В последно време мнозина определят Русия като „енергийна свръхдържава”, някои – с известна ирония. Която, впрочем, има своите основания – т.нар. енергийни държави, не винаги са и проспериращи. В тази връзка нека припомня, че нито САЩ, нито Китай са енергийни свръхдържави. В перспектива, Индия също не възнамерява да се превръща в такава. Същото се отнася и за обединена Европа, ако един ден тя все пак се превърне в истинска държава.
Сегашната руска политика може да се определи като „посткатастрофална”, т.е. това е политика на възраждане на страната и нейния суверенитет. Освен това тя е генетично реактивна – още от момента, в който Москва осъзна реалната опасност от загубата на суверенитет и заплашващият я във връзка с това разпад. Истината е, че страни като Белгия, Андора, Ботсуана или дори Италия, по-вероятно не биха се разпаднали, ако случайно изгубят реалния си суверенитет. Това обаче със сигурност не се отнася за Русия. Ако тя изгуби своя суверенитет, разпадът и изглежда неизбежен. На първо място по чисто ресурсни причини: тази страна притежава огромно количество най-разнообразни стратегически ресурси, контролът върху които е определящ за бъдещата роля на основните световни геополитически играчи. Тоест, ако самата Русия не може да бъде субект в световната игра, останалите играчи просто ще я разкъсат. И то не защото мразят руснаците и тяхната държава, а защото нито един геополитически субект не може да позволи друг такъв субект да си „присвои” руските богатства изцяло. За него това би означавало мащабен геополитически провал. Ето защо, в определен момент и на фона на хаоса от 90-те, руското ръководство отчаяно започна да търси инструменти, с чиято помощ страната да възстанови и укрепи своя суверенитет, както и да защити, икономически и политически, своите интереси.
Един такъв инструмент беше ядреното сдържане. Което съществува и днес. Разбира се, само по себе си, то трудно може да се определи като достатъчен и, особено, като най-подходящия инструмент за случая. С далеч по-големи възможности в днешната ситуация разполагат енергийните ресурси и руската енергетика, като цяло. Именно към този инструмент се ориентира и сегашното руско ръководство – то просто нямаше друг изход и тук не става дума за социокултурни особености, исторически традиции, или стереотипи на руското национално съзнание – просто всички останали инструменти за укрепване на суверенитета се оказаха негодни, или просто вече не съществуваха.
Енергийният лост действително притежава глобални характеристики. И само наивник би се отказал да го използва, особено след като други подобни лостове липсват. Днес Русия се връща в групата на световните държави, използвайки за целта инструментите, с които разпола. Още повече, че енергетиката (при правилна постановка на проблема) в действителност представлява фундаментален отрасъл с колосални перспективи. Защото именно „енергозадоволеността” е основата на всяка икономика. Германия например, не разполага със собствени петролни находища, но това не и пречи да притежава фундаментален енергиен отрасъл, като никой не се съмнява, че става дума за свръхмодерна енергетика.
Русия (именно в качеството си на енергийна свръхдържава) съумя да запази определен остатъчен потенциал, който при това, в определени сфери, е изключително мощен. Руският потенциал в ядрената енергетика и ядрените технологии (включително в сферата на т.нар. „мирен атом”) и днес е на най-високо световно равнище. Руснаците разполагат с технологии, опит и разработки, каквито не притежават дори американците, да не говорим за останалите (например в областта на атомното корабостроене). Освен това става дума за колосална инфраструктура, включително високотехнологична, изградена на база наличните находища на енергоносители.
Енергетиката и особено газовият и отрасъл, поради спецификата на транспортиране на газа, е изключително подходяща, от гледна точка „физическото” структуриране на нови стратегически съюзи. Навремето Бисмарк подчертава, че обединението на Германия следва да бъде скрепено от достатъчно гъста, обща железопътна мрежа. Днес същата роля за Русия играят тръбопроводите. За разлика от петролния танкер, тръбопроводът означава зависимост не само от производителя, но и от потребителя. Той не може просто така да бъде преместен на друго място. Отделен въпрос е, какво се изгражда въз основа на мрежата от тръбопроводи. Дали става дума просто за гарантирана доставка на енергоносители, т.е. за превръщането на енергийната свръхдържава в енергиен придатък на големите световни икономики? Или пък на тази база се осъществява конвергенция, първоначално в сферата на енергетиката, а след това (или паралелно) и във всички останали стратегически области? Без съмнение, сегашните управляващи в Кремъл предпочитат второто. И тъкмо този вариант се очертава напоследък в отношенията между Москва и Европа и, на първо място, с Германия, с немско-френския алианс, където ключова роля играе гигантът Газпром. Той все повече се превръща в диверсифицирана „паневропейска” енергийна корпорация, стремяща се да пласира активите си не само в добива и транзитните разпределителни мрежи на енергоносители, но и в преработката, в енергетиката, в производството на енергия.
Както посочва директорът на руския Институт за национална енергетика Сергей Правосудов, съобщението на Газпром, че възнамерява да разработи Штокмановското газово находище (в Баренцово море) без привличането на чуждестранни компания, имаше ефекта на избухнала бомба. Просто защото подобно нещо не бе очаквано от никого. Обратното – участието на водещи чуждестранни корпорации в проекта, чрез обмен на активи, трябваше да стане едно от водещите събития през 2006. Освено това, разработвайки въпросното находище, Газпром разчиташе да стане сериозен играч и на американския газов пазар (доставяйки там втечнен природен газ).
Очевидно става дума за пренареждане на приоритетите, сред които на първо място се утвърждава Европа, и ръст на обемите на доставките за природен газ по газопровода North Stream (бившият т.нар. Северноевропейски газопровод). Ключова роля в газовия „пробив” на Русия в Европа трябваше да изиграе Германия. Проблемът обаче е, че германците не се оказаха готови за подобен поврат на събитията, предпочитайки да формират енергиен алианс не с Русия, а с Франция, вътре в ЕС и без участие на трети страни (т.е. на Москва). В резултат, Газпром ще трябва да преосмисли стратегията си за включване на руските газови доставки в бъдещата енергийна конструкция на Европа, основаваща се на Енергийната харта на ЕС. Освен това, от 1 януари 2007, влиза в сила директивата на съюза за либерализация на газовия пазар, която може сериозно да усложни живота на руския монополист. Затова на Газпром се налага да действа бързо. Штокмановското находище трябваше да стане един от главните елементи на стратегията за превръщане на Газпром в глобална енергийна компания. За да постигне тази цел, корпорацията трябва да разшири значително пласментния си пазар – или разширявайки добива на енергоносители в други страна, или чрез масираното си участие на пазара на втечнен природен газ. Сега изглежда, че плановете за глобализацията също се отлагат.
Лошите активи
И така, Газпром се готви да експлоатира 100%-тово залежите в Штокмановското находище. Доста време обаче руският гигант съвсем сериозно разглеждаше възможността да предостави 49% от проекта на чуждестранни компании. „Проблемът е, че въпросните компании не можаха да предложат активи, отговарящи по своя обем и качество на запасите на Штокмановското находище. Защото в неговата експлоатация ще се използват модерни съвременни технологии и технически решения, включително и за производството на втечнен природен газ, като за целта ще бъдат привлечени достатъчно авторитетни транснационални компании. Това решение е допълнителна гаранция за сигурността на доставките на руски природен газ за Европа, в достатъчно дългосрочна перспектива, както и доказателство, че европейският пазар е водещ за нашата компания” – подчертава шефът на Газпром Алексей Милер.
Трябва да се отбележи, че проблеми в преговорите между руснаците и чуждестранните корпорации винаги са съществували. Решението за избора на 2-3 компании-партньори на Газпром измежду петимата претенденти (норвежките Statoil и Hydro , френската Total и американските Chevron и ConocoPhilips ) многократно беше отлагано. През лятото на 2006 зам.председателят на борда на директорите на Газпром Александър Рязанов заяви, че активите, които предлагат американските фирми срещу евентуален дял в Щокмановското находище, не устройват руската страна. През октомври, по време на преговорите си с канцлера Ангела Меркел, руският президент Путин обеща, че Германия може да разчита на 70-80% от целия добит от Щокмановското находище природен газ (50-55 млрд куб.м) и така „може да се превърне от най-големия потребител, в европейски център за дистрибуция на природен газ”. Това бе предложение, на което трудно можеше да се устои. Меркел обаче не се поддаде (естествено, след като се консултира с европейските си колеги). Тоест, Германия очевидно не е готова да гради отношенията си с Русия, в противоречие с духа на Енергийната харта на ЕС. Какво означава това за бъдещата енергийна карта на Европа и за мястото на Газпром на нея остава открит въпрос. Ясно е обаче, че пазарлъците ще продължат.Отложената глобализация на Газпром
Показателно е, че малко преди прословутото заявление за бъдещата експлоатация на Щокмановското находище, зам. председателят на Газпром Александър Медведев заяви: „Според нас, САЩ ще се превърнат в целеви пазар за втечнения природен газ, който ще се произвежда от добивания в това находище газ. Което пък означава, че делът на Газпром в американския внос на втечнен природен газ може да достигне 15%”. Днес обаче не е ясно, дали това действително ще се случи и как точно Газпром възнамерява да развива производството на втечнен природен газ.
Навлизането на американския газов пазар щеше да позволи на корпорацията да диверсифицира доставките, тъй като руският газ се изнася почти изключително за Европа. Сега обаче излиза, че партньорството с ЕС ще се разширява, докато експанзията в САЩ, в най-добрия случай, се отлага.
Остават редица нерешени въпроси и за мащабното навлизане на Газпром на пазара на втечнен природен газ. Засега компанията реализира няколко пробни операции, изпращайки танкери със закупен от други производители втечнен газ към САЩ, Великобритания и Южна Корея. Междувременно, производството на втечнен газ нараства изключително бързо. Някои експерти дори смятат, че той може да измести транзитирания по тръбопроводи природен газ от традиционните му пазари. Ако това е така, излиза, че, залагайки на Европа, Русия стеснява полето си за маневри. Някои анализатори обясняват руската политика с това, че Газпром все още не разполага с технологични възможности да произвежда втечнен газ, затова компанията или ще трябва да се кооперира с чуждестранните корпорации, или да продължи да разчита на остарелите си тръбопроводи.
Истината е, че Русия винаги е изоставала от развитите западни държави в технологичната сфера. Истина е обаче и, че технологиите за втечняване на природния газ се появяват в тази страна почти едновременно с появата им на Запад. Така, първият мини-завод за втечнен газ е изграден н СССР още през 1953. Днес руснаците разполагат с известен капацитет за втечняване на природен газ в трите дъщерни фирми на Газпром: Лентрансгаз, Уралтрансгаз и Самаратрансгаз, като тази технология не получава необходимото развитие най-вече поради липсата на достатъчно голям пласментен пазар. В Европа почти не се строят терминали за втечнен природен газ, а отношенията между Съветския съюз и Япония не са чак толкова добри, че да стартира реализацията на толкова мащабен проект. Затова съветският режим и лидерите на най-големите европейски държави се договарят за изграждането на разклонена мрежа от газопроводи от Западен Сибир към Европа. САЩ, разбира се, силно се противопоставят на този проект, съзнавайки, че задълбочаването на взаимната зависимост между Москва и Европа неминуемо ще доведе и до сближаване на позициите им по редица международни проблеми. Оттогава насам руските газови доставки за европейските страни прогресивно нарастваха, при това без да възникват каквито и да било проблеми с тяхната надеждност. През 90-те години обаче, слабо място в тази схема се оказаха посткомунистическите държави от т.нар. „близка чужбина”, възникнали в резултат от разпадането на Съветския съюз. Използвайки транзитното си положение, те се опитват да получат преференции от Русия в газофата сфера, затова и Газпром реши да започне да изгражда газопроводи, заобикалящи територията им (като т.нар. „Син поток” или Nord Stream ) .
Перспективите на търговията с втечнен природен газ
Ако погледнем картата на света ще видим, че основни производители и потребители на втечнен газ са държавите, заобиколени от топли морета. През миналата 2005 водещи доставчици на втечнен газ са Индонезия (31,5 млрд. куб. м), Малайзия (28,5 млрд. куб. м), Катар (27,1), Алжир (25,7), Австралия (14,9) и Тринидат и Тобаго (14 млрд. куб.м). Основни вносители пък са: Япония (76 млрд. куб. м), Южна Корея (30,5 млрд. куб. м), Испания (21,9), САЩ (17,9) и Франция (12,9 млрд. куб. м).
Тоест, технологиите за втечняване на природния газ се усвояват и развиват от страните, които не могат да получат този енергоносител по тръбопроводи. И макар че подобен тип доставки са доста скъпи, те биват предпочитани поради липсата на алтернатива. В САЩ например, първите танкери с втечнен газ пристигат още през 1972. Дълго време обаче, в страната има само четири терминала за ре-газификация, а обемът на доставките остава на сравнително ниско ниво през 80-те и 90-те години, като едва през 2000 стига равнището си от 1979. Обемът на доставяния отвън втечнен природен газ започва да расте след като спада добивът на газ на територията на Северна Америка.
Както е известно, значителна част от руската територия граничи с морета и океани. Това обаче се отнася най-вече за северната част на страната, като повечето от тези морета почти цяла година са покрити с лед. На юг руснаците разполагат с излаз на Черно море, само че пропусквателната способност на този воден басейн към световния пазар е ограничена от тесните проливи Босфора и Дарданелите. Което се оказва сериозна преграда не само за газовите, но и за петролните доставки. Така се появяват обходните нефтени маршрути като вече изградения петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан и проектирания Бургас-Александруполис.
Следователно, като база за износ на втечнен газ от Русия могат да се разглеждат само две направления – Северозападното и Далекоизточното. Неслучайно тъкмо в тези райони се планира, или вече се реализира изграждането на мощности за втечняване на природен газ. Най-близък до завършване е проектът „Сахалин 2” (находището вече се разработва, а заводът за втечнен газ се строи). Негови акционери са Royal Dutch Shell (55%), Mitsui (25%) и Mitsubishi (20%). Газпром се споразумя с тях да получи блокиращия пакет акции в „Сахалин 2” срещу обещанието да им гарантира 50% от акциите в проекта за разработване на находището „Заполярное”, макар че сделката не е приключена. Още повече, че акционерите в „Сахалин 2” напоследък имат сериозни проблеми с руското Министерство на природните ресурси, което ги обвинява, че са нарушили екологичните норми. Затова и реализацията на проекта може да се проточи. Междувременно Газпром планира изграждането на два завода за втечнен газ около Санкт Петербург и Мурманск, но кога точно ще стане това, остава неясно.
Обикновено, като основно предимство на втечнения природен газ се посочва възможността за доставката му във всяка точка на света, което теоретично е така. На практика обаче, липсва истински пазар за втечнения газ, като всички действащи заводи за производството му реализират своята продукция на базата на дългосрочни договори, подписани още преди изграждането им. Тоест, едва след сключването на въпросните договори е станало възможно и привличането на необходимите финансови ресурси за добива на газ, изграждането на мощностите за втечняването му и наемането (или покупката) на танкерите за неговия превоз. В случая действа същата схема като при природния газ, транзитиран по тръбопроводите. Само че, както вече споменахме, втечненият газ е доста по-скъп от онзи в естествено състояние.
За да се разбере, какви са реалните перспективи пред пазара на втечнен природен газ, трябва да се анализира ресурсната база на основните му производители. В края на 2005 доказаните запаси от природен газ на Индонезия бяха 2,76 трилиона куб. м (т.е. по-малки от тези на Щокмановското находище), а на Малайзия 2,48 трлн. куб. м. Планира се реализацията на проекти за производството на втечнен газ в Боливия (чиито запаси са 0,48 трлн. куб. м), Перу (0,33 трлн куб. м) и Йемен (0,48 трлн. куб. м). Очевидно е, че няма никакъм смисъл да ги сравняваме с ресурсната база на Русия (47,8 трлн. куб. м), защото е съвършено ясно, кой може да гарантира сигурността на доставките в дългосрочна перспектива, и кой не. Единствената държава, разполагаща със значителни запаси от природен газ (25,8 трлн. куб. м) и активно развива производството на втечнен газ, е Катар.
Ако Газпром реши да втечнява цялото количество газ, добивано от Щокмановското находище, би трябвало да си осигури пазари, способни да поемат не по-малко от 100 млрд куб. м газ годишно (което се равнява на общите годишни доставки на четирите досегашни лидери в тази сфера – Индонезия, Малайзия, Катар и Алжир). Всъщност, втечнения природен газ може да конкурира този, транзитиран по тръбопроводите, само ако транзитът се осъществява на повече от 4 хил. км. А логиката сочи, че приоритетни следва да бъдат страните, разположени по-близо до страната-производител, защото това е икономически по-изгодно (в руския случай става дума не само за газопровода North Stream , а и за доставките на газ от Западен Сибир за Китай в рамките на проекта „Алтай”). Втечненият природен газ от Щокмановското находище може обаче да се използва като спомагателен инструмент за диверсифицирането на доставките.
Москва не се нуждае от партньори?
На фона на казаното дотук, неясен остава един много важен въпрос: дали Газпром наистина ще може сам да усвои Щокмановското находище, разположено в шелфа на Баренцово море. Досега руският гигант няма никакъв опит в добива на газ от морския шелф. С подобен опит обаче разполагат норвежците, които отдавна разработват газовите находища в Северно море. Затова Газпром със сигурност ще се стреми да ги привлече в разработката на Щокмановските залежи. Неслучайно водещи представители на руската корпорация твърдят, че ще наемат чуждестранни фирми като подизпълнители. Като за да плати за услугите им, Газпром може да получи средства под формата на кредити или проектно финансиране. По принцип, подобно нещо е възможно. Въпросът е, колко време ще отнеме. Покупката на необходимите технологии за втечняване на природния газ не е сериозен проблем, но усвояването им от руските специалисти също ще изисква доста време.
Всъщност, ако Газпром не възнамерява да се превръща в глобална компания, времето не би трябвало да е проблем за него. Рано или късно руснаците ще могат да усвоят Щокмановското находище и самостоятелно. Само че чуждестранните компании, които не криеха желанието си да се включат в реализацията на проекта, със сигурност ще бъдат много разочаровани. Същото се отнася и за правителствата на САЩ, Франция и Норвегия. Затова не е изключено, че всички те могат да решат да предприемат съгласувани действия срещу Газпром и неговия собственик – руската държава.
Векторите на руската енергийна геополитика
Да се върнем обаче на темата за Русия като енергийна свръхдържава. Всъщност, какво означава самият термин „енергийна свръхдържава”. Ако се анализира конкретния руски случай, на преден план излизат доминиращият „западен” вектор в руската енергийна геополитика, както и обяснимият стремеж на Москва да го допълни с нов „източен” вектор. Стратегическият енергиен съюз с Европа е толкова очевиден, че въобще не се дискутира. Неговите характеристики, взаимното проникване и несъмненият взаимен интерес се основават на факта, че Русия може да гарантира на Европа сигурни и сравнително евтини доставки на енергоносители. Което безспорно е шанс за Стария континент и особено за онези държави в него, чиято политика през последните години се определя от принципа на „трансатлантическата конкуренция”. Във Франция (за разлика от Германия, където тази тема не се дискутира открито) това е фундаментален принцип, върху който се базира цялата френска геополитика. Тоест, за французите енергийното сътрудничество с Русия е шанс за успех в тази конкурентна борба, докато липсата му е гаранция за провала в нея - гаранция, че континентът така и няма да успее да излезе извън рамките на „пост-историческата Европа”. Последният термин, измислен от американците, едва ли изпълва самите европейци с възторг. Във всеки случай представителите на европейската индустрия се отнасят към него крайно враждебно и въобще отказват да го приемат.
Междувременно, „източният” вектор – т.е. Югоизточна Азия, Китай и т.н. – в качеството си на най-динамично развиващият се регион на планетата, дава на Русия шанс да диверсифицира енергийната си игра. Това включва и възможността за мащабно „ново усвояване” на Сибир и Далечния изток, стига разбира се Москва да си гарантира в тази игра ролята на субект, т.е. на самостоятелен играч. Какво например се случва напоследък около Сахалин? Там руската държава възстановява стратегическия си контрол над наличните ресурси. Което безспорно е сериозен коз в ръцете на Кремъл, защото при всяко друго развитие, този район би се превърнал в слабо място на руската геополитическа схема – там биха се насочили изключително мощни чужди интереси, на които Москва не може нито да се противопостави, нито дори да ги контролира.
Третият вектор в руската енергийна стратегия е американският, който макар че през определен период действително имаше реално значение, напоследък изглежда придобива по-скоро затихващи функции. Именно сегашната стратегия на Русия като енергийна свръхдържава очертава окончателно констатацията, че в тази сфера Москва и Вашингтон, на практика, нямат никакви общи интереси.
Друг съществен момент е свързан с енергийната сигурност. Разбира се, тезата на руския президент Путин, лансирана по време на последната среща на Г-8 в Санкт Петербург (през лятото на 2006) за необходимостта слаборазвитите държави също да имат достъп до енергийните ресурси, не е лишена от основание, но няма решаващо значение. Истината е, че от енергийна сигурност се нуждаят най-вече реалните и потенциални конкуренти на САЩ. Като страната, която най-мното се нуждае от нея е Китай, чиято икономика е почти толкова енергоемка, колкото и руската. Разбира се, тя е нужна и на Европа, както и на новите силови центрове, каквито са например Индия и (в по-малка степен) Бразилия. Останалите сериозни играчи, общо взето, не изпитват особени проблеми с достъпа си до енергоносители. Друг въпрос е, че екстремно високите цени на ресурсите болезнено засягат икономиката на страните, не разполагащи със сериозно ресурсно обезпечение. Това обаче е по-скоро вторичен проблем за американските конкуренти.
Впрочем, самите Съединени щати също полагат максимални усилия за гарантиране на енергийната си сигурност, усилване и укрепване на сегашното си привилегировано положение в тази сфера. Като за целта използват различни средства. На първо място, САЩ са най-голямата страна-производител на енергия, която при това добива и собствен петрол (макар съзнателно да ограничава добива си). На второ място, в технологичен аспект, Съединените щати разполагат с една от най-ефективните и енергоспестяващи икономики в света. И, на трето място, американците се стремят към контрол върху източниците на суровини и транзитните маршрути именно за да гарантират енергийната зависимост на основните си конкуренти от контролираните от тях източници на енергоносители и други ресурси. Част от тази стратегия е и политиката, провеждана от САЩ в района на Персийския залив, включително в Ирак. Единствената страна от Залива, която все още е извън американския контрол, е Иран, което пък обяснява до голяма степен и сегашното състояние на отношенията между Вашингтон и Техеран. От тази гледна точка, за конкурентите на САЩ (и най-вече за Китай и Европа), Русия безспорно е не просто генератор на енергийна сигурност, а и на елементарна енергийна конкурентоспособност.
Рамките на руската енергийна концепция
Концепцията за руската енергийна свръхдържава е по-скоро тактическа, а не стратегическа. Нейните възможности и рамки са съвсем ясно очертани. Сама по-себе си, доминацията на енергетиката и добива на ресурси в руската икономика не следва задължително да се разглежда като „фактор за икономически регрес” (вж. Геополитика – бр.5/06 – б.р.) , стига разбира се, енергийно-ресурсният елемент в нея да бъде допълнен и от други. Факт е, че че част от противниците на Русия (включително в средите на сегашния американски „истъблишмънт”) се опитват да ограничат развитието и именно в рамките на „енергийната свръхдържава” (при това те стоят на по-умерени позиции, в сравнение с онези, които повече или по-малко открито призовават за нейното „разчленяване”). Според привържениците на тази тенденция, Москва следва да се въздържа от инвестиции във всички други отрасли, освен добива на енергоносители и, в най-добрия случай, тяхната първична преработка. Така обаче, страната би рискувала да се окаже в ариегарда на техническия прогрес, поставяйки под въпрос собствената си енергийна сигурност. Защото това ще означава драстично ерозиране на основните предпоставки на сигурността, като се започне от съвсем преките (военно-технологичните) и се свърши с образователната и социална инфраструктура, гарантиращи наличието на суверенитет. В този случай, Русия постепенно би престанала да бъде истинска държава и рискува да се интегрира в съвременния глобален свят като суровинен придатък на развитите икономически държави.
В тази връзка си струва да цитираме примера с Ботсуана - държава в Южна Африка, развитието на чиято икономика често се цитира от специалистите като пример за локален просперитет, и която доста изгодно си сътрудничи с транснационалната компания Де Беерс. В рамките на това сътрудничество, малката африканска страна, действително получава огромни предимства от съвсем лоялното си взаимодействие с една от най-големите световни корпорации, използваща уникалната и ресурсна база. Но, само толкова. Според някои руски анализатори, все още съществува определена опасност от „ботсуанизацията” на Русия, при което постепенно ще отпадне необходимостта от съхраняването на културното, политическо, държавно и мирогледно единство на руската „цивилизация”. Като, дори ако тази необходимост не отпадне съвсем, тя няма да притежава реална основа, подкрепа и защита. Което пък би провокирало в нея мощни процеси на ентропия, в резултат от които от федерация ще отпадне не само Калининградският анклав, но и целият Далечен изток, за който Сеул и Токио ще се превърнат в далеч по-актуални цивилизационни центрове, отколкото Москва (или дори Иркутск и Новосибирск).
Очевидно е, че единството на държава с мащабите на Русия може да бъде скрепено не само с изграждането на ефективни и достъпни транс-евразийски транспортни коридори (вж. статията на Фабрицио Виелмини в бр.5/06 на Геополитика – б.р.) , но и от някаква също така ефективна и общодостъпна идея (или мисия). В този смисъл концепцията за Русия като „енергийна свръхдържава” може да бъде само временно средство, но не и крайна цел. Днес е очевидно, че паралелно с тази стратегия следва да се реализират и редица други стратегии и проекти. Един от тях е проектът за реиндустриализацията на страната. Всъщност, твърденията, че реиндустриализацията символизира вчерашния ден, защото светът вече се намира в „постиндустриалната епоха”, са просто демагогия. Истината е, че ре-индустриализацията не е преграда пред „постиндустриализацията”, а нейна предпоставка и дори основа. Неслучайно, мнозина американски геополитици предупреждават, че изнасяйки цялата си реална икономика в Китай (образно казано), САЩ рискуват рано или късно да изгубят и сегашната си световна хегемония, и собствената си „постиндустриална” (виртуална) икономика. Трудно можем да си представим една велика държава да съществува, подобно на малката Швейцария, специализирайки се единствено в ролята на световен банкер например. Швейцария просто има своята икономическа ниша, но да се твърди, че Съединените щати също биха могли да се задоволят с някаква собствена ниша в световната икономика е глупаво. Защото нишата не може да бъде няколко пъти по-голяма от зданието, в което се намира.
От тази гледна точка, Русия е изправена пред необходимостта да доизгради всички недостигащи и предпоставки за да бъде наистина стабилна и силна държава, да не говорим за „свръхдържава”. Още повече, че дори и за да бъдеш само енергийна свръхдържава, е задължително да разполагаш и с достатъчно военно-политическа мощ за да гарантираш контрола върху собствените си енергийни ресурси. А подобна мощ не може да се формира само на основата на един, единствен отрасъл – енергетиката, пък дори и ако той е най-развитият в света.
Тоест, като крайна цел на геостратегията на Русия, концепцията за превръщането и в „енергийна свръхдържава” е по-скоро контрапродуктивна и затова може да се разглежда само като междинен етап в осъществяването на друга и далеч по-фундаментална цел, чиито параметри вероятно тепърва ще добиват достатъчно ясни очертания.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
В последно време мнозина определят Русия като „енергийна свръхдържава”, някои – с известна ирония. Която, впрочем, има своите основания – т.нар. енергийни държави, не винаги са и проспериращи. В тази връзка нека припомня, че нито САЩ, нито Китай са енергийни свръхдържави. В перспектива, Индия също не възнамерява да се превръща в такава. Същото се отнася и за обединена Европа, ако един ден тя все пак се превърне в истинска държава.
Сегашната руска политика може да се определи като „посткатастрофална”, т.е. това е политика на възраждане на страната и нейния суверенитет. Освен това тя е генетично реактивна – още от момента, в който Москва осъзна реалната опасност от загубата на суверенитет и заплашващият я във връзка с това разпад. Истината е, че страни като Белгия, Андора, Ботсуана или дори Италия, по-вероятно не биха се разпаднали, ако случайно изгубят реалния си суверенитет. Това обаче със сигурност не се отнася за Русия. Ако тя изгуби своя суверенитет, разпадът и изглежда неизбежен. На първо място по чисто ресурсни причини: тази страна притежава огромно количество най-разнообразни стратегически ресурси, контролът върху които е определящ за бъдещата роля на основните световни геополитически играчи. Тоест, ако самата Русия не може да бъде субект в световната игра, останалите играчи просто ще я разкъсат. И то не защото мразят руснаците и тяхната държава, а защото нито един геополитически субект не може да позволи друг такъв субект да си „присвои” руските богатства изцяло. За него това би означавало мащабен геополитически провал. Ето защо, в определен момент и на фона на хаоса от 90-те, руското ръководство отчаяно започна да търси инструменти, с чиято помощ страната да възстанови и укрепи своя суверенитет, както и да защити, икономически и политически, своите интереси.
Един такъв инструмент беше ядреното сдържане. Което съществува и днес. Разбира се, само по себе си, то трудно може да се определи като достатъчен и, особено, като най-подходящия инструмент за случая. С далеч по-големи възможности в днешната ситуация разполагат енергийните ресурси и руската енергетика, като цяло. Именно към този инструмент се ориентира и сегашното руско ръководство – то просто нямаше друг изход и тук не става дума за социокултурни особености, исторически традиции, или стереотипи на руското национално съзнание – просто всички останали инструменти за укрепване на суверенитета се оказаха негодни, или просто вече не съществуваха.
Енергийният лост действително притежава глобални характеристики. И само наивник би се отказал да го използва, особено след като други подобни лостове липсват. Днес Русия се връща в групата на световните държави, използвайки за целта инструментите, с които разпола. Още повече, че енергетиката (при правилна постановка на проблема) в действителност представлява фундаментален отрасъл с колосални перспективи. Защото именно „енергозадоволеността” е основата на всяка икономика. Германия например, не разполага със собствени петролни находища, но това не и пречи да притежава фундаментален енергиен отрасъл, като никой не се съмнява, че става дума за свръхмодерна енергетика.
Русия (именно в качеството си на енергийна свръхдържава) съумя да запази определен остатъчен потенциал, който при това, в определени сфери, е изключително мощен. Руският потенциал в ядрената енергетика и ядрените технологии (включително в сферата на т.нар. „мирен атом”) и днес е на най-високо световно равнище. Руснаците разполагат с технологии, опит и разработки, каквито не притежават дори американците, да не говорим за останалите (например в областта на атомното корабостроене). Освен това става дума за колосална инфраструктура, включително високотехнологична, изградена на база наличните находища на енергоносители.
Енергетиката и особено газовият и отрасъл, поради спецификата на транспортиране на газа, е изключително подходяща, от гледна точка „физическото” структуриране на нови стратегически съюзи. Навремето Бисмарк подчертава, че обединението на Германия следва да бъде скрепено от достатъчно гъста, обща железопътна мрежа. Днес същата роля за Русия играят тръбопроводите. За разлика от петролния танкер, тръбопроводът означава зависимост не само от производителя, но и от потребителя. Той не може просто така да бъде преместен на друго място. Отделен въпрос е, какво се изгражда въз основа на мрежата от тръбопроводи. Дали става дума просто за гарантирана доставка на енергоносители, т.е. за превръщането на енергийната свръхдържава в енергиен придатък на големите световни икономики? Или пък на тази база се осъществява конвергенция, първоначално в сферата на енергетиката, а след това (или паралелно) и във всички останали стратегически области? Без съмнение, сегашните управляващи в Кремъл предпочитат второто. И тъкмо този вариант се очертава напоследък в отношенията между Москва и Европа и, на първо място, с Германия, с немско-френския алианс, където ключова роля играе гигантът Газпром. Той все повече се превръща в диверсифицирана „паневропейска” енергийна корпорация, стремяща се да пласира активите си не само в добива и транзитните разпределителни мрежи на енергоносители, но и в преработката, в енергетиката, в производството на енергия.
Както посочва директорът на руския Институт за национална енергетика Сергей Правосудов, съобщението на Газпром, че възнамерява да разработи Штокмановското газово находище (в Баренцово море) без привличането на чуждестранни компания, имаше ефекта на избухнала бомба. Просто защото подобно нещо не бе очаквано от никого. Обратното – участието на водещи чуждестранни корпорации в проекта, чрез обмен на активи, трябваше да стане едно от водещите събития през 2006. Освено това, разработвайки въпросното находище, Газпром разчиташе да стане сериозен играч и на американския газов пазар (доставяйки там втечнен природен газ).
Очевидно става дума за пренареждане на приоритетите, сред които на първо място се утвърждава Европа, и ръст на обемите на доставките за природен газ по газопровода North Stream (бившият т.нар. Северноевропейски газопровод). Ключова роля в газовия „пробив” на Русия в Европа трябваше да изиграе Германия. Проблемът обаче е, че германците не се оказаха готови за подобен поврат на събитията, предпочитайки да формират енергиен алианс не с Русия, а с Франция, вътре в ЕС и без участие на трети страни (т.е. на Москва). В резултат, Газпром ще трябва да преосмисли стратегията си за включване на руските газови доставки в бъдещата енергийна конструкция на Европа, основаваща се на Енергийната харта на ЕС. Освен това, от 1 януари 2007, влиза в сила директивата на съюза за либерализация на газовия пазар, която може сериозно да усложни живота на руския монополист. Затова на Газпром се налага да действа бързо. Штокмановското находище трябваше да стане един от главните елементи на стратегията за превръщане на Газпром в глобална енергийна компания. За да постигне тази цел, корпорацията трябва да разшири значително пласментния си пазар – или разширявайки добива на енергоносители в други страна, или чрез масираното си участие на пазара на втечнен природен газ. Сега изглежда, че плановете за глобализацията също се отлагат.
