Потребителски рейтинг: 5 / 5
Днешните български земи са заселени от дълбока древност. Човекът се появява в нашите земи през новокаменната епоха, чието начало се отнася към края на шестото хилядолетие преди Христа. През този период са заселени най-удобните за живот и най-плодородните части. През последвалите няколко хиляди години на тези земи се сменят различни народи, култури, езици, религии, държави. Това развитие се отличава както с черти, присъщи на човешката цивилизация, като цяло, така и с определена специфика.
През втората половина на VІІ век се създава българска държава на Балканския полуостров. Развитието на Европейския Югоизток неизменно е свързано с нея, независимо от историческите превратности.
Развитието на населението в съвременните граници на България, а и в тези от съответната епоха, също следва историческите превратности. Първоначално, броят на населението нараства бавно, като през последните векове преди Христа растежът се ускорява. Същевременно, през първите векове след Христа населението на тези територии намалява 2-3 пъти, както и в повечето антични държави през това време.
През първите векове след създаването си, българската държава е във възход. Това е държава на предимно свободни хора, държащи на своята собственост и семейства. Броят на населението също расте. Последното осигурява многобройност на българската войска и, наред с други фактори, способства за нейните победи.
След падането на българската държава под властта на Византия, през ХІ век, и нашествията на норманите, кръстоносните походи и т.н. условията за растеж на населението не са благоприятни. Броят му вероятно е намалявал и абсолютно.
След възстановяването на българската държава през 1185 има както относително благоприятни периоди за растеж на населението, така и неблагоприятни.
Върху растежа на населението и състава му особено тежко се отразява османското нашествие на Балканския полуостров през ХІV век. Българските земи са на кръстопътя на завоевателните походи. Обширни гъсто заселени преди това области, като Тракийската низина например, запустяват. Подобно е положението в Дунавската равнина и други области. Част от населението е отвлечено в робство, като военна плячка, други са избити, а трети напускат тези земи, вливайки се през следващите векове в състава на други народи. Оцелялото население се оттегля предимно в полупланинските и планинските райони. Османското завоюване на българските земи не трябва да се разглежда като еднократен акт, продължил няколко месеци и дори няколко години. То продължава десетилетия, защото османската държава не е имала необходимия човешки ресурс, за да го направи за кратък интервал от време. Намаляването на населението вероятно е продължило до средата на ХV век, или поне така е било в отделни области. В резултат на всички тези процеси, броят на българското население намалява повече от два пъти, което без съмнение е голяма загуба за неговия потенциал.
През следващите четири-пет века българската народност възстановява своя предишен брой и го надминава, като се превръща в най-многобройния етнос на Балканския полуостров. Увеличението на този брой щеше да бъде много по-голямо, ако против това не действаха някои процеси. По-важните от тях са:
- продължаващо изселване на българи към Влашко и Молдова, а по-късно и към Русия (Бесарабия), Сърбия и др.;
- единични и масови помюсюлманчвания, завършващи в повечето случаи с вливане във формиращата се народност на османските турци;
- отнемане на деца чрез т.нар. “кръвен данък”;
- преселване на цели села в Мала Азия и др.
Чрез първия процес, прякото намаление е с около 0,8-1 млн. лица (1). За втория процес може да се съди от факта, че в началото на ХVІ век (1520-1535) относителният дял на мюсюлманските домакинства върху сегашната (приблизително) територия на България е около 20%, а мюсюлманите, към 1875, са 39% от населението.(2,3). Това прави около 0,5-1 млн. лица, независимо че има известен брой преселници-мюсюлмани през ХІХ век от Русия (главно черкези и татари). Предполага се, че отнетите деца чрез кръвен данък са 0,5 млн., от които поне половината са от днешните български земи. Поне няколко десетки хиляди души са преселени в Мала Азия. Общо, посочените загуби за българския народ са приблизително 1,6-2,3млн. души. Тук не се включва евентуалният прираст от изселилите се в други страни през обсъждания период. Въпреки тези неблагоприятни условия, броят на българското население расте.
Демографските процеси в Третото Българско Царство
Руско-турската война от 1877-1878 променя статуквото на Балканския полуостров в много отношения, включително и в демографско. След почти пет века отново се възражда българската държава. Сан-Стефанска България обхваща около 80% от българските земи и около 83% от броя на етническите българи, на юг от Дунав. За съжаление, договорът от Сан-Стефано не е приложен, което поражда през следващите десетилетия много конфликти между балканските държави, чиито последици продължават, в различна степен, да изострят понякога отношенията между тях.
Освободителната война предизвиква значителни миграции на населението – на мюсюлмани (предимно турци и черкези) към останалите части на Османската империя и на християни (предимно българи, но също гърци, арменци и др.) към новоосвободените български земи (4). Този процес продължава с различна интензивност и през следващите десетилетия и не е затихнал изцяло и до днес.
След Съединението на двете български държави през 1885, постепенно започва възходящо икономическо и социално развитие на българския народ. То се отразява и на демографските процеси. Това възходящо развитие е прекъснато от водените през периода 1912-1919 войни за национално обединение. Преките загуби от тях са над 150 хил. убити. Същевременно, косвените загуби, само от намаляване броя на живородените, са много по-големи. През този период той е с 80-90 хил. по-малък от предвоенните и следвоенните години (5).Това прави загуби от 400-450 хил. Общо, с преките загуби, броят достига 600 хил. Така, демографският потенциал на българското население не може да се осъществи изцяло. Последното се отразява много отрицателно върху растежа на населението.
Настъпват и някои качествени промени. В резултат на войните, България губи български територии, като Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия, а получава територии с предимно мюсюлманско население (по-голяма част от които са етнически турци). От всички територии, останали в съседните държави, към България се устремяват бежанци, които са почти изцяло етнически българи. Такива идват и от Съветска Русия след Гражданската война там (предимно руснаци, украинци и представители на северокавказките народи). Същевременно, продължава процесът на изселване на мюсюлмани към новосъздадената Република Турция (при първото преброяване на населението, през 1927, 628 хил. лица посочват, че са родени в България). В количествено отношение двата потока почти се компенсират взаимно и в такъв смисъл не се отразяват пряко върху растежа на населението. По-важното е, че се създава психологическа нагласа страната да не бъде напускана, независимо от настъпилата в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век световна икономическа криза. Българското общество е отчаяно, че националният идеал не може да бъде постигнат. Настъпва постепенен спад в естествения прираст на населението и забавяне на неговия растеж.
Нова надежда се поражда в началото на 40-те години на ХХ век. На България е върната по мирен път Южна Добруджа (1940). След влизането на страната в Тристранния пакт, през 1941, тя получава администрирането на по-голямата част от териториите, населени с етнически българи. Територията и нараства до 153 хил. км2, а населението до 8,9 млн.
Демографският модел на “социалистическа” България
Тази благоприятна ситуация е прекъсната през 1944. Постепенно, страната попада напълно в съветската зона на влияние. Възприема се изцяло моделът на социално-икономическо развитие, характерен за Съветския съюз, който тогава е доста по-назад от България в това отношение. Това не подминава и развитието на населението. По-неприятното е, че съветският демографски модел вече е доказал своята несъстоятелност.
Започва ускорена индустриализация и в повечето случаи насилствена колективизация на селското стопанство, репресии срещу политическите противници. Предизвиква се огромна по размер за България вътрешна миграция на населението, първоначално от селата в по-малките градове, а по-късно и към по-големите градове. За по-малко от 20 години, над 3,2 млн. лица сменят местожителството си. Градовете не са подготвени за тази вълна, по отношение на жилища, детски градини и ясли, училища и други обекти. Не е добре развита и пътната мрежа. Разкъсват се традиционните семейни и други връзки. Налага се моделът на “всеобщата трудова заетост”, който засяга най-силно жените. В някои райони се създава диспропорция на половете сред лицата в младите възрасти. Още тогава се залагат подводните камъни за бъдещата демографска криза на България.
През 1966, раждаемостта достига най-ниското си равнище, в сравнение с предходните периоди .- 14,9‰. Правителството прави опит да оптимизира този процес (6). За съжаление, ефектът е краткотраен и се дължи предимно на общата забрана на абортите. Той има и отрицателни последици. Няколкото десетки хиляди допълнителни живородени деца изискват и допълнителни детски градини и ясли, училища, допълнителни работни места за тези обекти, жилищни нужди и др., които след няколко години ще бъдат ненужни. Само на няколко пъти има значителна по размер външна миграция, която е почти едностранна – само изселвания от страната. По-голямата част от изселниците са към Република Турция.
Всичко това забавя растежа на населението, като цяло. Все пак, макар и със забавени темпове, този растеж продължава до началото на 90-те години на ХХ век.
Демографската криза на прехода
С промените в социално-икономическата ориентация на страната, в началото на 90-те години на ХХ век, настъпват и драстични промени във възпроизводството на населението. Раждаемостта спада до неподозирани дотогава равнища, а смъртността започва да се повишава, ставайки по-висока от раждаемостта. В резултат започва намаляване на абсолютния брой на населението. Наред с естественото движение, определена роля тук играят и миграционните процеси – изселване от страната предимно на лица от по-млади възрастови групи, чийто бъдещи деца също остават извън България (7). Извършва се концентрация на населението в големите градове на страната: София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора и други. Неблагоприятното е, че това става предимно за сметка на населението от селата и по-малките градове. По такъв начин редица райони (особено гранични) остават с много малка гъстота на населението и те постепенно опустяват. Последното е от значение и за националната сигурност на страната.
Неблагоприятни последици от това положение са влошената възрастова структура, нарастването на лицата в пенсионна възраст, натовареността на заетите лица и др., което неминуемо ще се отрази върху бъдещото цялостно развитие на България. За изменение на положението е приета и национална стратегия (8).
Абсолютното и относително изменение на населението върху съвременната територия на България може да се проследи в таблица 1. Визуално, тези промените са представени на фигура 1.
Това, което вълнува в настоящия момент българското общество, е бъдещото състояние на населението. Подробна прогноза за броя на населението и неговия състав по пол, възраст и териториално разпространение, до 2060, е разработена от Националния статистически институт (НСИ). Тя е разработена в три варианта: I вариант – целеви; II вариант - относително ускоряване на растежа на населението; III вариант - относително забавяне на растежа. Изменението на общия брой на населението по трите варианта може да се проследи в Таблица 1.
Таблица 1. Брой на населението по българските земи в съвременни граници
Година
Население,
млн.бр.
Средногодишен темп на прираста, %
Година
Население,
млн.бр.
Средногодишен темп на прираста, %
Оценки
Прогнози
5000 пр. Хр.
0,2
-
2010
500 пр. Хр.
0,7
0,0
І вариант
7,5
-0,6
0
1,2
0,1
ІІ вариант
7,5
-0,6
600
0,8
-0,1
ІІІ вариант
7,5
-0,6
700
1,0
0,2
2015
1000
1,6
0,2
І вариант
7,3
-0,5
1300
2,0
0,1
ІІ вариант
7,4
-0,3
1350
2,2
0,2
ІІІ вариант
7,3
-0,5
1400
1,7
-0,5
2020
1500
1,1
-0,4
І вариант
7,1
-0,55
1600
1,6
0,4
ІІ вариант
7,2
-0,55
1700
2,3
0,4
ІІІ вариант
7,1
-0,55
1800
2,7
0,15
2030
1875
3,6
0,3
І вариант
6,7
-0,6
1880
3,2
-1,2
ІІ вариант
6,9
-0,4
1890
3,8
1,75
ІІІ вариант
6,6
-0,7
1900
4,3
1,25
2040
1910
5,0
1,5
І вариант
6,3
-0,6
1920
5,0
0,0
ІІ вариант
6,6
-0,4
1930
6,0
1,85
ІІІ вариант
6,1
-0,8
1940
6,6
0,95
2050
Данни от преброявания
І вариант
5,9
-0,65
1946
7,0
1,0
ІІ вариант
6,4
-0,3
1956
7,6
0,85
ІІІ вариант
5,7
-0,7
1965
8,2
0,85
2060
1975
8,7
0,6
І вариант
5,5
-0,7
1985
8,95
0,25
ІІ вариант
6,1
-0,5
1992
8,5
-0,7
ІІІ вариант
5,2
-0,9
2001
7,9
-1,1
Източник: 1) Аркадиев, Д. (1988) Изменения в броя на населението и на домакинствата (семействата) по българските земи. – Население, кн.4, с. 41-57; 2) www.nsi.bg/otrasal.php?otr=19.
Бъдещето на българския етнос
Друга тема, която задържа общественото внимание, е дали в бъдеще етническите съотношения няма да се изменят драстично и българският етнос да се окаже не най-многобройния в страната.
През 90-те години на ХХ век е най-голямото намаление на растежа на населението. Ако се направи прогноза чрез екстраполиране на средногодишния темп на прираст (намаление) между 1992 и 2001, се получават следните резултати. Общо за страната има средногодишно намаление с 0,82 %, за българския етнос – с 1,07 %, за турския етнос – с 0,83 %, а за ромския (циганския) етнос има средногодишно увеличение с 2,06 %. През 2001, по Закона за преброяването може да има ”несамоопределили се”. По своите характеристики те са много близки до българския етнос. Тогава при българския етнос, плюс “несамоопределили се” и “неотговорили”, намалението е с 0,93 %.
При това положение, се получава ,че общият брой на населението към 2050 ще бъде 5 295 487 души, а към 2060 – 4 873 406 души. Той е доста по-малък от прогнозата на НСИ, разработена с по-прецизни демографски методи, дори по ІІІ (песимистичен) вариант – съответно 5 654 901 и 5 166 268. Това се дължи на факта, че средногодишното намаление за периода 2001-2009 е много по-малко.При българския етнос се получават следните числа: за 2050 – 3 933 970, или 74,3% от общото население, и за 2060 – съответно 3 533 727, или 72,5%. За турския етнос съответните величини са: 2050 – 495 533, или 9,3 %; 2060 – 455 648, или 9,4 %. При ромския (цигански) етнос резултатът е: 2050 – 1 008 946, или 19,1%, и 2060 г. – 1 237 459, или 25,4 %.
При българския етнос, плюс “несамоопределили се” и “неотговорили”, резултатът е: 2050 – 4 274 920, или 80,8 %, 2060 – 3 895 351, или 79,9 %.
Дори при тези груби оценки, се очаква българският етнос все пак да бъде преобладаващ в страната. Общият сбор от броя и от относителните дялове не дават, съответно, общия брой на населението и 100%, защото не са отчетени редица фактори, като възрастовия състав, намалението на раждаемостта, средната продължителност на предстоящия живот и много други, които се различават при отделните етноси (9).
Разбира се, всичко това не означава, че не трябва да се вземат мерки за ограничаване намаляването на абсолютния брой на лицата, принадлежащи към българския етнос и да не се спрат, или поне ограничат, негативните процеси от различен вид в това отношение.
Подобни прогнози обикновено служат като основа за провежданата политика в определената област, а не като напълно очаквана реализация, защото условията, при които са разработени, могат бързо да се променят. Установено е, че прогнози за интервал по-дълъг от 5 години, почти не се осъществяват.
Необходимата държавна политика
В светлината на казаното дотук, кои биха могли да бъдат главните направления на държавната политика за промяна на неблагоприятното положение. Някои от тях са:
Имиграционна политика: привличане на лица от български етнос от съседни или по-далечни страни, особено където са по-малобройни и заплашени от асимилация (напр. Таджикистан, Туркменистан и др.); създаване на условия за връщане на лица от български произход, емигрирали в други страни и техни потомци; при изчерпване на посочения ресурс да се привличат от други страни лица, близки по език и култура до българите; в краен случай да се привличат и приемат лица, изповядващи основната (християнска) религия. За целта е необходимо да се създадат благоприятни условия за привличане и пребиваване – жилища, работа, продължаване на образованието, олекотена процедура за получаване на българско гражданство и др. Биха могли да се използват парични фондове от Европейския съюз и (или) да се създаде специален фонд от вътрешни ресурси.
Политика за снижаване на смъртността: свеждане до възможно най-ниския предел на смъртните случаи от външни причини – пътно-транспортни произшествия, трудови злополуки, убийства и т.н.; ограничаване употребата на наркотици и нейните последици, тютюнопушенето, прекомерната употреба на алкохол; профилактика за ранно откриване на различни заболявания, довеждащи до преждевременна смърт и др. Непременно трябва да се отбележи, че в снижаването на смъртността съществува голям резерв. Същевременно, това снижаване може в някои от посочените случаи да се постигне и принудително. За целта, съществуващата нормативна база от закони, правилници и наредби трябва да се прилага с пълната строгост. Освен опитите да се прекъснат каналите за внасяне, производство и разпространение на наркотици, държавата следва по-активно да се намесва в своевременното лекуване на последиците чрез създаване и поддържане на подходящи лечебни заведения.
Политика на поощряване на раждаемостта: създаване на всички условия за нормално отглеждане на децата преди всичко в семейна среда; предотвратяване на ражданията в прекалено млада възраст; криминилизиране изоставянето на деца от техните майки; профилактика и лекуване на безплодието и много други. Трябва да се отбележи, че за действия в част от тези направления вече съществува нормативна база, но тя трябва да се прилага по-настоятелно. Същевременно, при поощряването на раждаемостта е по-трудно да се постигнат резултати, тъй като някои мероприятия се основават само на доброволни действия на лицата, към които са насочени.
Други политики в социалната област. Тук има още много да се желае и да се направи. Би могло да се помисли в някои направления като: разработване и приемане на закон за скитничеството; изтърпяване на някои наказания чрез общественополезен труд; прекратяване на политиката да се дават социални помощи и да се разработват и финансират проекти, насочени към определени общности, като цяло - например към ромската (циганската). Този подход е в противоречие с вижданията в самия ЕС, но се поддържа неизвестно защо именно от неговите институции. Тук, подходът трябва да е строго индивидуален. Необходимо е да се дава шанс само на тези, които искрено желаят и се стараят да променят поведението си към по-добро. В противен случай ще се постигне точно обратният резултат, като ще се пропилее (и ще продължи да се пропилява) огромен финансов ресурс без никаква реална полза. Трябва да се отбележи, че правителството на България вече работи по някои от тези направления, което вдъхва известна надежда за бъдещето на нацията ни.
Бележки:
1. Трайков, В., Н. Жечев (1986) Българската емиграция в Румъния ХІV век – 1878 година и участието й в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския народ. С., Наука и изкуство, с. 151-155.
2. Тодоров, Н. (1972) Балканският град – ХV-ХІХ век. С., Наука и изкуство, с. 50.
3. Тотев, Ан. (1982) Ценен документ за историческата етническа демография на Балканския полуостров. - Исторически преглед, кн.5, с. 105-113.
4. Никитин, С. А. (1966) Данные русской переписи 1879 г. о численности и наицональном составе населения болгарского города.- Славянское возрождение: сборник статей и материалов. Москва, Наука, с.83-103.
5. Статистически годишник на Българското царство: 1923-1924 (1925) С., Главна дирекция на статистиката, табл.1, с.А113.
6. Указ за насърчаване на раждаемостта (1968) Държавен вестник, бр. 2.
7. Вътрешна и външна миграция на населението в България. www.nsi.bg/Census/Vivmigr.htm.
8. Национална стратегия за демографско развитие на Република България 2006-2020 (2007) М-во на труда и социалната политика, UNFPA (Фонд на ООН за население), Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към МС, БАН, НСИ. София.
9. Аркадиев, Д. (2008) Демографска политика и възпроизводство на основните етноси в България.- Сб. България в ЕС: първи резултати. С., Горекс Прес, с. 149-157.
* Преподовател по статистика и демография във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”- Велико Търново, статията му се базира на доклада, изнесен на семинара “Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни 2010 и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация “Българско общество”, Русенски университет “А. Кънчев” и др.
