През 2006 многовекторната външна политика на Казахстан не само доказа своята целесъобразност и жизнеспособност, но и демонстрира, че е единствения инструмент за оцеляване в съвременните геополитически условия, както и че може да бъде действително успешна и гарантираща дивиденти реална политика.

Навремето, този фундаментален принцип в политиката на страната, беше предмет на много спорове и критики (в повечето случаи необосновани). Което може да се обясни със слабите позиции на току що създадената казахстанска държава на международната сцена и нейната зависимост от редица външни геополитически фактори и от поведението на великите държави, както и от турбулентността и неопределеността в международните отношения през 90-те години на миналия век. По онова време, макар официално да бе обявена за „многовекторна”, външната политика на Казахстан беше по-скоро „дуалистична”, т.е. балансираше между Русия и САЩ (Запада и ОНД).

По-късно обаче, тя действително придоби мултивекторен характер в резултат от появата на Китай в качеството му на сериозен геополитически играч в Централна Азия и провежданата от самия Казахстан самостоятелна политика по отношение на другите силови центрове и регионални държави през втората половина на 90-те. Истината обаче е, че казахстанската геополитика окончателно се трансформира в „многовекторна” едва през първите години на ХХІ век, благодарение на такива фактори като укрепването на държавата, икономическия ръст и извоюваните от Астана водещи позиции в Централна Азия и в постсъветското пространство, като цяло. Събитията от последните години показаха, че Казахстан действително е в състояние да води реална многовекторна, и при това самостоятелна, политика на различните нива на световната сцена.

Битката за нов геополитически имидж

За онези, които са свикнали да оперират с категориите „съперничество” и „конфронтация” (а такива има доста, както сред постсъветските, така и сред западните експерти, след вълната от „цветни” революции през 2003-2005), поведението на Казахстан изглежда по-скоро като нонсенс. Въпреки това Астана не само успя да разшири и укрепи традиционно добрите си отношения с Русия, но и да запази благоразположението на САЩ. При това Казахстан съумява да смекчи подозренията на Москва и Вашингтон по отношение на връзките му с другата голяма сила, имаща интереси в Централна Азия - Китай. И, накрая, независимо от сложната ситуация, създала се през миналата 2005, Астана продължи да отстоява собствена позиция по всички основни критични проблеми на световната и регионалната политика.

Началото бе поставено с правилно избраната тактика по въпроса за ядреното наследство на разпадналият се Съветски съюз, възникнал непосредствено след обявяването на независимостта на страната. Безусловният отказ от ядрено оръжие очерта първите контури в новия образ на Казахстан в очите на световната общност. Мелко след това бе лансирана идеята за изграждане на азиатска система за сигурност (т.нар. Съвещание за взаимодействие и мерки за доверие в Азия - СВМДА), която не само че не бе изоставена по-късно, а – напротив, упорито бе доразвивана и подкрепяна, при това най-вече от страна на Казахстан. В крайна сметка, както показаха по-нататъшните събития, тази стратегия донесе определени плодове.

Разработването на каспийските ресурси помогна за формиране имиджа на Казахстан като страна, която е отворена за инвестиции и е потенциално перспективен партньор. Усилията на Астана за укрепване на сътрудничеството в рамките на ОНД на всички нива, пък и създадоха репутацията на най-последователния привърженик на интеграцията в постсъветската пространство, която се запазва и до днес. Учудващо е, че тя не само не влоши имиджа на Казахстан в очите на Запада, който по традиция се отнася подозрително към всички инициативи за „реставрация” на постсъветското пространство, а напротив – съдейства за приемането на страната като стабилен и здравомислещ геополитически субект.

С нарастване броя на международните организации и регионални обединения с участието на Казахстан, страната окончателно се утвърди не само като богат на природни ресурси и перспективен, от гледна точка на икономическото сътрудничество, партньор, но и като държава, твърдо следваща своя собствена външнополитическа стратегия. Най-сериозните предизвикателства пред многовекторния характер на казахстанската политика бе необходимостта от запазване на баланса в условията на изостряща се международна ситуация, както и проблемите на регионалната сигурност и появата за реални заплахи за стабилността и сигурността в Централна Азия в периода между края на 90-те и началото на новия век. Но дори и в тези сложни условия, многовекторният принцип доказа своята състоятелност. Казахстан укрепи позициите и, съответно собствената си сигурност, съумявайки правилно да подреди основните си приоритети, както и своите отношения с такива организации като ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество), ОДКС (Организацията на Договора за колективна сигурност) и НАТО (Организацията на Северноатлантическия договор).

След изненадващото посещение на покойния папа Йоан Павел ІІ в Астана през 2001, Казахстан се оказа в необичайната роля на посредник между различните световни и традиционни религии. Разбира се, тази нова ряла помогна за подобряване имиджа на страната, в пълен контраст с развиващият се паралелно процес на „сблъсък между цивилизациите”. През 2002 Кзахастан се сдоби със собствен „канал за влияние” върху световното обществено мнение – т.нар. Евроазиатски медиен форум, който постепенно се превърна в ретранслатор на всички външнополитически инициативи на Астана. Освен това той значително съдейства за формиране на представата за „казахстанското икономическо чудо” сред световната общност. Несъмнен триумф на казахстанската външна политика, на най-високо ниво, стана обаче първата среща на най-високо ниво на страните от СВМДА през юни 2002. Тогава в Астана се събряха лидерите на най-големите държави в Евразия и Азия, при това на фона на изключително сложната геополитическа ситуация в Южна Азия и Средния изток. И макар че опитът на тази среща да бъде постигнато историческо помиряване между Индия и Пакистан не завърши с успех, тя доказа необходимостта от задълбочаване процеса на сътрудничество и укрепване на доверието и допълнително заздрави репутацията на Казахстан като активен фактор за укрепване на сигурността в света.

Казахстан като геополитически кръстопът

През този период – т.е. първите години на новия век – сред най-сериозните задачи пред многовекторното геополитика на Казахстан бяха: укрепване сигурността на страната в условията на рязко променилата се геополитическа ситуация; запазване на баланса, от една страна, между Русия и САЩ, а от друга – между Москва и Пекин и, най-важното – предотвратяването на всички външни опити да се влияе върху вътрешнополитическата ситуация в страната и да се ерозира нейната вътрешна стабилност.

За целта Казахстан трябваше да придаде на своята многовекторна политика ново качество. Става дума най-вече за отношенията с Русия. По времето на Елцин и на „ранния Путин”, Казахстан се задоволяваше с ролята на най-близкия и верен, но все пак „младши”, партньор на Москва. С течение на времето обаче, тази роля престана да отговаря на новите реалности. През последните години Астана съумя постепенно да промени характера на отношенията си с Русия, трансформирайки ги в наистина равноправни отношения между две съюзнически и близки, но независимо от това напълно суверенни държави.

Тази качествено нова ситуация не можеше да не се отрази върху целия формат на казахстанската външна политика по всичките и основни направления. Което пък позволи приемането на важни за страната стратегически решения, независимо от предварителните опасения от негативна реакция на Москва. Нагледна илюстрация за това бе историята с присъединяването на Казахстан към проекта за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Наистина, в продължение на доста години Астана беше принудена да отговаря ту положително, ту отрицателно на всички заинтересовани държави. Вероятно това не бе най-доброто средства за постигане на баланс, но другг просто липсваше. През 2006 обаче, проблемът най-сетне бе решен. Макар и без всякакъв възторг, Москва склони да приеме решението на Казахстан. При това присъединяването на страната към вече реализирания проект „Баку-Тбилиси-Джейхан” въобще не се отрази в другите сфери на казахстанско-руското сътрудничество. Нещо повече, съгласявайки се на взаимни отстъпки, Астана и Москва продължиха активно да си сътрудничат в енергийната сфера: включително за Оренбургския нефтопреработвателен завод, доставките на казахстански природен газ за Европа, енергийните проекти за Китай и т.н.

Причините за тази равнопоставеност в отношенията между толкова различни като потенциал съседни държави, каквито са Русия и Казахстан се много, но основната е бързо нарастващият международен авторитет на Казахстан. Според редица западни анализатори, през последните години Астана (наред с предишната столица Алмати) се е превърнала в наистина влиятелен международен център. Знаково за новото място на Казахстан в международната йерархия е признаването му за пазарна икономика и сравнително високият му инвестиционен рейтинг. Съвсем скоро страната ще стане член на Световната търговска организация (СТО), голяма е вероятността, че след три години ще поеме председателския пост на ОССЕ .


Показателно за новото геополитическо значение на Казахстан е отношението на водещите държави в света към него в навечерието на изборите през есента на 2005. През тези няколко месеца в страната почти всеки ден пристигаха високопоставени чуждестранни делегации за да изразят подкрепата си за президента Нурсултан Назарбаев. Сред тях бяха американският държавен секретар Кондолиза Райс, с голям екип американски политици и бизнесмени, йорданският крал Абдула ІІ, бившият президент на САЩ Бил Клинтън, милиардерът Джордж Сорос, Хенри Кисинджър, шефът на руския гигант „Газпром” Алексей Милер, президентът на Азиатската банка Харухико Курода, председателят на украинския парламент Владимир Литвин, грузинският премиер Зураб Ногаидели и много други.

Подобна международна подкрепа се обяснява с факта, че на практика Казахстан е единствената напълно предсказуема държава в Централна Азия и всеки, който има някакви интереси в региона, се съобразява с това. В това отношение добра илюстрация е промяната в позицията на САЩ, чиито държавен секретар Кондолиза Райс се отказа да критикува режима в Астана и вместо това тържествено обяви, че президентът Назарбаев „е извел Казахстан на водещи позиции в региона, превръщайки го в център на Евразия през ХХІ век и място, където се пресичат всички пътища”. Ако оставим настрана дипломатическата реторика, в тази фраза се съдържа и известна истина – а именно, че международното положение на Казахстан е преминало на качествено ново равнище.

Президентът-евразиец

През миналата 2005 западните наблюдатели единодушно отбелязаха елегантността, с която екипът на казахстанския президент Назарбаев успя да се справи с наблюдателите на ОССЕ на президентските избори. Както е известно, Организацията за сигурност и сътрудничество и нейните пратеници изиграха ключова роля за успеха на повечето „нежни” революции в постсъветското пространство, отказвайки да признаят резултатите от изборите и да легитимират действащите власти (както се случи в Грузия и Украйна). Казахстан обаче, предварително подаде заявка да поеме председателското място в организацията през 2009, което позволи да бъде променен акцентът в дейността на нейните наблюдатели. В резултат този въпрос измести на заден план всички твърдения за фалшификации на изборите, проведени през есента на 2005, лишавайки лидерите на местната опозиция от основните им козове.

Тук е мястото да споменем и ролята на казахстанския президент, като фактор с решаващо влияние върху определяне съдържанието на външната политика на страната и средствата за нейната реализация. Оценявайки качествата на Назарбаев, известният анализатор Александър Терентиев от Московския института за международни отношения към Руската академия на науките, подчертава, че „казахстанският лидер не се ограничава само с регионалните проблеми и в този смисъл силно се отличава от средноазиатските си съседи, повечето от които се възприемат от Запада като средновековни ханове, нямащи реална представа за съвременния свят. Назарбаев, напротив, се смята за съвсем цивилизован политик, изповядващ при това собствена философия за международните отношения, значително повлияна от евразийските геополитически концепции. Неговата „многовекторна политика” не е просто повторение на руско-китайската формула. Провеждайки своята дипломация, казахстанският лидер може използва съвършено различни фактори. Той все още не е забравил съветското минало и спокойно може да разговаря с представителите на старата номенклатура на техния език. Наясно е и с прагматичние език на американските бизнесмени, успял е да овладее поетичния стил на китайските „мандарини” и дори сред своите единоверци-мюсюлмани не изглежда чужд”.

В същото време не всичко в отношенията между Астана и Москва върви гладко. Миналата 2005 постави своеобразен рекорд по броя на срещите между президентите на Казахстан и Русия – само на двустранно равнище те бяха поне дванайсет, като в някои месеци Назарбаев и Путин се виждаха почти всяка седмица. Същият темп на взаимни контакти се запази и през 2006. В същото време, часто от руския политически елит продължава да гледа скептично на възможностите на Казахстан да действа като напълно самостоятелен геополитически играч.

Според водещите казахстански анализатори и геополитици обаче, страната им действително се намира в центъра на всички интеграционни процеси в постсъветското пространство. При това обаче, Астана се стреми към максимална интеграция изключително в икономическата сфера (или, при възникване на екстремна ситуация – и във военно-стратегическата). Според тях, политическият суверенитет на Казахстан следва да бъде запазен, независимо от развитието на събитията. Тоест, Астана се ориентира към интеграционен модел, сходен с европейския. Този курс, естествено, се ползва с подкрепата на ЕС и неслучайно в последното си писмо до казахстанския президент френският му колега Жак Ширак подчерта, че в качеството си на убеден привърженик на идеята за обединена Европа, горещо приветства тезата на Назарбаев за съюз на държавите от Централна Азия.

В отношенията си със САЩ, Казахстан също се ръководи от своите стратегически интереси, а не от конюнктурни съображения за промени в силовия баланс в една или друга посока. Така, страната изпрати свои военни части в Ирак (с мандат на ООН), независимо от крайно отрицателната реакция на Москва. В същото време обаче, Казахстан засега категорично отхвърля опитите на САЩ за създаване на американски военни бази на негова територия. Освен това, през 2005, Астана се присъедини към декларацията на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), призоваваща Вашингтон да определи ясни срокове за изтеглянето на военните си части от Централна Азия.

През 2006 Казахстан продължи активно да реализира основните си стратегически цели. В същото време втората среща на високо равнище на СВМДА не можа да постигне ефекта на първата (провела се през 2002), донякъде защото бе засенчена от паралелната юбилейна конференция на ШОС в Шанхай. Наистина знаково събитие обаче стана участието на казахстанския президент Назарбаев на срещата на Г-8 в Санкт Петербург, в качеството му на представител на ОНД.

В тази връзка обаче, следва да отделим място и на може би най-сложната текуща външнополитическа задача, пред която днес е изправена Астана. По ирония на съдбата, именно Казахстан ще бъде домакин на срещата, на която ще бъде разпусната Общността на независимите държави. Това стана ясно още през май 2006, като неформалната среща на държавните глави на страните от ОНД само потвърди факта, че общността на практика вече не съществува (най-малкото, не и в предишния си вид). В тези условия Астана предлага запазването поне на неговото интеграционно ядро – макар и силно орязано, но поне реално функциониращо. Това означава, че занапред интеграционните процеси в постсъветското пространство ще се развиват около структури от типа на Евроазиатската икономическа общност (ЕАИО), Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), или Единното икономическо пространство (ЕИП). Съставът на участниците в последната среща на ОНД показа и кои държави остават в новия мини-ОНД. Като най-вероятно, по време на декемврийската среща на тази организация в Алмати, тя окончателно ще бъде разпусната.

И така, до каква степен многовекторната геополитика на Казахстан е въпрос на доброволен избор или на принудително съобразяване със ситуацията.? Вероятно и едното, и другото. Друг важен въпрос е, колко дълго страната ще може да провежда подобна политика? В крайна сметка външната политика на всяка, наистина самостоятелна държава е многовекторна по своята природа. Така че, когато Казахстан окончателно си извоюва правото да се нарича самостоятелна и развита държава (което предстои да се случи съвсем скоро), с чиито интереси се съобразяват останалите, вероятно ще отпадне и необходимостта специално да се подчертатава „многовекторния” характер на неговата геополитика. Последното, разбира се, няма да промени с нищо нейната същност.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Формирането на централноевропейският блок на Тройния съюз налага нова геополитическа разстановка в Европа, която наподобява на разширеното френско континентално влияние след завоеванията на Наполеон Бонапарт, но за разлика от тогава, сега враждебното обкръжение е разпокъсано и разколебано. Това позволява на немската коалиция да доминира четири десетилетия в ограниченото европейско пространство, където все още се определят насоките на световното развитие, балансирайки британското колониално и таласократично преимущество и руската телурократична мощ. В преходните години между ХІХ и ХХ век обаче настъпва прелом. Разгромът на Испания и Русия от две неевропейски държави (САЩ и Япония) извежда периферните спрямо Стария континент сили в офанзивна позиция. Навлизането на нови играчи в глобалната геополитическа надпревара усложнява вариантите на възможните коалиционни конфигурации. Настъпва объркване и лутане сред традиционните велики сили, които преминават през нови комбинации (съюзът между Великобритания и Япония и пактът за неутралитет между Франция и Италия от 1902, или опитът за съюз между Германия и Русия от 1904), докато през 1907 окончателно се оформя Антантата (алианс на Британската империя, Франция и Русия), противостояща на ампутирания откъм Апенините Троен съюз.

Междувременно Германия все по-уверено се придвижва към Персийския залив (през 1902 Анадолската компания получава окончателна концесия за построяването на Багдадската железница) , а Австро-Унгария - към Солунския. Тяхното стабилно и трайно установяване на Егейско, Йонийско и Червено море и Персийския залив би им позволило да се окажат в непосредствена близост до британската комуникационна и отбранителна линия в Средиземноморието и Индийския океан, да препречат пътя на Русия към южните морета и в недалечно бъдеще да се опитат да осъществят преразпределение на колониалните масиви на основните метрополии в Средна и Южна Азия и в Африка. Британците и руснаците спешно реагират (през 1903 английските банкери отказват да финансират строежа на Багдадската железница), за да се противопоставят на немската инвазия към Леванта, Кавказ, Междуречието и Персия. Регионът, който е най-подходящ за полагане на препятствия пред разширявящата се експанзия, са Балканите. И едва ли само балканците са виновни, за да бъде назоваван полуостровът “барутен погреб”. Именно през първото десетилетие на ХХ век стават видими тенденциите за катастрофичен изход от политическата безизходица на временната патова геополитическа ситуация, които водят до най-големия военен сблъсък, продължил с временни прекъсвания от 1914 до 1945.

В такава обстановка, в началото на ХХ век, на Балканите продължават споровете и пазарлъците за свързване на местната жп мрежа с европейската железопътна система. След започналото от 1895 подобряване на отношенията между България и Русия, двете държави постепенно се сближават, като през 1902 дори сключват военен съюз, насочен срещу алианса на Австро-Унгария и Румъния. Русия поема задължението да отстоява българската териториална цялост. Междувременно, в Княжеството вече се строят жп линии към Черно море и Дунава, чрез които да се преодолее едностранчивата ориентация и австрийската зависимост по оста на жп линията Цариград - Белград. След свързването на София с черноморските пристанища Варна и Бургас, идва ред и на построяването на жп линии към река Дунав, ориентирани предимно към Русия. Същевременно българската страна настоява пред румънците двата бряга да бъдат свързани с железопътен мост. През 1900 държавата изкупува помощната линия Ясен – Сомовит, която първа предлага съкратен подвоз на стоки от голямата европейска река към столицата. Същата година е завършена отсечката Русе – Горна Оряховица и София пряко се свързва с най-големия български град на Дунава. През следващото десетилетие започва и строителството на жп линии към Свищов (завършена през 1909), Лом (1913) и Видин ( 1923 ). През 1912 е осъществен и втори железопътен преход през Стара планина, като Търново е свързано със Стара Загора. Така линиите от Русе и Свищов вече пряко се спускат към Цариград. България свързва своята вътрешна комуникационна система с основната водна магистрала в Европа, което допълнително спомага за извеждането на българските търговци на международните пазари, но също така отваря страната за навлизането на чужди политически, икономически и културни влияния.

В обратната посока България полага усилия да си осигури жп връзка със Солун през Скопие и долината на река Вардар, ала Високата порта отказва, или пък се опитва да отклони, българския транспортен излаз към Егея през долината на Струма. В първото десетилетие на ХХ век балканските владения на империята са разтърсени от масови български въстания и четническо движение, както и от контрачетническа реакция от страна на Гърция и Сърбия. Това кара Великите сили да притиснат Портата да проведе реформи в засегнатите провинции, които фактически налагат ограничена протекторна роля на европейския концерт там, възпираща ръста на хабсбургското влияние.

През 1903 Русия възвръща позициите си и в Сърбия. Не без нейна помощ, в Белград е извършен преврат. Крал Александър Обренович е убит и на власт се завръща династията на Карагеоргиевичите. Отношенията на Сърбия с Австро-Унгария се влошават. През 1906 между двете държави започва митническа война, продължила почти пет години. Дуалистичната империя все по-настойчиво изисква от Високата порта разрешение за изграждането на жп връзка от Сараево до Митровица, за да може да заобиколи Сърбия, Румъния и България. През 1906 е построена последната отсечка на територията на Босна - от Меджеджя до Увац, на границата с Новопазарския санджак, и остава само да се положат релсите на османска територия.

В началото на 1908 австроунгарският външен министър барон Ерентал излага пред парламента експозе по балканските железопътни въпроси. Основният момент в него е изграждането на Новопазарската железница. Същевременно Албания също трябва да бъде включена в доминираната от австроунгарците жп мрежа в западната част на полуострова. За свързването на пристанищата Дуръс, Валона (Вльора) и Сан Джовани ди Медуа с жп линията от Митровица до Солун настояват и от Рим, макар Италия да си съперничи за влиянието в този район с Виена. Гърция, която в този момент вече е пред завършване на централната си жп линия от Атина до Лариса, с подкрепата на Хабсбургската империя, преговаря с Високата порта за свързването на Лариса със Солун. В Цариград обаче, продължават да провеждат политиката на комуникационен изолационизъм и всячески препятстват австроунгарските, гръцките и българските стремежи, тези държави да получат пряк железопътен достъп до Македония.

Разтревожени от новата австроунгарска железопътна офанзива, руснаците издигат контрапроект за Адриатическа железница по другия диагонал - от Русия към Италия, чието изпълнение още повече би разконцентрирало италианското участие в Тройния съюз. Тази железопътна магистрала трябва да минава през Румъния, Сърбия и Северна Албания или Черна гора (през 1908 в Черна гора е пуснат в експлоатация евентуалният и краен участък – линията от Вирпазар до пристанището на Бар, макар че тя е теснолинейна). Този проект се покрива с предхождащите го сръбски намерения за излаз на Адриатика, подкрепяни и от Румъния. Двете балкански държави са се договорили да строят железопътен мост помежду си в района на Ключ. Впоследствие те променят няколкократно мястото му, измествайки го надолу по течението на Дунав, но тогава пък ги спохождат опасенията, че мостът ще е в опасна близост с българската граница. Тази железопътна връзка и до днес не е изградена, въпреки че по времето на Тито и Чаушеску Джердап беше преграден с масивна язовирна стена.

По отношение на Адриатическата железница, Русия е склонна да разглежда като вариант и трасето през България, Македония и Централна Албания. Българското правителство веднага се ориентира, че този вариант е по-удобен за изграждане и експлоатация и съвпада с българските интереси за излаз на Егейско и Адриатическо море през Македония. От София се застъпват за възприемането на южното трасе на трансбалканската линия от Дунав към Адриатическо море и бързат със завършването на строежа на жп отсечката от Радомир до Гюешево. Международните настроения обаче не са в полза на българите. Русия, Италия, Франция и Румъния (последната избягва да се ангажира с изграждането на мост над Дунав към българския бряг) предпочитат северното трасе, а само Германия и Австро-Унгария подкрепят българския вариант Още тук сякаш се оформят двете воюващи коалиции от наближаващата световна война.

Междувременно, през лятото на 1908, турски армейски части, дислоцирани в Македония, повдигат метеж срещу правителството в Цариград и само за няколко седмици военните овладяват властта в Османската империя. Възползвайки се от неуредиците край Босфора, България провъзгласява своята независимост, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, а автономният остров Крит обявява присъединяването си към Гърция. От Цариград се обръщат към Лондон за запазване на статуквото, макар именно англичаните да са настоявали допреди няколко месеца (заедно с руснаците) за промяната му. Настъпва нова международна криза по Източния въпрос, при която София и Виена постигат признаване на противоосманските си актове, докато критяните са принудени да останат под суверенитета на султана. След уреждането на спорните въпроси, младотурците постепенно наново се обвързват с немския блок, макар че остават крайно подозрителни към намеренията на Виена.

Въпреки че вече е получено ираде за проучване на трасето на линията от Увац до Митровица, австроунграците така и не започват строежа на Новопазарската железница. На следващата 1909 те изтеглят гарнизоните си от Санджак и пренасочват усилията си към придобиване на влияние в Албания. През 1910 в България жп линията за Македония достига до границата при Гюешево (Деве баир), но остава „замразена” там и до днес. В изпълнение на изолационистката си политика османските власти не се отказват от развитието на вътрешната ж.п. мрежа и през 1911 чертаят планове за доразвиването й в Македония, Албания и Епир (където тя трябвало да стигне до на пристанището Решадие на Йонийско море), като едва впоследствие може да се направят нови връзки към България и Сърбия.

През същата година обаче Италия атакува турските владения в Африка Триполитания и Киренайка, а впоследствие изпраща експедиции срещу остров Родос и Галиполи. Същевременно в албанските провинции започват въстанически брожения, които на следващата година се разрастват и едва не довеждат до създаването на широка албанска автономна област. Новото имперско дезинтегриране е в ход. За да предотвратят този неблагоприятен развой на събитията, България, Гърция, Сърбия и Черна гора обявяват освободителна война срещу разпадащата се Османска империя. След националната загуба от анексията на Босна и Херцеговина, Сърбия е решена да излезе на Адриатика през албанска територия. Това до голяма степен определя искането й да получи Северозападна Македония с градовете Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър и Струга, залегнало в българо-сръбския съюзен договор от 1912, в който тези градове са обособени в спорна (подлежаща на арбитража на руския цар) зона. Царят, естествено, би се произнесъл в полза на Белград, предвид предпочитанието на Москва Адриатическата железница да преминава само през Сърбия до Охридското езеро и от там по долината на река Шкумба към пристанищата Дуръс и Валона.


Подялбата на османските провинции, населявани преимуществено от албанци, между Черна гора, Сърбия, Гърция и дори България (в един от проектите за териториал се предвижда Царството да получи излаз на Адриатика на юг от река Шкумба) е предотвратена от Великите сили, които решават да се образува албанска автономна държава, чиято съдба ще бъде решена впоследствие. Балканските войни завършват с поделяне на османските владения в Европа (с изключение на Албания и Източна Тракия), като Сърбия, наместо излаз към Адриатика, получава Вардарска Македония и обща граница с Гърция, през чиято територия излиза на Егейско море. Двете държави дори подписват споразумение за сръбска свободна зона в Солун, откъдето да се осъществява сръбския износ и внос към откритите морета. България отново е отпратена надалеч от долината на река Вардар.

През декември 1913 се подписва втора конвенция между Сърбия и Румъния за построяване на мост през Дунава, този път при Бърза паланка, с което проектът за Адриатическата железница отново се съживява. На следващата година сърбите завършват линията от Зайчар до Прахово на реко Дунав, а от Зайчар я продължават до Княжевац на юг, с намерение железният път към Адриатическо море да се прокара по долините на реките Тимок, Морава, Вардар и Шкумба. Те изготвят разширен план за строеж на железопътни линии през Косово, Македония и Албания. Изстрелите в Сараево обаче, за пореден път отлагат осъществяването на Адриатическата железопътна магистрала.

По време на Първата световна война жп строителството е съсредоточено около трайните (застояли се в позиционната война) фронтови линии и служи предимно за подвоз на войскови части, муниции и припаси. Все пак България, която контролира територия от съседните държави, голяма почти колкото собствената й, се опитва да реши някои свои комуникационни проблеми. Разгръща се широко железопътно строителство във Вардарска Македония, което, макар отчасти да е на теснолинейни линии, следва трасето на евентуална жп магистрала към Адриатика. Изградени са отсечките Скопие – Тетово – Гостивар – Кичево – Охрид, а от Градско се спуска линия към град Битоля (попаднал вече под контрола на войските на Антантата). Теснолинейна железница се строи и от Радомир до Демир Хисар, свързваща София с линията Солун – Дедеагач.

След Първата световна война победената България е низвергната не само политически, но е обградена и изолирана дори в транспортно отношение. Впрочем, и в другите балкански държави железопътното строителство върви вяло. През този период в Гърция се осъществява жп връзката Лариса – Солун, с която същинска Гърция се свързва с континента, а политическата ос Белград – Атина добива пълнота и в комуникационно отношение посредством завършването на железопътната магистрала на Западните Балкани Белград – Ниш – Скопие – Солун – Лариса – Атина. В новосформираното Кралство на сърби, хървати и словенци (от 1929 преименувано на Югославия) са ангажирани предимно с адаптирането на железопътната мрежа на обединената държава. Построени са отделни участъци от жп линия към Адриатическо море, насочена да премине през територията на Черна гора, но широкият морски излаз през Далмация и свободната зона в Солун ограничават инвестиционните инициативи в трудно преодолимите сръбски и черногорски планини. В експлоатация e пусната нова железопътна връзка от Белград към Санджак и Косово (Рашка - Митровица), ала по трасето на Новопазарската железница връзката между Увац и Митровица така и не е осъществена. Босна се свързва със Сърбия и Черна гора с теснолинейни железници. Във Вардарска Македония пък се строят разклонения на централната жп линия, насочени към Битоля на запад и Кочани на изток, които биха могли да послужат за транспортна ос на Западните Балкани по географския паралел, но представляват също отсечки от южното магистрално трасе към Адриатика. През същия период в Албания е изградена първата жп линия - от Тирана до Дуръс, която пък е крайната отсечка на тази магистрала.

В края на 30-те години на миналия век Версайската мирна система рухва. Духът на ревизионизма шества из европейския континент и от него успява да се възползва дори слабата и обградена от всички страни с неприятели България. На 7 септември 1940 Румъния връща на Царството Южна Добруджа. Веднага след това се открива жп връзката Кардам - Негру вода, с което железопътните мрежи на двете страни се свързват в Добруджа и те получават възможност да се възползват от мостовете на Дунава срещу Черна вода, така че да получат непрекъснат железопътен превоз, съответно, към Балканите за Румъния и към Източна Европа за България.Този път обаче се оказва твърде заобиколен за по-голямата част от територията на България. Междувременно, след проточилите се повече от половин столетие преговори с Румъния за мост или ферибот през река Дунав, през 1938 започва строителството на железопътен ферибот от Русе за Гюргево, който е пуснат в експлоатация в края на 1940.

В началото на следващата година Царството, подложено на германски натиск и при реалната заплаха да попадне под нацистка окупация, се включва в Тристранния пакт. На 6 април 1941 германски, италиански и унгарски войски атакуват Югославия и Гърция и за няколко седмици ги окупират. На България е предоставено управлението на значителни части от Беломорието и Вардарска Македония, а също южните и западните територии от басейна на река Българска Морава, които са присъединени в административно отношение към Царството. Правителството отново се опитва във военновременни условия да направи възможното, за да свърже жп линиите в югозападната част на страната с линиите във Вардарска и Беломорска Македония и Западна Тракия. Веднага се приема програма за изграждане на линиите Момчилград – Гюмюрджина, Горна Джумая – Кочани, Кулата – Демир Хисар, Гюешево – Куманово и строителството по тях започва.

През същата година е завършен и третият железопътен преход през Балкана, проектиран още в османската епоха - линията между Шумен и Карнобат. На следващата година Вермахтът пуска в експлоатация жп ферибот Видин – Калафат, който работи до края на войната. Само за две години, от 1940 до 1942, България получава три нови възможности за железопътно преминаване през великата река.

До септември 1944 приключва в основни линии работата по връзката между Кулата и Демир Хисар, а в северна посока теснолинейката до Горна Джумая е преоборудвана с нормална ширина на междурелсието. Връзката от София до Солун е готова, но след войната гърците отказват да отворят пътя на България на юг. Железопътното строителство между Гюешево и Куманово също осезаемо напредва през войната, но теренът затруднява бързото завършване на тази отсечка и тя е замразена след изтеглянето на българските власти от Вардарска Македония. В Родопите жп строителството достига спирката Подкова (където стои и до днес) без да преодолее Снежник и да се спусне в низината на Беломорска Тракия. След войната България отново е запечатана в железопътно отношение, като между Драгоман и Свиленград до 1965 няма нито една линия, която да пресича границата.

През първата половина на ХХ век балканската жп мрежа бавно и мъчително се отваря към европейската железопътна система, ала войните предотвратяват пълноценното й включване в железопътните комуникации, намиращи се оттатък линията на същинските Балкани, минаваща по реките Дунав, Сава и Дрина. Сякаш омагьосан, полуостровът остава до 1940 само с една магистрална непрекъсната жп връзка към Европа, което обуславя водещото място на държавата (Югославия), през която преминава. Опитът на Белград да държи Балканите като заложник на своите хегемонистични стремежи обаче ще доведе до най-голямото кръвопролитие в историята на този размирен район. Възпрепятстването на модернизацията сякаш предпоставя ескалирането на средствата, с които тя се постига.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Енергийните ресурси, средствата за производство и транспортиране на енергия играят все по-голяма роля за развитието на съвременния свят като цяло, както и за отделни негови региони и страни. Те в значителна степен предопределят икономическия потенциал, степента на развитие, конкурентоспособността и перспективите пред отделни национални икономики. Степента на енергоснабденост на населението в много отношения може да се използва като относително верен критерий за достигнатата степен на развитие, както и при оценка на жизнения стандарт на населението, конкурирайки традиционните социално-икономически критерии и показатели.

Енергийната тематика има не само търговско- и финансово-икономическа значимост. През последните десетилетия природно-, производствено- и транспортно-енергийният потенциал на отделните страни и региони придобива значителна геополитическа тежест. Енергийните източници и енергийната търговия играят все по-голяма стратегическа роля в транснационалната политическа икономия. Региони, богати на енергийни ресурси, предопределят геостратегическите апетити на Великите сили към тях. Това ги прави икономически притегателни, но може да ги превърне и в геополитически рискови зони. Страните от Близкия и Средния изток, както и от Каспийския басейн, са най-добър пример в това отношение.

От гледна точка на географското положение, Турция е уникална страна, отличаваща се едновременно с балкански, средиземноморски, черноморски, егейски и прикавказки измерения. Нейната територия е в непосредствена близост както до Каспийския, така и до Персийския енергиен басейн. Тя е кръстовище на три големи енергийни коридора: от постсъветските републики за Южна и Западна Европа; от каспийските и черноморските страни към Средиземноморието и от арабските страни за Балканите. Благодарение на това, географското положение на страната е причина както за геоикономически предимства, така и за геополитически рискове. Например, войната и политическата криза в Ирак се отразява неблагоприятно на търговските и геополитическите (като цяло) интереси на Турция. Това принуди Анкара да се ориентира към нови доставчици и транспортни енергийни трасета. Тук е необходимо да се посочи, че само затварянето на дългия 986 километровия петролопровод Ирак-Турция костваше милиарди долари преки и косвени загуби на турската икономика.

 

Таблица 1. Световното енергийно потребление между 2000 и 2020 (%)

Енергийни източници

2000

2010

2020

Суров нефт

38,9

38,1

37,9

Природен газ

21,7

25,5

28,5

Въглища

26,1

23,1

22,1

Ядрена енергия

5,9

5,2

3,7

Хидроенергия и други

7,4

8,1

7,8

O бщо (%)

100

100

100

Източник: Pamir (2003)

 

Както се вижда от табл. 1, през 2000-2020 се очаква относителният дял на природен газ в световното потребление да нарасне от 22 на 29 %, делът на въглищата да намалее от 26 % на 22 %, а на ядрената енергия - от 6 % на 4 %. В същото време значимостта нефта и хидроенергията ще се се запази. Като цяло, делът на изкопаемите горива ще се увеличи на 88,5 %. Същевременно, до 2020, ръстът на енергийното потребление ще е около 23 % за развитите страни и ще надхвърли 100 % при развиващите се страни. В резултат, общото световно потребление ще нарасне най-малко с около 50 %.

През 2001 Турция е консумирала енергия в размер на около 77 млн. т условно гориво (измерено в нефтен еквивалент), но е произвела едва 26 млн. т от тях. Така страната покрива 65 % от енергийните си нужди чрез внос. Според Pamir (2003), през 2010 делът на вносни енергийни източници в страната ще се увеличи на 73 %, а през 2020 - на 78 %. Както се вижда в табл. 2 и табл. 3, за периода 2001-2020 потреблението на енергия ще нарасне почти 4 пъти, а вносът на енергийни източници - над 4 пъти. Урбанизацията, нарастването на населението и особено на промишленото производство води до бум в енергийното потребление и прекомерна зависимост на Турция от вносни енергийни носители.

 

Таблица 2: Производство и потребление на енергия в Турция през 2001-2020

(млн. т. у. г – нефтен еквивалент)

 

2001

2010

2020

Производство на енергия

26

42

62

Потребление на енергия

77

154

282

Внос на енергия

51

112

220

Източник: Pamir (2003).

 

Таблица 3: Структура на енергийно потребление в Турция през 2000-2020 (%)

Енергийни източници

2000

2010

2020

Суров нефт

40,6

26,1

21,6

Природен газ

16,0

29,3

25,2

Въглища

30,4

37,3

42,5

Хидроенергия

3,0

3,3

2,8

Други

10,0

4,0

7,9

O бщо (%)

100

100

100

Източник: Pamir (2003).

 

През последните години вносът на енергоносители заема първо място във вносната листа на Турция. Например, през 2002, обемът на внесените в страната нефто-газови горива възлиза на 8,1 млрд. долара. Това я поставя в значителна икономическа и политическа зависимост - проблем криещ големи геополитически рискове. От тази гледна точка, проблемът с изграждането на много оспорваната атомна електроцентрала трябва да се разглежда като неотложен за турската енергийна политика. Същевременно, за да намали икономическата и политическата енергийна обвързаност на страната, Турция може да се опита да оползотвори богатите си лигнитни запаси и мощния си хидроенергиен потенциал. Трябва обаче да се отчита, че във всяка от посочените многовариантни енергийни перспективи на страната има природно-екологични или политически рискове, свързани с екологични проблеми, земетръсна активност, отношения със съседни държави, вътрешен и международен тероризъм и др.

По отношение на рудните и нерудни полезни изкопаеми, Турция разполага с относително богати природни запаси - бор, магнезий, торий, хром, мед, желязо, волфрам, мрамор, злато. Относително богати са и запасите на твърди горива - около 8 млрд. т лигнитни въглища, 1,6 млрд. т горивни шисти, 1 млрд. т каменни въглища, 82 млрд. т асфалтит.


Най-богатите находища на лигнитни въглища са концентрирани в Елбистан (област Кахраман Мараш) - 3,7 млрд. т, Сома (област Маниса) - 0,43 млрд. т и Бейпазаръ (област Анкара) - 0,4 млрд. т ( Atalay , 2004). Въпреки някой колебания, като цяло добивът на лигнитни въглища в Турция, през 1960-2001, нараства от 4 млн. т на около 60 млн. т (Т urkey's ..., 2006 ). Днес в страната се добиват 3-4 % от всички добивани в света лигнитни въглища. Те са нискокалорични и поради това се използуват предимно в ТЕЦ.

Първоначално каменните въглища в Турция се използуват за отопление, битови нужди и жп транспорта, докато днес намират широко приложение в металургията и тежката промишленост. Най-богатото находище на каменни въглища е в Северозападна Турция - районите Зонгулдак, Козлу, Килимли и Ерегли. Този басейн обхваща площ от 10 072 км 2 и се използува за въгледобив от 1848. Годишния добив на каменни въглища нараства от 600 т. през 1923 до 7 млн. т през 1987, но през 1997 спада на 3,6 млн. т, а през 2001 - на 3,4 млн.т. До 40-50 години запасите в Зонгулдакския басейн могат да бъдат напълно изчерпани. Същевременно, трябва да се отчита и фактът, че все още голяма част от територията на Турция не е добре геоложки изследвана.

Макар Турция да има богати на нефт съседи, самата тя има бедни запаси от този енергиен ресурс. Първият нефтодобив в страната е осъществен през 1940. До 1990 единствените нефтодобивни находища са в Югоизточен Анадол - икономически най-изостаналия географски регион. През последните години се откриха нови нефтени залежи в шелфа на Източното Черноморие и Мраморно море, в Централен Анадол и Тракия. Петролните запаси на страната са около 1 милиард барела, като около 70 % от тях са вече изчерпани. През 2002 Турция е добила 2,5 млн. т нефт, но е внесла 25,5 млн. т. Около 85-90% от тях са от Иран, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Алжир, Либия и Нигерия. През последните години нараства чувствително вносът от Русия и Азербайджан. Предвижда се строителството на петролопроводи от Казахстан за Турция и Южна Европа.

Макар че Турция не е богата на нефтени залежи, тя има изградени мощности за преработка на около 34 милион тона нефт годишно. Капацитетът на нефтените рафинерии варира от 1,1 млн. т в Батман, до 13 млн. т в Измит ( Gungordu , 2006). Между петролодобивните райони в и извън страната, от една страна, и нефтопреработвателните и пристанищни центрове - от друга, са построени стратегически за турската икономика тръбопроводи. Най-важните сред тях са Ирак-Турция (986 км), Батман – Дьортйол (494 км), Юмурталък – Къръккале ( 447 км ), Адъяман – Саръл ( 82 км ), Шелмо - Батман ( 42 км ), Саръчак – Пиринчлик ( 41 км ) и други ( Atalay , 2004). През 2006 е пуснат в експлоатация нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан. Така осезаемо нараства геополитическата и геоикономическата значимост на Турция като енергиен терминал, свързващ Каспийския регион, Кавказ и Близкия изток с Южна и Западна Европа.

Турция е много бедна на природен газ. В страната има два основни газодобивни района - Тракия (общините Хамитабат и Хайранболу) и Югоизточен Анадол (областите Мардин и Сиирт). Първия газодобив датира едва от 1977 ( Gungordu , 2006). След 1990 са открити нови залежи на газ в северната част на Мраморно море, като геоложките изследвания и сондажите в другите региони на страната продължават. Както се вижда и от табл. 4 и табл. 5, газодобивът в страната е непостоянен, а собствените находища задоволяват едва 0,2-05 % от нуждите й. Природен газ се внася от Русия, Иран, Алжир, Азербайджан, Египет и Нигерия. Анкара разработва и проекти за внос на газ от Казахстан и Туркменистан, за да намали енергийната зависимост на страната от Русия. Днес голяма част от отоплението в Истанбул, Анкара, Бурса, Измир и Ескишехир се извършва с руски природен газ. Същото важи и за стотици големи индустриални центрове.

 

Таблица 4: Добив на нефт и природен газ в Турция (1997-2001)

 

1997

1999

2001

Суров нефт (тона)

3 363 877

2 905 771

2 551 647

Природен газ (м 3 )

250 804 734

718 270 214

265 773 632

Източник: Т urkey's Stat?st?kal Yearbook, 2006 .

 

Таблица 5: Енергийните потребности на Турция през периода 2005 – 2020

(т. у. г – нефтен еквивалент)

 

2005

2010

2015

2020

Общи енергийни потребности (хтне)*

129 625

171 339

225 387

298 448

Газови потребности (хтне)*

42 204

50 187

61 356

75 295

Петролни потребности (хтне)*

38 560

44 656

52 960

64 364

Източник: Pamir (2003).

 

Първоначално най-старите ТЕЦ в Турция работят на нефт, след това се насочват към лигнитни въглища, а след 1990 - към природния газ. Както се вижда и от табл. 6, днес най-големите ТЕЦ в страната (Елбистан, Сома, Ятаган, Сейитомер и Тунчбилек) работят с лигнитни въглища. Това поражда потенциални екологични проблеми в страната, на които обществеността все още не обръща достатъчно внимание, но които могат да се окажат значителна пречка пред въглищната енергетика в перспектива.

През 2005 общото производство на електроенергия в страната е 161 млрд. кВтч като 75,5 % е от ТЕЦ, а 24,5 % - от ВЕЦ. Ветровите централи дават едва 0,035%. Турция тепърва се насочва към евтината и екологична енергия на вятъра и слънцето. През последните години има тенденция за нарастване относителния дял на ТЕЦ, работещи с вносен природен газ, особено след построяването на тръбопровода „Син поток”, който свързва Русия и Турция по дъното на Черно море. Прекомерно нарастналата зависимост от Русия обаче, все по-често е обект на обществени дискусии.

Таблица 6: Най-големите ТЕЦ в Турция

ТЕЦ

Вид Гориво

Област

(Ил)

Основна мощност

(МВт )

Средно производство

(гВтч)

Елбистан-А

Лигнит

К. Мараш

1 320

7 800

Сома-Б

Лигнит

Маниса

960

3 960

Хамитабат-1

Природен газ

Къркларели

800

200

Ятаган

Лигнит

Мугла

630

3 780

Амбарлъ 1

Течни горива

Истанбул

630

4 200

Сейитьомер

Лигнит

Кютахя

450

2 700

Тунчбилек- А и Б

Лигнит

Кютахя

429

2 400

Йеникьой

Лигнит

Мугла

420

2 520

Амбарлъ 2

Природен газ

Истанбул

416

-

Чайърхан

Лигнит

Анкара

300

1 800

Хамитабат 2

Природен газ

Къркларели

200

-

Исдемир

Течни горива

Хатай

145

630

Чаталазъ 1

Каменни въглища

Зонгулдак

129

600

Чаталазъ 2

Каменни въглища

Зонгулдак

129

600

Чаталазъ Б 2

Лигнит

Зонгулдак

129

830

Карабюк

Каменни въглища

Зонгулдак

122

450

Сейдишехир

Течни горива

Коня

120

360

Алиага 1

Течни горива

Измир

120

360

Мерсин

Течни горива

Мерсин

106

708

Алиага 2

Течни горива

Измир

70

350

Джеврим 1 и 2

Лигнит

Измир

60

180

Исдемир 5

Течни горива

Хатай

55

-

Ердемир

Течни горива

Зонгулдак

50

350

Хопа

Течни горива

Артвин

50

350

Борнова

Течни горива

Измир

46

139

Сома-А

Лигнит

Маниса

44

300

Измир

Лигнит

Измир

35

120

Ипраш

Течни горива

Коджаели

30

135

 

Източник: ( Atalay , 2004) Условно, хидроенергетиката се приема за относително по-екологична, по-евтина и възобновима енергия. След Русия и Норвегия, Турция е третата страна с най-голям хидроелектричен потенциал в Европа. Тя е страната с най-голяма средна надморска височина ( 1132 м ) в Европа а по сладководни запаси е най-богатата в Близкия Изток. Дългите и пълноводни реки и най-вече високият и пресечен релеф дават добра предпоставка за изграждане на ВЕЦ.

Производството на електроенергия във ВЕЦ е особено ценно при покриването на върховите електронатоварвания. Чрез ВЕЦ се решават и хидротехнически задачи ­ напояване, водоснабдяване и др. Край ВЕЦ се формират промишлени комплекси, специализиращи се в енергоемки и водоемки производства. ВЕЦ не замърсяват въздуха. Същевременно, могат да се посочат и редица негативни последици при функционирането на ВЕЦ. Сред най-неблагоприятните е заливането на земеделски или горски земи. Изменението на нивото във водосборните басейни не е по природни цикли, а според нуждите на обществото. Язовирните стени променят температурния и кислородния режим на водата, нарушават пътищата за миграция на рибата. Увеличаването на дънните отлагания води до постепенно намаляване обема на водохранилището и подлага на съмнение дългосрочната икономическа ефективност на съоръжението, в което се влагат значителни средства.

Първата хидроелектроцентрала в страната започва да работи през 1902 в град Тарсус, Южна Турция. Но истинският бум в хидроенергийното строителство е през 60-те и 70-те години. Днес, общият брой на ВЕЦ-овете в страната надхвърля 145. ВЕЦ-овете Ататюрк, Кебан и Каракая са сред най-големите в Близкия Изток (табл. 4). Най-големите ВЕЦ са построени на реките Ефрат, Тигър, Сейхан, Джейхан, Гедиз, Къзълърмак, Йешилърмак и Сакаря. Но поради обезлесяването и много активната ерозия, икономично изгодния живот на язовирите в Турция е много по-къс от западноевропейските, което причинява големи материални и икономически загуби за страната.


Средногодишния брутен хидроенергиен потенциал на Турция е 433 млрд. кВтч, но от него в момента са усвоени едва половината - 216 млрд. кВтч. Днес Анкара води енергийна политика, целяща да намали външната зависимост на страната чрез ускорено строителство на ВЕЦ, чиито брой до 2060 трябва да достигне 700.

Таблица 4: Най-големите ВЕЦ - язовири в Турция

Язовир

Площ (км 2 )

Изграден на r ека

Област (Ил)

Ататюрк

817

Фърат (Ефрат)

Шанлъ Урфа

Кебан

675

Фърат (Ефрат)

Елазъг

Каракая

293

Фърат (Ефрат)

Елазъг-Малатя

Хирфанли

263

Къзълърмак

Кършехир

Алтинкая

118

Къзълърмак

Самсун

Хасан Полаткан

84

Сакаря

Анкара

Чаталан

82

Джейхан

Адана

Сейхан

68

Сейхан

Адана

Киличкая

65

Келкит

Сивас

Асланташ

50

Сейхан

Адана

Демиркопрю

48

Гедиз

Маниса

Сър

48

Джейхан

Кахраман Мараш

Караджаорен

46

Аксу

Бурдур

Мензелет

42

Джейхан

Кахраман Мараш

Арпачай

42

Арпачай

Карс

Девегечиди

32

Дижле (Тигър)

Дийарбакър

Алнус

31

Тозанли

Токат

Адъгюзел

26

Бююк Мендерес

Денизли

Тахталъ

24

Тахталъ

Измир

Гелингюлю

23

Делидже

Йозгат

Порсук

23

Порсук

Ескишехир

Омерли

23

Чайазъ

Истанбул

Гелинголю

23

Делидже

Йозгат

Хасан Угурлу

22

Йешилърмак

Самсун

Източник: Atalay (2004)

През републиканския период в Турция, успоредно на големия прираст на населението и бързата индустриализация, се увеличават и потребностите от електроенергия. Така например, докато през 1950 не се е произвеждал дори и 1 млрд. кВтч електроенергия, то през 1970 производството е 8,6 млрд. кВтч, а през 2006 то достига 161 млрд. кВтч (табл. 7). Първоначално, страната не успява да посрещне изцяло своите енергийни нужди и е принудена да внася електроенергия - след 1975 от съседна България, а след 1979 - от бившия СССР. Както се вижда от табл. 6 и табл.7, след 2000, Турция вече осигурява своите нужди и основанията за внос на електроенергия отпадат.

Турските правителства винаги са насърчавали частния бизнес да инвестира в енергийния сектор на страната. Поради това, особенно след 1980, най-големите турски холдинги като Коч, Сабанджъ, Полат, Зорлу, Чалък, Санко, Доуш, Челеби и други създадоха свои енергийни поделения и се насочиха към инвестирането и строителството на ВЕЦ и ТЕЦ в страната (Димитров, 2006).

 

Таблица 7: Производство на електроенергия в Турция (10 6 кВтч)

Енергийни източници

2000 г .

2002 г .

2004 г .

Каменни въглища

3 819,0

4 093,0

11 998,1

Лигнит

34 367,3

28 056,1

22 449,5

Течни горива

8439,7

9775,7

6697,2

Природен газ

46 216,9

52 496,5

62 241,8

Хидроенергия

30 878,5

33 683,7

46 083,7

Вятърна енергия

33,4

48,0

57,7

Други

1 166,8

1 246,3

1 170,3

Брутно Общо Производство

124 921,6

129 399,5

150 698,3

Източник: Т urkey's Stat?st?kal Yearbook, 2006 .

 

Тъй като електроенергийните нужди на страната до 2020 ще нарастват годишно между 6 и 8%, Турция се нуждае от допълнителни и нови енергийни източници. За някои експерти, тези източници са нови ВЕЦ и нови ТЕЦ, а за други са неоползотворената геотермална, слънчева и вятърна енергия. Но едно със сигурност е ясно: ако не се направят сериозни и дългосрочни планове в енергийната политика, ако не се изградят нови ВЕЦ и нови ТЕЦ, ако не се изгради и толкова оспорваната ядрена централа, след 2010-2015 Турция следва да очаква сериозна енергийна криза, която ще парализира цялата икономика и целия обществен живот в страната.

* * *

Важно геополитическо преимущество на Турция, при оценката на нейното географско положение, е непосредственият й пространствен контакт със световни нефто-газови райони като Близкия Изток, Кавказ, Средна Азия и Каспийския басейн. Около 65 % от световните запаси на нефт и около 35 % от световните запаси на природен газ са в Близкия изток ( Pamir , 2003). Турция е разположена в зоната на контакт между Европа, Азия и Африка, което и предоставя изключителни възможности да играе ролята на своеобразен мост между народи и държави с различни и дори противоположни социални, икономически, политически и културни особености (Русев, 1996).

Геополитическото значение на Турция е не само в това, че контролира проливите Босфор и Дарданели, не само че е най-оживеният мост между Азия и Европа, както и между средноазиатските републики и Източното Средиземноморие. На нейна територия се кръстосват енергийните трасета от Близкия изток и Каспийския басейн по пътя им към Европа. Тя е своеобразна граница, където се сблъскват и съперничат различни цивилизации. Турция е културна мозайка, където се преплитат етноси и религии, култура и бит, творчество и фолклор, където се смесват Западното и Оринталското, Балканското и Близкоизточното.

Безспорно, през ХХІ век, на преден план ще изпъкне не природогеографското, не военногеографското, не геоекологичното, а геотранспортното и геоенергийното положение на Турция. Именно то ще определя до голяма степен минусите и плюсовете в политическото и икономическото й бъдеще.

От гледна точка на по-важните проблемни аспекти на турската енергийна система и политика, чакащи неотложни решения, можем да изведем следните основни изводи:

•  След Русия и Германия, Турция притежава най-многобройното население в Европа. Бързото му нарастване предизвиква и динамично изменящи се енергийни потребности. Освен това, особено след 1980, в Турция се забелязват бързи процеси на урбанизация, индустриализация, механизация на земеделието и автомобилизация, което още повече увеличава енергийните й нужди и води до нарастваща импортна енергийна зависимост. За да противодейства на тази тенденция, Турция трябва да увеличи собственото си енергийно производство чрез ВЕЦ и ТЕЦ и да се насочи към неизчерпаемата геотермална, ветрова и слънчева енергия.

•  Все още 2/3 от лигнитните въглища и 1/2 от хидроенергийните ресурси на страната са неизползувани. Същевременно, годишно Турция отделя над 10 млрд. долара за да внася нефт и природен газ, което е значително бреме за нейния платежен баланс и я прави „постоянна длъжница” на енергийните вносители.

•  Един от най-големите проблеми в електроенергийното потребление на страната е контрабандното му използване в някои по-изостанали региони на страната, където е станало традиция да не се плаща ток от местното население. Само през 2001 националната загуба от незаконното използуване на електроенергия се изчислява на около 2 млрд. долара, т. е. 19 % от годишното потребление в страната.

•  Друг, също немаловажен, проблем е, че около 20% от електричеството в страната се губи в остаряла неефективна и неикономична електроразпределителна мрежа. През 2000 загубите са 23,2 млрд. кВтч. Остарялата енергийна система, която трябва да се обнови и модернизира и незаконното използуване на тока са главната причина за тази отрицателна картина.

•  През последните 10-15 години се забелязва бързо увеличаване на потреблението на природен газ в страната. Това крие големи геоикономически и геополитически рискове. Според енергийните специалисти, до 2020, цените на природния газ в света ще се увеличат двукратно. Като се има предвид, че Турция е планувала до 2010 да увеличи дяла на природния газ в производството на електроенергия до 55%, става ясно пред какви рискове може да се изправи страната. Неблагоприятен е и фактът, че Турция внася повече от 70 % от природния газ от Русия.

•  Трябва да се модернизират и разгърнат нови геоложки проучвания, да се изследват геоложко неизследваните райони на Турция, които да покажат истинския потенциал и подземните богатства на страната. Особено са належащи изследванията и сондажите на петролни и газови находища.

•  Турция притежава големи неизползувани резерви от 1 млрд. т каменни въглища и около 8 млрд. т лигнитни въглища, но годишният въгледобив в страната е само 60-65 млн. т. Парадоксално е, че същевременно Турция внася въглища от други държави на стойност 500-600 млн. долара. Вместо да насочи електроенергийното си производство към свои енергийни източници, тя се насочва към вносни. Това е една от причините днес турските потребители да използват може би най-скъпия природен газ и най-скъпия нефт в Европа.

Литература

Димитров, Б., Енергийната политика на Турция. - Геополитика, бр. 5, София, 2006.

Дойков, В., Турция. София, 2005.

Карахасан-Чънар, И., Турция. София, 2000.

Русев, М., Геополитическо положение на Турция. - Проблеми на географията, бр.1, 1996.

Atalay , I ., Turkiye cografyas? ve jeopolitigi . Izmir, 2004 ( Аталай, И., География и геополитика на Турция. Измир, 2004. )

Gungordu , E ., Egitim fakulteleri icin Turkiye'nin beseri ve ekonomik cografyas? . Ankara, 2006 . ( Гюнгордю, Е., География на населението и икономиката на Турция за Педагогическите факултети. Анкара, 2006 )

Karabag , S ., S . Sahin, Turkiye'nin beseri ve ekonomik cografyas? . Ankara, 2003 . ( Карабаг, С., С. Шахин, География на населението и икономиката на Турция. Анкара, 2003. )

Mutercimler , E . , 21. Yuzy?l ve Turkiye, Istanbul, 2000 ( Мютерджимлер, Е., 21 век и Турция. Истанбул, 2000. )

Oymen , O ., Turkiye'nin gucu . Istanbul, 2003 . ( Оймен, О., Могъществото на Турция., Истанбул, 2003. )

Ozey , R ., Turkiye cografyas? ve jeopolitigi . Istanbul, 2002 . ( Озей, Р., География и геополитика на Турция. Истанбул, 2002. )

Pamir , А. N ., Avrasya boru hatlar?, enerji guvenligi ve Turkiye . - Jeopolitik dergisi, Istanbul say? 5, 2003 . ( Памир, А. Н., Евразийски тръбопроводи и енергийната сигурност на Турция. - Геополитика, Истанбул, брой 5, 2003. )

Pamir , А. N ., Dunya'da ve Turkiye'de enerji, Turkiye'nin enerji kaynaklar? ve enerji politikalar? . - Jeopolitik dergisi, Istanbul , say? 8, 2003 . ( Памир, А. Н., Енергийните ресурси в Турция и света, енергийната политика на Турция. - Геополитика, Истанбул, бр. 8, 2003. )

Т urkey's Stat?st?kal Yearbook ”, Ankara, 2006 .

Yucel , Z ., Kuresel ve bolgesel gelismeler ?s?g?nda Turkiye'nin jeopolitik konumuna bak?s . - Jeopolitik dergisi, Istanbul , say? 10, 2004 . ( Юджел, З., Геополитическото положение на Турция в светлината на регионалните и глобални развития и промени. - Геополитика, Истанбул, бр. 10, 2004. )

* Университет Улудаг, Бурса, Турция

{rt}

Казват, че когато Наполен победил мамелюците в Египет, след тежката и решителна битка при пирамидите, в щаба на бъдещия френски император пристигнал пратеник на победените. Слязъл от разпенения си арабски жребец и по ориенталски, протоколно поздравил - “Аллах акбар”! Когато преводачът на Наполеон предал поздрава - “Аллах е велик”, недотам набожния, но самоуверено реалистичен генерал отговорил: “Да но аз съм тук”.

На война е винаги така. Победата не е плод на случайност или на волята на съдбата, а на целенасочена мобилизация, организация и сразяване на противника. По същия начин можем да определим и досегашната военна стратегия на Израел спрямо арабски свят. Евреите винаги са знаели, че “Аллах е велик”, т.е. че арабите имат по-голям ресурс от тях. Затова винаги са гледали да изпреварят противниците си, да ги изненадат, унищожат, разстроят и пленят за де се окажат на мястото на победата преди противникът да може да им противодейства. Дори и при войната Йом кипур през 1973, когато Египет и Сирия изненадаха Израел, ръководената от генерали като Моше Даян и Арик Шарон ЦАХАЛ успя да изземе инициативата и на свои ред да изненада противника с добре организирана отбрана в Голан и с контранастъпление в Синай.

Не така обаче се развиха нещата в тъй наречената Втора ливанска война. Лятната офанзива в Южен Ливан бе истински провал за израелските държавници и военни. На Наполен принадлежи класическото определение, че “пехотата е царицата на боя”. Там, където не е стъпил кракът на сухопътните сили, трудно може да се говори за континентална и реална победа. Нещо, което евреите за първи път от 1948 насам, не успяха да постигнат. Началният дискусионен въпрос от последната война в Ливан е, дали сблъсъкът наистина бе съзнателно желан и от двете страни в конфликта. В разгара на граничните военни деиствия, в напълно пропаганден стил, за да подкрепи своите нови християнски и друзки съюзници и да се извини пред техните последователи в Ливан, водачът на шийтската групировка Хизбула шейх Насрала каза, че ако е знаел, какви разрушения и страдания ще донесе на страната му тази война никога не би отвлякъл ираелските войници послужили за повод на конфликта. Разбира се, шейхът лъжеше. Спонсорите му от Иран и Сирия бяха подготвили Хизбула за тази война. Дамаск и Техеран искаха този сблъсък, за да го използват като предупреждение за преговарящите с Иран западноевропейски държави, но най-вече за САЩ. Съзнавайки уязвимостта си, Сирия се включи във войната с нежелание и се опитваше да печели време, като задкулисно преговаря с американците. Войната избухна и продължи на фона на поредицата военноморски маневри, проведени от Иран в Персийския залив и целящи да демонстрират новата ракетна и оръжейна мощ на тази държава. Хизбула имаше и редица предимства на терена. В продължение на 6 години тя беше изградила укрепена система от подземни бункери и ракетни позиции. Спечели важни съюзници в лицето на бившите християнски милиции. Всъщност, боиците сражавали се през 2006 срещу израелските командоси и редова пехота, навремето бяха обучавани от самите израелци в лагерите на юг от река Литани. Преди и след изтеглянето, Тел Авив отказа да изплаща на бившите фалангисти социални възнаграждения и заплати. Затова още по време на окупацията на Южен Ливан християните започнаха да сътрудничат на Хизбула срещу заплащане. А след изтеглянето на ЦАХАЛ редовият състав на фалангистите просто премина на служба при шиитите. Става дума за контингент, чиято численост се оценява между 3 и 6 хиляди души. Макар че използваните от Хизбула ракетни установки не бяха особено точни и не нанесоха значими военни загуби, те се оказаха изключително удобно пропагандно оръжие. Показващо безпомощността на израелската противоракетна отбрана да защити цивилното население и не изискващо големи разходи на хора и средства за дислоциране и изстрелване. Израел бе оганичен и във възможността за паритетен отговор на ракетните нападения. Хизбула имаше предимство в политическата цел. Групировката унижи Израел, като отвлече войници на ЦАХАЛ и не ги върна обратно, като условие за прекратяване на огъня. При това още в самото начала беше ясно, че всичко, освен пълния разгром на Хизбула, може да се счита за победа на групировката. Тоест, Израел започна война, която беше обречен да изгуби. В края на краищата, той не успя да настъпи в дълбочина, не атакува успешно базите на Хизбула в долината Бекаа и не получи политическа санкция от САЩ, за да атакува Дамаск с въздушни и артилерйиски сили. Впрочем, докато Израел воюваше, САЩ водеха тайни преговори със Сирия, която печелеше време, изчаквайки намесата на ООН.

Дали Израел искаше тази война? Управляващите от партия Кадима (Напред) очакваха бърза и служебна победа в стил операция “Мир за Галилея”. Тя трябваше да затвърди трудно спечелената политическа власт и да запуши устата на лявата и дясната опозиция. Лошото обаче беше, че нито един от реално управляващите ЦАХАЛ по време на операцията не беше професионален военен. Сегашният премиер Ехуд Олмерт - един роден помощник и администратор, случайно се оказа на гребена на политическага вълна и спечели изборите. Колкото и да е странно за един израелски политик, в битието си на адвокат, кмет на Йерусалим и политически функционер Олмерт нямаше адекватна военна закваска. Не бе на висотата на военно-политическата задача и министърът на отбраната - бившият синдикалист Амир Перец. Обикновенно в Израел военният министър е бивш началник щаб на армията. Перец обаче не може да се похвали с подобна кариера, твърди се дори, че е изкарал венната си служба в някакъв гараж. Светата троица на поражението се допълваше от началник щаба на ЦАХАЛ генерал Дан Халуц. За първи път начело на армията застава човек, който не е от сухопътните войски, а е офицер от авиацията.Може би затова Халуц надцени възможностите на ВВС, поставяйки им непосилни задачи. За сметка на това, политическия кадрил остави професионалния военен генерал Шаул Мофаз да отговаря за логистиката, в качеството си на транспортен министър.

Израел очевидно се готвеше, очакваше и приемаше тази война. За това говори и фактът, че само дни преди началото на боевете, ЦАХАЛ проведе в Северния военен окръг мащабно военно учение. С мобилизацията на резервисти беше отработен точно предстоящия сценарий – отвличане на израелски военни, като заложници от Хизбула, и последващи мащабни действия за освобождаването им. Израелският вестник "Аарец" съобщи, че два месеца преди Хизбула да отвлече, през юли, двама израелски бойци, провокирайки конфликта в Ливан, израелската армия е научила за плана на радикалната ливанска групировка да похити войници в същия район (бил е известен и планът на Хамас за отвличане на военен заложник). Освен това, Израел е предупредил, чрез американски и френски дипломати, че ще предприеме голямо настъпление при опит на радикалната групировка да похити негови войници. Затова и действията на Хизбула показват, че хората на Насрала са били наясно, какво точно предприемат и какви ще са последиците от провокацията.

Според крайно тенденциозния еврейски анализатор Александр Шулман, които смята войната за «победа», ЦАХАЛ, на практика, провежда две независими една от друга операции. Първата - въздушно-морската, е командвана директно от Генералния щаб и е имала за цел да разруши разположените дълбоко в тила на противника ракетни позиции. В нейния ход ВВС и ВМС са провели масирано въздушно и морско артилерийско настъпление. Втората операция е била сухопътна и се е провеждала от командването на силите в Северния вонен окръг, обхващайки пограничните райони с Ливан. Разбира се, Шулман пропуска да отбележи, че Северният военен окръг също е под командването на ГЩ на ЦАХАЛ и т.н.

Истината, излязла наяве след разследването на специалната парламентарна комисия на израелския Кнесет, побликувано от вестник Маарив, показва, че израелското военно разузнаване е имало актуална информация за позициите и силите на Хизбула, но данните не са били достъпни за полевите командири и затова са провеждани безсмислени атаки и удари. Според Комитета за управление на разузнаването и ръководството на военното разузнаване (АМАН), тези данни са секретни и могат да бъдат предадени на полевите командири само в случай на пълномащабна война (?!). В хода на операцията този отказ предизвика шумен публичен скандал между различните нива на командване и офицерския състав, което допълнително подрони доверието на командирите към политическото и военното ръководство на страната. Отварянето на секретните пликове бе разрешено едва на 19 юли, но тогава реалната фактическа обстановка е претърпяла сериозни промени, така, че информацията се оказа крайно закъсняла. Анализът показва и слаба ефективност на действията на авицаията и артилерията, особенно при използването на т.нар. „умни заряди”, доставени от САЩ.

Стотици тонове ракети и бомби са били използвани за да поразят 7 хиляди цели. През 29-дневната война ВВС извършват над 16 000 полета на самолети и хеликоптери, от които 12 000 - бойни. При подържащите действия военноморските сили са обстреляли 2500 обекта в крайбрежната ивица на Ливан. Историческият опит учи, че силно укрепени райони трудно се превземат с класически фронтален щурм. Това може да стане с много жертви, при използването на изключително ефективна и координирана огнева подръжка от земята и въздуха. Вместо това, при маневрената война, подобни укрепени полоси се заобикалят и атакуват във фланг или гръб. Когато всички очакваха, че ЦАХАЛ ще извърши мощен морски и въздушен десант при завоя на река Литани, за да обходи укрепения район на шиитите, силите на Северния вонен окръг бяха сковани в безсмислени фронтални настъпателни действия. Вместо да води маневрени действия срещу укрепената полоса на партизаните, еврейската армия в началото се опита да проведе широкомащабно класическо настъпление. Което доведе до безмислени загуби и завоюването на 12 селища. Вместо настъпление към долината Бекаа и превзмане на Баалбек, израелските танкове бяха хвърлени да атакуват хълмове, без особено стпратегическо значение, но с висока концентрация на противотанкови ракети на ислямистите.

Според оправданията на израелското военно ръководство, Хизбула е очаквала ЦАХАЛ да повтори стратегията от настъплението през 1982, когато за 6 дни беше достигнат и обсаден Бейрут. За да изненада шиитите ГЩ е заповядал на 30 хиляди души (4 дивизии и две отделни бригади) да превземат и унищожат укрепената погранична полоса, отбранявани от 2 до 4 хиляди партизани, водещи ракетен обстрел срещу Израел. Не е ясно кой, кого е „надхитрил”, но е твърде наивно да се очаква ЦАХАЛ да атакува именно Бейрут, където с мъка се крепи едно откровено антисирийско и проамериканско праителство. Легитимните политически цели бяха Балбеек и Дамаск. С превземането на Балбеек, шиитите щяха да бъдат прогонени от сирийската граница. Въпреки съпротивата на САЩ, Израел можеше да нанесе ракетни удари и срещу позициите и базите на Хизбула в Сирия. Трудно е обаче да се превзема Баалбек, без да имаш контрол над планината Хермон. Ако имаше нужните сили и ресурси, израелската армия трябваше да извърши десант именно в Хермон. Контролът на въздушното пространство от еврейските ВВС позволяваше там да се разположат ракетни позиции за пряк обстрел срещу тила на партизаните в Бекаа и на юг от река Литани. Ефектът от това би бил на първо място психологически, след това политически и морален. Да не говорим, че щеше да отвлече сили на шиитите и да облекчи настъплението към Бекаа. Последващо бързо напредване към Бекаа пък можеше да доведе до съединяване силите на десантите с основните настъпващи вйски. При провал на настъплението по суша израелското въздушно превъзходство пък даваше възможност за евакуация на десантите отново по въздух. Но Втората ливанска война очевидно не е замисляна като пълноценна мащабна война, по-скоро като рутинна, прочистваща операция срещу терористите от ХамасС в Газа или на Западния бряг.


Комисията начело с депутата Цахи Анегби констатира следните пропуски на ЦАХАЛ и политическото ръководство, довели до поражението във Втората ливанска вйна:

- За разлика от войната Йом Кипур разузнаването не е допуснало грешки и си е свършило работата перфектно, доставяйки пълна и достоверна информация за разположението и силите на Хизбула, включително бункери, укрепления, позиции, пътища за снабдяване, оръжия, команден състав и комуникации. Имало е и точен сценарии за началото на военните действия. Комисията обаче не коментира отказа на шефовете на разузнаването да разсекретят навреме информацията пред полевите командири. Предполага се, че този пропуск е щял да бъде наваксан при ясното поставяне от командването на целите и задачите при настъплението;

- Според свидетелства на воиниците-резервисти, по цялата командна верига на ЦАХАЛ е царял видим безпорядък, а поставените цели и задачи са се променяли постоянно. Много командири губели самообладание, давайки неясни и зле формулирани заповеди. Различните подразделения по различен начин разбирали и изпълнявали възложените им задачи. Много често не са използвани и развивани постигнатите тактически успехи. Така, завзетите позиции нерядко се превръщали в капан за еврейските войници. Подобно на мирновременните учения, придвижването на частите масово се е извършвало денем, а не нощем, което е довело до необосновани жертви. По думите на Цахи Анегби, случващото се е било „истерично объркване и хаос”;

- Като най-сериозна грешка на командването на Северния военен окръг се изтъква, че вместо унищожаването на ракетните база и позиции на шиитите, били поставени задачи от типа на „морална победа”, „отслабване на Хизбула”, или „промяна в съзнанието на противника”. По думите на депутатите от партиите МЕРЕЦ и Ликуд Ран Коен и Йовал Штайниц: „Не е имало точна стратегия и обща задача за изпълнение, така че победата се е оказала невъзможна”;

- Бюджетните съкращения за армията през последните години са снизили бойната готовност на ЦАХАЛ. Изоставени са програмите за разработка на системата за преграден огън „Наутилиус” и на различни лазерни военни технологии за противоракетна отбрана. Влошена е и логистичната подкрепа. Много от резервистите остават без бронежилетки, оръжие и екипировка, защото военните складове се оказват полупразни, или разполагат с остарели и непълни комплекти. Налице са и сериозни проблеми с доставките на храна, питейна вода и лекарства;

- През последните години се е влошило качеството на командния състав в ЦАХАЛ, затова комисията Анегби призовава да се спре изтичането на най-подготвените офицери от военния към гражданския сектор.

Както и да определя Израел своята втората ливанска война – като „ограничен успех” или „поражение”, тя струва на евреите 115 убити военни и 39 цивилни. Ранените са над 2800 човека от които 700 войници и офицери на ЦАХАЛ. В същото време, по най-оптимистичните изчисления, през Втората ливанска война са унищожени само 400 партизани. Като по-сдържаните експерти говорят за не повече от 100. Но и тази статистика е безсмислена при положение, че при състав от около 10 хиляди боици, към Хизбула се стичат все повече доброволци. Десните партии в израелското политическо пространство отправиха остри критики към начина на водене на лятната война. Защото от самото начало е било ясно, че Израел не може да ликвидира или обезоръжи групировката Хизбула. Нито пък да прекрати доставките на ракети от Иран и Сирия. Вместо това правителството на Ехут Олмерт използва авиация и артилерия срещу цивилното ливанско население, разрушавайки комуникациите на страната. Самият Олмерт е обвиняван в липса на кураж и далновидност, отказвайки да нанесе удари по Иран и Сирия.

Поражението, или „ограниченият успех”, допълнително наляха вода в мелницата на позалинялата десница от Ликуд и «Нашият дом Израел». Ракетите от Газа и Ливан, показаха на много евреи, че отстъплението и формулата „земя” срещу „мир” не работят и отстъпките пред арабите едва ли ще ускорят мира. Вместо това, сега ще продължи строителството на стената и на създаването на буферни «прочистени» територии, като бараж срещу ракетите Касам. Отделен въпрос е, доколко тези «буфери» ще се окажат ефективни срещу все по-далекобойния арсенал, доставян в района от Иран и Сирия.

Големият проблем за Израел е, какво ще се случи от тук нататък? Някои кръгове в Иран и Сирия внушават, че предстои нова война, в която с ракети и ядрено оръжие са готови да изличат еврейската държава. Интересно е, как на тази шепа земя, иранската ядрена бомба ще различи палестинците от израелците? Израел е малка страна с ограничени ресурси, обкръжена от мюсюлмани, на които вече им се

привижда краят на поредните кръстоносци в техните земи. Правоверните винаги са прогонвали нашествениците, дори затова да са им били нужни векове, смятат в някои арабски столици. За да се противопостави на тази стратегия, след 1973, Израел твърдо се придържаше към доктрината за собствена ядрена сила и поддържа в постоянно бойна готовност съответния арсенал. Доскоро се смяташе, че мюсюлманите няма да дръзнат да нападнат Израел, осъществявайки безумната идея за „майката на всички битки”, ако евреите разполагат с реална възможност да унищожат ислямската цивилизация. Истината обаче е, че играчите в Близкия Изток отстъпват само пред силата и никога няма да отстъпят пред един слаб и победен Израел. Затова евреите се нуждаят само от победи там, където Аллах е смятан за велик. Напредъкът в иранската ядрена и ракетна технологии показват. че близкоизточната криза навлиза качествено нов етап на ескалация. Много хора се надяват, че управлението на аятоласите е умерен режим, зад който стои стародавната персийска геополитическа традиция и, че те няма да използват ядрено оръжие. В Ориента обаче, никой не си купува сабя, за да ръждясва в ножницата. Навремето и режимът на Хитлер е смятан от някои за «умерен и антиболшевишки», зад който стои вековната немска история и цивилизация. Малцина са осъзнавали предстоящата касапница във Втората световна война.

Най-слабото звено в поредната антиизраелска коалиция днес е Сирия. Режимът в Дамаск има проблеми с американците, заради намесата си в Ирак и Ливан. Под въпрос е самото бъдеще на Ливан и тук съществуват различни сценарии. Според единия, атаките на Хизбула ще продължат и това ще принуди израелското правителство да разчисти нова буферна зона в Южен Ливан. Според други анализатори, единственото жизнеспособно решение подялбата на Ливан между Израел, Сирия и християните-араби. За, най-доброто решение за Израел е да поправи грешката на Франция, която навремето отделя Ливан, като мултирелигиозна държава, от Сирия. Като целта е не толкова да се подели ливанската територия между Израел и Сирия, а да се създаде буферна християнска държава. Интересно обаче, дали сценаристите се интересуват от мнението на самите ливанци по този въпрос?

Важен факт е, че Втората ливанска война не завърши с мир, а само с примирие.Това дава възможност за възобновяване на военните деиствия по всяко време и при всеки повод, инсцениран от страните в конфликта. Междувременно, ЕС се нагърби с ролята на умиротворител, която предварително е обречена на неуспех.

Сините каски на ООН нямат мандат, желание и възможност да разоръжат Хизбула и да съхранят целостта на Ливан. Не е ясно дори, дали ще се намерят пари за продължаване мандата на мисията след 2007. Да не говорим, че в знак на благодарност сините каски могат да получат някой самоубийствен атентат от типа на тези в Бейрут през 1983. Разполагането на умиротворителите по ливанската граница може само да концентрира удара на Израел този път директно срещу единия от главните виновници за напрежението – Сирия. Като ударите срещу нея вероятно ще са ограничени – т.е. само въздушни. Но пък могат да се използват и ядрени авиобомби или конвенционални артилерийски ядрени заряди, каквито Израел притежава. А може да има и комбинирано сухопътно настъпление с американските части, които да атакуват откъм Ирак. Най-важното в случая е, че Израел на всяка цена се нуждае от решителна победа. Като вече не е задължително тя да е сухопътна, защото евреите нямат интерес от окупацията на нови арабски земи. Едва след решаването на проблемите с Ливан и Сирия, те ще могат да мислят и за пълноценна възпираща атака срещу Иран, пък дори и без американска поддръжка. Всъщност, вероятно и днес се мисли по този въпрос, след като израелският флот се сдоби с германски подводници от обновения клас Делфин, способни да изстрелват балистични ракети.

Ако американците и европейците не успеят да спрат иранската ядрена програма чрез преговори (както се очертава поне засега), Израел може де реши да започне своята «война за оцеляване», дори и без благословията на САЩ. Още повече, че евреите веднъж вече са печелили подобна война през 1948-1949, пак без подкрепата на тогавашните велики сили САЩ, СССР и Великобритания

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В последно време мнозина определят Русия като „енергийна свръхдържава”, някои – с известна ирония. Която, впрочем, има своите основания – т.нар. енергийни държави, не винаги са и проспериращи. В тази връзка нека припомня, че нито САЩ, нито Китай са енергийни свръхдържави. В перспектива, Индия също не възнамерява да се превръща в такава. Същото се отнася и за обединена Европа, ако един ден тя все пак се превърне в истинска държава.

Сегашната руска политика може да се определи като „посткатастрофална”, т.е. това е политика на възраждане на страната и нейния суверенитет. Освен това тя е генетично реактивна – още от момента, в който Москва осъзна реалната опасност от загубата на суверенитет и заплашващият я във връзка с това разпад. Истината е, че страни като Белгия, Андора, Ботсуана или дори Италия, по-вероятно не биха се разпаднали, ако случайно изгубят реалния си суверенитет. Това обаче със сигурност не се отнася за Русия. Ако тя изгуби своя суверенитет, разпадът и изглежда неизбежен. На първо място по чисто ресурсни причини: тази страна притежава огромно количество най-разнообразни стратегически ресурси, контролът върху които е определящ за бъдещата роля на основните световни геополитически играчи. Тоест, ако самата Русия не може да бъде субект в световната игра, останалите играчи просто ще я разкъсат. И то не защото мразят руснаците и тяхната държава, а защото нито един геополитически субект не може да позволи друг такъв субект да си „присвои” руските богатства изцяло. За него това би означавало мащабен геополитически провал. Ето защо, в определен момент и на фона на хаоса от 90-те, руското ръководство отчаяно започна да търси инструменти, с чиято помощ страната да възстанови и укрепи своя суверенитет, както и да защити, икономически и политически, своите интереси.

Един такъв инструмент беше ядреното сдържане. Което съществува и днес. Разбира се, само по себе си, то трудно може да се определи като достатъчен и, особено, като най-подходящия инструмент за случая. С далеч по-големи възможности в днешната ситуация разполагат енергийните ресурси и руската енергетика, като цяло. Именно към този инструмент се ориентира и сегашното руско ръководство – то просто нямаше друг изход и тук не става дума за социокултурни особености, исторически традиции, или стереотипи на руското национално съзнание – просто всички останали инструменти за укрепване на суверенитета се оказаха негодни, или просто вече не съществуваха.

Енергийният лост действително притежава глобални характеристики. И само наивник би се отказал да го използва, особено след като други подобни лостове липсват. Днес Русия се връща в групата на световните държави, използвайки за целта инструментите, с които разпола. Още повече, че енергетиката (при правилна постановка на проблема) в действителност представлява фундаментален отрасъл с колосални перспективи. Защото именно „енергозадоволеността” е основата на всяка икономика. Германия например, не разполага със собствени петролни находища, но това не и пречи да притежава фундаментален енергиен отрасъл, като никой не се съмнява, че става дума за свръхмодерна енергетика.

Русия (именно в качеството си на енергийна свръхдържава) съумя да запази определен остатъчен потенциал, който при това, в определени сфери, е изключително мощен. Руският потенциал в ядрената енергетика и ядрените технологии (включително в сферата на т.нар. „мирен атом”) и днес е на най-високо световно равнище. Руснаците разполагат с технологии, опит и разработки, каквито не притежават дори американците, да не говорим за останалите (например в областта на атомното корабостроене). Освен това става дума за колосална инфраструктура, включително високотехнологична, изградена на база наличните находища на енергоносители.

Енергетиката и особено газовият и отрасъл, поради спецификата на транспортиране на газа, е изключително подходяща, от гледна точка „физическото” структуриране на нови стратегически съюзи. Навремето Бисмарк подчертава, че обединението на Германия следва да бъде скрепено от достатъчно гъста, обща железопътна мрежа. Днес същата роля за Русия играят тръбопроводите. За разлика от петролния танкер, тръбопроводът означава зависимост не само от производителя, но и от потребителя. Той не може просто така да бъде преместен на друго място. Отделен въпрос е, какво се изгражда въз основа на мрежата от тръбопроводи. Дали става дума просто за гарантирана доставка на енергоносители, т.е. за превръщането на енергийната свръхдържава в енергиен придатък на големите световни икономики? Или пък на тази база се осъществява конвергенция, първоначално в сферата на енергетиката, а след това (или паралелно) и във всички останали стратегически области? Без съмнение, сегашните управляващи в Кремъл предпочитат второто. И тъкмо този вариант се очертава напоследък в отношенията между Москва и Европа и, на първо място, с Германия, с немско-френския алианс, където ключова роля играе гигантът Газпром. Той все повече се превръща в диверсифицирана „паневропейска” енергийна корпорация, стремяща се да пласира активите си не само в добива и транзитните разпределителни мрежи на енергоносители, но и в преработката, в енергетиката, в производството на енергия.

Както посочва директорът на руския Институт за национална енергетика Сергей Правосудов, съобщението на Газпром, че възнамерява да разработи Штокмановското газово находище (в Баренцово море) без привличането на чуждестранни компания, имаше ефекта на избухнала бомба. Просто защото подобно нещо не бе очаквано от никого. Обратното – участието на водещи чуждестранни корпорации в проекта, чрез обмен на активи, трябваше да стане едно от водещите събития през 2006. Освено това, разработвайки въпросното находище, Газпром разчиташе да стане сериозен играч и на американския газов пазар (доставяйки там втечнен природен газ).

Очевидно става дума за пренареждане на приоритетите, сред които на първо място се утвърждава Европа, и ръст на обемите на доставките за природен газ по газопровода North Stream (бившият т.нар. Северноевропейски газопровод). Ключова роля в газовия „пробив” на Русия в Европа трябваше да изиграе Германия. Проблемът обаче е, че германците не се оказаха готови за подобен поврат на събитията, предпочитайки да формират енергиен алианс не с Русия, а с Франция, вътре в ЕС и без участие на трети страни (т.е. на Москва). В резултат, Газпром ще трябва да преосмисли стратегията си за включване на руските газови доставки в бъдещата енергийна конструкция на Европа, основаваща се на Енергийната харта на ЕС. Освен това, от 1 януари 2007, влиза в сила директивата на съюза за либерализация на газовия пазар, която може сериозно да усложни живота на руския монополист. Затова на Газпром се налага да действа бързо. Штокмановското находище трябваше да стане един от главните елементи на стратегията за превръщане на Газпром в глобална енергийна компания. За да постигне тази цел, корпорацията трябва да разшири значително пласментния си пазар – или разширявайки добива на енергоносители в други страна, или чрез масираното си участие на пазара на втечнен природен газ. Сега изглежда, че плановете за глобализацията също се отлагат.


Лошите активи

И така, Газпром се готви да експлоатира 100%-тово залежите в Штокмановското находище. Доста време обаче руският гигант съвсем сериозно разглеждаше възможността да предостави 49% от проекта на чуждестранни компании. „Проблемът е, че въпросните компании не можаха да предложат активи, отговарящи по своя обем и качество на запасите на Штокмановското находище. Защото в неговата експлоатация ще се използват модерни съвременни технологии и технически решения, включително и за производството на втечнен природен газ, като за целта ще бъдат привлечени достатъчно авторитетни транснационални компании. Това решение е допълнителна гаранция за сигурността на доставките на руски природен газ за Европа, в достатъчно дългосрочна перспектива, както и доказателство, че европейският пазар е водещ за нашата компания” – подчертава шефът на Газпром Алексей Милер.
Трябва да се отбележи, че проблеми в преговорите между руснаците и чуждестранните корпорации винаги са съществували. Решението за избора на 2-3 компании-партньори на Газпром измежду петимата претенденти (норвежките Statoil и Hydro , френската Total и американските Chevron и ConocoPhilips ) многократно беше отлагано. През лятото на 2006 зам.председателят на борда на директорите на Газпром Александър Рязанов заяви, че активите, които предлагат американските фирми срещу евентуален дял в Щокмановското находище, не устройват руската страна. През октомври, по време на преговорите си с канцлера Ангела Меркел, руският президент Путин обеща, че Германия може да разчита на 70-80% от целия добит от Щокмановското находище природен газ (50-55 млрд куб.м) и така „може да се превърне от най-големия потребител, в европейски център за дистрибуция на природен газ”. Това бе предложение, на което трудно можеше да се устои. Меркел обаче не се поддаде (естествено, след като се консултира с европейските си колеги). Тоест, Германия очевидно не е готова да гради отношенията си с Русия, в противоречие с духа на Енергийната харта на ЕС. Какво означава това за бъдещата енергийна карта на Европа и за мястото на Газпром на нея остава открит въпрос. Ясно е обаче, че пазарлъците ще продължат.

Отложената глобализация на Газпром

Показателно е, че малко преди прословутото заявление за бъдещата експлоатация на Щокмановското находище, зам. председателят на Газпром Александър Медведев заяви: „Според нас, САЩ ще се превърнат в целеви пазар за втечнения природен газ, който ще се произвежда от добивания в това находище газ. Което пък означава, че делът на Газпром в американския внос на втечнен природен газ може да достигне 15%”. Днес обаче не е ясно, дали това действително ще се случи и как точно Газпром възнамерява да развива производството на втечнен природен газ.

Навлизането на американския газов пазар щеше да позволи на корпорацията да диверсифицира доставките, тъй като руският газ се изнася почти изключително за Европа. Сега обаче излиза, че партньорството с ЕС ще се разширява, докато експанзията в САЩ, в най-добрия случай, се отлага.

Остават редица нерешени въпроси и за мащабното навлизане на Газпром на пазара на втечнен природен газ. Засега компанията реализира няколко пробни операции, изпращайки танкери със закупен от други производители втечнен газ към САЩ, Великобритания и Южна Корея. Междувременно, производството на втечнен газ нараства изключително бързо. Някои експерти дори смятат, че той може да измести транзитирания по тръбопроводи природен газ от традиционните му пазари. Ако това е така, излиза, че, залагайки на Европа, Русия стеснява полето си за маневри. Някои анализатори обясняват руската политика с това, че Газпром все още не разполага с технологични възможности да произвежда втечнен газ, затова компанията или ще трябва да се кооперира с чуждестранните корпорации, или да продължи да разчита на остарелите си тръбопроводи.

Истината е, че Русия винаги е изоставала от развитите западни държави в технологичната сфера. Истина е обаче и, че технологиите за втечняване на природния газ се появяват в тази страна почти едновременно с появата им на Запад. Така, първият мини-завод за втечнен газ е изграден н СССР още през 1953. Днес руснаците разполагат с известен капацитет за втечняване на природен газ в трите дъщерни фирми на Газпром: Лентрансгаз, Уралтрансгаз и Самаратрансгаз, като тази технология не получава необходимото развитие най-вече поради липсата на достатъчно голям пласментен пазар. В Европа почти не се строят терминали за втечнен природен газ, а отношенията между Съветския съюз и Япония не са чак толкова добри, че да стартира реализацията на толкова мащабен проект. Затова съветският режим и лидерите на най-големите европейски държави се договарят за изграждането на разклонена мрежа от газопроводи от Западен Сибир към Европа. САЩ, разбира се, силно се противопоставят на този проект, съзнавайки, че задълбочаването на взаимната зависимост между Москва и Европа неминуемо ще доведе и до сближаване на позициите им по редица международни проблеми. Оттогава насам руските газови доставки за европейските страни прогресивно нарастваха, при това без да възникват каквито и да било проблеми с тяхната надеждност. През 90-те години обаче, слабо място в тази схема се оказаха посткомунистическите държави от т.нар. „близка чужбина”, възникнали в резултат от разпадането на Съветския съюз. Използвайки транзитното си положение, те се опитват да получат преференции от Русия в газофата сфера, затова и Газпром реши да започне да изгражда газопроводи, заобикалящи територията им (като т.нар. „Син поток” или Nord Stream ) .

Перспективите на търговията с втечнен природен газ

Ако погледнем картата на света ще видим, че основни производители и потребители на втечнен газ са държавите, заобиколени от топли морета. През миналата 2005 водещи доставчици на втечнен газ са Индонезия (31,5 млрд. куб. м), Малайзия (28,5 млрд. куб. м), Катар (27,1), Алжир (25,7), Австралия (14,9) и Тринидат и Тобаго (14 млрд. куб.м). Основни вносители пък са: Япония (76 млрд. куб. м), Южна Корея (30,5 млрд. куб. м), Испания (21,9), САЩ (17,9) и Франция (12,9 млрд. куб. м).

Тоест, технологиите за втечняване на природния газ се усвояват и развиват от страните, които не могат да получат този енергоносител по тръбопроводи. И макар че подобен тип доставки са доста скъпи, те биват предпочитани поради липсата на алтернатива. В САЩ например, първите танкери с втечнен газ пристигат още през 1972. Дълго време обаче, в страната има само четири терминала за ре-газификация, а обемът на доставките остава на сравнително ниско ниво през 80-те и 90-те години, като едва през 2000 стига равнището си от 1979. Обемът на доставяния отвън втечнен природен газ започва да расте след като спада добивът на газ на територията на Северна Америка.

Както е известно, значителна част от руската територия граничи с морета и океани. Това обаче се отнася най-вече за северната част на страната, като повечето от тези морета почти цяла година са покрити с лед. На юг руснаците разполагат с излаз на Черно море, само че пропусквателната способност на този воден басейн към световния пазар е ограничена от тесните проливи Босфора и Дарданелите. Което се оказва сериозна преграда не само за газовите, но и за петролните доставки. Така се появяват обходните нефтени маршрути като вече изградения петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан и проектирания Бургас-Александруполис.

Следователно, като база за износ на втечнен газ от Русия могат да се разглеждат само две направления – Северозападното и Далекоизточното. Неслучайно тъкмо в тези райони се планира, или вече се реализира изграждането на мощности за втечняване на природен газ. Най-близък до завършване е проектът „Сахалин 2” (находището вече се разработва, а заводът за втечнен газ се строи). Негови акционери са Royal Dutch Shell (55%), Mitsui (25%) и Mitsubishi (20%). Газпром се споразумя с тях да получи блокиращия пакет акции в „Сахалин 2” срещу обещанието да им гарантира 50% от акциите в проекта за разработване на находището „Заполярное”, макар че сделката не е приключена. Още повече, че акционерите в „Сахалин 2” напоследък имат сериозни проблеми с руското Министерство на природните ресурси, което ги обвинява, че са нарушили екологичните норми. Затова и реализацията на проекта може да се проточи. Междувременно Газпром планира изграждането на два завода за втечнен газ около Санкт Петербург и Мурманск, но кога точно ще стане това, остава неясно.

Обикновено, като основно предимство на втечнения природен газ се посочва възможността за доставката му във всяка точка на света, което теоретично е така. На практика обаче, липсва истински пазар за втечнения газ, като всички действащи заводи за производството му реализират своята продукция на базата на дългосрочни договори, подписани още преди изграждането им. Тоест, едва след сключването на въпросните договори е станало възможно и привличането на необходимите финансови ресурси за добива на газ, изграждането на мощностите за втечняването му и наемането (или покупката) на танкерите за неговия превоз. В случая действа същата схема като при природния газ, транзитиран по тръбопроводите. Само че, както вече споменахме, втечненият газ е доста по-скъп от онзи в естествено състояние.

За да се разбере, какви са реалните перспективи пред пазара на втечнен природен газ, трябва да се анализира ресурсната база на основните му производители. В края на 2005 доказаните запаси от природен газ на Индонезия бяха 2,76 трилиона куб. м (т.е. по-малки от тези на Щокмановското находище), а на Малайзия 2,48 трлн. куб. м. Планира се реализацията на проекти за производството на втечнен газ в Боливия (чиито запаси са 0,48 трлн. куб. м), Перу (0,33 трлн куб. м) и Йемен (0,48 трлн. куб. м). Очевидно е, че няма никакъм смисъл да ги сравняваме с ресурсната база на Русия (47,8 трлн. куб. м), защото е съвършено ясно, кой може да гарантира сигурността на доставките в дългосрочна перспектива, и кой не. Единствената държава, разполагаща със значителни запаси от природен газ (25,8 трлн. куб. м) и активно развива производството на втечнен газ, е Катар.

Ако Газпром реши да втечнява цялото количество газ, добивано от Щокмановското находище, би трябвало да си осигури пазари, способни да поемат не по-малко от 100 млрд куб. м газ годишно (което се равнява на общите годишни доставки на четирите досегашни лидери в тази сфера – Индонезия, Малайзия, Катар и Алжир). Всъщност, втечнения природен газ може да конкурира този, транзитиран по тръбопроводите, само ако транзитът се осъществява на повече от 4 хил. км. А логиката сочи, че приоритетни следва да бъдат страните, разположени по-близо до страната-производител, защото това е икономически по-изгодно (в руския случай става дума не само за газопровода North Stream , а и за доставките на газ от Западен Сибир за Китай в рамките на проекта „Алтай”). Втечненият природен газ от Щокмановското находище може обаче да се използва като спомагателен инструмент за диверсифицирането на доставките.

Москва не се нуждае от партньори?

На фона на казаното дотук, неясен остава един много важен въпрос: дали Газпром наистина ще може сам да усвои Щокмановското находище, разположено в шелфа на Баренцово море. Досега руският гигант няма никакъв опит в добива на газ от морския шелф. С подобен опит обаче разполагат норвежците, които отдавна разработват газовите находища в Северно море. Затова Газпром със сигурност ще се стреми да ги привлече в разработката на Щокмановските залежи. Неслучайно водещи представители на руската корпорация твърдят, че ще наемат чуждестранни фирми като подизпълнители. Като за да плати за услугите им, Газпром може да получи средства под формата на кредити или проектно финансиране. По принцип, подобно нещо е възможно. Въпросът е, колко време ще отнеме. Покупката на необходимите технологии за втечняване на природния газ не е сериозен проблем, но усвояването им от руските специалисти също ще изисква доста време.


Всъщност, ако Газпром не възнамерява да се превръща в глобална компания, времето не би трябвало да е проблем за него. Рано или късно руснаците ще могат да усвоят Щокмановското находище и самостоятелно. Само че чуждестранните компании, които не криеха желанието си да се включат в реализацията на проекта, със сигурност ще бъдат много разочаровани. Същото се отнася и за правителствата на САЩ, Франция и Норвегия. Затова не е изключено, че всички те могат да решат да предприемат съгласувани действия срещу Газпром и неговия собственик – руската държава.

Векторите на руската енергийна геополитика

Да се върнем обаче на темата за Русия като енергийна свръхдържава. Всъщност, какво означава самият термин „енергийна свръхдържава”. Ако се анализира конкретния руски случай, на преден план излизат доминиращият „западен” вектор в руската енергийна геополитика, както и обяснимият стремеж на Москва да го допълни с нов „източен” вектор. Стратегическият енергиен съюз с Европа е толкова очевиден, че въобще не се дискутира. Неговите характеристики, взаимното проникване и несъмненият взаимен интерес се основават на факта, че Русия може да гарантира на Европа сигурни и сравнително евтини доставки на енергоносители. Което безспорно е шанс за Стария континент и особено за онези държави в него, чиято политика през последните години се определя от принципа на „трансатлантическата конкуренция”. Във Франция (за разлика от Германия, където тази тема не се дискутира открито) това е фундаментален принцип, върху който се базира цялата френска геополитика. Тоест, за французите енергийното сътрудничество с Русия е шанс за успех в тази конкурентна борба, докато липсата му е гаранция за провала в нея - гаранция, че континентът така и няма да успее да излезе извън рамките на „пост-историческата Европа”. Последният термин, измислен от американците, едва ли изпълва самите европейци с възторг. Във всеки случай представителите на европейската индустрия се отнасят към него крайно враждебно и въобще отказват да го приемат.

Междувременно, „източният” вектор – т.е. Югоизточна Азия, Китай и т.н. – в качеството си на най-динамично развиващият се регион на планетата, дава на Русия шанс да диверсифицира енергийната си игра. Това включва и възможността за мащабно „ново усвояване” на Сибир и Далечния изток, стига разбира се Москва да си гарантира в тази игра ролята на субект, т.е. на самостоятелен играч. Какво например се случва напоследък около Сахалин? Там руската държава възстановява стратегическия си контрол над наличните ресурси. Което безспорно е сериозен коз в ръцете на Кремъл, защото при всяко друго развитие, този район би се превърнал в слабо място на руската геополитическа схема – там биха се насочили изключително мощни чужди интереси, на които Москва не може нито да се противопостави, нито дори да ги контролира.

Третият вектор в руската енергийна стратегия е американският, който макар че през определен период действително имаше реално значение, напоследък изглежда придобива по-скоро затихващи функции. Именно сегашната стратегия на Русия като енергийна свръхдържава очертава окончателно констатацията, че в тази сфера Москва и Вашингтон, на практика, нямат никакви общи интереси.

Друг съществен момент е свързан с енергийната сигурност. Разбира се, тезата на руския президент Путин, лансирана по време на последната среща на Г-8 в Санкт Петербург (през лятото на 2006) за необходимостта слаборазвитите държави също да имат достъп до енергийните ресурси, не е лишена от основание, но няма решаващо значение. Истината е, че от енергийна сигурност се нуждаят най-вече реалните и потенциални конкуренти на САЩ. Като страната, която най-мното се нуждае от нея е Китай, чиято икономика е почти толкова енергоемка, колкото и руската. Разбира се, тя е нужна и на Европа, както и на новите силови центрове, каквито са например Индия и (в по-малка степен) Бразилия. Останалите сериозни играчи, общо взето, не изпитват особени проблеми с достъпа си до енергоносители. Друг въпрос е, че екстремно високите цени на ресурсите болезнено засягат икономиката на страните, не разполагащи със сериозно ресурсно обезпечение. Това обаче е по-скоро вторичен проблем за американските конкуренти.

Впрочем, самите Съединени щати също полагат максимални усилия за гарантиране на енергийната си сигурност, усилване и укрепване на сегашното си привилегировано положение в тази сфера. Като за целта използват различни средства. На първо място, САЩ са най-голямата страна-производител на енергия, която при това добива и собствен петрол (макар съзнателно да ограничава добива си). На второ място, в технологичен аспект, Съединените щати разполагат с една от най-ефективните и енергоспестяващи икономики в света. И, на трето място, американците се стремят към контрол върху източниците на суровини и транзитните маршрути именно за да гарантират енергийната зависимост на основните си конкуренти от контролираните от тях източници на енергоносители и други ресурси. Част от тази стратегия е и политиката, провеждана от САЩ в района на Персийския залив, включително в Ирак. Единствената страна от Залива, която все още е извън американския контрол, е Иран, което пък обяснява до голяма степен и сегашното състояние на отношенията между Вашингтон и Техеран. От тази гледна точка, за конкурентите на САЩ (и най-вече за Китай и Европа), Русия безспорно е не просто генератор на енергийна сигурност, а и на елементарна енергийна конкурентоспособност.

Рамките на руската енергийна концепция

Концепцията за руската енергийна свръхдържава е по-скоро тактическа, а не стратегическа. Нейните възможности и рамки са съвсем ясно очертани. Сама по-себе си, доминацията на енергетиката и добива на ресурси в руската икономика не следва задължително да се разглежда като „фактор за икономически регрес” (вж. Геополитика – бр.5/06 – б.р.) , стига разбира се, енергийно-ресурсният елемент в нея да бъде допълнен и от други. Факт е, че че част от противниците на Русия (включително в средите на сегашния американски „истъблишмънт”) се опитват да ограничат развитието и именно в рамките на „енергийната свръхдържава” (при това те стоят на по-умерени позиции, в сравнение с онези, които повече или по-малко открито призовават за нейното „разчленяване”). Според привържениците на тази тенденция, Москва следва да се въздържа от инвестиции във всички други отрасли, освен добива на енергоносители и, в най-добрия случай, тяхната първична преработка. Така обаче, страната би рискувала да се окаже в ариегарда на техническия прогрес, поставяйки под въпрос собствената си енергийна сигурност. Защото това ще означава драстично ерозиране на основните предпоставки на сигурността, като се започне от съвсем преките (военно-технологичните) и се свърши с образователната и социална инфраструктура, гарантиращи наличието на суверенитет. В този случай, Русия постепенно би престанала да бъде истинска държава и рискува да се интегрира в съвременния глобален свят като суровинен придатък на развитите икономически държави.

В тази връзка си струва да цитираме примера с Ботсуана - държава в Южна Африка, развитието на чиято икономика често се цитира от специалистите като пример за локален просперитет, и която доста изгодно си сътрудничи с транснационалната компания Де Беерс. В рамките на това сътрудничество, малката африканска страна, действително получава огромни предимства от съвсем лоялното си взаимодействие с една от най-големите световни корпорации, използваща уникалната и ресурсна база. Но, само толкова. Според някои руски анализатори, все още съществува определена опасност от „ботсуанизацията” на Русия, при което постепенно ще отпадне необходимостта от съхраняването на културното, политическо, държавно и мирогледно единство на руската „цивилизация”. Като, дори ако тази необходимост не отпадне съвсем, тя няма да притежава реална основа, подкрепа и защита. Което пък би провокирало в нея мощни процеси на ентропия, в резултат от които от федерация ще отпадне не само Калининградският анклав, но и целият Далечен изток, за който Сеул и Токио ще се превърнат в далеч по-актуални цивилизационни центрове, отколкото Москва (или дори Иркутск и Новосибирск).

Очевидно е, че единството на държава с мащабите на Русия може да бъде скрепено не само с изграждането на ефективни и достъпни транс-евразийски транспортни коридори (вж. статията на Фабрицио Виелмини в бр.5/06 на Геополитика – б.р.) , но и от някаква също така ефективна и общодостъпна идея (или мисия). В този смисъл концепцията за Русия като „енергийна свръхдържава” може да бъде само временно средство, но не и крайна цел. Днес е очевидно, че паралелно с тази стратегия следва да се реализират и редица други стратегии и проекти. Един от тях е проектът за реиндустриализацията на страната. Всъщност, твърденията, че реиндустриализацията символизира вчерашния ден, защото светът вече се намира в „постиндустриалната епоха”, са просто демагогия. Истината е, че ре-индустриализацията не е преграда пред „постиндустриализацията”, а нейна предпоставка и дори основа. Неслучайно, мнозина американски геополитици предупреждават, че изнасяйки цялата си реална икономика в Китай (образно казано), САЩ рискуват рано или късно да изгубят и сегашната си световна хегемония, и собствената си „постиндустриална” (виртуална) икономика. Трудно можем да си представим една велика държава да съществува, подобно на малката Швейцария, специализирайки се единствено в ролята на световен банкер например. Швейцария просто има своята икономическа ниша, но да се твърди, че Съединените щати също биха могли да се задоволят с някаква собствена ниша в световната икономика е глупаво. Защото нишата не може да бъде няколко пъти по-голяма от зданието, в което се намира.

От тази гледна точка, Русия е изправена пред необходимостта да доизгради всички недостигащи и предпоставки за да бъде наистина стабилна и силна държава, да не говорим за „свръхдържава”. Още повече, че дори и за да бъдеш само енергийна свръхдържава, е задължително да разполагаш и с достатъчно военно-политическа мощ за да гарантираш контрола върху собствените си енергийни ресурси. А подобна мощ не може да се формира само на основата на един, единствен отрасъл – енергетиката, пък дори и ако той е най-развитият в света.

Тоест, като крайна цел на геостратегията на Русия, концепцията за превръщането и в „енергийна свръхдържава” е по-скоро контрапродуктивна и затова може да се разглежда само като междинен етап в осъществяването на друга и далеч по-фундаментална цел, чиито параметри вероятно тепърва ще добиват достатъчно ясни очертания.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните месеци усилено се твърди за „смъртта на доктрината Буш”. Разбира се, подобни твърдения имаше и в миналото – още от времето, когато тази доктрина бе обявена за първи път, т.е от самото начало на онова, което аз самият упорито продължавам да определям като „четвърта световна война” (разбира се, ако приемем студената война за трета световна). Почти всички те идват от средите на „реалистите” и либералите-интернационалисти, принадлежащи към стария външнополитически истъблишмънт, и всички, ако използваме знаменития израз на Марк Твен (по повод слуховете за собствената му смърт) са „силно преувеличени”. Това обаче не смущава критиците и враговете на Буш, към които напоследък се присъединиха и редица консерватори-традиционалисти, изпитващи открай време сериозни съмнения по отношение на президентската доктрина.

Това, което е още по-учудващо обаче, е включването в редовете на критиците на Буш на голяма група мои доскорошни съратници-неоконсерватори, за които (както отбеляза наскоро един британски коментатор) имената на президента и на държавния секретар Кондолиза Райс са придобили почти ругателно значение. Именно те особено активно лансират тезата за смъртта на доктрината Буш. Доколко това е вярно обаче?

Истината е, че през последните пет години доктрината Буш бе интерпретирана по толкова превратен начин, че отговор на горния въпрос не може да бъде даден без предварително да поясним, какво всъщност включва (и, съответно, не включва) тя. А най-добрият начин да го направим е да се върнем към прословутата реч, в която бе формулирана и въпросната доктрина – т.е. към обръщението на американския президент пред обединената сесия на Конгреса от 20 септември 2001.

Анализирайки тази реч, непосредствено след произнасянето и, аз самият стигнах до извода, че новата доктрина се базира на три основни стълба. Първият е категоричния отказ от релативизма (даващ възможност един и същи човек да бъде едновременно терорист за едни и борец за свобода – за други), който дотогава доминираше в дискусиите за тероризма, и основаващата се на него решимост при оценката на колосалните загуби, понесени от Америка на 11 септември, да се използват такива недвусмислени морални категории като „прав” и „виновен”, или „добро” и „зло”. Според президента Буш, САЩ са си направили необходимите поуки от този удар и, „изпълнени от мъка и гняв”, са осъзнали в какво се състои тяхната мисия, както и, че е ударил часът тя да бъде изпълнена.

Разяснявайки природата на тази мисия и на конкретния момент, Буш „превантивно” уличи в лъжа онези, които по-късно лансираха тезата, че идеята за налагането на демокрацията в Ирак е била просто нескопосан и предприет със задна дата опит да се прикрие провала на опитите там да бъде открито оръжие за масово поразяване. Всъщност, истината е, че идеята за демократизацията присъстваше в доктрината Буш още от самото начало - нещо повече, тя бе фундамента и вдъхновяващия принцип на нейната концепция: „Разпространението на човешката свобода, това велико постижение на нашето време и голяма надежда на всички предишни епохи, днес зависи от нас. Нашият народ, сегашното поколение американци... ще обедини света в борбата за постигането на тази цел, за което ще са необходими цялата ни решителност и цялото ни мъжество”.

Вторият стълб, на който се крепи доктрината Буш, е новата концепция за тероризма, която, наред с „мисията на Америка” – възродена подобно на птицата Феникс от пепелищата на 11 септември, послужи като основание за интервенцията първоначално в Афганистан, а след това – и в Ирак. Дотогава се смяташе, че терористите са самотни фигури, борбата с които беше проблем предимно на криминално-правната система. Напук на тази трактовка, Буш лансира една радикално различна концепция, според която терористите следва да бъдат разглеждани като нередовни вооенни части на онези национални държави, които ги покровителстват и подкрепят. От тази предпоставка пък следваше, че терористичното нападение от 11 септември, по същество, представлява обявяване на война на Америка, затова и адекватният отговор трябваше да бъде даден не от полицията, юристите и съдиите, а от армията и флота.

Още тогава президентът Буш заяви: „Нашият враг е нелегалната мрежа на радикалните терористи и всяко правителство, което я подкрепя. Войната ни с терора започва с Ал Кайда, но не свършва с нея. Тя няма да свърши докато не бъдат открити, блокирани и унищожени всички действащи на планетата терористични групировки”.

По-нататък той декларира, че войната, която започваме, ще бъде „продължителна кампания, която няма да прилича на нито една от досега познатите ни войни. В нея ще бъдат осъществявани както открити и мощни атаки и сблъсъци, транслирани по телевизията, така и тайни операции, за които обществото няма да знае нищо, дори и ако приключат успешно. САЩ трябва да затворят каналите за финансиране на терористите, да ги насъскат едни срещу други и да ги преследват от държава в държава, докато не бъдат окончателно лишени от убежище и скривалища. Като в хода на тази кампания Америка ще преследва всяка държава, предоставяща подкрепа или убежище на терористите. „От днес – декларира Буш – всяка страна, която продължава да укрива или подкрепя терористите, ще бъде смятана от САЩ за враг”. Така президентът очерта третия стълб, на който се крепи неговата доктрина: решимостта за предприемане на превантивни действия срещу страните, подготвящи атаки срещу Америка. Но едва три месеца по-късно, в речта на Буш, произнесена в ООН на 23 януари 2002, тази идея бе формулирана достатъчно ясно: „Няма да чакам, наблюдавайки безучастно развитието на събитията и нарастващата опасност. Няма да стоя настрана, докато тази опасност се приближава. САЩ няма да позволят на най-опасните режими в света да ни заплашват с най-разрушителните оръжия на планетата”.

В случая обаче, е важно не само това, което беше казано, но и онова, което (за добро или лошо) не бе споменато от президента. Така, въпреки почти всеобщото убеждение, Буш не обяви, че възнамерява да действа едностранно, т.е. без да се съобразява с позицията на ООН или игнорирайки мненията на американските съюзници. Той не декларира и, че превантивните действия могат да се смятат за легитимни само в случай, че бъдат предприети при „непосредствено надвиснала” заплаха. Истината е, че Буш не използва тази дума и няколко месеца по-късно, когато, в следващото си изказване, посветено на новата доктрина, повтори същата теза: „Ако чакаме заплахите да се материализират напълно, ще изпуснем ценно време... Във войната с терора не може да бъде постигната победа, следвайки отбранителна тактика. Трябва да пренесем бойните действия на територията на противника, да провалим плановете му и пресечем най-сериозните заплахи, преди те да добият отчетливи очертания”.

Президентът обясни и, защо е толкова важно да се действа още сега. Проблемът бе, че стратегията, възприета от САЩ по отношение на Съветския съюз по време на студената война (която аз определям като „трета световна”) вече бе загубила своята ефективност в новата епоха и в един свят, „в който неуравновесени диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, могат почти открито да доставят това оръжие, включително и ракети, където си поискат, или пък тайно да снабдят с него своите съюзници-терористите”.

Поставяйки по този начин основите на новата американска политика в „Големия Близък изток”, президентът се сблъска с проблема, как тази политика може и следва да бъде приложена по отношение на конфликта между Израел и палестинците. През октомври 2001, само месец след 11 септември, Джордж Буш стана първия американски президент, открито подкрепил създаването на Палестинска държава, като единствения възможен път за решаване на конфликта. През юни 2002 обаче, той осъзна дълбокото противоречие между собствената си доктрина и подкрепата за бъдещата палестинска държава, която, както междувременно вече бе станало ясно, неизбежно би била управлявана от радикални лидери, като Ясер Арафат и неговите съратници. Затова Буш лансира редица допълнителни условия за своята, до този момент безусловна, подкрепа за формирането на палестинска държавност: „Днес палестинските власти поощряват тероризма, а не се борят с него. Това е съвършено неприемливо и САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. Това, допълни американския президент, изисква избирането на „нови лидери”, които да пристъпят към създаването на „съвършено нови политически и икономически институции, основаващи се на демокрацията и пазарната икономика, и предприемат реални мерки за борба с терора”.

И тъй като Буш призна, че палестинците са просто „пешки в близкоизточния конфликт” – очевидно, имайки предвид войната, която арабско-мюсюлманския свят водеше против Израел „в продължение на десетилетия” – той разпростря своите искания и върху цялата арабско-мюсюлманска общност: „Казах и преди, че в борбата с тероризма останалите държави могат да бъдат или само с нас, или само против нас. За да бъдат на страната на мира, те следва да предприемат конкретни действия. Всеки лидер, действително предан на каузата на мира, трябва веднъж завинаги да се откаже от всякакви подстрекателства към насилие в официалните медии и публично да осъди действията на терористите-самоубийци. Всяка държава, реално стремяща се към постигането на мир, следва да изгради прегради пред потоците от пари, оръжие и бойци, насочвани от терористичните групировки, борещи се за унищожаването на Израел, включително Хамас, Ислямски джихад, или Хизбула. Всяка държава, подкрепяща мира, трябва да блокира снабдяването на тези групировки от Иран и да се обяви против такива, подкрепящи тероризма държави, като Ирак. Що се отнася до Сирия, тя следва да избере правилната страна във войната с терора, като закрие лагерите за подготовка на терористи и изгони от територията си всички терористични организации”.


Формулирайки достатъчно ясно тези важни условия, Буш отстрани противоречията между осъществяването на войната с терора в „Големия Близък изток” и подкрепата за създаването на ръководена от радикални елементи и хора, свързани с тероризма, Палестинска държава в региона. Така, след ликвидирането на въпросните противоречия и отстраняването на обусловената от тях неустойчивост чрез добавянето на още един – четвърти стълб в основата и, доктрината Буш придоби необходимата твърдост, логическа последователност и завършеност.

Ако анализираме следващите речи на президента, както и заявленията му на различни пресконференции и други официални мероприятия, ще ни стане ясно, че няма никакви признаци за това, че днес Джордж Буш-младши се придържа по-малко, отколкото в началото, към четирите основни постулати на собствената си доктрина.

Илюстрация за това е речта на президента, произнесена при встъпването му в неговия втори мандат на 23 януари 2005, в която той (напук на прогнозите на повечето анализатори, че вероятно ще отстъпи от тях) демонстративно потвърди верността към принципите на доктрината, носеща неговото име, при това още по красноречиво, твърдо и недвусмислено, отколкото в предишните си изказвания.

За отказа от моралния релативизъм: „Ще продължим настойчиво да разясняваме, пред какъв избор са изправени всички държави и техните политици – това е моралният избор между потисничеството, което винаги е несправедливо, и свободата, която е винаги права, защото тя е вечната надежда на човечеството”.

За новата концепция за тероризма и политическите причини за атаката от 11 септември: „Америка осъзна своята уязвимост и видя нейните най-дълбоки корени. Докато цели региони на планетата остават под гнета на тиранични режими, изповядващи ненавист и оправдаващи убийствата – насилието непрекъснато ще нараства, придобивайки все по-разрушителна сила, то ще преодолява и най-защитените граници, превръщайки се в смъртоносна заплаха”.

За разпространението на демокрацията и реакцията срещу тероризма: „В историята има само една сила, която може да сломи проявите на ненавист и злоба, да разобличи претенциите на тираните и да възнагради надеждите на достойните и толерантните и тази сила е човешката свобода. Жизнените интереси на Америка и нашата вяра днес се свеждат до едно нещо – борбата за свобода. Затова политиката на САЩ трябва да подкрепя демократичните движения и институции във всяка страна и във всяка култура”.

За характера и продължителността на войната, която бе обявена на Америка на 11 септември и за значението на победата в нея: „Това не е цел, която може да се постигне само със силата на оръжието, макар че ние действително ще защитаваме с оръжие и себе си, и своите приятели, ако възникне необходимост. Великата цел да се сложи край на тиранията е постижима само ако за това се концентрират усилията на цели поколения”.

За решимостта да се прибегне към превантивни действия: „Най-големият ми дълг е да защитя тази държава и този народ срещу възможни нападения и очертаващи се заплахи”.

Цитираните пасажи от различни изказвания на президента са убедителен отговор на твърденията, че Буш е готов да са откаже от първите три стълба на своята доктрина. Как стои въпросът с четвъртия? Тъй като речта на президента при поемането на втория му мандат бе формулирана в най-абстрактни категории, в нея въобще не се споменаваха Израел и палестинците (впрочем там не бяха споменати и Ирак и Афганистан). Но само две седмици преди да я произнесе, Буш вече бе дал да се разбере, че и четвъртият стълб в доктрината му също твърдо стои на мястото си. Това той направи по време на предизборното си посещение в Канада, където отново декларира, че подкрепата за създаването на Палестинска държава е възможна, само след като палестинците се откажат от терора и стартират демократични реформи: „Постигането на мира в Светите земи не опира до оказването на натиск върху едната или другата страна по въпроса за конфигурацията на границата или кибуците на еврейските заселници. Подобен подход вече бе използван в миналото и не доведе до успех. Когато преговаряме за мир, трябва да сме наясно със същността на проблема и това е необходимостта от изграждането на демокрация в Палестина”.

Днес, през 2006, вече е очевидно, че президентът не е пропуснал нито една възможност да потвърди недвусмислено привързаността си към доктрината, носеща неговото име. В такъв случай, на какво се опират безбройните критики към Буш, че дори и самият той вече не вярва в правилността и жизнеспособността на своята доктрина?

Ярък пример за подобна критика е получилата широк резонанс редакционна статия на списание Time , „Краят на каубойската дипломация” (от 17 юни 2006), в която се твърди, че първият показател за промените, уж станали в ума и сърцето на Буш, е „смекчаването на тона” в неговите последни изказвания. Като доказателство се посочва съвместната пресконференция на президента с британския премиер Блеър, по време на която „Буш се отказа от реториката в стил Дивия Запад относно необходимостта враговете на Америка да бъдат заловени „живи или мъртви”, признавайки, че в някои части на света те са били неправилно изтълкувани”. Не по-малко показателна, според списанието, е „реакцията на президента на проведените от Северна Корея ядрени изпитания. Според старата доктрина Буш, предизвикателното поведение на диктатори като Ким Чен Ир напълно заслужават да бъдат наказани с ответни наказателни мерки от Америка, или поне с една по-рязка реторика. Вместо това, Белият дом се задоволи със заявление за необходимостта от „многостранен подход към проблема”. След това Т ime цитира известен експерт от Принстън, обясняващ тази предполагаема промяна с „краха на доктрината Буш”.

Проблемът на този и други подобни анализи е, че те се базират на фалшивата предпоставка за доктрината Буш и нейния автор. Тук още веднъж ще повторя, че „едностранната визия за американската сила и формите на използването и”, която въпросните анализи определят като „крайъгълния камък” на доктрината, всъщност въобще не присъстват в нея. Нито в една реч, в която се излагат идеите на президента по този въпрос, нито пряко, нито косвено, не се говори, че доктрината предписва да се действа едностранно или, че забранява на Америка да си търси съюзници в борбата с терора. Още по-малко оправдано е твърдението на Time , „че САЩ могат да провеждат толкова амбициозна стратегия, като прекрояването на Близкия изток... без каквото и да било международно легитимиране и сътрудничество с останалите страни, които биха я подкрепили”.

На практика, нещата стоят другояче. Ще цитирам предишната Стратегия за националната сигурност на САЩ от 2002, в която може да се види по-нататъшното задълбочаване на постановките, лансирани в речите на президента след 11 септември: „Ние се ръководим и от убеждението, че нито една държава не може да изгради сама един по-сигурен и по-благоустроен свят. Съюзите и международните институции могат да умножат силите на държавите, привързани към свободата. САЩ са привърженици на тясното сътрудничество с подобни устойчиви и авторитетни институции, като ООН, Световната търговска организация (СТО), Организацията на американскитя държави (ОАД) и НАТО, също както и с други дълговременни съюзи и алианси. Новите коалиции на хората с добра воля ще поправят недостатъците на съществуващите международни институции. Във всеки случай, трябва много сериозно да се отнасяме към международните си задължения. Държавата не бива да ги поема само символично, разчитайки единствено на възможните изгоди, без да възнамерява строго да следва техните дух и форма”.

И отново:

„САЩ няма да могат да постигнат някакви що-годе сериозни промени към по-добро в света без тясното сътрудничество със своите съюзници и приятели в Канада и Европа. В същото време Старият континент е люлка и база на двете най-мощни и влиятелни международни институции в света: НАТО, която от основаването си бе опора на трансатлантическата и вътрешноевропейската сигурност, и Европейския съюз (ЕС) - нашият незаменим външнотърговски партньор”.

Така беше още в началото, когато, според критиците на Буш, „каубойската дипломация” бе в разгара си, така бе две години по-късно, през януари 2004, президентът заяви в годишното обръщение към Конгреса и нацията, че: „Когато дискутираме нещо вътре в страната, не можем да игнорираме жизнено важния принос за каузата на мира на нашите международни партньори или пък да недооценяваме понесените от тях жертви. От самото начало Америка се стремеше да получи международна подкрепа за своите операции в Афганистан и Ирак и ние действително я получихме”.

Същите идеи бяха изказани от Буш и година по-късно, при встъпването му във втория президентски мандат: „Всички съюзници на САЩ могат да са уверени, че ние ценим приятелството им, разчитаме на техните съвети и зависим от помощта им”. В същото време обаче, той предупреди, че: „Нека не забравяме, че има определена разлика: едно е да оглавиш коалиция от много държави и съвсем друго – да отстъпиш пред възраженията на няколко страни. Американците никога няма да искат разрешение за да защитят сигурността на страната си”.

В един по-здрав политически климат подобно предупреждение би било възприето като нещо нормално. Защото, кой би могъл сериозно да вярва, че някоя държава, още повече толкова могъща като САЩ, може да предаде на други страни, действащи по своя инициатива или с мандат на ООН, правото да решават, какво тя самата следва да направи (или да не направи) за да гарантира собствената си сигурност? В конкретния случай, това би означавало да се отстъпи пред желанията на Франция и Германия и пред Съвета за сигурност на ООН. Повтарям: безумието на подобен курс би било очевидно при един по-здравословен политически климат. Но, след като споменатата по-горе редакционна статия на Time , показва, че това всъщност съвсем не е чак толкова очевидно, ето как коментира този въпрос Питър Уенър от президентската администрация: „Дали страната ни може да си позволи да бъде парализирана, ако не получи подкрепа от Съвета за сигурност? Колко държави трябва да подкрепят една или друга акция на Америка, за да се сметне тя за достатъчно оправдана и легитимна? Десет? Петнайсет? Или пък сто и петдесет? И какво ще стане, ако някоя държава – възможно, водена от нечисти помисли, ако не и от чисто корупционни мотиви, прави всичко възможно за да не допусне осъществяването на въпросната акция?”. Добри въпроси, особено първият и последният. Ще рискувам да изразя убеждението си, че обвинението в „едностранни действия” (както и съпътстващото го обвинение в „стремеж към разпалване на война”), всъщност прикрива опитите на едни или други държави (в конкретния случай Франция и Германия и тяхното лоби в самите САЩ) да вържат ръцете и краката на американския Гъливер. Всъщност, Буш трудно може да бъде заподозрян в „стремеж към разпалване на война” и готовност „да използва въоръжена сила при първия удобен случай”, след като изгуби цели осем месеца в дипломатически маневри с надеждата да получи одобрение за възможното използване на сила срещу Саддам Хюсеин и след като нееднократно се обръщаше към Съвета за сигурност с молба да реагира на наглото пренебрежение, с което иракският тиранин отказваше да изпълни неговите собствени резолюции. Едва след като безсмислието на тези молби стана съвършено очевидно, Буш реши да прибегне до военната сила. Макар че дори и тогава, той не действаше едностранно: освен Великобритания, към „коалицията на добра воля” се присъединиха още 49 държави. С две думи, фактът, че впоследствие президентът многократно споменаваше за необходимостта от дипломатичен подход и многостранни преговори, няма никакво отношение към въпроса, дали доктрината Буш действително е вече мъртва, тъй като в нея още от самото начало не се отхвърляше нито дипломацията, нито многостранното сътрудничество. Що се отнася до ядрените амбиции на Северна Корея и Иран, в тези случаи американската администрация избра за свой основен инструмент (отново без все още да е ясно за добро, или за лошо, но във всеки случай още по време на т.нар. „каубойски период” на Буш) многостранните дипломатически усилия.

За разлика от необосновано приписваният на американския президент принципиален „унилатерализъм” (т.е. едностранен подход в международните отношения – б.р.) , правото на превантивен удар е съвсем реален, а не митичен, „крайъгълен камък” на доктрината Буш. Това право, според анализаторите на Time , е било дискредитирано от „действията на САЩ в Ирак”, които са се оказали „не само първата, но и последната лаборатория на превантивната война”. Дали е така, или не, ще стане ясно през следващите две години (т.е. 2007 и 2008), но днес липсваят всякакви признаци, че президентът Буш е променил мнението си за превантивните действия като последен ресурс за предотвратяване на очертаващата се заплаха. Ако той действително се е отказал от тази си идея, защо така упорито отказва да го признае по отношение на Иран например, заявявайки, че спрямо тази страна „всички възможности за действие остават открити”?


По същия начин стоят нещата и с третия стълб на доктрината Буш (т.е. онзи, който аз самият по-горе определих като „първи”). Според противниците на президента, „целта да бъде разпространена демокрацията, като средство за защита от тероризма”, също е била ерозирана, макар и не толкова от развоя на събитията в Ирак, колкото от „сложността на международната обстановка”. В резултат, уж се е очертало „очевидно отслабване в привързаността на американската администрация към идеалите на свободата и съответния план за действие”. Като пример, списание Time дава неспособността на Белия дом да окаже необходимия натиск върху Египет, Русия и Китай за укрепването на демократичните институции в тези страни, както и факта, че редица избори, спонсорирани от Вашингтон „доведоха на власт правителства, които повече, а не по-малко, съчувстват на екстремизма”.

Каквото и да ни демонстрират цитираните по-горе конкретни случаи, трудно е да се повярва, че Буш действително е загубил вяра в тези идеали и е готов да отстъпи от тях, имайки предвид колко убедително декларира при поемането на втория си мандат, преди почти две години, че: „В сферата на външната политика страната ни преследва дългосрочна историческа цел: ние се стремим да сложим края на тиранията в света. Мнозина се отнасят скептично към тази цел, определяйки я като неосъществима и идеалистична. На практика обаче, от постигането и зависи бъдещето на Америка. На 11 септември разбрахме, че проблемите, появили се в една зле функционираща и репресивна държава, разположена на седем хиляди мили от САЩ, могат да донесат в страната ни смърт и разрушение. Диктатурите приютяват терористите, подхранват омразата и радикализма и се стремят към притежаването на оръжия за масово поразяване. Демокрацията обаче, позволява тази омраза да бъде заменена от надеждата, уважението към правата на гражданите и съседите и дава възможност все нови и нови хора да се присъединят към борбата с тероризма”.

Всичко това отново ни връща към четвъртия стълб на доктрината Буш и нейната визия, че конфликтът между Израел и палестинците се вписва в по-широката картина на войната с ислямисткия тероризъм. Противниците на президента виждат в уж промененото отношение на Буш към този проблем едва ли не основното доказателство за „очевидното отслабване на привързаността на администрацията към идеалите на свободата и плановете за нейното налагане”. Има се предвид, че Буш реагира на победата на Хамас (групировка, която САЩ причисляват към терористичните организации), с въвеждането на „международна забрана за оказване на помощ на демократично избраното палестинско правителство”. Всъщност, това говори по-скоро за обратното – т.е., Буш остава верен на обещанието си, че „САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. То доказва също, неверността на твърдението, че президентът „опростенчески” тълкува изборите като алфа и омега на демократизацията и уж смята, че партията, удържала победа на свободно проведени избори, даже и само заради това може да претендира за американска подкрепа, пък дори и ако е свързана с тероризма. Както отбеляза самият Буш в обръщението си към Конгреса и американската нация през 2006: „Единственият начин да бъдат разгромени терористите е да бъде ерозиран техният мракобеснически мироглед, основан на омразата и страха, предлагайки като привлекателна алтернатива политическата свобода и мирната еволюция. Затова САЩ подкрепят демократичните реформи в целия Голям Близък изток. В това отношение изборите са от жизнено значение, но те са само началото. Изграждането на демокрацията изисква уважаване на закона, защита на малцинствата и силни, отговорни институции, по-устойчиви и дълготрайни, отколкото избирателната комисия, успяла да проведе само едни избори”.

В статията си „Краят на революцията на Буш”, публикувана в списание Foreign Affairs през август 2006, Филип Гордън от Института Брукинг поне признава, че „президентът и по-голямата част от екипа му все още се придържат към основните постановки на доктрината Буш”. Гордън обаче (както може и да се очаква от представител на стария външнополитически истъблишмънт на Америка, публикувал статията си в списание, което е традиционния орган на Съвета по външна политика), твърди, че „бюджетните, политическите и дипломатическите реалности, които първият екип на Буш се опитваше да игнорира, вече оказват своето влияние”. В резултат от което, според него, настъпва „краят на революцията на Буш”, и „връщане към реализма”, към което същият този стар външнополитически истъблишмънт призоваваше през всичките години след 11 септември.

Опитвайки се да докаже твърдението си, Гордън изрежда всички т.нар. „провали”, породени от стремежа на Буш „да промени външната политика на САЩ”: неуспехът в Ирак, „спадът на легитимността и популярността на Съединените щати в чужбина” и все по-ниската политическа подкрепа в самата Америка. Той смята, че сблъсквайки се с всички тези проблеми, Буш просто не е имал никакъв друг избор, освен да възприеме един много по-умерен тон и стил и да се върне („по-добре късно, отколкото никога”) към традиционната дипломация, към която в миналото не криеше презрението си. Според Гордън, пример за този “нов стар подход” е позицията на американската администрация по проблемите със Северна Корея и Иран. За разлика от почти всичките си колеги от външнополитическия истъблишмънт, които предпочитат просто да игнорират успехите, постигнати, прилагайки доктрината Буш, той признава някои от тях, включително “успешното провеждане на изборите в Ирак и Афганистан, революцията в Ливан и последвалото изтегляне на сирийските войски от страната, ядреното разоръжаване на Либия и стъпките към демократизация в останалите региони на планетата”. В същото време обаче, Гордън не крие опасенията си, че тези успехи “могат да вдъхнат нови сили в идеята, че САЩ действително могат да променят света, предоставяйки още аргументи на онези, които вярват, че Буш не бива да се колебае в налагането на своята доктрина”.

С други думи, излиза, че е по-добре САЩ да претърпят поражение, отколкото доктрината Буш отново да възкръсне за да постигне амбициозната си цел – да направи Близкия изток безопасен за Америка, като го накара да приеме демокрацията.

Към малко по-различни позиции се придържат Чарлз Купчан и Рей Текей, които също са тясно свързани със Съвета по външна политика и с някои други бастиони на стария външнополитически истъблишмънт на Америка.. Според тях, доктрината Буш, макар и намираща се “на смъртно легло”, все още разполага с достатъчно енергия за да поеме отговорността за войната, избухнала през лятото на 2006 между Израел и ислямистите от Хамас и Хизбула. Като истински либерали-интернационалисти, Купчън и Текей все пак са принудени да признаят, че администрацията на Буш, вероятно, действително се е ръководела от искрени и добри намерения, опитвайки се да постигне “умиротворяване на Близкия изток, посредством икономическата и политическа либерализация на региона”. Те обаче са убедени, че “нейните идеологически амбиции и политическа некомпетентност са довели до възпламеняването на Близкия изток”. Ако Буш “не се бе отказал от дипломатическите усилия в духа на Клинтън” и ако неговата администрация активно се бе заела с “мирния процес”, тя щеше “да даде възможност крехките кълнове на помирението, поддържащи нестабилния мир в този взривоопасен регион, да укрепнат”.

Подобна критика звучи странно имайки предвид, че за всички (освен за споменатите по-горе представители на традиционния външнополитически истъблишмънт) е ясно, колко струваха въпросните “кълнове на помирението” и до какво доведе “мирният процес” – не до мир между Израел и палестинците (пък макар и нестабилен), а до продължаващ вече доста години палестински терор и, в крайна сметка, до т.нар. втора интифада. Нещо повече, както посочва Джейкъб Вайсбърг в статията си “Не стоварвайте всичко върху Буш”, администрацията на президента “не е пропуснала нито една реално съществуваща възможност за постигането на мирно урегулиране”. Според Вайсбърг, “ако САЩ се бяха придържали към по-малко конфронтационна реторика, а Кондолиза Райс се бе заела с т.нар. “совалкова дипломация” а'ла Кисинджър, това не би довело до по-добри резултати”, отколкото провежданата от Буш политика на отказ от преговори с т.нар. “държави-парии” (като Палестинската автономия, Сирия, или Иран), които бяха истинските виновници за провокирането на войната между Израел и ислямските фашисти от Хамас и Хизбула”.

Трудно може да се разбере, как желанието Америка да претърпи поражение е могло да възникне в главата и сърцето на такъв известен консерватор-традиционалист, като Джордж Уил (макар че едва ли е странно, че към същата позиция се придържат редица “палеоконсерватори”, като Патрик Бюкенън например). Според Уил, американската администрация “днес получава урок, който всеки истински консерватор би трябвало да усвои още преди да постъпи на държавна служба, и той е свързан с осъзнаването на ограничените възможности на силата да подчини неорганизирания свят”. В същото време, той се опасява, че доктрината Буш е запазила достатъчно жизнена енергия за да продължи да тласка Америка в погрешната посока. . Затова Уил, напук на „общото мнение”, не вижда във възхода на Кондолиза Райс, един от главните индикатори за отстъплението на сегашната администрация от доктрината Буш. Напротив, той критикува самата Райс, че сляпо следва тази доктрина, защото това е довело да сегашния хаос в Близкия изток и, че се самозаблуждава, разчитайки, че демократизацията може да се използва като универсално лекарство срещу отровата на тероризма.

В това отношение позицията на Уил опасно се сближава с тази на политици като Брент Скаукрофт, бившият съветник по националната сигурност на президента Буш-старши (който е убеден противник на Израел). Преди няколко месеца, спорейки с някогашното си протеже Кондолиза Райс, Скаукрофт направи язвително сравнение между хаоса, създаден от нейния сегашен шеф – президента Буш-младши, и петдесетте години мир, осигурени на Америка от предишната дипломация. Макар че лично аз силно се съмнявам, дали Джордж Уил би определил като „мирен” един период, ознаменуван, като минимум, поне от двайсетина войни, той, въпреки това, също оспорва тезата на Райс, че „стабилността” в Близкия изток през всичките тези години е била „фалшива”. Що се отнася до демократизацията, то и по този въпрос позицията на Уил е сходна с тази на Скаукрофт, според който „не е възможно с едно движение да бъдат зачеркнати хиляди години история”. Затова бих отговорил на Уил, по същия начин, по който навремето отговорих и на Скаукрофт: „Деспотичните режими в региона не са създадени нито от Аллах, нито от неговия пророк Мохамед. Всички те бяха създадени след Първата световна война, т.е. преди по-малко от век, от Великобритания и Франция. И отчитайки този факт, не виждам нищо утопично в идеята, че подобни режими са като растения с плитки корени, посадени при това от две външни сили и могат да да бъдат ликвидирани с помощта на друга западна сила, която да ги замени с държави, притежаващи по-ефективна политическа система. И тъкмо това се случва пред очите ни в Ирак”.

Очевидно е обаче, че подобен отговор не би убедил Уйлям Бъкли-младши - друг виден консерватор-традиционалист, който след доста дълги колебания също реши да скъса решително с доктрината Буш. А причината да мисля така е, че в основата на това решение не е толкова конфликтът между „политическия ригоризъм” на президента и добрите стари консервативни принципи, а фактът, че самият Бъкли в крайна сметка е стигнал до извода, че доктрината Буш не е могла да издържи изпитанието на иракската война.. Разбира се, то се дължи и на други предполагаеми провали, оттоворността за които, според него, също пада върху тази доктрина. Бъкли освен това подчертава пагубната (и уж противоречаща на консервативните идеали) роля, която е изиграл във формирането на политиката на сегашния президент евангелизмът с неговите „универсалистки претенции”. Все пак, струва ми се, че ако нещата в Ирак се бяха развили по друг начин, Бъкли едва ли би твърдял, че доктрината Буш се е провалила и на всички други „фронтове”.

Аз самият съм силно озадачен от широко разпространената представа, че доктрината Буш „без съмнение не издържа иракското изпитание”. В края на краищата, Ирак беше освободен от властта на един от най-зловещите тирани в Близкия изток, в страната на три пъти бяха проведени избори, бе създадена и приета една съвсем прилична конституция. Освен това, днес иракчаните разполагат със свобода, за каквато преди не можеха и да мечтаят. Защо всичко това следва да се определя като провал и поражение? По каква странна логика ни се предлага да смятаме за провал обстоятелството, че силите, противопоставящи се на демокрацията, се сражават с нея на живот и смърт?

Разбира се, по-логично би било ужасяващото насилие в Ирак, което вършат терористите от т.нар. сили за съпротива, да се тълкува по тъкмо противоположния начин: в смисъл, че то е следствие от прекалено силния тласък по посока към демократизация на страната. Ако всички елементи от тази взривоопасна смес, включваща безмилостни сунити-баасисти и отмъстителни командоси-шиити, заедно с техните съюзници в иракското правителство, смятат, че демократизацията вече се е провалила, защо продължават да водят толкова кървава и ожесточена кампания срещу нея? И, ако демократизацията в Ирак не заплашва останалите деспотични режими в региона, защо те продължават да изпращат там джихадисти и да оказват материална подкрепа на „въстаниците”?

Може би сектантите-убийци и техните чуждестранни покровители се опитват не толкова да унищожат самия демократичен проект, колкото да попречат на създаването на един нов Ирак, обединен в рамката на гъвкавата федерална система, предвидена в приетата през миналата година конституция? Може би сунитската „съпротива” не иска да допусне шиитското мнозинство да получи политическа доминация? А може би шиитската милиция е по-загрижена да отмъсти за неотдавнашните зверства на терористите-сунити (без да споменавам жестокото потисничество, на което бе подложена тази общност по времето на Саддам Хюсеин)? Може би всичко това ще доведе до разпадането на страната на три отделни образувания, с напълно независим Кюрдистан на север, сунитска държава в Багдад и околностите му и шиитска – в южните части на Ирак?

Израелският политически анализатор Шломо Авиери и някогашният посланик на Клинтън в Хърватска Питър Гълбрайт, отдавна твърдят, че подобен изход е най-доброто, на което би могло да се разчита, както и, че при всички случаи представата за Ирак, обединен под егидата на демократичната система, е просто мираж. От подобен мрачен анализ следва, че САЩ биха постъпили по-умно, ако бяха се отказали окончателно от доктрината Буш, примирявайки се с разделянето на страната, като по-добрата алтернатива, в сравнение с пълния хаос и пълномащабната гражданска война.

Тази позиция (чиито последен вариант, лансиран от Гълбрайт, беше одобрен като „втория най-приемлив” от редица разочаровали се от Буш неоконсерватори, начело с Дейвид Фрум) крие в себе си всички онези капани, които са характерни за всеки „реалистичен” вариант, признаващ необходимостта да се примирим с безнадеждната ситуация, създала се в Ирак. Но, както се случва на практика и с други, на пръв поглед „трезви и реалистични” подходи, осъществяването му би довело само до появата на нови, неразрешими проблеми. А още по-лошото е, че неговата осъществимост зависи от отказа да се реализират другите възможности, имащи шанс да се материализират, благодарение стремежа на обикновените иракчани за нещо друго и много по-добро. Съвсем наскоро можахме да видим поредната ярка проява на тези стремежи в тълпите от милиони иракчани, дошли да гласуват, напук на всички опасности. Сега, поради факта, че противниците на въпросните стремежи вътре в Ирак, както и чуждестранните им покровители, водят битка на живот и смърт за да не им дадат никакъв шанс, някои се опитват да ни внушат, че Америка няма защо да подкрепя една изгубена кауза. В тази връзка си струва да си припомним, как навремето и Джордж Буш-старши призова иракските шиити да възстанат срещу Саддам Хюсеин в края на Първата война в Залива, но след това предпочете да не се намесва, докато хиляди бунтовници бяха ликвидирани от безмилостния иракски деспот, оставен на власт от същите тези американски „реалисти”.


Отчитайки, че сред импулсите за формулирането на доктрината Буш, не на последно място, бе и отказът от „реализма” на Буш-старши (който на практика се оказа съвършено нереалистичен), можем да предположим, че сегашният президент едва ли е склонен да наруши обещанията, които той самият даде на иракския народ. И тъй като мнозинството граждани на тази страна (и сунити, и шиити) отлично разбират, че животът им буквално зависи от това, дали новата система ще заработи, те са силно заинтересовани от пълното поражение на силите на злото, пречещи им да изградят достоен живот за себе си и своите деца.

За разлика от Уил или Бъкли, моите съмишленици-неоконсерватори (с известни изключения, като например Дейвид Фрум) все още възлагат големи надежди на доктрината Буш. Мнозина от тях обаче (като броят им постоянно нараства) също са склонни да мислят, че тази доктрина може да бъде провалена – и то не от суровите реалности в Близкия изток, нито от вътрешните и концептуални противоречия, не дори и от многобройните и врагове в страната и чужбина, а по-скоро от това, че самият президент Буш може да се откаже от нея, виждайки колко трудно върви практическата и реализация. Предлагайки използването на все по-агресивни и силнодействащи средства, неоконсерваторите-максималисти все повече се откъсват от консервативната общност на Америка и от тях се отричат дори доскорошните им приятели и съратници, като Джордж Уил например. Днес той е склонен да мисли, че неоконсерватизмът е „своеобразен радикализъм, носещ скандално неточно название”.

Уил критикува особено яростно лансираната през юли 2006 от редактора на Weekly Standard Уйлям Кристъл теза за необходимостта от незабавна военна акция срещу Иран. Редица видни американски неоконсерватори, включително Майкъл Ледийн от American Enterprise Institute , по ред съображения, се обявяват против подобен курс към конфронтация с Техеран не по-малко твърдо, отколкото и самият Уил. Те обаче не са съгласни с него (още повече, че в това отношение той плътно стои на позициите на стария външнополитически истъблишмънт), че трябва просто да се примирим с факта, че иранците ще разполагат с ядрено оръжие. В тази връзка, Ели Лейк отбелязва, че: „Мнозина от нас дълго хранеха надеждата, че подкрепата за иранската опозиция, може да бъде алтернатива на войната с Иран и затова бяха силно смутени от убедителните аргументи, че евентуални бомбардировки на иранските ядрени обекти, биха обезсмислили всички усилия на персийските демократи да свалят клерикалите от власт. Но нека не се опитваме да прикриваме факта, че Иран води война срещу Америка и Израел. Ако някой смята, че с иранците може да се преговаря и след като страната им се сдобие с ядрено оръжие, нека обясни, как можем да се доверяваме на режим, който с такава предизвикателна наглост поощрява насилието на бойните си групи, каквато е Хизбула например?”.

Освен това, силната заинтересованост на тази група неоконсерватори от демократизирането на целия Близък изток, също бива критикувана от хора като Уил, заради нейния радикализъм и „откъснатост от реалността”. В тази връзка привържениците на доктрината Буш трябва да отговорят на още едно обвинение, което Уил отправя, този път директно към Кондолиза Райс: „Американската интервенция бе замислена заради демократизацията на Ирак, който след това трябваше да разпространи тази благородна инициатива в целия регион... Само че изборите превърнаха Хамас в управляваща партия в Палестинската автономия, пак те направиха Хизбула фракция в ливанския парламент, което пък и дава възможност да действа като държава в държавата. И, като предвестник на бъдеща трагедия, на миналогодишните избори Мюсюлманските братя спечелиха 19% от местата в парламента на Египет”.

Вижте обаче, как реагира на този аргумент иранският анализатор (и политически емигрант) Амир Тахери: „Обезкуражени от победата на Хамас на изборите в Палестина и високите резултати, демонстрирани от Мюсюлманските братя в Египет, някои се съмняват в смисъла на борбата за демократични избори в мюсюлманския свят. Макар че, само по себе си, провеждането на избори има дълбок смисъл: то е очевидно признание на факта, че принципна основа за легитимността на властта е волята на народа, свободно изразена чрез пуснатите в урните бюлетини. В благоустроените демокрации, това отдавна не впечатлява никого, но за арабската общественост, това е революционна идея”.

Струва си да се вслушаме и в свидетелството на Фуад Аджами от Института Джон Хопкинс, още повече, че този човек е роден и израстнал в Ливан, да не говорим, че е голям учен и специалист по близкоизточна история. Според него: „макар че изборите не са панацея, те все пак успяха да разрушат пакта с арабската тирания”.

Що се отнася до Иран, неоконсерваторите, обявяващи се против евентуални военни действия и в същото време не виждащи възможност за провеждането там на относително свободни избори, възлагат всичките си надежди на военен преврат, който да свали аятоласите и наложи по-демократичен режим страната. При това, те са убедени, че основната причина такъв преврат все още да не е извършен е Белият дом, който не прави всичко по силите си за да помогне на демократичната иранска опозиция, и това, според тях, е пряко предателство към доктрината Буш.

На тази основа Ричард Пърл, един от най-влиятелните американски неоконсерватори, яростно атакува президента (в чиято администрация той ръководеше в миналото консултативния комитет по отбраната). В статията си „Защо Буш си затваря очите за Иран?”, публикувана във Washington Post , Пърл обвинява Буш, че е „решил да предприеме срамно отстъпление”, поддавайки се на натиска на Държавния департамент (и лично на Кондолиза Райс), който настоява Америка да се съгласи на преки преговори за иранската ядрена програма”. По този начин, твърди Пърл, президентът е предал обещанията, съдържащи се в собствената му доктрина, и е разсеял надеждите, които неговите „възвишени речи” са събудили навремето у младите, демократично настроени, ирански дисиденти.

Редица видни неоконсерватори пък насочват вниманието си върху други предполагаеми „предателства” на президента. Така, в коментарната си колонка в Los Angelos Times , Макс Бут определя американската политика спрямо Египет като най-яркия пример за „обезсмислянето, от страна на президента Буш, на програмата на налагане на демокрацията”. На свой ред Джошуа Моравчик, от American Enterprise Institute , в статията си „Политиката на налагане на демокрацията се провали” ( Washington Post ), също подчертава „горчивото разочарование, изпитано от египетските демократи, след като администрацията на Буш демонстрира, че губи интереса си към тях”. Разширявайки анализа си извън проблемите с Иран и Египет, редакторът на Middle East Quarterly Майкъл Рубин започва статията си „Битката за демокрацията в Близкия изток се провали” (публикувана във Washington Inquirer ) с редица примери за това, как благодарение на доктрината Буш, „демокрацията успя да пусне корени в една дълго време необработвана и смятана за неплодородна почва”, но в същото време подчертава, че „поради промяната в курса на президента”, демократично настроените дисиденти от Близкия изток, навремето обнадеждени от призива на Буш „да бъдат открити и подкрепени зародишите на демократичните движения в региона”, сега са лишени от трибуна и възможности за изява и отново биват подлагани на репресии, в резултат от което „американските съюзници, които преди разчитаха на реформите, днес вече не вярват в нищо”.

Според друга група неоконсерватори, подобни процеси са характерни не само за

Близкия изток: те смятат, че вместо да продължи борбата си за „ликвидиране на тиранията в съвременния свят”, Белият дом неочаквано се е отказал от този стълб на доктрината Буш, като вместо това е започнал да провежда политика на „подмазване на авторитарните режими”, давайки за пример Русия и Китай. За тях поведението на САЩ към Северна Корея е силен аргумент в полза на твърдението, че от доктрината постепенно е отстранен и нейният трети стълб –т.е. необходимостта от нанасянето на превантивни удари срещу очертаващите се сериозни заплахи. Така, Никълъс Ейбърстед, известен неоконсерватор и специалист по корейската проблематика, твърди, че политиката на Буш спрямо режима на Ким Чен Ир е по-лоша, отколкото дори тази на Клинтън: „След като очевидно не гори от желание да предприеме конкретни стъпки във връзка с ядреното предизвикателство на Пхенян и е лишена от възможността да координира адекватен отговор, привличайки американските съюзници и някои други държави, администрацията на Буш реагира на севернокорейските ядрени провокации с призиви за допълнителни дипломатически усилия”.

В едно, дадено наскоро интервю, Кенет Ейдълман - друг убеден привърженик на доктрината Буш, сипе по Белия дом огън и жупел, обявявайки, че дните на самата доктрина са вече преброени и определяйки поведението на американската администрация към Северна Корея и Иран като „тържество на тероризма”.

Консенсусът, който напоследък се очертава сред американския политически елит, по отношение на доктрината Буш, се характеризира с две доста необичайни черти. Едната е свързана с убеждението, че тя е вече почти (ако не и напълно) мъртва, към което се придържат почти всички, независимо от мястото им в идеологическия спектър - както критици, така и привърженици на сегашния президент: реалисти, либерали-интернационалисти, консерватори-традиционалисти, палеоконсерватори и неоконсерватори. Другата пък касае факта, че единствената група, отказваща да се присъедини към този безпрецедентно широк консенсус, са противниците на Буш от лявото (и крайно лявото) крило.

Да вземем за пример, стария враг на президента Фред Каплан, който твърди в лявото интернет-издание Slate , че твърденията за „смъртта на каубойската дипломация” са силно преувеличени” и, че „макар в реториката на Буш да се наблюдава известно смекчаване на тона, реалната му политика едва ли се е променила”. В същото издание, неговият главен редактор Джейкъб Вайсбърг, публикува статия, в която признава, че Буш е изключително последователен в отказа си да контактува с „държавите-парии”. Ако погледнем още по-наляво в политическия спектър, ще попаднем на друг сайт - Mother Jones , където някой си Ехсан Ахрари също отхвърля категорично тезата за смъртта на доктрината Буш.


Няма съмнение, че и Ахрари, и Каплан биха предпочели Буш действително да се бе отказал от своите „опасни” възгледи и да поздравят съратниците си левичари с подобно „знаменателно събитие”. Но най-многото, което биха могли да направят в това отношение е, да признаят, че президентът по-скоро е направил лек завой наляво и не е чак толкова агресивен като преди (Каплан), както и да декларират надеждата си, че твърдостта на Иран и Северна Корея в крайна сметка ще го принудят радикално да промени външнополитическия си курс (Ахрари). Аз самият, макар че нямам навика да се съгласявам по какъвто и да било въпрос с противниците си от левия фланг, в случая трябва да призная, че поне според мен, диагнозата на Фред Каплан, за сегашното състояние на доктрината Буш е по-близка до истината, отколкото мненията, цитирани по-горе, включително тези на собствените ми съратници-неоконсерватори.

Разбира се, Америка е пълна с левичари, според които истинската „ос на злото” включва триото Буш, Чейни и вече подалия оставка Ръмсфелд. Лично аз смятам, че подобни хора заслужават само презрение, както и всички онези, които (независимо, дали го признават, или не) желаят поражението на Америка в Четвъртата световна война. Изцяло подкрепям политиците, настояващи за по-агресивното прилагане на доктрината Буш. Мисля дори, че има известна истина в много от аргументите, използвани като доказателство, че американската външна политика вече не отговаря на целите на доктрината и не изпълнява заложените в нея обещания. Без да отричат, че президентът продължава да се придържа към досегашната си реторика, неговите критици от лагера на консерваторите твърдят обаче, че думите му просто не съвпадат с делата. Сравнявайки едните и другите, те намират хиляди поводи за да обвинят президента, в най-добрия случай, че е смутен и объркан, а в най-лошия – че е предал собствените си цели.

Въпреки това, предполагам, че приятелите ми – неоконсерватори грешат в по-малка степен, отколкото представителите на стария американски външнополитически истъблишмънт, които не просто твърдят, че Буш е отстъпил от собствената си доктрина, но и изпитват искрена радост от това. И все пак, истината е, че и едните, и другите бъркат.

Ще започна с това, че неоконсерваторите, които се отдръпнаха от президента, или са на път да го направят, не вземат предвид нещо много просто: Буш е политик. Но тази проста истина бе замъглена от факта, че президентът често се изявява и като идеолог, или може би следва да се изразя по-точно – като идеалист. Също както и Роналд Рейгън преди него, Джордж Буш-младши може да бъде идеолог за повечето политици (които не вярват почти в нищо и винаги са готови да изтъргуват принципите си за да постигнат своите политически цели), но за идеолозите той очевидно не е един от тях. С други думи, макар че президентът, безспорно, се ръководи от своите идеи и идеали в много по-голяма степен, отколкото мнозинството американски политици, при практическото прилагането на тези идеи и идеали, той все пак е подложен на същия, ограничаващ свободата му на действие, натиск, както и всеки друг политик. Разбира се, Буш може известно време да игнорира този натиск, но така рискува да изгуби политическата подкрепа както в собствената си страна, така и в чужбина. Това пък, на свой ред, означава, че при приемането на важни решения неизбежно следва да се проявява необходимото благоразумие и предпазливост.

Има утописти, за които верността към принципите и идеалите в политиката императивно изключва всяка проява на благоразумие, определяща коя битка следва да се започне в конкретния момент, а коя – да се отложи, докато проблемът не „узрее”. Истинският политик обаче усеща, кога следва да направи пауза и кога да атакува и е наясно, че всеки път ще му се наложи, съобразно обстоятелствата, наново да решава, каква тактика да избере в дадения момент, маневрирайки на конкретния участък на политически „фронт”. Има също и „реалисти”, за които необходимостта да се действа благоразумно е доказателство, че политиката, основана върху определени идеали, е принципно неосъществима и според тях може да доведе само до катастрофа, ако привържениците и се окажат дотолкова наивни, че се опитат да я реализират на практика. Обръщайки внимание върху тези особености на професията на политика, не искам да кажа, че онези измежду нас, които споделят идеите и идеалите на Буш, но не страдат от илюзиите, характерни за утопистите или „реалистите”, не следва да подлагат на съмнение необходимостта да се прояви благоразумие в един, или друг конкретен случай. Настоявам обаче, че ако искаме да сме честни пред самите себе си и да запазим своята интелектуална отговорност, просто сме длъжни да признаем, че Буш вече е осъществил тези идеи и идеали в много по-голяма степен, отколкото изглеждаше възможно, особено отчитайки яростната съпротива от всички посоки, с която решенията му се сблъскваха при своята реализация. Наистина, можем само да се учудваме на политическото умение, което президентът прояви (особено през 2004), когато условията изглеждаха изключително неблагоприятни за практическата реализация на неговата доктрина, предвид неясните перспективи в Ирак, но той все пак успя да мобилизира достатъчно сили в подкрепата на принципите, които съвсем не се споделяха от всички и победи без да му се налага да се отрича от тях по време на втората си избирателна кампания.

Като доказателство, че Буш е направил за практическата реализация на принципите и доктрината си повече, отколкото можеше да се очаква, ще цитирам мнението на двама ценни „свидетели”. Първият е радикалният ливански политик Уалид Джумблат, който винаги е бил настроен крайно антиамерикански и, естествено, бе сред най-яростните противници на интервенцията на САЩ в Ирак. При това, той стигна дотам, че обяви убийството на американски войници от съпротивата за „законно и продиктувано от дълга”. С течение на времето обаче, наблюдавайки промените, осъществяващи се в целия т.нар. Голям Близък изток, Джумблат постепенно промени и собствената си позиция: „Ще се учудите да го чуете от мен, но съм принуден да призная, че процесът на промени в региона стартира именно благодарение на американското нахлуване в Ирак. Бях настроен крайно песимистично за бъдещето на тази страна, но след като видях иракския народ да гласува (през януари 2005), когато разбрах, че осем милиона са дошли в изборните участъци, осъзнах, че това е началото на един нов арабски свят”.

Вторият „свидетел” е египетския активист-демократ Саад Еддин Ибрахим, който също протестира против американската интервенция в Ирак, но по-късно призна, че тя е „размразила Близкия изток, също както и навремето военната експедиция на Наполен от 1798. Изборите в Ирак принудиха теократите и автократите да включат демократизацията в собствения си дневен ред, пък дори и само за да могат по-успешно да се борят срещу нас, реформаторите. Нещата опират до това, че нито Наполеон, нито президентът Буш не биха могли да внесят семената на демокрацията в региона, независимо от желанието им да го подготвят за нея. Но пък и единият, и другият се оказаха нелоши „акушерки” на демократичния процес в Близкия изток”.

В същото време съвсем не съм сигурен, че решенията, предлагани от критиците на Буш – неконсерваторите-максималисти, в един или друг случай, биха били по-правилни и биха довели до по-добри резултати. Но дори и ако това действително е така, неопроверган остава изключително важният факт, че благодарение на доктрината Буш Близкия изток действително беше „размразен”. И даже ако създателят на самата доктрина, по едни или други причини, се окаже неспособен да продължи процеса на политически промени, стартиран благодарение на неговата политика, трябва да признаем, че връщането към старите порядки и методи на управление вече е невъзможно, т.е. пътят назад към онова, което Фауд Аджами определя като „пакт с арабските тирании” е прекъснат завинаги. Освен това, както показа и реакцията на президента Буш на израелското контранастъпление против терористите от Хамас в Газа и Хизбула в Ливан, няма да има и връщане към стария морален (или, поскоро, аморален) еквивалент между действията на Израел, защитаващ правото си на съществуване и действията на силите, опитващи се да го унищожат. С реакцията си на събитията в Ливан Буш даде на света да разбере, че твърдо продължава да се придържа към четвъртия стълб на собствената си доктрина, подчертавайки, че борбата на Израел е още един фронт в глобалната война с тероризма, която аз наричам четвърта световна. Не само с това, но и с открито декларираната констатация, че Хизбула е творение и марионетка на Иран и Сирия, президентът Буш демонстрира, че не е забравил предишните уроци и е наясно, че израелско-палестинският конфликт не може да бъде разбран извън по-широкия контекст на войната, която води арабско-мюсюлманския свят против еврейската държава от момента на нейното възникване, и която цели изтриването и от картата на света.

Всъщност Буш е дотолкова твърд в решимостта си да отстоява четвъртия стълб на своята доктрина, че тъкмо това накара коментаторите от американската левица да обявят, че твърденията за „края на каубойската дипломация” са най-малкото преждевременни. Така, когато по време на юлската конференция в Рим Кондолиза Райс отказа да отстъпи пред европейския натиск, целящ моменталното прекратяване на огъня от страна на Израел, New York Times обяви: „Всички можаха да се убедят, че САЩ се връщат към каубойския подход в международните отношения”. Но дори и това не удовлетвори критиците на президента отдясно. Така, в статията си „На кръстопът”, публикувана в New York Sun , Франк Гъфни от Центъра за политика на сигурност оцени дипломатическите маневри на президентската администрация, целящи да осигурят повече време на Израел за продължаване на военните действия в Ливан, като връщане към „политиката на умиротворяване на ислямо-фашистите”.

Впрочем, президентът често бива обвиняван и, че отказва да разпространи действието на своята доктрина в Русия и Китай, въпреки обещанието си „да сложи край на тиранията в целия свят”. Ще отговоря, че на всички би трябвало да е известно, че фокусът на доктрината Буш е най-вече, върху Близкия изток, а не върху всички авторитарни режими на планетата. Затова, както навремето американците приеха, че в името на победата над нацистка Германия, Америка се нуждае от съюз със СССР, така и днес следва да осъзнаят, че сегашният ни фактически съюз с Пакистан (макар че тази страна е своеобразна „ковачница на ислямския радикализъм”) е необходим за успешното водене на войната с ислямо-фашистите в Близкия изток.

А по отношение на Иран? Ендрю Макарти от Фондацията за защита на демокрацията стига дотам, че възлага отговорността за решението на Техеран да насъска марионетките си от Хизбула срещу Израел върху президента Буш. Според него: „Иран бе силно повлиян от факта, че американците се отдръпнаха от доктрината Буш и се опитаха да умиротворят и умилостивят теократичния режим, напразно надявайки се, че иранците ще се откажат от ядрените си амбиции”.

Разбира се, трудно може да се отрече, че задкулисните контакти на американската администрация с Иран противоречат на една от основните постановки в доктрината, отхвърляща възможността за подобни преговори: „Не можем да защитим Америка и нашите приятели, като просто се надяваме, че нещата ще тръгнат към по-добро. Не можем да вярваме на тираните, тържествено подписващи договорите за неразпространение на ядрените оръжия, а после систематично ги нарушават”. Трябва обаче да си много наивен, за да вярваш, че Буш се е присъединил към европейския подход към Иран, просто защото внезапно е осъзнал, че европейците са прави, и че вече „може да се вярва на думата на тираните”. За разлика от Ричард Пърл, аз самият съм убеден, че президентът и този път е решил да „измине последната дипломатическа миля”, също както навремето загуби толкова време, опитвайки се да получи санкцията на ООН за нахлуването в Ирак. Целта на Буш – както тогава, така и сега – е да демонстрира напразните усилия на дипломацията, когато става дума за Саддам Хюсеин или иранските аятоласи и да демонстрира, че в подобни случаи единствената алтернатива е силовото решение.

Робърт Кейгън – един от неоконсерваторите, които все още не са се отрекли от Буш, правилно посочва, че тези преговори са необходими „за да се даде шанс на напразните усилия”, като при това не изключва, че те не са просто уловка от страна на Вашингтон, отбелязвайки, че: „идеалното би било постигането на дипломатическо решение, в резултат от което Иран доброволно да се откаже от ядрената си програма”. Така или иначе, но отказвайки да отхвърли дипломатическите усилия, Буш си гарантира стабилна политическа позиция: ако преговорите се провалят, той с пълно право, ще може да повтори думите на сенатор Маккейн, че има нещо по-лошо от бомбардировките на Иран и това е на иранците да се позволи да се сдобият с ядрено оръжие.

Днес мнозина сравняват президента Буш-младши с Роналд Рейгън. Струва ми се обаче, че далеч по-уместно е сравнението с един друг американски президент – Хари Трумън. През 1947, когато повечето американци не вярват, че Съветският съюз представляват сериозна заплаха за САЩ, Трумън разпозна в тази държава агресивната тоталитарна сила, тласкаща Америка към следваща световна война. Но той осъзна и, че тази нова световна война ще се отличава радикално от двете предишни и затова няма да може да се води със същите средства, нито пък да бъде спечелена за кратък период от време. В резултат се ражда доктрината Трумън, от която пък произлиза и новата американска стратегия, известна като „стратегия на сдържането”.

Тази ситуация силно наподобява, онази, с която се сблъска и Буш. Дори и след 11 септември, мнозина бяха склонни да умаловажават опасността, свързана с ислямо-фашизма и, разглеждайки тероризма само като политически инструмент, отричаха (и продължават да отричат), че действително сме влезли в нова световна война. Буш обаче, осъзна, че ислямофашизмът е „истинският наследник на всички кървави идеологии от ХХ век” – агресивна, тоталитарна сила, която, също както и нацизмът и комунизмът преди нея, може да бъде разгромена само в хода на широкомащабна война. Като тази война – имайки предвид нейната продължителност и използването в нея както на военни, така и на невоенни средства – ще прилича повече на Третата (т.е. на студената), отколкото на Втората световна. Тя обаче притежава и съвършено нови черти, с които стратегията на сдържането на може да се справи, просто защото тя бе създадена в името на други цели. От тези две реалности се роди доктрината Буш, а на нейна база беше създадена и новата американска военна стратегия (т.е. стратегията на превантивните акции), както и новата политическа стратегия (т.е. стратегията на демократизация).

Макар че вече виждаме, как тази стратегия се прилага на практика, тя все още се намира в началния стадий на своето развитие. Грубо казано, днешният етап съответства на 1952 в историята на доктрината Трумън. И също както при доктрината Трумън по онова време, така и доктрината Буш днес е успяла да участва само в в началните сцени на първото действие от една пиеса с поне пет действия. И, също както при доктрината Трумън, рецензиите за изпълнението и са крайно критични. Но пък знаем, че доктрината Трумън, макар и квалифицирана навремето от републиканците като „концепция на страхливото сдържане”, бе приета и от тях по времето на президента Айзенхауер. Наясно сме също, че след множеството възходи и падения, както и след периода на отстъпление от нея през 70-те години на миналия век, доктрината на сдържането беше адаптирана към новите условия през 80-те и отново взета на въоръжение от Роналд Рейгън. И тъкмо благодарение на здравия фундамент, заложен от Трумън, Рейгън постигна целите, поставени за първи път от неговия далечен предшественик. Тоест, следва да сме наясно, че доктрината Буш е толкова „мъртва” днес, колкото „страхлива” беше доктрината Трумън в началния етап от развитието си. Опирайки се на тази аналогия, ще дръзна да прогнозирам, че и доктрината Буш ще си остане същата, дори и когато нейният автор напусне Белия дом през 2008. Вярвам също, че може би след още 30 или 40 години, след неизбежните погрешни стъпки и отстъпления, ще се появи президент, който ще доведе четвъртата световна война до победния и завършек, при това на основата на доктрината, разработена от Буш, по времето, когато тази война едва започваше.

* Авторът е сред водещите американски неоконсервативни анализатори, главен редактор на списание Commentary , автор на десет книги. Статията му отразява възгледите на кръговете, подкрепящи сегашната американска администрация, както и противоречията сред самите неоконсерватори относно външната политика на САЩ.

{rt}

От Афганистан продължават да идват тревожни новини. В южната част на страната се водят тежки боеве с бунтовниците-талибани, от атаките на терористи-самоубийци загиват не само бойци от международната коалиция и местни полицаи, но и много мирни жители. Налице е невиждан бум в производството на наркотици, а корупцията продължава да ерозира държавния апарат. Само преди няколко години „мирен, демократичен и възроден” Афганистан бе рекламиран като своеобразен образец за Ирак. Така, през август 2002, вече бившият американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви тази страна за „най-успешния пробив” и „успешен модел за онова, което може да се направи в Ирак”. Днес обаче е ясно, че моделът така и не проработи в Ирак. Впрочем, той вече не работи и самия Афганистан.

Историята на „историческите постижения” на международната общност в тази страна, повече прилича на красива измислица. Днес, след като САЩ прехвърлиха основното бреме на „миротворческата мисия” върху страните от НАТО, Афганистан се трансформира в арена на най-голямата в цялата история на пакта военна операция. Чуждестранният медицински персонал е на ръба на паниката, защото вече не може да поеме ранените, прехвърляни от южните афганистански провинции. Американските, британските и канадски части водят пълномащабни сражения с талибаните, докато европейските командири от НАТО, които очевидно не бяха очаквали подобно развитие, все още не са наясно, какво всъщност става. Техният мандат не включва провеждането на активни бойни действия срещу бунтовниците, а само „поддържане на мира”, но влошаващата се ситуация все повече ги въвлича именно в подобен род акции, причина за което е очевидната липса на истински мир, демокрация и възраждане в Афганистан.

Редица западни анализатори все по-смело критикуват САЩ, че администрацията на Буш е избързала със свалянето на режима на Саддам, с което само е влошила ситуацията в целия т.нар. Голям Близък изток. След бомбардировките срещу талибаните през 2001, Вашингтон набързо сформира ново правителство на Афганистан, без преди това в страната да е установен наистина траен мир – сценарий, повторен малко по-късно и в Ирак. Вместо да настояват за мирни преговори между отделните, съперничещи си групировки, замаяните от лесната военна победа американци предадоха властта на военните командири и „умерените” ислямисти, част от които през 80-те години на миналия век обслужваха техните интереси във войната против съветските окупатори. След това Белият дом наложи още веднъж (този път чрез избори) същите лидери, обявявайки това за победа на демокрацията. Пак той ограничи и дейността на ISAF (международните сили за поддръжка на сигурността), формирани предимно от европейски военнослужещи, само в района около столицата Кабул, създавайки своеобразен „остров на сигурността” за афганистанското правителство и разчитайки, че военните командири ще поемат войната срещу талибаните и Ал Кайда в провинцията.

Всъщност, както на юг, така и на изток (т.е. върху почти половината от територията на страната) талибаните въобще не прекратиха въоръжената съпротива. Днес, подсилени с наемници от Ал Кайда („афганистански араби”, чеченци и узбеки) и възприели нова тактика, ползваща с пълни шепи опита на иракската „съпротива” (миниране на шосета, използване на терористи-камикадзе и т.н.), талибаните постепенно укрепиха позициите си и станаха по-силни, отколкото когато и да било след 2001. По данни на Независимата афганистанска комисия по човешките права, повечето местни жители подкрепят процеса на предоставяне на амнистия и национално помирение. Нещо повече, самият президент Хамид Карзаи наскоро призова САЩ да променят политиката си, като престанат да убиват афганистанци. Въпреки това, американската стратегия, потвърдена преди известно време в Кабул от държавния секретар Кондолиза Райс, продължава да се основава на идеята за тоталното ликвидиране на Движението Талибан.

В тази ситуация не е чудно, че общественото мнение в Афганистан постепенно се отдръпва от безсилното централно правителство, разчитащо единствено на чуждестранните части, охраняващи столицата. Липсата на сигурност, а това означава – и липсата на мир, е достатъчно сериозна причина хората да загубят вярата си в президента Карзаи, когото все по-често иронично наричат „кмета на Кабул” или „помощникът на американския посланик”. Както сочи собствената им история, афганистанците винаги са предпочитали силните лидери, способни да им гарантират поне известна сигурност и работа. Досега обаче, правителството на Карзаи, стриктно следващо американския сценарий, все още не е направило почти нищо в тази посока. През 2004 сънародниците му добросъвестно гласуваха за него, именно в качеството му на инструмент за реализация на американските обещания. На парламентарните избори през 2005 обаче, те за първи път показаха, че старите политически фигури (военните командири и „умерените” ислямисти) и техните празни обещания вече са им омръзнали.

Истината е, че непосредствено след свалянето на талибаните повечето афганистанци действително бяха изпълнени с надежда, подкрепяха американските планове и демонстрираха готовност да работят за реализацията им. Очевидната полза от възраждането на страната – гарантирането на повече работни места, жилища, училища и нова система на здравеопазване – можеше да мобилизира масите в подкрепа на правителството, превръщайки все още илюзорната „демокрация” в нещо съвсем реално. Само че това възраждане не се случи. И когато през лятото на 2006 частите на НАТО се появиха в южните провинции на Афганистан за да гарантират мира и развитието в тях, техният командир – британският генерал Ричардс със смайване констатира, че през последните пет години в тези райони не е било направено почти нищо.

Вината за това пада най-вече върху САЩ. До 2006 оглавяваната от американците международна коалиция осъществяваше операции за гарантиране на сигурността и извън Кабул, но никога не използваше достатъчно сили за решаването на тази задача. В резултат зачестиха убийствата на сътрудници на различните хуманитарни (афганистанския и международни) и неправителствени организации (като „Лекари без граници” например), които бяха принудени да напуснат провинцията и да се преместят в Кабул, или пък въобще да напуснат Афганистан. Що се отнася до частните контрагенти, които останаха в провинцията, те нерядко използваха средствата, предназначени за осъществяването на проекти за възстановяване на страната, за да гарантират собствената си сигурност. Като преразходът на средства достига много значителни суми, особено по линия на Американската агенция за международно развитие ( USAID ).

Специален анализ изисква механизмът за оказване на тази помощ. През последните пет години САЩ и другите донори на Афганистан обещаха да предоставят на страната милиарди долари, но и досега мнозина афганистанци се питат: „Къде са парите?”. Всъщност, същото биха могли да се запитат и американските данъкоплатци. А официалният отговор е, че по-голямата част от тези огромни средства са захранили корупцията, царяща в Афганистан. Впрочем, малцина подозират за истинските размери на този феномен в управленските институции на страната. Според публикувания през 2005 доклад на авторитетната неправителствена организация Action Aid (чиято централа е в Йоханесбург, ЮАР), само 40% от външната помощ може да се приеме за реална. Останалите 60% въобще не стигат до получателя. Някои суми от тази част на помощта въобще не фигурират никъде, освен в отчетите, или пък биват включени в разходите за изграждането на някое ново посолство например. Повечето от тези цифри така и не излизат извън рамките на документацията на организацията, предоставяща въпросната помощ. Така например, чековете, с които се плаща на експертите, работещи по договор с USAID , отиват директно в агенцията, т.е. по сметките и в американските банки, заобикаляйки страната, за която е предназначена помощта. В доклада се подчертава и, че по-голямата част от помощта отива за „очевидно завишено финансиране и неефективно техническо съдействие”, т.е. на практика бива присвоявана от самите чуждестранни „експерти”. Освен това, значителна част от нея се връща обратно в страната-донор, тъй като Афганистан е задължен да купува определено количество, произведени от нея стоки, дори и ако същите стоки струват по-евтино на местния пазар или пък на този в съседните държави. В това отношение, първенци са САЩ, следвани от Франция. Така, от цялата американска помощ за развитие, 47% отиват за изкуствено завишено заплащане на оказваното от самите американци „техническо съдействие”. За сравнение, за подобни цели отиват само 4% от помощта, отпускана от Швеция, и 2% - от тази, която отпускат Люксембург или Ирландия. Да не говорим, че Швеция и Норвегия въобще не обвързват оказваната от тях финансова помощ със задължението да се купуват техни стоки, същото се отнася и за Ирландия и Великобритания. За разлика от тях, САЩ обвързват до 70% от своята финансова помощ със закупуването на американски стоки и най-вече – на оръжие. Така, според доклада на Action Aid , 86 цента от всеки долар американска помощ, въобще не стигат, до онези, за които официално са предназначени.


 

Преди няколко години ООН формулира няколко пункта, които бяха приети от почти всички страни-членки. Те предвиждат, че богатите държави следва да отделят всяка година по 0,7% от националния си доход като помощ за бедните страни по света. Днес обаче, само скандинавските държави, Холандия и Люксембург се опитват да се придържат към поетите задължения, отделяйки за целта по 0,65% от националния си доход. САЩ например заделят за нея мизерните 0,02%, което означава по 8 долара от гражданин на „най-богатата страна в света”. За сравнение ще посоча, че един швед плаща по 193 долара, норвежецът – по 304 долара, а гражданинът на Люксембург – по 357 долара. В същото време президентът Буш продължава да настоява, че САЩ са предоставили на Афганистан милиарди долари.

Истината обаче е, че световното обществено мнение често бива съзнателно дезориентирано относно програмите за финансова помощ за Афганистан. Така например, през миналата 2005, по време на няколкочасовото си посещение в Кабул, съпругата на американския президент Лора Буш обеща, че „САЩ ще поемат дългосрочни финансови ангажименти към образованието на децата и жените в Афганистан” ( New York Times ) и заяви, че за целта допълнително се отпускат 17,7 млн. долара. Само че въпросната сума всъщност бе предназначена за създаването на частен Американски университет в Афганистан, достъпен само за децата на местния елит. В тази връзка бившият афганистански финансов министър (а днес ректор на Кабулския университет) Ашраф Гани заяви, че „Америка не бива да подкрепя само частното, платено образование, игнорирайки общественото”. Въпреки това, САЩ продължават да притискат създаденото от тях афганистанско правителство да отделя по-голямата част от получаваната от него външна финансова помощ за американските експерти и контрагенти, действащи на територията на страната. Приватизираната по този начин американска помощ за Афганистан все повече се превръща в легален механизъм за прехвърляне на значителни суми от данъкоплатците в сметките на избрани от Белия дом компании.

Критериите, по които се подбират контрагентите, нямат почти нищо общо с условията на страната-получател (т.е. Афганистан), да не говорим, че са силно непрозрачни. Да вземем за пример проекта за реконструкция и модернизация на шосето Кабул-Кандахар. Всъщност това е единствения по-сериозен проект в сферата на пътното строителство за последните пет години и се смята за най-голямото постижение във възстановянето на страната (по-голямо от постигнатото в изграждането на електроцентрали, напоителни системи, канализация и язовири). Афганистанският Kabul Weekly коментира темата под заглавие „Милиони са изхарчени за второкачествени пътища”. Според местния анализатор Мирваз Харуни, различни чуждестранни компании са предлагали да реконструират шосето срещу 250 хиляди долара на километър, но в крайна сметка поръчката е била възложена на американската Група Луис Бъргър срещу 620 хиляди долара за километър. Междувременно Бъргър, чиято компания получи и поръчка за изграждане на училища в Афганистан за 665 млн. долара, възложи реконструкцията на пътя на турски и индийски подизпълнители. Днес всеки, на когото се налага да пътува по току що завършеното шосе (срещу пътна такса от 20 долара) може сам да види, че то вече е започнало да се руши.

В тази връзка бившият министър на планирането на Афганистан Рашид Башардост заяви, че по отношение на пътното строителство, дори и талибаните са се справяли по-добре от сегашното правителство.

На този фон едва ли е учудващо, че все повече афганистанци смятат, че външната финансова помощ е по-изгодна за чужденците, отколкото за тях самите. В единия край на въпросната магистрала, в Кабул, те не крият недоволството си от никнещите като гъби екзотични и скъпи ресторанти, предназначени изключително за същите тези чуждестранни експерти, технически специалисти и т.н., където, напук на всички официални забрани, масово се употребява алкохол, и са шокирани от наличието на почти сто публични домове, обслужващи чужденците. В същото време половината от столицата продължава да е в развалини, като много от жителите и все още живеят в палатки, хиляди от тях не могат да си намерят работа, децата им хронично гладуват, държавните училища и болници са препълнени, много жени са принудени да просят или да се занимават с проституция, а все повече деца стават жертва на нелегалния трафик на органи към Пакистан.

На другия край на шосето, в Кандахар (родното място на президента Хамид Карзаи) и в южните провинции Гилманд, Кандахар, Забол и Урусган, местният лидер на талибаните молла Дадула контролира 12 хиляди въоръжени до зъби фанатици и терористи-самоубийци, готови за незабавни военни действия и устройващи засади на пристигащите в тази част на страната подразделения на НАТО. Неслучайно техният командир – британският генерал Ричард предупреди наскоро: „Трябва да сме съвършено наясно, че в тази битка можем и да претърпим поражение”.

Междувременно, американските части продължават да воюват с талибаните (също както и през 2001) най-вече, използвайки своите военно-въздушни сили (според британския The Times of London , само през май 2006 те са осъществили над 750 бомбардировки срещу позиции на противника). Всеки ден се съобщава за загуби, както сред талибаните, така и сред частите на НАТО, а също и сред мирните жители. В същото време, талибаните продължават да разширяват контрола си в селата, където избиват учителите и лекарите, изпратени от властите, и взривяват построените от тях училища.

Крайно неефективно се провеждат и кампаниите по унищожаване на посевите с наркотици, заемащи около 10-15% от цялата обработваема площ в Афганистан. С бездействието и неефективността си, афганистанското правителство тласка и себе си, и своите международни спонсори в задънена улица, подлагайки страната на нови изпитания и повишавайки риска от завръщане на талибаните. Очевидно страната се нуждае от нови подходи за излизане от очертаващата се криза, от нови идеи и нови хора, необременени с остарелите и неработещи формули за „мирно строителство чрез увеличаване на военния натиск”. Изходът следва да се търси, най-вече, в сферата на икономическото възраждане и гарантиране на по-високо жизнено равнище за обикновените афганистанци, чиято подкрепа е от ключово значение за оцеляването на режима. Като това засяга не само сегашното афганистанско правителство, а и цялата световна общност (включително и България), чиито представители в Афганистан все още са ангажирани повече в разработването на всевъзможни утопични идеи, планове и програми, отколкото с реална подкрепа за възраждането на страната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...