От Афганистан продължават да идват тревожни новини. В южната част на страната се водят тежки боеве с бунтовниците-талибани, от атаките на терористи-самоубийци загиват не само бойци от международната коалиция и местни полицаи, но и много мирни жители. Налице е невиждан бум в производството на наркотици, а корупцията продължава да ерозира държавния апарат. Само преди няколко години „мирен, демократичен и възроден” Афганистан бе рекламиран като своеобразен образец за Ирак. Така, през август 2002, вече бившият американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви тази страна за „най-успешния пробив” и „успешен модел за онова, което може да се направи в Ирак”. Днес обаче е ясно, че моделът така и не проработи в Ирак. Впрочем, той вече не работи и самия Афганистан.
Историята на „историческите постижения” на международната общност в тази страна, повече прилича на красива измислица. Днес, след като САЩ прехвърлиха основното бреме на „миротворческата мисия” върху страните от НАТО, Афганистан се трансформира в арена на най-голямата в цялата история на пакта военна операция. Чуждестранният медицински персонал е на ръба на паниката, защото вече не може да поеме ранените, прехвърляни от южните афганистански провинции. Американските, британските и канадски части водят пълномащабни сражения с талибаните, докато европейските командири от НАТО, които очевидно не бяха очаквали подобно развитие, все още не са наясно, какво всъщност става. Техният мандат не включва провеждането на активни бойни действия срещу бунтовниците, а само „поддържане на мира”, но влошаващата се ситуация все повече ги въвлича именно в подобен род акции, причина за което е очевидната липса на истински мир, демокрация и възраждане в Афганистан.
Редица западни анализатори все по-смело критикуват САЩ, че администрацията на Буш е избързала със свалянето на режима на Саддам, с което само е влошила ситуацията в целия т.нар. Голям Близък изток. След бомбардировките срещу талибаните през 2001, Вашингтон набързо сформира ново правителство на Афганистан, без преди това в страната да е установен наистина траен мир – сценарий, повторен малко по-късно и в Ирак. Вместо да настояват за мирни преговори между отделните, съперничещи си групировки, замаяните от лесната военна победа американци предадоха властта на военните командири и „умерените” ислямисти, част от които през 80-те години на миналия век обслужваха техните интереси във войната против съветските окупатори. След това Белият дом наложи още веднъж (този път чрез избори) същите лидери, обявявайки това за победа на демокрацията. Пак той ограничи и дейността на ISAF (международните сили за поддръжка на сигурността), формирани предимно от европейски военнослужещи, само в района около столицата Кабул, създавайки своеобразен „остров на сигурността” за афганистанското правителство и разчитайки, че военните командири ще поемат войната срещу талибаните и Ал Кайда в провинцията.
Всъщност, както на юг, така и на изток (т.е. върху почти половината от територията на страната) талибаните въобще не прекратиха въоръжената съпротива. Днес, подсилени с наемници от Ал Кайда („афганистански араби”, чеченци и узбеки) и възприели нова тактика, ползваща с пълни шепи опита на иракската „съпротива” (миниране на шосета, използване на терористи-камикадзе и т.н.), талибаните постепенно укрепиха позициите си и станаха по-силни, отколкото когато и да било след 2001. По данни на Независимата афганистанска комисия по човешките права, повечето местни жители подкрепят процеса на предоставяне на амнистия и национално помирение. Нещо повече, самият президент Хамид Карзаи наскоро призова САЩ да променят политиката си, като престанат да убиват афганистанци. Въпреки това, американската стратегия, потвърдена преди известно време в Кабул от държавния секретар Кондолиза Райс, продължава да се основава на идеята за тоталното ликвидиране на Движението Талибан.
В тази ситуация не е чудно, че общественото мнение в Афганистан постепенно се отдръпва от безсилното централно правителство, разчитащо единствено на чуждестранните части, охраняващи столицата. Липсата на сигурност, а това означава – и липсата на мир, е достатъчно сериозна причина хората да загубят вярата си в президента Карзаи, когото все по-често иронично наричат „кмета на Кабул” или „помощникът на американския посланик”. Както сочи собствената им история, афганистанците винаги са предпочитали силните лидери, способни да им гарантират поне известна сигурност и работа. Досега обаче, правителството на Карзаи, стриктно следващо американския сценарий, все още не е направило почти нищо в тази посока. През 2004 сънародниците му добросъвестно гласуваха за него, именно в качеството му на инструмент за реализация на американските обещания. На парламентарните избори през 2005 обаче, те за първи път показаха, че старите политически фигури (военните командири и „умерените” ислямисти) и техните празни обещания вече са им омръзнали.
Истината е, че непосредствено след свалянето на талибаните повечето афганистанци действително бяха изпълнени с надежда, подкрепяха американските планове и демонстрираха готовност да работят за реализацията им. Очевидната полза от възраждането на страната – гарантирането на повече работни места, жилища, училища и нова система на здравеопазване – можеше да мобилизира масите в подкрепа на правителството, превръщайки все още илюзорната „демокрация” в нещо съвсем реално. Само че това възраждане не се случи. И когато през лятото на 2006 частите на НАТО се появиха в южните провинции на Афганистан за да гарантират мира и развитието в тях, техният командир – британският генерал Ричардс със смайване констатира, че през последните пет години в тези райони не е било направено почти нищо.
Вината за това пада най-вече върху САЩ. До 2006 оглавяваната от американците международна коалиция осъществяваше операции за гарантиране на сигурността и извън Кабул, но никога не използваше достатъчно сили за решаването на тази задача. В резултат зачестиха убийствата на сътрудници на различните хуманитарни (афганистанския и международни) и неправителствени организации (като „Лекари без граници” например), които бяха принудени да напуснат провинцията и да се преместят в Кабул, или пък въобще да напуснат Афганистан. Що се отнася до частните контрагенти, които останаха в провинцията, те нерядко използваха средствата, предназначени за осъществяването на проекти за възстановяване на страната, за да гарантират собствената си сигурност. Като преразходът на средства достига много значителни суми, особено по линия на Американската агенция за международно развитие ( USAID ).
Специален анализ изисква механизмът за оказване на тази помощ. През последните пет години САЩ и другите донори на Афганистан обещаха да предоставят на страната милиарди долари, но и досега мнозина афганистанци се питат: „Къде са парите?”. Всъщност, същото биха могли да се запитат и американските данъкоплатци. А официалният отговор е, че по-голямата част от тези огромни средства са захранили корупцията, царяща в Афганистан. Впрочем, малцина подозират за истинските размери на този феномен в управленските институции на страната. Според публикувания през 2005 доклад на авторитетната неправителствена организация Action Aid (чиято централа е в Йоханесбург, ЮАР), само 40% от външната помощ може да се приеме за реална. Останалите 60% въобще не стигат до получателя. Някои суми от тази част на помощта въобще не фигурират никъде, освен в отчетите, или пък биват включени в разходите за изграждането на някое ново посолство например. Повечето от тези цифри така и не излизат извън рамките на документацията на организацията, предоставяща въпросната помощ. Така например, чековете, с които се плаща на експертите, работещи по договор с USAID , отиват директно в агенцията, т.е. по сметките и в американските банки, заобикаляйки страната, за която е предназначена помощта. В доклада се подчертава и, че по-голямата част от помощта отива за „очевидно завишено финансиране и неефективно техническо съдействие”, т.е. на практика бива присвоявана от самите чуждестранни „експерти”. Освен това, значителна част от нея се връща обратно в страната-донор, тъй като Афганистан е задължен да купува определено количество, произведени от нея стоки, дори и ако същите стоки струват по-евтино на местния пазар или пък на този в съседните държави. В това отношение, първенци са САЩ, следвани от Франция. Така, от цялата американска помощ за развитие, 47% отиват за изкуствено завишено заплащане на оказваното от самите американци „техническо съдействие”. За сравнение, за подобни цели отиват само 4% от помощта, отпускана от Швеция, и 2% - от тази, която отпускат Люксембург или Ирландия. Да не говорим, че Швеция и Норвегия въобще не обвързват оказваната от тях финансова помощ със задължението да се купуват техни стоки, същото се отнася и за Ирландия и Великобритания. За разлика от тях, САЩ обвързват до 70% от своята финансова помощ със закупуването на американски стоки и най-вече – на оръжие. Така, според доклада на Action Aid , 86 цента от всеки долар американска помощ, въобще не стигат, до онези, за които официално са предназначени.
Преди няколко години ООН формулира няколко пункта, които бяха приети от почти всички страни-членки. Те предвиждат, че богатите държави следва да отделят всяка година по 0,7% от националния си доход като помощ за бедните страни по света. Днес обаче, само скандинавските държави, Холандия и Люксембург се опитват да се придържат към поетите задължения, отделяйки за целта по 0,65% от националния си доход. САЩ например заделят за нея мизерните 0,02%, което означава по 8 долара от гражданин на „най-богатата страна в света”. За сравнение ще посоча, че един швед плаща по 193 долара, норвежецът – по 304 долара, а гражданинът на Люксембург – по 357 долара. В същото време президентът Буш продължава да настоява, че САЩ са предоставили на Афганистан милиарди долари.
Истината обаче е, че световното обществено мнение често бива съзнателно дезориентирано относно програмите за финансова помощ за Афганистан. Така например, през миналата 2005, по време на няколкочасовото си посещение в Кабул, съпругата на американския президент Лора Буш обеща, че „САЩ ще поемат дългосрочни финансови ангажименти към образованието на децата и жените в Афганистан” ( New York Times ) и заяви, че за целта допълнително се отпускат 17,7 млн. долара. Само че въпросната сума всъщност бе предназначена за създаването на частен Американски университет в Афганистан, достъпен само за децата на местния елит. В тази връзка бившият афганистански финансов министър (а днес ректор на Кабулския университет) Ашраф Гани заяви, че „Америка не бива да подкрепя само частното, платено образование, игнорирайки общественото”. Въпреки това, САЩ продължават да притискат създаденото от тях афганистанско правителство да отделя по-голямата част от получаваната от него външна финансова помощ за американските експерти и контрагенти, действащи на територията на страната. Приватизираната по този начин американска помощ за Афганистан все повече се превръща в легален механизъм за прехвърляне на значителни суми от данъкоплатците в сметките на избрани от Белия дом компании.
Критериите, по които се подбират контрагентите, нямат почти нищо общо с условията на страната-получател (т.е. Афганистан), да не говорим, че са силно непрозрачни. Да вземем за пример проекта за реконструкция и модернизация на шосето Кабул-Кандахар. Всъщност това е единствения по-сериозен проект в сферата на пътното строителство за последните пет години и се смята за най-голямото постижение във възстановянето на страната (по-голямо от постигнатото в изграждането на електроцентрали, напоителни системи, канализация и язовири). Афганистанският Kabul Weekly коментира темата под заглавие „Милиони са изхарчени за второкачествени пътища”. Според местния анализатор Мирваз Харуни, различни чуждестранни компании са предлагали да реконструират шосето срещу 250 хиляди долара на километър, но в крайна сметка поръчката е била възложена на американската Група Луис Бъргър срещу 620 хиляди долара за километър. Междувременно Бъргър, чиято компания получи и поръчка за изграждане на училища в Афганистан за 665 млн. долара, възложи реконструкцията на пътя на турски и индийски подизпълнители. Днес всеки, на когото се налага да пътува по току що завършеното шосе (срещу пътна такса от 20 долара) може сам да види, че то вече е започнало да се руши.
В тази връзка бившият министър на планирането на Афганистан Рашид Башардост заяви, че по отношение на пътното строителство, дори и талибаните са се справяли по-добре от сегашното правителство.
На този фон едва ли е учудващо, че все повече афганистанци смятат, че външната финансова помощ е по-изгодна за чужденците, отколкото за тях самите. В единия край на въпросната магистрала, в Кабул, те не крият недоволството си от никнещите като гъби екзотични и скъпи ресторанти, предназначени изключително за същите тези чуждестранни експерти, технически специалисти и т.н., където, напук на всички официални забрани, масово се употребява алкохол, и са шокирани от наличието на почти сто публични домове, обслужващи чужденците. В същото време половината от столицата продължава да е в развалини, като много от жителите и все още живеят в палатки, хиляди от тях не могат да си намерят работа, децата им хронично гладуват, държавните училища и болници са препълнени, много жени са принудени да просят или да се занимават с проституция, а все повече деца стават жертва на нелегалния трафик на органи към Пакистан.
На другия край на шосето, в Кандахар (родното място на президента Хамид Карзаи) и в южните провинции Гилманд, Кандахар, Забол и Урусган, местният лидер на талибаните молла Дадула контролира 12 хиляди въоръжени до зъби фанатици и терористи-самоубийци, готови за незабавни военни действия и устройващи засади на пристигащите в тази част на страната подразделения на НАТО. Неслучайно техният командир – британският генерал Ричард предупреди наскоро: „Трябва да сме съвършено наясно, че в тази битка можем и да претърпим поражение”.
Междувременно, американските части продължават да воюват с талибаните (също както и през 2001) най-вече, използвайки своите военно-въздушни сили (според британския The Times of London , само през май 2006 те са осъществили над 750 бомбардировки срещу позиции на противника). Всеки ден се съобщава за загуби, както сред талибаните, така и сред частите на НАТО, а също и сред мирните жители. В същото време, талибаните продължават да разширяват контрола си в селата, където избиват учителите и лекарите, изпратени от властите, и взривяват построените от тях училища.
Крайно неефективно се провеждат и кампаниите по унищожаване на посевите с наркотици, заемащи около 10-15% от цялата обработваема площ в Афганистан. С бездействието и неефективността си, афганистанското правителство тласка и себе си, и своите международни спонсори в задънена улица, подлагайки страната на нови изпитания и повишавайки риска от завръщане на талибаните. Очевидно страната се нуждае от нови подходи за излизане от очертаващата се криза, от нови идеи и нови хора, необременени с остарелите и неработещи формули за „мирно строителство чрез увеличаване на военния натиск”. Изходът следва да се търси, най-вече, в сферата на икономическото възраждане и гарантиране на по-високо жизнено равнище за обикновените афганистанци, чиято подкрепа е от ключово значение за оцеляването на режима. Като това засяга не само сегашното афганистанско правителство, а и цялата световна общност (включително и България), чиито представители в Афганистан все още са ангажирани повече в разработването на всевъзможни утопични идеи, планове и програми, отколкото с реална подкрепа за възраждането на страната.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
От Афганистан продължават да идват тревожни новини. В южната част на страната се водят тежки боеве с бунтовниците-талибани, от атаките на терористи-самоубийци загиват не само бойци от международната коалиция и местни полицаи, но и много мирни жители. Налице е невиждан бум в производството на наркотици, а корупцията продължава да ерозира държавния апарат. Само преди няколко години „мирен, демократичен и възроден” Афганистан бе рекламиран като своеобразен образец за Ирак. Така, през август 2002, вече бившият американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд обяви тази страна за „най-успешния пробив” и „успешен модел за онова, което може да се направи в Ирак”. Днес обаче е ясно, че моделът така и не проработи в Ирак. Впрочем, той вече не работи и самия Афганистан.
Историята на „историческите постижения” на международната общност в тази страна, повече прилича на красива измислица. Днес, след като САЩ прехвърлиха основното бреме на „миротворческата мисия” върху страните от НАТО, Афганистан се трансформира в арена на най-голямата в цялата история на пакта военна операция. Чуждестранният медицински персонал е на ръба на паниката, защото вече не може да поеме ранените, прехвърляни от южните афганистански провинции. Американските, британските и канадски части водят пълномащабни сражения с талибаните, докато европейските командири от НАТО, които очевидно не бяха очаквали подобно развитие, все още не са наясно, какво всъщност става. Техният мандат не включва провеждането на активни бойни действия срещу бунтовниците, а само „поддържане на мира”, но влошаващата се ситуация все повече ги въвлича именно в подобен род акции, причина за което е очевидната липса на истински мир, демокрация и възраждане в Афганистан.
Редица западни анализатори все по-смело критикуват САЩ, че администрацията на Буш е избързала със свалянето на режима на Саддам, с което само е влошила ситуацията в целия т.нар. Голям Близък изток. След бомбардировките срещу талибаните през 2001, Вашингтон набързо сформира ново правителство на Афганистан, без преди това в страната да е установен наистина траен мир – сценарий, повторен малко по-късно и в Ирак. Вместо да настояват за мирни преговори между отделните, съперничещи си групировки, замаяните от лесната военна победа американци предадоха властта на военните командири и „умерените” ислямисти, част от които през 80-те години на миналия век обслужваха техните интереси във войната против съветските окупатори. След това Белият дом наложи още веднъж (този път чрез избори) същите лидери, обявявайки това за победа на демокрацията. Пак той ограничи и дейността на ISAF (международните сили за поддръжка на сигурността), формирани предимно от европейски военнослужещи, само в района около столицата Кабул, създавайки своеобразен „остров на сигурността” за афганистанското правителство и разчитайки, че военните командири ще поемат войната срещу талибаните и Ал Кайда в провинцията.
Всъщност, както на юг, така и на изток (т.е. върху почти половината от територията на страната) талибаните въобще не прекратиха въоръжената съпротива. Днес, подсилени с наемници от Ал Кайда („афганистански араби”, чеченци и узбеки) и възприели нова тактика, ползваща с пълни шепи опита на иракската „съпротива” (миниране на шосета, използване на терористи-камикадзе и т.н.), талибаните постепенно укрепиха позициите си и станаха по-силни, отколкото когато и да било след 2001. По данни на Независимата афганистанска комисия по човешките права, повечето местни жители подкрепят процеса на предоставяне на амнистия и национално помирение. Нещо повече, самият президент Хамид Карзаи наскоро призова САЩ да променят политиката си, като престанат да убиват афганистанци. Въпреки това, американската стратегия, потвърдена преди известно време в Кабул от държавния секретар Кондолиза Райс, продължава да се основава на идеята за тоталното ликвидиране на Движението Талибан.
В тази ситуация не е чудно, че общественото мнение в Афганистан постепенно се отдръпва от безсилното централно правителство, разчитащо единствено на чуждестранните части, охраняващи столицата. Липсата на сигурност, а това означава – и липсата на мир, е достатъчно сериозна причина хората да загубят вярата си в президента Карзаи, когото все по-често иронично наричат „кмета на Кабул” или „помощникът на американския посланик”. Както сочи собствената им история, афганистанците винаги са предпочитали силните лидери, способни да им гарантират поне известна сигурност и работа. Досега обаче, правителството на Карзаи, стриктно следващо американския сценарий, все още не е направило почти нищо в тази посока. През 2004 сънародниците му добросъвестно гласуваха за него, именно в качеството му на инструмент за реализация на американските обещания. На парламентарните избори през 2005 обаче, те за първи път показаха, че старите политически фигури (военните командири и „умерените” ислямисти) и техните празни обещания вече са им омръзнали.
Истината е, че непосредствено след свалянето на талибаните повечето афганистанци действително бяха изпълнени с надежда, подкрепяха американските планове и демонстрираха готовност да работят за реализацията им. Очевидната полза от възраждането на страната – гарантирането на повече работни места, жилища, училища и нова система на здравеопазване – можеше да мобилизира масите в подкрепа на правителството, превръщайки все още илюзорната „демокрация” в нещо съвсем реално. Само че това възраждане не се случи. И когато през лятото на 2006 частите на НАТО се появиха в южните провинции на Афганистан за да гарантират мира и развитието в тях, техният командир – британският генерал Ричардс със смайване констатира, че през последните пет години в тези райони не е било направено почти нищо.
Вината за това пада най-вече върху САЩ. До 2006 оглавяваната от американците международна коалиция осъществяваше операции за гарантиране на сигурността и извън Кабул, но никога не използваше достатъчно сили за решаването на тази задача. В резултат зачестиха убийствата на сътрудници на различните хуманитарни (афганистанския и международни) и неправителствени организации (като „Лекари без граници” например), които бяха принудени да напуснат провинцията и да се преместят в Кабул, или пък въобще да напуснат Афганистан. Що се отнася до частните контрагенти, които останаха в провинцията, те нерядко използваха средствата, предназначени за осъществяването на проекти за възстановяване на страната, за да гарантират собствената си сигурност. Като преразходът на средства достига много значителни суми, особено по линия на Американската агенция за международно развитие ( USAID ).
Специален анализ изисква механизмът за оказване на тази помощ. През последните пет години САЩ и другите донори на Афганистан обещаха да предоставят на страната милиарди долари, но и досега мнозина афганистанци се питат: „Къде са парите?”. Всъщност, същото биха могли да се запитат и американските данъкоплатци. А официалният отговор е, че по-голямата част от тези огромни средства са захранили корупцията, царяща в Афганистан. Впрочем, малцина подозират за истинските размери на този феномен в управленските институции на страната. Според публикувания през 2005 доклад на авторитетната неправителствена организация Action Aid (чиято централа е в Йоханесбург, ЮАР), само 40% от външната помощ може да се приеме за реална. Останалите 60% въобще не стигат до получателя. Някои суми от тази част на помощта въобще не фигурират никъде, освен в отчетите, или пък биват включени в разходите за изграждането на някое ново посолство например. Повечето от тези цифри така и не излизат извън рамките на документацията на организацията, предоставяща въпросната помощ. Така например, чековете, с които се плаща на експертите, работещи по договор с USAID , отиват директно в агенцията, т.е. по сметките и в американските банки, заобикаляйки страната, за която е предназначена помощта. В доклада се подчертава и, че по-голямата част от помощта отива за „очевидно завишено финансиране и неефективно техническо съдействие”, т.е. на практика бива присвоявана от самите чуждестранни „експерти”. Освен това, значителна част от нея се връща обратно в страната-донор, тъй като Афганистан е задължен да купува определено количество, произведени от нея стоки, дори и ако същите стоки струват по-евтино на местния пазар или пък на този в съседните държави. В това отношение, първенци са САЩ, следвани от Франция. Така, от цялата американска помощ за развитие, 47% отиват за изкуствено завишено заплащане на оказваното от самите американци „техническо съдействие”. За сравнение, за подобни цели отиват само 4% от помощта, отпускана от Швеция, и 2% - от тази, която отпускат Люксембург или Ирландия. Да не говорим, че Швеция и Норвегия въобще не обвързват оказваната от тях финансова помощ със задължението да се купуват техни стоки, същото се отнася и за Ирландия и Великобритания. За разлика от тях, САЩ обвързват до 70% от своята финансова помощ със закупуването на американски стоки и най-вече – на оръжие. Така, според доклада на Action Aid , 86 цента от всеки долар американска помощ, въобще не стигат, до онези, за които официално са предназначени.
