08
Нед, Дек
5 New Articles

Енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция

брой5 2010
Typography

Енергията е движеща сила в отношенията между Русия, Турция и ЕС. Русия е най-големия световен доставчик на природен газ и втория най-голям доставчик на петрол, като разполага и с най-големите газови запаси, следвана от Иран и Катар. ЕС и Турция пък все повече се нуждаят от внос на енергоносители, като в момента ЕС получава около 1/3 от необходимия и петрол и 40% от газа от Русия, докато Турция получава оттам 25% от петрола и 65% от газа. В същото време, 80% от руския газ се изнася за ЕС, като около 80% от него се транспортира през Украйна. Освен това, Русия осъществява 40% от петролния си износ през пролива Босфор. Стремейки се да преодолее зависимостта си от газовия транзит през Украйна, Москва иска да го диверсифицира, изграждайки тръбопроводите „Северен поток” и „Южен поток”. В рамките на тази стратегия, Германия играе ролята на северен енергиен „хъб” за Русия, а Турция – на южен.

Русия, Турция и ЕС все повече зависят един от друг, но следват различни концепции за енергийната си сигурност. Така, Турция и ЕС опитват да диверсифицират маршрутите на енергийния си внос, като по този начин намалят зависимостта си от Русия, докато Москва търси нови енергийни пазари, особено в Източна Азия. Засега, в отношенията между Турция, Русия и ЕС доминира двустранния подход, т.е. тристранният модел предстои да бъде изпробван на практика. Що се отнася по-специално до енергийния сектор, и тримата играчи зависят един от друг и сътрудничеството на тристранна основа би било от полза за всички тях. Затова ще се опитам да анализирам шансовете за постигане на общи позиции за енергийната сигурност в бъдеще, както и перспективите за тристранно сътрудничество в тази сфера.

За целта, първоначално ще разгледам промените в турската външна политика и руско-турското сближаване през последните години, формиращи основата на новите тенденции по южната периферия на ЕС. След това ще се спра на отношенията между Русия и ЕС в енергийната сфера и турската роля в тях. Накрая, разглеждайки геополитическите промени в резултат от руско-грузинската война през август 2008, ще се опитам да очертая перспективите за формирането на енергиен триъгълник с участието на Русия, Турция и ЕС.

Промените в турската външна политика

След идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002, Турция опитва да се превърне в ключова регионална сила, провеждайки по-активна дипломация и демонстрирайки конструктивна роля, като следва политика на добросъседство с всички околни държави. Това включва подобряване на отношенията с Иран, Сирия и Ирак, укрепване на икономическото сътрудничество с Русия и нормализиране на отношенията с Армения. Този нов подход е свързан с интереса на Турция за присъединяване към ЕС и ограничения успех на предишната и външнополитическа стратегия. След разпадането на Съветския съюз, Турция безуспешно опита да се превърне в ключов регионален играч в Централна Азия и Южен Кавказ. Анкара разчиташе да играе активна роля, по-специално, в процеса на държавното строителство в Централна Азия, опитвайки се да експортира там турския модел на демокрация, секуларизъм и модернизация. Турция обаче, така и не успя да осъществи достатъчно значимо икономическо и политическо проникване в региона, въпреки отслабването на руските позиции в него през 90-те. Появата на авторитарни и полуавторитарни държави в Централна Азия направи доста трудно налагането на турския политически модел. В същото време, пантюркистката идеология се възприе в региона като пряка заплаха за суверенитета на новите държави. Узбекистан и Туркменистан, в частност, много бързо прекратиха сътрудничеството с Турция, обвинявайки Анкара, че подкрепя местните политически дисиденти. Що се отнася до Южен Кавказ, Грузия, Армения и Азербайджан се оказаха по-ангажирани със собствените си проблеми и отношенията с Русия, отколкото с тези с Анкара, макар че Турция се превърна в основния търговски партньор и на трите държави (1).

В географски план, Турция е близо до най-богатите на енергоносители региони в света, където се намират над 70% от световните петролни и газови запаси. Тя е заинтересована да се превърне в ключов енергиен транзитен „хъб” за транспортирането на природен газ от Каспийския регион, Близкия изток и Персийския залив към европейските пазари. В качеството си на такъв „хъб”, Турция би си гарантирала значителни приходи и такси, както и част от транзитирания газ, с която да покрие собствените си нужди. Освен това, Анкара се надява да намали зависимостта си от вноса на руски природен газ. Нещо повече, като ключова държава за петролния и газов транзит към ЕС, Турция разчита да подобри и шансовете си за присъединяване към ЕС. С изграждането на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан (БТД), Турция вече се превърна във важна транзитна държава за транспортирането на значителни количества суров петрол, особено от Азербайджан. След руско-украинския газов конфликт от януари 2009, значително нарасна интересът на ЕС за изграждането на газопровода „Набуко” (с пропускателна спобосност 31 млрд. куб. м), който трябва да транспортира неруски газ за Европа. Турция е ключова транзитна държава за този проект, чиято реализация би позволила както на Анкара, така и на ЕС да станат по-малко зависими от вноса и транспортирането на газ от Русия.

Руско-турските отношения

След като турската роля на преден пост на НАТО в конфронтацията със Съветския съюз приключи, руско-турските отношения през последните двайсетина години преставляват комбинация от съперничество и сътрудничество. Така, в началото на 90-те, Турция и Русия действаха като съперници в рамките на новата геополитика в Кавказ и Централна Азия, докато икономическото сътрудничество между тях се задълбочаваше. На политическо равнище, ограничената турска подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак, през 2003, стимулира сближаването между Анкара и Москва. Руските стратези започнаха да възприемат Турция като геополитически играч, който става все по-независим от САЩ. В контекста на руското стратегическо мислене, Турция се разглежда като потенциален съюзник срещу американската доминация в Южен Кавказ. Посещението на руския президент Владимир Путин в Турция, през декември 2004, беше първото на толкова високо равнище от 32 години насам, като през следващите пет години Путин се срещна още десет пъти с турския премиер Ердоган.

Безспорно, движещата сила в новото руско-турско сближаване е икономиката. Русия измести Германия като водещ търговски партньор на Турция, като обемът на търговията между двете държави достигна 38 млрд. долара през 2008. След 2006, Русия е най-големия доставчик на природен газ за Турция. През 2002, двете страни завършиха изграждането на газопровода „Син поток”, с капацитет 16 млрд. куб. м, който минава по дъното на Черно море. Освен това, Турция е третия най-голям вносител на руски въглища, след Украйна и Великобритания. Две трети от танкерите, пресичащи турските проливи Босфора и Дарданелите, превозват руски петрол и газ. На свой ред, Турция изнася в Русия предимно текстилни стоки, машини, автомобили, химикали и хранителни продукти. Турският строителен сектор е изключително активен в Русия, като през 2008 оборотът му достигна 29 млрд. долара. През същата година, около 15700 турски работници бяха изпратени в Русия от Турската служба за осигуряване на заетост, като повечето от тях са заети в строителството (2). Всяка година, около 3 млн. руски туристи посещават Турция, което е от голямо значение за местната икономика. Въпреки това, Русия тотално доминира в търговският баланс между двете страни, като през 2008, турският износ е достигнал 6,5 млн. долара, докато вносът от Русия е бил над 30 млрд. долара (най-вече газ, петрол и въглища). Във военната сфера, руснаците продадоха известно количество хеликоптери на Турция и снабдиха тази членка на НАТО с нови системи за въздушна защита. През 2008, Русия подписа договор за доставката на противотанкови ракети на обща стойност 80 млн. долара.

За Русия, Турция не е само важен транзитен енергиен маршрут, но и алтернативен потребител, в рамките на усилията на Москва за намаляване на зависимостта си от доставките за европейските пазари. Турция е третия най-голям вносител на руски газ, след Украйна и Германия (23,8 млрд. куб. м, през 2008). Освен това, Русия разчита на сближаването с Турция за да укрепи позициите си в Източното Средиземноморие и ограничи влиянието на НАТО и САЩ в региона. Членството на Турция в НАТО не се смята за пречка за енергийното и партньорство с Русия. Благодарение на по-тясното си сътрудничество с Анкара, Москва разчита да намали влиянието на пакта в региона, като в замяна е склонна да отстъпи малко влияние и на Турция, доказателство за което бе и руската реакция на турско-арменското сближаване. Както Анкара, така и Москва смятаха американската политика в Южен Кавказ, по времето на Буш-младши, за дестабилизираща. Русия внимателно наблюдава трудностите на Турция при опитите и да се присъедини към ЕС и предлага на Анкара задълбочаване на икономическото сътрудничество, като своеобразна алтернатива. С посещението на руския премиер Путин в Анкара, през август 2009, и реализацията на договорите за „Южен поток” и задълбочаване на енергийното сътрудничество между двете страни, Русия съумя да интегрира Турция в своята политика и се опитва да укрепи позициите си в Черноморския регион. Москва е наясно, че може само да спечели от съпротивата на редица държави от ЕС срещу турската интеграция в Съюза. От друга страна, Турция се опитва да използва геополитическото си положение, като инструмент в пазарлъците с Русия и ЕС.

Енергийните отношения между Русия и ЕС и мястото на Турция

В момента отношенията между Русия и ЕС преживяват известна криза. Украинско-руският газов конфликт от началото на 2009, сериозно ерозира доверието между Русия и ЕС. Няма консенсус между страните-членки на Съюза за начина, по който следва да се развива сътрудничеството с Москва в бъдеще и, дали нарастването на икономическата взаимозависимост е правилния подход за гарантиране сигурността на Европа (3). През 2009, руският премиер Путин отказа страната му да подпише Договора за Енергийната харта (ЕСТ), който е сред най-големите приоритети на ЕС. От друга страна, руското предложение за ново рамково енергийно споразумение засега не поражда особен интерес в ЕС. Европейската комисия лансира политиката си на либерализация, особено по отношение на газовия пазар. Това включва разширяване възможностите за закупуване на енергийни компании и техните електрически и газови разпределителни мрежи, т.е разбиване на големите енергийни монополи. Желанието на „Газпром”, напротив, е да продължи да контролира цялата верига на енергийните доставки за европейския пазар. Руското правителство иска да се подсигури с дългосрочни договори с потребителите, така че да гарантира инвестициите си и да влезе на атрактивния европейски краен потребителски пазар, чрез нови споразумения за енергийно сътрудничество.

В контекста на руско-европейските енергийни отношения, Турция се разглежда по два начина. От една страна, за Русия и някои европейски страни, тя представлява сравнително сигурен и независим транзитен маршрут, за разлика от Украйна например („Южен поток”). От друга страна, някои членки на ЕС виждат в Турция алтернативен маршрут за вноса на неруски енергоносители („Набуко”). ЕС и Турция се ангажираха с развитието на т.нар. „Южен енергиен коридор”, по който петрол и газ от Каспийския регион и Близкия изток ще достигат до Европа, наред със съществуващите маршрути за доставка на енергоносители от Русия, Норвегия и Алжир (4). Заради добрите си двустранни отношения с Русия и ЕС, Турция се приема като балансьор между тях, което увеличава геополитическото и значение в региона. Основното предизвикателство за Турция през следващите няколко години ще бъде да запази тази роля, особено в контекста на присъединяването си към ЕС. Последните промени в турското енергийно законодателство, приети през април 2001, бяха съобразени с енергийното законодателство на ЕС, като през същата година Турция подписа и ЕСТ.

В миналото, по отношение на тръбопроводната политика, между Турция и Русия съществуваше известно съперничество. Така, Москва критикуваше турското участие в проекта „Набуко” и изграждането на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който бе първия важен петролопровод в региона, заобикалящ Русия. Подписването на договорите между държавите, участващи в проекта за тръбопровода „Набуко” в Анкара, през юли 2009, беше важна стъпка към реализацията му. Все още обаче е неясно, дали ще има достатъчно газ за запълването му. Анкара е заинтересована да остави вратата отворена за всички възможности за сътрудничество в региона, освен това „Набуко” би и дал възможност да стане по-малко зависима от Русия. Тук е мястото да напомня, че има и планове за свързване на Турция с Италия, чрез интерконектора Турция-Гърция-Италия (ITGI), с капацитет 12 млрд. куб.м, както и за т.нар. Трансадриатически тръбопровод с капацитет 20 млрд. куб. м. От ноември 2009 насам, по първия участък на ITGI вече се транзитира известно количество азербайджански газ за Гърция.

Междувременно, Русия прокарва алтернативния си проект за газопровода „Южен поток”, с първоначален капацитет 24 млрд. куб. м и окончателен – 63 млрд. куб.м, който пресича Черно море за да стигне до България, където се разделя на две линии, достигащи, съответно, до Италия и Австрия. „Южен поток” ще минава през турски териториални води. Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, ще бъде отклонен към „Южен поток”. За да успокои страховете и и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руският премиер Путин направи някои отстъпки на Анкара. Така, руският петролопроводен оператор „Транснефт” и петролната компания „Роснефт” се споразумяха да формират консорциум с италианската  ENI и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море (5), с което бе обезмислено изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис, през територията на България и Гърция. Основната цел на проекта е да се облекчи танкерния трафик през тесния пролив Босфор. Разширяването и развитието на пристанищата Самсун и Джейхан ще укрепи турската позиция като енергиен „хъб”. Тръбопроводът „Син поток” също стига до Самсун, като (в сътрудничество с ENI) доставя руски газ за турската национална газопреносна мрежа. Освен това, Русия се съгласи да участва в изграждането на допълнителен тръбопровод „Син поток-2” до Самсун, който ще снабдява с газ не само Турция, но и Израел, Ливан, Сирия и Кипър. Редица други сделки позволиха на „Газпром” да се включи в изграждането на газохранилища в Турция и завод за втечнен газ в Джейхан. Третият елемент – планът за изграждане на атомна електроцентрала, от руско-турски консорциум, в южния турски регион Акую, първоначално беше отхвърлен от турската страна, но през май 2010 все пак бе подписано споразумение за изграждането и от консорциум между руските компании „Атомстройекспорт“ и „Интер РАО ЕЕС“ и турската Park Teknik (6). Тези споразумения не само укрепиха установилите се турско-руско-италиански енергийни отношения, но и политическата и икономическа взаимозависимост между Анкара и Москва.

Южен Кавказ след грузинско-руския конфликт

Грузинско-руският конфликт през август 2008 промени геополитическата ситуация в Кавказ. Турската стратегия за хармонични отношения с всички съседи бе изправена пред сериозно предизвикателство. Освен това, нарастващата зависимост на Турция от вноса на руски енергоносители ограничи свободата и за маньоври: в Анкара не се чуха сериозни критики срещу руската военна операция (7). Ситуацията допълнително се усложни от факта, че преди конфликта Турция оказа немалка подкрепа на армиите на Грузия и Азербайджан за приспособяването им към стандартите на НАТО. Анкара създаде военни академии в Баку и Тбилиси и участва в модернизацията на две грузински военновъздушни бази. Затова, веднага след конфликта, руските власти споменаха Турция сред страните, оказали военна помощ на Грузия.

Първата реакция на Анкара на грузинско-руската война беше да предложи т.нар. Пакт за стабилност и сътрудничество в Кавказ (CSCP). Малко след края на войната, турският премиер Ердоган посети Русия, Грузия и Азербайджан за да популяризира идеята. Основната цел на CSCP бе да допълни регионалните институции и механизми за създаването на рамка за стабилност, доверие и сътрудничество, както и да се превърне във форум за диалог (8). Русия подкрепи инициативата, защото тя не ангажираше САЩ, НАТО и ЕС, а само държавите от региона. Засега обаче липсват конкретни стъпки за реализацията на турската инициатива и все още не е ясно, дали тя има някакви шансове за успех, поради съществуващите противоречия между държавите-участнички. Грузия например, няма никакъв интерес да преговаря с Русия в рамките на инициатива, която не включва САЩ или ЕС.

В контекста на конфликта, нарасна загрижеността за сигурността на тръбопроводите в Южен Кавказ и Турция. Стремежът на Анкара за превръщането на Турция в ключова транзитна държава беше поставен под въпрос от променената ситуация в сферата на сигурността в Южен Кавказ. От друга страна, конфликтът откри пред Турция възможност да подобри отношенията си с Армения (9). Това обаче повлия върху връзките и с Азербайджан, които през последните години бяха изключително тесни. В момента, Грузия е единствения сухопътен коридор, свързващ Турция с Азербайджан и Каспийския регион. Сигурността на турските енергийни инвестиции в тази страна обаче изглежда много съмнителна, ако грузинско-руските отношения не се подобрят. Междувременно, ако границата между Турция и Армения бъде отворена, това ще позволи създаването на нов сухопътен коридор към Каспийския регион, през арменска територия, което би имало стратегически последици за енергийния транзит в Каспийския регион, както и за Турция.

Подобряването на отношенията между Русия и Турция оказа влияние и върху конфликта за Нагорни Карабах, в който турските и руски интереси са противоположни. Москва неофициално подкрепя Армения, а Турция – Азербайджан. Този баланс беше потавен под въпрос и от турско-арменското сближаване, както и от възхода на Азербайджан като производител на петрол и природен газ. Руските отношения с Азербайджан се определят от замразения конфликт в Нагорни Карабах и ситуацията с азербайджанския петролен износ. Със споразумението между Баку и Тбилиси от 2007 за доставката на петрол за Грузия и закупуването на грузинската преносна мрежа от азербайджанската държавна компания SOCAR, Баку отправи открито предизвикателство към руската роля в Южен Кавказ. Освен това, руските газови доставки за Армения минават през  грузинската  газопреносна мрежа, която вече е азербайджанска държавна собственост.

Задълбочаващото се икономическо сътрудничество между Русия и Турция може да доведе до усилване на натиска върху участниците в Нагорнокарабахския конфликт, с цел той да бъде разрешен. И двете държави са заинтересовани от стабилността в региона, тъй като тя е важна предпоставка за търговията с петрол и газ. Добрите отношения между Турция и Русия са предпоставка и за сближаването на Анкара с Ереван. Но, ако арменско-турският проблем бъде решен без паралелното решаване и на нагорнокарабахския конфликт, Азербайджан може да прекъсне отношенията си с Турция и да стане по-сговорчив към Русия.

Има ли перспективи за формирането на енергиен триъгълник между ЕС, Русия и Турция?

Както показа острата руска реакциая на инициативата на ЕС за т.нар. Източно партньорство, Москва все повече възприема Съюза като конкурент в постсъветското пространство. Руския външен министър Сергей Лавров многократно критикува създаването на Източното партньорство без участието на Русия, определяйки го като опит за формиране „зона на влияние на ЕС в Източна Европа” (10). От гледната точка на руския политически елит, международните отношения са „игра с нулева сума”, т.е. в съперничеството между Москва и Брюксел в т.нар. руска „близка чужбина” не съществува ситуация, в която и двете страни да спечелят. Освен, наследения от СССР ядрен арсенал и постоянното място в Съвета за сигурност на ООН, енергоносителите са единственият сериозен инструмент на Русия за реализацията на нейните амбиции като велика сила. От друга страна, Русия е силно заинтересована от партньорството с ЕС за своята икономическо модернизация и се нуждае от европейски инвестиции в енергийния и инфраструктурния сектори, както и от техническо сътрудничество. Затова Москва следва да бъде интегрирана в реализацията на конкретни проекти от взаимен интерес в региона, в такива сфери като енергийната сигурност, опазване на околната среда и икономическото сътрудничество.

ЕС едва сега започва да развива обща енергийна политика, тъй като това е сфера, в която продължават да доминират националните интереси на страните-членки. От една страна е налице свръхреакция на някои европейски държави по отношение на това, как Русия би могла да използва енергийната си мощ. За съжаление, политизацията на енергийните отношения между Русия и ЕС често се използва и от двете страни като инструмент за решаване на конфликти в други сфери. За ЕС, като цяло, е важно да формулира обща вътрешна и външна енергийна политика. Съюзът все още е най-атрактивния пазар за енергоносители в света, но му се налага да укрепи възможностите си за преговори, възприемайки обща енергийна стратегия. В момента, Русия е най-големия доставчик на петрол и газ за ЕС и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Русия разполага с необходимите ресурси, географска близост и тръбопроводна инфраструктура за да снабдява ЕС при достатъчно изгодни за Съюза условия. Само ако ЕС и неговите страни-членки съумеят в бъдеще да формулират адекватна обща енергийна стратегия и успеят да интегрират Турция, в този контекст, те ще могат да предложат на Москва и Анкара подходящи условия за формиране на енергиен триъгълник.

Турция е европейската врата към Централна Азия и Близкия изток. Тя може да се превърне в изключително важен транзитен маршрут не само за енергийните доставки за ЕС от Русия, но и от Каспийския регион, Близкия изток и района на Залива. Бавният ход на преговорите между Анкара и Брюксел и липсата на значим прогрес може да се окаже пречка за задълбочаване на енергийното сътрудничество. В същото време, опитите да се използва проектът „Набуко” като разменна монета в преговорите с ЕС, които прави турският премиер Ердоган, едва ли са правилния подход за изграждане на доверителни отношения (11). Очевидно, Турция следва да балансира амбициите си на независим регионален играч и тези на бъдещ член на ЕС. Като член на ЕС, който е ключов играч в региона, тя ще може да играе значителна роля за укрепване позициите на Брюксел в Каспийския и Южнокавказкия региони, но за целта ще и се наложи да преформулира отношенията си с Русия.

Междувременно, като основен конкурент на ЕС, Русия и Турция за ресурси и влияние в Каспийския и Централноазиатския региони се очертава Китай. Пекин опитва да гарантира петролните и газовите си потребности, инвестирайки например в Казахстан, Туркменистан и Русия. Първият етап от новия газопровод между Туркменистан и Китай беше завършен в края на 2009. След 2013, 40 млрд. куб. м газ ще се транспортират по този газопровод към Китай, заобикаляйки Русия. В резултат, Москва ще загуби транзитния си монопол по отношение на централноазиатските ресурси, докато ЕС, най-вероятно, ще бъде лишен от необходимите ресурси за реализацията на проекта „Набуко”. Китай притежава икономическата и политическа мощ за да наложи енергийните си интереси в региона, докато Москва и Брюксел продължават да спорят, дали следва да се изгражда газопроводът „Южен поток” или „Набуко”, или пък и двата.

Енергийният триъгълник ЕС-Русия –Турция трудно може да бъде формиран, докато в отношенията между трите му страни продължат да доминират краткосрочните национални интереси. Налице е известно сътрудничество между руските, турските и европейските компании в енергийния сектор, но засега не се очертава обща визия или интерес за осъществяването на всеобхватно тристранно енергийно сътрудничество. Ако Турция все пак се присъедини към ЕС и Брюксел формулира обща енергийна политика, стратегическото сътрудничество с Русия в енергийния сектор става възможно. Лисабонският договор бе стъпка в тази посока. Само ако тримата играчи започнат да разглеждат тристранното енергийно сътрудничество като печелившо за всички участници, а не просто като инструмент при пазарлъците помежду им, енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция може да стане реалност.

 

Бележки:

1. За търговските отношения на Турция с Русия и държавите от Южен Кавказ, виж Gareth Winrow, ›Turkey, Russia and the Caucasus. Common and diverging interests‹, Chatham House Briefing Paper, November 2009, p. 4. Available at: http://www.chathamhouse.org.uk/files/15211_bp1109 turkey.pdf (accessed on 8 March 2010).

2. Cf. Ahmet İзduygu, ›International migration system between Turkey and Russia: the case of projecttied migrant workers in Moscow‹, European University Institute, Florence, Research Report, 18/2009. Available at: http://cadmus.eui.eu/dspace/bitstream/1814/12254/2/CARIM_RR_2009_18.pdf (accessed on 8 March 2010).

3. Cf. Stefan Meister, ›Crisis in Russia–EU energy relationship‹, in: DGAPaktuell, June 2009. Available at: http://www.dgap.org/midcomserve аttachmentguid1de5434f928abf6543411de852ed7fabd3334ff34ff/200904_dgapaktuell_ruseu_

www.pdf (accessed on 8 March 2010).

4. Jose Manuel Barroso, ›New Silk Route‹, The Southern Corridor Summit, Prague, 8 May 2009. Available at: http://europa.eu/rapid/press releasesAction.do?reference=SPEECH/09/228&format=HTML&aged=0&

language=EN&guiLanguage=en (accessed on 8 March 2010).

5. Saban Kardas, ›Russia joins the SamsunCeyhan Pipeline‹, in: Eurasia Daily Monitor, Vol. 6, Issue 195. Available at: http://www.jamestown.org/single/?no_cache=1&tx_ttnews[tt_news]=35649&tx_ttnews[backPid]=7

&cHash=f1793bc6f4 (accessed on 8 March 2010).

6. ›Turkey’s radioactive waltz with Russia comes to an end‹, on Radio Free Europe / Radio Liberty, 17.12.2009. Available at: http://www.rferl.org/content/Turkeys_Radioactive_Waltz_With_Russia_Comes_To_An_

End/1885889.html (accessed on 8 March 2010).

7. Cf. ›Turkey cannot afford disruption in ties with Russia, says Erdoğan‹, in Hurriyet, 01.09.2008. Available at: http://www.hurriyetdailynews.com/h.php?news=turkeycannotafforddisruptionintieswithrussiasayserdogan20080901 (accessed on 8 March 2010).

8. Cf. Eleni Fotiou, ›Caucasus Stability and Cooperation Platform: what is at stake for regional cooperation?‹, ICBSS Policy Brief, No. 16, June 2009. Available at: http://icbss.org/index.php?option=com_docman&task=doc_download&gid=622 (accessed on 8 March 2010).

9. Cf. Maciej Falkowski, ›Turkey’s game for the Caucasus‹, in: OSWCommentary, Issue 29, Centre for Eastern Studies, Warsaw, 5.10.2009. Available at: http://www.osw.waw.pl/sites/default/files/Commentary_29.pdf (accessed on 8 March 2010).

10. Източното партньорство, създадено през май 2008, цели да разшири и задълбочи съществуващата политика на добросъседство на ЕС по отношение на Беларус, Молдова и Украйна, както и на южнокавказките държави Армения, Азербайджан и Грузия.

11. Cf. ›Turkei stellt NabuccoPipeline in Frage‹, in: Handelsblatt, 20.01.2009. Available at: http://www.handelsblatt.com/politik/international/tuerkeistelltnabuccopipelineinfrage;

2129832 (accessed on 8 March 2010).

* Авторът е анализатор на Германския съвет за международни отношения