10
Вт, Дек
4 New Articles

Нов шанс за Полша: отражението на вътрешнополитическите промени върху външната политика на страната

брой5 2010
Typography

Полша изпъква сред новите членки на Европейския съюз (ЕС) като успешен пример за икономическа и политическа стабилност и добре осъществен преходен процес. Макар че често се сочи като страна, попаднала в капана и парализирана между своето минало и настояще, между комплексите си за непълноценност и (донякъде оправданите в исторически план) страхове за националната си сигурност, поемането на властта (в края на 2007) от Доналд Туск, като премиер на Полша, даде нов тласък на процеса на реформи и постепенно нормализира отношенията на Варшава с Брюксел. Освен това, напоследък международният имидж и доверието към страната значително се подобриха с назначаването на неколцина, ползващи се с международен престиж, полски експерти на важни политически и икономически постове (така например Марек Белка, който в миналото заемаше ключови длъжности в ООН и МВФ, беше избран за управител на Полската национална банка, а пък бившият премиер Йежи Бузек стана председател на Европейския парламент). За разлика от Полша, други много по-малки централноевропейски държави, като Чехия, Словакия и Унгария, в които по време на прехода имаше значителни по обем чуждестранни инвестиции, довели до бърз икономически ръст, днес са поразени от политическа фрагментация (тройната коалиция, управляваща в Прага и четворната – в Братислава) или от неспособност да се управлява ефективно (в Унгария, управляващата партия Фидес разполага със значително парламентарно мнозинство, но се оказва неспособна да прокара редица важни закони). Финансовата криза засегна сериозно тези държави. След дълги години на устойчив растеж, спад на безработицата и повишаване на жизнения стандарт в целия регион на Централно-Източна Европа, през последната година икономиката демонстрира спад от 4,9% средно. Липсата на свежи финансови средства в глобален мащаб и драстичният спад на търсенето в ЕС, който си остава основното направление за износа на централно и източноевропейските държави, вкараха икономиките им в рецесия (през последната четвърт на 2008 обемът на износа намаля от 5% до 15%, а през първата четвърт на 2009 този спад достигна 25%). В зависимост от нивото на вътрешнополитическата стабилност, макроикономическата ситуация и, особено, от степента на външната икономическа зависимост, кризата имаше различен ефект в отделните страни от Централна и Източна Европа. Така, балтийските държави и Унгария пострадаха най-много, докато Полша се оказа най-устойчива към кризата.

В полския случай, редица фактори помогнаха за избягването на най-лошите икономически сценарии: солидното вътрешно потребление (данъчните реформи, осъществени през 2009, увеличиха покупателната способност на полските потребители и доведоха до ръст на вътрешното търсене), наред с факта, че Полша е най-големия пазар в Централно-Източна Европа; гъвкавият обменен курс, позволил обезценяването на националната валута с 41%, спрямо еврото, в периода август 2008 – февруари 2009, което повлия положително върху износа; сравнително неголямата зависимост на икономиката от износа; добре капитализираната и печеливша банкова система; навременната и ефективна антикризисна политика, както и наличието на солидно парламентарно мнозинство, подкрепящо мерките на правителството. Европейските фондове също помогнаха за икономическия ръст, демонстриран от Полша през 2009 (1). Очаква се и, че Европейското първенство по футбол през 2012, чиито домакини са Полша и Украйна, ще даде допълнителен тласък на националната икономика (особено на строителния сектор). Ръстът в икономиката ще бъде ускорен, с подобряване на ситуацията в глобален план, като вътрешното търсене ще продължи да нараства,  банките ще възобновят кредитирането и ще нарасне усвояването на средства от еврофондовете (2).

Но, въпреки окуражаващия начин, по който полската икономика реагира на кризата, налице са и някои негативни тенденции. Бюджетният дефицит ще остане висок поне до края на 2010 и ще продължи да влияе негативно на националния дълг, който вече надхвърля 50% от БВП. Правителството на Туск намери частично решение на проблема, осигурявайки рекордни за последното десетилетие суми от приватизация. Друг проблем пред Полша е високата безрабоотица (12,5%). Според „Евробарометър”, мнозинството поляци (77%) не виждат никаква възможност за сериозно подобряване на ситуацията на трудовия пазар, докато само 17% са оптимисти в това отношение. 45% пък смятат, че децата им ще имат по-добро бъдеще, ако напуснат страната (3). Данните за безработицата и настроенията сред поляците обясняват решението на мнозина да емигрират за да си намерят по-добра работа.

Признаци за подобрение след последните президентски избори

Резултатите от президентската надпревара от 4 юли породиха известна надежда за нова фаза в политическата визия за бъдещето на страната и провеждането на реформите. Кандидатът на либералната „Гражданска платформа” (РО), която доминира в управляващата коалиция, Бронислав Коморовски спечели на втория тур с 53% от гласовете, срещу 47% за съперника му Ярослав Качински – кандидат на партията „Право и справедливост” (PiS) и брат-близнак на предишния президент Лех Качински, загинал на 10 април, заедно със съпругата си и 94-ма представители на полското държавно и военно ръководство, в самолетната катастрофа край руския град Смоленск (4). Трагичният инцидент доведе до предсрочни президентски избори, които вместо в спор с предизвестен край (предварителните прогнози сочеха, че Лех Качински, готвещ се отново да издигне кандидатурата си, ще загуби) се превърнаха в битка с непредсказуем резултат, след като в последния момент бившият премиер (2005-2007) Ярослав Качински също реши да се кандидатира. Въпреки че полският президент не разполага с голяма власт (освен че може да налага вето на законите), предизборната кампания се оказа изключително напрегната. Кандидатите представиха собствени политически програми, сякаш се готвеха да оглавят правителството.

Не само чисто човешката симпатия и солидарността към Ярослав Качински, заради гибелта на брат му, дадоха силен тласък на неговата кампания (макар че тази обществена солидарност с личната трагедия на Качински ограничи полето за изборни маньоври на политическите му опоненти). Тук се намесиха и два други фактора. От една страна, големите наводнения в страната, причинили смъртта на 20 души, провокираха остри дебати за ефективността на правителствените мерки за подпомагане на пострадалите. От друга страна, вниманието се насочи към външнополитическите проблеми и, по-специално, към отношенията с Русия. Неочаквано за повечето поляци, както и за експертите, кандидатът на PiS смекчи антигерманската и антируската си реторика, която винаги е била характерна за него. Както е известно, когато близнаците Качински управляваха страната (Ярослав като премиер, а Лех – като президент), в полската политическа практика се наложи тенденцията да се използва миналото и да се търсят врагове навсякъде: от комунистите до руснаците, германците, евреите и хомосексуалистите. Характерен пример в това отношение беше приемането, през 2007, на лустрационния закон, задължаващ хиляди поляци да декларират писмено, дали навремето са сътрудничели с бившия комунистически режим. Сега обаче, Ярослав се отказа от агресивния тон, заменяйки го с по-умерен и толерантен и посочвайки, че „Икономическият успех на Полша е тясно свързан с този на Германия и страната ни следва да поддържа добри отношения с източния си съсед Русия. На 10 април Полша преживя национална трагедия и поляците високо оценяват симпатията и солидарността, демонстрирани от руснаците” (5). Наистина, мнозина анализатори изразиха съмнение в искреността му, а други бяха убедени, че Качински няма да промени радикално визията си за Русия. Според тях, ставаше дума за добре премерена реакция на поведението на руското правителство след самолетната катастрофа (обявяването на еднодневен траур, както и тясното сътрудничество с полската страна при разследването). Всъщност, тонът на Качински бе просто естествена положителна реакция на руската политика. На практика, останалата част от предизборната му програма потвърди неговата привързаност към най-традиционалистките и консервативни ценности в Полша (като например евроскептицизма, проамериканските позиции, или тезата, че присъединяването към еврозоната е възможно, само ако ще е от полза за националната икономика), което бе и причината той да бъде подкрепен от Католическата църква.  Независимо от това, промяната на тона, даде пореден тласък на укрепването на отношенията с Москва (виж по-долу).

От своя страна, Коморовски наблегна на това, че ще бъде либерален президент, готов да модернизира страната, да укрепи отношенията и постигне помирение с Русия и Германия и да интегрира страната си в ЕС, да изтегли при първа възможност полските войници от Афганистан, да съкрати бюджетния дефицит до 3% (при 7%, през 2009) от БВП, до 2012, така че Полша да може да влезе в еврозоната (по този въпрос възгледите му напълно съвпадат с тези на премиера Туск), да продължи процеса на приватизация и да наложи на практика равенството между половете. До известна степен, победата му можеше да се очаква, ако анализираме посткомунистическата еволюция на полската външна политика. Антикомунистическите настроения доминираха в нея до средата 2000-те, когато страната успя да стане член на НАТО и ЕС и да реализира серия реформи, решително дистанциращи полската политика от онази в ерата на студената война. След това обаче, страната изпадна в своеобразен вакуум във външнополитическата сфера, към което се добавиха продължаващите вътрешнополитически разногласия и опитите да се търсят исторически врагове на нацията, което доведе до период на застой. В този смисъл, победата на умерените либерални политически сили, способни да изведат Полша от стагнацията, беше предсказуема. Смекченият тон на Качински към Русия, който също съдейства за формирането на национален консенсус по този доскоро разделящ нацията въпрос, само потвърди правилността на програмата, лансирана от Коморовски.

Голямата изненада на президентските избори беше добрият резултат на първия тур (провел се на 20 юни) на младия кандидат на Левия демократичен съюз (SLD) Гжегож Напералски, който остана трети, с 13,7%, след Коморовски (41,2%) и Качински (36,7%). Кандидатурата на Напералски беше издигната след смъртта на предишния кандидат на SLD и бивш военен министър Йежи Шмайджински, в катастрофата край Смоленск. Този резултат на SLD, постигнат благодарение гласовете на младите хора, привлечени от идеите на либералния социализъм и антиклерикализма (6), може да се приеме за постижение с положителен знак за целия полски политически пейзаж. От гледна точка на вътрешнополитическата диалектика, от жизнено значение е наличието на опозиция – при това ре-легитимирана след скандалите, разтърсили партията през последните години, и водена от ново поколение политици, нямащи почти нищо общо с комунистическото минало. На втория тур, Напералски, който можеше да се възползва от постигнатия резултат за да установи по-доверителни отношения с управляващата РО (разчитайки на евентуални съвместни действия по време и след парламентарните избори през 2011), вместо това предпочете да не подкрепи нито един от двамата кандидати (7), отказвайки се от съмнителните машинации.

Географското разпределение на предпочитанията на живеещите в чужбина поляци по време на президентската кампания, потвърди наличието на ясно изразено разделение както на идеологическа, така и на поколенческа основа – факт, потвърден и от новия президент, който акцентира върху необходимостта да се работи усилено за преодоляването му и изграждането на стабилно и единно общество. Така, полските граждани, живеещи в САЩ, повечето от които са емигрирали там по време на студената война, подкрепиха консервативния традиционалист Качински, докато младите посткомунистически емигранти, работещи и живеещи в Европа (особено тези във Великобритания) избраха проевропейския либерал Коморовски. Впрочем, това разделение бе достатъчно видимо и в самата Полша. Така, Коморовски спечели в западните и северни провинции, включително във Варшава, докато Качински триумфира в южните и източните части на Полша – сравнително бедни региони, където селското стопанство продължава да е доминиращо, урбанизацията е слаба, а близостта до Русия се възприема като най-голяма заплаха от местното население.

В очакване на парламентарните избори през 2011

Благодарение на успеха си (макар и доста умерен) на президентските избори, сега РО вече има възможност да назначи „лоялни” политици на ключовите държави постове (пример за това е назначаването на Белка за управител на Централната банка) и така да осъществи необходимите политически промени. Краят на нерядко драматичното, противоречиво и поляризирано съвместно съществуване между Качински и Туск, бе заменено от далеч по-хармоничния тандем Коморовски-Туск, което може да доведе до нов период на реформи в Полша. От такива реформи, в частност, спешно се нуждае фискалното законодателство, с цел да се ограничат ненужните разходи, а също образователният и здравният сектори (включително частична приватизация на последния), както и пенсионната система, нуждаеща се от основен ремонт, който да гарантира нейната жизненост в дългосрочен план (това, вероятно, ще изисква повишаване възрастта за пенсиониране и въвеждане на специални схеми за различните категории труд) (8).

Налице са обаче редица фактори, поставящи реформите под въпрос. Предвид провеждането на парламентарни избори през октомври 2011, които съвпадат с полското председателство на ЕС (юли-декември 2011), правителството едва ли ще е склонно да осъществява непопулярни реформи, които биха се отразили негативно върху настроенията на избирателите. Някои дори смятат, че парламентарните избори могат да бъдат изтеглени през пролетта на 2011, именно за да не съвпаднат с полското председателство в ЕС. Междувременно, възможно е младшият партньор в управляващата коалация – Полската селска партия (PSL) да опита да си извоюва по-важни властови постове за да балансира позицията си в коалицията и подобри имиджа си сред своите избиратели. В този смисъл, наличието, като „твърд електорат” на управляващите, на фермерите от PSL, които са сред най-облагодетелстваните от сегашната пенсионна система, може да направи невъзможно за РО провеждането на реална пенсионна реформа, която да съхрани техните привилегии, като това също може да разубеди премиера Туск да стартира промените. Ето защо изглежда, че реформите ще бъдат отложени за периода след парламентарните избори. Нещо повече, малката разлика в гласовете, подадени за Коморовски и Качински (последният вече обяви, че следващата цел на партията му е постигането на съкрушителна победа на парламентарните избори през 2011), също е сред факторите против незабавното стартиране на радикални трансформации, които могат да имат негативен ефект сред най-уязвимите социални слоеве – привържениците на Качински. Затова можем да предположим, че повратната точка за Полша ще настъпи едва след изборите през 2011 и най-вече, ако РО спечели с голяма разлика пред PiS и SLD. Междувременно, правителството ще продължи да работи за преодоляване на посткризисните ефекти и възстановяване на икономическия растеж. Председателството на ЕС пък ще се окаже предизвикателство за зрелостта на политическата култура и възможностите на полската дипломация.

Новите отношения с Русия

В историята на полско-руските отношения преобладават сериозните проблеми, като започнем с множеството войни и окупации (т.е. историческата памет) и свършим с регионалното съперничество, които често имат и вътрешни социални измерения. Двустранните отношения бяха особено напрегнати при управлението на близнаците Качински, които използваха историческите събития за постигането на национален консенсус и за да оправдаят политическите решения на правителството, вдъхновени от консервативната визия. Тази стратегия обаче се оказа рискована и дори контрапродуктивна, затова следващото правителство на Доналд Туск предпочете да се ориентира към по-неутрално поведение и пое курс към помирение с Москва, както ще видим по-долу. Споменатите изявления на Качински, по време на кандидатпрезидентската кампания, също се оказаха от полза в усилията за преодоляване на историческите вражди.

Основните проблеми, свързани с историческата памет, касаят т.нар. „травма от териториалната подялба на Полша”, наложена от сключения през 1939 пакт Молотов-Рибентроп. Всички руски стъпки в регионалната и международната политика се интерпретираха от Варшава през призмата на това историческо събитие. Тоест, всяка такава стъпка се смяташе за заплаха за полските национални интереси. Другият болезнен момент бе клането в Катин. Съветските власти дълги години криеха фактите около него, както от собствените си граждани, така и от чужденците, прехвърляйки отговорността на нацистите, докато накрая Горбачов не разкри истината, през 1989. Благодарение на курса към двустранно помирение, възприет от премиера Туск, това препятствие постепенно започна да се преодолява. Както е известно, Туск и руският му колега Путин се споразумяха да организират съвместна мемориална церемония по повод 70-годишнината от катинското клане. И тъй като президентът Качински не бе поканен на тази церемония, на ниво премиери, бе организирана втора – специално за него, като на път за нея самолетът му катастрофира край Смоленск. Тази трагедия допълнително сближи двете нации. Нещо повече, руският президент Медведев нареди публикуването (в края на април) на редица документи, потвърждаващи отговорността на Съветите за екзекуцията на полските офицери, в собствения му сайт на интернет-страницата на Руските федерални архиви (9).

Наред с историческите вражди, в двустранните отношения са налице и определени геополитически детерминанти, касаещи полските регионални стратегии в периода след края на студената война: Варшава се стреми да поддържа добри отношения с източните си съседи Беларус и Украйна, подкрепяйки тяхната независимост и улеснявайки процеса на интеграцията им в евроатлантическите структури (10). В полския политически елит е широко разпространено схващането, че ролята и влиянието на страната в ЕС силно зависят от отношенията и взаимодействието на Полша с източните и съседи. Поляците развиха тази идея по време на процеса на присъединяването си към ЕС и започнаха активно да използват т.нар. „източно измерение” след 1998. Първоначално, идеята се концентрираше върху изравняването на политическите, икономическите и правните стандарти в Украйна, Беларус и Молдова с тези в ЕС. Трите държави обаче, са членки на доминираната от Русия Общност на независиминте държави (ОНД) и Москва не изглежда склонна да се откаже от регионалната си сфера на влияние. От полска гледна точка , ЕС следва да предостави на Варшава водещата роля в реализацията на Източната политика на Съюза в буферната зона между него и Русия. Тази „мостова” позиция на Полша винаги е акцентирала върху напрегнатите отношения с Русия и желанието на поляците да формират източната европейска политика и да разговарят с Москва, като представител на целия ЕС. Не е случайно, че тъкмо Полша, заедно с Швеция, лансираха през май 2008 т.нар. инициатива „Източно партньорство” на ЕС, включваща шест държави от източната периферия на Съюза: Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Тя обаче не включваше Русия, дори обратното, мнозина смятат, че основната и цел (освен, че е свързана с Европейската политика на съседство) е да отговори на нарастващата руска активност в постсъветското пространство. Полша се опита, макар и неуспешно, да извоюва за въпросните шест страни статут на „европейски държави”, което би им дало перспектива за евентуално присъединяване към ЕС в бъдеще. В частност, основните компоненти на инициативата „Източно партньорство” бяха сключването на споразумения за партньорство и сътрудничество, създаване на свободни търговски зони и либерализация на визовия режим, в перспектива,  чрез успешното възприемане и прилагане на европейските политически, икономически, правни и социални стандарти и ценности. Подобен механизъм на интеграция в ЕС би извадил тези държави от руската сфера на влияние и би ерозирал интеграционните проекти на Москва в постсъветското пространство. Въпреки слабия  (да не кажем никакъв) прогрес в реализацията на тази политика досега, тя потвърждава аспирациите на Полша да контролира „източното направление” в политиката на ЕС и така да балансира привилегированите отношения на някои страни от т.нар. „Стара Европа” (Германия, Франция и Италия) с Русия. От своя страна, Москва не спира да изтъква вътрешните противоречия на този проект в постсъветското пространство. Положителен знак е, че най-новата версия на „Източното партньорство” предвижда възможността, в определени случаи, за тристранно сътрудничество (между ЕС, държавите-членки и Русия) по реализацията на проекти, касаещи демокрацията, доброто управление, икономическата интеграция, енергийната сигурност или контактите между гражданите на отделните държави. В тези рамки, интеграцията на Русия в региона може да стане (доколкото е възможно) въпрос на преговори. Поредната полска инициатива в тази посока бе поканата на полския външен министър Сикорски (по време на неформалната среща на външните министри на страните-членки на „Източно партньорство”, провела се на 10 май 2010, във Варшава) към Русия да се включи в „Групата на приятелите на инициативата”. Тоест, макар че не изглежда вероятно Полша да промени радикално визията си за инициативата „Източно партньорство” и особено за собствената и роля в нея, напоследък се очертава уникален шанс за Варшава и Москва да се ориентират към нов тип отношения, основаващи се на диалога и освободени от досегашната реторика. Това със сигурност би укрепило и полския имидж в ЕС.

На последно място (но не и по значение), налице са и известни подобрения в сферата на енергийната сигурност (11). Продължаващите проблеми, свързани с доизграждането и функционирането на газопровода „Ямал-Европа” (съвместно полско-руско предприятие за транспортиране на руски газ, през Беларус и Полша, за Германия), принудиха Русия да изгради нови енергийни и транспортни връзки, които да заобикалят съседите и от Източна и Централна Европа и така да ограничат възможностите им да пречат на руските планове, както и икономическите им печалби. Проектът „Северен поток” следва именно тази логика, затова бързо се превърна в нов източник на геополитическо напрежение в региона. Някои полски политици дори обявиха „Северен поток” за „руско-германска конспирация”. Тъй като е „трудно да се каже, къде свършва „Газпром” и къде започна руската държава”, редица полски анализатори стигнаха до извода, че западноевропейските държави, като Германия, „ще се свържат директно с руските доставчици, докато други ще бъдат оставени да разчитат на милостта на руснаците” (12). Други пък анализират връзката между „Северен поток” и полската роля в т.нар. „оранжева революция” в Украйна, посочвайки, че „истинската” причина за изграждането на газопровода е желанието на Москва да „накаже” Полша. Официалната реакция на полския политически елит на проекта, касае най-вече териториалните му аспекти, като се посочва, че изборът за маршрут по дъното на Балтийско море има скрити геополитически цели – а именно да увеличи руския политически контрол над ЕС, а не се ръководи толкова от икономическите интереси на компаниите, стоящи зад него. В добавка към този политически аргумент често се използва и екологичен, акцентиращ върху потенциално опасните екологични последици от изграждането на тръбопровода. Яростното политическо противопоставяне на „Северен поток” постепенно стана елемент на полската външна политика. На практика, това доведе до забраната на Москва да се внася полско месо, в отговор на което Варшава наложи вето на възобновяването на Споразумението за партньорство между Русия и ЕС. Последвалите опити на Полша да реактивира плановете за изграждане на атомна електроцентрала, да обърне посоката на петролния транзит по петролопровода Одеса-Броди, или да изгради редица нови (предимно газови) тръбопроводи за да диверсифицира енергийните си доставки, могат да се разглеждат като целенасочени усилия (макар и безуспешни) за намаляване на регионалната и национална зависимост от вноса на руски енергоносители. Частично решение на споменатите по-горе противоречия беше намерено през януари 2010, когато руският „Газпром” и полската компания PGNiG подписаха взаимноизгодно споразумение за дългосрочно сътрудничество в газовата сфера. Документът призовава за удължаване на договора за газовите доставки от Русия за Полша до 2037 и за увеличаване обема на тези доставки след 2010. Освен това, то удължава срока на договора за доставките на газ по тръбопровода „Ямал-Европа”, през полска територия, за Западна Европа до 2045.

Полската външна политика

Въпреки подобряването на руско-полските отношения, проамериканският вектор на полската външна политика запазва значението си и тясната си обвързаност с визията за националната сигурност на страната. Не е случайно, че в самото начало на последната президентска кампания, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън се появи в Краков (в рамките на серията от посещения в Източна Европа и Южен Кавказ) за да участва в конференцията „Десетата годишнина на Общността на демокрациите” (13), организирана от полския външен министър Радослав Сикорски. По време на посещението и, Клинтън и Сикорски подписаха Протокол за поправка в споразумението от 2008 за разполагането на наземно базирани прехващачи на балистични ракети на територията на Полша. По-късно, Клинтън потвърди, че двете страни остават близки съюзници и, че Вашингтон ще продължи да гарантира сигурността на Полша. На практика, през пролетта на 2010, започна да функционира временната американска военна база край северния полски град Мораг, на 80 километра от руската граница. Полският министър на отбраната Богдан Клих подкрепи разполагането на американските ракетни комплекси Patriot на полска земя, определяйки го като важна стъпка към укрепване сигурността на страната му и „стратегическия характер на отношенията между САЩ и Полша”. Американските части, разположени в базата, ще подготвят там полски войници до 2012, след което се очаква тя да стане постоянна. Създаването и вероятно е компенсация за Полша от страна на Вашингтон, заради неосъществения антиракетен щит, обещан и от бившия американски президент Джордж Буш, или пък е просто жест на признание за полското участие в Ирак и Афганистан. Тази стъпка провокира крайно негативната реакция на Москва, която е особено недоволна от факта, че базата е в непосредствена близост до руския анклав Калининград. Русия твърди, че разполагането на комплексите Patriot в Полша не обслужва нито двустранната сигурност, нито съдейства за укрепването на доверието между двете държави. Нещо повече, разполагането на подобни бази в Централна и Източна Европа, което представлява сериозен проблем за руската сигурност, не се ограничава по никакъв начин от подписаното наскоро руско-американско споразумение СНВ-2. В този случай, единствената гаранция за Русия е възможността и да денонсира въпросното споразумение. Това означава, че проблемите в сферата на сигурността си остават основна пречка за развитието на руско-полско-американските отношения.

Полската активност във външнополитическата сфера е осезателна както в рамките на ЕС, така и в съживяването на някои неиституционализирани форми на сътрудничество, като Ваймарския триъгълник или Вишеградската група. Така, по инициатива на Сикорски, в срещите на страните от Ваймарския триъгълник (Полша, Франция и Германия), създаден за да съдейства за помиряването и сближаването на трите държави след десетилетията на яростен антагонизъм, вече участва и Русия. Много показателно е, че на срещите се обсъждат такива въпроси като бъдещето на НАТО, създаването на Комитет за външна политика и сигурност ЕС-Русия на министерско равнище (лансирано от германския канцлер Меркел и руския президент Медведев през юни) (14), проектът на Медведев за паневропейски пакт за сигурност и възможната отмяна на визите за транзитните пътувания между Калининград и прилежащите райони. Освен това, Полша се опитва да съживи духа на солидарност на Вишеградската група (обединяваща Полша, Чехия, Словакия и Унгария) за да формира централноевропейско лоби, което да може да балансира най-влиятелните страни-членки на ЕС и, по-специално, да гарантира географски балансирано представителство на членките на Съюза в бъдещите общи дипломатически институции на ЕС. Нещо повече, Полша помогна за създаването на фонд за подкрепа на Гърция, демонстрирайки, че е важна и активна страна-членка.

Заключение

Резултатите от последните президентски избори в Полша демонстрираха предпочитанието на сега управляващите във Варшава към прагматичната, прогресивна, проевропейска и ориентирана към помирение и съгласие политика. Страната се ориентира към два основни модела: във вътрешнополитически план, поляците предпочетоха сътрудничеството между президент и парламент, вместо противопоставянето помежду им, докато във външнополитическата сфера предпочетоха курса към задълбочаване на европейската интеграция вместо залагането само на тесните отношения със САЩ. Стартира нов етап от диалога и намаляването на антагонизма с Русия, което не само може да укрепи силовия баланс вътре в ЕС, но и да накара някои антируски настроени членки на Съюза, като балтийските държави, да смекчат позицията си спрямо Москва. Тези тенденции могат да повлияят положително за реализацията на целта на президента Коморовски за национално единство и стабилност. В този смисъл, днес Полша, както изглежда, най-сетне е постигнала необходимата политическа зрялост и способност да „нормализира” външнополитическите си отношения с основните играчи на международната сцена, във взаимен интерес. Ако това наистина е така, през следващите две години ще видим една нова Полша, която вече е съумяла да преодолее посткомунистическото минало, страховете и предразсъдъците си.

Бележки:

1. Poland’s 1,7% GDP tops European Union in 2009, EUbusiness, January 28, 2010, www.eubusiness.com/news-eu/poland-economy.2g9.

2. Виж International Monetary Fund Country Report on Poland, No.10/207, June 22, 2010

3. Country Report Poland, Eurobarometer 72, autumn 2009, www.ec.europa.eu/public_opinion/archives/eb/eb72/eb72_pl_en_ecec.pdf.

4. Лех пътуваше за Катин, където искаше да отбележи 70-годишнината от разстрела на 22 хиляди полски военни и интелектуалци, осъществен от НКВД по заповед на Сталин.

5. Election presidentielle en Pologne, le point a une semaine de scrutin, Fondation Robert Schuman, June 2010, p.2.

6. Напералски е привърженик на прогресивното данъчно облагане, изтеглsнето на полските части от Афганистан, либерализацията на абортите, узаконяване на хомосексуалните бракове (въпреки че е против правото на подобни двойки да осиновяват деца), за пълно отделяне на Църквата от държавата, като критикува привилегированото положение на Католическата църква в Полша и полското общество.

7. Според някои данни, на втория тур, 76% от гласоподавателите на левицата са подкрепили Коморовски, а 24% - Качински.

8. Poland politics: Platform to govern, unfettered, The Economist Intelligence Unit, July 5, 2010.

9. Виж www.rusarchives.ru/publication/katyn/spisok.shtml.

10. Полша е сред членките на ЕС, активно подкрепящи Екшън плана за украинското членство в НАТО, който окончателно бе отхвърлен на срещата на пакта в Букурещ, през август 2008.

11. Полша (заедно с Украйна и Беларус) притежава стратегическа позиция по отношение транзита на руския природен газ за Европа. Нещо повече, Русия покрива 70% от нуждите от природен газ и 90% от тези от петрол на полските потребители. Тъкмо заради това, диверсификацията на енергийните доставки е ключов приоритет за полските правителства.

12. V. Socor, Baltic Seabed Gas Pipeline Project: Far from a Done Deal, Eurasia Daily Monitor, Volume: 4, Issue: 100, May 22, 2007.

13. Неправителствена организация, създадена през 2000, целяща утвърждаването на демократичните институции в света.

14. Руско-германският меморандум от пет точки предвижда създаването на нова институция, която да включва външния министър на ЕС Катрин Аштън и руския и колега Сергей Лавров, и където да се „обменят мнения по текущите проблеми на международната политика и сигурността”. Освен това, комитетът ще очертава рамките на съвместните граждански или военни операции” и „ще прави препоръки за разрешаването на различни конфликти и кризисни ситуации”. Специално внимание се отделя на замразения конфликт в Приднестровието (Молдова), като се предвиждат „съвместни действия на Русия и ЕС за гарантиране на безпроблемен преход от сегашната ситуация към окончателното решаване на въпроса”.

 

* Анализатор в Института за изследване на международната политика в Милано, Италия, асистент в Католическия университет в Милано, член на Българското геополитическо дружество