сблъсък с водещата западна сила. В тази връзка следва да отбележа, че след като се сблъскаха с тарифните и експортни ограничения, наложени от Тръмп, на практика всички тези страни предпочетоха да влязат в преки преговари с американската администрация. Това се отнася и за онези от тях, срещу които Тръмп беше предявил не само търговски, но и политически претенции, включително Бразилия, Южна Африка и Нигерия. Ще припомня, че по отношение на тези страни и по-специолно на Южна Африка, американският президент предприе стъпки, целящи те да бъдат разглеждани като открити противници на САЩ. Стана съвсем ясно обаче, че въпросните държави не желаят подобно развитие. Тоест, действията на Тръмп ясно демонстрираха, че добре познатата теза „незападът не е антизапад“ продължава да важи с пълна сила за повечето страни от Глобалния Юг.
В това отношение, Китайската народна република заслужава специално внимание. Китай се развива динамично през последните десетилетия, превръщайки се във втората – а по много показатели вече и в първата – сила в света. Съвсем ясно е, че Китай догонва САЩ по икономически показатели и ще ги изпревари в обозрим средносрочен план. Експертните прогнози варират, но най-вероятно става въпрос за не повече от петнадесет години.
Това неизбежно ще се случи, ако просто екстраполираме текущата икономическа динамика в бъдещето. Освен, ако междувременно не се появят т.нар. „черни лебеди“ и/или не настъпи рязка и необратима промяна на основните вектори на глобалната икономика. В резултат, прословутата „китайска заплаха“ за Съединените щати (и Запада като цяло) е обект на постоянни и все по-ожесточени дискусии в САЩ, както на експертно ниво, така и - което е по-важно - на политическата арена и в стратегиите за формиране на американското обществено мнение.
Закономерна последица от така постулираната заплаха е идеята, че ако Съединените щати не успеят да „спрат“ Китай сега, в крайна сметка въобще ще загубят способността си да го сторят. Което ще означава, че американското глобално лидерство/хегемония ще приключи. Това е същият „капан на Тукидид“, за който Си Дзинпин говори при последната си среща с Тръмп в Пекин, през май 2026. В тази връзка се правят и редица практически препоръки за формулирането на американската външна и външноикономическа политика, която според редица експерти трябва да бъде твърда и безкомпромисна спрямо Китай. Между другото, според тази логика, ключовият и основен противник на Съединените щати не е Русия, а именно Китай. Единствената цел на Вашингтон по отношение на Русия е да предотврати голяма ядрена война. Всичко друго, свързано с тази страна, на практика, не представлява кой знае какъв интерес за САЩ.
Тоест, фокусирайки се върху противодействието на Русия, Съединените щати просто изразходват енергията си за постигането на фалшива цел. Междувременно, техният основен (може дори да се каже екзистенциален) противник – Китай – остава встрани и само укрепва позииите си с всяка изминала година.
Доналд Тръмп поддържа тази твърда линия както към Русия, така и към Китай. И е интересно да се наблюдава китайската реакцията в това отношение. Миналата година, когато Тръмп започна да повишава тарифите за Китай, Пекин публично отговори със същото. В резултат от това, в един момент тази тарифна надпревара достигна абсурдни нива от стотици проценти. Истината обаче е, че намерението на Китай беше съвсем ясно: да постигне споразумение с Тръмп, а не открито да го предизвиква, въпреки тарифната надпревара, чието PR-измерение беше далеч по-значимо от реалното.
Кулминацията на тези китайско-американски преговори беше майската визита на Тръмп в Китай и постигнатите там споразумения. Непосредствено след посещението се появиха много емоционални оценки, че Тръмп е загубил, че Си Дзинпин го е надиграл и т.н. Истината обаче е, че Тръмп не е загубил, макар че със сигурност не успя да спечели. Спокойно може да да се твърди, че този кръг от китайско-американската конфронтация приключи с реми. Резултат, който от PR гледна точка вероятно не е зарадвал особено нито една от страните, но нещата просто стоят така.
Какво ще се случи след това е друг въпрос. Дали Тръмп ще се примири със случилото се и дали двустранните отношения ще се развиват повече или по-малко конструктивно оттук нататък? Струва ми се, че Пекин би бил доста доволен от подобно развитие. На китайското общественото мнение със сигурност ще бъде внушено, че Китай е спечелил, че атаката на Тръмп е била успешно отблъсната и т.н.
Това е напълно естествено и изглежда особено важно в контекста на предстоящия конгрес на Китайската комунистическа партия. На практика обаче е малко вероятно Пекин да предприеме някакви драстични стъпки срещу Вашингтон. Американският натиск върху Китай със сигурност ще продължи, имайки предвид, че нито импулсивността на Тръмп, нито (което е по-важно) обективният характер на „Капана на Тукидид“ внезапно са се изпарили.
Не по-малко важен е и един друг аспект, свързан с американската операция срещу Иран. Сред поуките от нея беше, че предвид променения характер на войната (дронове, асиметрични отговори и др.) и, разбира се, благодарение на готовността на Техеран да се съпротивлява – световният хегемон се оказа неспособен да победи бързо и безболезнено една средна сила, значително по-слаба от него по своята военна мощ.
Това би могло да изкуши мозина за заключат, че ако САЩ не могат да победят Иран, ще бъде още по-малко вероятно да победят Китай в открита военна конфронтация. Което пък поражда и друго изкушение: да се прогнозира, че Вашингтон няма да посмее да ескалира конфронтацията си с Пекин до пряк военен конфликт. От това следва, че Китай би могъл да продължи да се „издига мирно“, докато не надмине Съединените щати по най-важните ключови показатели. Тук обаче възниква друг въпрос: до каква степен самите китайски въоръжени сили са подготвени за евентуална война със САЩ за Тайван или по друг повод? В крайна сметка опитът показва, че армията на парад и армията в реална война далеч не са едно и също нещо. Освен това, колко силна е политическата воля на Китай да се съпротивлява на американците на всяка цена, както го правят иранците? Въпреки впечатляващите демонстрации на военна мощ и гръмките изявления, това няма да стане ясно, докато не се стигне до реална китайско-американска война. На този фон, кампанията за прочистване на китайската армия от корумпирани служители и „паркетни генерали“, която Си Дзинпин провежда и в момента, чак до най-високото военно ниво, изглежда изключително важна.
Като цяло, днес е съвсем ясно, че Китай, в качеството си на лидер на Глобалния Юг, не желае открито да се противопостави на Запада, прекрачвайки червените му линии. Единственият въпрос тук е, дали може да възникне ситуация, в която Пекин ще бъде принуден да го стори. А тази динамика ще повдигне и въпроса за отношението на другите държави от Глобалния Юг и готовността им да прекрачат въпросните червени линии. В крайна сметка, за много от тях, изборът между Запада и Русия, пред който са изправени в момента, изглежда достатъчно неприятен. И те биха предпочели да го избегнат. Големият въпрос е, какъв би могъл да е техният отговор, ако бъдат изправени пред много по-сериозния избор между Запада и Китай?
*Център за геополитически анализи и прогнози
