11
Сря, Дек
6 New Articles

Арменската геополитика на махалото

брой6 2006
Typography

Последните тенденции във външната политика на Армения сочат, че в съвсем скоро време тя вероятно ще престане да бъде толкова еднозначно проруска, каквато беше доскоро. Сред признаците за това е фактът, че днес не само политици от опозицията, но и редица представители на официален Ереван се обявяват за „диферсифициране на арменската външнополитическа стратегия”. До пролетта на 2006 тази стратегия бе атакувана предимно от опозиционните политически партии, при това нерядко от съвършено различни позиции. Така, представителите на Комунистическата партия на Армения критикуваха правителството и президента Роберт Кочарян, че провеждат „прозападен курс”, чиято цел е разполагането на части на НАТО на територията на страната. В същото време местните национал-демократи не криеха недоволството си от „едностранната ориентация” към Русия. Според известния арменски дисидент и лидер на движението „Национално самоопределение” Паруир Айрикян: „Русия провежда империалистическа политика към Армения”. Друг виден опозиционер – Алберт Базаян (един от ръководителите на блока „Справедливост”), пък заяви, че проруската ориентация на Кочарян може да задълбочи социалните проблеми в страната, тъй като САЩ ще реагират на нея, ограничавайки финансовата си помощ за Армения. На свой ред бившият кандидат за президент Арам Карапетян лансира тезата, че Москва се опитва да установи тотален контрол над арменската енергийна система.

През пролетта и лятото на 2006 обаче, ситуацията в Армения претърпя качествена промяна. Тогава срещу „руския избор” на Ереван за първи път се обяви не представител на опозицията, а председателят на арменския парламент Артур Багдасарян, според който: „Арменско-руските отношения трябва да преминат на качествено ново равнище. Отношенията ни с Русия са приятелски, но тяхното конкретно съдържание подлежи на обсъждане. Дали те са само фасада, или притежават реално съдържание? Има много въпроси, нуждаещи се от решение”. Впрочем, това изказване му струваше кариерата – от парламентарен шеф той се превърна в лидер на опозиционна партия (която, след като напусна управляващата коалиция, бързо започна да се маргинализира). Независимо от това, кръгът от проблеми, очертани от него, постепенно се превърна в част от дневния ред на арменския политически елит. Според министър-председателя Андраник Мартарян: „Арменското ръководство, включително правителството, не са против сътрудничеството с НАТО, тъй като страната ни участва в програмата на ЕС „Новите съседи”. Одобрена е и Програмата за индивидуално партньорство с НАТО (ІРАР), така че ние не противопоставяме ОНД, ЕС, НАТО, или страните-членки на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС) и неведнъж сме отбелязвали, че арменската външна политика се ръководи от принципа на взаимното допълване и се стреми да изгражда многопластова структура за гарантиране сигурността на страната”.

Политиката на махалото

Преходът към „политика на махалото” (която така добре владее заклетия враг на Армения - Азербайджан), се диктува както от редица обективни обстоятелства, така и от тактическите стъпки, предприети в последно време от големите световни сили. Сред руските експерти тезата за „Армения, като най-сигурния съюзник на Русия в Южен Кавказ”, се възприема почти единодушно. Перспективата за евентуална преориентация на тази страна към САЩ или ЕС или не се анализира сериозно, или пък се смята за малко вероятна. Междувременно, ако се откажем от политическите клишета и ритуалните декларации за вековната „руско-арменска дружба”, става очевидно, че външната политика на Армения е много по-сложна, отколкото простото придържане към фарватера на „голямата игра”, провеждана от Кремъл в региона. Строго погледнато, Армения дори няма нужда да се ориентира към Запада, защото никога не е била антизападно настроена държава, от типа на Беларус на Лукашенко, или Туркменистан на Ниязов. Нещо повече, присъствието на „западния вектор” в историята на постсъветска Армения винаги е било важен фактор в развитието на тази южнокавказка държава.

Няма спор, че именно Армения е единствената държава в региона, където руското военно присъствие се подкрепя еднозначно. Разположената там 102-ра база е най-големия обект на руската армия в Южен Кавказ. В Ереван пък беше създадена група за ръководство на руските части в региона. От 1996 насам в руската база могат да преминават военната си служба и граждани на Армения. През 1992 Москва и Ереван подписаха Договор за съвместната охрана на външните граници на ОНД. Руски военни специалисти участват в подготовката на кадри за арменската армия. През 1997 в Москва бе сключен Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между Русия и Армения. Освен това Армения е член на изключително важните за Кремъл интеграционни проекти: Организацията на Договора за сигурност (ОДКС) и Евроазиатската икономическа общност (ЕАИО). На арменска територия работят над 600 предприятия с участието на руския бизнес.

Всичко това обаче, е само едната страна на монетата, върху която традиционно концентрират вниманието си привържениците на тезата, че „в Ереван всичко е спокойно”. А другата страна на монетата е, че Армения, много преди останалите съветски републики, дори още преди разпадането на СССР, съумя да излезе на международно ниво и се научи (с помощта на многобройната си диаспора) да апелира към световното обществено мнение, съумявайки да го формира в позитивна, т.е. проарменска, посока. Така, резолюцията на американския Сенат от 17 май 1991, осъждаща нападенията над мирни жители, както и стрелбата и насилието срещу невъоръжени граждани, беше приета в значителна степен под влияние на прочистването, осъществено от съветските вътрешни войски и азербайджанския ОМОН на арменските села в Нагорни Карабах и съседните райони. През 1992 Конгресът на САЩ прие поправка 907 към Закона в подкрепа на свободата, с която забрани оказването на помощ за Азербайджан. Впрочем, макар че някои от точките в тази поправка по-късно бяха променени, самата тя все още не е отменена. И тъкмо това се опита да направи азербайджанският президент Илхам Алиев по време на последното си посещение във Вашингтон. Но въпреки, че това искане се подкрепя и от влиятелното петролно лоби, про-арменското лоби (и най-вече Арменският национален комитет в Америка - АНКА) успешно му се противопоставя. Само през последните 15 години САЩ са отпуснали на Армения икономическа помощ на стойност над 1 млрд. долара. Съвсем доскоро Армения беше втората (след Израел) страна, по количеството предоставяна американска помощ на глава от населението. Като щедростта на американските „спонсори” бива ограничавана, не на последно място, именно заради проруската ориентация на Ереван. Последната обаче, не може да се смята за политическа константа. Още повече, че днес в САЩ живеят един милион арменци.

През юли 2006 Конгресът гласува за представяне на гаранции, че никакви американски държавни средства няма да бъдат използвани за финансиране на проекта за изграждане на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (т.е. Турция-Грузия-Азербайджан), заобикаляща Армения. Именно американските конгресмени се обявиха и против изолацията на страната от мащабните регионални транспортни проекти. Така, в резолюцията на Конгреса № 5068 се казва, че ”парите на американските данъкоплатци няма да бъдат използвани за задълбочаване изолацията на Армения, която вече страда от двойната блокада, наложена и от Турция и Азербайджан”. Един от подкрепилите резолюцията конгресмени Джоузеф Коули подчерта, че „тези мерки ще съдействат за стабилността в Южен Кавказ, докато финансирането на турско-грузинския железопътен проект противоречи на американските интереси ”.

Западният геополитически вектор

Успешното развитие на непризнатата Република Нагорни Карабах (РНК) е фактор с огромно значение за постсъветска Армения. В това отношение руско-американското съперничество се печели от американците. Просто защото, за разлика от тях, Русия не оказва реална материална подкрепа за Нагорни Карабах. За сметка на това американската помощ е между 20 и 30 млн. долара годишно. Като сумата официално се отделя за „социални проекти” от Конгреса на САЩ. Освен това руските политици не демонстрират сериозен интерес към вътрешнополитическите процеси в Карабах. Миналата година непризнатата република бе поздравена, по случай националния си празник, от 40 американски конгресмени и от нито един депутат в Руската Дума.

Развитието на отношенията между Армения и Запада обаче не се ограничава само с връзките между Ереван и Вашингтон. През май 2006 във френската Национална асамблея започна обсъждането на законопроект за наказателно преследване на онези, които не признават извършеният от турците през 1915 геноцид на арменците. Законът бе гласуван на 13 октомври и доведе до сериозно изостряне на френско-турските отношения. Именно Франция (с нейната 500-хилядна арменска общност) се смята за основната проарменска сила в ЕС. Тя изигра ключова роля и за международното правно признаване на арменския геноцид. През 2000 френският Сенат и Националната асамблея утвърдиха правния документ, признаващ геноцида, а година по-късно президентът Ширак подписа специален закон, касаещ проблема. Освен това общата „турска опасност” силно сближава Армения с Гърция – друга членка на ЕС. В тази страна се подготвят офицери на арменската армия, както и на непризнатата Република Нагорни Карабах. През ноември 2005, именно с помощта на европейските структури (Съвета на Европа и неговата Венецианска комисия, както и ПАСЕ), а не на руското външно министерство, Роберт Кочарян успя да проведе референдума за конституция на страната, който се превърна в своеобразно състезание по „европеизъм” между президента и опозицията.

Тоест, да се отрича наличието на достатъчно силен прозападен вектор в арменската геополитика би било проява на политическа наивност.

На какво обаче се основават претенциите на някои представители на арменската политическа класа към Русия, която играе толкова важна роля за гарантиране сигурността на тази държава? Първата и може би най-важната е, че Москва още не се е научила да работи с целия политически спектър на Армения, залагайки вместо това почти изключително на президента Кочарян. „Крайно време е Русия да разбере, че Армения не се изчерпва с Кочарян” – заяви пред самия мен един от водачите на арменската опозиция. Междувременно, недоволните от политиката на сегашния президент не са малко. И то не само сред „прозападно настроените кръгове”.

Втората причина за критиките срещу Русия е нейната „нова енергийна политика”. Така, повишаването на цената на 1000 куб. м природен газ до 110 долара (на фона на далеч по-благосклонното отношение на Москва към дълговете на Сирия например) предизвика сериозно недоволство в Ереван. „Така доказвате, че не гледате на нас като партньор и съюзник, поставяйки ни в една група с Грузия и Азербайджан” – ми се оплака по този повод известен арменски експерт по проблемите на сигурността.

Третата причина е ролята на Русия в решаването на карабахския проблем. Или, по-точно, отказът и да играе такава роля. В Карабах руският бизнес, на практика, липсва, на фона на американския, европейския и дори австралийския. Москва не се стреми да разшири формата на преговорите по урегулиране на конфликта като към тях бъде привлечена и Република Нагорни Карабах, в качеството и на реален участник в него, предпочитайки да се ограничи само до контактите с Армения. Междувременно, позициите на Ереван и на непризнатите власти в Степанакерт не винаги и не във всичко съвпадат. Без съмнение, Русия се нуждае от стабилни отношения с Азербайджан. Но признаването на НКР като участник в преговорите е просто признаване на политическата реалност, а не признаване на самообявилата се карабахска държава. В тази връзка, ще напомня и, че инициативата на военния министър Сергей Иванов за разполагането на руски умиротворители в зоната на арменско-азербайджанския конфликт в Карабах и районите, контролирани днес от „силите за самоотбрана” на карабахската република, също не се посреща еднозначно от Ереван.

* Авторът ръководи Отдела за междунационални отношения към Института за политически и военни анализи в Москва

{rt}