Казват, че когато Наполен победил мамелюците в Египет, след тежката и решителна битка при пирамидите, в щаба на бъдещия френски император пристигнал пратеник на победените. Слязъл от разпенения си арабски жребец и по ориенталски, протоколно поздравил - “Аллах акбар”! Когато преводачът на Наполеон предал поздрава - “Аллах е велик”, недотам набожния, но самоуверено реалистичен генерал отговорил: “Да но аз съм тук”.
На война е винаги така. Победата не е плод на случайност или на волята на съдбата, а на целенасочена мобилизация, организация и сразяване на противника. По същия начин можем да определим и досегашната военна стратегия на Израел спрямо арабски свят. Евреите винаги са знаели, че “Аллах е велик”, т.е. че арабите имат по-голям ресурс от тях. Затова винаги са гледали да изпреварят противниците си, да ги изненадат, унищожат, разстроят и пленят за де се окажат на мястото на победата преди противникът да може да им противодейства. Дори и при войната Йом кипур през 1973, когато Египет и Сирия изненадаха Израел, ръководената от генерали като Моше Даян и Арик Шарон ЦАХАЛ успя да изземе инициативата и на свои ред да изненада противника с добре организирана отбрана в Голан и с контранастъпление в Синай.
Не така обаче се развиха нещата в тъй наречената Втора ливанска война. Лятната офанзива в Южен Ливан бе истински провал за израелските държавници и военни. На Наполен принадлежи класическото определение, че “пехотата е царицата на боя”. Там, където не е стъпил кракът на сухопътните сили, трудно може да се говори за континентална и реална победа. Нещо, което евреите за първи път от 1948 насам, не успяха да постигнат. Началният дискусионен въпрос от последната война в Ливан е, дали сблъсъкът наистина бе съзнателно желан и от двете страни в конфликта. В разгара на граничните военни деиствия, в напълно пропаганден стил, за да подкрепи своите нови християнски и друзки съюзници и да се извини пред техните последователи в Ливан, водачът на шийтската групировка Хизбула шейх Насрала каза, че ако е знаел, какви разрушения и страдания ще донесе на страната му тази война никога не би отвлякъл ираелските войници послужили за повод на конфликта. Разбира се, шейхът лъжеше. Спонсорите му от Иран и Сирия бяха подготвили Хизбула за тази война. Дамаск и Техеран искаха този сблъсък, за да го използват като предупреждение за преговарящите с Иран западноевропейски държави, но най-вече за САЩ. Съзнавайки уязвимостта си, Сирия се включи във войната с нежелание и се опитваше да печели време, като задкулисно преговаря с американците. Войната избухна и продължи на фона на поредицата военноморски маневри, проведени от Иран в Персийския залив и целящи да демонстрират новата ракетна и оръжейна мощ на тази държава. Хизбула имаше и редица предимства на терена. В продължение на 6 години тя беше изградила укрепена система от подземни бункери и ракетни позиции. Спечели важни съюзници в лицето на бившите християнски милиции. Всъщност, боиците сражавали се през 2006 срещу израелските командоси и редова пехота, навремето бяха обучавани от самите израелци в лагерите на юг от река Литани. Преди и след изтеглянето, Тел Авив отказа да изплаща на бившите фалангисти социални възнаграждения и заплати. Затова още по време на окупацията на Южен Ливан християните започнаха да сътрудничат на Хизбула срещу заплащане. А след изтеглянето на ЦАХАЛ редовият състав на фалангистите просто премина на служба при шиитите. Става дума за контингент, чиято численост се оценява между 3 и 6 хиляди души. Макар че използваните от Хизбула ракетни установки не бяха особено точни и не нанесоха значими военни загуби, те се оказаха изключително удобно пропагандно оръжие. Показващо безпомощността на израелската противоракетна отбрана да защити цивилното население и не изискващо големи разходи на хора и средства за дислоциране и изстрелване. Израел бе оганичен и във възможността за паритетен отговор на ракетните нападения. Хизбула имаше предимство в политическата цел. Групировката унижи Израел, като отвлече войници на ЦАХАЛ и не ги върна обратно, като условие за прекратяване на огъня. При това още в самото начала беше ясно, че всичко, освен пълния разгром на Хизбула, може да се счита за победа на групировката. Тоест, Израел започна война, която беше обречен да изгуби. В края на краищата, той не успя да настъпи в дълбочина, не атакува успешно базите на Хизбула в долината Бекаа и не получи политическа санкция от САЩ, за да атакува Дамаск с въздушни и артилерйиски сили. Впрочем, докато Израел воюваше, САЩ водеха тайни преговори със Сирия, която печелеше време, изчаквайки намесата на ООН.
Дали Израел искаше тази война? Управляващите от партия Кадима (Напред) очакваха бърза и служебна победа в стил операция “Мир за Галилея”. Тя трябваше да затвърди трудно спечелената политическа власт и да запуши устата на лявата и дясната опозиция. Лошото обаче беше, че нито един от реално управляващите ЦАХАЛ по време на операцията не беше професионален военен. Сегашният премиер Ехуд Олмерт - един роден помощник и администратор, случайно се оказа на гребена на политическага вълна и спечели изборите. Колкото и да е странно за един израелски политик, в битието си на адвокат, кмет на Йерусалим и политически функционер Олмерт нямаше адекватна военна закваска. Не бе на висотата на военно-политическата задача и министърът на отбраната - бившият синдикалист Амир Перец. Обикновенно в Израел военният министър е бивш началник щаб на армията. Перец обаче не може да се похвали с подобна кариера, твърди се дори, че е изкарал венната си служба в някакъв гараж. Светата троица на поражението се допълваше от началник щаба на ЦАХАЛ генерал Дан Халуц. За първи път начело на армията застава човек, който не е от сухопътните войски, а е офицер от авиацията.Може би затова Халуц надцени възможностите на ВВС, поставяйки им непосилни задачи. За сметка на това, политическия кадрил остави професионалния военен генерал Шаул Мофаз да отговаря за логистиката, в качеството си на транспортен министър.
Израел очевидно се готвеше, очакваше и приемаше тази война. За това говори и фактът, че само дни преди началото на боевете, ЦАХАЛ проведе в Северния военен окръг мащабно военно учение. С мобилизацията на резервисти беше отработен точно предстоящия сценарий – отвличане на израелски военни, като заложници от Хизбула, и последващи мащабни действия за освобождаването им. Израелският вестник "Аарец" съобщи, че два месеца преди Хизбула да отвлече, през юли, двама израелски бойци, провокирайки конфликта в Ливан, израелската армия е научила за плана на радикалната ливанска групировка да похити войници в същия район (бил е известен и планът на Хамас за отвличане на военен заложник). Освен това, Израел е предупредил, чрез американски и френски дипломати, че ще предприеме голямо настъпление при опит на радикалната групировка да похити негови войници. Затова и действията на Хизбула показват, че хората на Насрала са били наясно, какво точно предприемат и какви ще са последиците от провокацията.
Според крайно тенденциозния еврейски анализатор Александр Шулман, които смята войната за «победа», ЦАХАЛ, на практика, провежда две независими една от друга операции. Първата - въздушно-морската, е командвана директно от Генералния щаб и е имала за цел да разруши разположените дълбоко в тила на противника ракетни позиции. В нейния ход ВВС и ВМС са провели масирано въздушно и морско артилерийско настъпление. Втората операция е била сухопътна и се е провеждала от командването на силите в Северния вонен окръг, обхващайки пограничните райони с Ливан. Разбира се, Шулман пропуска да отбележи, че Северният военен окръг също е под командването на ГЩ на ЦАХАЛ и т.н.
Истината, излязла наяве след разследването на специалната парламентарна комисия на израелския Кнесет, побликувано от вестник Маарив, показва, че израелското военно разузнаване е имало актуална информация за позициите и силите на Хизбула, но данните не са били достъпни за полевите командири и затова са провеждани безсмислени атаки и удари. Според Комитета за управление на разузнаването и ръководството на военното разузнаване (АМАН), тези данни са секретни и могат да бъдат предадени на полевите командири само в случай на пълномащабна война (?!). В хода на операцията този отказ предизвика шумен публичен скандал между различните нива на командване и офицерския състав, което допълнително подрони доверието на командирите към политическото и военното ръководство на страната. Отварянето на секретните пликове бе разрешено едва на 19 юли, но тогава реалната фактическа обстановка е претърпяла сериозни промени, така, че информацията се оказа крайно закъсняла. Анализът показва и слаба ефективност на действията на авицаията и артилерията, особенно при използването на т.нар. „умни заряди”, доставени от САЩ.
Стотици тонове ракети и бомби са били използвани за да поразят 7 хиляди цели. През 29-дневната война ВВС извършват над 16 000 полета на самолети и хеликоптери, от които 12 000 - бойни. При подържащите действия военноморските сили са обстреляли 2500 обекта в крайбрежната ивица на Ливан. Историческият опит учи, че силно укрепени райони трудно се превземат с класически фронтален щурм. Това може да стане с много жертви, при използването на изключително ефективна и координирана огнева подръжка от земята и въздуха. Вместо това, при маневрената война, подобни укрепени полоси се заобикалят и атакуват във фланг или гръб. Когато всички очакваха, че ЦАХАЛ ще извърши мощен морски и въздушен десант при завоя на река Литани, за да обходи укрепения район на шиитите, силите на Северния вонен окръг бяха сковани в безсмислени фронтални настъпателни действия. Вместо да води маневрени действия срещу укрепената полоса на партизаните, еврейската армия в началото се опита да проведе широкомащабно класическо настъпление. Което доведе до безмислени загуби и завоюването на 12 селища. Вместо настъпление към долината Бекаа и превзмане на Баалбек, израелските танкове бяха хвърлени да атакуват хълмове, без особено стпратегическо значение, но с висока концентрация на противотанкови ракети на ислямистите.
Според оправданията на израелското военно ръководство, Хизбула е очаквала ЦАХАЛ да повтори стратегията от настъплението през 1982, когато за 6 дни беше достигнат и обсаден Бейрут. За да изненада шиитите ГЩ е заповядал на 30 хиляди души (4 дивизии и две отделни бригади) да превземат и унищожат укрепената погранична полоса, отбранявани от 2 до 4 хиляди партизани, водещи ракетен обстрел срещу Израел. Не е ясно кой, кого е „надхитрил”, но е твърде наивно да се очаква ЦАХАЛ да атакува именно Бейрут, където с мъка се крепи едно откровено антисирийско и проамериканско праителство. Легитимните политически цели бяха Балбеек и Дамаск. С превземането на Балбеек, шиитите щяха да бъдат прогонени от сирийската граница. Въпреки съпротивата на САЩ, Израел можеше да нанесе ракетни удари и срещу позициите и базите на Хизбула в Сирия. Трудно е обаче да се превзема Баалбек, без да имаш контрол над планината Хермон. Ако имаше нужните сили и ресурси, израелската армия трябваше да извърши десант именно в Хермон. Контролът на въздушното пространство от еврейските ВВС позволяваше там да се разположат ракетни позиции за пряк обстрел срещу тила на партизаните в Бекаа и на юг от река Литани. Ефектът от това би бил на първо място психологически, след това политически и морален. Да не говорим, че щеше да отвлече сили на шиитите и да облекчи настъплението към Бекаа. Последващо бързо напредване към Бекаа пък можеше да доведе до съединяване силите на десантите с основните настъпващи вйски. При провал на настъплението по суша израелското въздушно превъзходство пък даваше възможност за евакуация на десантите отново по въздух. Но Втората ливанска война очевидно не е замисляна като пълноценна мащабна война, по-скоро като рутинна, прочистваща операция срещу терористите от ХамасС в Газа или на Западния бряг.
Комисията начело с депутата Цахи Анегби констатира следните пропуски на ЦАХАЛ и политическото ръководство, довели до поражението във Втората ливанска вйна:
- За разлика от войната Йом Кипур разузнаването не е допуснало грешки и си е свършило работата перфектно, доставяйки пълна и достоверна информация за разположението и силите на Хизбула, включително бункери, укрепления, позиции, пътища за снабдяване, оръжия, команден състав и комуникации. Имало е и точен сценарии за началото на военните действия. Комисията обаче не коментира отказа на шефовете на разузнаването да разсекретят навреме информацията пред полевите командири. Предполага се, че този пропуск е щял да бъде наваксан при ясното поставяне от командването на целите и задачите при настъплението;
- Според свидетелства на воиниците-резервисти, по цялата командна верига на ЦАХАЛ е царял видим безпорядък, а поставените цели и задачи са се променяли постоянно. Много командири губели самообладание, давайки неясни и зле формулирани заповеди. Различните подразделения по различен начин разбирали и изпълнявали възложените им задачи. Много често не са използвани и развивани постигнатите тактически успехи. Така, завзетите позиции нерядко се превръщали в капан за еврейските войници. Подобно на мирновременните учения, придвижването на частите масово се е извършвало денем, а не нощем, което е довело до необосновани жертви. По думите на Цахи Анегби, случващото се е било „истерично объркване и хаос”;
- Като най-сериозна грешка на командването на Северния военен окръг се изтъква, че вместо унищожаването на ракетните база и позиции на шиитите, били поставени задачи от типа на „морална победа”, „отслабване на Хизбула”, или „промяна в съзнанието на противника”. По думите на депутатите от партиите МЕРЕЦ и Ликуд Ран Коен и Йовал Штайниц: „Не е имало точна стратегия и обща задача за изпълнение, така че победата се е оказала невъзможна”;
- Бюджетните съкращения за армията през последните години са снизили бойната готовност на ЦАХАЛ. Изоставени са програмите за разработка на системата за преграден огън „Наутилиус” и на различни лазерни военни технологии за противоракетна отбрана. Влошена е и логистичната подкрепа. Много от резервистите остават без бронежилетки, оръжие и екипировка, защото военните складове се оказват полупразни, или разполагат с остарели и непълни комплекти. Налице са и сериозни проблеми с доставките на храна, питейна вода и лекарства;
- През последните години се е влошило качеството на командния състав в ЦАХАЛ, затова комисията Анегби призовава да се спре изтичането на най-подготвените офицери от военния към гражданския сектор.
Както и да определя Израел своята втората ливанска война – като „ограничен успех” или „поражение”, тя струва на евреите 115 убити военни и 39 цивилни. Ранените са над 2800 човека от които 700 войници и офицери на ЦАХАЛ. В същото време, по най-оптимистичните изчисления, през Втората ливанска война са унищожени само 400 партизани. Като по-сдържаните експерти говорят за не повече от 100. Но и тази статистика е безсмислена при положение, че при състав от около 10 хиляди боици, към Хизбула се стичат все повече доброволци. Десните партии в израелското политическо пространство отправиха остри критики към начина на водене на лятната война. Защото от самото начало е било ясно, че Израел не може да ликвидира или обезоръжи групировката Хизбула. Нито пък да прекрати доставките на ракети от Иран и Сирия. Вместо това правителството на Ехут Олмерт използва авиация и артилерия срещу цивилното ливанско население, разрушавайки комуникациите на страната. Самият Олмерт е обвиняван в липса на кураж и далновидност, отказвайки да нанесе удари по Иран и Сирия.
Поражението, или „ограниченият успех”, допълнително наляха вода в мелницата на позалинялата десница от Ликуд и «Нашият дом Израел». Ракетите от Газа и Ливан, показаха на много евреи, че отстъплението и формулата „земя” срещу „мир” не работят и отстъпките пред арабите едва ли ще ускорят мира. Вместо това, сега ще продължи строителството на стената и на създаването на буферни «прочистени» територии, като бараж срещу ракетите Касам. Отделен въпрос е, доколко тези «буфери» ще се окажат ефективни срещу все по-далекобойния арсенал, доставян в района от Иран и Сирия.
Големият проблем за Израел е, какво ще се случи от тук нататък? Някои кръгове в Иран и Сирия внушават, че предстои нова война, в която с ракети и ядрено оръжие са готови да изличат еврейската държава. Интересно е, как на тази шепа земя, иранската ядрена бомба ще различи палестинците от израелците? Израел е малка страна с ограничени ресурси, обкръжена от мюсюлмани, на които вече им се
привижда краят на поредните кръстоносци в техните земи. Правоверните винаги са прогонвали нашествениците, дори затова да са им били нужни векове, смятат в някои арабски столици. За да се противопостави на тази стратегия, след 1973, Израел твърдо се придържаше към доктрината за собствена ядрена сила и поддържа в постоянно бойна готовност съответния арсенал. Доскоро се смяташе, че мюсюлманите няма да дръзнат да нападнат Израел, осъществявайки безумната идея за „майката на всички битки”, ако евреите разполагат с реална възможност да унищожат ислямската цивилизация. Истината обаче е, че играчите в Близкия Изток отстъпват само пред силата и никога няма да отстъпят пред един слаб и победен Израел. Затова евреите се нуждаят само от победи там, където Аллах е смятан за велик. Напредъкът в иранската ядрена и ракетна технологии показват. че близкоизточната криза навлиза качествено нов етап на ескалация. Много хора се надяват, че управлението на аятоласите е умерен режим, зад който стои стародавната персийска геополитическа традиция и, че те няма да използват ядрено оръжие. В Ориента обаче, никой не си купува сабя, за да ръждясва в ножницата. Навремето и режимът на Хитлер е смятан от някои за «умерен и антиболшевишки», зад който стои вековната немска история и цивилизация. Малцина са осъзнавали предстоящата касапница във Втората световна война.
Най-слабото звено в поредната антиизраелска коалиция днес е Сирия. Режимът в Дамаск има проблеми с американците, заради намесата си в Ирак и Ливан. Под въпрос е самото бъдеще на Ливан и тук съществуват различни сценарии. Според единия, атаките на Хизбула ще продължат и това ще принуди израелското правителство да разчисти нова буферна зона в Южен Ливан. Според други анализатори, единственото жизнеспособно решение подялбата на Ливан между Израел, Сирия и християните-араби. За, най-доброто решение за Израел е да поправи грешката на Франция, която навремето отделя Ливан, като мултирелигиозна държава, от Сирия. Като целта е не толкова да се подели ливанската територия между Израел и Сирия, а да се създаде буферна християнска държава. Интересно обаче, дали сценаристите се интересуват от мнението на самите ливанци по този въпрос?
Важен факт е, че Втората ливанска война не завърши с мир, а само с примирие.Това дава възможност за възобновяване на военните деиствия по всяко време и при всеки повод, инсцениран от страните в конфликта. Междувременно, ЕС се нагърби с ролята на умиротворител, която предварително е обречена на неуспех.
Сините каски на ООН нямат мандат, желание и възможност да разоръжат Хизбула и да съхранят целостта на Ливан. Не е ясно дори, дали ще се намерят пари за продължаване мандата на мисията след 2007. Да не говорим, че в знак на благодарност сините каски могат да получат някой самоубийствен атентат от типа на тези в Бейрут през 1983. Разполагането на умиротворителите по ливанската граница може само да концентрира удара на Израел този път директно срещу единия от главните виновници за напрежението – Сирия. Като ударите срещу нея вероятно ще са ограничени – т.е. само въздушни. Но пък могат да се използват и ядрени авиобомби или конвенционални артилерийски ядрени заряди, каквито Израел притежава. А може да има и комбинирано сухопътно настъпление с американските части, които да атакуват откъм Ирак. Най-важното в случая е, че Израел на всяка цена се нуждае от решителна победа. Като вече не е задължително тя да е сухопътна, защото евреите нямат интерес от окупацията на нови арабски земи. Едва след решаването на проблемите с Ливан и Сирия, те ще могат да мислят и за пълноценна възпираща атака срещу Иран, пък дори и без американска поддръжка. Всъщност, вероятно и днес се мисли по този въпрос, след като израелският флот се сдоби с германски подводници от обновения клас Делфин, способни да изстрелват балистични ракети.
Ако американците и европейците не успеят да спрат иранската ядрена програма чрез преговори (както се очертава поне засега), Израел може де реши да започне своята «война за оцеляване», дори и без благословията на САЩ. Още повече, че евреите веднъж вече са печелили подобна война през 1948-1949, пак без подкрепата на тогавашните велики сили САЩ, СССР и Великобритания
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Казват, че когато Наполен победил мамелюците в Египет, след тежката и решителна битка при пирамидите, в щаба на бъдещия френски император пристигнал пратеник на победените. Слязъл от разпенения си арабски жребец и по ориенталски, протоколно поздравил - “Аллах акбар”! Когато преводачът на Наполеон предал поздрава - “Аллах е велик”, недотам набожния, но самоуверено реалистичен генерал отговорил: “Да но аз съм тук”.
На война е винаги така. Победата не е плод на случайност или на волята на съдбата, а на целенасочена мобилизация, организация и сразяване на противника. По същия начин можем да определим и досегашната военна стратегия на Израел спрямо арабски свят. Евреите винаги са знаели, че “Аллах е велик”, т.е. че арабите имат по-голям ресурс от тях. Затова винаги са гледали да изпреварят противниците си, да ги изненадат, унищожат, разстроят и пленят за де се окажат на мястото на победата преди противникът да може да им противодейства. Дори и при войната Йом кипур през 1973, когато Египет и Сирия изненадаха Израел, ръководената от генерали като Моше Даян и Арик Шарон ЦАХАЛ успя да изземе инициативата и на свои ред да изненада противника с добре организирана отбрана в Голан и с контранастъпление в Синай.
Не така обаче се развиха нещата в тъй наречената Втора ливанска война. Лятната офанзива в Южен Ливан бе истински провал за израелските държавници и военни. На Наполен принадлежи класическото определение, че “пехотата е царицата на боя”. Там, където не е стъпил кракът на сухопътните сили, трудно може да се говори за континентална и реална победа. Нещо, което евреите за първи път от 1948 насам, не успяха да постигнат. Началният дискусионен въпрос от последната война в Ливан е, дали сблъсъкът наистина бе съзнателно желан и от двете страни в конфликта. В разгара на граничните военни деиствия, в напълно пропаганден стил, за да подкрепи своите нови християнски и друзки съюзници и да се извини пред техните последователи в Ливан, водачът на шийтската групировка Хизбула шейх Насрала каза, че ако е знаел, какви разрушения и страдания ще донесе на страната му тази война никога не би отвлякъл ираелските войници послужили за повод на конфликта. Разбира се, шейхът лъжеше. Спонсорите му от Иран и Сирия бяха подготвили Хизбула за тази война. Дамаск и Техеран искаха този сблъсък, за да го използват като предупреждение за преговарящите с Иран западноевропейски държави, но най-вече за САЩ. Съзнавайки уязвимостта си, Сирия се включи във войната с нежелание и се опитваше да печели време, като задкулисно преговаря с американците. Войната избухна и продължи на фона на поредицата военноморски маневри, проведени от Иран в Персийския залив и целящи да демонстрират новата ракетна и оръжейна мощ на тази държава. Хизбула имаше и редица предимства на терена. В продължение на 6 години тя беше изградила укрепена система от подземни бункери и ракетни позиции. Спечели важни съюзници в лицето на бившите християнски милиции. Всъщност, боиците сражавали се през 2006 срещу израелските командоси и редова пехота, навремето бяха обучавани от самите израелци в лагерите на юг от река Литани. Преди и след изтеглянето, Тел Авив отказа да изплаща на бившите фалангисти социални възнаграждения и заплати. Затова още по време на окупацията на Южен Ливан християните започнаха да сътрудничат на Хизбула срещу заплащане. А след изтеглянето на ЦАХАЛ редовият състав на фалангистите просто премина на служба при шиитите. Става дума за контингент, чиято численост се оценява между 3 и 6 хиляди души. Макар че използваните от Хизбула ракетни установки не бяха особено точни и не нанесоха значими военни загуби, те се оказаха изключително удобно пропагандно оръжие. Показващо безпомощността на израелската противоракетна отбрана да защити цивилното население и не изискващо големи разходи на хора и средства за дислоциране и изстрелване. Израел бе оганичен и във възможността за паритетен отговор на ракетните нападения. Хизбула имаше предимство в политическата цел. Групировката унижи Израел, като отвлече войници на ЦАХАЛ и не ги върна обратно, като условие за прекратяване на огъня. При това още в самото начала беше ясно, че всичко, освен пълния разгром на Хизбула, може да се счита за победа на групировката. Тоест, Израел започна война, която беше обречен да изгуби. В края на краищата, той не успя да настъпи в дълбочина, не атакува успешно базите на Хизбула в долината Бекаа и не получи политическа санкция от САЩ, за да атакува Дамаск с въздушни и артилерйиски сили. Впрочем, докато Израел воюваше, САЩ водеха тайни преговори със Сирия, която печелеше време, изчаквайки намесата на ООН.
Дали Израел искаше тази война? Управляващите от партия Кадима (Напред) очакваха бърза и служебна победа в стил операция “Мир за Галилея”. Тя трябваше да затвърди трудно спечелената политическа власт и да запуши устата на лявата и дясната опозиция. Лошото обаче беше, че нито един от реално управляващите ЦАХАЛ по време на операцията не беше професионален военен. Сегашният премиер Ехуд Олмерт - един роден помощник и администратор, случайно се оказа на гребена на политическага вълна и спечели изборите. Колкото и да е странно за един израелски политик, в битието си на адвокат, кмет на Йерусалим и политически функционер Олмерт нямаше адекватна военна закваска. Не бе на висотата на военно-политическата задача и министърът на отбраната - бившият синдикалист Амир Перец. Обикновенно в Израел военният министър е бивш началник щаб на армията. Перец обаче не може да се похвали с подобна кариера, твърди се дори, че е изкарал венната си служба в някакъв гараж. Светата троица на поражението се допълваше от началник щаба на ЦАХАЛ генерал Дан Халуц. За първи път начело на армията застава човек, който не е от сухопътните войски, а е офицер от авиацията.Може би затова Халуц надцени възможностите на ВВС, поставяйки им непосилни задачи. За сметка на това, политическия кадрил остави професионалния военен генерал Шаул Мофаз да отговаря за логистиката, в качеството си на транспортен министър.
Израел очевидно се готвеше, очакваше и приемаше тази война. За това говори и фактът, че само дни преди началото на боевете, ЦАХАЛ проведе в Северния военен окръг мащабно военно учение. С мобилизацията на резервисти беше отработен точно предстоящия сценарий – отвличане на израелски военни, като заложници от Хизбула, и последващи мащабни действия за освобождаването им. Израелският вестник "Аарец" съобщи, че два месеца преди Хизбула да отвлече, през юли, двама израелски бойци, провокирайки конфликта в Ливан, израелската армия е научила за плана на радикалната ливанска групировка да похити войници в същия район (бил е известен и планът на Хамас за отвличане на военен заложник). Освен това, Израел е предупредил, чрез американски и френски дипломати, че ще предприеме голямо настъпление при опит на радикалната групировка да похити негови войници. Затова и действията на Хизбула показват, че хората на Насрала са били наясно, какво точно предприемат и какви ще са последиците от провокацията.
Според крайно тенденциозния еврейски анализатор Александр Шулман, които смята войната за «победа», ЦАХАЛ, на практика, провежда две независими една от друга операции. Първата - въздушно-морската, е командвана директно от Генералния щаб и е имала за цел да разруши разположените дълбоко в тила на противника ракетни позиции. В нейния ход ВВС и ВМС са провели масирано въздушно и морско артилерийско настъпление. Втората операция е била сухопътна и се е провеждала от командването на силите в Северния вонен окръг, обхващайки пограничните райони с Ливан. Разбира се, Шулман пропуска да отбележи, че Северният военен окръг също е под командването на ГЩ на ЦАХАЛ и т.н.
Истината, излязла наяве след разследването на специалната парламентарна комисия на израелския Кнесет, побликувано от вестник Маарив, показва, че израелското военно разузнаване е имало актуална информация за позициите и силите на Хизбула, но данните не са били достъпни за полевите командири и затова са провеждани безсмислени атаки и удари. Според Комитета за управление на разузнаването и ръководството на военното разузнаване (АМАН), тези данни са секретни и могат да бъдат предадени на полевите командири само в случай на пълномащабна война (?!). В хода на операцията този отказ предизвика шумен публичен скандал между различните нива на командване и офицерския състав, което допълнително подрони доверието на командирите към политическото и военното ръководство на страната. Отварянето на секретните пликове бе разрешено едва на 19 юли, но тогава реалната фактическа обстановка е претърпяла сериозни промени, така, че информацията се оказа крайно закъсняла. Анализът показва и слаба ефективност на действията на авицаията и артилерията, особенно при използването на т.нар. „умни заряди”, доставени от САЩ.
Стотици тонове ракети и бомби са били използвани за да поразят 7 хиляди цели. През 29-дневната война ВВС извършват над 16 000 полета на самолети и хеликоптери, от които 12 000 - бойни. При подържащите действия военноморските сили са обстреляли 2500 обекта в крайбрежната ивица на Ливан. Историческият опит учи, че силно укрепени райони трудно се превземат с класически фронтален щурм. Това може да стане с много жертви, при използването на изключително ефективна и координирана огнева подръжка от земята и въздуха. Вместо това, при маневрената война, подобни укрепени полоси се заобикалят и атакуват във фланг или гръб. Когато всички очакваха, че ЦАХАЛ ще извърши мощен морски и въздушен десант при завоя на река Литани, за да обходи укрепения район на шиитите, силите на Северния вонен окръг бяха сковани в безсмислени фронтални настъпателни действия. Вместо да води маневрени действия срещу укрепената полоса на партизаните, еврейската армия в началото се опита да проведе широкомащабно класическо настъпление. Което доведе до безмислени загуби и завоюването на 12 селища. Вместо настъпление към долината Бекаа и превзмане на Баалбек, израелските танкове бяха хвърлени да атакуват хълмове, без особено стпратегическо значение, но с висока концентрация на противотанкови ракети на ислямистите.
Според оправданията на израелското военно ръководство, Хизбула е очаквала ЦАХАЛ да повтори стратегията от настъплението през 1982, когато за 6 дни беше достигнат и обсаден Бейрут. За да изненада шиитите ГЩ е заповядал на 30 хиляди души (4 дивизии и две отделни бригади) да превземат и унищожат укрепената погранична полоса, отбранявани от 2 до 4 хиляди партизани, водещи ракетен обстрел срещу Израел. Не е ясно кой, кого е „надхитрил”, но е твърде наивно да се очаква ЦАХАЛ да атакува именно Бейрут, където с мъка се крепи едно откровено антисирийско и проамериканско праителство. Легитимните политически цели бяха Балбеек и Дамаск. С превземането на Балбеек, шиитите щяха да бъдат прогонени от сирийската граница. Въпреки съпротивата на САЩ, Израел можеше да нанесе ракетни удари и срещу позициите и базите на Хизбула в Сирия. Трудно е обаче да се превзема Баалбек, без да имаш контрол над планината Хермон. Ако имаше нужните сили и ресурси, израелската армия трябваше да извърши десант именно в Хермон. Контролът на въздушното пространство от еврейските ВВС позволяваше там да се разположат ракетни позиции за пряк обстрел срещу тила на партизаните в Бекаа и на юг от река Литани. Ефектът от това би бил на първо място психологически, след това политически и морален. Да не говорим, че щеше да отвлече сили на шиитите и да облекчи настъплението към Бекаа. Последващо бързо напредване към Бекаа пък можеше да доведе до съединяване силите на десантите с основните настъпващи вйски. При провал на настъплението по суша израелското въздушно превъзходство пък даваше възможност за евакуация на десантите отново по въздух. Но Втората ливанска война очевидно не е замисляна като пълноценна мащабна война, по-скоро като рутинна, прочистваща операция срещу терористите от ХамасС в Газа или на Западния бряг.